Беззвездната корона

Преди

Тя ражда в калта.

Клечи и се напъва под забулените в мъгла клонаци на чепато памуково дърво. Увивни растения задушават грамадното дърво, теглят клоните му към мъхестите могилки и листата му се ронят в мочурливите води на бавно течащ поток. До нея дънерът, дебел колкото кон, се усуква така, сякаш дървото се е опитвало да се измъкне от тези блатисти земи.

Тя се поти и пъшка, разтворила широко крака. Ръцете ѝ са вдигнати и вкопчени в една лиана. Почти виси на нея. Бодли пронизват дланите ѝ, но болката не е нищо в сравнение с последната контракция, която я разтваря по-широко и изтласква бебето от утробата ѝ. Тя сподавя вика си, за да не би ловците да я чуят.

Все пак един стон се откъсва от нея, безсловесен, защото тя няма език. Тя е азантийска робиня за наслади и никога не ѝ е бил позволен луксът да говори.

След един последен напън усеща облекчението. Детето се изсипва от нея и тупва в рядката кал долу. Тя се свлича от лианата. Бодлите раздират дланите ѝ. Тя се отпуска в калта с бебето между бедрата си. То още е свързано с нея чрез усукана кървава връв.

Тя хлипа от разкъсващите напъни. Взима ножа за дране, оставен до дънера на памуковото дърво. Ножът не е неин, нито кръвта, която вече го е оцапала. Ножът е пъхнат в ръката ѝ от нейния спасител — мъж, нарушил обета си, за да ѝ помогне да избяга от крепостта. След като преплуваха Залива на обещанията под навъсеното око на зимното слънце, преследвани от кралските легионери, двамата излязоха на коварния бряг на Мир. Крайбрежието му представляваше не толкова земя, колкото мътилка, където синьото море се срещаше със застоялите води, заобиколени от блатиста мангрова гора. Когато лодката не можеше да навлиза повече в блатата, спасителят ѝ я отпрати пеш, а той самият оттласна лодката с пръта с намерението да отклони преследвачите им.

Останала сама, сега тя прерязва с ножа пъпната връв, освобождавайки бебето от тялото си и от своето минало. Мислела си е, че вече е празна, но нов спазъм свива корема ѝ. Тя ахва, когато от нея се изсипват кръв и тъкан и заливат бебето. Уплашена, че бебето ще се удави при първата си глътка въздух, тя избърсва лицето му. Очите му остават затворени за този суров свят. Раздраните ѝ длани размазват още кръв. Все пак тя вижда малки нацупени устенца — прекалено сини, почти черни в сенките.

„Дишай, мъничкото ми…“

Разтрива го и се моли.

Една от молитвите ѝ получава отговор, когато детето поема първия си дъх, размърдва се, само лекичко, но достатъчно. Другата ѝ молитва е пренебрегната, когато тя открива, че детето ѝ е момиче.

„Не…“

Вдига отново ножа. Приближава острието до гърлото на бебето.

„По-добре това…“

Ръката ѝ трепери. Тя се навежда и целува челцето, което се сбръчква за първи плач срещу този жесток свят. Моли се — едновременно като извинение и обяснение. „Освободи се от мен. От моето минало. От моя срам. От онези, които искат да те вземат.“

Преди да може да направи нещо. Земната майка я наказва за дързостта да се откаже от дара на утробата си. Коремът я присвива отново. Гореща кръв руква между бедрата ѝ. Отначало болката е огнена — после става ужасно студена. А кръвта продължава да тече, излива живота ѝ в калта.

Тя съзира истината в разширяващото се петно.

Отгледана сред робите за наслади, тя е помагала на акушерки за други момичета, които са се оказали с дете въпреки чайовете с копелдашка билка. През изминалите две десетилетия е виждала раждания във всичките им безбройни форми: някои радостни, други страшни, повечето неохотни. Всички те са включвали сълзи. И кръв и лайна, разкъсана плът, бебета, родени с краката напред, други деформирани от чая или с тела, осакатени от собствените им майки при опитите да сложат край на живота на детето, преди да се е родило. Когато беше много млада, осъждаше това. Тогава не знаеше какво означава да си дете, родено под камшика, чиято душа рано или късно бива прекършена под пъшкащите тласъци на някой господар.

В крайна сметка научи трудните и необходими уроци.

Сега се взира в ножа, опрян в гърлото на дъщеря ѝ.

Под бебето вече се е образувала голяма локва кръв. Миризмата ѝ привлича мухи и пиявици. Докато тя се взира надолу в очите, които едва започват да се открехват, гората притихва, сякаш в благоговение. Птичите песни секват, остава само жуженето на насекомите. С него се смесва един нов звук. Силен плясък на вода отдясно.

Тя се размърдва, успява да извие глава. Даже това леко движение кара мрака да се свие по-плътно около нея. От мудното течение на блатото едно влечуго издрапва на брега. Ноктите му рият калта, теглейки масивното му туловище, предхождано от муцуна с наредени по нея остри зъби. Макар и безоко, създанието се насочва безпогрешно през тръстиките и мъха, привлечено от кръвта ѝ също толкова сигурно като хапещите мухи.

„Не…“

Закрилническият ѝ инстинкт надвива горчивите уроци от миналото ѝ. Тя отмества ножа от гърлото на дъщеря си и го вдига срещу приближаващия се звяр. Макар да знае, че не може да му причини нищо повече от убождане — и дори това не е сигурно. Хищното влечуго е два пъти по-дълго от нея и десет пъти по-тежко. Тя усеща възрастта му, разчита вековете в дебелия изумруден налеп по края на черните му люспи.

Макар и старо, то се устремява по-бързо към нея, сляпо за ножа и цялата му безполезност. Носи със себе си зловонието на леш и застояла вода. Слузта по гърба и страните му сияе слабо в горските сенки.

Въпреки това тя коленичи над детето си. Прекалено е слаба дори да стои права. Ръката ѝ трепери от усилието да държи ножа. Мракът продължава да стеснява света ѝ все повече.

Напряга се в очакване на предстоящия тежък удар, както е правила много нощи в парфюмираните легла на господарите си. Тялото ѝ никога не ѝ е принадлежало.

В нея лумва гняв. Даже този огън ѝ е бил забранен в миналото. В този последен миг тя сграбчва пламъка и излива сетните си сили в отчаян крясък. Затваря очи и крещи към небесата, към звяра, към себе си, към детето си, което никога няма да живее.

За първи път в живота ѝ я чуват.

Пронизителен писък отеква от небето. Тя го чува не толкова с ушите си, колкото с цялото си тяло. Той пронизва кожата ѝ, достатъчно остър да достигне до кокала. От силата му тя цялата настръхва. Отваря очи и вижда как влечугото спира с приплъзване в калта, на не повече от една ръка разстояние. Паникьосан, звярът се извива и гърчи, за да обърне тежкото си туловище и да се върне на сигурно място в черната вода.

Преди да успее обаче, отгоре се чува кършене на клони. Сянка се стрелва през листака и се стоварва върху звяра. Извити като сърпове нокти пробиват твърдите люспи. Кости се чупят под удара на създание, голямо колкото каруца. Кожени криле се разперват с плющене и едното я улучва странично и я събаря от детето ѝ.

Блъсва се в разкривения дънер на друго дърво. Рухва сред плетеницата на корените му. Оттам гледа как грамадните криле замахват веднъж и съществото се издига във въздуха. Влечугото е откъснато от земята. Пронизалите го нокти го разкъсват на две половини и запращат вековното му тяло обратно в тъмните води.

А после крилатото създание каца в калта.

Завърта се към нея, разкривайки зловещото си великолепие. Вдигнало е високо кожените си криле, достатъчно тънки по краищата, за да се вижда през тях блещукането на петната слънчева светлина. Държи главата си приведена до земята. Големите космати уши се извъртат към нея. Дългите цепки на ноздрите му се разширяват и затрепкват, то души въздуха. Изсъсква срещу нея и косматата грива, минаваща по късия врат и извития му гръб, настръхва.

Тя знае за този звяр, цяла Азантия знае за него — това е ужасът на блатата, кошмарният мирски прилеп, отровният обитател на забуления вулкан в сърцето на тези блатисти земи. Юмрука. Носят се сума ти истории за тези същества, макар че малцина са оживели от срещите с тях, за да разказват. Никога никой ловец не се е връщал с такава неуловима, опасна плячка. Дори костите им никога не са стигнали до някоя от сбирките на замъка.

Със свито гърло тя се взира в чудовището пред себе си.

Безмилостни очи, студени като черни диаманти, отвръщат на погледа ѝ. Непрекъснат съсък се лее от гърлото му. Тя цялата потреперва от недоловим за ушите звук. Усеща го в зъбите си, в черепа си, как пращи по повърхността на мозъка ѝ като масло в тиган. Знае, че я изучават по-дълбоко, отколкото би могло да направи всяко око.

Устните на звяра се отдръпват заплашително и оголват дълги зъби, по които блести отрова. Прилепът започва да се приближава към нея, избутвайки се с крилата си.

Не, не към нея — а към бебето в калта.

Мънички крайници се размахват във въздуха, сякаш подканват чудовището.

Тя се опитва да се притече на помощ на дъщеря си, но е изпуснала ножа. Не че това има значение. Не са ѝ останали сили дори да пълзи. Тялото ѝ е студено като калта под нея. Единственото топло нещо са сълзите, стичащи се по бузите ѝ. Понеже знае, че няма какво повече да направи, приема неизбежното и се отпуска в корените на дървото.

Мракът я обгръща.

Преди да я погълне съвсем, тя се взира за един последен път в детето си. Макар че не е успяла да даде на момиченцето живот, му е дала друг, не по-малко ценен дар.

Свободата му — колкото и краткотрайна да се окаже тя.

Намира някаква утеха в това, докато сенките заличават света.

Но някой друг не се задоволява толкова лесно.

Докато тя гасне, чува първия плач на бебето си, жаден и гневен. Не може да направи нищо, за да утеши този рев към един живот, прекъснат преди да е започнал. Вместо това дава на детето си последния си съвет — урок, усвоен по най-трудния начин.

„По-добре е да умреш свободна, дъще.“