Беззвездната корона

26.

Грейлин ловуваше в Краелес с двамата си братя.

Беше следил един снежен лос през по-голямата част от деня, навлизайки дълбоко във вечния здрач на далекозападната гора. Стъпваше внимателно по постелята от сухи иглички без никакъв шум. Пръстите му посегнаха нагоре да опипат дълбоката бразда в кората на един сребърен кедър и той усети пресния лепкав сок. Свали ръка и надуши смола и мускусната миризма на самеца.

„Вече е близо…“

Не бе имал намерение да навлиза толкова дълбоко в гората. Малцина дръзваха да обикалят западните предели на Краелес. Докато източните, по-близо до морето, бяха зелени и светли, западните си оставаха вечно забулени в здрач. Лишени от топлината на Небесния отец, дърветата събираха каквито сили могат, разпервайки широко клони, покрити с гъсти иглички, и оцеляваха благодарение на корените, заровени дълбоко в земята, оградени с големи серни буци, които ги подхранваха. И макар че нямаха Неговата благосклонност, древните сърцедъбове на западен Краелес израстваха до гигантски размери. Някои бяха толкова големи, че бяха нужни двайсет мъже с разперени ръце, за да обхванат дънерите им.

Само веднъж Грейлин бе дръзвал да навлезе в тези гори. Това бе преди десетина години, малко след като бе прокуден тук, когато бе още прекалено глупав, за да е наясно с нещата. Нямаше намерение да отива пак толкова надалеч.

Не че в тукашните дълбоки дебри нямаше достатъчно опасности.

Стисна зъби и се съсредоточи върху настоящата си плячка. Драскотините от нокти по един черен бор му напомниха да внимава. Твърдата като желязо кора бе срязана надълбоко. Това бе знакът на могилна мечка, чиито женски израстваха до космати канари, два пъти по-високи от него, а мъжките — дори още по-големи.

Той плъзна ръка по драскотините.

„Може би ще е по-добре да зарежа тази диря…“

Вътрешното му чувство го предупреждаваше, че е стигнал твърде далеч. Но все пак драскотините по бора бяха стари, покрити с втвърдила се смола, а и едно тъжно мучене в далечината, идещо от гърлото на снежния лос, го притегли напред. Той бе избрал този конкретен самец, след като наблюдаваше едно стадо, минаващо през долината близо до хижата му. Ако се съдеше по размаха на рогата му — с отчупени връхчета и покрити с петна от мъх — животното беше старо. Беше го видял, че накуцва с единия си заден крак, където личеше отдавнашен белег от нападение на лъв.

Грейлин чувстваше някакво родство с този благороден звяр, защото и той като него носеше много белези. Знаеше също, че дойде ли зимата, леденият студ ще причинява на животното силна болка. Предполагаше, че това е последното лято на самеца, а то вече бе наполовина отминало. При първите снегове куцащият лос нямаше да може да следва стадото в миграцията му към по-топли пасища. Изоставен, щеше да гладува или да бъде жестоко разкъсан.

А после тази сутрин, докато Грейлин наблюдаваше стадото от една висока скала, самецът се бе отделил от него, за да поеме сам на запад. Може би щеше да се върне, но Грейлин прати двамата си братя да го отделят още повече, да го подгонят по-надалеч.

Направил избора си, Грейлин бе тръгнал по следите му. Макар че лосът бе стар, показваше уменията си, развивани с десетилетия в суровия Краелес. Въпреки че двамата му братя го следяха, на два пъти той едва не изпусна дирята. Грейлин подозираше също, че снежният лос е хванал пътя към ледените горски дълбини, за да се отърси от преследвачите си, сякаш ги предизвикваше да го последват. Но Грейлин продължаваше напред, чувствайки някаква отговорност, след като бе отделил самеца от стадото му.

Докато навлизаше по-навътре в гората, попадна на един сърцедъб. Беше малък, може би на век, все още с бяла кора, самотен изгнаник от по-голямата гора на запад. Грейлин целуна палеца си и опря длан в дънера му, усещаше някакво родство с този самотен страж. Освен това го прие за указателен стълб и разгада значението му.

„Не продължавай нататък“.

Спря и огледа поляната отпред, разделена от сребрист ручей. Подсвирна като дрозд на братята си. Знаеше, че двамата вече са се отдалечили доста и кръжат около стария самец. Втурна се напред, като продължаваше да внимава за сухите клони и крехките иглички. Смъкна от рамото си ясеновия си лък. Докато наближаваше мъгливата поляна, извади стрела от колчана и я хвана между устните си.

На поляната една голяма рогата сянка пиеше от потока, ромолящ по загладените камъни.

Грейлин спря в сенките, държейки се от подветрената страна.

Лосът вдигна глава без признаци на паника. Въпреки това ушите му бяха щръкнали, насочени към тъмната гора отпред. Кадифените му ноздри се издуваха, докато пухтеше. Без съмнение надушваше опасността, но оставаше на открито, като само риеше с копито в тревата. Клатеше рога, заплашвайки онова, което се криеше в горските сенки, готов за една последна битка, прекалено горд да бяга повече, без да показва страх, само уморено примирение.

Грейлин също разбираше това отношение и щеше да го уважи, доколкото можеше.

Посегна към стрелата в устата си и плъзна оперението ѝ по устните си, за да го навлажни. Коленичи, сложи стрелата на тетивата и я изпъна, докато пръстите му не опряха в ъгълчето на устните му. Наклони леко лъка, целейки се зад предния крак на лоса, после пусна обтегнатата тетива.

Стрелата литна. Грейлин я проследи с усета си на ловец. Почти усети как стрелата проби козина и кожа, как мина между ребрата и прониза гордото уморено сърце. Лосът само потрепери, направи една крачка, а после величествено рухна в тревата до потока.

Грейлин се изправи, излезе от гората и тръгна към поваления лос. Мълчаливо благодари на Земната майка — както за плячката, която му бе дала, така и за дългия живот, с който бе дарила стария самец.

Развърза торбичката, окачена ниско на бедрото му, и извади от нея ножове и няколко по-малки сгънати торбички. Зае се да разфасова лоса. Тъй като бе много студено, остави кожата върху месото. Предстоеше му дълъг път обратно до хижата, затова махаше костите, за да облекчи товара си. Докато работеше, натрупа димяща купчина вътрешности до потока, която да нахрани гората, след като той си тръгне.

За жалост тази гора имаше малко търпение и много глад.

Глухо ръмжене бе единственото предупреждение.

Той замръзна с ножа в ръка.

От другата страна на потока една огромна сянка се отдели от гората. Могилна мечка. Заклатушка се към него. Беше истинска планина от рунтава козина и играещи мускули. Главата ѝ бе като каменна корона, увенчана с кръгли уши. Огромните ѝ челюсти се раззинаха в тон с ръмжащата заплаха, оголвайки зъби, дълги колкото предмишницата му. Той си спомни дълбоките резки от нокти върху черния бор и заподозря, че те са дело на същото това животно, напълно развита женска. Малко встрани забеляза две очи да блестят по-навътре в гората, без съмнение лятно мече.

Раменете на мечката се размърдаха, задните ѝ крака се напрегнаха — готвеше се за атака.

Нямаше нищо по-опасно от мечка с гладно мече. А в тези гори грамадните чудовища нямаше от какво да се боят.

Грейлин обаче не бе дошъл сам.

И другарите му не бяха от тези гори.

От сенките от двете страни на мечката излязоха дебнешком двамата му братя. Приличаха на вълци, само дето бяха с педя по-високи в предната си част. Никакво ръмжене не издаде приближаването им. Не оголиха зъби. Промъкваха се приведени ниско и от гърлата им излизаше клокочене. То се усилваше и изтъняваше, което накара косъмчетата на врата му да настръхнат.

Мечката потрепери и спря. Голямата ѝ глава започна да се върти към двата напредващи звяра. Тя усети заплахата, както я усещаха всички, живеещи тук.

Варгрите бяха напастта на сърцедъбовите гори. Тъмната им ивичеста козина бе почти неразличима сред мъглата и мрака. Някои ги смятаха по-скоро за духове, отколкото за животни от плът и кръв, просто сенки със зъби. Варгрите рядко ходеха на изток от облачните си гори, но когато го правеха, никой не смееше да им се опълчи.

Мечката се вслуша в предупреждението и заотстъпва. Дори да рискуваше да нападне, трябваше да мисли и за мечето си. Така че мъдро се оттегли в гората и миг по-късно се чу как се отдалечава.

Двата варгъра най-после извиха вратовете си, увенчани с къси гриви, към него. Два чифта кехлибарено златни очи се взряха в Грейлин. Въпреки това косматите уши на братята му останаха извърнати назад към гората и продължаваха да слушат отстъплението на мечката.

Родени в едно и също кучило, двамата изглеждаха еднакви, но Грейлин можеше да долови някои малки разлики, които след толкова дълго време му се струваха очебийни. Пакостливият Аамон беше с един пръст по-нисък от брат си и едното му ухо винаги стоеше леко изкривено, когато е в покой. По-сдържаният Калдер имаше по-тънки ивици по хълбоците и по-бухнала опашка.

Въпреки това те бяха две сродни души с едно сърце.

„И ми позволяват да го споделям засега.“

Грейлин притисна ръка към гърдите си, после я обърна с длан към тях, благодарейки им мълчаливо. Дължеше им живота си, не само за сегашния случай, но и за много пъти в миналото, особено преди десетина години. Продължи да реже лоса и мислено се върна отново в онова по-мрачно време. Спомни си блясъка на лунната светлина върху снега, бележещ мястото, където свършваше Короната и започваше безкрайната замръзнала пустош.

„Стигнах до края на света.“

Денят бе свършил и Грейлин се взираше в пълната луна, увиснала ярко в небето, през тънките високи клонки на сърцедъбовата гора. Стоеше като хипнотизиран. Цял рояк звезди — рядка гледка в родния му Халенди — бяха обсипали тъмния свод, блестяха като диамантен прах. По на запад начупена сребриста линия бележеше върховете Ледени зъби. Те сияеха като запалени отвътре, назъбени бойници, които бележеха най-западната граница на Короната.

Опита се да си представи замръзналите земи зад тази снежна планинска верига, но единственото, което изникваше в съзнанието му, бе безкрайна равнина от натрошен лед.

„А може би няма друго.“

Беше новодошъл в земите на Аглероларпок. Бе пристигнал преди шест седмици със затворнически кораб. Той и шепа други бяха стоварени в Савик със забраната да стъпват отново в Халенди. Едва-що се бе оправил от мъченията в тъмниците на Върховръх и плътта му бе покрита с пресни шевове; повечето рани бяха запечатани с обгаряне. Счупената му ръка бе зараснала накриво и още го болеше при движение. Все пак, ако не бе състраданието на краля към един бивш приятел, можеше да загуби пръстите на ръцете и краката си, може би едното си око и вероятно и двата си тестиса.

Знаеше, че същото това милосърдие е довело до прокуждането му отвъд морето. Разбираше смисъла на такова наказание. „Крал Торант не можеше да ме гледа повече — но и не можеше да се насили да ме убие.“

Затова след мъченията, напълно потрошен и смазан, Грейлин бе захвърлен тук — рицар, комуто е навеки забранено да носи стомана. Някои биха могли да го нарекат милост. Той го смяташе за едно последно мъчение, предназначено да трае до края на живота му. Бе осъден да помни завинаги нарушената си клетва и какво му бе струвала тя. Даже сега, с дивния рой звезди в небето, той си представяше останките на своята любима Марейн, хвърлени в тъмничната му килия. Тялото ѝ — малкото, което бе останало от него — бе открито в блатата на Мир. Останките стояха в килията му, червиви и нахапани от мухите, като ужасно свидетелство за нарушената му клетва.

Сега, в тъмната гора, той вдиша дълбоко студения въздух. Наведе очи, чувствайки се недостоен да се взира в пантеона горе. Въпреки това естествената красота около него не можеше да бъде пренебрегната. Тук, на края на света, сърцедъбовете се издигаха като гигантски сиви колони, затворени сред валма ледена мъгла. Дънерите им се редяха, покрити с фосфоресциращи гъби, а клоните им образуваха високи сводове над главата му, през които можеше да зърне небесното великолепие.

Сякаш бе влязъл в жива катедрала, светилище на Майката, скрито от погледа на Небесния отец.

Стигна до едно твърдо заключение.

„Това е хубаво място да умреш.“

От дълбините на гората това желание се сдоби с глас. Един-единствен призрачен зов, неземен и писклив, долетя до него. Птичите песни секнаха. Даже цвъртенето на бръмбарите в ниските храсти притихна в знак на уважение. После друго гърло се присъедини към първото, и още едно, докато цял хор не зави срещу него.

Всяко косъмче по тялото му настръхна. Сърцето му заблъска като тимпан. Беше чувал приказки за хищниците, дебнещи дълбоко в сърцедъбовата гора. Сенки със зъби. Но не беше вярвал наистина в тях, отхвърляше историите за смразяващите им викове, за свирепата им хитрост, за челюстите, достатъчно силни да строшат биволски череп. Мислеше, че подобни приказки са само фантазии и фукни. Особено при положение че Грейлин сам бе отглеждал бойни кучета в легиона, даже такива с вълча кръв. Затова историите за сенчести чудовища в мъглата му се струваха абсурдни.

Сега обаче разбра, че всички те са истина. Беше безразсъдно от негова страна да броди толкова надалеч. Макар че, честно казано, на запад го тласкаше не глупостта, а унинието. Някъде дълбоко в себе си знаеше, че е отишъл на края на света да намери собствения си край, да потърси смъртта, която му е била отказана.

„И сега тя идва за мен.“

Едва в този момент, изправен пред неизбежното, осъзна една още по-дълбока истина за себе си: колко бързо копнежът за смърт може да бъде прогонен от кама на гърлото ти.

Обърна се и хукна през гората, най-после открил какво е заровено под мъката и срама му.

„Желание за живот.“

Но това осъзнаване идваше твърде късно. Глутницата го гонеше с вой и зловещо ръмжене. Нямаше как да знае колко далеч са зад него. Просто тичаше презглава през гората, спъваше се в тъмните храсти, блъскаше се в дънерите. Сърцето му кънтеше; полезрението му се сви. Той се насочи към по-светлата гора в далечината, но знаеше, че няма да успее да стигне дотам. Глутницата зад него притихна злокобно. Той очакваше всеки момент мъглите да бъдат разкъсани от скачащи тела и щракащи челюсти.

А после тъмната Дъщеря, вечната Ловкиня, прояви милост към него.

Някъде отпред, от изсветляващите мъгли, се надигна жално мяучене, отчаян тревожен зов. Пътят му кривна натам. Това не бе съзнателна постъпка, по-скоро сякаш плачът бе форма на непреодолимата юларна песен, която притегляше нараненото му сърце. Той се хвърли в онази посока — само за да се препъне в главоломния си бяг в някакво тяло в храстите.

Стовари се тежко на земята и се претърколи.

Задъхан и с подивели очи, зърна купчина ивичеста кожа, просната на земята. Макар че бе видял само кожата, разбра, че това трябва да е варгър, и то наскоро умрял. Мяученето идеше от обратната му страна. Той надзърна там и видя две гърчещи се палета, може би на месец-два, които се бореха да докопат студените цицки. Видя също и железните челюсти, захапали задния крак на майката, който явно бе счупен, просмукан с кръв. Беше лесно да разбере какво е станало. Варгрицата трябва да бе навлязла в по-светлите гори да ловува за малките си, само за да стане жертва на жестокостта на капана на някой ловец. Все пак звярът бе изтръгнал колчето на веригата и бе отнесъл капана със себе си обратно в сърцедъбовата гора, при малките си — където накрая бе умрял, но не без да предложи на палетата си едно последно ядене.

Той не можеше да обясни следващото си действие. Може би искаше да отдаде почит на усилията ѝ, преди самият той да умре, или пък постъпката му бе предизвикана от чувството за вина към детето, което не бе успял да спаси.

Но така или иначе, посегна към палетата. Те фучаха и щракаха със зъби, свирепи дори на такава ранна възраст. Едното захапа показалеца му и едва не го откъсна. После двете се шмугнаха в кухата вътрешност на един загнил пън.

Той се замисли дали да не ги зареже, особено като се имаше предвид, че ловците без съмнение скъсяваха разстоянието. Вместо това изруга под нос. Посегна към варгрицата и изстиска студено мляко върху ръцете си. Това бе номер, който бе научил в кучкарниците на легиона. Допълзя до хралупата, метна плаща си на земята и разтвори длани. Използва миризмата на мляко и майка, за да подмами палетата навън. Едното изпълзя, ръмжейки, следвано от другото. Сигурно примираха от глад.

Когато палетата се озоваха достатъчно близо, сега вече повече душещи, отколкото ръмжащи, той ги грабна — по едно във всяка ръка. Бързо ги уви в плаща си. Двете се бореха, деряха и квичаха, мъчеха се да се измъкнат, и вероятно щяха да успеят.

Той се огледа, после извади ловджийския си нож от канията и отряза опашката на варгрицата. Потърка я върху сълзящите цицки и я хвърли в плаща. Гушна вързопа в ръце. Мятащите се палета вече бяха започнали да се укротяват и само ръмжаха предпазливо. Кожата на майка им и млякото ѝ ги успокояваха достатъчно, за да може изтощението да ги надвие.

Късметлия, че е още жив, той се изправи.

Само че не беше късмет.

Видя дъга от блестящи очи, които се взираха в него откъм сърцедъбовата гора. Сърцето му заби по-силно. Той прокле глупостта си, че е спрял, но в същото време не съжаляваше. Веднъж вече не бе оправдал очакванията на друга отчаяна майка.

„Нека това да е едно малко изкупление, преди да умра.“

Но очите просто продължаваха да блестят срещу него. Той остана на мястото си, приемайки онова, което щеше да дойде, може би дори приветствайки го.

А после един чифт очи изчезна, и още един, и още един. Скоро гората остана тъмна и смълчана. Той направи една колеблива крачка, изчака, после рискува да направи втора. Но очите така и не се появиха отново. Не знаеше дали варгрите са били озадачени от странната му проява на милосърдие. Или може би миризмата на млякото и палетата го бе прикрила, беше ги объркала.

Каквато и да бе причината, те го бяха пуснали да си върви.

Той прие подарения му живот и побягна обратно към по-светлите гори.

Като свърши да разфасова лоса, Грейлин се откъсна от миналото и се взря преценяващо в двата напълно пораснали варгъра, неговите братя в лова. Той не само бе оцелял от онази съдбовна среща със смъртта в гората, но и отглеждането на палетата му бе дало причина да живее.

Изправи се. Тъй като все още нямаше признаци за завръщането на могилната мечка, ги повика.

— Аамон, Калдер, при мен.

Те дотичаха, прескачайки потока. Той се наведе да отреже две парчета от черния дроб на лоса и подхвърли по едно на всеки. Варгрите се нахвърлиха свирепо върху суровото месо, а после се върнаха да патрулират по края на гората, докато той стъкмяваше груба носилка от вързани клони. Натрупа месото отгоре и тръгна към къщи, теглейки носилката, като подсвирна на братята си да го последват.

За щастие обратният път бе по нанадолнище. Отне му два пъти по-малко време, за да се върне на четвърт левга от хижата си. Там спря, колкото да съблече дрехите си и да се гмурне гол в леденосиньото планинско езеро. Отми кръвта, потта и жлъчката от тялото си и използва студа, за да притъпи болката в мускулите и ставите му. Потрепервайки за последен път със замръзналите си крайници, излезе и се избърса с една празна торба от груб плат.

Докато го правеше, зърна отражението си в бавно успокояващото се езеро. Белезите, покриващи тялото му, сивите косми в черната му коса и наболата брада. Но докато водата трепкаше, той си позволи да си представи как бе изглеждал някога, преди да наруши клетвата си. Напет рицар с яки мускули, прави крайници, черна и лъскава като сажди коса и сребристосини очи.

На брега прокара длан по рошавите косми на гърдите си, опитвайки се да си припомни някогашното си „аз“. Все още усещаше силните мускули, но сега те бяха по-жилави и потвърди. Пръстите му се плъзнаха по грапавите белези, счупения нос, бучката на челюстта му. Тазобедрените стави го боляха, а лявата му предмишница бе изкривена.

„Такъв съм сега, опозорен, прокуден и прекършен.“

Намръщи се и се обърна пак към илюзията във водата. Онзи трепкащ рицар отдавна бе мъртъв. И за по-голямата част от света — мъжът също. В известен смисъл той бе умрял в онази сърцедъбова гора преди десет години. Ловецът, който се бе върнал с две квичащи палета, не бе същият, който бе влязъл в тъмната гора.

Аамон и Калдер клечаха и го зяпаха. Аамон размаха опашка, а Калдер просто присви очи. Грейлин посрещна безкомпромисния им оглед. В очите им имаше не толкова обич, колкото търпимост. Той знаеше, че това не са питомни кучета. Макар да изпълняваха заповедите му и да бяха научили стотина сигнали с ръце, те си оставаха диви животни, които във всеки момент можеха да се обърнат срещу него, ако нещата се променят. Той приемаше това като част от договора им и не би искал да е другояче.

„Дано винаги ме съдите все така сурово, братя мои.“

И все пак Грейлин откриваше, че е благодарен за вниманието и компанията им. Не можеше да е съвсем самотен, когато има такива смели другари.

— Поне някой все още вижда някаква стойност в мен — промърмори, докато се обличаше. — Пък и дори да е само за да си напълните тумбаците.

После тръгнаха отново. Той последва един поток, изтичащ от езерото, който криволичеше из гористите хълмове. Постепенно гората стана по-зелена, преминавайки от тъмни борове към смесица от дъб, планински ясен и клен. Покрай потока започнаха да се редят големи върби. Храстите станаха по-гъсти и се смесиха с хвойна и акация. Ледените мъгли се разсеяха до обикновен мраз във въздуха. Макар че краят на деня наближаваше, стана по-светло, докато изкачваха последния хълм към дома.

Хижата, която бе построил, се издигаше на следващото възвишение. Бе избрал мястото така, че да е на границата между по-зелените гори, простиращи се до морето, и здрачните гори на запад, обгърнати в мразовити мъгли. Освен това бе достатъчно далеч, за да се натъкват хората твърде рядко на нея. И никой никога не му идваше на гости.

И така, той спря в подножието на хълма, оглеждайки пръстения покрив на хижата си. Тънка струйка дим се издигаше от каменния комин и обещаваше топлината на дома и горещо ядене.

Въпреки това тръпка на безпокойство пробяга по тялото му.

Когато бе излязъл тази сутрин, огнището беше студено.

27.

Грейлин приклекна в сенките на дърветата в края на имота си. Огледа задната градина, където вече никнеше лятна реколта от марули, тикви, както и леха с царевица. Хвърли поглед към бараката за опушване на месо вдясно от едностайната хижа и малкия обор, в който държеше едно самотно пони и каручка за търговия долу в град Савик, близо до брега.

Не забеляза никой да се промъква наоколо, но коминът продължаваше да пуши.

Даде знак на братята си, които пазеха от двете страни. Привлече вниманието им с тихо цвилене, после събра длани, разтвори ги и разпери широко ръце, преди да събере отново длани. Това бе команда, която те знаеха добре: „ОБИКАЛЯЙТЕ И ПАЗЕТЕ“.

Двамата се разделиха и тръгнаха в противоположни посоки, придържайки се към края на гората. Сетивата им бяха много по-остри от неговите. Ако тук имаше скрити някакви непознати, те скоро щяха да съжаляват за натрапничеството си.

След като гърбът му бе защитен, Грейлин изтича приведен до обора и надникна вътре. Видя аглероларпокското пони да дреме в преградката си, но до вратата беше вързан и друг кон. Пристъпваше нервно, може би надушил обикалящите варгри.

Грейлин се промъкна до бараката, открехна вратата и видя, че с изключение на резените осолено сушено месо тя е празна. Вече бе не толкова нервен, колкото раздразнен. Стигна до дървената хижа и надзърна през един прозорец. На стол до огнището седеше закачулена фигура, огряна от огъня. Брадичката ѝ беше опряна на гърдите, сякаш спеше, но облаците дим около тлеещата ѝ лула показваха, че не е така. Ръката на натрапника се вдигна и без да вдига очи, мъжът махна към прозореца — канеше Грейлин в собствената му къща.

Като не видя никой друг в хижата, той изруга на глас, отиде до входната врата и извади ножа си, докато влизаше. Посрещна го миризмата на горящи дърва и тютюн. Стаята бе простичко обзаведена с дебела дъбова маса от едната страна, а до нея рафтове, отрупани със сухи продукти и други необходими неща. Леглото представляваше рамка с дебел дюшек, натъпкан с гъши пух, и кожени завивки — единственият разкош на това място. На куки висяха няколко газени незапалени лампи.

Фигурата се размърда и се протегна в стола като ленива котка, будеща се от дрямка. Бе як мъж с бирено коремче. Имаше сива коса, сплетена на плитка зад гърба, и няколкодневна четина със същия цвят по бузите и брадичката. Под тежкото си пътно наметало носеше торбести панталони и лекьосана туника, вързана чак до гърлото. Беше свалил ботушите си и ги бе оставил край огъня. И двата му вълнени чорапа имаха големи дупки на пръстите и на петите.

— Виждам, че си се разположил като у дома си, Симон.

Зелените очи на госта заискриха весело от раздразнението на Грейлин.

— Че как иначе? Да не очакваш да ми мръзнат топките навън, докато те чакам цял ден?

— Защо си тук?

— Как са палетата? — попита Симон и пристъпи да погледне през прозореца.

— С най-голямо удоволствие ще ги пусна да те поздравят, ако не отговориш на въпроса ми.

Симон вдигна ръка и смукна продължително от лулата си, така че сиянието в чашката ѝ се усили.

— Всичко е наред. Няма защо да безпокоиш момчетата. Надявам се, че са добре.

— Защо си тук?

Симон му махна да донесе стола от масата, сякаш къщата бе негова. Грейлин така и не си бе направил труда да сложи втори стол до огнището, защото не приемаше гости. Компанията на Аамон и Калдер му бе достатъчна.

Въпреки това той придърпа стола по-близо до огъня, надвит от любопитство. Симон хи Ралс бе негов търговски партньор в Савик и му помагаше в бартера на стоки, за да се сдобие с нещата, които му бяха нужни тук, в дивото — това го правеше най-близкото нещо до приятел, с което човек можеше да се сдобие по тези места. Освен това Симон бе един от малцината, които знаеха истинската самоличност на Грейлин — той самият я криеше, използвайки измислено име, което редовно сменяше.

Подобна измама и без това не би свършила работа при Симон. Докато Грейлин търгуваше с кожи и сушено месо, стоката на Симон бяха тайните и слуховете. Освен това двамата се познаваха още много преди Грейлин да пристигне тук, от две десетилетия. Едно време Симон беше алхимик в Калето и пътищата им се пресичаха от време на време, най-вече в кръчмите. Но в крайна сметка Симон бе лишен от робата си и изгонен, защото предпочиташе виното пред книгите и преподаването.

„Или поне така се говореше.“

Всъщност голяма част от историята на Симон бе съмнителна. Грейлин подозираше, че в този човек се крие нещо много повече. Колкото и да пиеше, Симон рядко изглеждаше пиян. Вместо това под престореното му веселие се криеше проблясък на твърда стомана, а под празното му дърдорене — определена цел.

Все пак бе опазил тайната на Грейлин през всичките тези години и той го търпеше точно затова. Но търпението му си имаше граници.

Грейлин тропна стола до огъня и седна.

— Обяснявай.

Симон се размърда, бръкна под тежкото си наметало и извади руло пергамент, запечатано с восък. Подаде му го, но Грейлин просто скръсти ръце. Бе познал в него съобщение на вестоврана и нямаше интерес да прочете какво пише там. Сега светът му се състоеше от тази хижа, тази гора и верните му братя. Той нямаше нужда от нищо друго и не искаше нищо друго.

Симон го гледа известно време, после завъртя свитъка в пръстите си, докато червеният восъчен печат се озова срещу Грейлин.

— Запечатано е със знака на Манастира.

Сърцето на Грейлин се сви.

— От Мир — добави Симон.

— Знам къде е Манастира — изръмжа мрачно Грейлин. — Защо това трябва да ме засяга?

Симон се облегна, продължаваше да опипва свитъка.

— Вестовраната пристигна вчера — каза той. — Беше пратена до мен… но предназначена за теб.

— Ако е така, значи не си си удържал на думата. За да знае някой, че съм още жив, за да знае, че можеш да се свържеш с мен, значи трябва да си споделил онова, което се бе заклел да пазиш в тайна.

Симон сви рамене.

— Нарушил съм клетвата към един клетвопрестъпник. Със сигурност не можеш да ме виниш за това.

Грейлин стана и сви ръката си в юмрук.

Симон въздъхна.

— Успокой се. Имаше няколко души, които се нуждаеха от истината и тя можеше да им бъде поверена.

— Като на теб ли?

— Като на игуменката на Манастира.

Грейлин познаваше тази жена и я уважаваше. Бавно се отпусна в стола.

— Ти не си глупак, Грейлин. Не си някакво наивно пале. Със сигурност разбираш, че някои неща могат да надделеят дори над дадената дума. И го показа доста ясно в миналото. Нима любовта не те накара да престъпиш клетвата си?

Грейлин усети как лицето му пламва, не от срам, а от надигащ се гняв.

— Мислиш ли, че е нужно да ми напомняш за…

Симон го прекъсна с вдигане на ръка.

— Честна сделка.

Озадачен от думите му, Грейлин си пое дъх, после отсече:

— Какво имаш предвид?

— Тъй като разкрих тайната ти, за отплата ще ти дам една от моите.

Грейлин се намръщи. Не го интересуваше никоя от пазените от Симон тайни, но бе достатъчно заинтригуван да махне с ръка.

Симон захапа лулата и се приведе напред. С един пръст събу износения чорап от левия си крак и го захвърли настрани. После вдигна крак, за да покаже на Грейлин ходилото си.

— Какво мислиш за това?

Грейлин се приведе напред и стигна до едно категорично заключение.

— Имаш нужда от баня. С много сапун от луголист, за да отмие тази воня. Ако изобщо е възможно.

— Погледни по-внимателно, близо до петата.

Грейлин се приведе още по-близо. Присви очи и забеляза малък изпъкнал белег. Изглеждаше просто като нещо, което може да се получи при настъпване на горещ въглен, търкулнал се от огъня.

— Изгаряния ли ще сравняваме? — попита той.

Симон наклони леко крака си и белегът се превърна от бучка удебелена кожа в смътните очертания на роза. Грейлин се дръпна назад.

„Не…“

Симон свали крака си.

Грейлин изгледа бившия алхимик с нови очи.

— Да не намекваш, че принадлежиш към…

— Скритата роза? — Симон повдигна вежда.

Грейлин изпръхтя.

— Това са само приказки, съчинявани от хора, които виждат сенки където няма такива.

— Чувал си ме да се оригвам и пърдя. Това не е ли достатъчно истинско за теб?

През годините си в Легиона и след това той бе чувал слухове за Скритата роза, общество на шпиони, което не е свързано с никой крал или държава. Говореше се, че те били лишени от звание алхимици и йеромонаси, тайно вербувани, за да използват уменията си за една по-висша цел: да защитават и пазят знанието през възхода и падението на кралствата. Някои подозираха, че истинската им цел включва насочване на историята, и вярваха, че Розата е невидимата ръка, която в крайна сметка върти колелата на света.

Грейлин се втренчи в Симон.

„Ако той е част от тази ръка. Земята е обречена.“

— Това изплаща ли дълга ми? — попита Симон.

— При положение че казаното от теб е вярно.

Симон сви рамене.

— Една продадена тайна не изисква купувачът да вярва в нея. Тя е ценност сама по себе си.

Грейлин се надигна, изгубил търпение.

— Смятай, че дългът ти е платен. Аз обаче не искам да имам нищо общо с външния свят.

Симон продължи да седи, даже се облегна.

— Не за външния свят трябва да се тревожиш. — Запафка с лулата, после вдигна свитъка над тлеещата ѝ чашка. — Това съобщение се отнася за детето на Марейн.

Грейлин изстина. Цялата кръв се отцеди в краката му. Неспокойният мир, който бе установил в себе си, изведнъж се натроши на хиляди болезнени късчета.

— Дъщеря е, доколкото разбирам. — Симон поднесе пергамента към огнената чашка на лулата. — Но ако не искаш да се замесваш…

Грейлин скочи и грабна съобщението. Стисна го, докато миналото го заливаше.

Коленичил в малката лодка, Грейлин хвана треперещите ръце на Марейн в своите. Това бе единственият начин да ѝ попречи да говори, да откаже на молбата му.

Усещаше я как трепери. Тя се опита да освободи ръцете си, в очите ѝ имаше отчаяние, сълзи течаха по бузите ѝ.

— Трябва да вървиш — настоя той.

Кимна към ивицата обрасъл с трева пясък, в който бе опряла лодката, след като я бе закарал колкото може по-навътре в блатата. Не можеше да продължи нататък. Най-голямата надежда за Марейн и нероденото ѝ дете бе да се скрие в блатото, докато той се опита да подмами корабите на легиона, събиращи се по крайбрежието на тези блатисти земи.

Тя издърпа ръцете си и сви юмрук до гърдите си, после разтвори пръсти като напъпваща роза. „Обичам те.“ Движенията ѝ бяха бързи, почти прекалено бързи, за да ги разбере, но трескавото ѝ лице бе лесно за разчитане: „Позволи ми да дойда с теб. Трябва да останем заедно. Даже ако това означава да умрем.“

Той сложи ръка на корема ѝ и му се стори, че усеща бебето под дланта си. Дори сега не знаеше дали е негово или на краля.

— Ами бебето? — попита той. — Би ли рискувала живота му, за да прекараме още няколко мига заедно?

Тя покри ръката му със своята. Той усети решително ритване под дланта си. „Трябва да е мое дете.“ Въпреки ужаса откри, че се усмихва. Вдигна очи и Марейн му отвърна с тъжно подобие на същото изражение. Той опря чело в нейното.

— Трябва да вървиш — прошепна ѝ. — Пък дори да е само заради детето.

Тя се отдръпна, посочи към гърдите му, после сплете пръсти като люлка.

„Нашето дете.“

Той кимна. Бяха стигнали до това решение още щом коремът ѝ започна да расте. Не го интересуваше кой е бащата, а само, че детето ще е негово. Ето защо бяха планирали това бягство. Кралят бе чакал досега, за да реши дали детето да живее или да умре. Торант вече имаше две момчета, но смяташе, че трети наследник, пък макар и копеле, може да подсигури трона му в случай че двамата по-големи синове умрат. После някакъв гадател хвърли кости, изследва нощното гърне на Марейн и прецени, че детето ще е момиче. Тъй като имаше голяма вяра на своите гадатели и ясновидци, Торант заповяда бебето на Марейн да бъде извадено с дози чай от копелдашка билка, а ако това не успее, с нож и кръв.

Затова двамата избягаха още същата зимна нощ.

— Не бива да чакаме повече — каза Грейлин. — Ако искам да ги отвлека, трябва да изляза в открити води веднага.

Най-после тя отстъпи, плачейки безмълвно, с тресящи се рамене. Той ѝ помогна да слезе на брега. Привлече я към себе си за една последна целувка. Вкуси солта на сълзите по устните ѝ. Искаше му се да остане тук вечно, но това бе невъзможно.

Отдръпна се, борейки се със собствените си сълзи, и притисна в ръцете ѝ един нож.

— Отдалечи се колкото можеш — нареди ѝ. — И се скрий. Ако успея да се изплъзна, ще те намеря. Кълна се.

Тя кимна и стисна камата.

Той се върна в лодката и я оттласна от брега. Плъзна се по черната блатна вода, взирайки се назад към нея.

Тя стоеше с юмрук на гърдите и разтвори пръсти.

Той повтори жеста. Знаеше, че тъкмо оттам започнаха всичките им беди. Преди година Марейн бе предложена на Грейлин като частна учителка, за да го научи на езика на знаците, който използваха робините за наслади. Като капитан, той се бе надявал да усвои този метод на общуване и да го използва за безмълвна комуникация в легиона или дори на бойното поле.

Мислеше се за толкова умен, че се е сетил за тази тактика.

А също и крал Торант.

Грейлин и Торант бяха приятели открай време. Бяха изкарали заедно деветте си години в легиона и трудностите и несгодите ги бяха направили близки другари. Грейлин още помнеше младия принц, хвърлен във военното обучение направо от безгрижните си покои във Върховръх, момче с момичешки руси къдрици. Макар да бе предопределен за трона, учителите не му правеха никакви специални отстъпки, такава бе традицията. Правилото на легионерската школа бе просто; „Нужна е най-високата температура, за да се изкове най-здравата стомана“. И учителите им — все закоравели войници — им го набиваха в главите ежедневно.

За да станат нещата още по-зле, Торант бе тормозен без задръжки от другите новобранци. Грейлин — с една глава по-висок и със силно чувство за справедливост, насадено у него от родителите му в Широзем — защитаваше принца, но не за да спечели неговото благоразположение, а защото така бе редно и справедливо. Освен това тренираше с него, за да развие уменията на младежа, да го научи да побеждава по-възрастни и по-едри мъже. Така двамата постепенно внесоха ново допълнение в правилото на школата: „Най-здравата стомана се получава от съединяването на два метала.“

Приятелството им стана нерушимо.

Даже след години, когато Торант се възкачи на трона и животът ги тласна в различни посоки, обичта им един към друг остана, докато накрая Грейлин преви коляно пред краля и пое командването на личната му гвардия, заклевайки му се във вечна вярност.

Ето защо, години по-късно, когато Грейлин прояви интерес към изучаването на безмълвния език на робините за наслади, кралят го покани в личния си харем. Кралят не бе егоистичен с робините си. Споделяше ги охотно, с изключение на една.

Марейн.

Грейлин разбра защо още щом я видя за първи път. Тя бе ненадмината красавица, богиня, изваяна от мрамор. Косата ѝ бе тъмнозлатиста, сякаш изтъкана от самия Небесен отец. Имаше засукана фигура и щедър бюст, но най-вече бе кротка и спокойна, топла и подканваща. Очите ѝ бяха толкова тъмносини, че човек можеше да се изгуби в тях навеки.

Торант я повери на Грейлин заради дългото им приятелство, скрепено с дадените клетви. Освен това наскоро Грейлин се бе сгодил за една млада жена от родния му град, която не сгряваше сърцето му, но бе изгодна партия за всички негови роднини.

В продължение на много луни той се срещаше с Марейн и учеше безмълвния ѝ език. Това бе свързано с много докосване: как да сгънеш пръстите си, къде да преместиш ръка, кога да преминеш от един жест към друг. Обучението включваше много смях между двамата, а после тихи разговори с думи и жестове. Той бавно опозна живота на робините: какво жените никога не споделяха, какво държаха близо до сърцата си, страховете им, отчаянието им, скуката им и надеждите им.

Това сломи сърцето му и пробуди чувството му за справедливост. На всичко отгоре той разчиташе върху лицето на Марейн много повече от онова, което тя изразяваше с ръце. Опита се да ѝ помогне — на нея и на другите, използвайки приятелството си с краля, но усилията му се оказаха напразни и това само усили недоволството му. Той имаше чувството, че търкаля камък нагоре по хълм, който става все по-стръмен.

И все пак Марейн никога не го винеше за неуспехите му. Вместо това една нощ го заведе до сребърна клетка, в която държеше мъничка лиропойка. Птичката чуруликаше и пееше сладко, подскачайки по пръчките, макар че Марейн държеше вратичката винаги отворена.

Тя му каза с жестове: „Всички живеем в някакъв вид клетки. — Усмихна се тъжно. — Като знаем това, трябва да пеем при всяка възможност.“

С времето нещо в него се пречупи.

Без дори да я целуне, той се бе влюбил в нея.

Накрая никой от двамата вече не можеше да отрича истината, изникнала мълчаливо между тях.

Сега, докато избутваше лодката с пръта, той си спомни първата им нощ заедно. Страхът го бе направил нежен, след като знаеше колко са я наранявали в миналото. Влезе в нея бавно, оставяйки я да го придърпа по-навътре. Скоро страстта им се разпали до пожар, който не можеше да бъде овладян. След това тя дълго трепери под него. Едва след като го пусна, той осъзна, че треперенето ѝ на наслада е преминало в тихо хлипане.

Тя му обясни, че сълзите ѝ са предизвикани от радост и тъга. През целия ѝ живот никога не била обладавана с такава любов и нежност. След това двамата се радваха на много нощи заедно, сплетени в обятията си, откривайки един за друг много повече, отколкото думите можеха да изразят — докато накрая коремът ѝ не се изду от дете. Той не знаеше дали бебето е негово или на краля. Но когато Торант нареди то да бъде извадено, сякаш е лайно в нощно гърне, Грейлин знаеше какво трябва да направи.

Трябваше да наруши клетвата си.

Сега се взираше в Марейн, застанала самотна на брега на блатото, и в сърцето си знаеше истината.

„Аз погубих всички ни.“

Грейлин трепереше, хванал в ръка навития пергамент. Сведе поглед към него. „Какво ли съдържа? Дали надежда за изкупление или жестокост, която не бих могъл да преживея?“

Колкото и страх да му вдъхваше, той трябваше да знае.

Счупи восъчния печат и разви съобщението. Първите думи, изписани с красив почерк, отвориха наново рана, която отдавна бе заздравяла.

„До Грейлин си Мур…“

Почетното „си“, обозначаващо положението му на рицар. Преди десет години той бе лишен от него и му бе забранено да го ползва. Не бе посмял да го включи дори в многото си фалшиви имена. Тези две букви бяха пълни с болка, както телесна, така и сърдечна. Искаше му се да захвърли свитъка в огнището, но пръстите му го стиснаха.

„Щом съм стигнал дотук.“

Прочете остатъка от съобщението. Макар и кратко, значението му бе толкова огромно, че не можеше да го побере цялото в измъченото си тяло. То бе прекалено жалък съсъд.

„Детето на Марейн е живо, или поне така подозираме.“

Сълзи замъглиха зрението му, докато поглъщаше останалото.

„Иди в Спокоен кът между Близнаците. Чакай в «Златният клон». Ще се постарая да я доведа там или ако не мога, да пратя вест. Заведи я до Ръба, скрий я там.“

Нямаше подпис, но Грейлин вярваше на Симон кой е авторът на съобщението. Ако детето на Марейн бе оцеляло по чудо в блатата, можеше в крайна сметка да се е озовало в Манастира.

Той свали пергамента.

— Възможно ли е да е вярно? — попита едновременно и себе си, и Симон.

Бившият алхимик — и може би член на Скритата роза — грабна свитъка и го хвърли в огъня.

— Както вече казах — рече той, — продадената тайна не изисква купувачът да вярва в нея. Тя е ценност сама по себе си.

Грейлин се взря в пламъците, докато съобщението се сгърчваше до горяща пепел.

— В крайна сметка — продължи Симон, — единственото, което има значение, е как ще реагираш ти.

Грейлин се поколеба, сякаш балансирайки на някакъв остър ръб. Знаеше за Спокоен кът — град, разположен между Близнаците, две езера в сърцето на Облачен предел. Но знаеше също какво би означавало да се опита да стигне дотам.

— Аз наруших една клетва и дадох друга — каза той с дрезгав от мъка глас. — Никога да не стъпвам в Халенди, под заплаха от смърт.

Симон се приведе и вдигна нещо, скрито от другата страна на стола. Трябваше да използва и двете си ръце, за да сложи дългия пакет на коленете си.

— Това не е всичко, в което се закле. Също така даде клетва никога повече да не докосваш стомана, никога да не носиш рицарско оръжие.

Алхимикът отметна плата и разкри меч в ножница. Изтегли сребристото острие, ярко и блестящо. На него бяха изрисувани виещи се лози, натежали от гроздове. Тази украса бе в чест на владенията на Грейлин в Широзем, хълмиста земя, охлаждана от сянката на високите скали на Земелом, където се простираха обширните лозя на семейството му.

— Сърцетрън. — Познал острието, Грейлин направи крачка назад. — Мислех, че е претопен и унищожен.

„Също като живота ми.“

— Само изгубен за известно време — поправи го Симон. — Розата смята, че някои артефакти си струва да бъдат съхранени.

И прибра меча в ножницата.

— Клетвите ми… — прошепна Грейлин. — Колко от тях мога да наруша и да си остана същия човек?

— Мен ако питаш, ти се отрече от първата клетва с надеждата да спасиш детето на Марейн. Следователно тя има предимство пред онези, които си дал по-късно. Ако се върнеш, ти просто продължаваш същото нарушение, което бе прекъснал за известно време и за което вече си наказан. — Сви рамене. — Оттук нататък най-почтеният курс на действие е да доведеш онази първа измяна до съответния край.

Грейлин го заболя главата от засукания път, по който Симон бе стигнал до този извод, но сърцето го болеше много по-силно. Въпреки това той знаеше какво трябва да направи.

Отиде до Симон, взе ножницата и препаса Сърцетрън на кръста си. Стана, за да изпробва тежестта на стоманата на бедрото си. Усещаше я точно както трябва да бъде, сякаш някакъв отсечен крайник му бе израснал наново.

Симон му се ухили.

— Добре дошъл обратно сред живите, Грейлин си Мур.

28.

Грейлин караше бързо каруцата през гората. Следваше път, който нямаше дори коловози, а просто се виеше неотбелязан между белите елши. Отпред Симон яздеше една злонравна кобила, която риташе към понито на Грейлин, ако се приближи твърде много.

Грейлин подозираше, че нервността на кобилата се дължи до голяма степен на двете сенки, носещи се от двете страни на пътя. Аамон и Калдер с лекота следваха темпото на конете даже след като бяха ловували цял ден. Но Симон бе настоял, че има само една надежда да си уреди пътуване до Халенди, и това означаваше да пътува цяла вечер, за да стигне дотам.

Въпреки опасенията си Грейлин бе позволил на Симон да го заведе на юг в град Савик. Двамата се насочиха към част от брега, където малцина дръзваха да стъпят. Това бе начупена линия от дълбоки фиорди, отрупани с високи назъбени скали. Водите тук гъмжаха от опасни плитчини и непредсказуеми течения. По цялата си дължина скалите бяха надупчени от пещери, за които се говореше, че образуват подземен лабиринт, два пъти по-голям от Савик.

Този насечен брегови отрязък бе дом на различни кланове пирати, главорези и разбойници от всякакъв вид. Те върлуваха из моретата на Короната, макар че най-често нападаха развлекателните корабчета, които плаваха от Халенди за терасираните домове и сараи, отрупали крайбрежните скали на Лирия на север от Савик. Там богаташите на кралството бягаха от лятната жега, търсейки по-хладния климат по бреговете на Аглероларпок, където да прекарат най-горещото време на годината.

Пътуваха дълго и Грейлин вече го караше на дрямка, когато Симон най-после вдигна ръка и посочи напред. Дръпна юздите на кобилата и изостана, за да се изравни с каруцата. Кобилата цвилеше и пръхтеше раздразнено към понито на Грейлин, което просто размаха опашка и я перна по хълбока.

Около тях правите елши се бяха сменили с тъмни борове и криви кипариси. Грейлин се поизправи. Морето вече изпълваше въздуха с дъх на сол. Даже през громоленето на колелата и тропота на копитата ушите му доловиха далечния тътен на мощен прибой в начупените скали.

— Сега внимавай — предупреди го Симон. — Стой близо до мен. Никога не знаеш дали ще ти кажат „добро утро“, или ще ти забият копие в червата.

— И това са хората, на които смяташ, че можем да вярваме?

Симон се намръщи.

— Разбира се, че не. Но този негодник Дарант ще спази договорката, стига възнаграждението да надхвърля печалбата от евентуално предателство.

Грейлин хвърли поглед назад към каруцата си. Тя бе натоварена с вързопи кожи и достатъчно сушено и осолено месо, за да изхрани цяло малко село през зимата. Това бе предостатъчно, за да си купи пътуване през морето, но дали щеше да стигне за опазване на тайната му? Не можеше да поема никакви рискове, затова бе събрал всичко ценно от дома си.

— Да вървим — каза Симон и смуши отново кобилата.

Докато го следваше, Грейлин изгледа с присвити очи гората. Не видя нищо да се спотайва там, но се вслуша в думите на Симон. Даже подсвирна на Аамон и Калдер да се приближат. Нямаше нужда да започва война още преди да са стигнали до брега.

Четвърт левга по-нататък осъзна, че не се приближават към брега. „Вече стигнахме.“ От един процеп вляво изведнъж долетяха солени пръски и силен повей на вятъра.

Той огледа с по-зорко око терена наоколо. Макар да изглеждаше, че гората се простира равна напред, земята бе набраздена от тъмни пукнатини, в които шумеше вода и се издигаше мъгла. Докато напредваха, тези пукнатини се сляха в дълбоки канали, които растяха в посока към фиордите.

Симон спря, изправи се на стремената и се огледа за момент.

— Изгуби ли се? — изсумтя Грейлин.

— Не — отвърна Симон, но съвсем не изглеждаше толкова сигурен. — По-добре е да внимаваш, отколкото да паднеш от крайбрежните скали или в някоя дупка. Има си причина никой никога да не е успял да изкорени този твърд народ от още потвърдите скали.

Обезпокоен от думите на алхимика, Грейлин подсвирна пак, за да даде сигнал на Аамон и Калдер да дойдат при каруцата. Две сенки се появиха от гората зад тях. Варгрите дишаха тежко и размахваха опашки, косматите им уши бяха щръкнали.

Кобилата на Симон изцвили уплашено и заигра. Само това, че алхимикът се вкопчи в лъка на седлото, го задържа да не падне. Той изруга и овладя животното, което обаче продължи да пристъпва нервно.

Братята на Грейлин останаха нащрек, макар че Калдер наведе муцуна и изгледа танцуващата кобила. Двамата несъмнено бяха гладни.

Симон се втренчи кръвнишки в Грейлин.

— Другия път ме предупреди. За малко да се подмокря.

— Какво? — Грейлин се наслаждаваше на раздразнението на спътника си. — Не ме ли чу как подсвирнах?

Симон изръмжа и се обърна напред в седлото.

— Насам.

Тръгнаха пак, криволичейки по път, който, изглежда, само Симон знаеше.

Или поне се преструваше, че знае.

След безкрайно пътуване по маршрут, който извиваше ту насам, ту натам, зад каруцата се надигна глухо ръмжене и Грейлин се вцепени на капрата. Сякаш призовани от този звук, десетина мъже в тъмносини плащове се появиха от гората и препречиха пътя им.

— Остани тук — заповяда Симон и подкара кобилата напред, за да се срещне с тях.

Грейлин не можеше да чуе какво се говори, но от време на време някоя клонка изпукваше отляво или отдясно, което подсказваше, че в гората се крият и други. Зад него ушите на братята му се въртяха, следейки звуците, макар че главите им не помръдваха. Космите по гърбовете им настръхнаха, сякаш изпробваха въздуха за някаква заплаха.

Отпред Симон се обърна в седлото и му махна да се приближи. Грейлин тръсна юздите и подкара каруцата към алхимика. Мъжете в плащовете се стопиха в гората, с изключение на двама, които ги поведоха нататък.

Докато пътуваха през рядката гора, Грейлин зърваше от време на време синьото море, накъдрено от бели гребени. Но те не отиваха чак там. Ескортът им ги отведе до широка пукнатина в земята със стръмен път, спускащ се от едната ѝ страна. През ръба се виждаше черната вода, която клокочеше и се блъскаше далеч долу.

Без никакво колебание Симон пое надолу. Грейлин го последва, насочвайки каруцата по тесния път. Аамон и Калдер пристъпваха отзад, като скъсяваха разстоянието.

Пътят се отклони от пукнатината и навлезе във влажен тунел, озарен от факли. Мирисът на морето го изпълваше и щипеше носа с дъх на сол и цъфтящи водорасли. Той си представи задръстените морета на сто левги на юг. Гъстата маса от плаващи водорасли образуваше непрекъсната широка ивица от този бряг до блатата на Мир, създавайки естествена преграда срещу всякакво бързо нашествие от юг, също като накъсаните плитчини и атоли на Защитните острови от обратната страна на Халенди. Тези естествени прегради бяха пазили кралството от векове, пречейки на всякакво нежелано нахлуване.

Грейлин се надяваше, че едно дребно промъкване ще остане незабелязано. Все още усещаше под пръстите си пергаментовия свитък и счупения восъчен печат. Думите, написани там, пламтяха в главата му.

„Не бива да се провалям.“

Знаеше, че ако този втори шанс се окаже безплоден, никога няма да го преживее.

Накрая, след дълго криволичещо спускане, пътят отпред засия, огрян от ослепителна светлина. Не след дълго тунелът излезе на широк пясъчен плаж, който опасваше сребристосиньо езеро, открито към вечерното небе. Вдясно, между високите скални стени, ленива река течеше към морето. Отляво огромен водопад се изливаше с грохот във водата, вдигайки мъгла, която изпълваше долината. Скалите наоколо бяха влажни, обрасли с папрати, от които капеше вода, и дебел слой изумруден мъх.

Грейлин последва Симон и ескорта им на брега. Наоколо шетаха мъже и жени. В края на езерото се товареха сандъци. По скалните стени, под един каменен заслон, се издигаше селце от паянтови дървени къщи — катереше се хаотично нагоре, свързано със стълби, дървени стъпала, висящи мостове и макари с въжета. Оттам долитаха веселите звуци на тъпани, гайди и струнни инструменти, заедно с дрезгав смях, викове и лаене на заповеди. Мястото бе обвито в дим от десетки каменни огнища и цвърчащи железни мангали.

Двамата със Симон тръгнаха по брега към купчината сандъци край езерото. При минаването им много глави се обръщаха към тях с вял интерес — а после се обръщаха отново, щом зърваха двата варгъра, вървящи след натоварената каруца. Хората замръзваха. Родителите издърпваха децата зад себе си. Неколцина от най-смелите дръзнаха да пристъпят по-наблизо; повечето се отдръпваха предпазливо назад.

Силен глас проряза тътена и шумотевицата:

— Ехей, насам!

Грейлин се извърна от селото към камарата сандъци и бурета. Висок мъж премина вихрено между мъжете, работещи там, и закрачи да ги посрещне. Носеше късо тъмносиньо наметало, което се развяваше зад него. То бе в тон с туниката и панталоните му, препасани с кожа на змиорка, високите му до прасеца ботуши бяха от същия материал.

На лицето му бе изписана широка усмивка, на която Грейлин не вярваше.

„Никой не е толкова щастлив.“

Симон се смъкна от кобилата, прегърна мъжа и го потупа по гърба.

— Добра среща, Дарант.

Двамата поприказваха малко, размениха новини, обсъдиха времето и слуховете за война.

Грейлин използва това време, за да прецени на око непознатия, който според Симон бе главатар на един от суровите кланове, превърнали този негостоприемен бряг в свой дом. Косата на разбойника, подрязана до раменете, падаше свободно и бе толкова черна, че изглеждаше синкава, близка по цвят до облеклото му. Очите му приличаха на черни диаманти, блестящи от твърдото му, загрубяло от солта гладко обръснато лице.

Грейлин се опита да отгатне възрастта му. Пиратът изглеждаше няколко години по-млад от него, но лесно би могъл да е цяло десетилетие по-стар. В очите му имаше нещо, което сякаш го състаряваше. Но Грейлин обърна особено внимание на двете саби на кръста му. Ножниците бяха твърде тънки, издайнически тънки.

„Камшични саби.“

Тези клашиански оръжия бяха тънки колкото пръста му при дръжката и изтъняваха до връх толкова остър, че бе почти невидим. Стоманата бе изработена от алхимици по някаква загадъчна технология, която правеше сабите почти нечупливи и все пак гъвкави. В ръцете на клашианските саблетанцьори те можеха да се превърнат за миг от пронизваща стомана в плющящи камшици. Само истинските майстори дръзваха да използват по две едновременно.

Грейлин отчете този факт за пирата.

Знаеше, че въпреки продължаващото бъбрене Дарант също го преценява. Тъмните му очи се стрелкаха към него и попиваха много с всеки поглед. Лицето на разбойника бе неразгадаемо, маска на веселие. Единственото изключение бе, когато Аамон и Калдер скочиха на каруцата и се заеха да душат сушените резени осолен дивеч. Когато Дарант ги погледна, нещо по-мрачно си проби път през веселото му държане, после също толкова бързо изчезна.

Накрая Симон се обърна и посочи Грейлин.

— Това е човекът, който се нуждае от превоз до Халенди.

— До Спокоен кът имаш предвид — поправи го Дарант. — Аз може да съм прост моряк, но знам, че този град се намира доста навътре от брега.

Грейлин изгледа остро Симон.

— Откъде този разбойник знае коя е крайната ми цел?

Симон пренебрегна въпроса му.

— Така е — призна той на Дарант и му подаде някакъв сгънат лист. — Ето ти списък на всички стоки, които имаме за размяна. Товарът би трябвало лесно да донесе две жълтици и шепа сребърници — предостатъчно за едно пътуване на най-бързия ти кораб.

— Най-бързият ми кораб ли? — Дарант повдигна вежда. — Смятай, че вече е на път. Но аз ще отсъдя дали тази цена е достатъчна.

Грейлин кипеше, докато разбойникът преглеждаше списъка и от време на време хвърляше поглед към каруцата, сякаш за да се увери, че написаното отговаря на товара. Грейлин не се страхуваше от несъответствия. Той не би лъгал този човек.

С едно последно изсумтяване Дарант свали листа и стигна до решение.

— Искам също и понито.

Грейлин се вцепени. Беше купил понито преди четири зими и не намираше у него никакъв недостатък. Планът беше Симон да откара понито и каруцата в Савик и да ги остави в някоя конюшня, докато Грейлин се върне.

„Ако се върна.“

— Чакай малко — каза Симон. — Това не ти е някаква мързелива кранта. Чиста аглероларпокска порода в разцвета на силите си. Струва колкото всичко в тази каруца заедно с каруцата.

Дарант сви рамене, скръсти ръце и зачака.

Симон погледна Грейлин, оставяйки решението на него.

— Дадено — рече Грейлин.

— Кай чудес — каза Дарант на клашиански, плесна с ръце и протегна длани към тях, за да обяви, че сделката е сключена.

Симон поклати глава, а Грейлин погледна към реката, течаща към морето, нетърпелив да потегли.

Дарант прочисти гърло.

— А сега да поговорим за истинската самоличност на моя товар. Ти си Грейлин си Мур, струва ми се.

Грейлин се врътна толкова бързо, че вратът го заболя. Втренчи се в Симон, но алхимикът изглеждаше не по-малко смаян.

Дарант просто се усмихна, изражението му бе все така весело, но може би мъничко по-твърдо.

— Ти не си единственият, който търгува с тайни, Симон. Клановете също имат очи и уши по този бряг. Ние събираме тайни и ги пазим зорко като скъпоценни камъни. Не беше трудно да се досетя кой е пристигнал тук под фалшиво име. Особено след като го следват два варгъра и се нуждае от толкова таен превоз. Не ме смятай за глупак.

Симон оклюма.

Сърцето на Грейлин биеше учестено, лицето му бе пламнало от ярост.

— Какво искаш за мълчанието си?

Дарант сви рамене.

— Нищо, от което да нямаш предостатъчно. Сигурен съм, че можеш да се лишиш от единия.

Юмруците на Грейлин стиснаха юздите — той вече знаеше какви ще са следващите думи на копелето.

— Искам един от твоите варгри — потвърди Дарант. — Ще оставя на теб да избереш кой.

„Никога.“

Той погледна през рамо към двамата си братя. Те бяха неразделна част от сърцето, което биеше в гърдите му.

— Всичко друго, освен един от тях — процеди през стиснати зъби.

— Справедливо е — каза Дарант. — Какво друго имаш да предложиш?

Грейлин посегна към меча, привързан отзад на капрата. Сърцетрън бе в семейството му от безброй поколения. Но беше просто стомана. Явно Дарант бе на същото мнение.

— Нямам нужда от още едно оръжие — каза пиратът. — А ако го извадиш, ще ти докажа, че двете, които нося, са по-добри от твоето.

Грейлин отдръпна ръка.

Симон го гледаше с измъчени, извиняващи се очи. Грейлин си спомни одевешните думи на алхимика за сделките с този човек. „Дарант ще спази договорката, стига възнаграждението да надхвърля печалбата от евентуално предателство.“

Грейлин знаеше, че има нужда от верността на разбойника, независимо от цената.

Обърна се към братята си в каруцата. Кехлибарено златни очи отвърнаха на погледа му. Макар сърцето му да се късаше, той отговори, без да отделя поглед от тях.

— Дадено. Но аз ще избера кой от двамата, както ти предложи.

— Така да бъде.

Грейлин се обърна пак към пирата, за да обвърже мъжа с единствената кауза, която си струваше тази цена.

— Само че чак след като се върна. Дотогава си остават мои.

Дарант обърна едното си око към него, после и другото, като любопитен ястреб. Кимна, плесна с ръце и показа дланите си.

— Решено.

Грейлин се обърна пак към реката.

— Е, къде е този твой кораб?

— Вече е тук — каза Дарант. — Само ни чака да стигнем до задоволително споразумение.

Грейлин се обърна тъкмо навреме, за да види как тъпият нос на голям кораб се подава през водопада зад тях. Чак сега разбра защо Симон е споделил коя е целта му — Спокоен кът, град дълбоко в планините на Облачен предел. Пътуването, което бе уредил за Грейлин, не беше само до брега на Халенди.

Грейлин зяпна, докато корабът излизаше през водопада, разделяйки го на две, за да разкрие огромния балон и висящия на въжета под него съд. Това не бе един от колосалните ветрокораби, които браздяха небето с товари и пътници, а по-малък боен съд — бързолет — каквито използваха много армии в Короната. Носеше специален товар от тайнствени алхимии, които при запалване можеха да подкарат кораба значително по-бързо, така че да не се подчинява на ветровете и да маневрира умело по време на битка.

Дарант побутна Симон.

— Нали каза, че имаш нужда от бърз кораб.

— Ти си човек на думата си.

Грейлин слезе от каруцата и даде знак на Аамон и Калдер да дойдат при него. Двата варгъра гледаха как корабът излиза от водопада, а балонът му продължава да ръси вода, която се сипеше във вира долу. Между стоманените весла на кърмата изригна пламък и съдът се плъзна гладко напред, за да увисне до брега.

Въжетата бързо бяха привързани. Един трап бе избутан от левия борд и падна върху пясъка. Започна товаренето на сандъци и бурета.

След като провери екипажа си, Дарант се върна. Остана на няколко крачки от двата варгъра.

— Готови сме за потегляне.

Симон се обърна към Грейлин и хвана ръката му.

— Боговете да благословят пътя ти, приятелю.

— А ти къде отиваш оттук? — попита Грейлин.

— А, аз имам да се погрижа за някои други неща. Розата е бодлив господар. — Наплюнчи показалеца си и го вдигна във въздуха. — Не усещаш ли промяната във вятъра?

Грейлин се намръщи. Ниските ветрове винаги духаха на изток, а високите потоци — винаги на запад. Това никога не се променяше.

Симон свали ръка с усмивка.

— Нещо ми подсказва, че действията ти са само първият ход в далеч по-голяма игра на Рицари и мошеници.

Грейлин въздъхна, уморен от неговата тайнственост. „Може би ще е по-добре занапред да си търся съюзници, които не са толкова загадъчни.“ Довърши сбогуването си и тръгна към трапа. Аамон и Калдер подтичваха от двете му страни, държаха се близо до краката му.

Едва когато наближи края на водата, той осъзна, че ги следва още някой. Обърна се и видя зад себе си Дарант с торба, метната през едното му рамо.

Грейлин спря.

— С нас ли идваш?

Дарант се ухили.

— Да, смятам да държа под око собствеността си. — Махна към двата варгъра. — Освен това пътуването ще позволи на тези твои чудесни братя да развият симпатия към мен.

Аамон и Калдер изръмжаха и оголиха зъби.

Дарант не изглеждаше уплашен от предизвикателството и мина покрай тях, макар и възможно по-отдалеч.

— Хайде да се качваме и да потегляме.

Грейлин се втренчи в гърба на разбойника.

„Дотук с решението ми да избягвам загадъчни съюзници.“