Беззвездната корона

4.

Щеше да умре, ако мехурът му не беше толкова пълен.

Единственото предупреждение дойде от облака прах, издигнал се с трептене във въздуха от варовиковия под на тунела. Райф с радост би приписал този странен феномен на мощта на струята си, биеща в близката стена. Но знаеше, че не е така. Страхът секна пикаенето му и го повали на колене. Той опря ръка на голямата скала, зад която бе потърсил уединение. Повърхността ѝ трепереше под дланта му.

Хвърли поглед към газения фенер, висящ на кожения му колан. Пламъкът трепкаше и пращеше зад грапавото стъкло.

Твърд възел стегна гърдите му.

Надолу по тунела другите затворници крещяха и дрънчаха с веригите си, докато се мъчеха да избягат. Но бе прекалено късно. Камъкът изстена със зловеща сила — и последва гръмотевичен тътен. Земята подскочи и запрати Райф във въздуха. Скалата до него също бе изхвърлена високо, удари се в тавана и падна отново с трясък на пода, който се нацепи на пукнатини.

Райф тупна тежко по задник и издрапа назад. Тунелът продължаваше да се срутва. Фенерът му, за щастие още цял, подскачаше върху дългите му до коленете панталони. Пред него едно голямо парче от тавана се откъсна и се разби на трошляк и прах. Още пукнатини го подгониха по тунела, пълзяха по тавана, по стените, по пода.

Задушаващ черен облак го обгърна, пълен с пясък и варовиков прах.

Той се закашля и едва не се задави с тази гадост. Бързо се надигна и побягна. Трепкащият пламък на бедрото му приличаше на самотна светулка, изгубена и мятаща се в тъмен клонак. Светлината му бе прекалено слаба, за да проникне през гъстия облак прах. Въпреки това той продължи да тича, протегнал ръце пред себе си. Веригите на глезените му дрънчаха при всяка крачка.

В бързината си да избяга си удари хълбока в една издатина. Завъртя се и стъклото до бедрото му се счупи. Парчетата пробиха грубите панталони и го порязаха. Той трепна и забави ход, като много внимаваше да не загуби пламъка на лампата. Само надзирателят имаше кремък и огниво, за да я запали, ако угасне.

„Това не бива да се случва.“

Беше виждал затворници, наказани с мрак. Клетниците бяха спускани в ямите без фенери и оставяни долу в продължение на дни. Често излизаха оттам изнемощели и побъркани. Това бе най-големият страх на Райф: вечен, безкраен мрак. И как да не е? Бе прекарал всичките си три десетилетия в Гулд’гулските територии по източния ръб на Короната, в покрайнините на обжарения от слънцето свят, където никога не падаше нощ и земята представляваше пясъчна пустош, обитавана от кошмарни създания и диви племена, които влачеха жалко и жестоко съществувание. Прекарал целия си живот под слънцето на Гулд’гул, той смяташе, че нощта е просто слух — мрак, с който плашат хората.

Изкуцука от най-гъстата част на прашния облак и най-после спря. Откачи фенера и го вдигна високо. Направи го внимателно, от страх, че прекалено бързо движение може да угаси пламъка на намасления фитил.

— Недей да гаснеш, гори си — каза на пламъчето.

Прахът вече се слягаше. Блъскането на сърцето му също поутихна. Той огледа тунела. Срутването бе спряло на стотина крачки от него и бе запушило напълно прохода. Още няколко камъка паднаха от тавана. Една дървена подпора се скърши с трясък и го накара да отскочи назад.

Все пак изглеждаше, че най-лошото е минало.

„И сега какво?“

Кихна и сам се стресна, после се огледа. Не познаваше това ниво на мината, не че не беше чувал истории за него. Бяха ги вдигнали от сламените им постели в тъмницата — него и още десетина други — и с ритници и заплашително размахване на тояги ги бяха довели в тази затънтена част на варовиковата мина. Спуснаха ги долу в празна количка за руда, вързана с конопени въжета, които се отпускаха с помощта на задвижвана от волове лебедка някъде горе. Говореше се, че тази част на мината е отдавна изоставена. Някои казваха, че шахтите и тунелите ѝ били изчерпани преди векове, но повечето от работещите тук вярваха, че е прокълната, обитавана от зли духове.

Райф нямаше много вяра на тези приказки. Познаваше някои миньори, които пъхаха корички хляб в пукнатините на камъка; надзиратели, които правеха същото с монети, предимно медни, веднъж дори сребърна. Всички това, за да умилостивят духовете.

Но не и той.

Беше се научил още навремето в задните улички на Наковалнята да вярва само на онова, което може да пипне с ръка или да види с очи. Не обръщаше внимание на боговете, нито на приказки за духове и таласъми. Животът в Наковалнята го бе научил, че има предостатъчно други неща, от които да се страхува. Нощните шумове там не бяха дело на призраци, а на някой, опитващ да открадне онова, което ти принадлежи.

Но пък, от друга страна, често самият той вдигаше тези шумове.

Наковалнята бе главното пристанище на тази територия. Беше се сгушила край морето, най-мръсната помийна яма, съществувала някога. Това бе град на главорези и негодници от всякакъв вид, който сереше и се потеше като живо създание, гъмжащ от поквара, болести и развала. Не го променяха нито сезоните, нито бурите, нито хубавото време. Заливът му постоянно бе окичен с платната на сто кораба, а из пристанището му неспирно се водеха свади.

Поговорката гласеше, че в Наковалнята не се живее, там се оцелява.

Райф въздъхна.

„Как ми липсва…“

Не че таеше някакви очаквания да я види отново. Предаден от собствената си гилдия, той се оказа тикнат под земята на сто левги на юг, осъден да прекара остатъка от живота си в мините. Престъплението му: че разсърди погрешния човек, господарката на тяхната гилдия, Лира хи Марч. Според него това бе неуместно наказание само задето е ограбил бившия ѝ любовник, архишерифа на Наковалнята. Мъжът бе прекалено примамлива мишена, а и Лира не бе склонна да вехне по когото и да било, камо ли да му е вярна. Всъщност самият Райф бе споделял топлината на леглото ѝ много пъти.

Поклати глава.

И досега все още бе озадачен. Подозираше, че за да го накажат толкова сурово, в тази работа трябва да е имало нещо повече, отколкото знаеше.

„Така или иначе, ето ме тук.“

Но къде беше това „тук“?

Когато прахът се слегна до мътилка, той посегна към тайното джобче, пришито към панталоните му. Извади пътеводното стъкло — вещ, която бе задигнал от един надзирател на друга група и бързо я бе скрил. За загубата бяха обвинени затворниците от групата, които загубиха по един пръст, докато някой не си призна, за да сложи край на мъчението, и заяви, че се е уплашил и го е хвърлил в дупката на клозета. Никой не си направи труда да рови в лайната.

Вдигна пътеводното стъкло към трепкащия пламък. Магнитната стрелка се заколеба насам-натам, отказваше да спре на едно място. „Странно.“ Беше откраднал стъклото със смътната надежда, че един ден ще успее да избяга. Макар че, честно казано, просто бе съзрял възможността да го свие — и не можа да устои. Стоеше заврян тук вече близо две години и мисълта за свободата никога не напускаше ума му. А едно пътеводно стъкло би могло да се окаже полезно. Беше решил, че ако някога му се удаде да се изплъзне от погледа на надзирателя и да побегне през някоя изоставена част на мината, подобен уред може да му укаже вярната посока.

„Като например сега.“

Той завъртя стъклото в кръг. Беше спрял на кръстопът от тунели. Опита се да отгатне по кой е най-добре да тръгне. Мечтаеше за свободата, но също така ценеше собствената си кожа. С радост би се върнал при камшика и тоягата, ако това означаваше живот. Смъртта бе изход, който предпочиташе да избегне.

Избра един тунел просто защото стрелката трепкаше малко по-слабо в това направление.

— Повече не ми и трябва.

След няколкостотин крачки се загуби съвсем.

Вече бе усетил, че се движи в кръг и че слиза бавно надолу, все едно се спуска в собствения си гроб. Що се отнася до пътеводното стъкло, то само го объркваше. Сега магнитът се въртеше във всички посоки, сякаш объркан като самия него.

„Може би това място наистина е прокълнато.“

Сви в друг тунел. Нервността му растеше. Сърцето туптеше в гърлото му. В лампата му имаше гориво в най-добрия случай за половин ден. Ушите му се напрягаха да доловят някакъв издайнически звук от същинската мина: крещене на заповеди, екот на чукове, виковете на бичуваните. Но чуваше само тежкото си дишане и рядко промърморваните си ругатни.

Трябваше да върви наведен заради ниския таван — което само по себе си бе обезпокоително. Като всички гулд’гулци, той бе кривокрак и твърдоглав, във всеки смисъл на тази дума. Сякаш слънцето ги притискаше отгоре, за да ги направи ниски и тантурести, може би за да работят по-добре в хилядите мини, ширнали се по крайбрежието, от каменната гора Мъртволес на север до безбрежната южна пустиня.

Плъзна ръка по стената, усещайки пукнатините във варовика. Тук подпорните греди отдавна бяха станали на камък, втвърдени от вековете в наситения с минерали въздух. Когато продължи нататък, пукнатините се разшириха и броят им нарасна.

Той вдигна глава и видя, че по тавана също ги има.

Разсеян, се спъна в купчина камъни и падна. За малко да счупи пътеводното стъкло, но успя да се подпре на другата си ръка. Фенерът му се залашка бясно на колана му. Райф затаи дъх, уплашен, че пламъкът ще угасне.

Той трепкаше бясно, но се задържа.

Райф огледа камъните на пода. Ръбовете им бяха прекалено остри, а една дупка в тавана подсказваше, че наскоро са се отчупили оттам. Ако бе имал някакви съмнения, че се движи в кръг към гибелта си, доказателството бе пред очите му.

— Богове — прошепна той. — Намирам се точно под онази част, която се срути.

Поклати глава, изправи се и се изтупа. Погледна пътеводното стъкло. Магнитът бе спрял да се върти и сега сочеше надолу по тунела. Той въздъхна и заложи всичко на надеждата, че това означава нещо.

— Така да бъде.

Тръгна по стесняващия се проход, само за да открие, че стотина крачки по-нататък тунелът е разрушен и преминава в свлачище от натрошени камъни и пясък, водещо още по-надълбоко. Той погледна пътеводното стъкло. Магнитът продължаваше да сочи право напред, надолу по страховития сипей, осеян с остри камъни.

Пръстите му стиснаха нервно уреда.

— Проклет да съм, ако се спусна там долу.

По-скоро ядосан, отколкото уплашен, се врътна рязко назад. При това движение пламъкът на кръста му угасна. Мракът го обгърна.

„Не, не, не…“

Чернотата го повали на колене, после на четири крака. Той дишаше тежко и трепереше. Стисна очи, после ги отвори, мъчейки се да види нещо, отказвайки да приеме съдбата си.

— Не така — прошепна той.

Претърколи се на гръб и обхвана коленете си с ръце.

Макар че не беше вярващ, започна да се моли на целия пантеон от богове. На Земната майка и на Небесния отец, на сребърния Син и тъмната Дъщеря, на забуления Модрон и яркия Бел, на великана Пиул, който крепи небето, и нисшия Нетин, който се крие дълбоко в земята. Продължи, без да пропуска нито един, молеше се на всеки в Литанията. Изреди със заекване всяка молитва, която бе научил на коленете на майка си.

А после, сякаш някой го чу, отпред се появи бледо сияние. Той потърка с юмруци напрегнатите си очи. Отначало си помисли, че това е фантазия, породена от страха му. Но сиянието не изчезна. Може би винаги си е било там.

Райф се надигна и запълзя напред. Като стигна до ръба на пропастта, ръцете му бутнаха един камък, който се затъркаля надолу по склона. Сиянието — бледо перленосиньо — идеше от дъното. Той не знаеше какво го създава. Единственото, което имаше значение, бе, че то предлагаше спасение от мрака, ярък пристан в тъмна буря.

С дрънчене на вериги той преметна краката си напред в пропастта, скръцна със зъби и се заспуска по стръмния склон. Пътят бе коварен, а слизането — опасно.

И все пак…

„Всичко е по-добре от този кошмарен мрак.“

5.

Окървавен и натъртен, Райф измина последните метри от свлачището. Заби ожулените си пети в склона и спря пред огромната прясно напукана черна скала. Десет пъти по-висока от него, тя се издигаше от белия варовиков под като перката на гигантска акула.

Сиянието идеше от другата ѝ страна.

Той преглътна страха си, отметна от лицето си кичурите слепнала от пот кестенява коса и ги натика под филцовата шапка, която предпазваше челото му. Надигна се предпазливо и клекна. Постара се, доколкото можеше, да си вдигне панталоните, чието дъно бе почти откъснато, и пристегна късия кожен елек върху груботъканата си риза.

Не знаеше какво го чака отпред, но направи всичко възможно да се подготви.

Лютива миризма изпълваше дъното на пропастта, на нещо като изгорен варовик и масло. Той подуши предпазливо, страхувайки се да не е отровна. Беше виждал да спускат миньори в дълбока шахта, която само ден преди това е била безопасна — само за да изпаднат в ступор или да умрат от разваления въздух.

След няколко вдишвания всичко изглеждаше наред, така че той продължи напред.

Промъкна се покрай стърчащата скала и надзърна към онова, което лежеше зад нея. Трябваше да премигне няколко пъти, докато го осмисли. Грубата варовикова стена отсреща приличаше на счупено огледало, с пукнатини, разпростиращи се от едно смачкано медно яйце в подножието ѝ. Яйцето изглеждаше счупено много отдавна, ръбовете му бяха почернели и разкъсани.

Сиянието идваше от вътрешността му.

Той присви очи, но не успя да различи никакви подробности от това разстояние.

— Просто иди и погледни — каза си на глас.

— Може би е по-добре да не го правя — възрази си сам, също толкова настойчиво.

Прехапа устна, после кимна и тръгна към загадъчния предмет. С всяка крачка мирисът на изгоряло се усилваше. Той се взря в стената пред себе си. Погледът му проследи пукнатините към мрака горе. Тревогата му нарасна.

„Възможно ли е това да е причината за одевешното земетресение?“

Ако бе така, всяка грешна крачка можеше да събори всичко отгоре му. Забави ход, но не спря. Любопитството го тласкаше напред. Не можеше да устои на желанието да узнае истината. Или това, или трябваше да се върне във вечния мрак.

Така че продължи напред.

Когато наближи, видя, че медните стени са полирани и гладки, и дебели над две педи. С трепване забеляза нещо в края на яйцето. Един скелет лежеше проснат току извън него, полузаровен във варовика, сякаш се давеше в камъка. Оттенъкът на костите не беше бял, нито жълтеникав от старост, а убито зеленикавосин. Той знаеше, че това не е игра на светлината, а някаква алхимия на пиритите и минералите, просмукали се в костите в течение на безброй векове.

Заобиколи мъртвеца, като допря пръсти до челото, устните и сърцето си в знак на почит, за да не събуди затворения тук дух. Стигна до разкъсания отвор на яйцето, обзет от желание — не, нужда — да разбере какво хвърля такова сияние в мрака.

Наведе се да мине под медния трегер, целия усукан и обгорен, и пристъпи в сиянието. Онова, което видя, го накара да замръзне.

„Земни богове…“

Отвътре яйцето бе от същата гладка мед, като стъклен мехур, надут от подземния бог Нетин. Повърхността блестеше, покрита със сложна мрежа от стъклени тръби и медни сглобки. Някаква златна течност бълбукаше в тръбите. Но истинският източник на сиянието се намираше в другия край, накъдето, изглежда, водеха всички тези съоръжения. Една фигура стоеше в сияеща стъклена ниша, като лъскав бронзов паяк в паяжина.

„Що за бог или демон е това?“

Въпреки обзелия го студен ужас не можеше да откъсне поглед.

Фигурата бе на жена, изваяна от бронз, също толкова гладка като медната черупка. Лицето ѝ представляваше красив овал, косата ѝ — гладка плитка от същия бронз. Крайниците ѝ бяха дълги и добре оформени, с ръце събрани на корема, за да скрият интимните ѝ части. Гърдите ѝ, макар и само намекнати, допринасяха за фината ѝ красота.

Това бе майсторско творение на умел занаятчия.

Но това, което привлече вниманието му, бе изражението на жената. Затворените ѝ очи загатваха за скрита грация, докато формата на пълните ѝ устни намекваше за дълбока тъга, сякаш Райф някак си вече я бе разочаровал.

— Коя си ти? — прошепна той.

При тихите му думи клепачите се открехнаха и разкриха…

Зад него отекна вик.

Той приклекна и се огледа. Като крадец, първият му инстинкт беше да се скрие. Райф го последва, изскочи от яйцето и се шмугна зад варовиковите скали вляво. Те бяха необичайно топли, чак пареха. Въпреки това той се притисна към тях. Един поглед настрани му показа, че варовикът по края на яйцето е почернял и обгорен. Той вдигна ръка към повърхността му. Скривалището му бе достатъчно близо до стената на яйцето, за да може да докосне медната извивка от тази страна. Вдигнатата му длан не усещаше от метала да се излъчва топлина. Той го изпробва с пръст, после опря цялата си длан върху студената мед, което потвърди откритието му.

„Става все по-странно и по-странно.“

Усети под дланта си слаба вибрация. Още викове привлякоха вниманието му нагоре по склона, където двайсетина лампи и факли озаряваха горния тунел. Чуваха се лаещи заповеди. Светлините започнаха да се спускат по свлачището. Докато Райф чакаше, вибрацията на яйцето под дланта му утихна. Даже слабото сияние се стопи в мрака.

Скривалището му не му позволяваше вече да вижда вътре.

Въпреки това той си представи бронзовата статуя в стъклената ниша. Би се заклел, че тя бе реагирала на гласа му, отваряйки очи. Поклати лекичко глава при тази глупава мисъл.

„Било е само игра на светлината.“

Скоро търсачите стигнаха до долния край на сипея. След толкова дълго време на тъмно Райф неволно замига от яркото сияние на лампите и горящите факли. Остана приклекнал, притаен в сенките. Но изглежда, цялото им внимание бе насочено към яйцето. Като че ли никой не търсеше него, един избягал затворник, както се бе страхувал в началото. В бързината те сигурно бяха пропуснали издайническите следи от минаването му.

Начело крачеха двама мускулести надзиратели със сини плащове с качулки и с къси бичове на коланите. Бяха вдигнали високо фенерите си. Зад тях пристъпваха роби миньори. Неколцина държаха факли, но всички имаха кирки и чукове, вързани на гърба.

Но последният член на групата бе този, който почти накара Райф да ахне. Бе много по-висок и по-слаб от другите. Дългата му сребристобяла коса бе сплетена и вързана на примка около врата му. Носеше дълга сива роба с отметната качулка. През очите му бе татуирана черна ивица. Говореше се, че тя имитирала превръзка, символизираща способността на такива хора да виждат онова, за което другите са слепи. През гърдите си носеше дебела кожена лента с железни капси, по която се редяха квадратни джобчета с гравирани на тях символи.

Райф се присви по-ниско.

Никой от окованите миньори не дръзваше да погледне високия мъж.

И как биха могли?

Той беше свещен Изповедник.

„Не може да бъде!“

Райф бе чувал само слухове за тази тайна секта. Рядко някой ги виждаше. Твърдеше се, че повечето Изповедници са на стотици години, макар че този изглеждаше не повече от десетилетие-две по-стар от Райф.

— Стойте тук — нареди Изповедникът и влезе във вече тъмното яйце.

Надзирателите застанаха от двете страни на отвора. Миньорите нервно пристъпваха от крак на крак, дрънчейки с веригите си.

Изповедникът влезе без лампа, фенер или факла. Въпреки това от вътрешността на яйцето припламнаха странни светлини. Донесе се тих напев… после зловещ писклив вик накара зъбите на Райф да изтръпнат. Всички отвън се свиха уплашено и запушиха ушите си.

Ръката на Райф още бе опряна в медната черупка и той усети как металът завибрира за момент — а после пак притихна.

От яйцето блъвна бял дим, вонящ на горчиви алхимии и от него се появи отново Изповедникът. Лицето му бе безстрастно, но пот оросяваше челото му.

Той пристъпи към един от надзирателите — човек, в когото сега Райф позна управителя на мините.

— Заповядай на хората си да вземат статуята и елате с мен.

— Татуираните очи станаха по-сурови. — И внимавайте много.

— Вашето желание е и наше — отвърна мъжът.

Преди да мине покрай него. Изповедникът се приведе по-близо. Следващите му думи бяха предназначени само за ушите на управителя, но Райф ги чу от скривалището си.

— След това никой не бива да знае.

Погледът на Изповедника се плъзна по окованите мъже.

Управителят кимна и ръката му легна на дръжката на извития нож на кръста му.

— Ще бъде сторено.

Райф потъна още по-дълбоко в скривалището си. Беше объркан. Но със сигурност знаеше едно.

„Трябва да се махна оттук.“

Докато бронзовата богиня бъде извадена от черупката и качена по коварния склон, коленете вече го боляха от дългото клечане. Бяха нужни и шестимата затворници, по трима от всяка страна, за да я отнесат до тунела. Изповедникът вървеше редом с тях, а управителят ги следваше с бич в ръка.

Вторият надзирател остана да пази медното яйце и тайните му. Райф се подсмихна. Познаваше надзирател Мъскин твърде добре. В джоба си носеше неговото пътеводно стъкло. Надзирателят видимо се бе наслаждавал да реже пръстите на подопечните си като наказание за кражбата, обгаряйки чуканчетата с тлееща главня. Затворникът, който най-после си бе признал — макар признанието му да бе фалшиво — бе възнаграден с прерязано гърло.

Райф усещаше пътеводното стъкло в джоба си. Макар че кражбата можеше да е отчасти причина за страданията на другите, той не носеше вина за мъченията и смъртта на нещастника. Такова сурово наказание не подхождаше на дребно престъпление. „Дори тук долу.“ Райф бе смятал, че Мъскин просто ще реши, че е забутал стъклото някъде или го е изгубил. Не бе взел предвид какво удоволствие доставя на надзирателя да причинява болка, да налага своя отпечатък върху подчинените си.

От скривалището си гледаше как светлините изчезват в тунела горе, една след друга, докато светът не се сви отново до един-единствен кръг светлина от фенера на Мъскин на пода. Надзирателят крачеше напред-назад пред яйцето, явно не особено щастлив, че са го оставили, и още по-малко от настъпването на сенките. Ако се съдеше по нервното му озъртане и как подскачаше при всяко съскане на свличащ се пясък или търкулване на хлабав камък, Мъскин се плашеше от тъмното не по-малко от Райф.

Райф зачака своя шанс.

Той не се забави много.

Напрежението на надзирателя стигна до мехура му. Предупредителните признаци личаха ясно по все по-оживеното му крачене и посягането от време на време към чатала му. Накрая Мъскин изруга и се отправи към обратната страна на яйцето. Запъшка, докато развързваше панталоните си, за да се облекчи.

Райф изчака да чуе шуртенето и стона на облекчение. После се измъкна иззад скалите и с цялата безшумност, придобита през многото му години като крадец, се промъкна зад Мъскин. Без нито едно издрънчаване на веригите си спря в сянката му.

Загледа се в дръжката на прибраната кама на Мъскин.

„Хайде, бързо“, подкани се сам.

И все пак се колебаеше. Никога не бе убивал човек. Знаеше обаче, че само смъртта ще го освободи оттук. Не можеше да рискува някой вик да привлече другите обратно.

Преглътна и протегна ръка.

В този момент зад него се разнесе буботене. Малка лавина се посипа надолу по склона. Мъскин трепна и се завъртя. Струята му се разплиска бясно, още повече щом видя Райф.

Надзирателят посегна бързо към бича си, а Райф скочи към ножа му. И двамата докопаха оръжията си. Лицето на Мъскин поаленя от гняв, а гърдите му се издуха за рев. Райф не можеше да чака. Пъргав и бърз, той се нахвърли върху мъжа. Мъскин, все още объркан, се опита да го блокира, но не успя. Райф заби ножа в гърлото му и върхът щръкна чак от другата страна.

Райф отскочи.

Мъскин изпусна бича и задращи по забития нож — после рухна на колене с гъргорене и от устата му потече кръв. Очите му се облещиха, едновременно от изненада и осъзнаване на истината.

Райф отстъпи ужасен, трепереше като лист.

— Съ… съжалявам — изломоти той.

Макар че надзирателят си заслужаваше суровия край, Райф не бе искал да е човекът, който ще му го въздаде. Беше виждал безброй хора да умират — но нито един от неговата ръка.

Отстъпи още крачка назад.

Смъртта на Мъскин отне много по-дълго време, отколкото му се искаше на Райф. Много след като надзирателят се бе катурнал на една страна, кръвта му продължаваше да се лее и да образува растяща локва. Гърдите му се издигаха и спадаха. Райф се взираше немигащо, докато всяко движение не секна с една последна хъхреща въздишка.

Самият Райф вдиша още три пъти, преди най-сетне да се приближи до тялото. Встрани от него синкавият череп на пода го гледаше с празните си орбити. Той допря пръсти до челото, устните и сърцето си. Този път не толкова за да се предпази от духове, колкото за да се подготви за предстоящата му задача.

С тази смърт пред него оставаше един-единствен път.

„Избягай или ще те сполети съдба, по-лоша от тази на Мъскин.“

— Хайде, давай — прошепна той.

Претърси бързо трупа на Мъскин и намери ключовете за оковите на глезените си. Тъй като миньорите често бяха местени от една група в друга, ключалките обикновено бяха еднакви. Въпреки това той изпъшка от облекчение, когато веригите паднаха от краката му. Почувства се стотици кила по-лек.

Окуражен, свали от Мъскин синия му надзирателски плащ и използва меха му с вода, за да отмие повечето кръв. После се зае да смени дрехите си с тези на мъртвеца, включително ниските ботуши, които да скрият белезите на глезените му.

Накрая си сложи широкия колан на надзирателя и окачи на него бича и камата. Огледа се за последен път и вдигна качулката, за да скрие лицето си.

Посегна да вземе фенера от пода, после си спомни.

Върна се и извади от джоба на доскорошните си дрехи пътеводното стъкло. Тъкмо щеше да го прибере в същия джоб, от който го бе задигнал, когато забеляза, че магнитът вече не сочи към яйцето. Вместо това сочеше обратно, към тунела, накъдето бяха отнесли бронзовата жена.

„Странно.“

Тръгна обратно по същия път, катереше се внимателно по склона.

Стигна до тунела и тръгна след тътрещите се звуци на боси нозе и ботуши. Беше лесно да ги следва. Знаеше, че рано или късно те ще го изведат в същинската мина. Въпреки това не бързаше. Нямаше намерение да настига другите. След като се ориентираше, щеше да кривне по друг път. С помощта на своята маскировка и като криеше лицето си, щеше да направи всичко възможно да се измъкне от мината и да избяга.

Ако не успееше, щеше да умре — и то доста по-гадно от Мъскин. Като всички затворници, Райф знаеше какво е наказанието за човек, опитал се да избяга. Когато го довлякоха за първи път в мините на Варовиково, бе видял редиците гниещи изкълвани от птиците тела, всичките набити на колове от задника до устата, наредени покрай входа.

При този спомен ускори крачка. Трябваше да положи усилие, за да забави ход. Надзирателите — господарите на мините — не тичаха. А сега определено не му бе времето да бърза. Даже и маскиран, щяха да са му нужни потайност и ловкост, за да се измъкне.

Докато вървеше по тунелите, си представяше свободата и всичко, което носеше тя — но безметежното лице на бронзовата богиня постоянно се натрапваше в съзнанието му.

— Това не е моя грижа — повтаряше си той.

Но някъде дълбоко в себе си подозираше, че греши.

6.

Райф никога не се бе чувствал по-щастлив да чуе плющенето на бич.

Болезненият вик, който го последва, отекна по тъмния тунел към него. Той се вслуша в това предупреждение. То означаваше, че наближава същинската мина. Провери отново крадените си дрехи и дръпна качулката на плаща още по-ниско над лицето си.

„Най-после…“

Вървеше подир другите вече близо две камбани. Можеше да се обзаложи, че наближава време за вечеря. Тя обикновено се състоеше от гранясала овесена каша, корички хляб и може би резенче твърдо сирене или понякога пъпешова кора, останала от храненето на воловете. Въпреки това празният му стомах изкъркори недоволно при мисълта, че ще я пропусне.

— Шът — прошепна той. — Ще те нахраня по-късно.

Извънредно внимателно скъси фитила на лампата и намали пламъка до мъждукане. Сенките се свиха по-плътно около него. Знаеше, че трябва да побърза.

Ако наистина наближаваше време за вечеря, това значеше, че стотиците надзиратели ще приберат подопечните си в килиите, а после ще се отправят нагоре, като оставят само неколцина души да пазят мините.

Райф възнамеряваше да излезе с тях.

Продължи по дирята, която заобикаляше оживената централна част на мината. Явно Изповедникът не искаше да го видят, камо ли да привлича внимание към загадката, извадена от медното яйце.

Засега това устройваше и Райф.

Грохотът и стърженето на мината се усилваха все повече. Скоро от всички страни заехтяха чукове, несъгласувани и без ритъм, прекъсвани от лаене на заповеди и груб смях. Всичко това се смесваше с какофония от скърцащи колела по железни релси и остри изсвирвания от множеството шахти, където кофи с варовик се изтегляха нагоре и се спускаха празни.

Райф дотолкова бе свикнал с тези звуци, че вече почти не ги чуваше, също като туптенето на собственото си сърце. Но не и сега. Ушите му се напрягаха да уловят всяка нотка от този мрачен хор на страдания и неволи, търсеха някакъв признак, че е бил разкрит, и се опитваха да се ориентират за местоположението му.

Бе доста сигурен, че знае къде се намира. Носът му долавяше мириса на горяща сяра от огъня на топилните пещи горе — той се усещаше само в близост до главната шахта.

„Трябва да съм близо.“

Стисна зъби. Можеше да открият трупа на Мъскин всеки момент. Когато това станеше, в мината щяха да заехтят гонгове и всяка шахта щеше да бъде запечатана или вардена. После щяха да пуснат по следите съскащите тилазаври, които да проследят с издути ноздри миризмата на кръв и да настигнат плячката си.

„Тоест мен.“

Опипа плаща си. Кръвта бе почти изсъхнала и едва личеше върху синия плат. Но това нямаше да заблуди острия нос на тилазавър. Знаеше това много добре и не смееше да чака повече.

„Сега или никога.“

Стисна юмрук и се отклони от дирята. Тръгна по следващия тунел, който се насочваше към сърцето на мината. Щом зави зад ъгъла, все още съсредоточен върху крадения си плащ, налетя право на двама едри надзиратели, идещи срещу него.

Стреснат, залитна назад — само за да бъде хванат за рамото и един белязан юмрук да стисне плаща му. Райф бе сигурен, че хитростта му е разкрита. Въпреки това задържа главата си наведена.

— Идваш с нас — каза надзирателят и мина покрай Райф, като го повлече със себе си.

Той не смееше да се съпротивлява, но направи каквото можеше.

— Аз… тъкмо оставих затворниците и се качвах нагоре.

— Това може да почака — каза вторият. — Работата не е свършена още.

И го пусна. Райф последва двамата, но изостана на няколко крачки. Скоро се озоваха в същия тунел, който бе напуснал преди малко.

„Май ми е писано да вървя по този път.“

Надзирателите си мърмореха нещо, явно не по-доволни от Райф от тази допълнителна работа.

— Как мислиш, Храл, за какво е цялата тази гюрултия?

Свиване на рамене.

— По-добре да не любопитстваме много, Берил.

На Райф му се искаше той самият да се бе вслушал в тази мъдрост по-рано.

— Говори се, че наоколо обикаляли Изповедници… — почна Берил.

Другият се намръщи.

— А бе какво ти казах аз току-що?

Двамата, изглежда, бяха братя — еднакво чернокоси, с дебели носове, месести устни и тесни очи от годините мижене към неизменния слънчев блясък, отразяващ се от пясъка и камъните. Само белезите, нашарили лицата им, бяха различни.

Майката на Райф беше от оттатък морето, от планинските гори на Облачен предел. Той имаше само смътни спомени за нея. Тя бе стройна, с огнена коса и бледа кожа. Изобщо не приличаше на хората от тукашните места с техния мургав тен и набито телосложение. Благодарение на това кръвосмешение Райф бе излязъл малко по-висок и по-слаб от повечето. Косата му бе червеникавокестенява, чертите му не толкова груби.

И най-хубавото от всичко, бе наследил природната ловкост и бързина на майка си. Ето защо го приеха с такава готовност в гилдията още в ранна възраст. „Хлъзгав като добре намаслена змиорка“, така го беше описала веднъж Лира, като имаше предвид едновременно и тялото, и уменията му.

— Тихо сега — предупреди Храл, смушка брат си и посочи напред.

Двете им едри туловища препречваха гледката на Райф. Той чу от тунела да долитат гласове. Позна ниския глас на Изповедника и страхливото покорство на управителя на мината.

Трепна вътрешно.

„Не мога да се отърва от тези проклетници.“

Управителят извика към тях:

— Ей, вие двамата, отведете тази паплач в тайната килия горе и ме чакайте там.

Дрънчене на вериги оповести присъствието на обречените миньори. Райф си спомни думите, прошепнати от Изповедника, и как управителят бе сложил ръка на камата си. Прииска му се да извика предупредително, но какво щеше да постигне с това?

„Само ще убият и мен.“

Храл и Берил изсумтяха, че са разбрали. Забързаха напред, оставяйки Райф на открито под вниманието на управителя и Изповедника. Той държеше лицето си наведено, което не бе нещо необичайно в рядкото присъствие на такъв свят човек, достигнал ранга на великрист както в алхимията, така и в религиозните ордени.

Даже двамата братя минаха бързо покрай него, без да го погледнат.

Управителят се обърна към Райф и заповяда:

— А ти ми помогни с това.

Изповедникът стоеше приведен над бронзовата статуя, положена върху една количка. Бе поднесъл ръце над златистата фигура, без да я докосва, сякаш топлеше дланите си на огън.

Накрая се изправи и се обърна достатъчно, за да разкрие черната татуировка през очите си.

— Последвайте ме — заповяда той и тръгна към един страничен проход. — И бъдете нащрек, управител Кийл.

Кийл махна на Райф да дойде при него.

— Домъкни си задника тук.

Понеже не можеше да откаже, Райф се приближи забързано. Количката имаше дръжки отпред и отзад. Кийл хвана задната. Без да му казват, Райф се промуши покрай количката, за да стигне до другата.

Двамата заедно поеха по тунела, като Райф дърпаше, а Кийл буташе.

След известно време, докато търкаляха количката след Изповедника, Райф откри, че погледът му все се стрелка към бронзовата фигура. Изучи неопетнената ѝ повърхност, лишена от всякакво потъмняване. Беше смаян от извивките и гладката ѝ гъвкавост. Все се връщаше към лицето ѝ. Помнеше безметежното изражение, запечатано върху него, само че от този ъгъл то изглеждаше малко по-малко спокойно. На идеалното чело нямаше нито бръчка, но сякаш бе на косъм да се смръщи угрижено. А пълните устни като че ли бяха присвити и изтънели. Той килваше глава ту насам, ту натам, взирайки се с присвити очи в тези клепачи. Спомняше си как му се бе сторило, че те започват да се отварят, но сега те явно бяха затворени, даже слепени, без никаква пролука между тях.

Забеляза някои по-дребни подробности. Фини жички от по-тъмен бронз, които изобразяваха деликатни мигли. Даже косата ѝ — която бе мислил за цяла плитка — се състоеше от сложно сплетени бронзови нишки.

Не виждаше никакъв смисъл в това.

„Защо е трябвало да навлизат в такива подробности?“

Количката друсна върху една неравност на пода, изтръгвайки го от унеса.

— Я внимавай! — предупреди го Кийл. — Ще ти съдера кожата, ако пострада нещо.

Райф промърмори някакво извинение и се съсредоточи върху пътя зад облечения в роба Изповедник. Гледаше да насочва количката по колкото се може по-равен терен. Едва сега осъзна, че пак се е изгубил. Изповедникът ги водеше през лабиринт от все по-стесняващи се тунели. Това бе част от мините, която Райф дори не знаеше, че съществува.

Стените бяха преминали от варовик към тъмен лъскав камък. По тях нямаше следи от брадви или длета. Тунелът изглеждаше не толкова изкопан, колкото разтопен.

„Къде сме?“

Рискува да хвърли един поглед към Кийл. Даже управителят изглеждаше притеснен, погледът му шареше неспокойно по тунела, сякаш и той никога не бе идвал тук.

Накрая Изповедникът ги доведе до място, където тунелът свършваше с бронзова врата. В нея бяха вградени черни диаманти, които образуваха свита усойница с корона от тръни. Всички знаеха този скверен символ: рогатата змия, знакът на тъмния бог Дрейк.

Райф огледа по-внимателно Изповедника, докато той дърпаше тежката врата. Макар че Изповедниците бяха отшелническа каста, се говореше, че в ордена им имало клика, наречена ифлелени, които изучавали забранените изкуства, древни магии и заклинания от най-мрачен вид, и още по-черни алхимии. Говореше се, че ифлелените почитали Дрейк и отбелязвали творенията си с рогатата змия. Шепнеше се за кървави обреди, жертвоприношения с огън и призоваване на демони.

На Райф му се искаше да побегне и да не спира. Но улови суровото мръщене на Кийл. Изражението на управителя бе лесно за разтълкуване.

„Мръднеш ли, умираш.“

Когато вратата се отвори. Изповедникът мина през нея и им махна да го последват.

— Докарайте статуята в центъра.

Райф се засуети, но Кийл бутна количката и тя се блъсна в него. Като нямаше друг избор, Райф прекара статуята през прага.

Стаята бе кръгла, с куполовиден покрив. Всички повърхности бяха полирани, образувайки огледало с хиляди фасетки, което отразяваше всичко, заслепяваше окото и объркваше взора. Беше като да влезеш в окото на волска муха.

Гледката стана още по-смущаваща, когато няколко фигури се спуснаха към тях и заобиколиха количката. Движенията им, отразени от всички страни, накараха стомаха на Райф да се разбунтува.

Извърна поглед и се съсредоточи върху количката и статуята. Но с крайчеца на окото си зърна вихър от роби и лица с черни ленти през очите.

„Още Изповедници.“

Този, който ги бе довел тук, се срещна с още трима. Заговориха бързо на език, който Райф не знаеше. Другите бяха много по-стари, сбръчкани, кожата им беше на петна. Лицето на единия приличаше повече на череп, отколкото на плът.

После друга фигура ги разбута, за да излезе напред.

Пръстите на Райф се стегнаха върху желязната дръжка на количката.

„Боговете със сигурност са ме проклели.“

Новопоявилият се бе чернокос — висок, със заострено лице, брадичката и бузите му потъмнели от подрязана и намаслена брада. Носеше копринени панталони, лъснати ботуши и бродиран кожен елек. Освен това на кръста си имаше меч, чиято ръкохватка бе увенчана с безценна диадема от небесно желязо.

Преди две години Райф се бе опитал да открадне това оръжие.

Той наведе лице и тръсна качулката си, за да се свлече по-ниско. Не знаеше дали архишерифът на Наковалнята ще го помни, но не смееше да рискува да бъде разпознат.

Не и тук и сега.

„Какво прави Лаач във Варовиково, на сто левги южно от Наковалнята?“

Един намек дойде от следващите думи на мъжа, когато той пристъпи към количката с Изповедниците.

— Не разбирам. Как може този прокълнат предмет да обърне хода на предстоящата война?

Райф се намръщи. Преди да го пратят във Варовиково, се говореше за конфликт между северното кралство Халенди и земите на Южен Клаш. Явно през последните две години напрежението бе нараснало.

Един от Изповедниците се опита да отговори на въпроса на Лаач.

— Ще са нужни допълнителни изследвания, но според това, което узнахме…

Той бе прекъснат от Изповедника, довел Райф тук.

— По-добре да оставим предположенията и спекулациите, Скерен — каза той напевно. — Докато не узнаем повече.

Очите на другия се присвиха до цепки, но той наведе глава.

— Да, докато не узнаем повече — повтори Скерен. — Прав си. Рит.

Рит, който явно бе главният сред тях, се обърна към друг от събратята си.

— Сега, когато вече имаме потвърждение, вървете да приготвите каквото ни е нужно.

Получи в отговор кимване.

— Ние вече осветихме една кръвородна. — Посочи Изповедника до себе си. — Ще я докараме тук.

— Добре. Вървете.

Двамата тръгнаха към малка врата в дъното на стаята.

Докато чакаха. Рит се обърна към архишериф Лаач, но погледът му бе прикован в статуята.

— Засякохме раздвижването ѝ преди седем дни. Точно то ни доведе тук.

— Защо не ми беше съобщено още тогава?

— Първо искахме да сме сигурни. А и както видяхте, пристигнахте в удачен момент. С това земетресение, което раздруса, когато влязохте в мината. Може би дори присъствието ви е изиграло съдбовна роля. Ако е така, това би означавало, че нашият господар Дрейк ви смята за много важен и достоен човек.

Лаач се напрегна още повече. Цялата Наковалня знаеше, че архишерифът има извънредно високо мнение за себе си и попива похвалите както плевелът — вода. Въпреки това кривата извивка на устните му показваше, че тази конкретна чест буди у него известно безпокойство.

Всички знаеха, че рядко е хубаво да привличаш вниманието на мрачния бог.

Лаач преглътна тежко и посочи статуята.

— Какво предлагате да правим с нея сега?

— Един простичък опит. За да се уверим, че древните текстове казват истината.

— А после?

— Подозирам, че ще ни е нужен поне още един месец — а може би и два, — преди да разберем дали този артефакт има нещо повече от чисто теоретична ценност.

Вратата в дъното се отвори и двамата Изповедници влязоха, повели грамаден джин. Райф зяпна едрия слуга, който трябваше да се наведе, за да мине през вратата. Плешив и с ъгловато лице, той приличаше повече на скала, на която са ѝ поникнали каменни ръце и крака. Беше гол с изключение на една набедрена превръзка. Мускулите му играеха под космарлака, покрил гърдите и краката му. Райф рядко бе виждал такива диваци. Те произлизаха от степите на северен Аглероларпок, земя далече на запад. Джиновете се смятаха за тъпоумни и често се използваха за най-тежък труд. Но в плътта на този мъж бяха жигосани сто дамги, древни алхимични заклинания за подчинение и контрол.

Джинът тикаше количка, два пъти по-голяма от онези, използвани за превоз на руда. Върху нея се издигаха куп сложни конструкции от стомана, бронз и мед, нещо като миниатюрна версия на блестящ град. Всяка от тях бе свързана и преплетена със съседната чрез объркан лабиринт от медни тръбички. Навсякъде се въртяха зъбни колела, може би задвижвани от магия или алхимия, създавайки тайнствено зрелище.

Най-отзад се издигаше стъклен цилиндър, в който бълбукаше златист еликсир. Той напомни на Райф за течността, обикаляща по вътрешната страна на онова пъклено медно яйце. Само че тук нямаше сияние, нито блясък.

Джинът и двамата Изповедници се приближиха и едва тогава Райф видя какво има в центъра на това съоръжение. Млада жена, още почти момиче, лежеше по гръб, вградена в чудовищния механизъм, сякаш служеше за основа на този страховит град. Но не това бе най-ужасното.

Райф ахна и направи крачка назад. Не можа да се сдържи. Но никой не обърна внимание на реакцията му, особено като се имаше предвид, че и Кийл направи същото. Дори архишерифът пребледня и вдигна ръка към гърлото си.

Джинът избута количката до бронзовата фигура.

На Райф му се искаше да отклони поглед, но бе парализиран от смайване. Момичето имаше изрязан в гърдите си прозорец, през който се виждаше биещото му сърце и дробовете, които се издуваха и спадаха. Една тръба влизаше в устата му, свързана с два работещи меха, подобни на онези в ковачниците.

Единственото милостиво нещо в тази гледка бе, че момичето изглеждаше откъснато от този свят — беше живо, но не се намираше тук. Оцъклените му очи се взираха невиждащо в куполовидния таван. Захванатите му крайници не се бореха срещу стоманата и бронза, които го държаха на мястото му.

— Какво… Какво е това? — попита Лаач, като пристъпи напред и свали ръка от гърлото си, щом ужасът му понамаля.

— Кръвородна — обясни Изповедник Рит. — Не е нужно да разбирате. Малцина извън нашия кръг го разбират. Но тя ще ни послужи за опита, за който споменах.

Рит заобиколи, за да стигне до високия цилиндър, и зачовърка нещо там отзад. Докато го правеше, в златистата течност нахлу мрак — виеше се по спирала и се разпростираше. Откритото сърце на момичето заби по-силно, сякаш в паника.

Райф върна вниманието си върху потъмняващия цилиндър и осъзна какво замърсява златистата течност.

„Кръв.“

Изпомпвана в камерата от сърцето на самото момиче.

Докато чакаха. Изповедникът зашепна нещо на тайнствения им език, като сегиз-тогиз сочеше или се взираше по-внимателно. Не мина дълго и туптенето на сърцето се забави, за да стихне накрая до леко треперене — а после спря. Въздухът напусна дробовете и те хлътнаха в гърдите.

Рит кимна, явно доволен. Заобиколи, теглейки една тръбичка, свързана с тъмния цилиндър. Отиде до статуята и двамата с Изповедник Скерен свързаха тръбичката към пъпа ѝ.

После Рит кимна на един от другите, който дръпна някаква ръчка.

Със зловещо стенание цилиндърът се изпразни, изливайки еликсира си през тръбичката в кухините в корема на статуята. След като това свърши. Рит откачи тръбичката и я хвърли обратно на количката. Вниманието му остана съсредоточено върху статуята.

— Какво трябва да стане? — попита Лаач.

— Търпение — прошепна Рит. — Ще видим.

Райф затаи дъх — а после мека лъскавина накара бронза да изсветлее, толкова слабо, че май само Райф го забеляза. Никой от другите не реагира. Той преглътна и му се прииска да отстъпи, но се страхуваше да не привлече внимание.

Лъскавината сякаш затопли червеникавия бронз. Макар че металът си оставаше неподвижен и твърд, отражението на фенерите в стаята от повърхността му затрепка и потече, пречупвайки светлината в по-ярки оттенъци на алено, лазурносиньо и изумрудено, като масло, стелещо се по вода.

Сега вече откъм другите долетяха ахкания. Някои пристъпиха по-наблизо, други се отдръпнаха.

Райф остана на мястото си.

Докато гледаше, една от свитите ръце се вдигна.

Зашеметени, всички се отдръпнаха, освен Райф. Той бе вцепенен от чудото на всичко това. Спомни си как тези очи се бяха отворили. И сякаш разбудени от спомена му, клепачите се разделиха отново и измежду тях бликна златна светлина.

„Значи не съм си го въобразил.“

Бронзовата глава се завъртя бавно на една страна.

Архишерифът се отдръпна, сякаш за да избегне този поглед. Целуна върховете на пръстите си и ги допря до ушите си, за да се предпази от злото.

Райф просто зяпаше, обзет от внезапно желание да види какво има зад това златно сияние. Но не му бе писано да разбере. Светлината в очите помръкна и клепачите се затвориха отново. Ръката падна обратно отстрани на фигурата. Цялата магия сякаш се оттече от нея. Даже трепкането на ярко масло се върна към мътното сияние на бронз.

Никой не помръдваше. Никой не продума в продължение на няколко зашеметени вдишвания.

— Какво беше това? — попита Лаач с писклив глас. — Що за демон призовахте в тази черупка?

— Не сме призовали — отвърна Рит. — Събудихме го.

— Какво смятате да правите с него? — настоя Лаач.

Отговорът на Рит бе изпълнен с мрачен копнеж.

— Сигурно ще мине още месец-два, преди да можем да отговорим на това. Ще са нужни още безброй жертви на кръвородни.

Райф хвърли поглед към мъртвата млада жена и потрепери.

Лаач се намръщи недоволно, но в същото време бе пребледнял от ужас.

— Не мога да чакам в мините на Варовиково толкова дълго. Имам си работа за вършене в Наковалнята.

— Така и трябва. Върнете се към задълженията си и ни оставете да си вършим нашата работата. Ще ви пратя вестоврана, за да ви държа в течение на напредъка ни. Има много неща, които трябва да изучим.

— В такъв случай ще ви оставя. — Архишерифът се врътна кръгом и тръгна сковано към вратата в дъното. Явно гореше от желание да се махне оттук.

Райф присви очи, докато Лаач се оттегляше.

„Дали тази врата води към друг изход от мините, който се пази в тайна от повечето хора?“

Преди да може да обмисли по-подробно тази идея, Изповедник Скерен се обърна към Рит.

— Бих искал да отида на мястото, където се е съхранявал артефактът. То може да ни даде някои подсказки как да действаме оттук нататък.

Другите също измърмориха в знак на съгласие.

Даже Рит кимна.

— Пътешествието си заслужава, уверявам ви. Одеве трябваше да бързам. А бързането е враг на знанието.

Райф запази лицето си безизразно, но гърдите му се свиха. Представи си медното яйце — и тялото, проснато в локва кръв пред него. Помоли се дано Изповедниците го отложат за някой друг ден.

Рит попари надеждата му със следващите си думи.

— Ще ви заведа веднага. Аз самият горя от желание да го изуча по-подробно.

И тръгна към главния вход, следван от другите, включително грамадния джин. Спря се, колкото да посочи управителя Кийл с пръст.

— Погрижи се за онези затворници. Те не бива да разкажат на никого какво сме открили.

Кийл се поклони и се накани да го последва.

— Ще бъде сторено.

Райф направи крачка подир тях, но с това привлече вниманието на Рит.

— Ти стой тук — нареди му Изповедникът. — Пази стаята. Никой не бива да влиза.

Следвайки примера на управителя, Райф се поклони.

— Ще… ще бъде сторено.

След това другите стигнаха до изхода, изнизаха се през него и затръшнаха бронзовата врата.

Останал сам, Райф се обърна към статуята върху количката и изстиващото тяло на бедната жертва. Фенерът, все още окачен на кръста му, се отразяваше хиляди пъти в огледалните фасетки.

Той се приближи до бронзовата жена и прошепна:

— Изглежда не мога да се отърва от теб.

Спомни си как магнитът на пътеводното стъкло го бе упътил към нея, а после продължаваше да сочи подире ѝ, сякаш бе фиксиран върху нея, привлечен от нея. Не можеше да отрече, че усеща подобно влечение и в собственото си сърце. Дали бе просто любопитство или нещо по-дълбоко, но той чувстваше някаква връзка, сякаш гигантски зъбни колела бяха завъртели небето и земята, за да ги съберат заедно.

Той поклати глава — ама че фантазии, особено пък за един жалък крадец от Наковалнята. Потисна тези си мисли. Не смяташе да остава тук нито миг повече. Времето му изтичаше и най-добрият му шанс бе да потърси друг изход от мините на Варовиково — надяваше се да има такъв зад онази врата в дъното, през която бе минал Лаач.

Въпреки това пристъпи по-близо до количката.

Посегна и докосна ръката, която се бе вдигнала преди малко, раздвижена от забранени алхимии. Откри, че бронзът е странно топъл, но твърд и неподатлив — и от това сърцето му се сви.

„А ти какво очакваше, глупако?“

Вдигна ръка и се обърна към вратата в дъното; знаеше, че трябва да побърза.

Но в същия миг усети докосване — а после топли пръсти се свиха около ръката му.

7.

Ужасен от гледката на бронзовите пръсти, вкопчени в неговите, Райф дръпна силно ръка — но това само накара хватката да се стегне. Той опита пак, но колкото повече дърпаше, толкова повече го стискаха тези пръсти. Уплашен, че могат да му смачкат ръката, той отстъпи.

— Какво искаш? — прошепна на фигурата.

Бронзовата хватка се затопли и металът странно омекна.

Той преглътна и се огледа. Взря се във вратата, през която се бе надявал да избяга. Тя изглеждаше невъзможно далеч, особено след като бе пленен от бронзова статуя. Въпреки това знаеше, че не след дълго ще заехтят гонговете. Трябваше да се махне, преди да са пуснали тилазаврите.

— Пусни ме — каза умолително. — Трябва да избягам.

Трепна и дръпна отново, очаквайки костите му да бъдат смачкани. Но хватката си остана същата — а реакцията бе далеч по-лоша.

Бронзовата фигура върху количката се размърда. Сгъна се в кръста и се изправи, макар че за това ѝ бяха нужни два опита и се наложи да се подпре на другата си ръка. Главата ѝ се наклони към рамото, сякаш се разкършваше от някакво схващане, и косата ѝ от медни нишки потрепери и се посипа като обикновена женска коса.

А после очите, обрамчени от дълги деликатни мигли, се отвориха.

Той се дръпна, очаквайки да види пред себе си адските огньове. Но вместо това очите, които отвърнаха на погледа му, приличаха на неговите собствени, само че по-стъклени, с лазурносини зеници, които сякаш сияеха леко — макар че последното може да се дължеше на паникьосаното му въображение. Този поглед го намери и прескочи от уловената му ръка към лицето му.

Главата ѝ се килна с нескрито любопитство. Устните ѝ се разделиха, разкривайки бели зъби. Другата ѝ ръка се вдигна и докосна тези устни, а бронзовото ѝ чело се сбърчи, сякаш бе изваяно от загоряла плът.

Райф забеляза, че пръстите, които го държаха, са меки и топли.

„Що за демон е съживил тази статуя?“

Макар че би трябвало да е ужасен, не можеше да откъсне поглед от нея, докато събуждането ѝ продължаваше. Дали одеве се бе преструвала, може би усещайки злите намерения на хората, събрали се около нея? Той знаеше за много животни, които се правят на умрели, за да не ги закачат хищниците. Или пък просто бе събирала сили, разпалвайки алхимиите в могъщ огън, който да я събуди напълно?

Нямаше как да знае — но някъде дълбоко в себе си подозираше, че размърдването ѝ е предназначено само за него. Очите ѝ продължаваха да го гледат, сякаш го преценяваха.

В същото време другата ѝ ръка се отдели от устните ѝ и бавно прокара пръсти през бронзовите ѝ кичури, които бяха придобили по-тъмен оттенък. После тя изви гръб, което накара малките ѝ гърди да щръкнат по-високо, и спусна крака от количката, за да стъпи на пода.

Райф се отдръпна, доколкото му позволяваха хванатите им ръце.

Тя се изправи, отначало неуверено. Той се взря в пръстите на краката ѝ, с гравирани на тях изящни нокти. А после тя започна да губи равновесие, накланяше се към него.

Райф се опита да я задържи, но тежестта ѝ едва не го повали на колене. Въпреки че изглеждаше жива, тя си оставаше тежка като статуя. Все пак той я улови със свободната си ръка и ѝ помогна да остане права. За това бе нужна цялата сила на краката и гърба му.

— Хванах те — прошепна той.

Най-сетне тя се изправи стабилно.

Той огледа лицето ѝ. Веднъж, много отдавна, бе посетил Светата катедрала в Наковалнята. В главния ѝ неф имаше висок витраж, на който бе изобразен пантеонът на боговете. Макар че на лицето на Земната майка бе изписано обичливо изражение, това на Дъщерята бе твърдо като самото стъкло, решително и непрощаващо. Тя държеше лък, а на гърба ѝ имаше колчан със стрели. Понякога я наричаха също Ловкинята.

Райф се взираше в бронзовата фигура, гола и безсрамна. От лицето до формата на тялото ѝ изглеждаше сякаш самата Дъщеря се е сдобила със земно въплъщение.

Колкото и чудно да бе всичко това, Райф осъзнаваше, че времето го притиска. Преглътна и опита пак.

— Аз трябва да вървя.

Тръгна към малката врата в дъното на стаята, като се опита да освободи ръката си. Жената отказа да го пусне. Вместо това го последва, без да се отделя от него.

Райф въздъхна облекчено.

„Това стига засега.“

Продължи през стаята, страхувайки се, че тя може да спре по всяко време и да го прикове отново на място. Усещаше, че трябва да я държи в движение, като канара, търкаляща се надолу по някой хълм. Въпреки това не бързаше, за да не би тя да загуби равновесие. Докато я водеше, погледът ѝ се плъзгаше по стаята, а лицето ѝ бе твърдо и непроницаемо.

Той стигна до вратата и откри, че е отключена. Отвори я и влязоха в малко антре. Лъхна го миризма на кръв и вътрешности. Даже бронзовата жена трепна.

Отляво имаше каменна маса с окови. Около нея се бе събрала локва кръв. На пода, сякаш захвърлена, лежеше купчина от кости, плът и кожа. Пред очите на Райф изникна бедното момиче, кръвородната жертва.

Бронзовата жена пристъпи към кървавите останки, но Райф я спря — или, като се имаше предвид колко тежеше, поне опита да я разубеди.

— Недей, нищо не можем да направим.

От другата страна имаше купчина захвърлени дрехи: износени кожени сандали, безформена бежова рокля и наметало, в което кръпките май бяха повече от плата.

„Сигурно са били на принесеното в жертва момиче.“

Отведе бронзовата жена до купчината.

— Трябва да се облечеш. Не мога да те пусна да се развяваш гола по света.

Той самият определено не би могъл да се измъкне оттук с ходеща гола бронзова статуя до себе си.

Тя килна глава и го изгледа въпросително.

„Богове, жено, аз ли трябва да правя всичко?“

Започна да ѝ показва с жестове и с малко помощ успя да нахлузи роклята на главата ѝ. Тя постепенно започна да схваща намеренията му. Пусна ръката му достатъчно задълго, за да смъкне роклята до коленете си. После се наведе за наметалото и за момент се намръщи. Преди той да успее да ѝ каже нещо, започна да си го слага.

— И сандалите също — подсказа ѝ Райф.

Никой не вървеше бос по тукашните места — не и през горещите като жарава пясъци, от които за две крачки ти излизаха мехури на стъпалата. Това бе една от причините надзирателите да държат затворниците без обувки — за да им попречат да бягат. Той се взря в жената. Макар че не знаеше дали такъв бронз може да пострада от топлината, странната гледка на жена, вървяща незащитена в палещата жега, щеше да привлече нежелано внимание.

После изведнъж осъзна истината. Сведе поглед към свободните си ръце.

„Свободен съм.“

Обърна се към тунела, излизащ от антрето. Направи крачка натам, докато жената се бореше с наметалото си. Ако побегнеше сега, би могъл да се измъкне. Изглеждаше много по-лесно да се изниже незабелязано, ако подире му не се мъкне такава загадъчна фигура.

Въпреки това притвори очи с въздишка на раздразнение; знаеше, че трябва да остане.

„Голям си будала.“

Отвори очи и се обърна към жената тъкмо когато тя успя да си върже наметалото. Отиде при нея и дръпна качулката върху главата ѝ, като се постара да скрие максимално неестествения ѝ вид. Взря се в очите ѝ, които в сенките на качулката наистина сияеха слабо. Изражението ѝ омекна — също както бронзовата ѝ фигура.

Една ръка се вдигна. Той очакваше да го стисне отново, но тя само го погали по бузата. Топлината се вля в него. После тя свали ръка и се наведе за захвърлените сандали.

Той ѝ помогна да ги обуе, а после я огледа за последен път от главата до петите.

— Ако не се взират прекалено внимателно… — промърмори, а после добави наум: „А бе къде ми е акълът?“

Сви рамене и тръгна към тунела.

Стигна до него точно когато отекна далечен звън. Усилваше се с всеки миг, разпростираше се из мината.

Гонговете.

Той обърна глава назад към бронзовата фигура.

„Закъсняхме.“

Бе зарязал всякаква предпазливост. Нямаше време да обмисля маршрута. Просто тичаше, като от време на време се озърташе да види дали жената го следва. Тя поддържаше темпото. Очите ѝ сияеха срещу него от сенките на качулката. Той не забелязваше никаква паника в този поглед и това ужасно го дразнеше.

„Богове, трябваше вече да съм се махнал оттук.“

Екотът на гонговете го преследваше по тунела. Той се придържаше към онова, което, изглежда, бе главният проход. Странични тунели се отделяха от него, но те изглеждаха по-малки и бе по-вероятно да свършат със задънени краища. Имаше и стаи, отворени или преградени с решетки. Той ги пренебрегваше всичките — макар че навиците му на крадец го накараха да се чуди какви ли съкровища може да се крият в тези Изповеднически обители.

Единственият обнадеждаващ признак бе, че лъскавата черна скала се смени отново с бял варовик, нашарен с тъмни жилки. Освен това усети, че тунелът постепенно се издига. Налягането в ушите му отслабваше на всеки стотина крачки. Въздухът ставаше все по-сух с всяко пъхтящо вдишване.

Накрая проходът се изравни и известно време продължи направо. Надявайки се на най-доброто, той затича по-бързо.

Краят на тунела бе затворен с врата. Той спря пред нея, сърцето му бясно блъскаше в гърдите му.

Страхуваше се, че надзирателите вече за заключили този път за надолу, както заключваха всички изходи от мината, щом зазвучат гонговете. Въпреки това се молеше да е дошъл навреме. Опита резето. Не помръдваше. Той продължи да се бори с него, но без никаква полза.

„Вече е залостена…?“

Опря глава в обкованото с пирони дърво, прие проклетата си съдба.

Една ръка го избута настрани. Бронзовата жена опря длани във вратата и запъна крака в пода. Напрегна се, опря и рамо във вратата и натисна по-силно. Краката ѝ разкъсаха кожените сандали и потънаха във варовика, като оставиха дълбоки бразди.

Райф се дръпна.

„Богове…“

Изстена метал — дали беше от вратата или от жената, той не можеше да каже. После се разнесе гръмотевично пращене и вратата се отметна с трясък. В тъмния тунел нахлу слънчева светлина.

Райф вдигна ръка да предпази очите си, но въпреки това бе заслепен. Излезе със залитане от тунела.

— По-бързо — подкани жената, която го бе освободила.

Все още не бяха в безопасност. Изобщо не бяха в безопасност.

Изкуцука на открито и премигна срещу блясъка, мъчеше се да се ориентира. От всички страни се носеха викове. Отдясно долетя мучене на волове. Трясъкът на чукове по камък се носеше отвсякъде. Недалеч оттам мъжете, промиващи рудата, пееха весело.

След няколко крачки зрението му се върна и му разкри хаоса наоколо. Над многото шахти на мината се бе проснало цяло село. Смесица от палатки, конюшни, ковачници, леярни и бардаци, скупчени сред високи хълмове от трошляк, отпадъчен материал от мината. Теглени от волове каруци пълзяха по лабиринт от пътища, отдавна прорязани в камъка през вековете. Навсякъде се трудеха мъже и жени: помпаджии, металурзи, сортировачи, дърводелци. Други бяха яхнали коне или яздеха яки аглероларпокски понита — които се срещаха рядко толкова далеч на изток и се говореше, че стрували теглото си в сребро.

Райф хвърли поглед назад към избитата врата и нацепеното дърво. Входът се намираше доста встрани от селото, далеч от най-близката шахта. Май никой не бе забелязал появата им и не бе чул трясъка от разбиването на вратата.

„Явно идеята е била този вход да е далеч от любопитни очи.“

Толкова по-добре.

— Насам — подкани той спътницата си.

Пое по път, който заобикаляше Варовиково. Искаше да задържи купчините рудни остатъци между себе си и всякакви очи, които биха могли да гледат насам. Бързаше, но полагаше всички усилия да не изглежда припрян или подозрителен. Беше си набелязал цел и смяташе да стигне до нея.

До него жената забави ход. Лицето ѝ се вдигна към осеяното с облаци небе и блясъка на слънцето. После тя спря и вдигна ръце към него.

Той се върна при нея и я смъмри:

— Нямаме време за зяпане.

Тя не му обърна внимание. Стоеше неподвижно, сякаш отново превърнала се в статуя. Райф бе готов да я зареже, но пък тя му бе помогнала да се измъкне от мината. Освен това забеляза, че оттенъкът на бронзовото ѝ лице е изсветлял под слънцето, както и дланите ѝ, сякаш слънчевата светлина я правеше по-гладка и лъскава. Или може би Отеца я благославяше, вливайки в нея животворната си сила.

А после чу в далечината познат вой.

Замръзна и се присви.

„Тилазаврите.“

Зашари с поглед назад към селото, примижа и се взря във входа на главната шахта. Видя двама надзиратели, водеха три тилазавъра на каишки. Всички около тях бързаха да се махнат. Надзирателите откопчаха две от гладкокосместите си животни и задържаха третото.

Двата звяра се втурнаха през селото. Бяха четири пъти по-ниски от кон и два пъти по-дълги. Зловещите им раирани тела се виеха между палатките и постройките. Дългите им опашки метяха пътя зад тях — изпускаха миризма, която заличаваше всички други, освен една.

„Кръвта.“

Единият — а после и другият — се надигнаха на задните си крака. Вирнаха носове, от които се показаха месести розови чувствителни пипалца. Пипалцата зашаваха във въздуха, вкусваха миризмите. Разнесе се вой. После още един. И още един.

Райф знаеше какво означава това.

Зверовете бяха надушили плячката.

Посегна и стисна в юмрук наметалото на бронзовата жена. Дръпна силно.

— Трябва да се махаме оттук!

Лицето ѝ се извърна от небето. Тя го погледна и кимна едва доловимо.

Хукнаха през пясъка и камъните и завиха зад отпадъчна руда, натрошена и пресята още преди векове, за да се извлече от нея всичко ценно.

Воят на тилазаврите ги следваше и на Райф му се струваше, че се приближават все повече.

Огледа терена пред тях, когато заобиколиха планината от натрошена скала. Ослушваше се за всяко предупреждение.

„Моля те, дано още не си тръгнал.“

Продължи и някъде отпред долетя тихо пеене, което се разнасяше с лекота през пустинната равнина, ширнала се чак до хоризонта във всички посоки. После чу тежкото скърцане на железни колела.

„Не, не, не, не…“

Ускори ход, макар че вероятно вече нямаше смисъл. Най-сетне сви зад хълма и пред него се разкри пясъчната равнина. Отпред, на около четвърт левга, се точеше керван. Десетина обковани с желязо дървени каруци — всяка натоварена догоре със сяра, варовик и металоносни руди — се търкаляха на големи железни колела по стоманени релси. Линията тръгваше от солните мини далеч на юг и се простираше сто левги на север, чак до Наковалнята. Денят бе свършил, така че керванът щеше да извърши дългото си пътуване до търговското пристанище и да се върне на другата сутрин, за да бъде натоварен отново.

Райф гледаше как керванът минава през покрайнините на Варовиково.

В челото му два гигантски пясъчни рака вървяха от двете страни на линията, вързани с вериги за първата кола от кервана. Черните бронирани раци бяха два пъти по-големи от каруцата, която теглеха. Осемте им членести крака завършваха с шипове, които се забиваха в пясъка и скалите. На предните два обикновено имаше подобни на сърпове щипки, но те бяха отрязани отдавна, още при залавянето на раците в дълбоката пустиня. Двата звяра теглеха всичките коли на кервана. Когато наберяха скорост, можеха да надбягат през пустинята и най-бързия кон. Но засега вървяха бавно, напрягайки сили да задвижат тежките каруци. Много скоро това щеше да се промени.

На предната каруца седеше кочияшът им — който бе обвързан с тях много отдавна — и ги подкарваше с песен, подтикваше ги, увещаваше ги. За разлика от миньорите затворници, раците нямаха нужда от бичове или тояги, за да бъдат подкарани — песента на кочияша проникваше през броните им и влизаше в мозъците им. Райф не разбираше как става това и би се обзаложил, че малцина го разбират. Талант като този бе рядък и ставаше все по-рядък. Такива кочияши можеха да искат солена цена за услугите си.

Въпреки че беше безполезно, Райф се втурна след потеглилия керван. Надяваше се, че той може да спре, ако се наложи някой товар да бъде разместен. Но тичаше най-вече защото воят на преследвачите му се усилваше.

Не смееше дори да се озърне през рамо.

Вместо да забави, керванът набираше скорост.

Въпреки това той продължи да тича — а после някакво движение привлече погледа му надясно. Един тилазавър се появи иззад каменната могила и се втурна да му пресече пътя. Тичаше ниско приведен, изпънат като стрела право към него. На разпенената му муцуна блестяха големи зъби. Звярът нямаше да го убие — това би било прекалено милостив край. Тилазаврите бяха обучени да повалят избягалия затворник и да разкъсват ахилесовите му сухожилия.

След което затворникът веднага отиваше на коловете, където смъртта щеше да дойде много по-бавно. Мнозина умираха не от набиването на кола, а от ятата лешояди и мравки, които ги нападаха, кълвяха ги с острите си човки и ги ядяха с парещите си челюсти, докато нещастникът крещеше и се гърчеше в агония.

Въпреки тази заплаха Райф откри, че нозете му забавят ход, прекалено изтощени и слаби след толкова време в мините. Даже подклажданият от ужаса огън в него накрая припука и угасна.

И тогава един силен удар в гърба го запрати напред.

Тилазавър!

Райф политна към пясъка, очакваше да усети как зъбите разкъсват плътта му. Вместо това една ръка се уви около кръста му и го задържа изправен. Не го бе нападнал тилазавърът. Той се обърна към бронзовата жена. Тя го вдигна, докато само пръстите на краката му останаха да се влачат по пясъка.

— Какво пра…

А после тя набра скорост, краката ѝ тупкаха по земята. Тичаше по пясъка като носен от бурята храст през пустинята. Той се мъчеше да следва темпото ѝ, но краката му само дращеха безполезно, докато земята прелиташе под тях.

Жената профуча покрай тилазавъра, който се опита да я подгони, но бързо изостана и зави разочаровано подире ѝ. Другите му запригласяха.

Пред тях последната кола от кервана беше все по-близо.

Жената тичаше след нея, но дори нейната умопомрачителна скорост не бе достатъчна. Когато последната каруца бе само на няколко десетки крачки от тях, керванът ускори ход. Каруцата започна да се отдалечава.

„На косъм…“

А после стомахът на Райф се преобърна, когато жената скочи високо като пустинен заек, който избягва отровното стрелване на змия. Прелетя остатъка от разстоянието, блъсна се с разтърсващ удар в задницата на колата и се вкопчи в ръба.

Жената избута Райф нагоре, като едва не го изпусна, и той се улови и издрапа върху колата. Щом се озова върху купчината руда, се просна по гръб, изтощен до крайност, без да обръща внимание на острите ръбове, които го бодяха. Не му пукаше. В момента за него това бе най-удобното легло на света.

Жената се отпусна на колене до него. Хвърли поглед назад към Варовиково.

— Всичко е наред — изпъшка той. — Вече не могат да ни хванат.

Дори не си направи труда да се огледа за преследвачи. Усещаше как търкалящите се колела на кервана набират скорост. Малцина създания бяха по-бързи от пясъчните раци. Те можеха да надбягат дори вестоврана. При такава скорост керванът щеше да стигне до Наковалнята много преди да бъде пратено някакво съобщение. А там той бързо щеше да се изгуби сред врявата и хаоса на пристанищния град. Можеше дори да се качи на някой кораб за чужбина, ако се наложи.

— В безопасност сме — въздъхна той, уверявайки колкото жената, толкова и себе си.

Потупа я по бедрото и отново забеляза колко странно податлив е бронзът, сякаш е просто загоряла плът.

Тя не му обърна внимание. Погледът ѝ бе насочен към небето, но не към слънцето. Тя се взираше към ниския хоризонт, където висеше полумесецът. Райф си спомни по-раншното си впечатление за нея, как ликът ѝ му бе напомнил за Ловкинята. И тъмната Дъщеря, и сребърният Син живееха на луната. Говореше се, че двамата постоянно се гонят около нея, което води до нарастването и смаляването ѝ. Но тази гонитба си оставаше един от големите философски спорове. Дали Дъщерята гонеше Сина? Или пък обратното? За такива религиозни въпроси се бяха водили войни.

В момента обаче той не даваше пукната пара за това.

„Свободен съм…“

Засмя се към небето.

Струваше му се невъзможно. Радостта се надигна в него и успокои блъскащото му сърце и запъхтяното му дишане. Най-накрая той се надигна и седна. Загледа как керванът преминава през море от черно стъкло, където пясъкът бе разтопен от някакъв огнен катаклизъм. Отражението на слънцето в повърхността му бе ослепително.

Дневната жега постепенно се усилваше. Райф се огледа. Трябваше да се скрият от пряката слънчева светлина — или поне той. Замисли се кой е най-добрият начин да си изкопае заслон в натрошените камъни.

„Май работата ми като миньор още не е приключила.“

Въпреки палещото слънце върна вниманието си към загадката, коленичила до него. Какво точно бе откраднал от Изповедниците? Що за дух бе затворен в този бронз? Спомни си, че архишерифът бе споменал за наближаваща война и как едно подобно създание би могло да наклони везните. Сега вече разбираше. Всяка армия, предвождана от такова чудо — или легион от такива като него — щеше да е неудържима.

Въпреки това чувстваше, че е неправилно да се възползват от нея по подобен начин.

„Природата ѝ не е такава.“

Опита се да разчете изражението ѝ, докато тя все така се взираше в луната. Сега чертите ѝ бяха застинали в тъга, сякаш скърбеше за някаква голяма загуба. Той посегна пак към нея, после свали ръка. Беше ѝ задължен — на този дух, който му бе дал свободата, беше му спасил живота. Искаше му се да я попита как може да изплати такъв дълг, но се страхуваше, че тя не умее да говори. Или пък ѝ трябваше още време, за да се закрепи напълно духът ѝ в бронза. Така или иначе, той нямаше какво да ѝ каже.

Мълчаха. Тя продължаваше да гледа към луната. Керванът продължаваше пътя си на север. Райф се намести удобно. Някаква летаргия го обзе след многото ужаси на този ден. Той се заслуша в песента на кочияша, донасяща се до тях, в непрестанното трополене на колелата. Знаеше, че трябва да се залавя със заслона си, но клепачите му натежаваха.

След известно време до него се разнесе тих стон, който го събуди. Той се обърна и погледна жената, която все още бе вперила взор към хоризонта. Не можеше да каже дали стонът е скръбна въздишка или първият ѝ опит да заговори.

Въпреки това настръхна целият.

Устните ѝ се разделиха и оформиха една-единствена дума, прошепната към луната.

— Гибел…