Милдред и Хуан излязоха от конюшнята.
— Виж, дъждът е спрял. Погледни слънцето над планините. Ще бъде красиво. — Хуан се усмихна. — Знаеш ли, чувствувам се чудесно — каза Милдред. — Чудесно.
— Разбира се.
— Ако и ти си в същото отлично настроение, би ли ми подържал огледалцето? Вътре беше тъмно. — Тя извади малко квадратно огледалце от чантата си. — Така. Малко по-високо. — Среса се бързо и леко напудри страните си, сложи си и червило. Взираше се съвсем отблизо, защото отдалеч не виждаше нищо. — Намираш ли ме лекомислена за момиче, което са изнасилили?
— Нищо ти няма — рече Хуан. — Харесваш ми.
— Само толкова? И нищо повече?
— Да те излъжа ли искаш? Тя се засмя.
— Май че малко ми се ще. Не, не искам. А в Мексико няма ли да ме заведеш?
— Не.
— Значи, това е краят. Няма ли да има още малко?
— Откъде мога да знам? — попита Хуан.
Тя прибра огледалото и пудрата в чантата и размаза червилото по устните си, като ги отри-една о друга.
— Ще изтупаш ли сламата от палтото ми? — Тя се обърна и той отупа палтото й с ръка. — Защото — продължи тя — баща ми и майка ми не знаят за тия неща. Сигурна съм, че съм зачената непорочно. Майка ми ме е посадила, луковица номер едно, покрила ме е с пръст, пясък и тор и после навалял сняг. — Виеше й се свят. — Не мога да отида в Мексико, Какво ще правим сега?
— Ще се върнем, ще изтеглим автобуса и ще продължим за Сан Хуан. — Той тръгна към портата на старата ферма.
— Мога ли да те хвана малко за ръка? Той погледна ръката с ампутирания пръст и понечи да се премести от другата й страна, за да й даде здравата.
— Не — рече тя, — искам тази. — Пое я и отри с пръст гладката кожа на ампутираното място.
— Недей — каза Хуан. — Изнервя ме. Тя му стисна здраво ръката.
— Няма да си слагам очилата.
Планинските вериги на изток грееха златни под залязващото слънце. Хуан и Милдред завиха надясно и се заизкачваха по хълма към автобуса.
— Ще ми кажеш ли нещо вместо… вместо възнаграждение за моето падение? Хуан се засмя.
— Какво те интересува?
— Защо дойде тук? Помисли ли, че може да те последвам?
— Истината ли искаш, или да си играем на приказки?
— Е, и двете. Но, ммм, първо истината.
— Бягах — каза Хуан. — Смятах да се добера чак до Мексико, да изчезна и да оставя пътниците сами да се грижат за себе си.
— А защо го направи?
— Не знам — рече той. — Става ми криво. Девата от Гваделупа ме изостави. Помислих, че съм я измамил. А тя не обича да я мамят. И уби всичко, изтръгна ми сърцето.
— Сам не си вярваш. — каза тя сериозно. — И аз не го вярвам. Коя беше истинската причина?
— За кое?
— За това, че дойде в тази стара ферма. Хуан повървя, по лицето му се разля една голяма усмивка, а белегът на устната му изместваше усмивката встрани. Той я погледна с черните си топли очи.
— Дойдох, защото се надявах, че може би ти ще се разходиш и че тогава може… може да те намеря. Тя обви ръката си около неговата и плътно прилепи лице до ръкава на сакото му.
— Да можеше поне малко да продължи — каза тя, — но знам, че не може. Сбогом, Хуан.
— Прощавай — каза той.
И двамата бавно поеха към автобуса.