Беззвездната корона

8.

Внезапното падане я стресна и я събуди. Никс размаха ръце, за да се хване за нещо. Сърцето подскочи в гърлото ѝ и част от нея разпозна това чувство. Много пъти ѝ се беше случвало, когато е полузаспала и унесена, да почувства как светът под нея се разпада. В такива моменти започваше да се мята панически, докато падаше — само за да се събуди миг по-късно и да открие, че е на сигурно място в леглото си.

Не и този път.

Продължи да пада, като размахваше ръце в чернотата около себе си — не за да я отблъсне, а за да я придърпа по-близо. Мракът ѝ бе близък като собствената ѝ кожа. Долу растеше някакво странно сияние. Като риташе и пъхтеше, тя се опита да остане в уюта на сенките. Но нищо не можеше да спре падането ѝ към онази светлина.

Опита се да закрие очите си с ръка, за да ги предпази от яркото сияние, но нещо я хвана за китката и не я пускаше.

До нея достигнаха думи, които звучаха едновременно далечни и току до ухото ѝ.

„Нов гърч ли получава?“

Отговорът успокои паниката ѝ с познатото си звучене.

„Не, не мисля.“ Никс позна спокойния, но уверен глас на игуменка Гайл. „Това е различно. Сякаш се бори да не се събуди обратно в собственото си тяло.“

С тези думи в съзнанието на Никс нахлуха спомени, сякаш се бе отприщил някакъв бент, освобождавайки кипнала разпенена вода на ужаса.

… бягство нагоре по стълбите.

… заплаха от насилие и прогонване.

… топла кръв, течаща през изстиналите ѝ от ужас пръсти.

… обезглавено тяло.

… грамадна сянка, изникнала през дима.

… смазваща тежест.

… зъби и отрова.

… невъобразима болка.

… а после мрак.

Един последен спомен се надигна в нея, изтласквайки всичко друго. Хиляди викове и писъци изпълниха главата ѝ, тялото ѝ — докато не станаха неудържими и най-сетне избликнаха от гърлото ѝ. Светът в нея отново се разлюля, все по-бясно. Все пак отвъд всичко това тя усети да се надига необятна тишина. Сви се уплашено от нейната безкрайност и неизбежност.

Една хладна ръка се допря до трескавото ѝ чело. Глас зашепна в ухото ѝ.

— Дете мое, успокой се. В безопасност си.

Никс се помъчи да се върне в тялото си, не толкова защото се бе вслушала в думите на игуменката, а за да им възрази.

— Не… — изграчи тя.

Даже този измъчен протест я изтощи. Задиша тежко, усещаше острия мирис на тинктури, запарен чай, прашни клонки на сушащи се билки. Въпреки това мъчително яркото сияние отказваше да помръкне.

Опита се да вдигне ръка — после другата — но китките ѝ бяха вързани. Тя стисна клепачи и извърна глава настрани, но сиянието бе навсякъде. Не можеше да избяга от него.

— Развържете я — заповяда Гайл.

Отговори ѝ някакъв мъж:

— Но ако изпадне пак в гърчове, може да се нарани…

— Трябва да ѝ помогнем да се събуди сега, лечител Йорик, иначе може да не се събуди никога. Страхувам се, че е прекалено слаба. Спа близо цял лунен цикъл. Ако потъне пак в отровния си сън, никога няма да излезе от него.

Никс усети дръпване, после още едно — и китките ѝ вече бяха свободни. Тя вдигна треперещите си ръце срещу светлината. Думите на игуменката стиснаха гърдите ѝ. „Цял лунен цикъл.“ Как бе възможно? Още усещаше как я мачкат чудовищните юмруци, как зъбите пронизват плътта ѝ. Беше сигурна, че е минала не повече от една камбана от нападението. Но ако Гайл казваше истината, по-голямата част от лятото вече си бе отишла.

Ръцете стигнаха до лицето ѝ и откриха, че там има превръзка, омотана върху очите ѝ, около главата ѝ. Опипа ръбовете. Някой се опита да ѝ дръпне ръцете.

— Остави я, дете — предупреди я училищният лечител.

Никс нямаше сили да се съпротивлява. Не че изобщо се опита. Мракът вече бе започнал да разяжда ръба на яркото петно. Тя приветства завръщането му, нещо познато сред целия този хаос. Остави ръцете си да паднат на леглото. Изведнъж се почувства толкова уморена, някакъв каменен ступор тегнеше над костите ѝ.

— Не — сопна се рязко Гайл. — Вдигни ѝ главата. Бързо.

Никс усети нечия ръка да я подхваща за тила и да вдига главата ѝ от възглавницата. Пръсти се заеха да размотават превръзката около очите ѝ. Макар да го правеха нежно, главата ѝ се люшкаше при всяко движение. Зави ѝ се свят. Мракът се сви още повече около яркото петно в центъра.

— Нали казахте да оставим очите ѝ превързани — промърмори лечител Йорик. — За да ѝ е по-лесно.

— Предпазливост, родена от надежда — каза Гайл. — Но сега такава предпазливост носи прекалено голям риск. Тя дори в момента потъва бавно обратно в небитието. Трябва да направим каквото можем, за да попречим на това.

С едно последно дръпване превръзката падна от лицето ѝ. Крайчецът ѝ забърса бузата на Никс. Тя намери сили да повдигне едната си ръка по-високо, за да се предпази от ослепителната светлина. Стисна очи още по-силно. Въпреки това сиянието пронизваше черепа ѝ, изтласкваше мрака, изпепеляваше го.

Нечии пръсти я хванаха за брадичката и една мокра кърпа, миришеща на омайниче, размекна гуреливите корички, слепили клепачите ѝ.

— Не се съпротивлявай, дете — каза Гайл. — Отвори очи.

Никс се опита да си дръпне главата, но пръстите върху брадичката ѝ се стегнаха.

— Прави каквото ти казвам — настоя игуменката с тон, който подчертаваше високото ѝ положение в Манастира. — Или ще бъдеш загубена навеки.

На Никс ѝ се искаше да се възпротиви, но баща ѝ я бе научил винаги да уважава по-възрастните. Тя открехна клепачите си и ахна от болка. Светлината — също толкова заслепяваща като мрака, който бе познавала цял живот — я парна като коприва.

Горещите ѝ сълзи рукнаха и отмиха още турели и мръсотия от очите ѝ. Освен това смекчиха режещата светлина до воднисто сияние. В мъглата плуваха форми, подобни на сенките в ярък летен ден. Само че с всяко болезнено мигване те ставаха по-ясни; цветове, които само си бе представяла, разцъфтяха в пълното си великолепие.

Сърцето ѝ запърха в гърдите като паникьосана свиркоопашка в клетка. Тя издрапа назад в леглото — по-далеч от невъзможните две лица, които я гледаха.

Лечител Йорик бе присвил очи срещу нея, лицето му бе сбръчкано като блатна слива, оставена прекалено дълго на слънце. Взорът ѝ проследи всяка негова черта. Тъй като по-рано зрението ѝ бе замъглено, всички цветове — малкото, които можеше да види дори в най-светлия ден — винаги бяха приглушени и смътни.

„Но сега…“

Тя се взираше, хипнотизирана от блестящо синия цвят на очите му, много по-ярък от всяко ясно небе, което бе виждала някога.

Когато лечителят се обърна към игуменката, плешивото му теме отрази слънчевата светлина, нахлуваща през единствения прозорец в стаята.

— Изглежда, бяхте права, игуменко Гайл — каза той.

Вниманието на Гайл бе все така съсредоточено върху Никс.

— Можеш да ни виждаш. Нали, дете?

Онемяла, Никс просто зяпаше. Игуменката бе с много по-тъмна кожа, отколкото си бе представяла. Знаеше, че тя е родена на юг, в земите на Клаш. Косата ѝ обаче бе бяла като тебешир и вързана на множество плитки на темето ѝ. Очите ѝ бяха много по-зелени от всяко огряно от слънцето езеро.

Игуменката сигурно бе забелязала смайването на Никс. Усмивка заигра в ъгълчетата на устните ѝ. Облекчение смекчи очите ѝ. Макар че, честно казано, Никс не можеше да е сигурна в нищо от това. След като никога не бе виждала тънките нюанси на израженията, нямаше как да знае дали ги тълкува вярно.

Въпреки това тя най-после отговори на въпроса на игуменката с кимване.

„Мога да виждам.“

Макар че трябваше да се радва на такова невъзможно нещо, в момента изпитваше само ужас. Някъде в мрака, който бе оставила зад гърба си, още можеше да чуе писъците, надигащи се от онези сенки.

Игуменката сякаш долови вътрешния ѝ ужас, защото усмивката ѝ помръкна. Тя потупа Никс по ръката.

— Оттук нататък вече би трябвало да се поправиш. Мисля, че най-после намери пътя си за излизане от небитието на отровата.

Вечно покорна и без да иска да изглежда неблагодарна, Никс кимна отново.

Но това не отговаряше на чувствата ѝ.

Макар че по някакво чудо можеше да вижда, се чувстваше по-загубена от всякога.

На другия ден Никс сърбаше рядка овесена каша, хванала купичката между дланите си. Още бе слаба и трябваше да използва и двете си ръце, за да я държи стабилно.

Баща ѝ седеше на столче до леглото ѝ, подпрял брадичка на бастуна си. Гледаше я с окуражителна усмивка, но очите му оставаха присвити, а челото — смръщено.

— Това е бульон от кокоши кости със смлян овес. — Той хвърли поглед към вратата, после се приведе към нея. — И няколко капки вино. Би трябвало бързо да те вдигне на крака, знам аз.

В последните му думи прозвуча надежда.

— Сигурна съм, че ще ме вдигне. — За да го окуражи, тя отпи нова голяма глътка, преди да се обърне и да остави купичката на близката маса.

Докато се изправяше, огледа малката стая в лечебницата, покритите ѝ с лишеи каменни стени, високия тесен прозорец и таванските греди, окичени със сушащи се билки. Дълго пламъче танцуваше бледо на върха на потъмняла газена лампа. Никс още се чувстваше зашеметена от самата гледка и детайлите в стаята: трепкащите нишки на паяжината в ъгъла, прашинките, носещи се в слънчевите лъчи, шарките на дървото по мертеците. Всичко това бе прекалено много. Как можеше човек да се справя с толкова много неща накуп? Всичко това беше главозамайващо… и някак погрешно.

Затова се обърна и вместо това се съсредоточи върху очите на баща си. Опита се да успокои тревогата, блестяща в тях.

— Тук се грижат добре за мен. Изредиха се почти всички училищни лекари, алхимици и йеромонаси.

Всъщност почти не я оставяха да спи.

„Може би се страхуват, че няма да се събудя пак, и не смеят да изпуснат тази възможност.“

Даже не бяха пускали баща ѝ да я види до тази сутрин. След като бе получил разрешение, той не бе губил нито миг. Още при първата камбана за деня докуцука на четвъртото ниво — където се намираше лечебницата на манастира — придружен от единия брат на Никс. Бастан носеше огромно гърне с овесена каша, сложено в кофа с жар, за да го държат топло.

Брат ѝ вече се бе върнал вкъщи, за да помага на по-големия им брат в грижите за добитъка. Явно дори това, че някой се е върнал от мъртвите, не забавяше темпото в оживения търговски пункт. Все пак, преди да си тръгне, Бастан я бе прегърнал с месестите си ръце, хвана бузите ѝ в длани и се взря настойчиво в очите ѝ.

— Недей да ни плашиш повече така — предупреди я. — Следващия път, като решиш да се боричкаш с мирски прилеп, повикай първо братята си.

Тя му обеща да го направи, като се опитваше да се усмихне, но напомнянето му за атаката бе разпалило ужаса в нея. Поне постоянното внимание на върволицата лекари, точеща се през малката ѝ стая, я разсейваше. Те я мушкаха и щипеха навсякъде, като често я караха да се изчервява. Оглеждаха дълго заздравелите дупчици на шията ѝ, измерваха коричките, човъркаха краищата им и взимаха парченца. Двама — прегърбени от старост — бяха сложили пиявици на китките и глезените ѝ, а после бяха изхвръкнали развълнувано навън с подутите от кръв черни чудовища.

Игуменка Гайл понякога идваше с другите, но отклоняваше всеки опит на Никс да получи отговори, да запълни дупките от онзи ужасен ден. Все пак Никс знаеше, че вестта е плъзнала из манастира. От време на време лица се появяваха на високия прозорец на стаята ѝ, за което бе нужно да се покатериш на перваза, та да надникнеш поне за миг към чудото вътре.

Тя знаеше и причината за цялото това внимание — както в стаята, така и извън нея.

„Никой никога не е оцелял от отровата на мирски прилеп.“

Това бе загадка, която алхимиците се мъчеха да разгадаят, и чудо, което йеромонасите искаха да припишат на правилния бог. За да се разсейва, бе подслушвала разговорите на хората, които идваха при нея. Слушаше предположенията и удивленията им. Те разговаряха, сякаш нея изобщо я нямаше.

„Не може да е била отровена наистина. Бас държа, че е било в най-добрия случай съвсем леко отравяне.“

„Или по-вероятно е някакъв номер, някаква престорена немощ.“

„Или може би Дъщерята се усмихва мрачно на детето.“

„Или може да е била ярката благословия на Сина. Чух как в дълбокия си сън тя извика към луната и…“

Последният разговор бе прекъснат от пристигането на игуменката Гайл, която отпрати двамата монаси с раздразнено въртене на очи и сурово мръщене към Никс — сякаш тя бе направила нещо нередно.

Но оцеляването на Никс не бе единственото чудо, скрито в тази стая.

Тя предпазливо разтърка очите си — клепачите ѝ бяха подути от постоянното внимание към възвърнатото ѝ зрение. Всеки път, когато ги притвореше, някой ги отваряше.

Никс обръщаше особено внимание на всеки опит да бъде обяснено това конкретно чудо — чудо, което наистина я объркваше. Сякаш бе излязла от най-тъмната пещера в най-яркия ден. Макар че би трябвало да е благодарна, част от нея все още искаше да се върне в уюта и познатата обстановка на пещерата. Даже при първия ѝ опит да ходи тази сутрин, крепена от ръката на игуменката, тя имаше чувството, че е бебе, току-що появило се на този свят. Искаше ѝ се да припише всичко на слабостта от дългото лежане, но знаеше, че несигурността ѝ отчасти се дължи на приспособяването ѝ към зрението. След толкова много години населената ѝ със сенки слепота бе проникнала дълбоко в духа ѝ, в костите ѝ, в начина, по който се бе движила. Сега умът ѝ се мъчеше да съчетае онова, което е била в миналото, с новата ѝ зряща личност.

Гайл сякаш интуитивно я разбираше.

— Ще намериш своето равновесие — беше ѝ обещала тя.

Погледна бастунчето в ъгъла — брястовата пръчка, която бе забравила в астроника преди цял един живот. Още имаше нужда от него, въпреки че зрението ѝ чудодейно се бе появило.

Въздъхна и закри очите си с длан.

Все още чувстваше тъмнината като свой дом.

— Уф, май се заседях прекалено дълго — рече баща ѝ. — Гледам те, че си търкаш очите. Сигурно си уморена. Ще те оставя да си почиваш.

Тя свали ръката си с усмивка на устните и болка в сърцето.

— Никога, татко. Никога не можеш да се заседиш прекалено дълго.

Взря се в мъжа, който я бе спасил от блатата, беше я приел в дома си и я беше дарил с цялата си обич. Само за един ден новопридобитото ѝ зрение бе разкрило детайли от света около нея, едновременно дребни и дълбоки, но тук не ѝ бе дало нищо ново.

Лицето на баща ѝ беше същото, каквото го беше познавала винаги. През годините бе проследила всяка негова линия, всяка грапавина и белег от миналото. Пръстите ѝ бяха минавали през косата му, докато оредяваше. Дланите ѝ бяха усещали черепа под кожата. Нещо повече, досега тя вече познаваше всяка негова усмивка и мръщене като своите собствени. Даже очите му бяха със същия цвят, който си бе представяла винаги: мътнозелени, като тинестото дъно на блестящо езеро.

Нямаше нужда от зрение, за да познае този човек.

В този момент осъзна колко е грешала преди миг. Взря се в мъжа, който отразяваше цялата ѝ любов.

„Това е най-истинският ми дом.“

Баща ѝ се размърда, явно се канеше да става.

— Трябва да вървя.

Откъм вратата долетя възражение.

— Може би не още, търговец Поулдър.

Погледите и на двамата се извъртяха натам. Влезе игуменка Гайл, повела лечителя Йорик.

— Бих искала да ви попитам за деня, когато сте намерили Никс като бебе, изоставена в блатата. — Гайл даде знак на бащата на Никс да седне на стола. — Това може да се окаже полезно, за да разберем какво е станало. И дори как да се грижим за нея оттук нататък.

Баща ѝ смъкна шапката си и закима усърдно. Едната му ръка приглади оцапаната му жилетка, сякаш се срамуваше, че го виждат с такава занемарена дреха.

— Разбира се, госпожо игуменко. Ще направя всичко, за да помогна и на вас, и на момичето.

Раздразнение обхвана Никс при смиреното държане на баща ѝ. Нямаше причина той да се кланя, дори да пълзи пред някой от Манастира.

Гайл седна на края на леглото с уморена въздишка. Кимна на бащата на Никс, с когото вече бяха лице в лице.

— Благодаря, търговец Поулдър.

Раменете на баща ѝ се отпуснаха. Никс осъзна, че никога не е виждала игуменката в друга поза, освен на горда властност. Сега държането ѝ бе по-топло, по-скоро подканващо, отколкото заповедно.

Лечителят Йорик дойде при тях, но остана прав, скръстил ръце на мършавите си гърди.

— Какво искате да знаете? — попита баща ѝ.

— Доколкото разбирам, Никс е била бебе на шест месеца, когато сте я намерили.

— Точно така. — Баща ѝ се усмихна и се отпусна, щастлив да разкаже историята, която с радост споделяше с всеки, пожелал да я чуе. Описа отново как бе чул плача на Никс в блатото. — Разбира се, старият Мърморко я чу пръв. Подкара влека кажи-речи право към нея.

— И не видяхте наоколо никой друг? — попита Гайл. — Никаква следа кой я е оставил?

Баща ѝ поклати глава.

— Нито стъпка, нито дори прекършена тръстика. Сякаш бе паднала право от небето върху плаващо легло от блатни плевели.

Гайл хвърли поглед към Йорик, който ѝ кимна, без да каже нищо, и после попита:

— И малката Никс е била сляпа още тогава?

Усмивката на баща ѝ помръкна.

— Така беше. Бедното дете. Очите ѝ бяха забулени и посинели. Не ясни като шлифовани кристали, както са сега. Може би затова са изоставили бебето в блатото. Дълбоко в мочурищата и без това е трудно да свържеш двата края. Но загубата за тях беше печалба за мен.

Никс отново се зачуди кои ли са били истинските ѝ родители. Старата горчивина в нея се усили. Тя не прощаваше толкова лесно като баща си. Прочисти гърло, обзета от желание да отклони разговора от тази деликатна тема, и попита:

— Какво общо имат тези неща с онова, което ми се случи?

Всички погледи се обърнаха към нея. Отговори ѝ игуменката:

— С лечител Йорик смятаме, че не си била родена сляпа.

При тези думи Никс трепна.

— Не помня някога да…

— Може да не го помниш — каза Йорик. — Но явно винаги си притежавала способността да виждаш. Синкавата ципа върху очите ти е скривала света от теб.

— А сега я няма — обади се баща ѝ. — Чудо. Истинска благословия от Майката.

Вниманието на Никс остана съсредоточено върху игуменката.

— Какво мислите, че ми се е случило, за да ме ослепи преди толкова много години?

Гайл премести поглед към Йорик, после обратно.

— Смятаме, че нещо в блатата те е омърсило. Отрова може би. Или облак развален въздух.

Баща ѝ кимна.

— Там има всякакви гадости.

Йорик пристъпи към нея и заговори с изпълнен с интерес глас:

— Или пък може да е реакция на нещо, с което си се сблъскала. Чел съм трактати как прахът в древни стаи може да предизвика слузест катар. Това често се приписва на духове или на присъствието на пленени демони. Но други смятат, че може да има родство с подобно заболяване, което поразява мнозина напролет заради изхвърлянето на цветния прашец при цъфтежа — онова, което в Южен Клаш наричат Розова треска.

Обърканата физиономия на баща ѝ приличаше на нейната.

— Но какво общо има това със слепотата на Никс?

— Обикновено, ако не се окажат смъртоносни, подобни реакции затихват от само себе си — отвърна Йорик. — Но понякога могат да оставят дълготрайни увреждания. — Посочи с тънкия си пръст лицето на Никс. — Като например слепота.

— Но защо сега съм излекувана? — попита Никс.

Игуменката се обърна към нея.

— Смятаме, че при борбата си с отровата тялото ти се е отървало и от тази стара зараза.

— Ако е така, това ни кара да се чудим — добави Йорик — дали настоящето не би могло да ни разкрие миналото.

Тя смръщи вежди.

— Какво имате предвид?

Гайл я потупа по крака през одеялото.

— Както може би подозираш, аз нямам много вяра на блатни вещици, които четат бъдещето в хвърлени кости. Вместо това търся принципи, които се крият пред очите ни. Ако отровата на мирския прилеп те е излекувала, това може би означава, че онова, което те е поразило като бебе, също е свързано някак си с този обитател на блатата.

— Друг прилеп? — Никс се намръщи. Искаше ѝ се да отхвърли подобно твърдение, но си спомни за безграничния ужас, който я обземаше — много по-силен от този на съучениците ѝ — когато над главите им се раздадеше крясък на такова създание.

„Възможно ли е да е вярно?“

Гайл явно се чудеше същото.

— Имаш ли някакъв спомен за подобна среща? Ако тогава си разполагала със зрение, може да си видяла подобно създание.

Никс сведе поглед. Представи си как баща ѝ я е намерил като бебе и си спомни думите му отпреди малко: „Сякаш бе паднала право от небето“. Затвори очи и си се представи как лежи по гръб върху плетеница от блатни растения и се взира нагоре към покритите с мъх клони. Отново бе сляпа, изоставена, ядосана, уплашена, ревяща и оглеждаше небето през замъглените си очи. Едно по-ярко петно бележеше слънцето — после някаква тъмна сърповидна сянка проряза сиянието и изчезна в сенките.

Тя се вцепени.

Гайл забеляза това.

— Какво има?

Никс отвори очи и поклати глава. Не знаеше дали това, което е видяла, е истински спомен или фантазия, предизвикана от догадките на игуменката.

— Нищо — успя да промърмори.

Гайл продължи да я гледа, очите ѝ бяха остри като зъби.

Никс отклони поглед. Не знаеше какво да мисли за този откъслечен спомен — ако наистина беше спомен. Но също така не можеше и да го отхвърли, особено като се имаше предвид чувството, което го съпътстваше. Когато си се бе представила като бебе, не бе изпитала ни най-малък ужас при вида на сърповидната сянка, минала през слънцето. Но пък в най-тъмните кътчета на сърцето си знаеше какво е почувствала в онзи момент.

Погледна баща си.

Беше се почувствала като у дома.

9.

— Нека оставим този въпрос за друг път — каза Гайл. — Когато си по-отпочинала и здрава, може да си спомниш повече. Сигурна съм обаче, че имаш много въпроси за сегашното си положение. Не съм в неведение за опасенията и страховете, които си се опитала да изкажеш през последния ден. Може би трябва да ги уталожим, доколкото ни е по силите.

Никс бе повече от готова да остави настрани миналото си и да се съсредоточи върху настоящето — но в същото време се страхуваше да го направи. Наистина имаше въпроси, които трябваше да зададе, но отговорите я плашеха.

Облиза устни. Знаеше, че трябва да попита за резултатите от атаката на деветото ниво на училището, да се изправи срещу неодобрението, което несъмнено щеше да дойде. Като начало огласи най-големия си страх — името на онова момче, съученика ѝ седмокласник.

Затвори очи, за да го изрече, защото намираше сила в мрака.

— Бърд… — прошепна тя.

Отговорът на Гайл бе прям.

— Мъртъв е. Но подозирам, че ти вече го знаеш.

Тя не отрече.

— Ами другите?

— Съучениците ти ли?

Тя отвори очи и кимна, спомни си тълпата, която я бе гонила по петите.

— Те се опитаха да скрият истината за онзи ден, но Джейс проговори, за да те защити, и разби мълчанието им.

Никс въздъхна облекчено и отправи безмълвна благодарност към Джейс. Младежът — който ѝ служеше вместо очи, докато беше сляпа — отново се бе оказал най-преданият ѝ приятел тук в Манастира. И бе пострадал заради това приятелство. Тя си спомни разкървавения му нос.

— Калфа Джейс е добре — каза Гайл, сякаш отгатнала притесненията ѝ. — Гори от желание да те види, но му казахме да потърпи.

Никс преглътна.

— А Кинджал, близначката на Бърд?

Дълбока бръчка се вряза между веждите на Гайл.

— Върна се във Фискур с останките на брат си, или поне малкото, което не бе погълнато от кладата. Но ще си дойде след две седмици, когато свършва лятната ваканция. Опитах се да я разубедя.

Гайл се вгледа в Никс, мълчаливо добавяйки онова, което бе останало неизречено. Кинджал нямаше да остави смъртта на брат си без последствия. Нито пък баща им, кметът на Фискур.

— Какво ще стане с мен? — попита Никс, прехвърляйки се на по-непосредствения си страх. — Все пак се качих на деветото ниво.

Това бе ненарушимо правило в Манастира. Да стъпиш на това ниво, без да си приет за деветокласник, се наказваше с незабавно изгонване. Нямаше никакви изключения — дори когато животът ти е бил изложен на опасност.

Гайл насочи пръст към гърдите ѝ.

— Не ти си извършила нарушението.

Никс сбърчи лице в недоумение.

— Аз бях. Имаше много свидетели.

Заговори Йорик.

— Също толкова свидетели има, че си умряла. Както алхимици, така и йеромонаси. Сърцето ти наистина беше спряло. За половин камбана, а може би и повече. Никой не мислеше, че ще оцелееш.

— И все пак ти се върна от мъртвите — добави Гайл. — Прероди се, пречистена от миналото си. Всички започнаха да вярват, че Майката те е благословила двойно. Първо с живота ти, а после и със зрението ти.

— Идея, която бе упорито насърчавана от игуменката — изкиска се Йорик.

Гайл сви рамене.

— И кой може да каже, че греша?

— Много бих искал да видя как някой ще се опита — отвърна той.

— Но това със сигурност е била ръката на Майката — настоя баща ѝ. — Аз нямам никакви съмнения. Тя винаги се е усмихвала на дъщеря ми.

Надежда се надигна в гърдите на Никс.

— Това означава ли, че мога да остана в училището? Да завърша седми клас и да продължа в осми?

— Опасявам се, че не — въздъхна Гайл. — Въпросът бе поставен пред Съвета на осемте и те гласуваха срещу това.

Баща ѝ се изправи.

— Това не е справедливо!

Никс посегна и го хвана за ръката — тя трепереше. Стисна я, за да го накара да млъкне, готова да приеме своята участ, но не по-малко отчаяна от него.

— Всичко е наред, татко. Станалото — станало.

— И двамата не ме разбрахте. — Гайл впери очи в очите на Никс. — Беше решено, че ти не бива да продължиш в осми клас със съучениците си. Тъй като явно беше благословена на деветото ниво, никой няма да дръзне да гласува срещу изразеното от Майката желание.

— Не разбирам — каза Никс.

— След две седмици ще преминеш направо в девети клас — каза Гайл.

На Никс ѝ трябваха цели три вдишвания, докато проумее какво ѝ казва игуменката. Замига в опит да прогони смайването си.

„Девети клас…“

Баща ѝ реагира по-бързо. Възкликна толкова високо, че накара всички да подскочат:

— Какво ви казвах! Знаех си го! — Пусна пръстите на Никс и падна на колене до леглото ѝ. Долепи длани една в друга и вдигна палци към челото си. — Благодаря на Земната майка за милостта ѝ и за благословиите, с които ни дари.

Но даже набожността му не можеше да удържи задълго радостта и ликуването му и той се изправи — даже нямаше нужда да използва бастуна си. Хвана главата на Никс и лепна целувка на челото ѝ. Едва тогава се успокои достатъчно, за да се вгледа хубаво в нея. Сълзи бяха навлажнили очите му, течаха по бузите му.

— Да не повярва човек! — възкликна ухилено. — Моята Никс! Деветокласничка! Нямам търпение да кажа на Бастан и Аблен. Момчетата ще се пръснат от гордост.

— Най-добре да отидеш да им кажеш веднага — каза Гайл. — Има един друг въпрос, който искам да обсъдя с дъщеря ти. За него е необходимо да останем насаме.

— Да, да, разбира се. — Баща ѝ се обърна да си вземе бастуна. — Знам, че с лечителя имате много работа, няма да ви преча.

— Много съм ви задължена, търговец Поулдър.

Баща ѝ се обърна пак към нея. Лицето му сияеше от гордост и това го правеше да изглежда двайсет години по-млад. Той поклати лекичко глава, но усмивката му не се стопи.

— Да не повярва човек! — повтори той.

„Да, наистина не е за вярване.“

Никс се опита да приеме непонятното. След толкова много чудеса нямаше вяра на това последното. Все пак положи всички усилия да отвърне на усмивката на баща си. Ако не друго, поне сърцето ѝ се сгряваше да го гледа толкова щастлив. Струваше си, че почти не бе умряла, за да види вярата на баща си в нея оправдана, а духовната му щедрост — възнаградена.

— Ще ти донеса вечеря преди първата вечерна камбана — обеща той. — Ще доведа и Бастан и Аблен. Ще го отпразнуваме със сладък кейк и мед.

Тя се усмихна възможно най-искрено.

— Благодаря, татко.

Той се поклони на игуменката и лечителя, промърмори благодарности и излезе. Никс се заслуша в заглъхващото потропване на бастуна му по коридорите.

Гайл също се вслушваше. Изчака потропването да утихне, а после даде знак на Йорик да затвори вратата и се обърна към Никс. Лицето ѝ бе станало сурово.

— Това, за което ще говорим сега, не бива да го споделяш с никого.

Никс се поизправи в леглото и зачака, докато игуменката и лечителят си шепнеха до вратата. Долови само откъслеци от тихия им разговор.

… пратим вест до Азантия…

… слухове за ифлелени…

… кралят няма да търпи…

… клевета и богохулство…

… трябва да знаем със сигурност.

Последното бе изречено от лечителя Йорик, който хвърли поглед към Никс. Игуменката въздъхна тежко и кимна. Обърна се, дойде до леглото и приседна отново на края му.

Никс потрепери. Усещаше, че тук се раздвижват сили, много по-големи от нея. Гайл изучаваше внимателно лицето ѝ и това продължи твърде дълго. Каквото и да търсеше игуменката, накрая, изглежда, остана доволна и заговори.

— Никс, докато беше изгубена в онова отровно небитие, ти се мяташе и се бореше, сякаш си уловена в кошмар. Помниш ли нещо от това?

Тя поклати отрицателно глава. Макар че не бе истина. Определено помнеше писъците в тъмното, люлеещия се свят, а после смазващата безкрайна тишина. Не искаше да лъже, но бе прекалено уплашена, за да го изрече на глас, сякаш това щеше да го направи неизбежно. Искаше да го забрави, да го отхвърли цялото като трескав сън, призрак, роден от страха ѝ от смъртта.

Сега обаче игуменката се опитваше да придаде плът и кръв на този сън.

Гайл явно забеляза страха ѝ.

— Трябва да знаем, Никс. Каквото кажеш сега, ще си остане само между нас тримата. Кълна ти се.

Никс вдиша дълбоко на два пъти. Как можеше да откаже на жената, която я бе защитавала така? Трябваше да изплати този дълг.

— Аз… помня само късчета — призна накрая тя. — Беше сякаш някакво голямо бедствие е сполетяло Земята. Гласовете на всички хора по всички земи се надигнаха в ужас. Светът се тресеше и се разпадаше. А после… после…

Устата ѝ пресъхна, докато го преживяваше наново.

Писъци отекнаха в черепа ѝ и тя цялата настръхна.

— Какво стана после? — меко попита Гайл и посегна да я хване за ръката.

Никс се сви уплашено; искаше ѝ се да го запази в себе си. Вместо това вдигна очи към игуменката, така че тя да види и искреността, и страха ѝ.

— Пълна тишина. Тишина далече в пустотата. Чак до студените звезди.

Гърлото ѝ се сви около следващите думи, сякаш се опитваше да ги задуши, за да останат неизречени, толкова силна бе увереността ѝ.

— Аз… знам, че това ще стане. Не разбирам как, но ще стане.

Гайл се обърна към Йорик и лечителят се приближи.

— Каза, че тишината стигала до звездите. Ами луната?

Тя се намръщи.

— Луната ли? Не разбирам.

Пръстите на Гайл стиснаха ръката ѝ.

— Докато се мяташе, ти ломотеше и викаше. Често нещо за луната. Все повтаряше думата „лунопад“.

Никс поклати глава, за да отрече, че знае нещо за това — и този път бе вярно.

Игуменката се взираше в нея, очите ѝ постепенно се разшириха от смайване.

— Сигурна ли си, че нямаш никакъв спомен за луната?

— Може би си я видяла в съня си? — настоя Йорик.

Никс почна да мести поглед между двамата.

— Не съм видяла нищо. Кълна се в Сина и Дъщерята, които живеят на луната. — Вдигна ръка и докосна първо едното си око, после другото. — Чух писъците. Усетих трусовете. Но в този кошмар бях сляпа както винаги.

Гайл се отпусна.

— Разбира се.

— Съжалявам — каза Никс. Знаеше, че я е разочаровала. — Това е всичко, което помня. Наистина.

— Вярвам ти.

Йорик притвори очи и каза уморено:

— Изглежда, боговете са избрали счупен съсъд, който да напълнят с мъдростта си.

Това подразни Никс. Макар че като малка бе искала да има зрение, никога не се бе смятала за „счупена“. Изкачването ѝ по нивата на училището бе достатъчно доказателство за това.

— Може би не боговете са я избрали… — промърмори загадъчно Гайл и стана. — Няма значение. Докато не можем да потвърдим кое се смята за богохулство, ще споделим каквото знаем. Ще пратя вестоврана до Върховръх.

— Но ако кралят…

— Не се бой, моят дръзновен бивш ученик ще се вслуша в съвета ни. И двамата знаем за тайната работа, която върши той в Калето.

Никс още се чувстваше гадно, имаше чувството, че някак си е разочаровала игуменката и лечителя. Но при споменаването на Калето наостри уши. Това бе най-старото училище в кралството, разположено на най-високия хълм в покрайнините на Върховръх. Освен това бе дом на древната Крепост на Изповедниците и се говореше, че там спечелилите знака на великрист в алхимичните и религиозните науки се ровят в най-загадъчните знания.

В най-необузданите си мечти Никс си беше представяла, че се влива в редиците им. Макар че, честно казано, никога не бе хранила сериозни надежди. Но пък, от друга страна, не бе очаквала и че ще стигне до деветото ниво на Манастира.

— Не бива да казваш на никого за нищо от това — каза ѝ Гайл. — Нито за разговора ни и в никакъв случай за кошмарите си. Дори на семейството ти.

Никс кимна. Нямаше намерение да го прави. Беше доволна просто да забрави цялата тази работа. Смяташе да натика всичко дълбоко в съзнанието си — докато не престане да чува онези писъци. Долови обаче и скритото зад заповедта на игуменката предупреждение — че животът ѝ зависи от мълчанието ѝ.

„Но дали то ще е достатъчно?“

Отново усети завихрянето на сили, много по-големи от самата нея, на машинации и кроежи отвъд разбирането ѝ, които говореха за назряваща буря. Представи си медния планетарий в астроника, как зъбните му колела се въртяха, движейки планетите около нагряваното от въглени слънце. Но сега, да, сега чия ли ръка въртеше гигантските зъбни колела около нея?

„И колко ли време остава, преди да ме смажат?“

10.

Беше последната вечерна камбана. Никс, с бастунче в ръка, отиде до леглото си — все още се движеше неуверено и се чувстваше слаба. А може би беше от щедрото количество ром в сладкия кейк. Капнала от умора и натъпкана почти до пръсване, тя не се съмняваше, че сънят ще дойде бързо.

Ушите ѝ още звънтяха от смеха и песните на баща ѝ и двамата ѝ братя, които празнуваха Възхождането ѝ на деветото ниво. Тя се усмихна, като си помисли колко се гордееха с нея. Страховете и трепетът от тазсутрешния таен разговор с игуменката и лечителя бяха прогонени от семейното веселие, от собствената ѝ надежда за бъдещето ѝ.

„По-добре да оставя всичко зад гърба си“, бе решила. Щеше да отхвърли страшните си сънища и да ги забрави. Пророчески или не, такива важни неща бе най-добре да се оставят на хората, които знаят какво правят — или поне на онези, които имат достатъчно власт и влияние да ги променят.

„Аз определено не съм от тях.“

Пламъкът на газената лампа затрепка и сенки затанцуваха по каменните стени. Това я замая и тя се тръшна със стон на леглото.

Задиша дълбоко, за да си избистри главата. Ветрецът, духащ през високия отворен прозорец, носеше мириса на блатна вода. Бръмченето на комарите се смесваше с крякането на жабите и острото свирене на щурците. В далечината омайващата песен на блатен гмурец будеше тъжен копнеж.

Тя въздъхна и вдигна очи към прозореца. Небесния отец още грееше навън — но ликът му оставаше скрит за погледа. Макар че слънцето никога не изчезваше, вечерно време яркостта му леко отслабваше и сенките се сгъстяваха. Тази промяна бе по-забележима преди, когато замъглените ѝ очи бяха по-чувствителни към капризите на светлината и сянката. Сега промяната бе едва доловима, което я натъжаваше, сякаш с връщането на зрението си бе изгубила част от себе си.

Отрезвена от тази мисъл, стана и отиде до прозореца. Дръпна кепенците, за да закрият слънчевата светлина, и стаята потъна в полумрак. Но не можеше да се насили да ги затвори съвсем. Твърде дълго бе живяла в сенките.

Взря се в пълната луна във вечерното небе. Изучи лика ѝ, блестящ от яркото лице на Сина. Вгледа се в неясните тъмни очи, отдолу може би нос, под него определено уста. До днешния ден зрението ѝ не бе достатъчно остро да забележи такива подробности.

„Наистина прилича на лице.“

Усмихна се на Сина. Знаеше, че през следващите дни тъмната Дъщеря ще прогони това лице. Такъв бе танцът им от началото на времето.

— А когато видя лицето ти да се появява отново, о, сребърни Сине — прошепна тя на луната, — ще съм в девети клас.

Трудно ѝ бе да го проумее. След две седмици желанието, което бе кътала дълбоко в сърцето си, щеше да се сбъдне. Радостта в нея грееше също тъй ярко като Сина в небето. Въпреки това тя не можеше да пренебрегне и мрака там, като нейна собствена мрачна Дъщеря, чакаща да затъмни ярката ѝ радост.

Никс знаеше източника на този мрак, защото помнеше въпроса на игуменката. Потърси в лика на луната някаква враждебност или опасност. Но не откри нищо, не почувства нищо.

Извика в съзнанието си думата, използвана от игуменката, опита вкуса ѝ върху устните си.

— Лунопад.

„Какво изобщо означава това?“

Тъй като нямаше отговор, сви рамене, легна и се сгуши в одеялата. Лежеше по гръб и се взираше в съхнещите билки, окачени на таванските греди. В трепкащия пламък на газената лампа изглеждаше, сякаш мърдат и посягат към нея.

Тя потрепери.

Май зрението носеше със себе си собствени специфични ужаси.

Изсумтя, угаси газената лампа, обърна се настрани и стисна по-здраво одеялото. Затвори очи, но се съмняваше, че сънят ще дойде толкова бързо, колкото бе смятала.

Грешеше.

Тя бяга нагоре по сенчестия планински склон, през покрайнините на каменна гора без листа. Крясъци на хора и животни я преследват през последната част от пътя ѝ. От всички страни ехти звън на стомана, накъсван от тътена на бойните машини.

Запъхтяна и останала без дъх, тя спира рязко на върха. Обхваща с поглед всичко, осъзнава, че е по-стара, по-висока, покрита с белези, на лявата ѝ ръка липсва един пръст. Но сега няма време за такива загадки.

Пред нея няколко души с татуирани лица и напоени с кръв роби стоят в кръг около олтар, на който се мята и рита огромно сенчесто създание. Крилете му са приковани към камъка с желязо.

— Не… — изкрещява тя с продрано гърло и в черепа ѝ се разгаря огън.

Тъмни лица се обръщат към нея, проблясват извити ножове.

Тя вдига ръцете си високо и плясва с длани, от устните ѝ излитат думи, чужди за нея, които завършват с едно име:

— Башалия!

При тази дума черепът ѝ освобождава огнената буря, държана вътре, и тя изригва с такава сила, че разбива каменния олтар. Железните клинове се изтръгват от черния гранит и сенчестият звяр отскача високо във въздуха. Кръвта му шурва по тъмното сборище и го кара да се разпилее.

Един мъж тича към нея, вдигнал високо ножа си, с проклятие на устните.

Изтощена и празна, тя може само да падне на колене. Няма сили дори да вдигне ръка да се защити. Просто обръща лице към забулените в дим небеса, към пълния лик на луната. Сърповидната форма на крилатото създание преминава през нея и изчезва в дима и мрака.

Времето едновременно се забавя и се разтегля. Луната става все по-голяма. Бойните машини наоколо замлъкват. Писъците и виковете на агония преминават в хор на ужас. Земята под коленете ѝ затреперва, все по-силно с всеки следващ дъх.

А луната продължава да изпълва все по-голяма и по-голяма част от небето, вече пламти по края и затъмнява целия свят.

Тя намира сили да назове тази гибел.

— Лунопад…

После един нож се забива в гърдите ѝ — и пронизва сърцето ѝ с истината.

— Провалих се… Провалих всички ни.

Никс ахна и сепнато седна в леглото.

Сълзи замъгляваха новопридобитото ѝ зрение. Сърцето блъскаше в ребрата ѝ. Тя освободи едната си ръка от омотаните одеяла и избърса очите си. С другата потърка огнената болка между гърдите си, очакваше да види по пръстите си кръв.

„Беше само сън.“

Преглътна и размърда езика си в пресъхналата си от страх уста.

— Беше само сън — повтори, този път на глас, може би за да убеди сама себе си.

Погледна към прозореца и луната, която продължаваше да грее там, увиснала в небето както преди, нито по-голяма, нито по-малка. Насили се да успокои дишането си. Вдигна лявата си ръка, разтвори юмрука си и го сви пак.

„Всичките ми пет пръста са си тук.“

Въздъхна облекчено.

— Просто не съм на себе си — опита се да се убеди сама. — Татко винаги слага прекалено много ром в сладкия кейк. И всички онези приказки…

„Лунопад…“

Беше сигурна, че разпаленото ѝ от рома въображение е забъркало всичките ѝ опасения и съмнения в сънувания кошмар. Нищо повече.

Все още вдигнала глава, загледа как съхнещите клонки и стръкове на билките ѝ махат от таванските греди. Сънят бе не по-реален от мърдането на сенките, причинено от трепкащ пламък.

И внезапно се вцепени.

Погледът ѝ се стрелна към нощното шкафче и газената лампа. Помнеше как я беше угасила. А кепенците на прозореца сега бяха разтворени по-широко, отколкото ги бе оставила. Изви врат и се вгледа в сенките над мертеците.

„Там горе има нещо.“

При тази мисъл светът ѝ се преобърна. Изведнъж тя видя себе си как се взира нагоре, седнала в леглото. Извика и се видя как вика. После светът се върна в нормалното си положение и тя бе отново в леглото и зяпаше в тавана.

Редица сушени клонки потрепериха и привлякоха погледа ѝ.

От мертеците две червени очи сияеха насреща ѝ.

Вик се надигна в гърдите ѝ, но преди да излети навън, до нея достигна пронизително писукане. Беше беззвучно, но тя го почувства с цялото си тяло и настръхна. То се отрази от каменната стена и изпълни цялата стая. Проряза въздуха покрай ушите ѝ и отекна в черепа ѝ, карайки мозъка ѝ да пламне.

Тя запуши ушите си с длани, но това не ѝ помогна с нищо.

Пламъците се разгоряха до пожар и донесоха странни усещания. Ноздрите ѝ се изпълниха с остра мускусна миризма, напоена с дъх на масло и пот. Езикът ѝ усети вкуса на сметана, богат и сладък. Сенчести образи запърхаха и главата ѝ се люшна назад, сякаш брулена от пищящите ветрове отгоре.

Светът около нея притъмня, а в същото време един друг се избистри.

… мъничките ѝ пръстчета дращят по козина.

… издадените устенца намират тъмната бозка, на която виси капка мляко.

… тя я засмуква и рита с късите си крачета, за да се избута лакомо напред.

… мека кожа я придърпва по-наблизо, за да я пази на топло и в безопасност.

Тръсна глава, за да разпръсне тези мисли, да отрече онова, което бе започнала да подозира. Но не можеше да се отърве от тях.

Други откъслечни образи запрелитаха през ума ѝ. Понякога бе самата тя, гледаща навън; друг път сякаш гледаше себе си някъде отвисоко.

… пълзи през тръстиките.

… мъчи се да засмуче пръста на крака си.

… димяща сяра опарва ноздрите ѝ.

… един топъл език я почиства цялата.

… тя е грабната и понесена нависоко, и ветровете шибат крайниците ѝ.

Образите проблясваха все по-бързо и по-бързо, и тя започна да ги вижда странно замъглени.

… млякото, което суче, е гъсто и сладко. Изпълва корема ѝ, прави я по-силна, а съня ѝ — по-дълбок, но също така бавно кара света ѝ да потъмнява.

… топлият език ближе очите ѝ, този път не толкова нежно, а по-скоро с трескава загриженост.

… острото писукане и подсвиркване, което винаги е изпълвало света и черепа ѝ, което е оформило самото ѝ съществувание, сега звучи скръбно, печално. Сякаш целият свят около нея плаче.

… после отново е вдигната от земята и понесена през сенките.

… мъничките ѝ уши дочуват мученето на голямото животно долу заедно с хрущенето и пукането на тръстиките, докато то се движи през блатото.

… спусната е нежно на място близо до животното. Новото ѝ легло е влажно и около него се носи аромат на цветя.

… по това време тя вече почти не може да вижда.

… сянка надвисва над нея. Големи очи се взират надолу. Космата буза се притиска към нейната. Един език я облизва за последно. Ноздри сумтят, запечатвайки я в спомените си.

… после — след един последен мощен замах на гигантски криле — е изоставена.

… реве от скръб за загубата си, като ехо на писукането, което продължава да я залива от висините, но става все по-слабо и по-слабо.

… гледа как една сянка преминава през луната и изчезва.

Най-после светът се върна. Беше отново в леглото. Малките очички горе продължаваха да блестят, но ужасът от тях се бе стопил до смътна искрица. Искаше ѝ се да отхвърли показаното — изгубени спомени, събудени наново от писукането — но не можеше. Знаеше, че са верни. И все пак това бе прекалено много, за да го възприеме, и обръщаше с главата надолу всичко, което знаеше за себе си.

Ала преди дори да се опита да изпълни тази невъзможна задача острите писъци откъм мертеците станаха още по-пронизителни. Тя отново се взираше в себе си отгоре. Знаеше, че гледа през очите на създанието, скрито там. После друг образ се насложи върху този, трепкащ като отражение в спокойно езеро.

Тя отново бе голо бебе, притиснато към една бозка, сгушено в козината и крилете на огромна фигура, която я пазеше. Погледна към другата бозка, където сучеше малка тъмна фигурка, гола и мъхеста. Тънките ѝ крилца бяха разперени непохватно встрани. Ноктенца се бяха вкопчили за опора в косматата кожа… и малки червени очички отвръщаха на погледа ѝ. Този друг винаги се бе намирал до нея, подслонен и пазен от същите криле.

Трепкащият образ най-после се стопи. Стаята притихна отново.

Тя преглътна няколко пъти, замаяна от това знание. Присви очи към мертеците и двете червени очи. Сега знаеше какво се крие там.

Сякаш за да потвърди това, една тъмна фигура — малко по-голяма от снежна гъска — се преметна и се появи пред погледа ѝ. Крилете ѝ се разпериха широко, а после с един-единствен плясък съществото изхвръкна през тесния прозорец. Погледът на Никс проследи младия мирски прилеп, който описа остър завой и изчезна.

Тя затаи дъх и се опита да прецени как приема това натрапничество.

Тези създания бяха проклятието на тукашните сурови земи — хищници, които нямаха равни. Но тя не изпитваше страх. Вместо това предишният ѝ ужас се бе втвърдил в студена увереност.

Знаеше кой ѝ е дошъл на гости тази вечер.

Продължи да се взира през прозореца, представяйки си онази друга бозка и мъничката фигурка — която сега вече бе пораснала и покрита с козина.

„Изгубеният ми брат.“