Беззвездната корона

58.

От прага на медната врата Никс зяпаше мрачното зрелище, обхванало цяла Далаледа. Всички се бяха събрали под високите кръстосани арки, дори кетра’каите и Аамон.

Над главите им небето беснееше срещу нарушителите горе. Светкавици цепеха мрака в непрекъсната буря. Мълнии литваха от колоните с кристални върхове и нашарваха търбуха на един грамаден кораб, пробил черните облаци. Дебелият кил понасяше основната сила на атаката, но изглеждаше, че устоява на огъня в тези мълнии.

От множеството трюмове на кораба излитаха малки съдове, които се понасяха напред с издуващи се балони. Огнепламовите горелки озаряваха небесата във всички посоки. Енергията във въздуха бе примесена с горящо масло и дим от всички тези над десет-петнайсет корабчета — ловни катери, небесни салове и подобни на стрели лодки.

Няколко от тях вече бяха кацнали. Те пазеха четирите порти към джунглата и стоварваха легионери в лъскави брони. Други горяха разпарчетосани върху каменната площадка, улучени от мълнии по време на спускането си.

— Закъсняхме — каза Райф. — Няма начин да пробием тази блокада.

Никс се огледа. Групата им, включително кетра’каите и Ксан, наброяваше само девет души. Аамон се отърка в нея, напомняйки ѝ, че има и десети член. Пред очите ѝ още кораби кацнаха тежко на площадката, бълвайки огън и дим изпод малките си килове. Една от двуместните лодки прелетя ниско над кръстосаните арки, явно за да разузнае земята долу.

— Трябва да опитаме — каза Фрел. — Нямаме избор. Ако си пробием път до джунглата, може би ще имаме шанс да се измъкнем.

Но дори той не изглеждаше убеден в своя план.

Друг обаче беше.

— Аз ще пробия път — обади се Шая.

Излезе от укритието на портата и закрачи през площадката. Вдигна ръка, сякаш призоваваше врага — но всъщност зовът ѝ не бе насочен към кралските сили. Една от колоните с кристален връх прати мълния към нея. Тя улови огъня ѝ в ръка и го запрати към прелитащия наблизо небесен сал.

Балонът му избухна в огнено кълбо. Взривът накара сала да рухне и да се разбие с грохот, оставяйки огнена диря върху камъка.

Шокът от чудодейната ѝ атака вцепени всички.

— Напред! — каза накрая Фрел. — След нея.

Втурнаха се навън.

Докато тичаха, Ксан запя и другите кетра’каи се присъединиха към нея. Сред рева на безброй корабни горелки Никс все пак ги чуваше ясно. Нишките на песента им се виеха навън като филизите на покълващо семе. Издигаха се все по-високо в небето.

Никс също се включи в мелодията — пък макар и само за да овладее ужаса си.

Не разбираше намеренията на Ксан, но прибави силата си към тяхната.

Отпред Шая улови друга мълния и я запрати към един кацнал ловен катер. Не го улучи, което доказваше, че дори една жива статуя не може да владее напълно дивата мълния. Все пак удари камъка близо до мъжете и ги накара да се пръснат. Бронзовата ѝ фигура пламтеше в мрака като факла.

Но това не бе единствената светлина.

Над главите им сребристозлатните нишки на хора на Ксан се издигаха нагоре и се преплитаха, образувайки блестящ дънер. От него се разпериха клони и по тях поникнаха по-фини влакънца, които се сплетоха в златни листа.

Удивлението почти надви ужаса ѝ, докато зяпаше гигантската елша, която сияеше и растеше над тях. Сякаш духът на Старата мачта бе дошъл, за да ги защити под короната си. Но това сияйно дърво предлагаше нещо повече от защита.

То бе флаг, призив за сбор.

Оттатък стената джунглата се раздвижи, събудена от този светещ символ на юларната песен, греещ на площадката. Гората запищя бясно и зави срещу нарушителите. През всички порти враждебното сърце на тъмната джунгла нахлу на площадката. Отровни зъби и разкъсващи нокти нападнаха легионерите, събрали се на входовете. Въздухът около тях се изпълни с болезнени жила и хапещи челюсти.

Викове и писъци заехтяха над камъка.

Когато войниците побягнаха от портите, Никс започна да се надява. Но напразно.

Рояк стрели, много от тях горящи, изпълниха небето, дошли от група стрелци вдясно. Шая се опита да помете заплахата с една мълния, но те бяха прекалено много. Смъртта се посипа върху тях.

Докато Никс зяпаше, някой я блъсна отзад и я събори. Тя се удари силно в камъка. Черепът ѝ изкънтя и за момент тя бе зашеметена. Някаква тежест я притискащо, сложила лапи на раменете и краката ѝ.

„Аамон…“

Стрелите се сипеха наоколо. Стоманените им върхове изтръгваха искри от черния камък. Дървените им пръчки се пръскаха на парчета. Други рикошираха.

Когато залпът отмина, Никс бе пусната. Вдясно от нея се търкаляха две кетра’кайки с надупчени от стрели гърбове. Между тях лежеше възнак Ксан. Двете бяха направили всичко по силите си, за да заслонят старицата с телата си, но една стрела си бе пробила път през саможертвата им.

И бе пронизала гърлото на Ксан. Кръв бе избила на устните на старицата и около раната ѝ, смълчавайки навеки песента ѝ. Но тя все още дишаше. Райф изтича до нея. Бронзовата фигура на Шая се бе справила доста по-добре в заслоняването на Райф и Фрел. Въпреки това лицето на алхимика кървеше.

Никс се обърна към своя собствен щит.

Аамон дишаше тежко зад нея. Стрели се бяха забили в гърдите, раменете и хълбоците му. Тъмна течност се разстилаше по козината му и капеше бавно под него. Тя почувства отчаяние, но варгърът стоеше твърдо на крака и продължаващо да се оглежда бдително.

Оглушителна серия от взривове в другия край на площадката привлече вниманието ѝ. Тя се завъртя замаяно в кръг. Бомби се сипеха от корабите горе и избухваха при всяка порта. Горските орди пищяха и ревяха сред огнената стихия.

Никс запуши уши и ѝ се прииска да си затвори очите.

Отпусна се на колене до Аамон в локвата от кръвта му.

Накъдето и да погледнеше, виждаше само смърт.

Райф коленичи на студения камък и взе Ксан в обятията си. Последните двама кетра’каи ги пазеха.

— Само се дръж — прошепна ѝ той.

Тя се взря в него с изумрудено-лазурните си очи, събрала в погледа си целия Облачен предел. Кръв се процеждаше от устните ѝ, които невероятно, но му се усмихнаха. Той не виждате признаци на болка, докато стрелата туптеше в ритъм със сърцето ѝ.

Тя протегна трепереща ръка и я сложи на бузата му. В него отново се надигна люлчината песен на майка му, но той знаеше, че тя не е само негова, не е само песен на майка към детето ѝ. Това бе баба, утешаваща внучката си, баща, учещ сина си. Беше хиляда поколения от хора, успокояващи други. Дори и сега Ксан се опитваше да направи същото за него, да го дари с утеха, да му даде да разбере, че краят на един човек не е краят на всичко.

Той си спомни колко ужасен бе от плана на Шая. Тя искаше да унищожи Короната и да избие безчет милиони, за да може тази искрица да оцелее и да продължи да съществува, от едно поколение в следващото.

В този момент почти го разбра.

Наведе се и притисна чело към бузата ѝ.

— Ксан… ти никога няма да бъдеш забравена.

Тя успя да прошепне:

— Внучката ми… живее в теб… чрез теб. Както и аз… както и всички кетра’каи. Не го забравяй.

Той се насили да се усмихне.

Дори и сега тя все още се опитваше да го учи.

Песента в него се усили, заехтя с ноти едновременно радостни и тъжни… а после бавно заглъхна. Дланта ѝ се свлече от бузата му. Той се надигна и видя, че тялото на Ксан се е отпуснало в покой.

Нечии ръце го издърпаха.

Последните двама кетра’каи също искаха да си вземат сбогом. Райф се отдръпна и им позволи да го направят. Те заеха мястото му, застанали на колене; пееха над тялото ѝ, като същевременно бдяха.

Райф се взря към легионерите, приближаващи се към тях от всички посоки. Рицари и Трошачи, стрелци и пиконосци. Огненият дъжд продължаваше да се сипе от корабите. Навсякъде се кълбеше дим. Джунглата крещеше в агония.

Пред него Шая блестеше насред всичко това, огнено бронзов факел на фона на мрака.

Той тръгна към нея.

Фрел стоеше недалеч, по средата между Шая и момичето, коленичило до окървавения си защитник. Алхимикът изглеждаше объркан, лицето му бе оцапано в алено.

Шая вдигна ръка, готова да призове огъня.

В този миг малък кораб с формата на стрела — разузнавателна лодка — се стрелна над главата ѝ. Нещо се изтърколи от търбуха му. После още едно и още едно. Всички падаха към Шая.

„Не…“

Той се втурна към нея с предупредителен вик.

А после малките буренца с алхимичен огън избухнаха около Шая, отхвърляйки я напред. Засегнаха леко и Фрел, който бе запокитен настрани. Гореща вълна блъсна Райф, откъсна го от земята и го запрати назад. Той падна и се претърколи през дим и прекалено парлив за дишане въздух.

Накрая се спря и погледна към мястото, където бе стояла Шая.

Там имаше само пламъци.

Просната върху камъка, Никс се надигна мъчително на лакът, после на коляно. Претърколи се и се огледа. Целият свят бе обгърнат в дим и озарен от петна пламъци. Все пак огньовете нямаха достатъчно сила да пробият гъстата пелена. Дробовете ѝ горяха. Очите ѝ сълзяха. Огнени искри кръжаха във въздуха, завихряни и носени насам-натам.

Тя се взираше наоколо, частично оглушена от взривовете.

А после нещо я побутна отзад. Тя се стресна, само за да открие, че един студен нос докосва дланта ѝ. Обърна се, когато Аамон се примъкна до нея, дишаше тежко, почти мъчително. Предложи ѝ рамото си. Тя се подпря на него. Той я побутна с глава по бедрата и се обърна напред, сякаш ѝ казваше: „Натам…“

Поведе я през дима, заобикаляйки огньовете, като се придържаше към по-гъстия пушек, за да останат скрити колкото се може по-дълго. Но той не можеше да ги крие вечно.

Докато вървяха, димът около тях постепенно се разнесе. След такава жега въздухът ѝ се струваше леден. Тя потрепери, и Аамон също, но не от студа. Варгърът явно губеше сили с всяка крачка, но продължаваше да върви, подчинявайки се на последната заповед на прошарения си брат.

„Пази.“

При тази мисъл тя усети, че нещо лети през въздуха, приближава се, сякаш притегляно от нея. Приличаше на буря, растяща на хоризонта. Тя се надяваше да е „Врабчарят“… но долавяше опасност в тази буря — мрачна сила, насочена към нея.

Тя вдигна очи.

„Какво ли идва?“

Рит кръжеше с небесен сал над огненото опустошение на черната площадка на Далаледа. Все още стискаше кълбото на Скерен, но вече нямаше нужда от напътствията му.

Бе видял как една разузнавателна лодка засипва с огнена буря бронзовата фигура. Тя бе отхвърлена надалеч, откъсната от съюзниците си. Сега дим забулваше гледката. Той го чакаше да се разсее. Макар че копнееше за артефакта, не винеше хората, че са я обстреляли. Беше я видял как командва този каменен кръг, привлича мълниите като гръмоотвод и ги запраща към враговете си.

Никога не си бе представял такова страховито оръжие.

Жаждата му за нея растеше — заедно с предпазливостта му. По заповед на Рит водачът на сала го държеше високо и надалеч. Всички се страхуваха да не би някоя от онези мълнии да ги удари.

През малките прозорчета Рит оглеждаше огъня и дима долу.

Някакво движение привлече погледа му. През пелената се образуваше път, все едно някой бе прокарал пръст през черна вода. Димът се раздели достатъчно, за да разкрие една пламтяща бронзова фигура, която не изглеждаше повредена, поне от тази височина. Тя измъкна от мрака в нозете си две замаяни фигури, двама мъже. Всички се огледаха, изгубени в това димно море. Но търсеха нещо… или някого.

Костеливи пръсти стиснаха Рит за лакътя. Една ръка посочи в обратната посока. Той се обърна и присви очи. Видя две фигури, препъващи се заедно, които изглеждаха почти като една. Бяха голям вълк или куче и малко момиче.

Витаас се приведе и прошепна в ухото на Рит нещо, от което кожата му настръхна.

— Вик дире Ра…

Рит се втренчи по-внимателно. Не можеше да си представи как тази крехка залитаща фигурка може да е бъдещото вместилище за мрачното величие на клашианската богиня, прословутата Сенчеста кралица.

Обаче Витаас знаеше повече от всеки друг за това пророчество, така че Рит трябваше да се довери на сбръчкания Изповедник. Нещо повече, въпреки вида си момичето все пак бе стигнало чак дотук, до мрачния каменен кръг на Далаледа, като в същото време някак си бе забрало по пътя древното оръжие. Ако Витаас бе прав за нея, тя трябваше да бъде спряна сега, преди да достигне пълната си мощ.

Рит погледна пак към пламтящата бронзова факла. Блестящата жена си оставаше страховита и опасна. Той все още се боеше да се приближи твърде много до нея. Засега щеше да остави на хората на Браск да я нападат и изтощават с надеждата да я обезсилят.

„И тогава аз ще я прибера.“

Междувременно…

Рит докосна водача по рамото и посочи към двете фигури, препъващи се по камъните.

— Свали ни бързо пред тях.

Никс отново усети налягането в ушите си, докато нещо идваше за нея, онази мрачна буря се движеше към нея. Тя затрепери от страх, долавяйки заплахата и яростта. Отказа се да оглежда небето и се озърна наоколо.

Зад себе си видя един огън, много позлатен от другите, да сияе сред дима.

„Шая…“

Опита се да се обърне и се олюля.

— Аамон, вървим в грешната посока.

Варгърът продължи напред. Може би само натам можеше да върви. Краката му трепереха. Дланта ѝ върху рамото му бе мокра от топлата му кръв. Той продължаваше упорито напред, почти влачейки се. Тя не разбираше каква е целта му, ако има такава. Може би просто да я отдалечи колкото може повече от дима и пламъците.

Ала с всяка болезнена крачка той сякаш я приближаваше към онази мрачна буря във въздуха. Тя вече не бе оттатък хоризонта, а се носеше право към нея.

Изведнъж светът отпред се изпълни с рев. Тя се приведе и ахна. Пред нея бушуваше огнеплам, забавяйки един небесен сал, който се спускаше от висините като падаща канара.

Никс залитна назад, спъна се и падна на колене.

Салът се спусна на площадката, обвит в дим и огън.

Аамон пред нея се врътна, все още готов да я брани. Но вече не се държеше на краката си. Те потрепериха за последен път и той тупна тежко, образувайки стена от окървавена козина между нея и пламтящия съд.

Кърмовият люк на сала падна с трясък и от трюма излязоха двама Трошачи и разгънаха огромните си фигури. Носеха чукове, но вместо да се приближат, се разделиха на две страни.

Между тях се появиха двама Изповедници. Единия тя не го познаваше, но подозираше, че е ифлелен Рит. Другият — кокалест и с увиснала плът — трябваше да е онзи, описан от Канти, Изповедникът, който бе дошъл в Манастира с кралските легионери. Канти бе казал, че името му е Витаас.

Двамата не се приближиха повече, а спряха в края на рампата. Може би се страхуваха от ръмжащия варгър. Дори и ранен, Аамон бе опасен.

Ръцете ѝ посегнаха към козината му и усетиха трептящата му закана.

Тогава Изповедниците се разделиха, за да пропуснат още две фигури, които излязоха тежко напред. Движеха се сковано, като съживени мъртъвци. Мъкнеха след себе си железни пики. И носеха железни шлемове като онези на сърпозъбите.

Когато се приближиха до Изповедниците, една малка медна кутия в ръката на Витаас засия по-ярко с жужене, което сякаш дълбаеше ушите ѝ, опитвайки се да проникне в черепа.

Тя го пренебрегна, прекалено шокирана кои са новодошлите.

Лицата им бяха отпуснати и безизразни; слюнка се точеше от устните им. И все пак тя ги позна. Те бяха част от един живот, който ѝ се струваше, че е бил живян от друга.

Тя прошепна имената им от този друг живот.

— Аблен… Бастан…

Витаас вдигна медната си кутия. Изрече някаква заповед в нея и от дъха му тя засия по-ярко. Никс почти можеше да види как думите му прелетяха през въздуха по толкова отвратителни и покварени нишки, че тя потрепери.

Освен това чу заповедта му:

— Убийте ги… убийте ги и двамата.

Аблен и Бастан вдигнаха пиките и тръгнаха напред.

Райф се приведе, когато Шая запрати нова мълния, разпилявайки рицарите. Същевременно тя оглеждаше небето, готова за в случай че друга разузнавателна лодка се приближи твърде много. Два кораба лежаха в тлеещи развалини, увеличавайки гъстия дим, който едновременно правеше въздуха задушлив и ги скриваше.

Макар че с отбраната бе заета предимно Шая, Райф и Фрел също помагаха. Ако видеха някакви стрелци в далечината или следи от горящи стрели в небето, надаваха вик. С такива предупреждения групата се надяваше да има време да се скрие в дима, за да е по-трудна за улучване или да се подслони зад бронзовата фигура на Шая.

Все пак оставаше един въпрос.

Фрел го зададе отново.

— Къде е Никс?

Групата им се въздържаше да се насочи към някоя от портите, преди да са открили момичето — не че имаше голяма вероятност подобно бягство да успее и в двата случая. Като доказателство за това Райф видя как един от пурпурноликите мандраки претича през дима край тях. Носеше се подивял, с горяща опашка, оставяйки сияещ път през мъглата.

От всички страни портите горяха.

Райф проследи мандрака и погледът му бе привлечен от един небесен сал в далечината. Горелките му пламтяха. Той едва не извърна поглед, мислейки, че това е поредната порция легионери. После зърна близо до него една космата грамада — и момиче, притаило се зад нея.

„Никс…“

— Фрел! — извика Райф.

Алхимикът трепна и се приведе, помислил, че Райф го предупреждава за нова атака.

Райф отиде до него и посочи.

— Онова ей там е Никс.

Фрел присви очи и се вцепени, щом я позна. Пристъпи напред.

— Трябва да стигнем до нея…

Преди алхимикът да може да продължи, една бронзова ръка го сграбчи за ръката.

— Не — заяви Шая. Нажежената ѝ от мълниите длан задимя върху ръкава му. — Чувам какво се пее там. То е… погрешно. Никой не бива да отива.

— Но Никс… — настоя Фрел.

Шая не го пусна.

— Не. Тя е изгубена за нас.

Никс се криеше зад Аамон, докато двамата ѝ братя крачеха бавно напред с вдигнати пики. Макар че фигурите приличаха на Аблен и Бастан, онова, което се приближаваше, не бяха те. Можеше да носят техните лица и тела, но това не бяха братята, които я бяха дразнили безжалостно и я бяха обичали не по-малко горещо.

Тя се взря в пиките от твърда стомана, вдигнати срещу нея. Цял живот ги бе гледала да ловят риба с подобни оръжия, можеха да замахнат към най-слабия сребрист проблясък в черната вода и да извадят пляскащ шаран или гърчеща се змиорка. С по-здрави копия бяха ходили на лов за големите бронирани крокодили и бяха прогонвали вълчища, тормозещи биволите им.

Макар че приближаващите се фигури изглеждаха мудни, с мъртвешки очи, тя подозираше, че смъртоносните им рефлекси са се запазили, контролирани от онова, което им пееше от медната кутия в ръката на Витаас.

Двамата ифлелени изучаваха братята ѝ, взирайки се в тях със студено любопитство, сякаш проверяваха какво са сътворили. Те биха могли да пратят джиновете за Никс и Аамон, но може би мислеха, че тази смърт ще ѝ причини по-голяма болка. Или дори ще я накара да възпре ръката си.

Тя знаеше, че и двете неща са верни.

„И да можех, сърце не ми дава да убия братята си. Щом те биха умрели за мен, мога ли аз да направя по-малко?“

Въпреки това отказваше просто да се предаде.

Ръцете ѝ още бяха върху Аамон, който изръмжа предизвикателно, макар че животът изтичаше от него. Тя се бе свързала с него и с брат му. Сега почерпи сила от тази връзка.

„Аз ще бъда варгър.“

Бореше се по единствения познат ѝ начин. Пое си дълбоко дъх и запя на братята си. Почерпи от тяхната любов, от тяхното приятелство, опитвайки се да им напомни кои са. Клепачите ѝ се спуснаха. Тя си ги спомни как се смееха, играеха, закачаха, хъркаха. И вложи всичко това в мелодията и ритъма си.

„Спомнете си кои сте.“

Освободи плетеница от песен и спомени, вливайки яркост в тези нишки с гласа и сърцето си. Опита се да ги прати към братята си. Но във въздуха имаше нещо скверно, което осуетяваше всяко приближаване — вятър, духащ насреща ѝ. Тя потрепери от развалата в него. Това бе огънят на треска, вонята на повръщано, покварата на гной и гнилоч. То се бореше с пратените от нея нишки.

И все пак тя не се предаде. Пръстите ѝ стиснаха козината на Аамон.

„Аз съм варгър.“

Запя по-силно, натисна по-силно, напрягайки всички сили. Бавно нишките ѝ се промъкнаха през зловредния въздух, докато не докоснаха стоманата. Още с първия допир тя разбра, че я блокират. Все пак за миг долови проблясък на агония, болка от пробиване на кост, от огнена отрова, вливаща се в черепите.

Никс трепна, но запази песента си силна.

Стегна гърлото си и почерпи от силата на друг свой брат. Макар че пръстите ѝ още усещаха козината на Аамон, тя си спомни също и една обелка от дървесна кора, аромата на чай.

Писък се вля в песента ѝ и очите ѝ се затвориха още повече. Тя пращаше тези вълни навън с всяка нота, изпробвайки стоманата, търсейки ключалката ѝ. Но развалата отново ѝ се противопостави. Тя бе не само във въздуха, но също и в стоманата. Никс усети, че там няма ключ, който би могла да използва. Всичко бе твърде покварено, твърде отровно. Тя никога нямаше да намери път през този осквернен метал.

Още по-зле — докато се бореше, тя успя да надзърне за миг оттатък стоманата. Там имаше само сенки и отрова. Вътре наистина не бе останало почти нищо от братята ѝ. Но за частица от удара на сърцето си тя зърна съвсем мъничък пламък от тях, потопен дълбоко в мрака.

„Не всичко е било угасено.“

Това ѝ причини по-голяма болка от всичко друго — да знае, че те са затворени там.

Отчаяна, тя остави песента си да заглъхне, разбирайки колко е безполезна срещу такава мерзост.

Отвори очи.

Двамата ѝ братя стигнаха до нея.

Аамон изръмжа и се помъчи да стане.

Тя отново усети бурята във въздуха, тъмните енергии, трупащи се в небето. Нещо вече почти я връхлиташе, по-опасно от всичко тук. Тя се молеше да е просто „Врабчарят“, включил всичките си горелки, за да стигне при тях.

Но знаеше, че греши.

И двамата ѝ братя мушнаха с пиките си към Аамон.

Никс закри лице. Знаеше, че всичко е загубено.

59.

На средната палуба на бойния кораб Грейлин пристъпи към Хадан. Бяха заобиколени от рицари, сред мъгла, озарена от факли и фенери. Васалният генерал бе извадил меча си.

Грейлин също изтегли старото си фамилно острие от ножницата и го вдигна. Дори в мъглата Сърцетрън сияеше ярко, гравиран с преплетени лози.

Хадан отстъпи от потното тяло на черния си жребец. Вдигна ръка към рицарите, събрали се в мъглата, за да покаже ясно намерението си. Искаше лично да убие този човек. Десницата на Грейлин го болеше от удара с чук на Хадан преди цяла вечност, преди цял живот.

Хадан изгледа оръжието му.

— Мислех, че са го претопили. — Сви рамене. — Няма значение. Този път лично ще се погрижа за това.

Грейлин стегна още повече хватката си и стъпи по-здраво на дъските. Остави Хадан да се приближи, докато мечовете им почти се докоснаха.

— Има стомана, която никога не може да бъде счупена — каза той със студен, спокоен глас. — Дори и от чука на един страхливец.

Устните на Хадан се помъчиха да не се озъбят, да не реагират на подигравката на Грейлин. Но ръката на генерала стисна меча по-силно. Хълбокът му помръдна, издавайки прекалено много.

Грейлин отстъпи вляво, когато Хадан го нападна отдясно. Мечът на генерала мушна там, където вече го нямаше. Беше му лесно да парира този удар и да отвърне с рипост.

Но все пак Хадан не бе новобранец. Избегна острието, плъзна единия си крак назад и замахна ниско с меча. Грейлин едва успя да извърти оръжието си навреме, за да блокира удара, който иначе би му отсякъл крака.

И двамата отстъпиха.

Хадан изпука врата си.

— Виждам, че си се упражнявал. Нарушавайки още една клетва. Да използваш меч. Тук, в земите, в които се закле да не стъпваш повече.

Грейлин махна с другата си ръка към мъглата.

— Е, не съм стъпил на земята, нали?

Хадан се намръщи.

— Винаги си бил човек, който търси оправдания за действията си. Като например да лягаш с курва, забранена за теб, и после да твърдиш, че е било любов, а не похот. А по-късно, когато тя наду корема, да се преструваш, че я обожаваш.

Грейлин изръмжа и скочи. Хадан парира с лекота и едва не приклещи Сърцетрън с меча си. Грейлин отвърна с извъртане на китката, за да освободи себе си и оръжието. Финтира бързо вдясно. Хадан се хвана на хитрината му и му даде възможност да посече високо. Но острието само одраска бузата му.

Двамата се разделиха. Кръв се стичаше по лицето на Хадан, но генералът не обърна внимание. Това щеше да е просто още един белег сред многото.

— Ето защо хората ти те презираха — каза Хадан. — Преструваш се на благороден и честен. Обличаш всичките си прегрешения в красиви думи. Ти, който имаше влияние върху краля, но не намери време да облагодетелстваш друг, освен себе си.

Грейлин наблюдаваше яростта на мъжа, но също така чу и думите му. Знаеше, че Хадан не греши съвсем. Честно казано, малко от неговите другари рицари го бяха смятали за приятел, камо ли за весела компания. Трябваше да се появи Марейн, за да започне да му разкрива истинската му същност, да го учи да бъде по-добър човек, не толкова егоистичен, човек, който може да бъде обичан и наистина да обича някого.

Той облиза устни и се изправи срещу гнева на противника си.

„Да не би сам да съм си създал враг в негово лице?“

Хадан му се присмя.

— И въпреки цялата обич на краля към теб ти пак измени на приятелството ви.

Грейлин усети, че това е причината за омразата и презрението на Хадан към него.

— Значи всичко е от завист? Иска ти се ти да беше спал с Марейн — или пък жадуваше да получиш кралската обич за себе си?

Хадан изрева при тази обида — инсинуация, а може би истина. Нахвърли се срещу Грейлин, като редуваше финтиране, отстъпване, мушкане и замах. Грейлин се биеше срещу тази буря, страхувайки се, че може да го е тласнал прекалено далеч.

Усети жилване по рамото и там остана дълбока резка.

Той отби острието и отстъпи.

Лицето на Хадан бе помрачняло, очите му тънеха в сенки, присвити от ярост. Все пак Грейлин видя пресметливостта, светеща в тях. Страхуваше се, че генералът просто му взема мярката, изпробва уменията му, замисляйки неуязвима стратегия.

За щастие Хадан се забави прекалено дълго.

Зад тях се отвори с трясък една врата.

— Грейлин! Сега!

Очи се завъртяха към квартердека. Оттам изхвръкнаха Дарант и Глейс и се пързулнаха по дъските. Изнесоха ръце назад, с фитили, искрящи между пръстите им. Хвърлиха бомбите си високо — не към средната палуба, а през десния парапет. Те избухнаха в огнени кълба в мъглата.

Екипажът отстъпи предпазливо.

Грейлин се втурна към пламъците, прибирайки тичешком меча си.

Хадан изрева, явно заподозрял какво предстои. Сигурно вече осъзнаваше, че истинският финт тук не бе направен с меч, а с небесен сал, пратен да пада покрай десния борд, за да привлече огъня, така че балистите и оръдията от тази страна да изстрелят боеприпасите си.

Всичко това, за да се осигури безопасното преминаване на друг съд.

Силно стържене на дърво долетя от онази посока. По-голямата част от екипажа побягна от заплахата. Една голяма сянка се стрелна нагоре от мъглите с рев на огнепламови горелки — първо балон, а после корпусът на бързолет.

„Врабчарят“ се издигна, докато изравни палубата си с тази на бойния кораб, продължавайки да стърже по борда му. Дарант и Глейс се втурнаха към парапета. Грейлин тичаше редом с тях.

И тримата профучаха покрай празната балиста.

Няколко стрели полетяха след тях. Но треперенето на палубата пречеше на точния прицел. Грейлин скочи върху парапета и се оттласна от него. Спомни си за последния път, когато бе правил това. Този път обаче нямаше стълба, за която да се хване. Вместо това падна на горната палуба на „Врабчарят“, претърколи се и се плъзна по дъските.

Дарант и Глейс го последваха. Приземиха се едновременно и успяха да се задържат на крака, което доказваше, че не за първи път скачат от един кораб на друг. Все пак, когато „Врабчарят“ се отдели, избумтявайки в корпуса на бойния кораб за прощална целувка, те също се проснаха на дъските.

Щом се озова на открито, бързолетът се отдалечи с рев, включил всичките си горелки.

— Хвани се за нещо! — изрева Дарант.

Грейлин допълзя до държача на едно въже и го прегърна. Знаеше какво предстои. Чу два остри взрива да отекват в небето. Представи си двете буренца със запалителна смес, пренесени на бойния кораб. Стисна още по здраво, защото знаеше къде са били поставени те.

Под Хадиския котел на бойния кораб.

Следващата експлозия разцепи небето, раждайки ново слънце, по-ярко от Небесния отец. Ударната вълна връхлетя „Врабчарят“ и го завъртя във въздуха, като го наклони почти отвесно.

Грейлин се бе вкопчил в своята опора. Зърна бегло гъстия облак дим, разлетелите се пламтящи останки, тлеещите дрипи на балона. Всичко това бе увиснало в небето, а после започна да се сипе надолу през мъглата.

„Врабчарят“ продължи да лети с клатушкане, докато постепенно се стабилизира.

Грейлин се надигна на крака. Дарант и Глейс минаха покрай него. Пиратът невъзмутимо изтупваше панталоните и късото си наметало.

Хвърли един поглед на Грейлин и го попита:

— Идваш ли?

Грейлин ги последва с огъващи се крака, рамото му бе обляно в кръв. Отидоха до вратата и по едно стръмно стълбище се спуснаха в бака на кораба. Другата дъщеря на Дарант, Брейл, стоеше зад щурвала.

Пиратът ѝ се намръщи.

— За какво беше всичкото онова стъргане? Преди да тръгна, ти казах, че не искам и една драскотина по корпуса, когато се върна.

Но въпреки мъмренето грабна дъщеря си, вдигна я и я завъртя.

— Добра работа, момиче!

Грейлин се обърна, когато още хора нахълтаха в бака. Позна принц Канти и калфата от Манастира. След тях влязоха двама непознати: гулд’гулка и клашианец. Той огледа групата, забелязвайки окървавените превръзки на гърдите и бедрото на Канти, но също така забеляза и кой липсва.

— Къде е Никс?

Очите на Канти бяха бесни. Посочи Брейл.

— Опитах се да я накарам да ни изслуша.

Сърцето на Грейлин прескочи един удар. Страхуваше се от най-лошото.

— Къде е?

Канти протегна ръка към прозорците на носа и трепна от болка. Посочи към далечните скали, където тъмнееше балонът на друг боен кораб.

— В Булото.

60.

При гръмотевичната експлозия на запад Никс се присви. Звучеше ѝ като края на света, сякаш луната вече бе ударила Земята.

Взривът накара цялата огнена картина на битката върху Далаледа да застине. Дори Аблен и Бастан бяха спрели, докато замахваха с пиките си към тялото на Аамон. Върховете на копията им бяха замръзнали над гърдите на варгъра. Аамон изръмжа и се дръпна назад, не за да избегне оръжията, а за да заслони по-добре Никс.

Аблен и Бастан се изправиха. Изглеждаха объркани, сякаш за момент взривът бе разтърсил въздуха достатъчно, за да прекъсне връзката. Това не продължи дълго. Зад тях Витаас вдигна медната кутия. Другият Изповедник — Рит — се намръщи, обърнат на запад към експлозията.

Витаас зашепна в устройството си и влакънцата засияха по-ярко.

Аблен и Бастан се съсредоточиха отново върху Никс. Пиките им се вдигнаха по-високо, а в очите им блестеше злобата, която ги бе обладала, която ги контролираше. Тя отново видя как скверните вибрации обвързват братята ѝ към Витаас и отвратителната му кутия. Нишките във въздуха бяха отровни, подхранвани от агония и злост.

Песента на Никс заглъхна в гърлото ѝ.

„Не мога да се боря с това зло.“

Но друг прие това предизвикателство.

Над главата ѝ ударната вълна от експлозията най-после стигна до Булото. Връхлетя върху тъмните облаци и ги разкъса на места. Слънчеви лъчи си пробиха път покрай корпуса на увисналия горе боен кораб.

Точно отпред, над сала, някаква сянка се спусна по един от тези ярки лъчи. Формата ѝ се губеше сред сиянието. Никс усети мощта, излъчваща се от нея. Това бе тъмната буря, която бе усетила да се приближава.

„Дошла е за мен.“

А после яростен крясък се откъсна от тази буря и се понесе над площадката. Силата се превърна във форма. Разперени гигантски черни криле. Огромният прилеп пикира към сала, към хората, събрани долу. Пищеше бясно — песен на ярост и сила.

Също като взрива преди малко, писъкът разцепи въздуха и разкъса скверните нишки. Аблен и Бастан залитнаха назад и размахаха диво пиките, сякаш търсеха някаква заплаха. Медната кутия в ръцете на Витаас засия по-ярко, подхранвана от атаката отгоре. Превърна се в малко слънце в сбръчканите му пръсти. Изповедникът се опита да я пусне, но тя избухна в ръката му, разкъсвайки плът и кости, като остави само чуканче, от което бликаше кръв.

Витаас изкрещя и залитна.

Бастан замахна, когато Изповедникът се приближи твърде много. Пиката му щръкна от гърба на мъжа. Но въпреки това Бастан сякаш не забелязваше. Размаха оръжието си, мятайки кокалестото тяло насам-натам. Ехтяха писъци, хвърчеше кръв. Ръце се размахваха, крака ритаха.

Рит се хвърли в сала с вик:

— Излитай!

После изрева назад към двамата Трошачи:

— Убийте ги всички!

Джиновете тръгнаха напред, вдигнали високо чуковете си.

Прилепът обаче вече бе стигнал до тях. Пренебрегна сала, който се стрелна към небето, и пикира към един от Трошачите. Заби нокти дълбоко в гърба на великана. С плясък на криле се издигна във висините и запрати тялото надалеч.

Вторият джин изрева и нападна Никс и Аамон. Развъртя с една ръка чука си и замахна ниско. Аамон се хвърли да я защити. Чукът улучи варгъра в хълбока и го запокити по камъните. Все пак Аамон бе посегнал в последния момент и бе хванал Трошача за глезена, събаряйки грамадния си враг, докато отхвърчаше настрани.

Великанът се стовари по гръб и се опита да стане, но една тъмна сянка връхлетя отгоре му. Нокти пронизаха тялото му. Прилепът наведе глава и зъбите му разкъсаха гърлото на жертвата. Кръв пръсна нависоко и една глава с железен шлем се търкулна по камъка.

Прилепът остана там. Разперил криле и привел глава, нададе свиреп писък към света.

По цялата площадка бушуваха огньове. Летяха стрели. Взривяваха се запалителни бомби. Писъци се носеха над камъните. Никс зърна Шая, пламтяща в мрака, да мята мълнии във всички посоки. Над нея кораби избухваха в пламъци и се разбиваха.

В своето сравнително тихо кътче Никс се огледа с надеждата да види още прилепи от мирската орда да се спускат, за да им помогнат в тази битка. Но небесата се бяха затворили; тъмните облаци бяха запушили пролуките.

Тя осъзна истината.

Беше само този единствен прилеп.

Високо над главата си видя как салът се носи нагоре, отнасяйки Рит.

Обърна се към Аблен и Бастан. Освободени и ненаправлявани, те се лутаха наоколо. Слюнка се стичаше от устните им. Бастан бе изтървал пиката си. Тялото на Витаас още бе набучено на нея, но вече не мърдаше. Аблен седна по задник, взирайки се в собственото си копие, сякаш изненадан, че го държи.

Бастан последва примера му и се тръшна до него.

Очите им оставаха празни. Тя си спомни изтерзаните пламъчета дълбоко в мрака. Знаеше колко голяма част от мозъка им е изгорена, оставяйки само тези черупки. Онези пламъчета на братята ѝ никога нямаше да пораснат отново, за да запълнят онова, което им е било отнето. Можеха единствено да крещят в мрака, навеки тънещи в болка и страдание.

Тя се надигна на крака и се опита да пристъпи към тях.

Пръстите на Аблен се стегнаха върху пиката му в инстинктивна заплаха.

Тя спря, несигурна какво да прави, след като знаеше, че не може да им помогне.

А после прилепът замахна с крило. Острият му връх сряза гърлата им и двамата се катурнаха назад. Крайниците им зашаваха вяло за момент — а после се отпуснаха. Кръвта се разстла в локви около тях, отразявайки огъня и мълниите.

Никс отстъпи ужасена. Прилепът пристъпи от крак на крак върху джина, за да се обърне към нея. Големите му тъмни очи блестяха. Кадифените му уши стърчаха. За момент зрението ѝ се раздвои: тя виждаше едновременно и прилепа, и себе си стояща там. Мярна се и един образ, на взет назаем нож, който срязва едно нежно гърло: милост, оказана въпреки болката, която причиняваше.

Тя погледна братята си.

„Тук беше същото…“

Преди да успее да осмисли всичко, вниманието ѝ бе привлечено от нокти, дращещи по камък. Тя се обърна и видя как Аамон, протегнал врат, се мъчи да се върне при нея, но тазът му бе строшен.

Тя изтича при него, както за да спре напразните му опити, така и за да е с него.

Падна на колене до варгъра. Ръцете ѝ се поколебаха над тялото му, защото се страхуваше да не увеличи страданията му. Аамон пъхтеше силно, но успя да се размърда достатъчно, за да сложи глава на бедрата ѝ. Отпусна се тежко върху нея.

Тя сложи длан на бузата му.

Той тупна с опашка.

Никс се взря покрай него към огньовете на площадката и кълбящия се дим. Прилепът напусна мястото си и тръгна към нея и Аамон, подпирайки се на крилете си. Като стигна до тях, ги сви. Тя видя, че не е толкова голям, колкото ѝ се бе сторило. Ако застанеше изправена до него, главата му нямаше да стигне и до рамото ѝ.

Той се примъкна по-наблизо и наведе нос да подуши Аамон. Варгърът оголи зъби, заявявайки твърдо: „Тя е моя“.

Прилепът не възрази. Клечеше и я гледаше. Съвсем тихо писукане долетя откъм него, печална мелодия, примесена с нотка на съжаление, сякаш му се искаше да бе дошъл по-рано, за да спаси Аамон.

Тя откри, че се взира в тези очи и усеща в тях нещо повече.

Гърлото ѝ се сви и гласът ѝ се изля неканен в песен. Не бе нужно никакво усилие от нейна страна. Ритъмът я притегли със своята познатост, идеща от сърцето ѝ. Тя усети обелка от дървесна кора между пръстите си, дъх на чай в ноздрите си. А после и вкуса на топло мляко върху езика си.

Никс се взря в тези очи и разбра кой стои пред нея, кой се е върнал при нея.

„Башалия…“

Прилепът се приведе по-наблизо. Мекият му нос повдигна брадичката ѝ и се гушна топъл до гърлото ѝ. Тя си спомни малкия прилеп, свит в шейната, докато блатото бръмчеше и жужеше около тях. Тихото мучене на Мърморко, газещ отпред.

Остави дланта си на бузата на Аамон, но вдигна другата си ръка и напипа едно ухо, нежното местенце, където брат ѝ обичаше да го чешат. Пръстите ѝ го намериха лесно, докато двамата пееха заедно, приведени над един защитник с най-храброто сърце.

Тя знаеше, че това е Башалия. Нямаше представа как е възможно. Спомни си, че Шая бе описала дарбата, получена от обитателите на Юмрука — единство, което надхвърляше границите на плътта и времето. Всичките им съзнания и спомени, запазени за вечността.

Спомни си последните си мигове с Башалия, приведена над крехкото телце на брат си в гората. Тогава също му пееше, за да го унесе преди жилването на ножа.

Представи си огнените очи, които бяха отвърнали на погледа ѝ в онзи момент.

И осъзна истината.

„Ти си го взел — помисли си. — Дал си му ново тяло, дарено от друг, който се е съгласил да отстъпи мястото си, за да може той да се върне при мен.“

Отдръпна се, за да огледа бойното поле.

Огнени стрели прорязваха тъмното небе.

Легионерите настъпваха от всички страни.

Башалия се бе върнал при нея.

„Само за да умре редом с мен.“

Рит се приведе над водача на небесния сал. Писъците на прилепа още ехтяха в ушите му. Никога не бе усещал такава мощ. Представи си кутията на Витаас, засияла болезнено ярко — а после експлозията и разлетелите се парчета мед, плът и кост.

Огледа долу и зърна гигантския прилеп, сега приклекнал до момичето. В главата му изникнаха думите на Витаас.

„Вик дире Ра…“

Спомни си клашианското пророчество за завръщането на мрачната им богиня.

„Онази, която ще се носи на криле от огън и ще унищожи света.“

Рит си представи този прилеп, спуснал се от небе, изпълнено с мълнии и огън. Беше го видял как разкъсва джина и дори убива братята на момичето. Без съмнение това бе същество с безмилостна сила.

Спомни си по-раншните си съмнения в думите на Витаас. Наруга се, че е бил толкова сляп.

„За доброто на кралството повече не бива да подценявам нито животното, нито детето.“

Все пак страховете му можеше и да не се сбъднат. В момента рицари и стрелци се приближаваха към нея. От другата страна крачеха Трошачи. Засега момичето не бе обладано от Вик дире Ра. Една стрела можеше да сложи край на тази заплаха.

Той огледа цялата шир на площадката и приключващата долу битка. Дори бронзовото оръжие вече помръкваше, запъваше се, изчерпваше се. Мяташе мълниите си с по-малка сила и по-малка точност. Залиташе сред дима, опитвайки се да опази двамата мъже със себе си. Сега те, изглежда, се опитваха да стигнат до момичето, привлечени от появата на страшния прилеп.

Но Рит се съмняваше, че имат сили за това.

Още съдове се спускаха от бойния кораб, готвейки се да умножат броя на легионерите долу. Скоро всичко щеше да свърши.

Водачът до него заговори:

— Резервоарите ни с огнеплам са почти празни. Трябва да презаредим на „Пиул“, преди да се спуснем отново.

Рит вдигна глава към търбуха на бойния кораб. Той представляваше непревземаема крепост, може би най-доброто място, където да изчака отминаването на тази буря.

— Закарай ни там.

Водачът завъртя руля и огнепламовите горелки зареваха по-силно. Салът се понесе нагоре. Рит понечи да се извърне, но в този момент ослепителен проблясък привлече погледа му отново навън. Той засенчи очи.

Пред тях пламтеше гигантска колона от светлина. Издигна се от центъра на каменния кръг и удари кила на „Пиул“ по средата. Нямаше нито взрив, нито гръм. Сияйната колона просто остана да грее там за един дълъг миг — а после угасна.

Рит се намръщи, озадачен от това странно явление. Погледна надолу към източника му, спомнил си за двете кръстосани арки, заслонили блок от бял камък. Тях ги нямаше. Той присви очи, все още заслепен от яркия проблясък. Премигна, мъчейки се да осмисли онова, което виждаше. В площадката бе зейнала дълбока яма, идеално кръгла и с гладки стени, сякаш някой бог бе взел шило и бе пробил дупка в каменния кръг, без да остави и най-малката отломка.

Водачът извика и изви рязко сала. Рит се вкопчи в облегалката му и видя, че мъжът се взира нагоре, не надолу. Рит проследи ужасения му поглед.

Същата дупка бе пробита и в облаците, през центъра на „Пиул“. Бойният кораб бе изтърбушен по средата. През дупката грееше ярка слънчева светлина и се виждаше синьото небе високо горе. Отново нямаше отломки. Дупката бе пробита чисто и гладко през центъра на кораба.

Бавно предната и задната половина на бойния кораб се отчупиха, разкъсвайки малкото, което все още ги свързваше. Отделиха се една от друга и полетяха към тъмната площадка долу.

Водачът се бореше яростно с машината си, опитвайки се да се махне от пътя им.

— Давай! — настоя Рит. — Разкарай ни оттук.

— Накъде? — изпъшка мъжът, зает с контролните уреди.

— Спокоен кът. Далеч от Булото. Където и да е.

Докато бягаха, светът под тях затътна. Земята започна да се гъне и тресе от онази адска дупка навън. От нея плъзнаха пукнатини и заизвира дим.

Небесният сал се носеше над площадката. Точно зад тях рухна кърмата на „Пиул“, влачейки след себе си въжета и дрипи от балона. Излязъл от района на катастрофата, салът изви нагоре и потъна в облаците.

Щом изскочи отново под ярката слънчева светлина, Рит най-после издиша и отпусна ръката си, която се бе вкопчила с побелели кокалчета в седалката на водача.

И други кораби започнаха да изскачат от облаците, понесли още бягащи легионери. После нещо прелетя от лявата им страна, устремено в обратната посока.

Бързолет с ожулен корпус.

Гмурна се в облаците.

Рит присви очи. Водачът също го видя и се озърна през рамо към него. Рит посочи напред, където в далечината над мъглите висеше тежък облак дим.

— Не спирай.

Ако нещо оцелееше от тази разруха. Рит щеше да намери начин да се справи с него. Тукашните събития го бяха научили на много неща. Той щеше да използва това знание.

„И ще го обърна срещу тях.“

61.

Докато „Врабчарят“ потъваше през тъмните облаци над Далаледа, Грейлин затаи дъх. Не знаеше какво да очаква, нито какво ще намери. Чуваше зловещо буботене, идещо отдолу.

След като научи, че Никс се е качила в Булото, Грейлин бе предизвикал Дарант да му докаже колко бързо може да лети корабът му. Докато се носеха към скалите, държеше очите си вперени във високия балон на втория боен кораб. После копие от ослепителна светлина разцепи съда по средата и отломките му полетяха надолу. Щом стигнаха до върха, пред очите им изскочиха по-малки лодки, които бързо се отдалечиха. Без да им обръща внимание, Дарант включи горелките на кораба си и се гмурна в облаците.

Докато се спускаха през тази тъмна пелена, Грейлин стоеше вляво от Дарант. Канти бе заел позиция от другата страна на пирата, с Джейс до себе си. Всички очи се взряха надолу, когато бързолетът излезе от облаците и пред тях се разкри картина като от най-ужасния кошмар на Хадис.

„Нищо чудно, че всички бягаха оттук.“

Под тях се простираше тъмна равнина от камък. По-голямата част от нея бе скрита от дима на горящи корабни останки. Двете половини на бойния кораб се бяха разбили, образувайки планини от огнени отломки.

Грейлин видя голяма дупка точно под тях. Земята се тресеше непрестанно и по нея пълзяха назъбени пукнатини, които сякаш се разпростираха от онази яма. От пукнатините бълваше още дим.

— Нищо не би могло да оцелее от това… — прошепна Джейс.

— Свали ни по-ниско — заповяда Дарант на дъщеря си.

Грейлин сложи ръка на рамото на пирата в безмълвна благодарност — знаеше какво рискува той.

Дарант го погледна. На лицето му вече нямаше и помен от обичайната му несериозност, там се виждаше само страх.

А после Канти се изпъна рязко. Ахна и посочи вдясно на борд.

— Там! Виждате ли онази факла, дето се движи сред дима и отломките?

Грейлин мина от неговата страна, за да види по-добре. Проследи накъде сочи младежът и различи нещо, което приличаше на разтопена рицарска броня, крачеща през пейзажа.

— Шая… — промълви Джейс.

Канти кимна.

Двамата бяха описали набързо на Грейлин събитията, случили се след като Никс и останалите бяха скочили от „Врабчарят“. Той не бе повярвал много на приказките им за жива статуя, но явно трябваше.

— Спуснете се — рече умолително Канти. — Последвайте я.

Дарант кимна и завъртя щурвала, за да ги насочи натам, докато дъщерите му ловко снижаваха кораба.

— Вижте. — Джейс посочи към бронзовата жена. Пламъкът на тялото ѝ сега разкриваше четири фигури, следващи огнения ѝ път. — Това са Фрел и Райф. И мисля, двама от кетра’каите.

— Никс? — попита Грейлин, разчитайки на техните по-млади и по-зорки очи.

Джейс се обърна към него и поклати глава.

„Не.“

Канти се приведе напред, докато носът му не опря в прозореца.

— Шая ги води нанякъде, вместо към най-близката порта в стените.

Грейлин стисна юмрук, като се молеше и надяваше.

Обвита в дим и жега, Никс още стоеше на колене върху треперещите камъни с главата на Аамон в скута си. Той вече не пъхтеше, само дишаше тежко и мъчително. Тя го почеса в основата на косматите уши.

Не виждаше причина да мърда оттук, не и след като бликналата ярка светлина бе разцепила небето. Спомни си гонга, отекнал в стаята на Шая. Ето я разрухата, която предвещаваше той. Сега светът бе потънал в огън, дим и трошащи се камъни. Тя чуваше писъците на умиращите. Земята продължаваше да се тресе. Но там, където се намираше тя, камъкът наоколо засега устояваше.

Затова тя остана.

Не искаше да зарязва Аамон.

Башалия бдеше с нея. Беше приклекнал и от време на време размахваше едното си крило, за да разсее най-гъстия дим. Примъкна се по-близо и се облегна на Никс, все така изненадващо лек за размерите си. Отърка буза в нея.

Гърдите му вибрираха леко до нейните. Макар че не писукаше на глас, тя усещаше мъркането в него. Затвори очи и се заслуша. „Помня това.“ Беше стояла на топло под крилете, с коремче пълно с мляко, сгушена до кадифената кожа. Тогава той също мъркаше. Тя се върна в онова време, обгърната от майчина и братска любов.

Чу песента в това мъркане и добави към нея своята, тананикано на задоволство и щастие. Златни пипалца, толкова крехки, че един повей на вятъра щеше да ги разсее, потекоха между тях. Но те не бяха единствените слушащи. Аамон зави тихо, молейки да бъде присъединен. Тя протегна нишките си към него, докосна дивата му същност, неопитоменото му сърце, но намери също и зърното на една цицка, сладостта на майчиното мляко, блъскането на братята и сестрите му, все още слепи за света с мъничките си затворени очи.

Тя ги привлече всички заедно и не изпитваше страх. Запяха, сливайки се някъде по-дълбоко от костите и кръвта. Нямаше огън, нямаше трошащи се камъни, нямаше задушлив дим. Времето течеше, или пък не, тя не можеше да каже.

Накрая Башалия се размърда и крехкостта на песента им се разсея. Аамон изръмжа тихичко, но бе прекалено слаб, за да вдигне глава.

Тя потърси какво ги е разтревожило.

А после димът отляво изсветля от приближаващ се огън, предшестван от гръм и трошене на камъни. Тя се напрегна, очаквайки най-лошото. Само че пламъкът, който идваше, стана златист и затрепка в бронзови оттенъци.

Тя се раздвижи, като задържа ръка върху бузата на Аамон.

Башалия се промъкна напред да я защити. Крилете му се вдигнаха и разпериха. Тя го успокои с длан, с шепот от сърцето си.

— Всичко е наред — каза му.

От дима излезе Шая, пламтяща като изваяна от слънце. Взря се надолу към нея, към другите и погледът ѝ се задържа на Башалия.

— Чух ви — каза простичко Шая — и дойдох.

Зад нея се появиха със залитане Фрел и Райф, покрити със сажди и кървящи от множество порязвания. Последваха ги двама кетра’каи, с измъчени и отчаяни очи. Всички спряха на разстояние от мрачния страж, пазещ Никс.

Шая вдигна глава към тъмните пушеци, които започваха да се разкъсват.

А после Никс чу какво е привлякло вниманието на бронзовата жена.

Ревът на горелки.

Тя се взря нагоре и един кораб се появи пред погледа ѝ, раздухвайки дима. Никс се уплаши, че това са последните останали легионери, привлечени тук също толкова неизбежно като Шая. Но вместо това, когато димът се разнесе, позна спускащия се кораб. Помъчи се да осмисли това чудо.

„Врабчарят“ се снижи и увисна над земята. Кърмовият люк вече бе отворен. Оттам изскочиха няколко души и се втурнаха напред. Тя зърна Канти и Джейс. Грейлин и Дарант. И дори Пратик и Лира. Една голяма космата фигура заобиколи Грейлин с настръхнала грива, като ръмжеше заплашително.

Аамон поздрави брат си със сумтене.

Другите се заковаха на място вцепенени, когато цялата гледка се разкри пред тях. Неколцина изругаха. Някои извадиха оръжия. Цялото им внимание бе съсредоточено на едно място.

Никс нежно свали главата на Аамон от скута си. Изправи се, защото трябваше да е сигурна, че няма да станат грешки. Пристъпи пред високия прилеп и вдигна ръце, сякаш го предпазваше с криле.

— Това е Башалия — каза тя.

Само няколко лица омекнаха при обяснението ѝ.

Канти бе първият, който се приближи. Повдигна вежда и огледа другаря ѝ. После само сви рамене.

— Трябва да кажа, че е пораснал малко.

Грейлин пристъпи по-наблизо. Земята вече трепереше.

— Всички на борда, бързо.

Никс ги спря.

— Чакайте. Аамон. Той е… — Тя се втренчи в Грейлин, без да е сигурна, че има думи или сили да му го каже. — Няма да го оставя тук.

Грейлин заобиколи прилепа достатъчно, за да види проснатия Аамон, с просмукана с кръв козина и изкривени крака. Все още лежащ на една страна, Аамон също го видя. Задращи с предните си лапи, сякаш се опитваше да се втурне към него.

Грейлин се хвърли напред, за да прекрати усилията му. Гласът му бе задавен от мъка.

— Аамон…

Дарант се приближи зад него.

— Ще го качим на борда. Не се тревожи.

Използваха едно одеяло за импровизирана носилка. Когато вдигнаха Аамон и го понесоха към кораба, Никс вървеше от едната му страна, а Грейлин от другата.

Башалия ги следваше, пълзейки на криле и крака.

Дарант изгледа скептично прилепа, но Никс му махна да продължава. След малко всички бяха в тъмния трюм. Башалия се отдръпна и литна нагоре, явно предпочиташе собствените си криле.

След като всички бяха на борда, горелките на „Врабчарят“ се включиха. Корабът се стрелна нагоре, оставяйки под себе си окончателното унищожение на Далаледа. Сякаш ги бе чакала да си тръгнат, земята се затресе мощно, разкъсвайки остатъците от каменната площадка. Стените рухнаха. Портите се разпаднаха. Изправените камъни потънаха в скалата като кораби в бурно море.

А после „Врабчарят“ се скри в облаците, за да излезе малко по-късно под яркото слънце. Никс остана до отворения кърмови люк. Огледа небето и видя познат черен полумесец да се носи след тях.

Доволна, тя се обърна към двете фигури, приведени над носилката.

Грейлин коленичи до умиращия си брат. Калдер го подуши, побутна го с нос, а после се отпусна до Аамон и се притисна към него. Никс остана встрани, защото не бе сигурна, че е уместно да им се бърка.

Грейлин я видя и вдигна ръка, после я свали — явно не се доверяваше на гласа си. Никс се приближи бавно. Падна на колене. Двамата стояха от двете страни на главата на Аамон. Уморените очи на варгъра бяха затворени. Дишането му се забави.

— Той… Той беше толкова… глупав — промълви Грейлин.

Тя го погледна смаяно, но той се усмихваше тъжно, а в очите му блестяха сълзи.

— Опитвах се да го обуча. — Грейлин поклати глава. — Калдер схващаше бързо. Аамон… той предпочиташе да си играе с пъстървите в потока, да души нечий чатал, да гони всичко, което блее или грачи. Водеше неспирна война с щурците в хижата ми, постоянно ги търсеше откъде свирят.

Тя се опита да си представи този храбър защитник толкова безгрижен. Затвори очи, търсейки онова щастливо сърце. Сложи ръка върху косматата му глава. Започна с тихо тананикане, като топлото сияние на лятото. Насложи върху него ветровете през гората, шумоленето на листа. Пееше за росната трева, за нашарените със слънчеви петна поточета. Остави тези нишки да попият през окървавената му козина, покрай почти утихнала болка.

Подмамваше го с птичи песни и свиренето на щурци.

Усети го как се издига към нея, пращайки нишки на зимна гора и лед, който чупи клоните. „Това е твоят дом, нали?“ Той ѝ отговори с топлината на огнище, разсеяно чесане, гордостта в един глас и даже мъмренето. Тя видя легло, прекалено малко за тримата. Усети вкуса на карантиите, хвърлени му от убита плячка, споделена от всички.

Разбра сърцето му, онова, което казваше накрая.

„Това е моят дом и винаги ще бъде.“

Тя протегна ръка и напипа твърди пръсти и мазолеста длан.

„Да, тук е твоят дом.“

Хвана ръката и запя по-дълбока песен, привличайки в нея първо единия брат, после и другия. Калдер зави, добавяйки чувството за преследване на плячката, лудия бяг по слънчеви ливади, братското боричкане. С това идваше и дъхът на утринния скреж, зовът на другар, топлината на бърлога. Грейлин до нея омекна; той може би не чуваше песента толкова ясно, но я усещаше. Тя ги сплете всички заедно, остави ги да се съберат в едно, да се сбогуват, доколкото могат.

Знаеше, че точно затова Аамон е издържал през всичкия онзи дим и страдания. За да се събере отново с глутницата си, да се наслади на топлината ѝ за последен път. Сега, когато вече бе тук…

Тя се отдръпна, оставяйки тримата братя да пеят заедно тази най-лична от всички песни. Чакаше и ги слушаше отдалеч. Чу как песента на Аамон бавно заглъхва, отдалечавайки се все повече. Мина за момент покрай нея и я побутна нежно. Тя зърна висока гора, пълна с безкрайни пътеки и мъгливи далнини.

Аамон се озърна веднъж назад на прага — а после се обърна и се втурна в този последен пущинак.

Тя прошепна прощални думи, знаейки, че той си е отишъл.

Грейлин до нея се тресеше.

Калдер виеше тихо и скръбно.

Грейлин се просна върху Аамон, като обхвана и Калдер, сякаш се опитваше да задържи глутницата заедно само със силата на волята си. Но никой не е толкова могъщ.

Тя го докосна по гърба. Той протегна ръка към нея. Тя се приближи към мъжа, който можеше да ѝ е баща. Остави го да я притегли още по-близо. Облегна се на него, докато двамата не се прегърнаха, утешавайки се взаимно.

Най-после онова, което раждането в блатата не бе успяло да събере, го направи скръбта.

62.

Три седмици след завръщането си в Краелес Грейлин яздеше в тръс понито си през напечените от слънцето пясъци към тътнещия водопад, който скриваше пиратското свърталище. До него подтичваше Калдер, махайки с опашка. Варгърът изръмжа към близката суматоха на паянтовото градче, сгушено под високите скали.

Двамата тъкмо се бяха върнали от тридневно пътешествие до западните горски дебри, където погребаха Аамон. Грейлин бе избрал за това мястото, където навремето бе намерил двете изплашени свирепи кутрета. Благодари на онези студени тъмни гори, че са му дали такъв смел брат. След като го погребаха, гората заехтя от песните на варгрите. Калдер им отговори, дори изчезна за една нощ.

Сега Грейлин погледна от седлото към брат си. Беше се страхувал, че Калдер няма да се върне, но на сутринта варгърът се бе промъкнал до лагерния му огън с изплезен език, а в очите му блестяха искрите на дивата гора. Грейлин би го разбрал, ако останеше в своята гора, но все пак потрепери от облекчение, когато брат му се върна.

„Благодаря ти, братко. Не бих понесъл да загубя и теб.“

Изправи се в седлото и подкара понито си към пролуката между водопада и скалите. По пътя мина покрай Канти и Джейс. Двамата водеха тренировъчен бой на пясъка, единият с меч, другият с брадва. Тези двамата бяха странна двойка, с това неправдоподобно приятелство между тях, още повече че явно си съперничеха за вниманието на Никс — не че тя го даваше на някой от двамата.

Той се озърна назад.

Никс стоеше на брега на речния вир и се взираше нагоре към тъмния полумесец, кръжащ високо в небето. Прилепът — Башалия — заемаше по-голямата част от времето ѝ, а той подозираше, че и сериозна част от сърцето ѝ. На двамата младежи щеше да им е трудно да си съперничат с него.

„Не че аз имах кой знае какъв успех.“

Макар че стената между него и Никс бе разрушена, отношенията им си оставаха предпазливи. Той все още улавяше кратки пристъпи на гняв към него, някаква чувствителност, която още не бе омекнала, а може би и никога нямаше да омекне.

Въздъхна и заряза този въпрос засега. Промуши понито зад бученето на падащата вода и навлезе в лабиринта от речни тунели и сухи пещери, които се простираха надалеч в тези варварски земи. Непосредствено зад водопада имаше висока пещера с обрасли с папрат стени и черен таван. Той вдигна глава към скелето, обхващащо корпуса на „Врабчарят“, който висеше в пещерата. Огромното пространство ехтеше от удари на чукове, викове, оплаквания, звън на ковачници и глухото бучене на огнища и мехове.

Грейлин заобиколи целия този хаос. Зяпаше смаяно колко са се променили нещата дори за краткото му отсъствие. „Врабчарят“ бе подложен на ремонт след тежките си премеждия в Халенди, но освен това се преустройваше и подобряваше за предстоящото пътуване.

Силен лаещ глас привлече вниманието му към долния край на бързолета.

— Грейлин! Ти се върна!

Дарант, който бе стоял приведен под кила на кораба, се показа. Носеше ботуши, бричове и широка риза с отпрани ръкави. Лицето и дрехите му бяха покрити със сажди и смазка; ръцете му бяха почернели от масло. Дарант потупа „Врабчарят“ по носа и дойде при него.

Грейлин се смъкна от седлото, за да го поздрави.

— Виждам, че имате напредък.

— Да. — Дарант хвърли поглед назад и избърса чело, като го оцапа още повече. — Монтираме рамки от двете страни на корпуса, които да държат новите стоманени резервоари. Ще са ни нужни всичките запаси огнеплам, които корабът може да носи. Както за горелките му, така и, разбира се, за да не ни замръзнат топките.

Грейлин кимна. Пътешествието през ледения свят щеше да е коварно, но всички знаеха, че е необходимо. Шая им бе показала предстоящата гибел с помощта на кристален куб, който криеше в себе си сияеща версия на света. Той си представяше разрухата дори сега.

„Лунопад.“

Дарант се взря в Калдер и попита:

— Значи всичко с моя варгър мина добре?

Грейлин въздъхна. Въпреки всичко, което се бе случило, пиратът настоя да спазят сделката, сключена със Симон. Оттогава сякаш бе минала цяла вечност, но Дарант не беше забравил. Пиратът бе удържал на думата си, като откара Грейлин до Халенди според плана. Макар че в крайна сметка бе направил много повече.

Но след завръщането си тук пиратът настоя да получи платата си.

„Един от варгрите.“

Грейлин погледна Калдер, който се озърташе, оголил заплашително зъби от всичкия този шум и суетня. Когато сключваха сделката, Грейлин бе настоял сам да реши кой от братята си ще даде на пирата. Но после изборът му бе отнет в Далаледа.

След като кацнаха и привързаха „Врабчарят“, Дарант застана на това място с ръце на кръста и посочи кой варгър иска.

— Да — отвърна Грейлин. — Всичко мина добре. Твоят варгър е благополучно погребан в горските дебри.

Дарант бе избрал Аамон.

— Хубаво. — Дарант пристъпи по-наблизо, преметна оцапаната си ръка през рамото на Грейлин и го поведе към „Врабчарят“. — Ела да ти покажа новите нокти, които добавих на тази чудесна птица.

С меч в ръка Канти отстъпваше по пясъка. Джейс го последва, прехвърляйки ловко брадвата си от едната ръка в другата.

И двамата се потяха обилно, останали само по бричове. Пясъкът пареше ходилата му, слънцето го заслепяваше, а гърдите още го боляха от заздравялата рана от меч. Искаше му се да използва всичко това за оправдание, че един калфа от Защитните острови надвива принц на кралството.

Накрая се предаде и хвърли меча.

— Стига! Ти вече обезобрази един принц. По-добре да не ни правиш еднакви. — Сложи ръка на бузата си. — Това мургаво лице е прекалено красиво, за да го съсипеш.

Джейс се ухили запъхтян.

— Ама ти наистина си много самовлюбен.

Канти пристъпи към него и го тупна по рамото.

— Добре казано. — Примижа кисело към ярките пясъци. — Обаче вероятно ще трябва да намерим човек, който разбира от бой с брадва, за да ни научи какво да правим.

— Така си е. — Джейс кимна към меча на пясъка. — На теб определено ще ти дойдат добре повечко уроци.

Силен вик ги накара да се обърнат — идваше откъм оживения град, издигащ се по скалите. Към тях идваха Фрел с пачка листове и перо и Пратик с цяла купчина книги.

Канти изстена.

— Като говорим за уроци…

Фрел кимна към водопада, за да покаже на Канти, че е време за заниманията му. Там двамата алхимици бяха приготвили импровизирана класна стая.

Канти вдигна меча си, избърса го от пясъка и с мърморене последва учителите си.

Джейс тръгна с него.

— Клашианският не е толкова труден за учене. Граматиката е малко сложна, но прилича на гжоанската.

Канти се намръщи на калфата.

— Четеш прекалено много книги.

Джейс сви рамене и лицето му стана по-умислено. И двамата знаеха, че времето им заедно изтича. Джейс щеше да замине за леда с другите, но не и Канти. Оттук нататък той имаше собствен път, който водеше далеч в Южен Клаш.

— Мислиш ли, че ще успеете да го откриете? — попита Джейс.

— Нали затова уча клашиански.

Джейс му хвърли коса усмивка.

— Значи със сигурност сме обречени.

Канти го бутна по рамото.

Въпреки това настроението му се помрачи.

Той си представи синята точка на картата, показана им от Шая, която бележеше възможното местоположение на друг Спящ като нея. Тя смяташе, че може би ще се нуждаят от такъв съюзник в бъдеще. Фрел и Пратик бяха приели предизвикателството, особено след като Окованият искаше да проучи и клашианските пророчества, свързани с апокалипсис — истории, съдържащи се в най-старите им книги, написани скоро след края на Забравените епохи. Тези томове се пазеха в Дълбокото хранилище, библиотеката на дреш’ри, за която се говореше, че е скрита под градините на Имри-Ка.

За да получат разрешение от императора да влязат — и може би да си спечелят съюзник — двамата алхимици трябваше да са придружени от още някой. Пратик не можеше да се върне в клашианската столица с празни ръце. А със сигурност не можеше да заведе и Шая. Така че оставаше само един избор.

Канти въздъхна.

Имаха нужда от някой, който би заинтригувал един император и би могъл да го привлече за каузата им, някой, който можеше да послужи за пионка в една война между кралството и империята.

С други думи, нуждаеха се от…

Принца в шкафа.

Райф крачеше около кръглата маса по средата на пещерата. Повърхността от черен дъб бе надраскана и лекьосана, тук явно се бяха водили множество разпалени дискусии между разбойници, пирати и негодяи. А скоро щеше да се превърне в здравата основа, на която да се крепи бъдещето на света.

Той се взря в подноса със зрели сирена, купите с росни ягоди и димящите погачи, големи колкото главата му. Имаше също гарафи с вино и малки бъчвички с бира.

„Поне ще сме добре нахранени и ще можем да вдигнем тост за наближаващата гибел.“

Заобиколи отново, за да стигне до Шая, която вече бе седнала. Тя носеше наметало с качулка, което помагаше да се скрие бронзът ѝ. Макар че тук, в това частно помещение, бе отметнала качулката назад, косата ѝ си оставаше мека, разделена на кичури в златни и медни оттенъци. Устните ѝ бяха идеално пухкави. Лазурните ѝ стъклени очи следяха движението му около масата.

— Райф… — прошепна тихо Шая.

Тази рядка употреба на името му го накара да пламне. Той извърна очи, смутен от реакцията си. Спомни си момента, когато Ксан му бе показала колко дълбоко е свързан с тази бронзова жена. Но Райф знаеше, че ги свързва не само юларната песен.

— Гото… готова ли си за срещата? — заекна Райф и хвърли поглед към гощавката върху масата. — Те скоро ще са тук.

Тя отговори на това, като разтвори наметалото си, разкривайки голотата си. Сложи ръка между гърдите си. Бронзът там засия по-ярко, докато вдишваше. Като издиша, свали дланта си и извади измежду гърдите си идеален кристален куб.

Като свърши с това, загърна скромно наметалото и остави куба на масата.

Райф си представи другия куб, който бе вкарала в тялото си, близо до пъпа, тогава в Далаледа. Той бе със същите размери като този, само че нашарен с мед и имаше в сърцевината си капка злато. След като го бе направила, тя, изглежда, вече не страдаше от предишната си слабост, независимо дали се намираше под облаци или в тези пещери. Сякаш онзи куб постоянно я захранваше — което бе хубаво. Като се имаше предвид къде отиваха — в земи, замръзнали във вечен мрак — тя щеше да има нужда от такава неизчерпаема сила.

Шая още се взираше в него и може би долавяше смайването му, макар че изтълкува погрешно причината за него.

— Не е нужно да идваш с нас.

Райф трепна. Тя може да си мислеше, че проявява любезност към него, но вместо това го нараняваше. Той падна на едно коляно и докосна ръката ѝ.

— Знаеш, че трябва.

„Нима тя не изпитва поне частица от същото? Нима сърцето ѝ е изковано от същия този бронз?“

Шая обърна ръката си под неговата. Топли пръсти се свиха около дланта му. Тя насочи към него сияещите си очи. Устните ѝ се разделиха с шепот.

— Знам.

Вратата зад тях се отвори с трясък. Стреснат, той пусна ръката на Шая и скочи на крака. Лира влезе в стаята, без да чака покана. В тунела отвън мърдаха сенчести фигури.

— Аз си тръгвам — заяви тя рязко.

Той пристъпи със залитане към нея.

— Вече? Няма ли да дойдеш на… — И посочи нещата на масата.

През последните седмици разнородната им групичка — събрана от всички краища на северната Корона — бавно и малко предпазливо се бе превърнала в импровизиран съюз, обединен от кръв, скръб и цел, съсредоточени около една дума.

„Лунопад.“

Лира изгледа масата, сякаш премисляше предложението му да присъства на срещата. Вместо това изучи приготвената гощавка и си взе каквото искаше — както правеше винаги. Грабна едно от буренцата с бира и го гушна под мишница. Намръщи се към останалото.

— Не се интересувам от бъбрене и спорове. Знам какво трябва да направя.

Погледна Шая и в очите ѝ вече не блестеше алчност, дори за кристалния куб, лежащ на масата. Господарката на гилдията на крадците също бе видяла приближаващата се гибел. В онзи момент Райф бе забелязал как алчността се оттича от нея. Лира бе преди всичко практична. Ако той се съмняваше в това, бе достатъчно да си спомни как го беше продала в мините, за да укрепи позициите на гилдията в Наковалнята. Значи със сигурност разбираше, че всичкото богатство на света няма да има значение, ако света го няма.

— Мислиш ли, че ще те послушат? — попита Райф.

Лира се намръщи.

— Не смятам да им давам избор.

Господарката на гилдията отиваше с няколко от хората на Дарант, за да привлече колкото може повече хора от своя сой за каузата и да създаде тайна армия, разпръсната из бардаци, свърталища на крадци, долнопробни кръчми и тъмни бърлоги. С барабаните на войната, ехтящи из цялата Корона, групата им не след дълго можеше да се нуждае от собствена армия — както и от една късо подстригана гулд’гулка, която да я води.

Райф кимна.

— Не се съмнявам, че ще спечелиш тяхното…

Тя пристъпи към него, хвана го за тила със свободната си ръка и дръпна устата му към своята. Целуна го силно, а накрая може би и малко нежно. Никога по-рано не му бе позволявала да я целува — но пък, от друга страна, цялото целуване сега го извършваше тя. Това бе едно горещо напомняне. Когато искаше нещо. Лира си го взимаше.

Тя го пусна и избърса устни. В очите ѝ блестеше мрачно веселие.

— Исках само да ти докажа, че плътта може да е по-вкусна от бронза.

Той преглътна, бузите му бяха пламнали.

Тя се врътна към вратата.

— Гледай да не те убият — подхвърли през рамо.

Той ѝ бе благодарен за загрижеността, но я разбра погрешно — беше забравил с кого говори.

— Имаш страхотен чеп — завърши тя. — Може да ми се прииска да го използвам отново.

Райф премигна, когато тя затръшна вратата зад гърба си.

„Е, като за последни думи… тези не бяха лоши.“

Никс усещаше, че времето я притиска, не само за тази среща, но и за света като цяло.

Въпреки това стоеше в малката пещера далеч от другите. Подът бе покрит с пясък. В ъгъла блестеше малко изворче. Високо над главата ѝ част от тавана бе пропаднала много отдавна, разкривайки гората и небето горе. Слънчевата светлина подхранваше изобилието от къдрави папрати и пълзящите рози, разцъфтели в румени петна. Няколко от тях бяха в по-тъмно червено, като пръски кръв.

Тя се опитваше да не гледа последните.

Вместо това се бе съсредоточила върху светлото петно открито небе и чакаше. След малко една сянка прелетя във висините и изчезна. Тя затаи дъх. Миг по-късно дупката притъмня и след още миг черни криле се разпериха широко под тавана.

Лъхна я вятър, носещ остра миризма, примесена с лек дъх на мърша. Башалия отдавна вече не пируваше с мушици и комари от блатата. По-голямото му тяло имаше нужда от солидна храна. В единия край на пещерата бяха струпани оглозгани кости — но не повече, отколкото могат да се намерят във варгрово леговище.

Тя не можеше да го вини за новите му апетити.

Башалия кацна на пясъка, вдигнал високо криле, после ги прибра.

Тя отиде при него.

Той пристъпи от крак на крак и подскочи леко, както правеше като малък. Това бе напомняне, че въпреки големите си размери по сърце той още е малкият ѝ брат. Отвърна с писукане на поздрава ѝ и я обгърна с песента си. Докато зрението ѝ се местеше между двата им чифта очи, тя също запя в отговор. Долавяше безпокойството му от това ново място, може би дори от новото му тяло.

„И двамата имаме много неща, с които трябва да свикнем.“ Все пак тя знаеше кое го тревожи най-много.

Както и нея.

Тя разтвори обятията си, също както и сърцето си. Дори песента не можеше да замести успокоението на леките докосвания и споделената топлота. Той присви уши и подуши лицето ѝ, поемайки аромата ѝ. Топлият му език я близна да вкуси солта ѝ. Той се сгуши в нея, подпрян на крилете си.

Тя вдигна ръце и го почеса по ушите, разтривайки нежната кожа с пръсти. Запя му, като преплиташе нишките и споделяше по-изтънчените му сетива. И отново — както бе забелязала, щом пристигна тук — вече почти не усещаше онзи по-голям разум. Той още бе някъде там, като буря на хоризонта, само шепот на далечна гръмотевица, но тези ветрове вече не можеха да я достигнат. Бурята бе прекалено далеч.

Сърцето ѝ се разтуптя от разбиране.

Башалия губеше връзка с племето си оттатък морето. Обхватът им — колкото и голям да беше — си имаше граници и разстояния, които не можеше да преодолее.

Тя усети чувството му на загуба.

Но Никс имаше по-голям страх. Замисли се накъде щяха да се отправят скоро. Към ледените полета още по-далеч, от другата страна на света.

Знаеше какво означава това. Там той нямаше да може да бъде съживен; спомените му нямаше да се запазят у братята му.

„Ако Башалия умре там, ще изчезне навеки.“

Ето защо бе дошла тук долу. Повдигна брадичката му и се взря в очите му. „Не бива да ни следваш.“ Макар че сърцето ѝ се свиваше при мисълта да е далеч от него, страхът да го загуби завинаги бе непоносим.

Очите му засияха в отговор. Той нададе тъжен писък, долавяйки страха и мъката ѝ също толкова ясно, колкото тя долавяше неговите чувства. Въпреки това нишките му се увиха по-здраво около нея. Той отказваше да се отдели от Никс, да я напусне отново. Тя потърси начин да го убеди, да възрази срещу идването му.

Но на някой друг вече му беше писнало.

От тъмния кладенец вътре в Башалия ги връхлетя черна вълна. Огнени очи запламтяха в онзи сенчест мрак, явно положили значителни усилия да стигнат дотук. Въпреки това заповедта бе студена и решителна, с оттенък на заплаха.

НЕ.

А после това огромно присъствие изчезна от двамата, оставяйки вледеняваща пустота. Башалия се притисна по-силно към нея. Тя знаеше, че не може да поиска пак това от него. Вместо това се приведе, като го докосваше и успокояваше с песента си, докато нейното сърце също се успокои.

Накрая недостигът на време ги накара да се разделят.

— Трябва да вървя — прошепна тя.

След няколко последни окуражителни докосвания Никс тръгна обратно по тунелите. Движеше се тежко, притисната от безпокойства и страхове. Не след дълго обаче стигна до нужната врата и чу гласове зад нея. Явно бе закъсняла с много. Пое си отново дъх, отвори вратата и влезе в топлата стая.

В един ъгъл гореше каменна камина. На една маса в центъра бяха разхвърляни чинии и чаши, а между тях — купища книги и разстлани карти. Сякаш всички говореха едновременно.

Грейлин се бе привел между Фрел и Пратик.

— Когато стигнете в Клаш, потърсете Скритата роза. Нещо ми подсказва, че този таен орден знае доста повече, отколкото признава.

При влизането ѝ Грейлин се изправи и махна към един празен стол, а после продължи разговора си с групата, която трябваше да замине на юг. Канти улови погледа ѝ, сви рамене и поклати глава.

До него Джейс избута нейния стол назад.

Тя отиде и седна.

Приятелят ѝ се приведе към нея и каза:

— Изпусна по-голямата част. Мисля, че на всички въпроси вече бе отговорено, доколкото е възможно.

Тя огледа присъстващите, без да обръща внимание на какофонията. Шая седеше мълчаливо срещу нея, с Райф от едната си страна и Дарант от другата. Двамата мъже се бяха привели напред и си говореха пред лицето ѝ, сякаш нея изобщо я нямаше.

Никс познаваше това чувство.

Очите на Шая блестяха немигащо срещу нея. Никс усети, че има някакъв въпрос, който бронзовата жена чака да бъде зададен. Никс отвърна на погледа ѝ и долови тиха песен, като от далечни барабани.

Кристалният куб на Шая лежеше на масата, ограден от пръстите ѝ. Сияеше леко, а над него трепкаше мъничък глобус на Земята. По повърхността му грееха по-ярки алени и сини точки. Никс знаеше, че синята точка дълбоко в Южен Клаш е мястото, към което ще се насочат Канти и алхимиците. Прониза я тревога от заминаването на принца.

Групата им се бе сформирала едва наскоро, но ето че вече трябваше да се раздели. Въпреки това тя виждаше решимостта върху всяко лице. Това обединяваше всички. Макар че поемаха в различни посоки, всички знаеха крайната си цел — да предотвратят нещо, което изглеждаше непредотвратимо: да попречат на луната да падне от небето — а това изискваше първо да намерят начин да запалят двигателите на Земята и да завъртят отново света.

Джейс се опита да каже още нещо, но Никс вдигна ръка и зачака. Постепенно стаята утихна. Един по един те я видяха, че седи мълчаливо с вдигната ръка.

— Имам един въпрос — каза накрая Никс и кимна към куба и сияещия глобус на Земята. Съсредоточи се върху зелената точка, сияеща дълбоко сред ледовете от тъмната страна на света. — Къде точно отиваме? Това място имало ли е някога име?

Очите на Шая заблестяха по-ярко. Тя се поизправи и кимна лекичко на Никс.

— Да, има едно древно име.

Всички очи се обърнаха към бронзовата скулптура.

Шая продължи:

— То е на език, по-стар от Древния език. Може би няма смисъл, но означава приблизително „където се събират крилатите защитници“.

Никс си представи Башалия и останалите от мирската орда. Тези крилати защитници бяха наблюдавали света от векове. Дали това означаваше, че има и други като тях?

Непоправим учен, Фрел придърпа един лист, взе перо и попита:

— Любопитен съм. Как е името на онзи древен език?

Шая погледна Никс с блеснали очи.

— Градът на ангелите.

63.

В недрата на Крепостта на Изповедниците Рит се бе привел над рамото на своя събрат ифлелен. Скерен седеше на една тясна маса, чиято повърхност бе осеяна с ръждясали чаркове, усукана мед, стъкленици с разяждащи смеси, съдове от метал и камък и предмети, непонятни дори за човек със значителните познания на Рит.

Скерен го бе извикал тук, за да му покаже едно свое откритие — нещо, което смяташе за достатъчно важно, за да наруши програмата на Рит за тази сутрин.

Рит погледна към дълбините на личния схолариум на Скерен. Той се простираше надалеч, преминавайки в лабиринт от стаи, килери и запечатани помещения. Рит позна една висока купчина от огънати медни листове, струпана до стената в дъното. Това бяха части от медната черупка, пазила бронзовия артефакт дълбоко в мрачните тунели на Варовиково. През последните два месеца Скерен внимателно я бе разглобил и превозил от мините.

След това работниците бяха убити. Никой не биваше да знае какво са намерили ифлелените и какво се надяват да научат от него. Рит подозираше, че откритието на Скерен е дошло от същата тази колекция.

— Покажи ми — каза той.

Скерен посегна към едно парче кожа, под което бе скрито нещо. Дръпна покривалото, разкривайки чудо, което накара Рит да ахне. Това бе идеален кристален куб, нашарен с медни жилки. Но нещото, което остави Рит без дъх, бе златната течност в сърцевината му, която пулсираше и се вълнуваше.

— Намерих го в една скрита кухина зад медната черупка — обясни Скерен.

— Какво е? — Рит мина от другата страна, за да го огледа по-добре.

Скерен се приведе собственически над него, присвил очи.

— Мисля, че действа като миниатюрна огнепламова горелка. Източник на неизвестна сила. Извърших някои опити и получих интригуващи резултати.

— Какви опити?

Скерен махна разсеяно към двете половинки от стъклена сфера върху масата. Само това бе останало от инструмента, който Рит бе използвал, за да проследи бронзовия артефакт. Маслото бе източено от спуканата топка, а малките ѝ омотани с мед магнити бяха грижливо наредени в линия.

Скерен обясни:

— Мисля, че с тази миниатюрна горелка мога да построя помощна версия на инструмента, който ти дадох преди. Новото устройство би трябвало да долавя излъчванията на бронзовия артефакт от много по-далеч.

Рит задиша по-тежко, изгарян от желание. Едва можеше да говори. Не знаеше дали някой се е спасил от развалините на Далаледа, но го тревожеше гледката на бързолета, гмурнал се в облаците при неговото бягство.

„С такъв нов инструмент бих могъл да узная истината.“

— Направи го — заповяда Рит. — Зарежи всички други проучвания.

Скерен кимна и попита:

— А твоята работа как върви?

Рит се изправи, сетил се за графика си.

— Близо сме. — Само толкова бе готов да признае. — Трябва да вървя. Има още някой, който иска потвърждение за напредъка ми, а неговият нрав е повече от лош дори когато не го караш да чака.

Рит забърза. Излезе от схолариума на Скерен и се насочи към друг, който принадлежеше на един мъртъв брат. Щом се приближи достатъчно, светлина на факла разкри две фигури, чакащи в коридора пред вратата. Гостът на Рит бе придружен от висок вирлиански гвардеец на име Торин. Стоеше изпънат и светлината на факлата играеше по сребристата му броня. Говореше се, че вече почти не я свалял, опасявайки се от ново нападение.

Рит се приближи и вдигна ръка.

— Принц Микен, благодаря ви, че дойдохте чак тук долу.

Принцът се обърна, разкривайки сребърната маска, покрила половината му лице. Върху нея бяха гравирани слънце и корона, фамилният герб на рода Масиф. Когато светлината падаше под правилния ъгъл, това слънце пламтеше като самия Небесен отец. В момента обаче отразяваше гневния пламък на факлата.

Рит знаеше също какво се крие зад среброто. Беше го видял веднъж, скоро след като зашиха лицето на Микен. Или поне малкото, което можеше да се спаси от него.

Микен изръмжа с глас все още дрезгав от крясъците на болка.

— Покажи ми онова, за което слязох тук, за да мога да се махна от това окаяно място.

Рит се промуши покрай принца и отключи вратата на схолариума на Витаас.

— Не се приближавайте прекалено много — предупреди и влезе пръв.

Стаята с железни стени бе нажежена като пещ. Носеше се дрънчене на вериги, Микен и пазачът му влязоха след него. И двамата ахнаха от гледката пред тях. С гръб към тях, Рит просто се усмихна.

— Как…? — попита Торин, обаждайки се без разрешение.

Въпреки това Рит му отговори.

— Отрова. Беше нужна повече, отколкото можете да си представите.

Микен пристъпи по-наблизо.

— Можеш ли да го контролираш?

— Скоро ще мога — прошепна с копнеж Рит, неспособен да скрие жаждата си.

Откритието на Скерен може да обещаваше проследяване на всеки бронзов артефакт, но в момента Рит вървеше по стъпките на Витаас, брата, който с право се боеше от клашианската Вик дире Ра, Неговата работа имаше за цел да премахне тази заплаха, да изкове оръжие срещу нея, да посее семето на развалата в собствената ѝ градина.

Веригите се мятаха и дрънчаха пред тях.

Той се взря в големия прилеп с омотани в кожа криле и усмирено от стомана тяло — но онова, което в действителност го обвързваше, бе медта.

От обръснатия череп на съществото стърчаха двайсетина ярки игли, напоени с алхимии, извлечени от дневниците на Витаас.

Рит се взря мълчаливо в създанието. „Скоро ще бъдеш мой.“

Тъмни очи блестяха срещу него, предизвиквайки го. Прилепът раззина челюсти и нададе див, безумен крясък срещу целия свят.

Рит се усмихна на тази песен на чиста омраза.

„Да, това е добро начало.“