Безпътният автобус

ГЛАВА 2

Електрическият фенер с плосък, наклонен рефлектор осветяваше ярко само краката, обущата, автомобилните гуми и дънерите. Той се люшкаше и отплесваше, а нажежената жичка светеше ослепително синьо-бяла. Хуан Чикой отнесе фенера до гаража, извади връзка ключове, намери ключа за катинара и разтвори широките врати. Запали лампата на тавана и угаси фенера. Сетне взе едно раирано монтьорско кепе от работния си тезгях. Носеше работен комбинезон с големи пиринчени копчета на чепака и страничните закопчалки, а отгоре — черно яке от конска кожа с плетен ластик на врата и на китките. Обувките му бяха заоблени и твърди и с толкова дебели подметки, че изглеждаха като набъбнали. Старият белег на бузата до големия му нос тъмнееше като сянка под горната лампа. Той прокара пръсти през гъстата си черна коса, за да я напъха цялата под кепето. Ръцете му бяха силни, с широки длани и къси пръсти с равни от работа нокти, разкривени и вдлъбнати от това, че са били удряни и наранявани. Третият пръст на лявата му ръка бе загубил първата си става и на мястото на ампутацията месото се беше леко надуло като гъба. Това малко топчесто израстъче лъщеше и беше с по-друга от останалата част на пръста тъкан, сякаш ставата се мъчеше да се превърне във връхна възглавничка. На този пръст носеше широк венчален пръстен, като че ли този пръст не ставаше вече за работа, но би могъл да се използува не по-зле за украшение. От джобчето на комбинезона му се подаваха молив, линия и манометър. Хуан беше гладко обръснат, макар и от вчера и макар около брадичката и на врата му да се подаваха прошарени и бели косъмчета като на стар еърдейл. Те личаха още повече, защото цялата му брада иначе беше наситено черна. Черните му очи бяха шеговити и присвити като на примигващ пушач, който не може да свали цигарата от устата си. Устните на Хуан бяха пълни и добродушни, спокойни устни — долната малко издута, но не кисела, а напротив, издаваща добро настроение и самоувереност, горната — добре оформена с изключение на дълбокия, почти бял спрямо розовината на устните шев вляво от средата. Устната, изглежда, някога е била разцепена до дъно и тази опъната бяла жилка сякаш пречеше на пълнотата й и я придърпваше в тънки бръчици от двете страни. Ушите му не бяха много големи, но стърчаха рязко като миди, или в положение, в което човек би ги държал, ако иска да чува по-ясно. Хуан имаше вид на човек, който слуша внимателно през цялото време, очите му се присмиват на това, което чува, а с половин уста не одобрява чутото. Движенията му бяха сигурни дори когато не правеше нищо, изискващо сигурност. Вървеше така, сякаш отива на точно определено място. Ръцете му работеха бързо и прецизно и никога не си играеха с клечки за кибрит или пирони. Зъбите му бяха дълги, обточени по края със злато, което придаваше на усмивката му известна жестокост.

Хуан откачи инструменти от пироните на стената и ги занарежда в продълговата, плоска кутия на тезгяха — гаечни ключове и клещи, няколко отвертки, чук и пробой. Още натежал от сън, Пъпката опря лакът до него върху омазнения дървен плот. Беше навлякъл един дрипав пуловер от някакъв си клуб на мотоциклетисти и бомбето на филцова шапка, изрязана на зигзаг по края. Беше дългунесто, слабовато седемнайсетгодишно момче, с тесни рамене, дълъг лисичи нос и очи, които бяха безцветни рано сутрин и ставаха зеленикавокафяви през деня. По лицето му светеше златист мъх, а страните му бяха целите разядени на вадички и гнойни рани от ергенски пъпки. Наред със старите се образуваха нови, кървави и червени, едни нарастващи, други — превяхващи. Кожата му лъщеше от мазилата, продавани за подобни случаи, но от които в последна сметка няма никаква полза. Джинсите на Пъпката бяха тесни и толкоз дълги, че ги беше подгънал с около двайсет и пет сантиметра. На слабия му кръст те се държаха на широк, чудесно изработен кожен колан с масивна, гравирана сребърна тока, в която бяха поставени четири тюркоаза. Пъпката държеше ръцете си прибрани колкото можеше повече, но скришом и от самия него, пръстите му прибягваха към надупченото му лице, докато не си даде сметка какво върши и не прибере пак ръце. Пишеше до всяка компания, рекламираща лек за акне, беше ходил при сума доктори, които знаеха, че не могат да излекуват пъпките му, но знаеха също, че ще минат след някоя и друга година. Независимо от това обаче те му предписваха кремове и лосиони, а един дори го подложи на зеленчукова диета. Очите му бяха продълговати и притворени като на приспан вълк, а в тази ранна утрин бяха почти слепени от сълзене и гурели. Пъпката бе разхитителен сънливец. Оставен на себе си, можеше да спи поЧти непрекъснато. Целият му организъм и цялата му душа бяха рядко жестоко бойно поле за неговата младост; Чувствеността му не секваше и Когато не се изразяваше открито в похот, прибягваше към средствата на меланхолията, към дълбока и сълзлива сантименталност или към силна, задушаваща набожност. Умът и емоциите му бяха като неговото лице — непрестанно избухващи и винаги оголени и раздразнени. Той имаше периоди на гневна непорочност, когато виеше за собствената си онеправданост, след което обикновено настъпваше период на саможив мързел, който едва не го поваляше и от депресия той преминаваше към сън. Сънят му биваше като наркотичен и го държеше дълго упоен и притъпен.

Тази сутрин бе нахлузил на босо половинките си от бяла и кафява кожа на дупки и от подгънатите джинси глезените му се подаваха на мръсни ивици. В периодите си на потиснатост Пъпката биваше толкова изтощен, че дори не се къпеше и почти не се хранеше. Равно подрязано, филцовото кепе му служеше не толкова за красота, колкото да му държи дългата светлокестенява коса вън от очите и да я пази от смазките, когато работи под колата. Сега той стоеше до Хуан Чикой, тъпо го гледаше как нарежда инструментите в кутията, а умът му се валяше в огромните фланелени облаци на сънеността, почти дразнещи с натрапчивостта си.

— Включи работната лампа на дългия шнур. Хайде, Пъпка, по-живо, събуди се! — подвикна Хуан. Пъпката се тръсна като куче.

— Не знам как — обясни той.

— Вземи лампата, вземи и дъската. Хайде, че трябва да вървим.

Пъпката вдигна подвижната лампа с крушка в предпазна мрежа и се залови да развива от дръжката й дебелия каучуков кабел. Включи го в контакта до вратата и лампата се заля в блясък. Хуан взе кутията с инструменти, излезе пред вратата и погледна притъмнялото небе. Във въздуха бе настъпила промяна. Лек ветрец поклащаше младите листа на дъбовете и шушнеше из мушкатата. Беше неопределен, мокър вятър. Хуан го подуши, както би помирисал цвете.

— Господи, ако вземе да завали! — рече той. — Само това ни липсва!

На изток зората тъкмо почваше да рисува очертанията на планинските хребети. Пъпката излезе със запалената лампа, влачейки кабела по земята, без да го усуква. Дърветата изпъкваха на светлината, а тя се просмукваше в младата резеда на дъбовите листенца. Пъпката отнесе лампата до автобуса и се върна в гаража за дъската на колелца, на която беше удобно да лежи и да се върти, когато работи под някоя кола, И нея запрати към автобуса.

— Е, май ще вали — каза той. — Като погледнеш, в Калифорния, кажи-речи, всяка година по туй време вали.

— От времето не се оплаквам, ама с тия изронени зъбци, хората чакат, земята жвакава от дъжд…

— Ще има повече за жвакане… — заостроумничи Пъпката.

Хуан спря и се огледа. Развеселени, очите му се надиплиха на ситни бръчици.

— Да — добави той, — дума да няма. Пъпката свенливо отмести поглед. Осветен от ръчната лампа, автобусът изглеждаше странен и безпомощен, защото там, където трябваше да бъдат двете задни колела, имаше две дървени магарета и вместо на осите задницата му беше подпряна на една греда десет на десет сантиметра, сложена върху двете магарета. Автобусът беше стар, с четирицилиндров нискокомпресорен двигател и със специална скоростна кутия, която позволяваше пет предни предавки вместо три, както и две скорости за заден ход. Издута като балон, каросерията на автобуса, тежка и лъскава от сребриста боя, въпреки всичко издаваше подутините и вдлъбнатините, белезите и драскотините от една дълга и бурна кариера. Самодейно наплесканата боя върху стар автомобил го прави някак още по-вехт и жалък, отколкото ако го оставиш да гние с достойнство. Отвътре автобусът бе също преустроен. Седалките, които преди са били от плетена тръстика, сега бяха тапицирани с червена мушама и макар всичко да беше направено със старание, липсваше професионализъм. Намирисваше на кисело от мушамата, на остро проникващата смес от масло и бензин. Беше стар, стар автобус, видял много път и много мъчнотии. Дъбовият му под се беше изтрил и излъскал от нозете на пътниците. Страните му бяха мачкани и изчуквани. Прозорците не се отваряха, защото цялото му туловище беше с малко разтеглени форми. Лятно време Хуан махаше прозорците, а през зимата ги поставяше пак. Шофьорската седалка бе протрита до пружините, но на изкорубеното място имаше басмена възглавничка на цветя, която вършеше двойна работа — хем предпазваше шофьора, хем притискаше оголените пружини. От козирката на предното стъкло висяха талисманите: бебешка обувка — за покровителство, защото препъващите се крачета на едно бебе изискват непрекъснато внимание и помощта на господ, и една мъничка боксова ръкавица — тя пък за сила, силата на юмрука, който държи кормилото, силата на буталото, което движи коляновия вал, силата на човека като отговорна и горда личност. На предното стъкло висеше още една малка гумена бузеста кукличка с коса от вишневочервени и зелени паунови пера и предизвикателно заметнат саронг. Туй пък беше за наслада — на плътта, на очите, на носа, на ушите. Когато автобусът беше в движение, висулките се сучеха, подмятаха и люшкаха пред очите на шофьора. При чупката на предното стъкло, там, където средната опора тръгва нагоре, точно над контролното табло, седеше една малка метална Дева от Гваделупа, боядисана в ярки цветове. Лъчите й бяха златни, дрехата синя, тя самата бе стъпила върху лунен сърп, носен от херувимчета. Това бе връзката на Хуан Чикой с вечността. Тя нямаше нищо общо с религията на черквата и догмата, но имаше много общо с религията на спомена и чувството. Тази смугла Дева бе неговата майка в схлупената къщичка, в която тя, говореща испански с лек акцент, го бе откърмила. Защото неговата майка бе направила Девата от Гваделупа своя собствена, лична богиня. Отишли си бяха св. Патрик и св. Бриджет заедно с хилядите бледи деви на Севера и сърцето й бе заела тази, смуглата, в чиито жили имаше кръв и която бе близо до хората. Майка му почиташе своята Дева, чийто ден се чествуваше с фойерверки, докато баща му — мексиканец, естествено не се замисляше особено за Девата. По природа фойерверките бяха средство да се чествуват светиите. Кой би си помислил друго? Устремената нагоре съскаща цев беше очевидно духът, устремил се към Небето, а страшният искрящ пукот на върха бе тържественото влизане в тронната зала на Небето. Хуан Чикой, който не беше вярващ в тривиалния смисъл, сега бе на петдесет години и въпреки всичко би се чувствувал угнетен да кара автобуса без закрилата на Гваделупката. Неговата религия беше практична.

Под Девата, в първоначалното чекмедже на таблото, лежеше револвер „Смит и Уесън“ 45-и калибър, едно руло бинт, стъкло йод, флакон с уханна лавандулова сол и неотваряна половинлитрова бутилка уиски. Оборудван така, Хуан Чикой се чувствуваше почти уверен, че може да се справи в повечето обстоятелства.

На предната си броня автобусът някога бе имал надпис, който сега едва личеше: „el Gran Poder de Jesus“ „великата сила на Исуса“. Но някой по-предишен собственик го беше боядисал. Вместо него и на предната, и на задната броня бе дръзко изписана простичката дума „Любимец“, така че автобусът беше известен като „Любимец“ на всички, които го знаеха. Сега обаче той бе обездвижен, с извадени задни колела, задницата му стърчеше във въздуха, подпряна върху гредата между двете магарета.

Хуан Чикой държеше двете нови зъбни колела и внимателно ги въртеше.

— Дръж лампата по-близо — каза той на Пъпката, като извъртя двете колела в пълен оборот. — Помня, веднъж сложих едно старо и едно ново и веднага тръгна.

— Изроненият зъб дава определен шум — рече Пъпката. — Като че пробива изпод земята. Какво ли го е избило?

Хуан наклони голямото колело и започна да върти малкото бавно на светло, проверявайки зъб по зъб дали двете зацепват.

— И аз не знам — отвърна той. — Има толкоз неща, които човек не знае за металите и моторите. Ей на, вземи Форд. Ще ти произведе сто автомобила и все два-три от тях няма да струват и пукната пара. Не една част, направо цялата кола не струва. И ресорите, и моторът, водната помпа, охлаждането, карбураторът. Просто лека-полека се разпада и никой не знае от какво. Друг път взимаш кола, дето се казва, направо от конвейера, уж съвсем като всички останали, ама не е. Има й нещо, дето на другите го няма. По-мощна. Като безстрашен исполин. Няма да се счупи, каквото щеш да я правиш.

— Аз имах точно такава — каза Пъпката. — Модел А. Продадох я. Сто на сто още върви. Три години я карах и не похарчих и един цент по нея.

Хуан остави двете зъбни колела върху стъпалото на автобуса и взе старото голямо от земята. Опипа с пръст мястото, където се беше изронил зъбът, и каза:

— Странно нещо е това металът. Понякога, изглежда, се уморява. В Мексико, откъдето ми е родът, например хората имаха по два-три кухненски ножа. С единия режеха, а другите два ги забиваха в земята. „Острието си почива.“ — казваха. Не знам колко е вярно, но помня, че тия ножове ставаха остри като бръснач. Да ме питаш, никой нищо не знае за металите, дори и ония, които ги произвеждат. Дай сега да сложим колелото на вала. По-насам, дръж лампата по-насам.

Хуан намести дъската зад автобуса, легна върху нея по гръб и с нозе се приплъзна под него.

— Лампата малко наляво. Не, по-високо, така! Сега, ще ми подадеш ли кутията с инструментите? — Ръцете на Хуан работеха пъргаво, а една капчица масло се стече по бузата му. Обърса я с опакото на дланта си. — Мръсна работа — рече той.

Пъпката надникна под автобуса.

— Мога ли да окача лампата на тоя болт?

— Недей, след малко ще трябва да я местиш.

— Дано наистина го поправиш — рече Пъпката. — Ще ми се довечера да си спя в леглото. На стол човек изобщо не може да си почине.

Хуан се изхили:

— Ей, ама по-шантави хора виждал ли си, като трябваше да се върнем заради изронения зъб? Като че ли аз нарочно съм го изронил. Ами как се развикаха на Алис за сладкиша, побъркаха я. Сигурно са решили, че тя го е правила. Така е, хората като са на път, не обичат нищо да спира.

— Е, нали спаха в нашите легла — отбеляза Пъпката. — Не виждам за какво има да пискат. Ти, аз, Норма и Алис спахме на столове. А пък ония, Причардови, бяха най-смахнати. Самата Милдред, дъщерята, не, ама нейните. Въобразяват си, че някой ги е измамил. Старият сто пъти рече, че бил някакъв си директор и че някой щял да си изпати за тая работа. Това, вика, е нарушение. Ама с жена си добре си поспаха на вашето легло. А Милдред къде спа? — Очите на Пъпката леко светнаха.

— Предполагам, на кушетката — каза Хуан. — Или с майка си и баща си на леглото: А другият, човекът от компанията за ония шашми, спа в стаята на Норма.

— Той горе-долу ми хареса — рече Пъпката. — Не прекаляваше с приказките. Не каза какво работи. А ония Причардови само с това се перчеха. Без Милдред. И знаеш ли къде заминават, мистър Чикой? На пътешествие в Мексико. Милдред учила испански в колежа. Щяла да им превежда.

Хуан постави един шплент във вала и внимателно го зачука. После се изтегли изпод автобуса.

— Дай сега да монтираме задния мост.

Светлината се изцеди иззад планините и плъзна по небето. Безцветната зора изплува в различни сиви и черни тонове и белите и сините предмети заприличаха на сребърни, а червените и тъмнозелените станаха черни. Младите дъбови листенца чернееха и белееха, очертанията на хребетите се изостриха. Тежките тромави облаци, които се търкаляха по небето като бухти, започнаха едва-едва да порозовяват по източните си краища.

Изведнъж лампите в ресторанта блеснаха и лехата от мушката около постройката оживя. Хуан обърна поглед.

— Алис е станала — рече той. — Скоро ще има кафе. Хайде, давай да наместим задния мост.

Двамата мъже работеха добре заедно. Всеки разбираше какво трябва да се прави и всеки вършеше своя дял. Пъпката също легна по гръб, затягаше гайките на диференциала и общата работа го изпълваше с някакво хубаво чувство. Хуан стегна жилите на ръката си в усилието да завинти една гайка, но ключът му се изплъзна и той одра кожата на пръста си с част от месото около кокалчето. Кръвта потече гъста и черна по омазнената му ръка. Той прехапа кокалчето и засмука кръвта, а около устата му се образува мазен кръг.

— Лошо ли го удари? — попита Пъпката.

— Не, изглежда е на късмет. Една работа не може да бъде свършена, без да се пролее кръв. Тъй викаше моят баща. — Той пак засмука раната и кръвта понамаля.

Топлината и розовината на зората се прокрадваха наоколо и от това електрическото осветление като че ли загуби част от яркостта си.

— Колко ли пътници ще дойдат с Грейхаунд? — лениво каза Пъпката. После, родена от хубавото чувство у мистър Чикой, осени го ярка мисъл. Тя бе толкова остра, че почти му причини болка. — Мистър Чикой — започна неуверено той с учтив, боязлив и умоляващ глас.

Хуан престана да затяга гайката и зачака да чуе я молба за свободен ден, я за повишаване на заплатата, изобщо за нещо. Молба щеше да последва. Познаваше се по тона, а това за Хуан значеше беля. Всяка беля започваше тъй.

Пъпката мълчеше. Не намираше думи. — Нещо искаш ли? — попита го Хуан предпазливо. — Мистър Чикой, можем ли да го уредим някак… впрочем някак да направиш тъй, че да не ми викаш повече Пъпка?

Хуан извади гаечния ключ и извърна глава. Двамата лежаха по гръб, лице в лице. Хуан видя белезите от заздравелите пъпки, надигащите се нови възпаления и една узряла, твърда, с жълта коричка, готова да се пръсне върху бузата. Докато го гледаше, очите на Хуан омекнаха. Разбра. Усети го внезапно и се зачуди защо не се беше сетил по-рано.

— Как ти е името? — попита го небрежно.

— Ед — поясни Пъпката. — Ед Карсън, далечен роднина на Кит Карсън. Преди да ми излязат в прогимназията… е, викаха ми Кит. — Говореше обмислено и овладяно, но гръдният му кош се издуваше и с тежест се снижаваше и въздухът свиреше в ноздрите му.

Хуан погледна встрани от него, в гръб към издутината на диференциала.

— Окей — каза той, — дай да турим криковете. — Той се плъзна извън автобуса. — Вземи маслото отвътре.

Пъпката отиде бързо в гаража и донесе въздушния такеламит, влачейки гуменото черво подире си. Натисна лостчето и сгъстеният въздух изсвистя зад маслото. Такеламитът щракна, когато диференциалът се напълни с масло и дори малко от него се разля навън. После завинти пробката.

— Хей, Кит, изтрий си ръцете и виж дали Алис не е приготвила кафето, а? — подкани го Хуан.

Пъпката се упъти към ресторанта. До вратата, където се издигаше един от огромните горуни, тъмнееше голямо сенчесто петно. Пъпката се спря там за момент, затаил дъх. Трепереше цял от някакъв особен хлад.