Безпътният автобус

ГЛАВА 15

Пътниците проследиха с поглед Хуан, докато изчезна зад челото на хълма. Никой не продума дори когато Пъпката се върна и зае мястото на шофьора. Седалките бяха наклонени назад и всеки гледаше да се настани по-удобно. Най-сетне Причард зададе неопределено въпроса:

— Колко ли време ще му трябва да прати кола? Ван Брънт търкаше нервно лявата си ръка.

— Едва ли по-малко от три часа. Има да върви четири мили. Дори и да успее да докара кола, ще им трябва поне час, докато тръгнат, и час да дойдат дотук. Ако изобщо дойдат. Не съм много сигурен, че някой би тръгнал по този път. Трябваше да вървим пеш след него и да застанем на околийския път, та някой да ни вземе.

— Ние не бихме могли — възрази Причард. — Носим целия си багаж.

— Не исках да се обаждам, когато ти хрумна онази щуротия, Елиът — обади се мисис Причард. — В края на краищата ти си на почивка.

Дощя й се да обясни на останалите пътници как хора с очебийно положение, каквото имаха те, са се озовали в автобус, как изобщо е станало тъй, че са се качили на такъв превоз. Хората сигурно се питат, реши тя. Бърнис се обърна към тях:

— Тръгнахме с влак, много хубав влак, „Сан Франциско“, много луксозен и доста скъп. И тогава на моя странен съпруг му хрумна тази дивотия да продължим с автобус. Реши, че така ще разгледаме по-хубаво страната.

— Ами все пак я разглеждаме, моето момиче — с горчивина я прекъсна Причард.

Тя обаче продължи:

— Моят съпруг казваше, че се бил откъснал от народа. Искал да види хората, истинските хора, да ги чуе за какво си говорят. — В гласа й се промъкна нотка на вежлива злоба. — Аз си помислих, че е глупаво, но нали все пак той е в отпуска! Той е този, който работи така усилено през войната. Съпругите нямаха особени задължения, освен да се справят някак с дажбите, с липсата на храна по магазините. Ами да, веднъж: в продължение на два месеца не хапнахме телешко.

Само кокошки.

Причард погледна жена си с известна почуда. Не беше обичайно гласът й да достига такива височини и това оказа особено въздействие върху него. Отведнъж се улови, че се ядосва, ядосва се до полуда, и то без причина. Всичко беше в тона й.

— Предпочитам да не бяхме тръгвали — каза той. — Аз и без туй не исках да пътувам. Щях да си почина най-добре, ако играех по малко голф и си спях в собственото легло. Никога не съм искал да тръгвам.

Останалите пасажери ги наблюдаваха с любопитство и внимание. Бяха отегчени. Може би щяха да се разсеят. Раздразнението на тези двама души започваше да изпълва целия автобус.

— Мамо, татко, престанете — каза Милдред.

— Ти не се бъркай — рече Причард. — Аз не исках да пътувам. Изобщо. Мразя чуждите страни, особено мръсните.

Мисис Причард стисна устни до бяло и очите й станаха студени.

— Много подходящо време си избрал да ми го съобщиш — рече тя. — Кой прави всички планове? Кой купува билетите? Кой ни качи на този автобус, заседнал наникъде? Кой го направи всичко това? Аз ли?

— Мамо! — изкрещя Милдред. Никога не беше чувала този тон в гласа на майка си.

— Доста странно… — продължи мисис Причард, като гласът й леко спадна. — Аз толкова съм се мъчила. Това пътуване, като платиш всички разноски по него, ще излезе три или четири хиляди долара. Ако не беше пожелал това пътуване, можех да си направя парник за орхидеи, за какъвто си мечтая от толкова години. Съвсем малка оранжерия за орхидеи. Ти беше казал, че през войната щяло да бъде лош пример, но войната свърши, а ние сме тръгнали на пътешествие, където не си бил искал да ходиш. Сега вече и на мене не ми се пътува. Нито за миг няма да изпитам удоволствие. Ти всичко разваляш. Всичко! — Тя закри очите си с ръка.

Милдред скочи.

— Мамо, престани! Престани още сега! — Мисис Причард тихо стенеше, — Ако не престанеш, ще избягам — закани се Милдред.

— Махни се — каза мисис Причард. — Махни се. Нищо не разбираш.

Лицето на Милдред се опъна. Грабна габардиненото си манто и го облече.

— Ще отида на околийския път — заяви тя.

— Това са четири мили — каза Ван Брънт. — Ще си развалите обувките.

— Ходя стабилно — каза Милдред. Трябваше да излезе. Омразата срещу майка й се надигаше у нея и от това й прилошаваше.

Мисис Причард бе извадила носната си кърпичка и тя изпълни автобуса с мирис на лавандула.

— Вземи се в ръце — грубо й се сопна Милдред. — Знам какво ще направиш. Ще те заболи главата, за да ни накажеш. Познавам те. Знам ги твоите измислени главоболия — злобно подхвърли тя. — Нямам намерение да кисна тука и да те гледам как се измъкваш с тях.

Пъпката гледаше заслепен. Дишаше с отворена уста.

Мисис Причард погледна дъщеря си с ужас.

— Господи! Нима го вярваш?

— Започвам да го вярвам! — каза Милдред. — Тия главоболия се появяват все когато трябва.

— Милдред, престани! — рече Причард.

— Няма да престана!

— Забранявам ти, Милдред!

Сега тя се нахвърли върху баща си.

— Забранявай си колкото щеш! — Тя закопча палтото си до последното копче. Причард простря ръката си напреко.

— Милдред, моля те, мила.

— Омръзна ми — каза тя. — Имам нужда малко да се раздвижа.

Тя излезе от автобуса и закрачи бързо.

— Елиът — изплака мисис Причард. — Елиът, спри я. Не я пускай да върви. Той я потупа по рамото.

— Хайде, момичето ми, тя ще се оправи. Просто всички сме раздразнени.

— О, Елиът — изпъшка тя, — ако можех да си полегна. Малко да отпочина. Тя смята, че главоболието ми е лъжа. Елиът, аз ще се самоубия, ако наистина го мисли. Ох, да можех малко да полегна.

— Мадам, в багажника имаме няколко брезента — каза Пъпката. — С тях покриваме багажа, когато го нареждаме на покрива. Вашият съпруг би могъл да занесе един-два в някоя от ония пещери и бихте могли да си легнете.

— Ха, ами прекрасно! — прие Причард. — Да си легна на влажната земя? — попита мисис Причард. — Никога!

— Не, върху брезента. Ще ти направя едно малко легълце, моето малко добро момиче.

— Е, не знам — отстъпи тя.

— Виж, мила — заобяснява Причард, — ще си навия палтото. Ето, сега, отпусни главичката си на него, така. Аз след малко ще се върна и ще те пренеса в твоето малко легълце. — Тя премигна. — Облегни глава върху възглавницата и затвори очи.

— Мистър Чикой ми каза да извадя пастите, ако някой е гладен — каза Пъпката. — Има четири вида и са много хубави. Аз например веднага бих изял една.

— Първо да извадим платнището — каза Причард. — Жена ми е изтощена. Просто е на края на силите си. Ще ми помогнеш ли да наредим леглото?

— Готово — съгласи се Пъпката. Виждаше, че се справя добре в отсъствието на Хуан. Чувствуваше се в настроение и беше доволен от себе си. Стойката издаваше задоволството му, беше дръпнал рамене назад, а белезникавите му вълчи очи грееха самоуверено. Гризеше го само една грижа. Сега се укори, че не бе проявил достатъчно благоразумие да хвърли чифт стари обувки в автобуса. Двуцветните му половинки щяха да се набият с кал, а това означаваше да се труди дълго с четката за зъби, за да ги почисти наново. От друга страна обаче, не искаше да излезе, че си пази обувките, защото това веднага щеше да подскаже на Камил, че той не е от безразсъдните. На нея не би й направил впечатление мъж, който си пази обувките, дори и да бяха нови половинки в кафяво и бяло.

— Смятам да разгледам тия пещери — каза Ърнест, Стана и се отправи към вратата. Ван Брънт изгрухтя и го последва.

Мисис Причард настани удобно бузата си в палтото на Причард и затвори очи. Беше силно смутена. Как можа да се спречка пред други хора с него, със собствения си съпруг? Никога не й се беше случвало. Когато се налагаше да спорят, тя винаги успяваше да се отделят насаме. Дори и на Милдред не й беше разрешено да ги слуша, когато се карат. Имаше чувството, че е долнопробно да се разправя, когато можеха да чуят външни хора, а освен туй кавгата разрушаваше една схема, която тя бе изработвала години наред — приказката, че благодарение на нейната благост бракът им е образцов. Със собствените си усилия беше изградила един чудесен брак, а сега се беше изпуснала. Беше се сдърпала с мъжа си. Беше допуснала да й се изплъзне думата за оранжерията. Оранжерия тя бе искала от доста години. Фактически, откак прочете в списание „Харпърс Базар“, че някоя си мисис Уилям Маккензи имала такава оранжерия. Снимките бяха прелестни. Хората щяха да говорят за мисис Причард, която има най-милата оранжерия за орхидеи. Беше скъпа и ценна. Повече от бижутата и кожите. Дори абсолютно непознати хора щяха да чуят за малката й оранжерия за орхидеи. Тайно бе проучила много подробности за подобни устройства. Беше разучавала проекти, знаеше разноските по отоплителните инсталации и системите за овлажняване. Знаеше къде се купуват основните материали и колко струват. Беше чела книги за развъждане на орхидеи и отглеждането им. Но всичко напълно тайно, защото си знаеше, че когато му дойде времето, ще я получи. Мистър Причард щеше също тайно да разучи всички тия подробности и да й съобщи. Това беше единственият начин. Но тя нямаше нищо против. То беше просто начин на живот, благодарение на който бе направила брака си успешен. Щеше да се учуди на знанията му и щеше да иска неговия съвет за всичко.

Но сега се тревожеше, защото бе допуснала в момент на яд въпросът за оранжерията да й се изплъзне от езика. Такава грешка можеше да я върне назад половин година, че дори и повече. Тя възнамеряваше да го накара той да й предложи оранжерията и после, отказвайки с мярка, да го принуди да превъзмогне нейната съпротива. Но сега темата бе спомената в състояние на гняв и той щеше да има своите възражения. Освен ако в близкото бъдеще тя не бъде свръхтактична, за да не се сети той за случилото се. Беше глупаво и просташко от нейна страна.

Норма и Камил разговаряха тихо зад нея. Очите й бяха затворени, изглеждаше толкова малка и толкова зле — как биха допуснали, че ги подслушва?

Говореше Норма:

— Едно от нещата, които искам да ми покажеш, е…

хм, как се справяш с … ъ-ъ, мъжете. Камил късо се изсмя.

— Какво имаш пред вид?

— Ами например Пъпката. Нали го видях… как се слага, пък в същност дори една ръка не знае как да пусне, а в същото време ти като че ли нищо не правиш. Или да вземем онзи другия. Търговския. Хм, той е доста хитър, а ти пак като нищо го отряза. Бих искала да знам как го правиш.

На Камил й стана приятно. Колкото и грижи да й създадеше този бъдещ воденичен камък на шията, беше приятно Да изпиташ чуждото възхищение. Сега беше моментът да каже на Норма, че тя не е медицинска сестра, да й разкаже за огромната чаша с шампанско, за мъжките оргии, и въпреки това не можеше. В действителност тя не искаше да нанесе удар на Норма. Искаше да й се възхищават.

— Това, което ми харесва, е, че нито хитруваш, нито си груба, а пък въпреки това с пръст не те докосват — продължаваше Норма.

— Не съм забелязала — каза Камил. — Предполагам, че е нещо като инстинкт. — Тя изхихика. — Имам една приятелка, която наистина знае как да се оправя с мъжете. Пет пари не дава и понякога се държи доста хитричко с тях. Лорейн, така се казва, беше нещо като сгодена за един тип, той имаше добра служба, така че нямаше проблеми. Лорейн искаше кожено палто. Тя, естествено, имаше къс жакет от вълк и няколко бели лисици, защото нея всички я знаят. Хубава и дребна, събере ли се с други момичета, направо си падат от смях през цялото време. Та Лорейн му поиска палто от норка, но не късо, а нормална дължина, а те са по три-четири хиляди.

— Господи! — изсвири Норма през зъби.

— И един следобед Лорейн каза: „Струва ми се, че вече ще си получа палтото.“ — „Майтапиш се“, й викам. „Майтапя ли се? Ще видиш, че Еди ще ми го купи.“ — „Кога ти каза?“ Лорейн се изсмя: „Не ми е казвал. Дори сам още не знае.“ — „Ти не си добре“, казах й. „Хващаш ли се на бас?“ Лорейн се хващаше за всичко на бас. Аз пък не се ловя на басове и я попитах как смята да го накара. „Ако ти кажа, ще ме издадеш ли? — попита ме тя. — Много е лесно. Познавам го Еди. Нощес ще го боцкам с игла дотогава, докато откачи. Ще продължавам, докато ме удари. Може дори да му се подложа, че той, като е пиян, никога не улучва. После ще го оставя да се пържи в собствен сос. Нали го знам. Ще започне да се чувствува подъл и да съжалява. Хващаш ли се на такъв бас? Дори предвиждам точно времето. Обзалагам се, че ще имам палто до утре вечер.“ Аз обаче не се хващам на никакви басове и казах: „Не вярвам.“

Норма бе зяпнала от вълнение, а между затворените клепачи на мисис Причард блестеше отразен лъч.

— И получи ли го? — попита Норма.

— Отидох при нея в неделя сутринта. Лорейн имаше синина, истинска лъскава синина, и си беше сложила лепенка. Носът й беше разбит.

— Ама получи ли палтото?

— Получи го, естествено — каза Камил. Лицето и се разкриви, добивайки озадачен израз. — Получи го. Красота и половина. Съблече си дрехите. Бяхме само двете. Обърна палтото и го облече на голо с косъма навътре. После взе да се търкаля по пода насам-натам и се кискаше и кикотеше като луда.

Норма бавно изпусна дъха си:

— Господи, защо го е направила?

— Отде да знам — рече Камил. — Тя изобщо беше малко… малко откачена, луда.

Лицето на мисис Причард гореше. Тя дишаше учестено. Кожата й пламна, усети по краката и в стомаха си болезнен сърбеж, какъвто не бе изпитвала никога. Беше възбудена така, както един-единствен път в живота си — на кон преди много, много години.

Норма осъдително каза:

— Това не е хубаво. Ако наистина е обичала Еди и е смятала да се омъжи за него, мисля, че не е направила хубаво.

— И аз така мисля — каза Камил. — Това малко ме смути у Лорейн и аз й го казах, но тя вика: „Ами някои момичета почват просто със заобикалки. А аз си поисках веднага. В крайна сметка пак същото щеше да стане. Някоя друга щеше да надвие Еди.“

— А тя омъжи ли се за него?

— Не. Не се омъжи.

— Бас ловя, че въобще не го е обичала — каза Норма разпалено. — Бас ловя, че само му е обирала парите.

— Може — каза Камил, — но тя отдавна ми е приятелка и като ми е трябвало нещо, винаги е била насреща. Веднъж имах пневмония и тя стоя при мене три нощи и четири дена, аз нямах пари и тя плати на доктора.

— Да не повярваш — рече Норма.

— Аха, не е за вярване — каза Камил. — Но както и да е, нали ме попита как да се оправяш с мъжете?

Мисис Причард се бичуваше с думи. Нейната реакция я бе изплашила. Беше си казала, дори бе прошепнала: „Каква ужасна, просташка история. Какви животни са тия млади момичета. Значи, това именно Елиът разбира под «слизане при народа». Ужасно! Ние забравяме какви са хората, колко нагли могат да бъдат.“ „Скъпа Елън. — Тя пишеше трескаво и възбудата продължаваше да гори по вътрешната страна на бедрата й. — Скъпа Елън, пътуването между Сан Исидро и Сан Хуан де ла Крус беше отвратително. Автобусът заседна в една канавка и ние просто бяхме принудени да стоим и да чакаме с часове. Моят Елиът беше много мил и ми направи легло в една странна пещера. Ти ми каза, че ще имам авантюри. Нали помниш? Каза, че винаги ще ми се случват разни авантюри. Е, наистина така стана. В автобуса с нас пътуваха две толкова долнопробни, неграмотни момичета, едната сервитьорка, а другата доста хубава. От ония, сещаш се. Почивах си и предполагам, са си помислили, че спя, защото продължиха да си говорят. Не мога да повторя и една дума от това, което изрекоха. Още се червя. Порядъчните хора просто нямат представа как живеят тия същества. Невероятно. Винаги съм смятала, че всичко се дължи на невежеството. Ако имахме по-добри училища и да ти кажа право, ако ние, хората, които трябва да служим за пример, бяхме по-добър пример, сигурна съм, че цялата картина би се променила — постепенно, но положително.“

Елън щеше да препрочита писмото й пред своите познати. „Тъкмо получих писмо от Бърнис. Преживяла е най-невероятни авантюри. Е, на нея винаги й се случват. — Не, искам да чуете какво ми пише. Не познавам друг човек, който да може като Бърнис да види нещата откъм хубавата им страна.“

Норма казваше:

— Ако аз обичах някого, не би ми минало и през ум да извърша такова нещо. И ако иска да ми направи подарък, трябва сам да се сети.

— Ами да, и аз така разсъждавам — каза Камил. — Но затова пък нямам кожено палто, нито дори отделна кожа. А Лорейн има три.

— Но не е честно — каза Норма. — Мисля, че Лорейн няма да ми хареса.

„Велики боже! — изпищя Камил наум, — Мислела, че няма да хареса Лорейн! Интересно, не ти ли е минавало през ум какво би си помислила Лорейн за тебе?“

„Не — каза си тя — не е така. Лорейн може би щеше да я приюти, щеше да я подреди, да й помогне. Каквото и да говорят за Лорейн, никой не можеше да отрече, че е боен другар.“