Беззвездната корона

42.

Никс се взираше със съмнение в привързания бързолет. Зяпаше огромния балон, поклащаш се над главата ѝ на разчистеното поле източно от Спокоен кът. Струваше ѝ се невъзможно дори такава голяма торба с газ да вдигне и да носи кораба отдолу.

Досега никога не бе виждала ветрокораб отблизо. Беше чувала, че те понякога приставали във Фискур, но дори това се случваше рядко. От време на време бе зървала някои от по-големите да плават над Мир — малки силуети, носещи се през рехавите облаци. Но не беше същото като да стоиш в сянката на един от тях.

Джейс дойде при нея, докато чакаха да свършат последните приготовления преди отпътуването им. Прикри прозявката си с юмрук. Вече бе късна сутрин, но тя не можеше да го вини, че е уморен. Снощи бяха стояли до късно, планирайки това пътешествие през морето.

Джейс засенчи очи срещу замъгленото сияние на слънцето, за да обхване с поглед целия съд.

— Трудно е да се повярва, че това е малък кораб, предназначен за умело маневриране. Ветрокорабът, с който пристигнах от родните си Защитни острови, беше пет-шест пъти по-голям. Но тогава бях още малък, само на седем, и тепърва ми предстоеше да си взема изпитите в Манастира, така че може би споменът ми за онзи товарен кораб се е раздул с времето.

Той ѝ се ухили, явно се опитваше да разсее безпокойството ѝ с глупава шега. Тя му отвърна с вяла усмивка. Това бе най-доброто, на което бе способна.

— Снощи — продължи той — дочух онзи пират Дарант да споменава името на кораба. „Врабчарят“. Да се надяваме, че ще се окаже също толкова бърз като тази птица. Фрел каза, че можем да стигнем бреговете на Аглероларпок за по-малко от два дни, което ми се струва невероятно.

„Наистина е невероятно.“

Никс скръсти ръце на гърдите си. През нощта бе спала малко. Беше се мятала в леглото си в малката стая в хана, измъчвана от сънища, в които луната се стоварваше върху Земята. Всичко се случваше прекалено бързо. Чувстваше се лишена от опора и подмятана насам-натам. Беше загубила толкова много, а спечеленото само я ядосваше и дразнеше.

Хвърли поглед към рицаря — може би неин баща, — който обсъждаше последните подробности с Дарант и Фрел. Двата варгъра на Грейлин клечаха отстрани, косматите им уши бяха вирнати и се въртяха, улавяйки всичко наоколо. Очите им се обърнаха едновременно към нея, сякаш животните бяха доловили вниманието ѝ. Погледите им се впиха в Никс, поздравявайки новата членка на глутницата им — може би се чудеха защо стои настрани.

Тя също усещаше връзка с тях. Тих вой отекна в черепа ѝ. Но тя не можеше да се насили да се приближи. Беше стояла далеч от Грейлин, несигурна какво да мисли за този непознат, който бе толкова здраво свързан с миналото ѝ. Първоначалният ѝ гняв към него бе отслабнал до неловкост и подозрение. Разбираше, че дистанцираността ѝ го наранява, особено след като бе отклонила всичките му опити да говори с нея. Но все пак не можеше да отрече, че някаква нейна част се наслаждава на страданията му.

Тропот на ботуши я накара да се обърне. Канти вървеше към тях по дъските, минаващи по полето. Придружаваха го две сурови млади жени от екипажа в еднакви сиви кожи и тъмни наметала. Биха могли да са сестри, само че едната имаше тъмнобадемова кожа и светлоруса коса, а другата бе съвсем бледа и косата ѝ чернееше като гарванови криле. Двете бяха завели принца до пазара на Спокоен кът, за да си попълни запаса от стрели. Макар че ако се съдеше по хищните им погледи и скритите усмивки, които си разменяха зад гърба му, го бяха придружили с по-похотливи намерения.

Канти изглеждаше в блажено неведение за това и се приближи към Никс и Джейс с широка усмивка. Повдигна едното си рамо, после другото. И на двете носеше кожени колчани, от които стърчаха ивичести оперения на стрели, като два смъртоносни букета. Жените от двете му страни — носеха снопове от същите стрели на гърбовете си — продължиха към кораба.

Принцът спря до Никс и кимна към колчаните.

— Кетра’кайски стрели — каза, изпълнен с въодушевление. — С костен връх, тяло от черна елша и оперение от ястреб кокошар. Няма по-добри в цялата Корона.

Джейс гледаше завистливо принца и той забеляза вниманието му, посегна зад кръста си и извади двуостра брадва със сива дръжка.

— Намерих това в една ковачница. Изкована е от гулд’гулска стомана, с дръжка от нечуплив камък, направена от клон, донесен от вкаменената гора Мъртволес. Тукашните горяни ценят тези брадви много високо. Говори се, че остриетата им не затъпявали.

И тикна оръжието в ръцете на Джейс. Приятелят ѝ го хвана с две ръце, изпробва тежестта му и се усмихна.

— Благодаря.

Принцът само сви рамене.

— Ако не друго, ще ти послужи да бръснеш тази четина, която наричаш брада.

Джейс пренебрегна закачката и продължи да се хили.

Канти се намръщи.

— Вие двамата защо още не сте на борда? Мислех, че аз ще съм последният и ще скоча на кораба, докато развързват въжетата.

След което забърза невъзмутимо към рампата, спусната от лявата страна на бързолета, сякаш да се носи по ветровете бе нещо, което правеше непрекъснато.

„Може и така да е.“

Никс го последва, оглеждайки дебелите стоманени въжета, които се спускаха от балона към изящната дървена лодка. „Врабчарят“ приличаше на стрела със стоманен връх. Дебел кил минаваше от плоската му кърма към заострения му нос, който бе подсилен със стоманена обшивка. В носа бяха изрязани два дълги тесни прозореца, като присвитите очи на съименника му. Редица малки кръгли прозорчета се точеше към кърмата току под плоската палуба, която бе издигната отпред и отзад, за да образува предна и задна палуба.

Никс видя как някакъв член на екипажа се плъзга от бака към кърмата по въже, окачено под балона. Висеше на колело с дръжка, прикрепено към въжето.

Навремето в Манастира ѝ бяха преподавали за ветрокорабите и тя бе научила за алхимията на леките газове, изпълващи балоните им. Общо взето разбираше динамиката, движеща този съд, включително специалните резервоари с огнеплам, които захранваха горелките на кораба.

Все пак едно бе да четеш за такива съдове, а съвсем друго да се возиш на някой от тях. С всяка крачка към отворения люк дишането ѝ ставаше все по-учестено, а сърцето ѝ блъскаше все по-силно.

Отпред Грейлин даде знак на варгрите си и те се втурнаха нагоре по рампата. Рицарят последва косматите си братя. Тя забеляза как ръцете му ги погалиха, докато минаваха покрай него. Разсеян жест, кратко потвърждение на връзката им. Видя също как раменете им се отпуснаха в този момент, а после се напрегнаха отново.

Скоро цялата им група беше на борда, последвана от останалия екипаж.

В горния край на рампата имаше огромен товарен трюм, простиращ се от носа до кърмата, пълен с омотани в мрежи сандъци и бурета, привързани към пода. От гредите висяха клетки с тъмни птици в тях, вероятно вестоврани.

В дъното затваряха кърмовия люк.

Тя зърна два сенчести купола на небесни салове от двете страни на люка. Помоли се никога да не им се налага да използват тези малки спасителни съдове.

— Насам! — извика Дарант отпред и ги поведе към вито дървено стълбище, което водеше нагоре към каютите. — Ще потеглим веднага щом освободят въжетата.

Докато се качваше по стълбите, Грейлин подсвирна и посочи на варгрите едно голямо помещение, застлано със слама. Двамата се устремиха натам, но се отклониха, за да минат близо до Никс. Онзи, който се казваше Калдер, се взря косо в нея, дишаше тежко с изплезен език. Аамон се приближи и се отърка с пъхтене в нея, сякаш я канеше да отидат на някое топло и сигурно място.

Тя усети как пръстите ѝ го почесват по козината.

„Друг път…“

Канти се опита да направи същото, но Аамон изръмжа и оголи зъби и принцът дръпна ръката си. Въпреки това се взираше с копнеж в зверовете.

— Толкова са красиви… — промърмори.

Продължиха нагоре по витото стълбище и излязоха в дълъг коридор между дузина каюти, по шест от всяка страна. Никс видя една врата в края на коридора вдясно и предположи, че води към квартердека.

Дарант тръгна в обратната посока, към подобна врата в другия край.

— Ако искате да гледате как този малък ястреб излита в небето, добре сте дошли при нас.

Фрел забърза да настигне пирата.

— Удивително. Никога не съм бил в рубката на бързолет.

Канти сви рамене и продължи, но въпреки това ускори крачка.

Джейс се обърна към Никс, очите му блестяха от вълнение.

Тя не чувстваше и помен от подобна тръпка. Представи си как „Врабчарят“ се издига неспирно и изчезва в пустотата. Или по-лошо, издига се само за да рухне и да се разбие.

Въпреки това знаеше, че ако не отиде, Джейс ще остане с нея. Не ѝ се искаше той да пропусне тази възможност. Може би все пак би се поколебала, но Грейлин се задържа в коридора, гледаше я. Тя нямаше намерение да остава насаме с този човек, а не знаеше коя каюта е нейната.

Затова махна на Джейс да върви напред и го последва.

Грейлин тръгна след тях, но спазваше дистанция.

Дарант отвори вратата към бака и ги пропусна да минат. Когато се шмугна през вратата, Никс осъзна, че целият бак представлява едно голямо помещение. Право отпред два дълги тесни прозореца разкриваха гледка към полето долу. Между тях се издигаше висок дървен щурвал.

Пиратът отиде до него и махна на жените, застанали от двете му страни. Те бяха същите, които бяха придружили принца. Стояха пред редица малки колела с дръжчици.

— Това е Глейс. — Дарант посочи русокосата хубавица, а после завъртя ръка в другата посока. — А това е Брейл. Двете ми дъщери от различни майки. И чуйте какво ви казвам, никой не може да опитоми този ястреб по-добре от тях двете.

Отвън прозвуча свирка, показваща, че въжетата са освободени.

Дарант се обърна към щурвала. Потри ръце, притисна ги към челото си и се помоли за благосклонността на боговете.

— Нека ветровете ни приветстват с кротки бризове и ни отнесат благополучно до пристана.

После сложи ръце на щурвала.

Никс се приготви за разтърсване, очаквайки да тръгнат рязко нагоре. Но вместо това дори не разбра, че се движат, докато земята долу не започна да се отдалечава. Корабът се издигаше съвсем плавно. Само лодката му се поклащаше леко под балона.

Никс направи крачка напред, леко заинтригувана.

„Това не е чак толкова зле.“

От двете ѝ страни Глейс и Брейл въртяха различни колела, посягайки слепешком към тях, докато бяха вперили поглед или към предните прозорци, или през малките илюминатори над работните си места. Чуха се слаби изригвания на огнени струи отдясно и отляво, вероятно идещи откъм стоманените рулове.

Корабът продължи да се носи нагоре, издигаше се все по-бързо. Отвън мъгливите покрайнини на гората преминаха покрай тях. Редици златолисти клони сякаш им махаха. Миг по-късно балонът изтегли лодката в облаците и външният свят изчезна.

Никс отстъпи от тази призрачна гледка. Беше все едно са попаднали в свят на духове. Сега, когато нямаше върху какво да се съсредоточи, усещаше всяко полюшване, всяко потреперване, всяко накланяне. Стомахът ѝ се разбунтува. Тя отстъпи, блъсна се в Джейс и посегна слепешком към ръката му.

Някой я сграбчи за рамото.

— Държа те.

Не беше Джейс.

— Ще излезем съвсем скоро — увери я Грейлин.

Никс се изтръгна от хватката му. Гневът прогони уплахата ѝ. Тя се обърна, за да се втренчи свирепо в него… а после светът избухна в ярка светлина, когато се подадоха над облаците. Слънцето открои всяка бръчица на болка върху лицето на рицаря: отчаянието в извивката на устните му, скръбта в очите му и най-вече измъченото му изражение.

Тя се видя принудена да се извърне, но не горчивината я отблъсна. Тази болка бе трудна за понасяне, особено след като отразяваше онова, което ставаше в собственото ѝ сърце.

Остана с гръб към него. Стоеше с лице към ярката шир от облаци, които се простираха чак до хоризонта. От блясъка на слънцето очите я заболяваха. Но тя дори не ги присви. Пое тази светлина в себе си и се опита да я използва, за да разпръсне мрака.

Продължиха да се издигат и гледката се разширяваше все повече. В далечината облаците се изсипваха през някакъв ръб, като водопад от висока скала. Зад него блестеше ярка синева, бележеща морето.

„Заливът на обещанията.“

А после оттам изгря някакво мрачно слънце, издигащо се от земята долу. Беше огромно, а чернотата му поглъщаше слънчевите лъчи.

— Боен кораб — промърмори Грейлин зад нея.

И тя осъзна, че това е издут балон с невероятни размери. На върха му плющяха знамена.

— Халендийски е. — Канти пристъпи напред. — От флотата на баща ми.

Гигантският балон се издигна по-нависоко и пред погледите им се появи огромната лодка. Маневрени струи избликваха по краищата ѝ. Корабът изви на север, към една пролука в облаците, която зеленееше от отражението на отровните води на Ейтур.

— Не мисля, че ни е видял — извика Дарант. — Но ще е по-добре да се скрием пак в облаците, за да не привличаме вниманието му.

Дъщерите му го чуха и се заеха да въртят колелата си. „Врабчарят“ въздъхна и започна да се спуска към бялото море. Дарант завъртя силно щурвала, насочвайки ги на юг, по-надалеч от грамадния съд.

— Вижте! — обади се Джейс и посочи, когато второ черно слънце се издигна да замени първото.

„Още един боен кораб…“

Второто слънце се издигаше по-бързо, по-агресивно.

— Вкарайте ни в облаците — прошепна Дарант, сякаш се страхуваше да не го чуят.

„Врабчарят“ се гмурна рязко надолу — но без полза. Като мишка, бягаща от котка, трескавото им движение само успя да привлече вниманието на ловеца. Бойният кораб се извъртя към тях, бълвайки струи огън и дим. Бронираният му нос се насочи право към тях и започна да расте.

А после страховитата гледка изчезна, когато „Врабчарят“ потъна в бялото море. Светът отвън се превърна във вихрещи се мъгли.

Никой не говореше.

Никой дори не дишаше.

От пукането в ушите си Канти усещаше, че бързолетът продължава да се спуска. Но знаеше, че не може да го прави до безкрай. Леко стържене на върхарите на дърветата по кила на лодката го доказа.

— Само дотук можем да слезем — прошепна Дарант.

Глейс и Брейл заработиха с колелата, за да издигнат отново кораба, докато дращенето престане.

— Никой да не говори — обърна се към тях Дарант. — Ако се налага, шепнете. Бойните кораби имат уши — големи барабани, които могат да уловят и пръднята на врабче.

Сякаш в отговор на това дъщерите му завъртяха други колела, докато дори шумът на огнепламовите горелки заглъхна. После отстъпиха от уредите си с мрачни лица.

„Врабчарят“ продължаваше да се носи през мъглите.

Канти стисна зъби, наострил уши, защото знаеше какво ще последва. Макар и Принц в шкафа, той все пак имаше някаква представа от бойна стратегия, особено след като училището на Калето бе толкова близо до Легиона.

Но той не бе единственият с такова обучение. Грейлин се премести по-близо до прозореца отдясно на носа. Канти направи същото отляво. И двамата се взряха в сияещата мъгла отпред, нащрек за всякакви зловещи сенки, носещи се към тях.

От мъглата долетя глух гръм, достатъчно силен, за да завихри облаците и да накара кораба да потрепери. После още един и още един. Огненооранжеви проблясъци озариха далечината, припламвайки ярко, а после угаснаха.

Канти заговори: знаеше, че гръмовете ще оглушат бойния кораб за момент.

— Опитват се да ни отрежат от Земелом. Тези взривове ще разсеят мъглите отпред, така че да се разкрием, ако се опитаме да минем.

Като доказателство за това още огнени цветя озариха мъглата, прокарвайки линия през пътя им.

— И това не е всичко. — Грейлин посочи по-ниско. По-тъмно червено сияние бе останало да тлее подир взривовете. — Те прогарят огнена линия през гората. Обзалагам се, че имат намерение да опашат в горяща примка Спокоен кът.

Като потвърждение нова канонада от взривове се надигна от север. Един поглед през кръглите прозорчета на десния борд разкри огнени проблясъци в тази посока.

— Другият боен кораб — каза Канти. — Засипва с бараж брега на Ейтур.

Грейлин кимна.

— Този пред нас скоро ще направи същото от юг, като прегори огнена ивица по бреговете на Хейлса. — Рицарят погледна през рамо, сякаш се опитваше да види през стените на кораба. — После ще заобиколят от двете страни и ще завладеят доковете на Спокоен кът на изток.

— Където ще стоварят войниците си и ще претърсят града — добави Канти и си спечели едно кимване от рицаря.

— Тогава какво ще правим? — попита Дарант.

— Имаме броени мигове да вземем решение — отвърна Грейлин. — Не можем да потеглим на изток, защото ще се блъснем в скалите пред Булото на Далаледа. За да ги прехвърлим, ще трябва да се издигнем над облаците и да се разкрием. Най-добрият вариант е да полетим право на юг. Ако побързаме, има шанс да се измъкнем от примката, преди да се е затворила от онази страна.

Дарант се намръщи.

— Ако тръгнем нататък, ще трябва да минем над Хейлса. Над водите ѝ няма облачна покривка.

— Точно затова трябва да бързаме — ако трябва, да изгорим всеки резервоар с огнеплам — и да се гмурнем отново в мъглата от другата страна.

Дарант кимна, обърна се към щурвала и го завъртя. Насочи носа на „Врабчарят“ към Хейлса.

Канти затвори очи и се потърка по челото, притеснен от този план. Замисли се за темперамента на баща си и за всичко, което се бе случило. „Торант е пратил два бойни кораба.“ Това само по себе си подсказваше на Канти, че кралят трябва да издирва нещо повече от един блуден син, пък дори и такъв, който се е спасил от покушение. Хвърли поглед към Никс, която стоеше до Джейс, ококорила очи. Фрел също се взираше в младата жена, после погледна Канти и изражението му бе тревожно. Алхимикът подозираше същото, което и той.

„Кралят знае за нея, а може би и за Грейлин.“

Представи си и човека, който вероятно командваше тази експедиция.

„Васален генерал Хадан.“

При това положение Канти бе сигурен, че бойната група няма да им позволи да се измъкнат с толкова елементарна хитрост. Всъщност предполагаше, че Хадан ще я очаква, даже ще ги подтиква към нея. Представи си как въоръжени ловни катери, а може би и друг бързолет вече се насочват към оттатъшната страна на Хейлса като глутница вълци, които ще обикалят в мъглата оттатък и ще ги чакат.

Забърза към Дарант.

— Не можем да се насочим натам.

Пиратът се намръщи; дори Грейлин помрачня. И двамата не изглеждаха особено склонни да приемат мнението на Тъмното нищожество на Върховръх — принц, който едва бе завършил осмата си година в Калето.

Въпреки това Канти настоя.

— Това е капан. — Изложи набързо подозренията си и завърши с думите: — Познавам Хадан. Това коравосърдечно копеле ще нареди да преградят онзи път за бягство.

Дарант стисна щурвала по-силно.

— Ще трябва да рискуваме. И повярвай ми, „Врабчарят“ има нокти. Няма да го свалят толкова лесно.

Увереността на пирата не смекчи мръщенето на Грейлин. Вниманието на рицаря оставаше съсредоточено върху Канти.

— А ти какво предлагаш?

Канти премести поглед от единия към другия.

— Няма да ви хареса.

43.

Никс се бе вкопчила в стоманената рама, държаща един от двата небесни сала на „Врабчарят“. Спомни си как преди малко се бе надявала никога да не използва някой от малките съдове.

„Сега ми се иска да можех да ги използвам.“

Пред нея ветрове нахлуваха в трюма през отворената кърма. Плоският люк бе свален и застопорен и образуваше дървен език, стърчащ от задния край на бързолета. Зад тази платформа се кълбяха мъгли. Долу короните на гигантски елши прелитаха като зловещи тъмни рифове.

— Пригответе се! — Приглушеният вик на Дарант стигна до тях от бака по редица от метални тръби и клапани. — Мъглите отпред изсветляват. Вече сме почти до Хейлса.

Това не беше единствената причина да са готови.

Вляво от Никс нови огнени взривове озариха западната гора, докато гигантският боен кораб наближаваше езерото, сякаш вече ги преследваше. Скоро щеше да се понесе покрай брега към тях. Тя и останалите трябваше да действат бързо — и да плуват още по-бързо.

Грейлин се приближи до тяхната група, следван от двата си варгъра, които пристъпваха нервно зад него.

— Щом стигнем до езерото, корабът ще се спусне бързо от върхарите. Така че дръжте се здраво. Когато започнем да се плъзгаме по водата, ще скочите от задния край.

Тя погледна Фрел, който бе свалил алхимичната си роба и носеше взети назаем панталони, ботуши и жакет. Канти бе привързал плътно двата колчана към раменете си, увити в намаслена кожа. Джейс бе препасал на гърба си гулд’гулската си брадва.

— Няма да имаме време да забавим ход — предупреди ги Грейлин, — така че се пригответе за силен удар във водата. После се насочете право към брега.

Никс знаеше, че единствената им надежда е да напуснат незабелязано кораба и да се молят продължилият нататък „Врабчар“ да привлече вниманието на преследвачите и те да подгонят бързолета. С малко късмет тази хитрост щеше да позволи на групата им да се скрие в горския лабиринт на Спокоен кът, докато огньовете угаснат и другите могат да се върнат.

И все пак…

Тя се обърна към прошарения рицар. Видя старата болка на лицето му и страха в очите му — но този страх не бе за самия него.

Той я хвана за рамото.

— Преди много време изоставих теб и майка ти. Надявах се да отвлека вниманието на кралските легиони. — Пръстите му я стиснаха по-силно. — Този път няма да предам доверието ти.

Искаше ѝ се да му се присмее, да му каже, че дори тази саможертва няма да е достатъчна, но не можеше да намери думи, способни да му причинят по-голяма болка от тази, която вече изпитваше. Видя желанието му да я сграбчи в прегръдка, но и разочарованието му от ясното разбиране, че това ще е нежелано.

Вместо това пръстите му я пуснаха. Той се обърна към един от варгрите.

— Аамон, върви с Никс. — Посочи я, а после се хвана за китката с другата си ръка. — Пази я.

Кехлибарените очи на варгъра се извъртяха към нея. Той пристъпи от лапа на лапа, пронизителният му вой бликна и я окъпа, мина през тялото ѝ. Нишката, която я свързваше с двете животни, засия още по-ярко. Аамон се приближи и побутна с нос ръката ѝ, така че дланта ѝ да легне между ушите му.

Вперил очи в звяра, Грейлин прошепна толкова тихо, че вятърът отнесе думите, но те можеха да се прочетат по устните му:

— Благодаря ти, братко…

Калдер направи крачка към Никс и Аамон, следвайки тези блестящи нишки, но Грейлин го докосна по хълбока.

— Остани, Калдер. Все още имаме дългове, които трябва да бъдат изплатени.

Рицарят се взираше в Никс и тя разбра, че част от този дълг е към нея, но от начина, по който държеше ръка върху тялото на Калдер, подозираше, че в тези загадъчни думи има нещо повече, друга неизречена сметка, която трябва да бъде уредена.

Грейлин отстъпи назад и погледна към другите.

— Пазете я.

Канти сви рамене.

— Доведохме я чак дотук, нали?

— Май по-скоро тя ни доведе — изсумтя Джейс.

Фрел излезе напред и стисна ръката на рицаря.

— Добра слука, Грейлин си Мур. Ще направим всичко по силите си да защитим детето на Марейн, докато успееш да…

Гласът на Дарант изрева по медната тръба:

— Стигнахме! Хейлса е пред нас!

Корабът изскочи от мъглите и се понесе над гладките води, които отразяваха яркото синьо небе. Внезапният блясък — от езерото, от небето заслепи Никс. Тя премигна и ахна, когато корабът пикира към повърхността на Хейлса. Внезапното пропадане я надигна на пръсти и едва не я отхвърли назад в трюма, но тя се задържа, хваната за рамата на небесния сал. Зад нея птиците във висящите клетки закрещяха.

По-наблизо Грейлин още държеше Фрел и помогна на алхимика да остане прав. Канти направи същото за Джейс. После „Врабчарят“ се изравни и направи лек завой, за да полети покрай брега. Килът му се сниши, докато не започна да се плъзга по езерото, вдигайки пръски от двете си страни.

— Сега! — изкрещя Грейлин и блъсна Фрел към отворения люк.

Канти и Джейс пристъпиха със залитане след алхимика.

Никс хвърли един последен поглед към мъжа, който можеше да е неин баща — а после се обърна, преди страхът да я е вкопал на място. Затича се по спуснатата рампа с Аамон до себе си. Пред нея тримата мъже скочиха един след друг през ръба и изчезнаха в тъмносините води.

Никс стигна до края и едва не се дръпна назад… а после Аамон скочи, за да я поведе. Черпейки сила от храброто му сърце, тя го последва точно когато носът на „Врабчарят“ се надигна отново. Загубила равновесие. Никс се преметна през ръба като изсипана и се вряза във водата.

Силният удар я претърколи и изкара въздуха от дробовете ѝ. После я сграбчи студът и я накара да изплува обратно на повърхността, пляскайки с крайници. Тя изкашля водата от дробовете си и се огледа.

Аамон се показа наблизо и разтръска мокрите си уши. Дишаше тежко, а очите му блестяха срещу нея. Зад него тя видя Джейс и Фрел да гребат към мъгливия бряг. Недалеч Канти риташе на едно място, докато не я видя. Посочи към гората и заплува след другите.

Тя преглътна и загреба към брега.

Аамон се движеше редом с нея, цепейки гладко водата, вперил поглед напред, но едното му ухо бе извърнато към шума от пляскането ѝ. Тя си спомни думите на Грейлин. „Пази я.“ Аамон явно смяташе да изпълни тази заповед.

Прогизналите ѝ ботуши най-после срещнаха пясък. Тя полуизплува, полуизгази от езерото и се покатери на брега. Завъртя се тъкмо навреме, за да види как „Врабчарят“ стига до отсрещния бряг и изчезва в облаците над дърветата.

Ниско ръмжене я предупреди.

Както и вик откъм Канти.

— Скрий се в гората!

Никс отстъпи от брега и потъна в мъглата. Запрепъва се през ниските клони. Другите направиха същото — и точно навреме.

Далеч вдясно от нея една голяма сянка изплува високо над дърветата. Простря мрака си над ярките води. Носът на един кораб се показа от облаците заедно с огромен балон.

„Бойният кораб…“

Една ръка я сграбчи за рамото.

— Не спирай — каза ѝ Канти. — Ако корабните далекоскопи наблюдават брега, не бива да ни забележат.

Тя понечи да се обърне… а после далечни експлозии отекнаха от мъгливата гора от другата страна на езерото. Оранжеви огнени кълба проблеснаха и се стопиха, като светокрилки в тъмно блато.

Канти също го видя.

— Това копеле Хадан…

Явно принцът бе прав за засадата.

До нея Аамон изръмжа, отразявайки собствения ѝ гняв и тревога.

Тя се страхуваше за другите, но също и за групата си.

Взря се в сянката, разпростираща се над водата.

Щеше ли хитрината им да излъже врага?

Микен посочи през извитите прозорци на носа на „Титан“ към проблясъците на огнени алхимикали от другата страна на езерото. Сърцето му се бе разтуптяло от ловно вълнение. Беше вперил неотклонно поглед в мишената им.

— Откарай ни там! — извика той.

Стоеше на бака на бойния кораб, който обхващаше целия нос. Извити прозорци разкриваха гледка към ослепително сияещото езеро долу. Хора от екипажа, по десет от всяка страна, работеха на множество уреди. Въртяха колела, дърпаха ръчки и крещяха заповеди в гърлата на бронзови тръби. Двама мъже на левия и десния борд бяха притиснали лица към далекоскопите си и претърсваха езерото, небето и гората.

Зад Микен имаше голяма карта, забодена върху кръгла маса, на която бяха изобразени с големи подробности Облачен предел и градът долу — или поне каквото се знаеше за тези мъгливи планини. Картата бе покрита с драсканици с червено и синьо мастило, които показваха стратегии и разделяха района на квадрати за претърсване.

Микен не се интересуваше от такива подробности. Премести се до Хадан, който стоеше до кормчията на щурвала на „Титан“. Васалният генерал се взираше през високите прозорци, хванал ръце зад гърба си. Изражението му бе каменно както винаги.

Микен не го свърташе на едно място. Следеше огнените проблясъци в мъглата оттатък езерото. Би се заклел, че може да надуши горящите алхимикали от онази огнена стихия, но по-вероятно това бяха огнепламовите горелки на самия боен кораб. Чуваше рева им през корпуса на „Титан“. Дим замъгли гледката, докато корабът сякаш забавяше ход, извъртайки се на изток.

— Защо завиваме? — Микен посочи напред. — Трябва да ги последваме. Да настигнем тези копелета.

— Не — каза Хадан.

Микен се намръщи срещу генерала.

— Хванали сме ги натясно. „Титан“ може да види сметката на онзи бързолет за нула време.

Вниманието на Хадан не бе насочено към далечните взривове, а към водите долу.

— Не можем да сме сигурни, че брат ти или другите изобщо са на борда на кораба.

— Тогава защо побягнаха, щом ни видяха?

Хадан сви рамене.

— Спокоен кът е голямо търговско средище. Не всичко, което се търгува тук, е законно. Корабът може да се е страхувал да не го принудим да кацне и да го претърсим.

— Въпреки това не е ли по-добре да премахнем всякакъв шанс да се измъкнат?

— Няма за какво да се тревожиш. Моята флота от ловни катери ще се справи с всеки, който е на борда на онзи кораб. Но мисля, че си прав, принц Микен. Врагът е бил на борда на бързолета.

— Тогава защо не…

— Казах „бил е“.

Микен се намръщи.

Хадан го хвана за рамото и доближи носа му до стъклото на прозореца.

— Какво виждаш там долу?

Той сви рамене.

— Вода. Езерото Хейлса.

— Ако се надяваш някой ден да бъдеш крал-воин, трябва да се научиш да разчиташ знаците, както гадател — хвърлените кости. — Хадан бутна Микен още по-напред, докато носът му не опря в стъклото. — Виж вълничките, които се разбягват на две страни по гладката повърхност, сякаш някой е прекарал нож през езерото.

Микен разбра и очите му се присвиха.

— Или кила на бързолет.

— Преди да побегне отново — добави Хадан и пусна принца.

— Мислиш, че са пуснали нещо — или някого — там долу. — Микен се взря навъсено в Хадан, но гневът му не бе насочен към генерала.

„Канти…“

Хадан кимна в знак на съгласие.

— Макар че онези, които търсим, са били на борда на бързолета, мисля, че в момента се връщат към Спокоен кът.

— И какво ще правим? — попита Микен.

— Продължаваме по първоначалния план. Хората ми оттатък езерото ще свалят онзи бързолет и ще приберат всеки оцелял за разпит. Междувременно „Титан“ ще затвори примката долу. Щом стигнем до градските докове, ще стоварим войниците си и ще претърсим Спокоен кът от единия до другия край, като опожаряваме всичко по пътя си.

Микен хвърли поглед назад към покритата със знаци карта и призна мъдростта на тази упорита стратегия. Насили блъскащото си сърце да се успокои.

— Явно имам още много да уча.

— Още си млад. — Хадан го тупна по рамото. — Но не се страхувай, с времето ще направя от теб крал-воин, достатъчно хитър и смел да предизвика самите богове.

Микен се изпъна под ръката му, приемайки тази истина — и още една.

„Преди това да стане, трябва първо да отърва Короната от моя брат, незаконородената си сестра и онзи проклет рицар.“

Превит над щурвала на небесния сал, Грейлин летеше покрай брега на Хейлса. Оставаше скрит в мъглата, като държеше ярките води от дясната си страна и ги използваше за ориентир.

По-рано се бе изстрелял от задния край на „Врабчарят“ веднага щом бързолетът навлезе в мъглите от другата страна на езерото. Дарант бе извил съда рязко на изток, позволявайки на Грейлин да поеме на запад.

После корабът на Дарант бе включил ярките спирали от огнеплам на горелките си, за да подмами скритите в облаците вълци по пламтящата си диря, като по този начин даде възможност на Грейлин да се измъкне незабелязан. Щом се озова на свобода, той ускори сала — специално изработен от пиратите с по-големи огнепламови резервоари, за да може да атакува кораби — и заобиколи по западния бряг на Хейлса.

Накрая стигна до изгорената ивица, оставена от бойния кораб. Зави, за да я последва, с намерението да се доближи до по-големия съд отзад. Но се чувстваше като цаца, тръгнала на лов за акули.

Докато летеше, ботушите му въртяха педалите и от време на време включваше лявата или дясната огнепламова горелка, за да насочва тесния съд насам-натам, от хладната мъгла към горещия пушек и обратно. Пускаше горелките само когато салът минаваше над димната следа, оставена от бойния кораб. Пожарът долу скриваше малките му пламъчета. Всяка огнена струя го ускоряваше все повече, така че когато навлизаше отново в мъглата, можеше да ги угаси и да продължи да се носи тихо през облачния слой.

Тласък подир тласък, той летеше след огромната си мишена. Беше като криволичеща стрела, насочваща се неотклонно към бойния кораб. Зад него, в товарния отсек на сала, имаше две редици бурета, полегнали на една страна върху наклонена смазана рамка. Тя сочеше навън през отворената кърма. Пълните с алхимикали бурета бяха държани на място от въжета. Коленете му се удряха в ръчките от двете страни, които щяха да освободят тези въжета, така че буретата да се изсипят от задния край.

„Но първо трябва да стигна до проклетия балон.“

Дарант го бе предупредил колко е безсмислена подобна атака, даже бе предложил да прати човек от собствения си екипаж, като твърдеше, че той има много по-голям опит в подобни дела.

Но Грейлин отказа.

„Трябва аз да го направя.“

Не би пожертвал някой друг, за да изплати дълга си към дъщерята на Марейн. Стисна щурвала по-здраво. Беше оставил Калдер при пирата, така че ако се провалеше, щеше да е спазил думата си към мъжа. Дарант щеше да получи обещания му варгър.

Но най-силно в съзнанието му се бяха запечатали думите му към дъщерята на Марейн, пламтящи също като пътя, който следваше. „Преди много време изоставих теб и майка ти. Надявах се да отвлека вниманието на кралските легиони. Този път няма да предам доверието ти.“

— Няма да го направя — закле се на глас.

Продължи на изток покрай северния бряг на Хейлса, криволичейки между дима и мъглата, като държеше блясъка на откритото езеро от дясната си страна. Накрая огнената диря изтля, бележейки мястото, където бойният кораб бе поел над водата.

Грейлин не забави ход. Устреми се напред, докато яркото сияние отдясно не бе затъмнено от гигантска сянка.

„Бойният кораб…“

Той завъртя щурвала, за да се насочи към него. Ботушите му надвиснаха над педалите за огнеплама, но той се въздържа да ги натисне. Щеше да изчака до последния момент. Не можеше да рискува да разкрие присъствието си по-рано.

Но от предпазливостта му нямаше никаква полза.

Високо вляво от него една тъмна сянка проби облаците, завихряйки мъглите зад себе си.

А после салът на Грейлин изхвръкна от мъглите и се понесе над огряното от слънцето езеро. Бойният кораб се извисяваше пред него. Едно оръдие по левия му борд димеше. Други стреляха, плюейки пламъци. Бараж от черно желязо изпълни небето.

Грейлин осъзна няколко неща едновременно. Беше излязъл от облаците твърде ниско. Салът се намираше на нивото на грамадния кил на кораба. Но именно малката височина го спаси сега. Гюлетата прелитаха над него и изчезваха в гората отзад.

Той натисна и двата педала. Огън изригна от кърмата на сала и го изстреля напред. Грейлин завъртя щурвала, за да насочи носа нагоре. Тласъкът го отхвърли към облегалката, но той задържа крака върху педалите, без да спира да дава газ.

Салът се промуши зад първия оръдеен залп.

Преди легионерите да успеят да презаредят и нагласят прицела си, той се устреми към бойния кораб. Заиздига се покрай етажите на гигантския съд, който изпълни прозорците му. Подмина дългата редица оръдия, щръкнали от корпуса. Когато стигна до нивото на парапета, видя хора, търчащи по палубата.

Налегна щурвала, насочвайки сала нагоре. Тепърва му предстоеше да мине над балона, стръмно издигане, което изглеждаше невъзможно. Затаи дъх, като се молеше резервоарите с огнеплам да изтраят достатъчно, за да покори върха на този балон.

Но оръдията бяха най-слабото въоръжение на кораба.

Изведнъж огнени копия засвистяха във въздуха около него, изстреляни от редицата балисти, наредени покрай парапета на палубата. Небето се изпълни с димни следи.

Той затаи дъх, без да забавя ход.

Молеше се на всички богове да го дарят с това последно избавление.

Но те го сметнаха за недостоен.

Едно желязно копие, изпускащо опашка от пламъци, се стрелна покрай прозореца му. Салът се разтресе бясно, когато балонът му бе улучен — а после огнен взрив го завъртя във въздуха.

Докато съдът падаше, Грейлин се мъчеше да пребори въртенето, като отпусна единия педал и задържа другия силно натиснат. Огънят от едната страна угасна, а от другата запламтя ярко. Главозамайващата гледка отвън се забави достатъчно, за да успее да зърне откъслечни картини на балона на бойния кораб, издигащ се покрай него, докато салът му падаше.

Той стисна зъби.

„Преди да умра, ще нанеса колкото мога повече щети.“

Насочи носа на тресящия се съд към откритата палуба, летяща насреща му. Натисна и двата педала, за да задейства горелките. Новият тласък запрати сала му към средата на палубата, теглейки зад себе си разкъсаните останки от балона.

Той видя как хората се разбягаха наляво и надясно.

Носът на сала строши левия парапет и се заби между две гигантски балисти. Килът му се плъзна по палубата и той заподскача като плосък камък по спокойна вода.

Грейлин стисна щурвала, за да се задържи на мястото си.

А после клатушкащият се сал се блъсна с широката си страна в едно гигантско стоманено въже на десния борд и избумтя мощно. Спря и се разцепи на две. Силата на удара изхвърли Грейлин от седалката му. Главата му се тресна в корпуса и пред очите му изскочиха искри. Той се опита да стане, но падна замаяно на едно коляно.

През отворената кърма видя как към него тичат мъже.

Направи нов мъчителен опит да се изправи. Изтегли меча си, решен да се бие до последен дъх.

„За Никс…“

Вдигна дългото сребърно острие на Сърцетрън — но светът се завъртя около него. Краката му се гънеха пиянски. Той вдигна меча и замахна надолу. Това бе единственото, на което бе способен в този момент. Надяваше се, че е достатъчно. После се строполи назад в седалката на сала. Опита се да се надигне, но светът потъмня.

44.

Канти водеше групата им без спиране през хаоса и паниката на Спокоен кът. Каруци громоляха по улиците. Ездачи шибаха с камшици всеки на пътя си. Тълпата се състоеше в по-голямата си част от жители на града, понесли имуществото си на гръб. Много други се свиваха зад затворените кепенци на прозорците.

Отвсякъде ехтяха камбани и се смесваха с виковете и крясъците.

За групата им щеше да е трудно да върви срещу този поток, ако не бе грамадният мокър звяр, който ги водеше. Гривата на Аамон бе настръхнала застрашително. Муцуната му се бе озъбила, разкривайки дълги бели зъби. Морето от хора се разтваряше пред заплашителното му ръмжене, за да им позволи да минат през града.

— Къде отиваме? — попита Джейс, изричайки на глас въпроса, който тормозеше всички.

Фрел погледна назад.

— Скоро ще трябва да решим това. Особено след като вече навлязохме на сигурно място дълбоко в града.

Канти се намръщи.

— Това място изобщо не е сигурно.

Преди малко всички бяха чули оръдейните гърмежи. Не знаеха какво вещаят те, но обстрелът ги пришпори да вървят още по-бързо. Въздухът вече бе изпълнен със задушлив дим и мъглата бе потъмняла от него. От всички страни в далечината сияеха пламъци, освен на изток, към доковете. Това бе посоката, в която бягаха повечето градски жители, но Канти знаеше, че натам няма безопасност. Един от бойните кораби — или и двата — скоро щеше да завладее онзи район.

— Тогава какво ще правим? — попита пак Джейс и стисна с две ръце новата си брадва; стоеше закрилнически близо до Никс.

Канти изпухтя, уморен само да бяга.

— Насам.

Дръпна ги всички под стрехите на изоставен магазин, като остави тълпата да тече покрай тях. Всички очи се впериха в него.

Канти изложи ситуацията.

— Доколкото познавам Хадан, след като блокира това място, легионите му ще претърсят града, квартал по квартал, като изгарят всичко след себе си, за да са сигурни, че не са пропуснали нещо. След това, ако не ни намерят, ще пресеят пепелта.

Очите на Джейс бяха станали огромни като чинии.

— Тогава къде ще отидем? Къде можем да се скрием?

Канти посочи напред.

— „Златният клон“.

— Обратно в хана ли? Защо там? — попита Фрел. — Това ми се струва рискован избор. При предишното ни посещение платих в злато за мълчанието им, но се страхувам, че подобна щедрост ще загуби силата си, ако целият град гори.

Канти изложи аргументите си колкото можеше по-бързо.

— Няма да наемаме стаи там, Фрел. Ще се вмъкнем тайно и ще се насочим право към винените изби.

— Винените изби ли? — попита Джейс, смръщил чело.

— Огледах мястото миналата нощ, докато вие дуднехте безкрай за плановете си, които явно вече са станали на пух и прах. Че къде другаде може да отиде Принцът пияндурник на Върховръх, за да си пропилее нощта?

Фрел се намръщи, сякаш доловил лъжата му.

Всъщност той не бе слязъл долу да вкуси от прашните бутилки. Беше отишъл да потърси място, където да се оттеглят, ако ханът бъде нападнат. След всичко станало Канти вече виждаше врагове във всяка сянка. Тези страхове го държаха трезвен и му пречеха да заспи.

— Избите са изкопани под корените на гигантското дърво, в което се намира ханът. Там долу е истински лабиринт. Не само че стига надълбоко, което може да ни предпази от всякакъв огън, горящ горе, но има и десетки изходи, през които да се измъкнем. Един млад прислужник с червената шапка на хана ми показа два от тях и ми разказа за още няколко. Всичко това срещу три медни монети. Цена, която сега се радвам, че платих.

Фрел се вгледа в него за момент, после кимна.

— Тогава ще отидем там.

Канти хвана алхимика, преди да е успял да се извърне.

— Освен това там има толкова много вино. Не можем да пренебрегнем предимството да се накъркаме хубаво, ако нещата тръгнат на зле.

Фрел завъртя очи и се отърси от него, после го бутна отново към шумящата тълпа.

— Да вървим.

Тръгнаха, като спираха само от време на време да смушкат някого и да поискат напътствия. Аамон им осигуряваше съдействието на хората сред паниката.

Накрая се появи позлатената табела на „Златният клон“. Ханът не изглеждаше кой знае колко по-различен от преди. Няколко от светещите прозорци в огромния дънер бяха угаснали, но огромната порта към общата зала стоеше отворена. Оттам се лееше весела музика, заедно с обичайните гръмогласни изблици на смях.

Макар че за опитното ухо на Канти всичко това звучеше много по-пиянски. Явно някои хора вече се бяха възползвали от одевешния му съвет.

„Да се натаралянкат, докато светът изгаря около тях.“

Поведе смело другите към онези, които споделяха неговия дух — докато зад гърба му не се раздаде ръмжене.

Той се обърна и видя, че Никс се взира в дима и мъглите на града. Ръката ѝ бе легнала върху тялото на Аамон, което трепереше от напрежение. Присвитите очи на варгъра бяха вперени в същата посока. И двете му уши бяха вирнати и насочени пак натам.

Никс килна глава, сякаш се вслушваше в някаква песен, която само тя можеше да чуе.

Джейс пристъпи към нея.

— Какво има?

Тя отвърна, без да го поглежда:

— Нещо идва насам.

Грейлин се свести в свят на панически викове, придружени от гръмотевични взривове, които едва не го пратиха обратно в безсъзнание. Главата го болеше при всеки удар на сърцето му. Струваше му се, че гледа всичко от дъното на кладенец. Шумът бе заглушен от бучене в ушите му.

Хвана се за близката облегалка и се надигна. Някак си бе успял да задържи хватката си върху меча. Погледна го и разбра защо е още жив и свободен.

Преди да загуби свяст преди малко бе направил единственото, което можеше. Беше посякъл въжето, което задържаше буретата върху най-близката наклонена рамка. Пълните с алхимичен огън бурета се бяха търколили по палубата, като всеки фитил пламваше при отъркването си в едно кремъчно колело в края на рамката.

Надигна се на крака и видя как едно буре с по-дълъг фитил избухва в огнена вълна, напуквайки дъските под себе си. Други локви от горящо масло вече осейваха палубата. Корабът бе увит в задушлив черен дим, уловен под грамадата на балона. Екипажът се бореше с пламъците с помощта на кофи пясък, докато рицарите се строяваха за атака срещу осакатения сал.

Грейлин знаеше, че разполага само с миг, преди те да се хвърлят напред. Особено след като два гигантски Трошача се присъединиха към легионерите, с грамадни железни чукове в ръце.

Знаеше, че не може да си позволи да го приклещят в разбития сал, така че пристъпи напред и разсече въжето, държащо втората редица бурета. И когато те се изтърколиха навън, подпалвайки фитилите си, ги последва. Спря само колкото да забие ножа си в края на рамката, за да задържи последните три бурета, фитилът на първото от които гореше. Тъй като нямаше повече време, скочи от сала и се втурна след подскачащите и клатушкащи се бурета.

Рицарите отпред се разбягаха наляво и надясно с тревожни викове.

За нещастие джиновете останаха на местата си и използваха чуковете, за да отбият буретата настрани, запращаха ги през парапета. После се устремиха към него с яростен рев.

Единият замахна към последното търкалящо се буре, което обаче избухна при удара. Грамадното тяло на джина бе отхвърлено нависоко, обвито в пламтящо масло.

Другият джин стигна до Грейлин и замахна към него. Той очакваше подобна атака, така че се приведе под чука и отскочи — право към група рицари, вдигнали мечовете си за бой.

Спря рязко, за да не се набучи на тях.

Рицарите се хвърлиха срещу него, но той отстъпи с танцова стъпка, докато в главата му вървеше отброяване. Когато стигна до нула, отскочи встрани и се просна по очи на палубата.

Рицарите, озадачени за момент, спряха — и в този миг последните три бурета на сала избухнаха. Взривната вълна разтърси целия кораб и хората изпопадаха. Салът се пръсна, запращайки огнени копия във всички посоки, даже към балона горе.

Като знаеше колко е дебела кожата на балоните на бойните кораби, Грейлин не очакваше парчетата да причинят някаква сериозна вреда. Все пак взривът нанесе сериозни опустошения около него. Мъже крещяха, някои обхванати от огън, други пронизани или надупчени от остри отломки.

Грейлин усети жилвания отзад по бедрата и раменете си. Въпреки това се изправи, готов да хукне към някоя от отворените врати, водещи надолу към недрата на кораба. Надяваше се да се скрие там и може би да причини още щети.

Насочи се към най-близкия люк — отворена врата към бака — но в този момент току до нея зейна по-голяма врата, от която се изсипаха още рицари. Сред тях пристъпваше жребец в черна броня, възседнат от ездач с копие.

Грейлин познаваше този ездач, макар че лицето му бе скрито под шлем.

„Хадан си Марк.“

Васалният генерал бе само командир по времето, когато бяха прокудили Грейлин. Въпреки това той познаваше студената му жестокост. Хадан бе този, който му бе счупил ръката по време на „наказателната разходка“, преди да го пратят в изгнание. Повечето други рицари го съжаляваха и го бяха удряли само с камшици и юмруци или го бяха одрасквали леко, докато минаваше между тях. Докато Хадан бе счупил дясната му мишница с чук, пръсвайки костта на парчета.

Сега Хадан възнамеряваше да му причини нещо много по-лошо. Генералът пришпори жребеца си в бесен галоп и снижи копието. Рицари се събраха зад Грейлин, за да му отрежат пътя за отстъпление.

„Така да бъде.“

Грейлин вдигна Сърцетрън и изнесе единия си крак назад, за да се опре здраво на него.

А после целият боен кораб подскочи, когато поредица от взривове отекнаха над главите им. Всички, включително и Грейлин, изпопадаха на палубата. Само конят остана прав, надигна се и затанцува на задните си крака. После стовари отново копитата си долу, а ездачът му бе още в седлото и продължаваше да стиска копието.

Грейлин се претърколи и клекна, погледна нагоре, като се чудеше дали пък пламтящите парчета от сала не са пробили и подпалили огромния балон. Но долната му част изглеждаше непокътната. Отнякъде по-нагоре бълваше дим и пламъци се виеха от върха на балона.

А после се появи едно голямо буре с железни шипове, подскачащо надолу по едната страна на газовата торба. Накрая се удари с достатъчно сила, за да се забие и задържи на място — и избухна в голямо огнено кълбо, разкъсвайки дупка в кожата на балона. Взривната вълна връхлетя целия кораб и разлюля голямата лодка долу.

Грейлин залитна към парапета, като се мъчеше да се задържи на крака.

Хадан изрева и пришпори коня си по наклонената палуба, отказвайки да изпусне мишената си — искаше да набучи Грейлин на копието си.

Вместо да продължава да се бори с наклона, Грейлин се обърна и се втурна надолу по него. Хранеше една надежда. Над него сянка изплува от дима над горящия балон. Бе долната страна на по-малък кораб.

„Врабчарят“.

Той видя как от един отворен люк пада въжена стълба. Тя увисна покрай балона и се залюля свободно, когато бързолетът го подмина. „Врабчарят“ зави и се спусна по-ниско, така че краят на стълбата се приближи до Грейлин.

Той се втурна към парапета на левия борд, докато големият боен кораб започна да се извърта на другата страна, накланяйки палубата под него нагоре. Той се бореше с все по-стръмния наклон. Тропотът на копита зад него стана гръмотевичен. Грейлин очакваше всеки момент копието да го прониже в гърба.

Но стигна благополучно до редицата изоставени балисти, хвърли се между две от тях и скочи през парапета към люлеещата се въжена стълба. Стискаше в едната си ръка Сърцетрън и протегна другата.

Бързо осъзна, че няма да хване стълбата. За щастие Дарант явно не се доверяваше на силата на нозете му и изви „Врабчарят“, така че стълбата се люшна към него.

И го удари в лицето.

Грейлин успя да мушне лявата си ръка през нея и да я увие около най-долното стъпало, но само на косъм. Прибра с мъка меча в ножницата и се хвана и с другата ръка, за по-сигурно. Докато го правеше, „Врабчарят“ се издигна и се завъртя, устремявайки се към облаците.

Стълбата се въртеше и люлееше във въздуха, сякаш се опитваше да го хвърли, но той се държеше здраво. Вдигна поглед към кила на бързолета.

„Как се озова тук?“

Един поглед към езерото му разкри огнени проблясъци, които продължаваха да играят в мъглата. Спомни си думите на Дарант за опитността на хората му. Представи си как вторият сал на „Врабчарят“ лети през онези облаци, дразнейки врага. Който и да беше на него, сигурно подмамваше вълците да гонят собствените си опашки — хитрост, която явно бе позволила на Дарант да се измъкне и да заобиколи от другия край на езерото, за да се приближи към бойния кораб от обратната посока. Озовал се там, Дарант сигурно бе решил да се възползва от катастрофата на Грейлин и да нападне по-големия кораб.

Докато се въртеше във въздуха, Грейлин зърваше от време на време бойния кораб, увиснал накриво над езерото. Видя тъмната фигура на жребец, танцуващ бясно напред-назад. Горе голяма част от балона се беше сгърчила и димеше от атаката на бързолета. Остатъкът от газовата торба, изглежда, се държеше. Той знаеше, че балоните на бойните кораби са разделени на камери с огнеупорни прегради. Беше нужно нещо повече от огнена градушка от един-единствен бързолет, пък макар и с ноктите на „Врабчарят“, за да свали боен кораб.

Все пак вредата бе нанесена.

Преди да потъне в облаците, Грейлин видя как грамадният съд се насочва кретайки към Спокоен кът. Продължаваше да се спуска все по-ниско. За да стигне до градските докове, щеше да му се наложи да прекара лодката си през върхарите на дърветата, понасяйки още повече щети по пътя.

„Но дали това ще е достатъчно? Дали ще спечели на Никс и на другите време да се скрият и може би дори да ограничи възможностите на легионерите да опожарят града, с един осакатен боен кораб, кацнал на доковете?“

Не би могъл да знае, но беше сигурен в едно: „Това не е единственият кораб, бродещ из тези бели морета“.

Докато Грейлин потъваше в облаците, през мъглата отекна корабната свирка на ранения съд, която викаше близнака му.

Въпреки дребната им победа Грейлин осъзна суровата истина.

„Такава хитрост няма да сработи втори път.“