Беззвездната корона

53.

Рит се втурна презглава в бака на „Титан“. Наметалото му вдигаше прах зад него. Той дишаше тежко. Бедрата още го боляха от лудото препускане през целия Спокоен кът. Беше оставил коня си, запенен и треперещ, при едно от конярчетата на бойния кораб, което изглеждаше ужасено от състоянието на животното. Рит му бе хвърлил юздите и бе хукнал през „Титан“, за да стигне до Хадан.

Васалният генерал забеляза вихреното му пристигане от мястото си до един навигатор, който се взираше през далекоскопа си, и закрачи да го посрещне.

— Какво има? — попита генералът.

Рит спря запъхтян пред него. Вдигна кълбото на Скерен и се опита да си поеме дъх. Зрението му бе замъглено от сълзите, които още се мъчеха да отмият саждите от очите му. Сърцето блъскаше в гърдите му.

— Още един… — изпъшка той. — Още един сигнал…

Замаян от умора и вълнение, той се помъчи да се окопити, докато стаята се въртеше около него.

— Връхлетя преди малко… когато бях до кратера. — Посочи с трепереща ръка към кърмата на кораба. — Невероятно силен…

Хадан се втренчи в кристалното кълбо в ръката на Рит. Смръщи вежди, оглеждайки магнитите.

— Какво е станало с инструмента ти?

Рит разбираше смайването на генерала. Половината магнитни стрелки бяха изпопадали през гъстото масло и лежаха на дъното на сферата. Няколко още стояха по местата си и се въртяха лениво. Рит притисна с палец една пукнатина в кристала, за да запуши теча.

— Сигналът връхлетя с такава сила, че кълбото едва не отхвръкна от ръката ми. — Той го стисна по-здраво, уплашен, че всеки момент може да долети нов сигнал.

В Спокоен кът кълбото изведнъж се бе дръпнало рязко в дланта му. Наложи му се да го сграбчи с две ръце, за да го задържи. То обаче продължи да се тресе бясно и се напука от едната страна. Когато Рит се взря в него, магнитите трепереха настойчиво и медните нишки сияеха в маслото. После, една след друга, стрелките се откъснаха от осите си и бяха ответи от невидимите ветрове към задния край на глобуса. Останалите трепереха и се мъчеха да останат на мястото си като платна в буря.

Без да откъсва поглед от тях. Рит завъртя коня си в кръг. Щом установи посоката, препусна право назад към „Титан“.

Хадан се намръщи.

— Да не би сигналът да е дошъл от мястото на взрива?

— Не. От извън Спокоен кът.

Сигналът бе утихнал, преди да стигне до „Титан“, но явно идваше от по-далеч на изток.

— Покажи ми. — Хадан дръпна Рит до кръглата маса, където бе забодена една карта.

Рит изучи схемата на града и околността. Към навигационната карта бе прикрепено пътеводно стъкло. Той използва стрелката му, за да определи посоката. Сложи пръст върху градските докове и прокара линия право на изток, навън от картата. Продължи да сочи с ръка в същата посока през прозорците на носа.

— Дойде някъде от скалите на Далаледа — каза Рит. — Може би дори от върха на Булото.

Хадан изруга и се изправи. Завъртя се към далекоскопа на десния борд.

— Навигатор Прайс! Още ли виждаш ловния катер?

— Тъй вярно, генерале, тъкмо се доближава до скалите.

Рит се вцепени.

— Защо катер вече пътува нататък?

— За да провери един сигнал — процеди в отговор Хадан. — Оттам се издигна облак син дим. Мислех, че вероятно няма нищо, но все пак пратих катер да провери.

Рит стисна юмрук, знаеше, че това не може да е съвпадение.

— Те някак си са се озовали там. Бронзовото оръжие, а може би и предателите.

— И не само те. — Лицето на Хадан бе пребледняло. — Принц Микен е на борда на онзи катер.

— Какво? Защо?

Хадан закрачи бързо към една говорилна тръба, като извика ядосано през рамо:

— За да му дам да прави нещо. Но най-вече за да попреча на това копеле да си опетни още повече репутацията тук.

Рит последва генерала.

— Трябва да се прехвърля на „Пиул“. Да проследя този сигнал.

— Направи го. Аз ще пратя врана на командира със заповед да ти се подчинява.

Рит се завъртя, готов да се втурне към някой небесен сал и да полети към „Пиул“.

Хадан извика подире му:

— Аз ще отвържа този тромав бивол и ще те последвам. Но не ме чакай. Намери къде са се сврели онези предатели.

Рит махна с ръка, за да покаже, че го е чул. Представи си как „Титан“ влачи кила си по върхарите на дърветата, за да стигне до скалите. Половината от газовите му торби още не бяха закърпени. Но „Пиул“ бе невредим и би трябвало бързо да стигне до Булото.

„И все пак няма да съм първият там.“

Микен се приведе наляво от седналия водач на ловния катер. Погледна през тесния прозорец към издигащата се стена от черен камък. Забеляза редица стълби, изсечени в скалите. Проследи ги до мъглите долу.

Посочи натам и извика през рамото на водача към вирлианския капитан.

— Ей оттам се издигна димът. Сигурен съм.

И сякаш боговете искаха да потвърдят твърдението му, от мъглите точно там, където сочеше, излетя стрела и избухна в синкав облак.

Капитанът, Торин, се ухили широко.

— Прав си.

Вирлианецът, изглежда, бе наполовина джин. Беше толкова висок, че трябваше да стои с приведена глава и прегърбени рамене, за да не се удря в тавана на катера. Зад него двайсет бронирани рицари се бяха свили в тясната вътрешност на нападателния кораб. Сред тях имаше един чистокръвен джин, седнал на пода и сложил бойна брадва върху коленете си.

„Може да е роднина на Торин?“

— Трудно е да отклоним любезната им покана. — Торин се приведе към водача. — Спусни ни бързо през онези мъгли. Да не им даваме шанс да размислят.

Микен се ухили. Стисна с една ръка кожената примка, висяща от покрива, а другата сложи върху дръжката на меча си.

Торин го изгледа и се намръщи.

— Ти стой до мен, млади принце. Не смея да те върна на „Титан“ дори с най-малката вдлъбнатина в тази красива броня.

Микен скръцна със зъби недоволно, но имаше достатъчно ум да не спори.

Торин извика през рамо на легионерите:

— Стиснете си задниците и се молете на боговете си! Слизаме да цунем косматия гъз на Хадис.

Капитанът тупна водача по рамото.

— Свий балона и ни остави да паднем като камък.

Водачът дръпна една ръчка. Катерът потрепери — а после полетя право надолу.

Бързото падане издигна Микен на пръсти. Кръвта нахлу в главата му, а околният свят изчезна в мъглите. Микен затаи дъх, докато под кила им не се появи нова гледка.

Той огледа земята, носеща се към тях. Видя групичка каменни къщи в основата на скалите. Друг облак синкав дим разцъфтя от долната страна на мъгливата пелена, само за да бъде отвят от преминаването им. За миг му се стори, че зърна някаква фигура да потъва в едно от скалните жилища, но можеше да е само игра на сенките, докато катерът падаше.

Водачът бутна друга ръчка и огнепламовите горелки се включиха под тях, опърляйки тревистите могили долу. Под кила им се закълби дим и катерът рязко спря и увисна само на две педи над земята.

— Всички вън! — ревна Торин.

Кърмовият люк се отвори с трясък. Краят му се удари в земята достатъчно силно, за да подскочи. Джинът изскочи навън пръв, следван от рицарите. Неколцина останаха вътре и вдигнаха заредени арбалети към процепите в корпуса на съда.

Микен пусна примката и тръгна след излизащите от катера.

Торин го спря с ръка като желязна порта.

— Остани до мен, докато не добием някаква представа какво ни очаква.

Микен се наежи от такава предпазливост. Кръвта му се бе разгоряла. Пръстите му стискаха дръжката на меча. Трябваше да вложи всичките си сили, за да кимне.

Торин прецени положението навън само за миг и се насочи към рампата.

— Стой зад мен.

Микен го последва обезсърчен. Как можеше светлият принц на кралството да блесне, като се крие зад нечий гръб?

Но все пак се подчини.

Засега.

Задъхан, Канти се криеше с другите в една от каменните къщи, сгушени край скалите. Беше приклекнал до тесен като процеп прозорец. Лира стоеше до друг вляво от него, откъм зейналата врата. Пратик бе до нея. В дъното на малката стая кетра’кайският разузнавач вече бе закрил лампата си с кожено покривало. Джейс стоеше до Сеирл, хванал брадвата си с две ръце.

— Май някой е видял сигнала ти — изсъска Лира.

Канти се намръщи. Беше излязъл преди малко да изстреля вторите две избухващи стрели. Тъкмо бе пуснал втората, когато огромна сянка се появи над мъглите. Като не знаеше дали се приближава приятел или враг, Канти хукна да се скрие. Едва бе влязъл през вратата, когато зад него се разнесе свистене, придружено от рев и дим на огнепламови горелки.

Сега гледаше как рицарите се изсипват от катера, предвождани от един чудовищен Трошач в желязна броня.

Канти огледа кораба им.

Ловният катер приличаше на малка акула, застанала до каменен риф. Беше тесен и заострен, с балон, оформен за по-голяма скорост. Около кила му туфи суха трева горяха и тлееха, обгръщайки кораба в димна пелена. Все пак Канти лесно можеше да види редиците процепи по корпуса, откъдето вече стърчаха върховете на избухливи стрели. Дори острият нос на кораба бе всъщност върхът на гигантско стоманено копие, изстрелвано от балиста, скрита в едно отделение под вътрешната палуба.

Джейс се промъкна през стаята, за да надзърне над рамото на Канти.

— Може би трябва да се оттеглим в тунелите. Аз ги претърсих, докато чакахме. Не стигат много надълбоко, но се преплитат и образуват малък лабиринт.

— Не още — прошепна Канти.

Искаше да прецени заплахата по-добре.

„Освен това мразя тъмното.“

Огледа войниците, събиращи се отпред. Освен гигантския Трошач преброи петнайсет рицари. Вероятно вътре имаше още няколко. Легионерите се разгърнаха, надигнали лъковете и мечовете си. Неколцина се обърнаха към гората, но останалите насочиха вниманието си към къщите.

— Не можем да се отбраняваме тук — каза Лира и той я изгледа косо. Тя си играеше с един стоманен нож за хвърляне. Накрая насочи върха му назад към ниския праг, водещ към пещерите. — Трябва да намерим някаква теснина там отзад. Място, където да ограничим броя им, така че да можем да се защитаваме.

Канти хвърли поглед през рамо.

„Тя е права.“

Пратик изказа предпазливо възражение:

— Това ще ни спечели съвсем малко време. Те без съмнение ще ни изкарат с огън от всяка дупка, ако се изнервят прекалено.

Канти направи гримаса.

„Той също е прав.“

Но нямаха кой знае какъв избор. Той понечи да се извърне от прозореца, когато проблясък на ярко сребро привлече вниманието му обратно. От катера излезе грамаден вирлианец, следван от по-дребна фигура в ярка броня. Шлемът ѝ отразяваше дори нищожната светлина под мъглите.

Канти се вцепени.

„Микен…“

— Трябва да вървим — обади се Лира.

Канти стисна по-здраво лъка. Гледаше как брат му се приближава към редицата рицари, обърнати към къщите.

— Вие вървете — прошепна той на другите. — Намерете къде да се скриете.

Джейс направи крачка назад.

— А ти какво…?

— Ще кажа здрасти на брат си.

Изправи се и пристъпи към вратата.

Лира се обърна пак към прозореца си и изруга.

— Какво се надяваш да постигнеш, Канти? Ще те надупчат със стрели още преди да си направил и три крачки.

— Надявам се, че не — каза той. — Но така или иначе, едно такова отвличане на вниманието може да ви даде малкото допълнително време, за което говореше Пратик.

Канти обаче имаше и друга причина.

В блатата бе избегнал мечовете на убийците, но част от него бе започнала да вярва, че гибелта му е неизбежна, че тези последни няколко дни ги е получил само назаем. Все пак това отлагане му бе дало възможност най-после да ловува из Облачен предел и да срещне своята сестра, която бе много по-красива, отколкото имаше право да е — доказателство, че боговете имат извратено чувство за хумор.

Освен това, колкото и да му бе неприятно да си го признае…

„Длъжен съм пред Микен поне да се опитам.“

Представи си кутията, която бе дал на брат си, преди да замине за блатата, малката статуетка на двама братя, хванати за ръце. Спомни си за детските им години, как тичаха лудо из Върховръх, как се смееха под одеялата, как устройваха номера на нищо неподозиращите слуги, как крадяха сладки изпод носа на готвача. Взря се в бляскавия принц на обвитата в дим поляна.

„Той все още е мой брат.“

Може би Микен не знаеше нищо за опита за убийство. Може би щеше да успее да го убеди да прояви благосклонност към него — или поне снизходителност.

— Не отивай — настоя Джейс.

Молбата на калфата съвсем не бе толкова прочувствена като сбогуването му с Никс, но Канти му бе благодарен за загрижеността.

Все пак пристъпи към вратата.

— Вървете. Скрийте се. Аз ще направя каквото мога. Ако не друго, трябва да предупредя брат си за пророчеството на Никс. Кралството трябва да знае.

„Дори с цената на моята смърт.“

Пое си дълбоко дъх, вдигна лъка над главата си с две ръце и излезе от сенките в мъгливата светлина.

„Нека посветя поне толкова…“

При появата му стрелците замръзнаха в предпазлива изненада. Мечовете се вдигнаха по-високо. Някой пусна стрела, която се строши в каменната стена вдясно от него. Той отказа да трепне. Тръгна бавно към редицата рицари.

— Аз съм принц Канти! — извика. — Искам да говоря с брат си!

Микен се опита да излезе иззад високата алена фигура, но мъжът вдигна ръка и го спря. Дори под сребърния шлем морскосините очи на брат му блестяха срещу Канти.

— Къде са другите предатели? — извика в отговор Микен. — Кажи им да излязат!

Канти остави лъка на земята и прекрачи през него. Държеше ръцете си високо вдигнати.

— Тук няма предатели. Само хора, които се опитват да спрат една наближаваща гибел. Трябва да изслушаш какво имам да ти кажа.

Вече бе изминал половината разстояние до рицарите.

Микен се втренчи през редицата към него.

Крачките на Канти се разколебаха. Не заради омразата, изписана на лицето на брат му — макар че я имаше — а от мрачното злорадство на Микен. Родени от една и съща утроба и отрасли заедно, те се познаваха по-добре от всеки друг. Той видя как маската пада от светлото лице на Микен, разкривайки бушуващите отдолу сенки.

— Трябваше да умреш в блатата — извика Микен с натежал от жлъч глас. — Сега вече смъртта ти няма да е толкова лека.

Канти най-после спря.

„Трябваше да послушам Джейс.“

Микен се наслаждаваше на смайването на брат си. Рицарите преграждаха всеки път за отстъпление. Скоро съюзниците на Канти щяха да бъдат измъкнати от дупките си. Микен възнамеряваше да ги измъчва пред очите на брат си.

До него Торин извика:

— Хванете предателя! Пригответе се да претърсите скалите за други бунтовници!

Когато вирлианският капитан пристъпи напред, Микен го заобиколи. Искаше да гледа Канти повален на колене. Докато рицарите го натискаха надолу, брат му затвори очи, сякаш отказваше да приеме поражението си.

„О, ще видиш още по-лоши неща, преди да умреш, братко.“

Изведнъж Торин сграбчи Микен за рамото и го дръпна назад. Микен, чиято кръв се бе разпалила, се изтръгна от него с недоволно ръмжене.

Капитанът се хвърли отново напред.

— Залег…

От небето падна горящо буре и се разби пред редицата рицари.

Взривът отхвърли Микен назад. Той се удари в земята толкова силно, че въздухът излетя от дробовете му. Мъчейки се да вдиша, загледа как коремът на един небесен сал минава над него. Тъмната сянка на още една запалителна бомба се изтърколи от кърмата.

Микен се сви на кълбо, докато тя избухваше зад него.

Светът потъна в огън и дим.

Докато Микен кашляше и хриптеше, Торин го вдигна. Зад тях ловният катер стреляше към атакуващия съд, но той вече потъваше обратно в мъглите. Вече стъпил на крака, Микен се обърна. Канти се бе освободил от ръцете на рицарите и тичаше към каменните къщи. В движение грабна лъка си от земята.

„Не…“

Микен се изтръгна от ръцете на Торин и хукна след брат си през дима.

Капитанът изруга, а после го последва, като крещеше заповеди:

— След принц Микен! Пазете го!

Зад Микен ловният катер включи огнепламовите си горелки. Понесе се с рев към небето. Нападателният кораб не смееше да остане на земята. Беше прекалено уязвим при наличието на враг, криещ се във висините. Само във въздуха такъв съд можеше да оправдае името си и да се превърне в истински ловец.

Честно казано, на Микен не му пукаше какво става горе.

Той се съсредоточи върху земята, върху брат си. Отпред Канти се шмугна през една врата и изчезна. Микен си спомни как като деца си играеха до безкрай на ловец и плячка, често се криеха в килерите или скачаха през парапета на стълбището един върху друг.

Микен се усмихна.

„И аз винаги печелех.“

54.

Никс — беше приклекнала под събраните колони на арката в центъра на тъмния площад — чу далечна гръмотевица. Беше с гръб към медната врата и гледаше тежко дишащия Аамон. Макар да бе все така слаба, поне зрението ѝ се връщаше.

Беззвучна мълния проблесна в назъбени линии от една от колоните с кристален връх и се разля по черните облаци, сякаш подхранваше по някакъв начин тъмните небеса.

Варгърът се присви и се огледа, присвил уши.

— И мен ме е страх — прошепна тя.

„Особено от това къде трябва да отида сега.“

Вдигна ръка към носа на варгъра. Аамон спря тежкото си дишане, колкото да я подуши и да я близне, после побутна дланта ѝ, сякаш за да каже: „Какво искаш?“.

Тя си спомни за заповедта, която му бе дал Грейлин. Имитира я, като обхвана с жест пространството непосредствено пред медната врата, а после се хвана за китката с другата ръка.

— Пази — каза твърдо.

Очите на Аамон заблестяха и се присвиха леко — после той се отдалечи на няколко крачки и се обърна навън, с опашка към вратата. Изръмжа предизвикателно към света.

— Добро куче — прошепна тя.

Той махна с опашка, за да покаже, че я е чул.

Никс стана, макар че ѝ бяха нужни два опита при отмалелите ѝ нозе.

Фрел се приближи.

— Достатъчно силна ли си за тези стълби?

— Мисля, че да… — прошепна тя, а после се изправи и добави по-твърдо: — Да.

Хвърли поглед към медната врата. Оттатък прага лампата на разузнавача бе разкрила каменни стълби, виещи се надолу. Всички щяха да слязат по тях с изключение на кетра’каите, които щяха да пазят пътя за отстъпление при нужда, заедно с Аамон.

Ксан обаче щеше да дойде с тях. Тя стоеше до Райф и Шая.

— Ами тогава да вървим — каза Фрел.

След като никой не възрази, минаха през вратата. Шая вървеше отпред, с Райф зад нея. Следваше ги Фрел с лампата на разузнавача в ръка, а Никс и Ксан останаха последни.

Стъпалата — изсечени в черния камък на планинския връх — бяха достатъчно широки, та двама души да вървят един до друг. Никс вървеше до Ксан, която бе също толкова изтощена като нея. Старицата се подпираше тежко на тоягата си.

Слизаха все по-надолу. Подземният мрак сякаш поглъщаше светлината на лампата. Никс си представи как стигат чак до огнената сърцевина на земята. Би се заклела, че дори долавя дъх на сяра.

Отпред бронзовите нозе на Шая кънтяха по стъпалата като биенето на някаква погребална камбана. Никс се стараеше да не изостава, но краката ѝ започнаха да се уморяват. До нея Ксан също забави ход, дишаше хрипливо. Скоро изостанаха от другите. Шая изчезна зад един завой на стълбището, също и Райф. Фрел се забави, осветявайки стълбите с лампата.

„Колко още има?“

Отговорът дойде, когато екотът от стъпките на Шая смени тоналността си — от бронз върху камък на по-острия звън от метал върху метал.

Пред тях засия светлина.

Привлечена от яркото сияние, Никс се разбърза. Дори Ксан не изоставаше от нея. Свиха зад завоя на стълбите и се озоваха в ослепително ярко пространство. Никс премигна срещу блясъка, който имаше цвят на мед.

Райф стоеше на границата на тази светлина, засенчил очите си с ръка.

Пред тях Шая куцукаше по меден под. И отново металът засияваше при всяка нейна стъпка, само че после не угасваше, а следите ѝ ставаха все по-ярки, разстилаха се и се отразяваха в стените.

Никс спря до Фрел и Райф.

Медната стая бе кръгла, с размерите на една четвърт от деветото ниво на Манастира, само че тук нямаше горящи клади. Вместо това по средата на стаята имаше голяма стъклена маса. Стените се извиваха, за да образуват заоблен купол. Никс забеляза, че очертанията на тавана повтарят онези на каменните арки горе.

Райф направи собствено сравнение, докато пристъпваше предпазливо в стаята.

— Прилича на изправено яйце — прошепна. — Намерих Шая на подобно място, само че онова беше десет пъти по-малко. И изглежда, някой се е опитвал да счупи това яйце.

Тя го последва, като внимаваше за големите парчета счупено стъкло по пода, и видя, че е прав. От всички страни по стените се редяха сияещи полици. На тях вместо прашни томове имаше правоъгълни блокове от най-прозрачния кристал. Бяха хиляди и хиляди. За съжаление половината бяха съборени от полиците и лежаха разбити на металния под. Дори централната маса бе разцепена от широка пукнатина.

Щом наближи масата, Шая забави крачка. Вдигна ръка към гърлото си, докато сякаш оглеждаше щетите… а после я подмина с куцукане.

В този момент от масата бликна стълб светлина, който се стрелна към сводестия покрив. Трептеше и пулсираше, сякаш ги предупреждаваше да не се приближават.

Никс засенчи очи от яркостта му.

Стълбът продължи да трепка още няколко мига, а после се сви в идеална сфера от светлина, сияеща над напуканата маса.

Гледката напомни на Никс за газовото сияние на Примамката на лъжеца — феномен, който хората виждаха понякога да се носи в по-тъмните дебри на блатата.

Пред очите им в сферата се появиха цветове: изумрудено и синьо във всякакви оттенъци, потоци от млечнобяло, ивици от по-наситено бронзово и кафяво.

Шая продължи да куцука през стаята. Дори Райф я остави да върви сама, привлечен към масата от любопитството си. Цветовете в сферата се вихреха и кръжаха, а после бавно започнаха да образуват глобуса на някакъв свят.

Суша се издигаше, морета нахлуваха, облаци се носеха над повърхността.

— Що за магия е това? — попита Фрел и протегна ръка към сиянието.

— Недей — предупреди го Райф и отстъпи назад.

Фрел не му обърна внимание и смело прекара ръка през глобуса. Пръстите му минаха безпрепятствено, само раздвижиха леко образа, както когато плъзнеш ръка през дима на огън. След миг обаче миражът се върна към предишната си форма.

Никс се взираше като хипнотизирана. Пред нея светът се въртеше бавно, разкривайки всяка брегова линия, планински масив и море. Докато всички тези земи минаваха пред нея, тя оглеждаше повърхността.

— Не виждам тук нищо, което да прилича на Короната — прошепна тя. — Това не може да е нашата Земя.

Фрел кимна.

— Трябва да е светът на старите богове — мястото, откъдето са дошли.

Образът от време на време се накъдряше, сякаш повредата в масата се опитваше да попречи на разкриването на този свят. Но засега все още се държеше.

Райф погледна през стаята.

— Шая…

Доловила загрижеността в гласа му, Никс заобиколи да застане до него. Бронзовата жена бе стигнала до другия край на стаята. Там на стената имаше висок меден щит, ограден с ръб от дебело стъкло. Мрежа от медни и стъклени тръбички криволичеше през стъклото и потъваше в стената.

— Прилича ми на пашкула, в който я видях за първи път — каза Райф.

Шая посегна към рамото си и съдра робата. Тя се свлече около глезените ѝ, разкривайки голотата ѝ пред всички. Шая прекрачи дрехата и се качи по късата рампа, водеща към нишата.

— Не. — Райф забърза след нея, явно уплашен от най-лошото.

Останалите го последваха, но закъсняха. Шая се обърна с гръб към щита и се притисна към него. Когато контактът бе установен, подът се разтърси от мощен звън. Шая се изправи рязко, отметна глава назад и тя издрънча в медта.

Само след миг стъклото около нея изсветля. Медният щит засия. Златен еликсир потече по кристалните тръбички. Подът под краката им запулсира. Никс го усещаше в костите си, като туптенето на някакво огромно сърце, което черпи сила отдолу. Самият въздух се изпълни с енергия.

Докато гледаха, цялата тази яркост — на кристалното стъкло, златната течност и сияещата мед — се просмука в Шая. Бронзът ѝ заблестя като току-що излят. Фигурата ѝ сякаш се разтопи и потече. Драскотините и вдлъбнатините изчезнаха. В очите ѝ сега грееше светлина, която можеше да се опише само като болезнена. Пръстите ѝ се сгърчиха страдалчески.

Райф пристъпи напред, но Фрел го спря.

— Шая — изстена Райф.

След няколко мига светлината започна да помръква. В същото време бронзовата фигура стана по-твърда. Всякакво изражение се оттече от лицето на Шая. Ръцете ѝ се прилепиха към медта. После клепачите ѝ се спуснаха, не като на заспиващ човек, а по-скоро като затварянето на мънички люкове. Шая стоеше неподвижно, а светлината около нея се стопи до слабо сияние.

А после пулсирането на пода също утихна.

Всички бяха затаили дъх.

— Какво стана? — попита Фрел.

Никс се взираше в пустотата пред себе си.

— Мисля… мисля, че тя ни напусна.

Райф крачеше нервно пред сияещия пашкул и кършеше тревожно ръце. Дишаше тежко и все още се чувстваше замаян. Чуваше как другите си шепнат, докато той стоеше на пост.

Спомни си как бе намерил Шая в съвсем същата поза, сияеща бронзова статуя в златна паяжина. Спомни си за смайването и несравнимия ужас на онзи момент.

Сега всичко си бе отишло, угасено като свещ в тъмното.

Спря и започна да се моли на бронзовата статуя: „Моля те, не си отивай.“

И все пак осъзнаваше егоизма в молбата си. Взираше се в тялото ѝ, върнато отново към бронзовото си съвършенство. Спомни си одевешните си притеснения, когато я гледаше как куцука по медния тунел: „Може би изобщо не трябваше да излизаш от яйцето си. Този свят е прекалено суров дори за жена от метал.“

Може би желанието му се бе сбъднало.

Пренебрегвайки риска, той се качи по рампата и застана в сиянието ѝ. Вдигна ръка и посегна към гърдите ѝ. Опря длан в бронза, който бе топъл като обикновена плът.

Просълзи се от загубата си.

И все пак трябваше да я остави.

„Остани в мир, мила Шая.“

Наведе поглед и свали ръката си — и усети как нечии топли пръсти я хващат.

Взря се в очи, които блестяха в съвършено лазурносиньо; стъклото бе толкова живо, че никой не би казал обратното. Тя сведе глава в знак на благодарност. Вдигна ръка ѝ я сложи на бузата му. Люлчината песен на майка му зазвуча отново в главата му, само че много по-силна отпреди.

Тя го пусна и мина покрай него. Движеше се невъзмутима в своята голота. Другите се приближиха. Шая отиде до една част от стената вляво от пашкула. Махна с ръка и медта изчезна като дим, разкривайки ниша.

Отвътре бликна светлина. Идваше от кристален куб, нашарен с медни жилки, в чиято сърцевина пулсираше златна маса.

Тя го извади много внимателно и го притисна към голия си пъп.

Райф си спомни за мините на Варовиково, за ифлелена Рит, който бе влял своя кръвороден еликсир на същото място. Спомни си как животът на бедното момиче бе преминал в Шая, за да я събуди за суровия свят.

Този път обаче нямаше ужас.

Кристалният куб засия по-ярко… а после потъна в бронзовата ѝ плът и изчезна. Сякаш Шая вкарваше в себе си ново сърце, достатъчно силно да издържи на този свят.

Той хвърли поглед към другите, които изглеждаха не по-малко смаяни.

Шая отиде от другата страна на пашкула и повтори жеста си, отваряйки втора ниша. Оттам не я посрещна сияние. Тя извади отвътре кристален куб върху поставка. Стените му бяха толкова прозрачни, че почти не се виждаше. Тя го вдигна от поставката и се обърна. После тръгна към стъклената маса, където бавно се въртеше трепкащият свят.

Може би нейният свят.

Всички я последваха.

Тя хвана куба с две ръце и в него се вля мека светлина. Шая най-сетне заговори. Това не бе предишният шепот, а по-силен и по-ясен глас. Все пак личеше, че ѝ е трудно.

— Много… е било загубено — каза тя. Хвърли жален поглед към счупеното стъкло по пода. — Аз не съм яла… цяла.

Райф преглътна, спомняйки си какво бе казала Ксан на Пратик. „Шая носи в себе си духа на стар бог, който още не се е успокоил напълно.“ Може би това все още важеше.

— Мога само да се надявам да направя достатъчно. — Гласът ѝ спадна до шепот, но не от слабост, а от объркване и страх. — Ще ви покажа каквото мога… ще споделя малкото, което ми бе оставено от липсващия Пазител.

Погледна назад към пашкула.

Райф също се взря нататък намръщен. „Да не би някой друг да е стоял там и да си е тръгнал?“ Ако бе така, усещаше, че това е станало много отдавна.

Шая отново изгледа тъжно останките в стаята. Райф се зачуди дали щетите тук са нанесени умишлено, или се дължат на някакво земетресение, може би когато в далечното минало Булото се е издигнало.

Фрел се примъкна по-наблизо.

— Шая, какво можеш да ни покажеш?

Тя върна вниманието си към кристалния куб и прокара длан над него. Трепкащият свят пред нея изведнъж изхвърли пламтящо слънце, което се стрелна през стаята и увисна високо във въздуха като ярък фенер. После се отдели и сребриста луна, която закръжи над главите им, обикаляйки въртящия се свят.

На Райф му се замая главата от цялото това зрелище.

— Така се започна… — изрече напевно Шая и махна отново с ръка. — Преди над триста хилядолетия…

Въртенето на глобуса постепенно се забави. Докато това ставаше, земи потъваха, океани кипваха и ветрове разяждаха планините. Мощни земетресения разкъсваха света, издигайки нови брегове и унищожавайки други. Накрая въртенето спря напълно и едната страна остана да пламти под слънцето, а другата тънеше в мрак и сенки.

И все пак времето продължаваше да тече пред очите им. Лед се трупаше от тъмната страна, докато слънцето превръщаше другата в пясък. Между тези две крайности една здрачна ивица опасваше света, червеникава в единия край, сенчеста в другия. Земите в тази ивица блестяха от гори и реки или бяха нашарени с високи планини и вълнообразни зелени хълмове. Сини океани се вихреха около всичко това, опасвайки този нов свят.

Само че той не беше нов.

Никс се приведе по-наблизо, взирайки се ококорено и немигащо в северната част на този здрачен пръстен. Гласът ѝ бе изпълнен с неподправено смайване.

— Това е… Това е нашата Корона.

При това разкритие Никс залитна назад, сякаш разстоянието можеше да опровергае думите ѝ. Отказваше да го повярва, но знаеше, че е вярно.

— Земята някога се е въртяла — ахна тя. Опита се да побере тази мисъл в главата си, но тя ѝ изглеждаше прекалено огромна.

Фрел се обърна към Шая.

— Не разбирам. Какво е спряло въртенето ѝ?

Тя се взираше в замръзналия глобус.

— Не мога да кажа. Много е било загубено…

Никс направи още една крачка назад и под петата ѝ изхрущяха кристали. Тя усети мащабите на знанието, натрошено и унищожено тук. При хрущенето Шая трепна, сякаш за да потвърди това.

После се обърна към Фрел.

— Това не е въпросът, който трябва да зададеш.

— Тогава кой е?

— За да разбереш… — Шая върна вниманието си към трептящия образ на Земята. Прокара ръка над куба в дланта си. — Сега видя миналото. А това е, което ще стане.

Те се вгледаха, но като че ли не ставаше нищо. Земята оставаше неподвижна, с една пламтяща страна и една замръзнала. А после нещо прелетя покрай рамото на Никс, сребърен проблясък. Тя се приведе стреснато, само за да осъзнае, че това е сияещата луна.

Изтръпна. Знаеше какво ще се случи.

Луната заобиколи, минавайки призрачно през Фрел и Райф. Ксан вдигна тоягата си срещу нея, но тя прелетя и през дървото. Кръжеше около трепкащия свят, приближаваше се все повече — отначало бавно, после по-бързо.

Накрая направи една последна обиколка и се заби в него. Ударът разтърси образа над масата. Вълни на разрушение плъзнаха от мястото на сблъсъка, заличавайки всичко по пътя си: земи, океани, лед и пясък. Нищо не бе пощадено. Само след миг развалините на Земята сияеха пред зашеметените им лица.

— Лунопад… — прошепна Никс. — Онова, което зърнах във видението си.

— Пророчеството на яр’врен — промълви Ксан.

Шая огледа стаята.

— Ето това ме събуди. Ние, Спящите, стоим заровени в дълбините на света, докато не се появи нужда от нас. Но ние не сме единствените стражи, оставени тук, докато светът се забавяше. Онези преди нас…

Млъкна и се намръщи, явно търсеше думи да обясни, или може би просто се опитваше да пришие онова, което знаеше, върху дупките от знанието, разбито на пода. Започна отново.

— Онези преди нас, те са вложили дарби в други, посели са ги в кръвта им, създавайки вместилища за спомени. Те са били живи стражи, които са бдели, докато ние спим, и са можели да се променят заедно със света, за разлика от нас. Те са били създадени, за да поддържат една вечна памет, споделена и запазена сред големия им брой.

Никс задиша по-тежко и затвори очи.

„Аз познавам тези стражи.“

Спомни си нападението в блатата, когато съзнанието ѝ се сля с отмъстителната орда, връхлитаща Брайк. Тя бе споделяла очите им, копнежите им — но също така си бе представяла двете огнени очи, отвръщащи на погледа ѝ. В онези моменти долавяше по-великия разум зад този поглед, нещо безвременно и мрачно, студено и непознаваемо. Неговата необятност я бе уплашила.

Отвори очи и видя, че Шая я гледа. На бронзовото ѝ лице блестеше същата тази древност.

Никс разбра, че огненият разум в блатата е равен на това, което лежеше тук. Онези огромни очи — взиращи се от мрака към нея — не бяха просто споделените умове на живеещите в момента прилепи. Бяха всичките им умове, минали и настоящи, спомените на всеки прилеп, живял някога, простираха се надалеч в древното минало — всичко това обединено в една сила.

Шая сякаш прочете на лицето ѝ зараждащото се разбиране и кимна. После хвърли поглед към другите.

— Дарът, който са получили тези живи стражи… ние Спящите също го имаме.

— Говориш за юларната песен — каза Ксан. — Това е и наша дарба.

Шая се усмихна тъжно.

— По погрешка.

Никс трепна, но Ксан изглеждаше втрещена, наранена.

— Не искам да кажа нищо лошо с тези думи — утеши я Шая. — Тази дарба е преминала у вас много отдавна. Може би с помощта на някаква болест, може би чрез смесица от отрова и кръв. Но веднъж попаднало там, семето е намерило плодородна почва, и тъй като е носело полза, която си струва да се предаде на поколенията, е пуснало дълбоки корени у един благословен народ.

— Кетра’каите — каза Ксан.

— А може би и у други. — Бронзовото чело на Шая се смръщи недоволно. Тя отново се запъна, може би бе срещнала нова дупка в паметта си. — Не само, че това семе се е разпространило по невнимание, но и дарбата… се е променила, докато ние сме спали, и е пуснала разклонения, които никой не си е представял.

Погледът ѝ намери отново Никс.

Фрел прекъсна речта ѝ. Той обикаляше около масата и се взираше в сияещите развалини на Земята.

— Всичко това е много интересно, но не върху него трябва да се съсредоточим. — Лицето му бе смръщено от тревога. — Лунопадът. Кога ще стане?

Шая стисна устни и се намръщи.

Райф притисна длани една към друга.

— Моля те, не казвай пак „много е било загубено“.

Лицето на Шая омекна и тя посегна да го докосне по ръката.

— Не е това. Но променливите са много. Дори за мен. Мога да дам само приблизителен отговор.

— Кога ще стане? — настоя Фрел.

Шая заговори по-тихо.

— След не повече от пет години. Може би само след три.

Фрел наведе глава, явно обмисляше това страшно предсказание. Никой друг не продума. Алхимикът въздъхна и вдигна отново лице към Шая.

— Тогава как можем да го спрем?

Шая се обърна към развалините на Земята.

— Не можете.

55.

Рит стоеше до щурвала на „Пиул“. Командирът на бойния кораб бе от другата му страна. Оттатък извитите прозорци на носа редица черни скали разделяше света отпред, с мъгла долу и тъмни облаци горе. Две колони дим се издигаха някъде от подножието на скалите.

Рит стискаше в ръка напуканото кълбо, вперил поглед напред. Проклинаше дългото време, което му бе отнело да се прехвърли на „Пиул“, да обърне огромния боен кораб и да го подкара към Булото. Явно в подножието на скалите вече се бе завързала някаква схватка. Докато се приближаваха към тези тъмни чукари, два огнени проблясъка бяха озарили мъглите отпред.

Сега всички на бака наблюдаваха небето.

„Какво ли става под онези мъгли?“

— Там! — обади се Браск и посочи наляво.

Върхът на един сив балон проби бялата пелена, после потъна отново. Изглежда, се отдалечаваше от скалите.

Браск го разпозна с един бегъл поглед.

— Небесен сал.

После се подаде друга, по-остра перка на черна газова торба, която теглеше със себе си корпуса на тесен съд със заострен нос.

— Ловният катер — каза Рит.

— Преследва сала. — Браск се премести на другия прозорец и загледа как гонитбата минава от лявата им страна.

Ловният катер отново потъна в мъглите. Малки огнени проблясъци озариха облаците, когато нападателният съд се опита да изкара на открито плячката си с избухващи стрели, изтласквайки я от скалите.

Рит се надяваше, че Микен се намира на сигурно място в онзи катер. Ифлеленът бе хвърлил големи усилия да превърне принца в полезен инструмент. Щеше да е много лошо да го загубят сега.

Навигаторът хвърли поглед към Браск.

— Да завием ли, за да се включим в битката?

— Не, ние не сме толкова подвижни като катера. Докато извъртим „Пиул“, всичко ще е свършило. Освен това… — Той посочи по-далеч вляво през прозорците. — Изглежда, няма да има нужда от помощта ни.

Рит мина от онази страна и пред него се разкри по-широка гледка.

Зад тях грамадата на един издут балон се влачеше подире им. Хадан бе вдигнал „Титан“ и сега ги следваше, включил всичките си горелки. Беше впечатляващо колко бързо васалният генерал бе подкарал войските си, особено при положение че половината балон на бойния кораб бе разкъсан. Краищата му плющяха, докато той се носеше ниско над облаците. Все пак извършените ремонти бяха позволили на „Титан“ да се издигне достатъчно, за да мине лодката му над върхарите на дърветата — макар и не над мъглата. Под балона корабът се носеше през облаците, оставяйки светеща диря с огньовете на горелките си.

Сивият балон се показа пак за миг, а след него и по-заострената форма на газовата торба на ловния катер. И двата се скриха отново. Все пак траекторията на тази гонитба бе ясна. Катерът подкарваше плячката си право към „Титан“.

Разчитайки, че тази работа ще се нареди от само себе си. Рит се върна заедно с Браск до щурвала. Командирът явно бе стигнал до същото заключение. И двамата се обърнаха към скалите отпред.

— Готови за пълен стоп! — изрева Браск към екипажа на бака. — Спрете ни току до онези скали. — Командирът посочи един мъж, застанал до говорилна тръба. — Прати заповед всички катери и салове да бъдат натоварени с хора и готови за спускане.

Рит гледаше как скалната стена се издига пред тях.

„Толкова сме близо…“

Сведе поглед към топката, която продължаваше да държи. Малкото магнитни стрелки, останали на мястото си, потрепваха върху осите. Всички сочеха напред.

— Улавям сигнал — каза Рит. Пристъпи към Браск. — Идва точно отпред.

Завъртя кълбото, като внимаваше за маслото, процеждащо се през пукнатината в него. Опитваше се да получи по-точно показание. Наклони го към основата на скалите, но магнитите само загубиха ясната си ориентация.

„Не…“

Сърцето му се разтуптя. Когато завъртя кълбото обратно и наклони магнитите нагоре, стрелките се стабилизираха.

Обзе го трепет.

Браск сигурно бе забелязал вълнението му.

— Какво стана? Помръдна ли?

— Не. Още сочи право на изток. Но не идва отдолу. — Той се взря в тъмните облаци, кълбящи се над скалите. — Идва от Булото.

— Сигурен ли си?

Рит затаи дъх и завъртя отново кълбото насам-натам. Кимна бавно.

— Артефактът определено е там горе.

Командирът се намръщи.

— Ами Микен? Не трябваше ли да търсим и принца?

Рит поклати глава.

— Не знаем дали Микен е долу при скалите. Най-вероятно вече е на борда на онзи катер. — Погледна през рамо към далечния край на извитите прозорци. — Така или иначе „Титан“ несъмнено може да се погрижи за благополучното връщане на Микен.

— Тогава какво предлагаш?

Рит вдигна кълбото.

— Отиваме към Булото. Ще се сдобием с онзи артефакт за доброто на кралството.

„И за мое собствено добро.“

Стисна юмрук. За да има някаква надежда да постигне върховната си амбиция — да се издигне до могъщество, по-голямо от това на всеки крал или император — трябваше да подкрепя Халенди, всячески да се старае да насочва събитията иззад трона. За добро или за зло, съдбата му бе обвързана с тази на кралството.

„Поне засега.“

Грейлин се сви, когато нов огнен взрив озари облаците зад небесния сал. Беше достатъчно близо, за да го заболят очите. Висеше на една кожена дръжка до отворената врата на кърмата. Всъщност Дарант бе накарал да махнат цялата врата, за да им е по-лесно да изтъркулват запалителните бомби отзад.

Пиратът извика от предния край:

— Този за малко да ни влезе право в задника! Но пък такъв беше планът, нали?

На носа Дарант се приведе над дъщеря си. Глейс бе поела руля и педалите на сала и ги водеше майсторски през мъглата.

„Не, планът не беше точно такъв.“

На „Врабчарят“ бяха видели през далекоскопа на Хик как един ловен катер се спуска към скалите. Явно легионерите бяха забелязали същия облак дим, който бе привлякъл и бързолета. За нещастие другият кораб бе пристигнал преди тях. Грейлин и Дарант трябваше бързо да преразгледат плана си за спасение на хората, пратили този сигнал.

Грейлин се взря в празния трюм на небесния сал. Там имаше още две запалителни бомби, привързани от вътрешната страна на корпуса. „Врабчарят“ не можеше да задели повече. Преди малко бомбардировката им бе постигнала желаната цел да подмами ловния катер. Надяваха се да отворят зад себе си достатъчно свободно пространство, за да може „Врабчарят“ да се спусне покрай скалите и да подбере другите. По онова време Грейлин бе разчитал, че повечето легионери или ще са на катера, или ще бъдат привикани обратно на него.

„А няма да тичат по земята в преследване на един млад принц.“

Когато салът се бе спуснал от облаците, Грейлин бе забелязал, че легионерите са се разгърнали пред група каменни къщи. По средата между скалите и войнишката редица двама рицари държаха една коленичила фигура.

Принц Канти.

В онзи момент Грейлин почувства облекчение, че са се потвърдили подозренията му, че синият дим идва от Никс и другите. Двамата с Дарант бързо пуснаха две запалителни бомби — половината от запаса им — за да освободят принца и да разпръснат легионерите. После ловният катер стреля по тях и ги накара да побягнат.

Преди да потънат в облаците, той бе зърнал как нападателният съд се издига, за да ги подгони — но също така бе видял, че легионерите тичат след Канти.

За жалост салът не можеше да се върне да му помогне, не и с тази акула по петите си. Сякаш за да му напомни това, нов огнен взрив избухна толкова близо, че в трюма нахлу дим.

Глейс извика от щурвала:

— Огнепламът ми почти свърши!

„Значи определено не можем да се върнем.“

Оттук нататък всичко зависеше от „Врабчарят“. На бързолета все още му бяха останали няколко бомби и Грейлин се надяваше да са достатъчно, за да си разчисти път и да разгони легионерите, докато успее да прибере другите.

Знаеше, че шансовете за успешна спасителна операция са малки, почти нищожни.

„Да не би за пореден път да не оправдах доверието на дъщерята на Марейн?“

Единствената част от плана им, която се увенча с успех, бе отклоняването на ловния катер. Нямаше начин „Врабчарят“ да спаси другите с тази акула, пазеща там.

Грейлин намери мъничко утешение в този факт.

Изведнъж Глейс наклони рязко сала настрани и го издигна нагоре — и тъкмо навреме. Едно голямо копие се стрелна от мъглите зад тях и забърса кила им. Отдолу се чу чупене на дъски и целият съд се разлюля. Ударът ги изхвърли от мъглата обратно в открито небе. Грейлин се залюля на кожената дръжка, взирайки се през кърмата. Ловният катер изскочи от облаците зад тях, много по-близо, отколкото той подозираше. Балонът му се издигна бързо, издърпвайки на открито смъртоносната лодка, като оголи целия ѝ кил.

Вместо да се гмурне отново към тях, ловният катер описа кръг и включи горелките си, като едва не подпали балона на сала. После полетя на висока скорост право към скалите.

Краката на Грейлин опряха в пода, когато Глейс изравни сала.

Той се намръщи към отдалечаващия се ловен катер.

„Защо си тръгва? Какво би могло да го привлече обратно толкова бързо?“

По-нататък, край скалите, видя един огромен боен кораб да прехвърля ръба и да поема през Булото. Не разбираше накъде отива, но се страхуваше, че може да направи обратен завой като катера.

— Грейлин! — извика разтревожено Дарант.

Той се обърна към носа. Точно пред тях гигантски издут балон изпълни света, носейки се към тях. Сега Грейлин разбра защо ловният катер си бе тръгнал.

Вече нямаше нужда от него.

Канти водеше другите през мрака. Бяха се оттеглили в лабиринта от тунели, който навлизаше в скалите зад къщите. Джейс носеше лампата. В нея бе отворен само един малък процеп, колкото да осветява пътя им. Потното лице на калфата бе като втора лампа — отразяваше оскъдната светлина и лъщеше от ужаса му.

От всички посоки ехтяха викове. Трепкащите пламъци на факли ги подкарваха ту насам, ту натам, и даже едно ниво нагоре. През цялото време се мъчеха да не останат приклещени в някоя задънена пещера. Канти помнеше предупреждението на Пратик, че могат да ги изкарат с огън от такава дупка. Единственият им шанс бе да не спират да се движат.

Канти таеше една надежда. Още виждаше как небесният сал го бе освободил. Той бе дошъл от „Врабчарят“, което означаваше, че бързолетът трябва да е наблизо. Ако бе така, групата му трябваше да издържи достатъчно дълго, за да бъде спасена.

Но тази задача ставаше все по-трудна.

Зад тях отекна вик.

Той се обърна и видя, че Лира е приклекнала ниско, с протегната назад ръка. Една фигура пристъпи със залитане в малкия кръг светлина и се просна на земята с нож в гърлото.

Лира се втурна назад към тялото и издърпа камата си.

— Не спирайте — изсъска тя.

Канти бе сложил стрела на тетивата си. Малко след като навлезе в тези тунели, бързо започна да съжалява за избора си на оръжие в такова тясно пространство, особено пък на тъмно. Горният край на лъка му все закачаше ниския таван или пък лакътят му се удряше в стената. Вече беше пуснал, без да иска, две стрели, които отлетяха в мрака.

Сега следваше примера на Сеирл. Кетра’кайският разузнавач се промъкваше странично. Беше сложил стрела на тетивата, но не я изпъваше. Вече бе показал колко бързо може да стреля, ако се появи някоя мишена. За щастие рицарите, които ги търсеха, носеха факли и лампи, което ги правеше лесни за забелязване. Разузнавачът бе повалил двама. Канти смяташе, че може би и той е одраскал един.

Все пак не се заблуждаваше. Не можеха да се задържат пред преследвачите си още дълго.

Канти ги поведе по една извивка на тесния тунел. Като свърна зад завоя, отпред засия слаба светлина, което подсказваше, че се приближават към място, където пещерите излизат отново в скалните домове. Преди малко се бяха качили по едно стълбище, за да стигнат до това второ ниво. Ако се появеше „Врабчарят“, би трябвало да могат да скочат долу и да изтичат до него.

Дотогава трябваше да се крият в мрака.

Стигна до един напречен тунел и поведе групата по него, така че да остави слабата светлина зад тях. Докато вървяха по тъмния проход, пред тях грейнаха светлини и разкриха група рицари, чакащи в засада.

Микен се изправи до рамото на един вирлиански гвардеец.

— Скъпи братко.

Други двама рицари бяха коленичили отпред, скрити зад един вдигнат щит.

Сеирл пусна една стрела, която отскочи от щита. Другият рицар стреля с арбалет и кетра’каят падна със стрела в окото.

Канти вече бе поднесъл една тлееща свещица към скъсения фитил на вързаното към стрелата му яйце. Докато Сеирл падаше, той изпъна лъка и стреля. Успехът му не бе по-голям от този на горянина. Щитът на рицаря спря стрелата — но яйцето избухна в огромен облак син дим.

Докато чакащите в засада кашляха и се давеха, стена от дим нахлу в тунела и заля Канти. Той избута всички зад завоя.

„Но накъде да вървим?“

Отговорът дойде с мощен рев на огнепламови горелки. Тътенът долетя от лявата му страна, от мястото, където слабата светлина огряваше извития проход.

„Врабчарят…“

Той забута всички нататък, но грабна лампата на Джейс и смъкна коженото ѝ покривало. Пламъкът засия по-ярко.

Джейс се дръпна от светлината.

— Какво…?

— Към „Врабчарят“ — нареди Канти и го бутна напред. — Аз ще подмамя брат си.

Заотстъпва в другата посока. Знаеше, че Джейс и другите ще имат нужда от всеки миг, за да стигнат до мястото на срещата, което означаваше да задържи повечето легионери в пещерите.

— Аз ще заобиколя — обеща Канти. — Ще се видим там.

Те се поколебаха — или поне Джейс. Но Лира хвана калфата и го помъкна, като буташе Пратик пред себе си.

След като те тръгнаха, Канти се задържа на кръстопътя достатъчно дълго, за да може димът да се поразсее. Светлините от засадата на брат му изплуваха отново от мрака.

„Което означава, че те също могат да видят лампата ми.“

Изчака оттам да долети вик и пое надясно, надалеч от Джейс и останалите. Докато тичаше, остави лампата на бедрото му да свети. Трябваше да е сигурен, че ще привлече брат си след себе си. Зад него отекнаха нови викове.

„Стига толкова.“

Покри отново лампата, за да намали светенето ѝ само до един процеп.

Все пак това го остави сляп за няколко крачки. Тъй като не забави ход, той се блъсна в един остър ъгъл. Изпращя дърво и лъкът му се счупи.

Той захвърли парчетата, вдигна лампата и тръгна отново.

Тичаше лудо, избягвайки всякакви светлини отпред и преследван от викове отзад. После пред него се разнесе познато бучене, заедно с по-ярка светлина.

„Благодаря на боговете, че ми се усмихват…“

Насочи се към по-яркия напречен тунел и сви по него. Отпред една сияеща арка бележеше изхода. Канти се втурна натам. Светът навън тътнеше. Като наближи арката, той видя, че тунелът не излиза в някоя от скалните къщи, а върху плоския покрив на долната. Не го интересуваше. Домовете бяха достатъчно ниски, така че щеше да му е лесно да скочи.

Изхвръкна през прага и се пързулна по грапавия каменен покрив. От лявата му страна се издигаха скалите. Точно отпред бе гладката стена на съседната къща. Той се обърна надясно, където имаше мъглива гора, и се втурна към края на покрива, готов да скочи долу.

Когато наближи ръба, зърна пред себе си кораб, обвит в дим.

Не беше „Врабчарят“.

Беше ловният катер, с нажежени до червено горелки.

Канти хвърли поглед надолу. Когато се бе приплъзнал, за да спре, надолу бяха полетели камъчета и пясък и бяха привлекли вниманието на един грамаден джин, който изви буцестото си лице към него. Гигантът с железен шлем вдигна по-високо брадвата си, подканяйки го да скочи долу.

„Друг път…“

Канти се завъртя — точно навреме, за да види как Микен излиза от тунела върху покрива. Бронята му блестеше ярко в мъгливата слънчева светлина. По петите го следваше ви-рицар.

Канти направи крачка назад и петата му се хлъзна по ръба на покрива.

В този момент осъзна грешката си.

„Значи все пак боговете не ми се усмихваха.“

По-скоро се скъсваха от смях.

56.

Рит посочи тъмните облаци, отминаващи под кила на „Пиул“. В другата си ръка държеше кълбото на Скерен. Беше заповядал на бойния кораб да обходи два пъти района и изследваше ветровете долу с помощта на магнитите в уреда.

— Сигналът определено идва оттук — потвърди Рит. — От центъра на Булото. Долу трябва да се намира Северният каменен кръг.

Командирът се намръщи. Под тях бушуваше буря и ярки мълнии озаряваха облаците. Не бяха съпътствани от гръмотевици, но заплахата бе ясна за всички. Хората в бака се заспоглеждаха тревожно.

Браск поклати глава.

— Не мога да сниша „Пиул“ през такава свирепа буря и при тия светкавици. Ако балонът бъде улучен достатъчно пъти…

Рит си представи как балонът лумва в пламъци и рухва в джунглите. Въпреки това не смяташе да позволи на лошото време да провали плановете му.

„Не и когато съм толкова близо.“

Обърна се към командира.

— „Пиул“ е висок. Можеш ли да спуснеш лодката през облаците, така че балонът да остане над бурята?

Браск трепна само при мисълта за това.

— Ами ако спуснем само кила на „Пиул“? — упорстваше Рит. — Заедно с най-долните нива?

Браск ясно си представи идеята на Рит.

— Искаш да снижим кораба достатъчно, че трюмовете да се подадат под облаците?

— Там се намират повечето салове и катери на кораба. Тези по-малки съдове би трябвало да могат да изскочат под облаците, да се спуснат бързо и да завладеят целия район долу.

Браск потърка брадичка, после кимна. Погледна екипажа си и очите му блеснаха от предизвикателството.

— Можем да го направим.

Рит издиша облекчено.

Браск го тупна по рамото.

— Като за Изповедник не си лош тактик.

Рит прие този слаб комплимент. Извърна се и тръгна през бака.

— Къде отиваш? — извика след него Браск.

— Долу — каза Рит. — Да се присъединя към войниците, които отиват в Булото.

Браск понечи да го последва, сякаш за да възрази, после просто махна с ръка. Въпреки похвалата си отпреди малко командирът явно искаше Рит да се махне от кораба му.

Но Рит и без това не би му позволил да го спре.

Ако древният бронзов артефакт се намираше долу, той смяташе да го завладее лично. Но си спомни също, че бе видял Канти да бяга с оръжието в Спокоен кът.

След като знаеше това. Рит смяташе да е готов.

Ако принцът бе там долу…

„Един друг също е.“

Никс и другите се събраха около стъклената маса. Развалините на Земята трепкаха пред тях. Никс се взря в опустошения пейзаж от разкъсани земи, възврели морета и небе, в което бушуваха бури. Никакъв живот не би могъл да оцелее от това.

Отново чу надигналите се писъци от горящия планински връх, трясъка на бойни машини, а после на луната, врязваща се в Земята. Но онова, което помнеше най-добре от съня си, бе оглушителната тишина в края, неподвижността на древен гроб.

— Значи казваш, че не можем да го спрем? — попита пак Фрел.

Шая им даде знак да се приближат.

— За да разберете, трябва да видите.

Бронзовата ѝ ръка се плъзна над куба, сияещ в другата ѝ длан. Пред тях времето потече назад. Докато гледаха, светът се оформяше наново: моретата се връщаха, разкъсаните крайбрежия се съединяваха и Короната се възстановяваше. Накрая луната се надигна от кратера си и излетя обратно в орбита, за да закръжи пак около тях.

— Аз ви показах миналото. И бъдещето, което неизменно ще дойде. — Шая кимна към блестящия свят. — Това е настоящето, което познавате.

— Не разбирам — каза Никс. — Защо ни показваш нашия свят, ако не можем да го спасим?

— Както вече казах, не можете.

На Райф явно му беше зле.

— Значи Земята е обречена.

Никс стисна юмрук, отказвайки да приеме тази участ.

Фрел вдигна ръка.

— Щом ние не можем да предотвратим това, ти можеш ли?

Очите на Шая засияха, докато явно обмисляше думите му, но после поклати глава.

— Дори аз не мога. Ще е нужен целият свят, за да бъде сторено.

— Какво имаш предвид? — попита Никс.

— Ще ви покажа. — Шая вдигна куба и отново прокара ръка над него. — Това е единствената надежда.

За няколко мига Земята изглеждаше същата. Никс се спогледа разтревожено с Фрел. Да не би нещо да се бе объркало?

А после Райф до нея трепна и привлече вниманието ѝ. Отначало тя не разбра какво го е стреснало, но после също го видя. Кръгът на Короната се бе преместил по-близо до нея.

Тя зяпна света пред себе си.

„Той се върти…“

Докато гледаха, Короната продължаваше да се върти — отначало бавно, а после все по-бързо.

Ксан посочи настрани.

— Луната…

Никс погледна и видя, че призрачният сребърен глобус се отдалечава, разширявайки орбитата си.

— Отдръпва се — прошепна тя.

— Вижте Короната — ахна Райф.

Никс върна вниманието си натам. Докато Земята продължаваше да се върти — сега вече с постоянна скорост, планините от лед от едната страна се разтопиха. Моретата се надигнаха и заляха Короната. Мощни земетресения разтърсиха глобуса, някои земи се издигнаха, а други потънаха. Горният и долният край на света бавно се заледиха.

Сърцето на Никс блъскаше в гърдите ѝ.

„Нищо не изглежда същото.“

Фрел имаше по-страшни опасения.

— Милиони ще умрат, ако това стане.

Шая сложи ръката си върху куба.

— Да. Но не всички.

Никс не бе особено утешена от думите ѝ.

Дори Райф изгледа Шая с ужас.

— Значи за да се спаси светът, Короната трябва да бъде унищожена?

Шая не отговори. Нямаше и нужда.

Фрел още се взираше в странния нов пейзаж.

— Единственият начин да се избегне лунопадът е да завъртим отново Земята. — Той се обърна към Шая. — Възможно ли е изобщо такова нещо?

— Може би. — Тя се взираше надолу към кристалния си куб. — С малко помощ.

— Каква помощ? — попита Райф. — Откъде?

Шая кимна напред и вдигна дланта си от куба.

Глобусът пред тях засия по-ярко, направо ослепително. Когато светлината отслабна, техният свят се бе върнал. Короната отново блестеше в здрачен кръг между замръзналия лед и нажежения пясък. Само че сега върху картата на света разцъфтяха мънички сини и алени точки, както по техните земи, така и отвъд.

Райф се приближи и протегна врат.

— Тази червена точка на юг от Гулд’гул. Това е мястото, където те намерих.

Шая кимна.

— Местата, отбелязани с червени точки, са празни или унищожени.

Никс разбра.

— Всички тези светещи точки. Те бележат местата, където са заровени тези като теб, които ти нарече Спящи.

— Така е, но са останали малко. А и са затворени на места с прекалено сурови условия, за да се събудят.

Никс видя, че алените точки са много повече от останалите. Единствената синя, намираща се в Короната, бе далеч на юг, дълбоко в Клаш.

— Но не това исках да ви покажа — каза Шая.

Тя чукна от двете страни на куба. Две по-големи зелени точки се появиха върху света. Едната далеч сред ледовете, а другата — далеч сред нажежените пясъци.

Ксан се подпря на тоягата си, за да се взре по-внимателно.

— Какви са тези нови места, които ни показваш?

Изражението на Шая стана печално. Тя посочи пръснатото по пода натрошено стъкло.

— Не знам. Това знание е било разбито тук.

Никс долови безпокойството в гласа ѝ. Спомни си как вратата не ги пускаше да влязат.

Шая продължи:

— Знам само, че след като Пазителя вече не е тук, аз трябва да отида на това място. — Посочи точката сред тъмния лед. — Нещо ме тегли натам, но не знам причината. Там има нещо и аз трябва да стигна до него, за да може светът да се завърти отново.

Райф се взря в замръзналата пустош западно от Ледените зъби.

— Шая, такова пътешествие е невъзможно. Особено ако си сама.

Никс знаеше, че е така — и бе сигурна в още нещо.

— Трябва да дойда с теб.

Всички се втренчиха в нея.

Тя се обърна към тях, за да могат да видят решимостта ѝ.

— Нещо се опита да попречи на Шая да влезе на това място в Булото. Дори тя да стигне до онова друго място, там може да стане същото. Тя може да има нужда от помощта ми.

Погледна бронзовата жена.

Преди Шая да успее да отговори, тропот на крака привлече вниманието им към вратата. Шая махна с ръка и светещият глобус върху масата изчезна, скривайки онова, което им бе показала.

В стаята нахълта една от кетра’кайките. Спря с приплъзване по медния под и се огледа. Шокът от видяното я накара за момент да онемее.

— Какво има? — попита Ксан, като излезе напред, потрепвайки с тоягата си.

Жената се съсредоточи върху нея и отговори бързо на кетрански. Ксан стисна тоягата по-здраво.

— Какво е станало? — попита Никс.

Ксан се обърна.

— Някой идва. С голям кораб, който се спуска през облаците.

Никс знаеше кой трябва да е. Представи си бойния кораб, който ги бе нападнал в Спокоен кът.

— Трябва да вървим — каза Фрел. — Веднага. Не бива да останем приклещени тук долу. Трябва да се скрием в джунглата.

Всички се втурнаха към вратата.

Шая обаче тръгна в другата посока, движеше се с невероятна бързина. Щом стигна до пашкула, вдигна малкия куб и прокара пръсти по повърхността му. Когато най-после се обърна, изпод пода отекна глух гонг, от който цялото място се разтресе.

Няколко от стъклените томове паднаха от полиците и се пръснаха.

Без да обръща внимание на щетите, Шая се втурна през стаята. Когато се присъедини към групата, натика кристалния куб в гърдите си. Той мина през бронза и изчезна.

— Какво направи там отзад? — попита Райф.

— Никой друг не бива да научи какво има тук долу. — Шая им махна да продължават. — Никога.

Всички побягнаха нагоре, като Шая почти носеше Ксан.

Докато Никс тичаше, зад нея отекна още един гонг, по-силен, като камбана, отмерваща течението на времето. Тя погледна назад. С цялото си същество усещаше, че трябва да са далеч оттук, когато тези удари стигнат края си.

57.

Канти вдигна длани към брат си.

— Микен, моля те, трябва да ме изслушаш.

Брат му не му обърна внимание, а тръгна по плоския каменен покрив. На лицето му нямаше страх, нито съчувствие, само злоба. С всяка крачка бронята му сякаш засияваше по-ярко.

Следваше го огромният вирлиански гвардеец, истинска алена планина.

Канти хвърли поглед назад, през ръба на покрива. Трошачът все още чакаше долу. Държеше във великанските си юмруци бойна брадва. Около него се събираха още рицари. По-нататък черният кинжал на един ловен катер висеше сред облак дим.

Канти върна цялото си внимание върху брат си.

— Знаеш, че не представлявам опасност за краля и за бъдещото ти управление. Не е възможно да вярваш, че се домогвам към трона.

Микен спря и сви рамене.

— Сега може би не, но по-късно — кой знае? За кралството е по-добре всяка възможност за спор да бъде елиминирана. Защо иначе щях да тръгна срещу желанията на баща ни и да организирам убийството ти?

При тези думи Канти изстина.

— Какво? Значи кралят…

— Дори сега баща ни иска да те върна у дома. Той изпитва невероятно голяма търпимост към теб, може би дори обич. — Ново свиване на рамене. — Затова ще те върна у дома. Или поне главата ти.

Канти се помъчи да нагоди своя свят към думите на брат си. Чувстваше се замаян, главата му се въртеше, докато се бореше да приеме истината, измъчван от чувство за вина, че е съдил баща си толкова строго.

„Кралят никога не е заповядвал да ме убият…“

— Вече се опитах да те премахна веднъж в Азантия, когато бе отишъл да пиянстваш в Дъното. Сбърках. Не биваше да разчитам на крадци и главорези да свършат такава работа.

Канти премигна изненадано, спомняйки си как бе нападнат в една уличка след онази нощ в „Островърхият меч“. Струваше му се, че е било преди цяла вечност.

— Сега вече разбирам по-добре. Това винаги е било моя работа. — Микен протегна ръка към ви-рицаря. — Торин, мечът ти, ако обичаш.

Мъжът отказа, мръщейки аленото си лице.

Светлият принц не бе в настроени да спори.

— Дай го или ще накарам краля да ти вземе главата. За да я набучи на кол до главата на брат ми.

Вирлианецът изгледа Канти от глава до пети и правилно прецени, че той не представлява опасност за Микен. Изтегли широкия си меч и го подаде на принца. Той бе толкова тежък, че дръпна ръката на Микен надолу. Той хвърли оръжието към Канти и то издрънча в нозете му.

— Вдигни го — заповяда Микен. — Хайде да направим една последна братска игра.

Канти се взря надолу. Рядко изобщо бе докосвал меч. И то само на шега, без никакво намерение да го използва. На един Принц в шкафа му бе забранено да учи фехтовка.

Ако се съдеше по усмивката на лицето на Микен, брат му също го знаеше. Беше му направил това предложение само от злоба, за да се позабавлява със смъртта му. Или може би по-късно щеше да твърди, че тъмният принц го е нападнал и в цялото си бляскаво великолепие Микен е бил принуден да убие предателя. Канти трябваше да признае, че от това би излязла добра история.

„Само че аз няма да ти помогна да я напишеш.“

Канти свали ръце.

— Не — заяви твърдо със съзнанието, че може би за първи път в живота си отказва нещо на Микен.

И това явно не се хареса на светлия принц.

Усмивката на Микен се изкриви в озъбване.

— Така да бъде.

Изтегли собствения си меч и тръгна към него.

Канти отстъпи една крачка и едва не падна от покрива. В него пламна гняв, подклаждайки яростта, таена цял живот. Заради това че се е родил втори след това чудовище. Заради всичките обиди, пренебрежения и унижения, които трябваше да търпи в сянката на Микен, за да може брат му да блести по-ярко.

А ето че сега този мръсник искаше да го заколи като прасе.

Той скочи и грабна с рев меча.

Замахна с две ръце към брат си. Изненадващата му атака стресна за момент Микен. Все пак, докато отстъпваше, той отби меча на Канти.

Ви-рицарят, Торин, тръгна напред, но Микен му извика:

— Не! Дръпни се!

Възстанови равновесието си, обърна се към Канти и вдигна меча си по-високо с една ръка. С другата подкани Канти да се приближи.

— Хайде да го направим, братко.

С все още разпалена кръв, Канти закръжи предпазливо, стиснал тежкия меч с две ръце. Микен нападна, преодолявайки с лекота опита на Канти за защита. Върхът на меча се стрелна към гърдите му — само за да бъде отклонен в последния момент и да се хлъзне по ребрата на Канти.

Там пламна огнена резка.

Канти отстъпи крачка назад. Кръвта потече по страната му като гореща река. Той се опита да нападне, но тежестта на меча го затрудняваше. Микен небрежно отби острието и със светкавичен рипост отвори нова рана на бедрото на Канти.

Усмивката на Микен се разшири. Той явно се наслаждаваше да си играе с по-малкия си брат. Очевидно яростта на Канти не можеше да се мери с уменията на един трениран фехтовач.

Канти се опита да засипе с бесни удари близнака си с надеждата да си пробие път до вратата и може би да избяга обратно в тъмните тунели. Но Микен очакваше дори това. Той отстъпи пред атаката на Канти и го остави да си изхаби силите. Докато Микен стигне до вратата, Канти вече се бе запъхтял и едва можеше да вдигне меча.

Микен размаха своя в широк жест.

— Мисля, че научи кой е истинският принц тук. Ще направя смъртта ти…

Сребърен проблясък се стрелна през вратата към Микен. Брат му сигурно го бе забелязал с крайчеца на окото си, защото се извъртя и отстъпи — но не достатъчно. Острието на една брадва сряза лицето му дълбоко, чак до костта, от темето до брадичката.

Микен изтърва меча и се хвана за лицето, сякаш искаше да му попречи да се разпадне. Когато се завъртя, между пръстите му бликаше кръв.

Канти се втурна към него, обзет от инстинктивна загриженост.

Пищейки, Микен се врътна да избяга от заплахата и изблъска Канти.

Торин сграбчи Микен.

Канти стигна до вратата тъкмо когато Джейс пристъпи през нея с окървавената си брадва. Следваше го Лира, която замахна с ръка. Проблесна нож. Торин се изви в последния момент и пое острието в рамото си. После, без да му обръща внимание, вирлианецът се втурна с принца и скочи през ръба на покрива.

Канти и другите го последваха.

Долу Торин се бе приземил благополучно. Блъсна Микен към Трошача.

— Вкарай принца в катера!

После се обърна към тях. Вдигна ръка насреща им, с камата все още забита в рамото му, явно готов да им отмъсти. После се приведе и погледна към небето вдясно от себе си.

Канти също се обърна натам.

От мъглите изплува гигантска сянка. Килът ѝ браздеше облаците. От кърмата ѝ се сипеха тъмни бурета и избухваха в пламъци долу, носейки се към легионерите на земята.

„Врабчарят“!

Торин се втурна към ловния катер и изрева:

— Потегляй! Веднага!

Заповедта бе отправена едновременно към легионерите и увисналия във въздуха съд. Горелките на катера се включиха, плюейки огън и дим. Той забави излитането си, за да позволи на колкото може повече мъже да стигнат до него.

Торин стъпи на рампата и се гмурна в кораба.

Миг по-късно ловният катер се стрелна нагоре, като едва не изпревари собствения си балон.

Канти посочи надолу.

— Тичайте!

Страхуваше се, че врагът може да заобиколи и да ги атакува. Но пък, от друга страна, със смъртно ранен принц на борда можеше и да не посмеят.

Все пак Канти не смяташе да рискува.

Той скочи с другите, когато „Врабчарят“ се спусна да прелети покрай тях. Люкът на кърмата му бе отворен и долният му край се плъзгаше през пламъците.

Канти и другите се втурнаха подир кораба.

Той забави ход достатъчно, за да могат да стигнат до дрънчащата рампа. Те скочиха, претърколиха се и се струпаха вътре. Задъхан, Канти издрапа по-навътре в трюма. Хвърли поглед назад, докато „Врабчарят“ се издигаше. Спомни си как бе скочил от същата тази рампа. Струваше му се, че е било в друг век и с друг принц.

Навлезе по-дълбоко в сенките.

Една голяма космата фигура се завъртя около тях, дишаше тежко и размахваше възбудено опашка. Канти огледа намръщено около варгъра, забелязал кой липсва до него.

„Къде е Грейлин?“

— Дръж се здраво! — извика Дарант иззад дъщеря си.

Грейлин стисна висящата кожена примка с две ръце. През малкия прозорец на носа загледа как балонът на бойния кораб изпълва света отпред. После Глейс натисна двата педала и завъртя щурвала. Носът на небесния сал се издигна и зад отворената кърма зарева огнеплам. Съдът се изстреля към небето, използвайки всяка капка гориво в горелките си. Летеше нагоре покрай балона.

Мъглите долу не му предлагаха никакво укритие, особено след като по-голямата част от повредения боен кораб се влачеше през облаците.

А и така или иначе планът им не беше такъв.

По тях бяха изстреляни няколко копия, които обаче не ги достигнаха. Когато ловният катер ги бе изкарал от мъглите, салът вече бе високо над лодката на бойния кораб.

— Приготви се! — извика Дарант.

Горелките на сала закашляха и угаснаха. Пламъците зад кърмата изчезнаха. Съдът описа висока дъга, изравни полета си и продължи по инерция. Огромният балон мина под тях. Килът им едва не го обърса.

Дарант се втурна назад и откачи бурето на малката запалителна бомба от стената, където висеше. Грейлин грабна другата.

— Почти стигнахме! — извика Глейс от седалката си.

Грейлин се обърна към отворената кърма. Планът им не включваше хвърлянето на тези последни запалителни бомби върху балона на бойния кораб. Подобен опит би нанесъл не повече вреда от две убождания с карфица.

Вместо това Грейлин метна на рамо опасното буре, вече омотано в мрежа. Дарант направи същото със своето.

— Започваме! — извика Глейс и скочи от седалката си. Целуна се по дланта и плесна с нея по щурвала, а после хукна към тях.

Небесният сал занесе надясно към един улей, спускащ се отстрани по балона. Глейс стигна до тях при кърмовия люк. Въздухът отзад оставаше горещ. Под отворения люк стоманеният рул сияеше от скорошното горене.

Грейлин погледна покрай изстиващите горелки към стръмната извивка на балона под тях. Докато салът се рееше, килът му застърга по парчета плющяща материя. В балона под тях зейна голяма дупка. Това бе една от секциите, взривени при по-раншната атака на Дарант. Вътрешният скелет на балона бе оголен. Той бе оребрен с начупени подпори и накичен с оплетени въжета.

Дарант посочи надолу и вляво, където най-външната обшивка на разкъсания балон оставаше цяла и издута. Тя образуваше дълъг улей, спускащ се към сенчестите дълбини. Небесният сал мина над него.

Грейлин се обърна към Дарант.

— Правил ли си го преди?

Пиратът се усмихна, издавайки лъжата си.

— Има си пръв път за всичко.

Дарант притегли омотаното буре към гърдите си и го прегърна с две ръце… а после скочи от кърмата. Падна с краката напред през дупката в балона и се удари в горния край на платнения улей. Подскочи и се пързулна надолу, а смехът му се носеше зад него.

Глейс го последва с весело „юхууу“, очите ѝ блестяха.

„И двамата са луди като надрусани вещици.“

Все пак Грейлин стисна ръба на люка, вдигна своето буре в едноръка прегръдка и скочи. Тъй като килът на небесния сал задираше върха на балона, падането бе не по-високо, отколкото от покрива на хижата му в Краелес. Въпреки това ботушите му срещнаха хлъзгавата намаслена кожа и той загуби опора. Падна по задник и полетя надолу по стръмния улей към недрата на балона.

Покрай него прелитаха въжета и рейки. Профучаваше под тесни мостчета и вътрешни подпори. В дълбините на балона сенките се сгъстяваха. Той се сви, очаквайки да се удари в някакво препятствие и да бъде изхвърлен нависоко, но близо до дъното наклонът постепенно се изравни. Слънчева светлина, идеща отгоре, му позволи да види как Дарант помага на Глейс да стане. Двамата стояха нестабилно на еластичното изпънато дъно на балона.

Грейлин се допързаля до тях.

Дарант се усмихна и го вдигна на крака.

— Не мога да повярвам, че се получи.

Грейлин се съгласи, малко замаян от всичко това.

Бяха измислили този план на „Врабчарят“. Ловният катер може да смяташе, че ги е подгонил към бойния кораб, но грамадният съд бе тяхната цел от самото начало. Грейлин не можеше да рискува този звяр да откара подкрепления до скалите.

Изведнъж извън балона заехтяха приглушени викове. Разнесе се остър гърмеж на оръдия, придружен от екливия звън на балисти. Грейлин се спогледа с Дарант. И двамата знаеха коя е мишената. Той си представи предсмъртната спирала на небесния сал покрай десния борд на бойния кораб. Глейс умишлено го бе пратила от онази страна, за да привлече вниманието с надеждата да убеди хората на борда, че заплахата е унищожена.

— Насам — прошепна Глейс и ги поведе напред.

Стигнаха до един ъгъл на балона. Зад изсветлялата от слънцето материя тъмнееше някаква сянка.

Глейс се обърна към тях.

— Това трябва да е едно от стоманените въжета.

— Има само един начин да разберем. — Дарант изтегли кама, мина пред дъщеря си и мушна в здравия плат. Трябваше да удари три пъти, за да го пробие.

Надникна през дупката и кимна одобрително на дъщеря си. После се зае да реже квадратна дупка, достатъчно голяма, за да минат през нея.

Когато свърши, Грейлин огледа делото му. Едно стоманено въже минаваше покрай отвора, на малко повече от една ръка разстояние, но достатъчно близо. Грейлин погледна надолу. Ако се ориентираше правилно, въжето би трябвало да води до квартердека. „Не че мога да го видя.“ Лодката под балона още се носеше през мъглите, които скриваха всичко долу.

Дарант махна на Грейлин.

— Ние бяхме първи миналия път.

Грейлин се намръщи, привърза малкото буренце към себе си и прескочи късото разстояние. Уви ръце и крака около въжето и се плъзна надолу по него. Потъна в мъглата и едва в последния момент зърна палубата. Удари се силно в нея и трепна от екота. Ниско приведен изтича настрани. Очите му се мъчеха да привикнат към мъгливия сумрак.

Но тук отзад, изглежда, нямаше никой. Той се надяваше, че вниманието на всички още е приковано към десния борд, където бе унищожен небесният сал. Дарант и Глейс бързо дойдоха при него, приземявайки се доста по-сръчно — но пък те двамата бяха нападали много кораби.

От мъглата отекнаха викове, идещи откъм средната палуба. Огнени ореоли бележеха лампите там долу.

Грейлин посочи към предния парапет на квартердека. Трябваше да слязат на средната палуба и да стигнат до един от люковете към вътрешността на кораба. След като получи кимвания от двамата, той ги поведе към тесните стълби и се спусна бързо по тях.

Щом стъпиха на средната палуба, Грейлин ги насочи с махване на ръка към една двукрила врата, водеща навътре в кораба. Той самият остана ниско приведен, за да ги пази. През мъглата се носеха гласове. Мърдаха сенки.

Дарант отвори вратата и пантите изскърцаха.

Като бивш рицар, Грейлин знаеше плана на тези кораби и бе надраскал груба карта за пирата, за в случай че се разделят.

Това бе добра предпазна мярка.

Пред него се разнесе тревожен вик. И други го подеха. Изглежда, легионерите тук се бяха приспособили към мъглата доста по-добре от Грейлин.

Изведнъж пред него изникна грамадната сянка на един Трошач. По-малки сенки прииждаха от всички страни.

Грейлин се обърна и подаде бурето си на Глейс.

— Върви. Аз ще ги отклоня.

Дарант не се поколеба и потъна в кораба с дъщеря си. Като се молеше двамата да са останали незабелязани, Грейлин отскочи вляво и се втурна приведен по средната палуба.

Зад него загърмяха ботуши.

А после пред него отекна гръмовен тътен на копита.

„Не…“

От мъглата изскочи грамаден черен жребец и му прегради пътя. Рицарите зад него се приближаваха, понесли факли и лампи, така че пространството по средата на палубата постепенно изсветля. Ездачът скочи от високото си седло и закрачи напред.

Разбира се, васалният генерал бе привлечен на палубата от гибелта на сала. Той винаги се включваше, когато ставаше дума за схватки.

Хадан се приближи. Дори мъглата не можеше да скрие мръщенето му.

— Добре дошъл отново на моя кораб. — Изтегли меча си. — Та докъде бяхме стигнали при последното ти гостуване?