Беззвездната корона

11.

Синът на върховния крал се събуди със стон сред въшки и вонята на собствената си повърня. В далечината сутрешните камбани ехтяха от висините на Азантия. Звънът прескачаше от една камбанария на друга, общо шест, разположени на всеки от върховете на звездообразните стени на Върховръх.

Той се опита да натъпче тънката възглавница в ушите си, докато звуците възвестяваха новия ден. Но звукът продължаваше да разтърсва черепа му и да поражда болки в зъбите му. Стомахът му се преобръщаше и жлъчката му заплашваше да се надигне. Той я преглътна и наложи волята си върху нея, но не и преди да се оригне мощно.

Най-после и последният звън отекна над Залива на обещанията и камбаните милостиво заглъхнаха.

— Да, така е по-добре — въздъхна принц Канти към тъмната стая със затворени кепенци.

Стисна очи и се опита да си спомни къде е. Миришеше на пот, пикня и вкисната бира. Някаква мазнина цвърчеше на скара и димът се промъкваше през дъските на пода. Откъм готварницата се носеше дрънчене на съдове, накъсвано от ревовете на ядосан ханджия.

„А, да…“

Смътно си спомняше изрисувана дървена табела, на която имаше брониран рицар с вдигнат към устните му меч. „Островърхият меч“. Отдавна някой грубо бе преправил меча на стърчащ мъжки член. Никой не си бе направил труда да му върне предишния вид. Развеселен от такова художествено майсторство, той не можеше да остави кръчмата непосетена. Ако си спомняше добре, това бе третото подобно заведение, което бе удостоил с височайшото си присъствие. Не че бе съобщил истинското си име. Както обикновено, бе дошъл облечен в груба шаячна дреха и просто наметало, което да скрие, че е принц.

Седна, установи, че това е лоша идея, но не се отказа. Спусна босите си крака на пода, като се чудеше къде ли са се дянали панталоните му. Почеса се по чатала, опитвайки се да изчопли няколко хапещи го въшки. Но това бе безнадеждна битка. Само една баня с луголист и много пара щеше да спечели тази война.

Със стон се изправи и бутна един кепенец над тоалетната, за да пусне вътре свеж въздух. Ярката светлина режеше очите му, но той я изтърпя като заслужено наказание. Вече беше горещо. Небето бе синьо, с няколко пръста пламтящи розови облачета на изток. А пък на запад, напротив, ниско над хоризонта се бяха струпали тъмни буреносни облаци. Вятърът ги бе довял откъм морето и сега те се събираха над житните поля оттатък река Талак и пълзяха неотклонно към града.

Представи си двете небесни реки, които се опитваше да му опише алхимик Фрел. Ученият твърдеше, че по небето тече гореща река и носи огнена жар от опалената от слънцето страна на Земята към ледената ѝ страна — а после се връща като по-студен поток, който минава по-ниско над земите и моретата в обратната посока, от запад на изток. Говореше се, че тези две реки — вечно течащи в различни посоки — са благословили земите на Короната с годен за живеене климат. Йеромонасите вярваха, че това се дължи на боговете близнаци, огнения Хадис и ледения великан Мадис, които духат тези реки по небето, докато Фрел и неговият орден настояваха, че се дължи на някакви естествени мехове от огън и лед. Споровете продължаваха през делящата ги линия на деветото ниво на Калето.

Канти въздъхна. Изобщо не му пукаше каква е истината — макар че би трябвало. Той самият щеше да се качи на деветото ниво след по-малко от две седмици. Не че бе заслужил такава висока позиция. Но беше кралският син. Съветът на осемте трудно би могъл да му откаже Възхождане.

А дотогава възнамеряваше да използва остатъка от лятната ваканция, за да се радва на свободата си. Разбира се, Канти изобщо не се нуждаеше от оправдание за подобно гуляйджийство. Всички вече отдавна знаеха репутацията му. Канти си бе спечелил множество прякори, на които хората често се кискаха около някой ожулен кръчмарски тезгях, докато той седеше маскиран и приведен над халбата си: Принца пияндурник, Мухльото, Тъмното нищожество. Но най-подходящият от всички бе просто Принцът в шкафа. Той бе принц, чиято единствена задача в живота бе да служи за резерва, ако по-големият му брат близнак умре. Съдбата му бе да стои прибран на рафта, за в случай че някога потрябва.

Обърна се да си потърси панталоните. Намери ги смачкани в единия ъгъл и бързо ги обу. Не се срамуваше от тези прякори, защото си ги бе заслужил. Всъщност беше го направил умишлено. Като по-малкия от двамата сина на краля, никога нямаше да седи на трона. Затова играеше ролята си добре. Колкото повече се унижаваше, толкова повече караше брат си да блесне.

„Това е най-малкото, което мога да направя за теб, драги ми братко Микен.“

Намръщи се, докато довършваше обличането си, и заподскача на един крак, нахлузвайки ботуша на другия. „Може би не биваше да се туткам толкова в корема на майка ни.“ Вместо това Микен си бе пробил път навън пръв и си бе осигурил високото местенце с първия си рев. Орисан да се възкачи на трона, брат му винаги се бе радвал на обич и обожание. На седемгодишна възраст бе пратен в Легиона на територията на замъка. През последните осем години го бяха обучавали на всякакви стратегии и оръжия, подготвяйки го за ролята на бъдещ крал на Азантия.

От друга страна, Канти бе изкъшкан от Върховръх и пратен да учи в Калето. Това не бе нещо неочаквано. В кралските родове на Азантия имаше немалко случаи на родени близнаци, понякога с еднакви ликове, друг път с различни. Микен изглеждаше като изваян от бял варовик, наследил външността на баща си, включително русите къдрици и морскосините очи. Момичетата — а и много жени — примираха по него, когато минаваше, особено защото годините в Легиона бяха покрили тялото му със здрави мускули. Не че нещо от това отиваше на вятъра. В много нощи Микен практикуваше различен вид фехтовка в харема с робини на Върховръх.

Нищо не можеше да е по-далеч от живота на Канти. Като втори син на него му бе забранено да докосва меч. В добавка беше почти девствен, с изключение на един припрян смущаващ нервен опит. Нещата не се подобряваха никак от това, че в Калето такива наслади бяха забранени — а и Канти определено не разпалваше женските желания толкова успешно като по-големия си брат близнак.

Докато Микен бе целият светлина и напереност, Канти се бе метнал на покойната им майка. Кожата му бе тъмна като абанос, косата му черна като въглен, очите буреносно сиви. Държанието му също бе по-кротко, като нейното. Определено предпочиташе собствената си компания.

Ето защо, след като му бе забранено да използва меч, той се зае да овладее ловния лък. Баща му даже бе окуражил тези му стремежи. През многото векове, откакто управляваше неговият род, кралство Халенди бе установило властта си от единия до другия край на северната Корона. Разширението на земите им се извършваше не толкова с мечове и бойни кораби, колкото с рала, брадви и сърпове. Опитомяването на пущинака бе също толкова важно за подсигуряване на територията им като укрепването на стените или строежа на замъци. Природата бе не по-малък враг за побеждавано от всяка чужда армия.

Затова, когато намереше свободно време, Канти се отправяше към нашарените с горички хълмове на Широзем, за да ловува и да усъвършенства уменията си — както точния си прицел, така и следотърсаческите си способности. Мечтаеше си някой ден да изкачи скалите на Земелом, за да стигне до мъгливите гори на Облачен предел, а може би дори и до обраслите в джунгли планини на Булото на Далаледа, където малцина дръзваха да стъпят и още по-малко се връщаха.

„Но това вероятно никога няма да стане.“

Всъщност напоследък му бе все по-трудно да се измъква за такива похождения, особено с изкачването му по нивата на Калето. Ученето поглъщаше по-голямата част от времето му. Това бе причината да намрази училището — защото го държеше затворен в Азантия. Като компенсация си бе измислил ново развлечение. Беше научил, че може да намери бягство от действителността на дъното на халбата.

Ето как се бе озовал тук, налазен от въшки и с пръскаща се глава.

След като се облече, наметна на раменете си протрит пътнически плащ и скри главата си под заострената му качулка. Излезе през вратата, спусна се по скърцащото стълбище с няколко хлабави стъпала и се озова в общата стая на хана. Шепа рибари бяха заели най-близката до кухнята маса, за да са сигурни, че ще получат най-топлото ядене.

Ханджията бършеше дъбовия тезгях с мазен парцал.

— Искаш ли нещо за хапване? — извика той на Канти. — Имам овесена каша с варено волско копито и овесени питки.

Канти изстена.

— Колкото и съблазнително да звучи, май ще откажа. — Свали кесията от колана си, извади сребърен полуорел и го подхвърли на ханджията. Монетата подскочи веднъж и падна близо до мъжа, който я забърса с парцала си. — За нощувката, с моите благодарности.

— Това е предостатъчно, момко. Даже е много — каза ханджията с рядка честност.

— А. — Канти сложи ръка на корема си. — Само че още не си видял в какво състояние е стаята, която ми даде.

Това му спечели няколко разбиращи кискания откъм масата на рибарите.

— По-добре къркай, докато можеш, момко — извика един от тях, който глозгаше волско копито. Изглеждаше, че по-голяма част от кашата отива в брадата му, отколкото в гърлото. — Наближава пищното празненство на лордчето и Върховръх ще ни остави на сухо тук, на Дъното.

Друг кимна мъдро.

— Почакай и ще видиш. Ще откарат най-хубавите ни бурета с пиячка горе в замъка.

— А на нас ще оставят само рядка водица и утайка — съгласи се трети.

Здравенякът с оцапаната брада изплю кости от волското копито на масата.

— Разбира се, ти знаеш кой от тяхната пасмина пие най-много. — И сръчка с лакът съседа си. — Мухльото!

Избухна смях.

— Това нищожество едва ли е особено щастливо — съгласи се друг.

— Със сигурност — призна кисело Канти.

— Не и след като оня хубавец брат му е с една крачка по-близо до трона. — Овесената брада смушка с лакът и другия си съсед. — Особено ако онази каркасийка наистина топли пудинг в печката си.

Последва още смях.

Канти махна неохотно с ръка, остави ги да се веселят и излезе от хана. Направи гримаса към слънцето, проклинайки наум Небесния отец. На запад изтътна гръмотевица, сякаш му се караше за богохулството.

Той изръмжа под нос.

Изглежда, никой не бе доволен от Мухльото.

„Най-малко пък аз.“

Със стон на самосъжаление засенчи очи и се взря нагоре от Дъното на града към блестящата Корона на Върховръх. Предстоеше му дълъг път обратно до общежитието му в Калето.

Наведе глава и дръпна по-ниско качулката, за да скрие лицето си от Небесния отец. За жалост не слънцето беше най-големият му проблем. Докато се изкачваше по кривите улички, главата му туптеше при всяка крачка. Ярките сутрешни отражения в прозорците пронизваха гуреливите му очи като ножове.

Продължи със залитане, подпирайки се сегиз-тогиз на стените, като се опитваше да усмири стомаха си. За малко не падна, докато минаваше покрай една тясна пресечка. Нечия ръка го подхвана.

— Моите благодарности — измърмори Канти.

Само че същата ръка изведнъж го дръпна в тъмната пресечка. Още ръце го сграбчиха и той видя трима бандити с тъмни плащове. При тази опасност го прониза паника. Прокле се, че бе свалил гарда — това винаги бе грешка в Дъното, дори и в най-яркото утро.

Върхът на нож го бодна отстрани, подчертавайки непредпазливостта му.

— Извикаш ли, умираш — предупреди го тих глас в ухото му и го изблъскаха по-навътре в уличката.

Канти си спомни за тежката си кесия и колко щедро бе подхвърлил сребърен полуорел на ханджията. Трябваше да има достатъчно ум да не е толкова небрежен с парите. Щедростта рядко бе възнаграждавана на Дъното.

Щом се озоваха дълбоко в сенките, крадецът изсъска в ухото му:

— Май си хванахме принц, излязъл от шкафа си.

Канти се вцепени. Вече бе посегнал към кесията си, готов да им я даде. Сега обаче разбра, че тежките медни грошове и сребърни орли в нея няма да му откупят свободата тази сутрин. Даже Принца пияндурник струваше повече от шепа сребърници.

Със замаяна глава, Канти се засмя неубедително. Залитна, докато се опитваше да извие глава към крадеца с ножа.

— Ти… Ти си мислиш… че само защото съм мургав хубавец, съм принцът? — И изпръхтя презрително.

Спътникът на крадеца се приведе по-близо към Канти, като почти опря носа си в неговия. Дъхът му вонеше на вкисната бира и изгнили зъби.

— Сигурен ли си, че е той, Фент?

Възползвайки се от тази възможност, Канти вкара в действие единственото си оръжие. Отпусна контрола върху стомаха си и избълва мощна струя повърня, която улучи крадеца право в лицето.

Мъжът се дръпна с рев и почна да бърше парещите си очи.

Канти използва моментния шок, за да стовари петата на ботуша си върху стъпалото на държащия го мъж. Той извика, а Канти се изтръгна от хватката му. Ножът сряза плата на наметалото му, но не намери плът. Той ритна с другия си крак, улучи третия мъж в гърдите и го запрати към отсрещната стена.

Без да се бави, отскочи и се втурна към улицата. Безмълвно благодари на разузнавача от Облачен предел, който го бе научил да ловува, да използва лък и най-важното, да се справя с опасностите, когато ловецът се превърне в плячка. „Понякога бягството е най-голямото ти оръжие“, беше му набил в главата Бре’бран.

Бе взел присърце този съвет и сега изскочи отново на ярката улица. Блъсна се в неколцина пешеходци и събори някакъв вързоп от ръцете на една жена.

— Извинете — промърмори, без да спира.

Стигна до първата пресечка и сви по нея. Докато бягаше, си даде мълчаливо обещание.

„В бъдеще да съм по-предпазлив — и не толкова щедър.“

Пъхтеше тежко и запуши ушите си, когато отекна следващата камбана. Имаше чувството, че в черепа му звънтят бронзови цимбали.

Докато чакаше звукът да заглъхне, се притаи в сенките на тунела през Бурната стена. Обърна се назад и потърси някакви признаци на преследване, опрял рамо на хладната стена.

Дебелото двеста крачки защитно съоръжение някога бе образувало външната граница на Азантия, пазейки града в продължение на хиляди години от свирепите бури, връхлитащи откъм морето през Залива на обещанията. Освен това пазеше Азантия не само от лошото време. В каменната му грамада бяха издълбани оръжейници и казарми, а външната му повърхност бе нашарена с процепи за стрелба. Безброй армии се бяха разбили в тази стена — не че от столетия насам някой бе дръзнал да се опита.

Макар че ако слуховете за война се окажеха верни, скоро стените можеха пак да бъдат подложени на изпитание. Схватките по южните граници се увеличаваха. Нападенията върху търговски кораби на кралството зачестяваха.

Щом звънът на камбаните секна, Канти продължи по тунела и излезе от другия му край, оставяйки Дъното зад себе си — а също така, надяваше се, и едно конкретно трио крадци. Все пак продължи да се озърта предпазливо.

През последните векове Азантия вече не можеше да бъде удържана от Бурната стена. Бе се разпростряла във всички посоки, даже навътре в самия залив, върху трамбовани насипи, което изискваше кейовете да се удължават все по-навътре във водата.

За нещастие бурите продължаваха да идват.

Зад него, като напомняне, изтътна гръмотевица.

Дъното извън стените бе подложено на внезапни наводнения и често големи части от него бяха потопявани или отнасяни от вятъра. Но после бързо биваха възстановявани. Говореше се, че Дъното е също толкова изменчиво като времето. Картите му се рисуваха по-скоро въз основа на надежда, отколкото с помощта на пътеводно стъкло или секстон — и определено никога не се прибягваше към трайността на мастилото.

Зад Бурната стена Канти продължи през същинския град, известен като Средешника. Под защитата на това масивно съоръжение тук височината на къщите се увеличаваше и някои достигаха до средата на стената. Много от основите бяха построени върху по-стари, като всяко управление покриваше предишните и те се трупаха едни върху други като страниците на книга — история, написана върху камък.

Средешника бе и мястото, където бе съсредоточена по-голямата част от богатството на града, стичащо се от всички посоки: от плодородните стопанства в околния Широзем, от мините в Гулд’гул на изток, от западните скотовъдни ферми в Аглероларпок. Всичко течеше през Дъното и се вливаше в Средешника, за да стигне накрая до висините на Върховръх, града-крепост в центъра на Азантия.

Канти продължи нататък и обсадените от мухи кланици в близост до Бурната стена се смениха със стари ханове, шивачници и обущарници — а докато се изкачваше все по-нагоре, се появиха златари и бижутери, заедно с банки и финансови къщи. Къщите тук имаха сандъчета с цветя по прозорците. Малки ароматни градини нашарваха пътя, често оградени със стени и големи порти с шипове. На тази височина въздухът миришеше на сол заради почти непрестанния вятър, духащ откъм залива, който прогонваше смрадта и мръсотията на Дъното.

Той се огледа за последен път и позволи на разтуптяното си сърце да се успокои, вече сигурен, че се е измъкнал от крадците. Вече му се налагаше да си проправя път през все по-гъста тълпа. Фургони и каруци — вечно течащата кръв на града — изпълваха улиците и уличките, теглени от понита или волове с отрязани рога.

Зад него отекна вик, последван от плющенето на камшик.

— Ей! Разкарай се от пътя!

Канти се дръпна встрани и един голям фургон, натоварен с бъчви вино в двойни редици, мина покрай него и се насочи към сиянието на Сребърната порта, високата орнаментирана врата, водеща към Върховръх. Докато конете профучаваха покрай него, той си спомни думите на рибарите от „Островърхият меч“.

„Май онези бяха прави да се тревожат за бъдещата си пиячка.“

Тук улиците бяха накичени със стотици знамена с герба на рода Масиф: тъмна корона на фона на шестолъчо златно слънце. Всъщност стените на Върховръх бяха оформени по подобие на това слънце на герба, изградени по времето, когато неговият род се бе възкачил на трона преди четиристотин и шестнайсет години.

„Дано управляваме дълго — помисли си той горчиво. — Не че аз самият някога ще управлявам — дори не ми се иска.“

Въпреки това го заболя малко. Когато беше доста по-малък, често се връщаше обзет от носталгия в стаите си във Върховръх. Това бе единственият дом, който бе познавал. Едно време с Микен бяха неразделни, най-добри приятели, както могат да са само близнаците. Но даже подобна близост не можеше да устои на съдбините, които ги теглеха в различни посоки.

С времето посещенията на Канти ставаха все по-редки.

Което определено устройваше баща им.

Докато гордостта на краля от светлия му син растеше, търпимостта му към тъмния намаляваше. Хладните откази се превърнаха в яростни обиди или обвинения. Може би това бе отчасти причината Канти да се озове в „Островърхият меч“ със силно главоболие и разбунтуван стомах. Може би искаше да оправдае презрението на баща си към него.

За да пощади и двамата, Канти се бе научил да избягва Върховръх. Но след осем дни щеше да му се наложи да влезе отново през Сребърната порта.

Мощен порив на вятъра се втурна по улиците, тласкан от наближаващата буря. Знамената над главата му заплющяха. Тук няколко от тях бяха украсени с рогата волска глава, герба на рода Каркаса, който набавяше богатството си от сто скотовъдци ферми из цял Широзем и Аглероларпок. Макар че фургоните бяха, така да се каже, кръвта на града, Каркаса слагаше месото върху костите на всички тези земи.

Той се намръщи срещу ярките знамена на двата рода. С всяко плющене на плата те оповестяваха, че дните на Канти като Принц в шкафа наближават своя край.

Преди седмица брат му бе направил изненадващото съобщение за годежа си с лейди Миела от благородния дом Каркаса. Трябваше да се венчаят след осем дни. Смяташе се, че датата е избрана, за да съвпадне с рождения ден на Микен, който щеше да навърши седемнайсет. Макар че хората — като например онези в кръчмата — скришом се питаха дали няма друго обяснение за толкова прибързана венчавка, а именно че лейди Миела вече носи дете. Разбира се, ако някой изречеше такова нещо открито, рискуваше да му отрежат езика.

Но така или иначе, изглежда, походът на Микен към трона — и то може би с нов наследник на път — бе осигурен. От сега нататък ролята на Канти в живота беше в най-добрия случай да съветва краля. Ето защо го бяха пратили в Калето, за да се изучи както трябва за бъдещото си положение на съветник. И той трябваше да е благодарен за тази възможност. От часовете по история в училище знаеше, че много кралски близнаци не са имали това щастие. Често родените в шкафове принцове се оказвали бутнати от рафта, с нож в тялото като прощален дар, за да не възникнат съмнения в наследствеността, които биха могли да предизвикат бъдещи бунтове.

Макар че, изглежда, никой не приписваше такива амбиции на Канти.

„Толкова по-добре.“

Той сви от Сребърна улица и се насочи на юг, където в един висок хълм бе издълбано и оформено древното училище Калето. Деветте му нива се издигаха до висините на стените на Върховръх, като деветото надничаше над тях. Две клади горяха на върха на училището, изпускайки непрестанно дим от тамян и алхимии, и го подканваха да се върне в изгнаническия си дом.

Примирен с ролята си, той продължи към училището. Влезе забързано през портата и започна дългото си изкачване към осмото ниво. Имаше квартира на това ниво — или поне щеше да има през следващите дванайсет дни, а после щеше да се изкачи на деветото и последно ниво.

„Ами след това какво?“

Поклати глава и реши да остави тези въпроси за някой друг ден — когато се надяваше да не усеща черепа си, сякаш ще се пръсне по шевовете.

Докато стигне до осмото ниво, бе изкарал с потта си голяма част от пиянството. Даже киселеещият му стомах къркореше гладно. Замисли се дали да не подмине жилището си и да отиде в столовата, за да види дали не може да докопа някаква студена храна, но размисли, като си спомни в какво състояние бе оставил стаята си в хана.

„По-добре да не рискувам да оцапам още едно легло.“

Скри се от слънцето, като потъна в общежитието на осмокласниците. Неговите покои бяха направо огромни в сравнение с аскетичните килии на съучениците му. Прозорецът на спалнята му гледаше към Върховръх, сякаш за да го дразни в неговото изгнание. Още когато се бе изкачил на това ниво, беше затворил кепенците на прозореца и не ги бе отварял оттогава.

Най-сетне стигна до вратата и видя запечатан свитък, забоден на касата.

Въздъхна. Каква ли неприятност го чакаше пък сега? Взе свитъка и по навик се увери, че кървавочервеният восъчен печат е непокътнат. На светлината на факлите в коридора позна емблемата — книга, окована във вериги — която намекваше за забраненото знание, заключено в древния том.

Емблемата на Калето.

Напрегнатият възел между плешките му се отпусна. „По-добре това, отколкото тъмна корона на фона на златно слънце.“ Всякаква вест от Върховръх неминуемо щеше да е лоша.

Счупи печата и разви свитъка. Позна отработения почерк на алхимик Фрел. Той бе негов учител и наставник още откакто бе дошъл в Калето. За изтъкнат учен като него това сигурно беше досадна и в повечето случаи — безплодна задача. Въпреки това Фрел упорстваше, проявявайки безкраен запас от търпение.

„Или може би жалост.“

Поднесе свитъка до една факла и прочете написаното.

Канти изстена. Беше си представял отпускащата баня с луголист, за която мечтаеше по време на дългото си изкачване дотук. Сега бе принуден да я отложи. Макар че бележката бе деликатно формулирана като покана, не му бе трудно да разпознае скритата в нея заповед. Като член на Съвета на осемте на тяхното училище, Фрел не можеше да бъде пренебрегван. Още по-зле, призовката бе пратена вчера — дълго след като Канти бе поел по бавния си път надолу към въшливото легло в Дъното.

Смачка пергамента и обърна гръб на вратата. Зачуди се за какво ли може да го викат. Опитът обаче му подсказваше отговора.

„Не може да е друго, освен неприятност.“

12.

Канти стоеше пред врата от желязно дърво, жигосана с емблемата на Калето. Единствената допълнителна украса към символа бе сребърно хаванче и чукало, обозначаващи алхимиците. В другия край на осмото ниво имаше друга заключена врата с подобен символ, само че на него книгата носеше златна звезда, обозначаваща йеромонасите.

Канти никога не бе влизал през онази врата.

Извади изпод дългата си риза тежък железен ключ на каишка от сплетена кожа. Макар че бе отключвал тази врата безброй пъти през осемте си години в Калето, все още изпитваше лек трепет. Завъртя ключа и отвори вратата. Зад прага тясно стълбище се виеше нагоре и надолу. Тези стъпала можеха да се използват само от хора, постигнали великристка степен в алхимията.

Или в случая на Канти — принц, комуто е назначен учител от този орден.

Пое си дъх и се заизкачва по стълбите. Те започваха от първото ниво в основата на Калето и стигаха чак до деветото, давайки възможност на алхимиците да минават през нивата, несмущавани от паплачта, търчаща нагоре-надолу по външните стълбища. Горе спиралата свършваше в полукръга от кули, запазен за алхимичните занятия на деветото ниво.

Подобно стълбище, запазено за йеромонасите, се издигаше от основата до върха от другата страна на Калето и свършваше при кулите, посветени на религиозни учения и молитви. Не че Канти някога бе минавал по този път — нито пък имаше интерес да го прави.

Стигна до горния край на стълбите, където една арка — с изсечени на нея всевъзможни тайнствени алхимични символи — извеждаше в огромна зала. Свел глава, той запристъпва по каменния под. Над него голям железен канделабър сияеше със странни пламъци, които трепкаха в различни багри. Централният и най-голям от тях бе черен и изпускаше струя бял дим.

Канти мина забързано под него, затаил дъх.

Дори въздухът в залата миришеше на неведоми тайнства, наситен с дъха на горчиви химикали и енергии като на гръмотевична буря, от които ти се изправяха косите. Това чувство вероятно се изостряше от собственото му безпокойство. Той отлично знаеше какво ще сполети всеки, стъпил на деветото ниво без надлежна покана. То определено бе забранено за ученици.

Канти обаче се радваше на специално отношение — не толкова защото беше принц, колкото заради уважението към човека, който го учеше. Никой не очакваше от Фрел да снове нагоре-надолу из училището, за да се види с Принца в шкафа. Вместо това Канти извършваше въпросното катерене — сега вече по-късо, след като бе стигнал до осми клас — кажи-речи всеки втори ден.

След толкова години другите алхимици бяха преодолели първоначалния си шок от факта, че го виждат тук. С изключение на няколко раздразнени погледа, вече почти не му обръщаха внимание — което не бе много по-различно от начина, по който се отнасяха към него съучениците му. Някои продължаваха да го избягват от завист, злоба или възмущение заради тази му привилегия. Други в началото се бяха опитвали да изкрънкат някоя услуга, но след години на неуспехи накрая се отказаха и се присъединиха към останалите в презрението си.

Силен гръм го накара да подскочи така, че едва не изхвръкна от ботушите си. Бе дошъл някъде отгоре. Той присви глава, представяйки си някой експеримент, който се е объркал. Приглушени викове от същата посока подсилиха предположението му. Всеки алхимик тук имаше свой собствен схолариум, в който да провежда изследванията си.

Канти се втурна към другия край на главната зала и после по извит коридор, по чиито стени се редяха факли и почернели от времето портрети на най-прочутите учени на училището. Стигна до вратата към най-западната кула и се качи по друго стълбище, което се виеше до самия ѝ връх. Там алхимик Фрел бе разположил своя схолариум.

Стигна до най-обикновена дъбова врата и почука. Нямаше представа дали Фрел е тук, особено като се имаше предвид, че писмото беше от вчера.

— Чакай! — извика в отговор един глас.

И Канти зачака. Обзе го нервен трепет.

Накрая от другата страна на вратата изстърга резе, което го изненада. Фрел рядко се залостваше в личните си покои. Напротив, той беше повече от щастлив да дудне до безкрай за работата си или да влиза в разгорещени спорове с братята и сестрите от своя орден. Приветстваше дори мненията на йеромонасите за работата си. Вероятно тъкмо тази сговорчивост му бе спечелила място в Съвета на осемте — най-младият човек, удостояван някога с тази чест.

Вратата се открехна достатъчно, за да може Фрел да надникне в коридора. Той въздъхна раздразнено и я отвори докрай.

— Напомни ми да ти изнеса лекция върху значението на думата „спешно“ — смъмри го Фрел. — А сега — вмъквай се тук.

Канти влезе и изчака, докато Фрел залостваше вратата. Зяпна, като видя състоянието на схолариума — да не говорим за състоянието на самия учен.

„Какво става?“

Обикновено стаите на Фрел бяха подредени до пунктуалност: книгите грижливо подравнени по полиците, свитъците наредени в номерирани отделения, работните маси почистени от всяка прашинка. Канти разбираше нуждата от такава спретнатост. Мястото бе задръстено от пода до тавана. То беше отчасти древна библиотека, отчасти кабинет на учен и отчасти сбирка от куриози. Тайнствени апарати — някои стъклени, други бронзови — бяха сложени по рафтовете и по масите и понякога бълбукаха от еликсири и странни химикали. И макар че прозорците гледаха във всички посоки, обикновено — както и сега — кепенците им бяха плътно затворени, за да предпазят ценните текстове, съхранявани тук. Все пак стаята бе осветена от няколко газени лампи със скрити зад стъкло пламъци заради многото пергаменти и папируси в стаята.

Но вече не.

— Какво е станало? — попита Канти.

Фрел не му обърна внимание, а профуча покрай него с развята черна роба, препасана на кръста с ален пояс. Беше два пъти по-голям от Канти и с една глава по-висок. Тъмнорижавата му коса бе вързана на опашка на тила. Обикновено лицето му бе гладко обръснато, но сега бузите му тъмнееха от набола четина. Бръчиците около очите му, които винаги си бяха там заради постоянното му взиране в избледнялото мастило, сега се бяха задълбочили и отдолу имаше сенки. Изглеждаше, че не е спал с дни, и това сякаш го бе състарило с цяло десетилетие.

Фрел махна на Канти.

— Ела.

Канти го последва до средата на стаята. Тя изглеждаше така, сякаш през нея е минал ураган. Навсякъде имаше купища книги. Свитъци бяха пръснати по пода. Повечето газени лампи бяха на една дълга маса, издърпана от мястото си до стената и сега разположена до главния апарат в схолариума — устройство, което, изглежда, бе центърът на тази конкретна буря.

Канти отиде при Фрел до дългия бронзов телескоп по средата на стаята. Основата му бе завинтена върху колесен механизъм, а тръбата му стърчеше през един отвор в покрива на кулата. Тръбата на грамадния телескоп бе два пъти по-дебела от бедрото на Канти и по нея бяха наредени полирани кристали и огледала по някаква загадъчна схема.

Фрел се наведе над купчина пергаменти, разпилени на близката маса. Потърка се по брадичката, докато другата му ръка се колебаеше над редица кристални мастилници — всяка с различен цвят — с пера, стърчащи от тях.

— Чакай да запиша това, преди да съм забравил изчисленията си. След като луната вече не е пълна, трябва да запиша каквото мога.

Взе едно перо от лазурносиня мастилница и придърпа един пергамент. Бързо и внимателно надраска поредица числа до едно подробно изображение на лунния лик.

Канти използва това време, за да се огледа скришом. Видя спирална лентичка от черна кожа — съобщение чрез вестоврана. Не можеше да различи какво е написано, но зърна открояваща се емблема от едната страна. Тя приличаше на емблемата на Калето, само дето малката книга на нея не бе овързана във вериги, а оплетена с коприва. Той познаваше този символ.

„Манастира.“

Това бе училището, където се беше обучавал Фрел.

Върна вниманието си върху алхимика, който бе свършил с бележките си и се мръщеше през бронзовия телескоп. Изследванията на Фрел бяха насочени към тайнствата на небесата — онова, което йеромонасите смятаха за висшата сфера на боговете. Канти знаеше, че Фрел се опитва да разбере какво е записано в движенията и разположението на звездите — макар че бе принуден да извършва повечето си изследвания зиме, когато слънцето се намираше най-ниско и звездите можеха да се различат едва-едва в тяхната част от Короната.

Канти се досещаше каква е причината за интереса на Фрел към небето. Учителят му бе израснал в най-западния край на Короната, в сянката на Ледените зъби, които бележеха границата между Короната и замръзналата пустош отвъд планините. По онези места Небесния отец грееше слабо, ако изобщо грееше. Веднъж Фрел му бе описал звездния простор, разкриващ се там, но на Канти му бе трудно да си го представи.

Тук, в беззвездната Корона, Фрел бе съсредоточил изследванията си върху онова, което се виждаше най-добре в тукашното небе. Канти хвърли поглед към купчината листове и видя подробните рисунки на луната, направени наскоро — личеше си по мастилото — и покрити с кабалистични знаци, линии, мерки — всичките в различен цвят. Беше много красиво, но по някакъв студен и плашещ начин.

Другите хартии по масата бяха много по-стари, пожълтели от времето, с избледняло и почти изчезнало мастило, но изглежда, се отнасяха до същата загадка.

„Луната…“

Накрая Фрел въздъхна и поклати глава.

— Може да ми се е размътил умът или пък лунните Син и Дъщеря да са ме тласнали към бълнуване.

— Защо говориш така? — попита Канти. Никога не бе виждал Фрел да се съмнява в себе си и това го смути много повече, отколкото би очаквал. В много отношения алхимикът бе неговата твърда скала в бурната му младост. — Какво те е разтревожило така изведнъж?

— Не съм се разтревожил изведнъж. Просто не мога повече да отричам една неоспорима истина. Не мога повече да си седя в схолариума, да чета древни текстове и да продължавам с безполезните си измервания. Проучванията не могат да те занимават вечно. Рано или късно предположенията се превръщат в неизбежност.

— Не разбирам. Какво е неизбежно?

Фрел посегна и го стисна за ръката.

— Че краят на светът идва, че боговете са решили да ни унищожат.

Канти положи големи усилия да разбере онова, което последва. Шокът продължаваше да го прави глух за думите на Фрел. Той просто не можеше да повярва на богохулството, изречено от наставника му.

— Исках да го отхвърля — опитваше се да обясни Фрел. — Но преди два дни пристигна вест от Манастира и разбрах, че не мога повече да пренебрегвам всичките си измервания и изчисления.

Канти погледна черното съобщение, после пръснатите на масата рисунки на луната и събра кураж да попита:

— Какви измервания? Какви изчисления?

— Чакай да ти покажа, за да разбереш по-добре онова, което се страхувам, че предстои да се случи.

Фрел започна да мести по-старите пергаменти и ги нареди в редица. Почука по най-левия.

— Тази рисунка е направена преди седем века, някъде по времето, когато е било основано Калето. Виж колко подробно са изобразени чертите на луната — това е наистина забележително, като се има предвид колко недодялани са били телескопите по онова време. Трябва да е било извънредно трудоемка работа, особено като се имат предвид размерите на лунната повърхност.

— И какво? — подтикна го Канти.

Фрел придърпа още три листа.

— Тези са съответно отпреди двеста, сто и петдесет години. — Той погледна Канти. — Последната е направена от картографката Лираста, когато изоставила заниманията си по география, за да картографира небето.

— Това не беше ли онази, дето я изгорили на клада? — попита Канти и смръщи лице, докато изравяше от паметта си един стар урок по история. Бе напълно възможно да греши. Имаше дълга върволица хора, сполетени от тази съдба — а и от по-лоша — задето са подлагали на съмнение въпроси, които е по-добре да се оставят на боговете.

— Да — потвърди Фрел. — Тя допуснала грешката да се усъмни в съществуването на Сина и Дъщерята, приписвайки голяма част от танца им на невидими сили. Но не това е важното. Нейната карта на лунната повърхност и изчисленията ѝ допълват един модел, който датира отпреди векове, ако не и повече.

— Какъв модел?

Фрел почука по едно число, написано на всеки от листовете, което обозначаваше широчината на лунната повърхност. Даже Канти можеше да види, че с течение на вековете тези числа бавно нарастват.

Той присви очи и каза:

— Не разбирам. Да не би това да означава, че луната расте?

— Или по-вероятно се приближава към Земята. Все пак не можех да съм сигурен само от историческите сведения. Възможно е да има отклонения заради методите на измерване или сезоните, когато са правени, или дори от мястото в Короната, където са правени. Опитах се да отчета тези промени, докато търсех допълнително потвърждение.

— Какво например?

Фрел поклати глава.

— Промени в приливите през вековете. Или в честотата на женското кървене, което знаем, че е свързано с Дъщерята. Изследвах дори поведението на нощните твари, което е съобразено с нарастването и намаляването на лика на Сина.

— И тези проучвания разкриха ли ти нещо?

— Нищо, което бих могъл да използвам, за да потвърдя категорично страховете си. Затова се заех да измервам лично лунната повърхност всеки път, когато достигне пълнолуние. Правя го вече над десетилетие. И пак не можех да съм съвсем сигурен. Промените за такъв кратък период са микроскопични. Опасявах се, че ще ми е нужен цял живот, за да потвърдя или опровергая страховете си.

— Тогава какво те е развълнувало така сега?

Фрел придърпа още няколко листа.

— През последната година промените станаха по-забележими. С всяко завъртане на луната. И аз определено не мога да отхвърля тези резултати.

— Защото са регистрирани лично от теб. Тук, в Калето.

Фрел кимна.

— Луната расте с всяко завъртане. Това е неопровержим факт. И го прави все по-бързо и по-бързо.

Канти вдигна глава, сякаш се опитваше да види луната през покрива.

— Но какво означава това? Ти спомена нещо за края на света.

— Страхувам се, че не след дълго — със сигурност през следващите няколко години — Небесната дъщеря ще се върне при Майка си, тоест ще се стовари върху Земята и ще погуби всичко живо.

Канти си представи как луната се удря в света както чук удря наковалня.

— Кралят трябва да бъде предупреден — каза Фрел. — И то скоро. В това отношение ти можеш да си ми от голяма полза. Трябва да получа аудиенция при баща ти и съветниците му. Необходимо е да се действа — макар че нямам представа как точно.

Канти го изгледа. Имаше неща, които принцовете разбираха много по-добре от алхимиците.

— Не бива да го правиш — възкликна. — Баща ми — като всеки йеромонах тук — вярва, че боговете са неизменни. Само намек за противното ще доведе до осъждането ти.

И си представи Лираста, горяща на кладата.

— А и дори да не сметнат предупреждението ти за богохулство — продължи Канти, — баща ми се ръководи от поличби. Има десетки гадатели и ясновидци, които шепнат в ухото му. Ами че той кажи-речи не сере сутрин, без да се консултира първо с тях. А ти искаш да кажеш на краля — на човек, който се готви за война с Клаш, — че боговете скоро ще ни накажат. Да говориш за гибел, когато той се стяга за война — той ще го сметне не само за богохулство, ами за измяна. Ще имаш късмет, ако просто те убие на място.

Фрел обаче изобщо не изглеждаше разубеден. Потърка с пръст четината по брадичката си. Явно приемаше думите на Канти, но търсеше начин да ги заобиколи.

Канти изпъшка раздразнено и опита по-различен подход, преди Фрел да е намерил начин да го забаламоса.

— Нали знаеш историята за Рицаря отстъпник?

Фрел се вцепени, вероятно объркан от смяната на темата, макар че все пак хвърли поглед към навитото съобщение от Манастира.

„Аха, поне знае как свършва тази история.“

Фрел го изгледа намръщено.

— Какво общо има тази тъжна история с…

— Така можеш да разбереш по-добре баща ми — обясни Канти. — Всички знаят за Грейлин си Мур — чието име е заличено от легиона и който ще остане навеки заклеймен като Рицаря отстъпник. Той нарушава обета си за вярност, като ляга с една от най-високо ценените робини за наслади на баща ми, жена с несравнима красота.

Фрел кимна.

— И когато тя забременява, бяга с нея в блатата на Мир.

— Където тя умира. Тялото ѝ е намерено изкормено, разкъсано на парчета и почерняло от мухи. А бебето е изтръгнато от утробата ѝ. — Канти затвори очи, разбираше, че има и по-лоша участ от това да се родиш като Принц в шкафа. — Накрая Грейлин бе заловен, измъчван и прокуден от кралството, като му бе забранено да носи оръжие или дори да вдига юмрук. Но се говори също, че не склонил да се отрече от любовта си към онази жена, даже под мъченията. Накрая умрял в изгнание — не от раните си, а от разбито сърце.

Фрел скръсти ръце и отклони поглед.

— Така е. Суров урок, както за нарушени клетви, така и за разбити сърца.

— Но това не е цялата история — каза Канти. — Знаеш ли в какво вярваше баща ми? Защо преследваше толкова яростно рицаря и робинята, че прати по-голямата част от легиона си подир тях.

Фрел отвърна с мълчание.

— Всъщност баща ми не даваше пет пари за онази робиня. В приказките дори не се споменава името ѝ. Всъщност кралят бе така щедър да отвори своя харем и за други мъже, както от легиона, така и от вътрешния му съвет.

„И за един конкретен обичан първи син.“

Канти продължи:

— И на баща ми определено не му пукаше дали бебето в утробата ѝ е било негово или на рицаря. От векове матроните в харема знаят как да се оправят с кралски копелета, промушили се покрай противозачатъчните им чайове.

Фрел преглътна.

— Тогава защо баща ти е преследвал рицаря и робинята с такава ярост?

— Заради думите на един гадател, когото цени много високо. Не кой да е, а такъв, който опасва веждите си с черно и носи сива роба.

Очите на Фрел се разшириха.

— Някой от Изповедниците.

— Само че този свят човек целува символа на рогатата змия и според баща ми общува директно с тъмния бог Дрейк.

— Ифлелен, значи… — Фрел изглеждаше ужасен и сякаш му се искаше да се изплюе.

— Та тогава Изповедникът засъска в ушите на баща ми, предупреди го, че детето, носено от робинята — било то копеле на краля или на рицаря — ще предизвика края на света. Като чу това, баща ми подгони Грейлин човек, когото дълго бе смятал за един от най-верните си рицари и чието приятелство бе ценил високо. Всичко това, за да убие едно клето дете, над което е паднала сянката на зловеща поличба.

От присвиването на очите на Фрел Канти усети, че той го е разбрал. Въпреки това продължи, още по-упорито:

— А ти искаш да коленичиш пред баща ми и да разпалиш отново онзи стар страх. Мислиш ли, че той ще приветства такъв съвет в навечерието на една война?

— Не смятам да му поднасям поличби, разчетени в хвърлени кости или вътрешностите на жертвени животни, а истински алхимии, които не могат да бъдат отречени.

Туптенето в главата на Канти бе започнало отново. Той потърка слепоочията си в опит да го прогони.

— Не вярвам на пророчествата на гадателите повече от теб. Мисля, че онзи проклет Изповедник просто е пошепнал на баща ми онова, което той е искал да чуе, за да оправдае премахването на едно възможно копеле. Или може би поличбата му е служила на самия него и я е казал, за да забие кол в сърцето на един обичан рицар, в когото кралят се е вслушвал, и по този начин да се отърве от съперник. Но оттогава баща ми се поддава все повече на такива шепоти, особено от страна на въпросния Изповедник.

Канти се втренчи сурово във Фрел.

— Твоят глас няма да бъде чут сред тези шепоти. А и дори да ти повярват, думите ти ще бъдат обърнати срещу теб. Знам, че ще стане така. И какво ще спечелиш? Сам признаваш, че не разполагаш с решение, не знаеш как да спреш гибелта, която искаш да прехвърлиш на плещите на баща ми.

Фрел кимна бавно.

— Убеди ме.

Канти би трябвало да се чувства облекчен, но забеляза растящата решимост в очите на учителя си.

— За да убедя наистина краля — рече Фрел, — ще извърша още по-голямо богохулство.

— Не, не исках да кажа…

Фрел го потупа по ръката.

— Няма смисъл да влизам в битка с полуизваден меч. — Сви рамене. — Могат да ме убият само веднъж, нали?

Канти изстена.

— Какво смяташ да правиш?

— Преди малко беше прав. Не мога просто да поставя проблем на краля, трябва да му предложа и решение. — Обърна се и огледа разпилените по масата пергаменти. — За да стигна до такова, трябва да задълбая в причината за всичко. И подозирам, че знам откъде да започна.

— Откъде?

— Има един забранен текст, за който се твърди, че бил написан от самата Лираста. Той засягал връзката между луната и Земята, между Сина и Дъщерята и тяхната Земна майка. В него се говорело за онези невидими сили, които свързват всичко в общ танц. Но казват също, че този том се занимавал и с най-голямото богохулство от всички.

— Което е?

— Че много отдавна, още преди да бъдат написани историите ни, според Лираста, Земната майка не била постоянно обърната към Небесния отец — че някога тя се въртяла самичка, излагайки всички части на Земята към слънцето.

Канти изпръхтя. Подобна идея бе не само богохулна, но и абсурдно невъзможна. Той се опита да си представи свят, който се върти непрекъснато и слънцето напича първо едната му страна, после другата. Свят, който ту изстива, ту се нагрява. Усети как главата му се замайва само при мисълта за това. Как би могъл някой да оцелее от подобна лудост?

— Трябва да си набавя този текст — настоя Фрел. — Знам, че в него могат да се намерят отговори.

— Но къде се надяваш да го намериш?

— В Черната библиотека на Анатема.

На Канти му се стори, че земята се разтваря под него. Даже се втренчи в краката си, защото знаеше къде е погребана тази прокълната библиотека. В най-мрачните недра на Крепостта на Изповедниците.

Фрел направи крачка към вратата.

— Трябва да отида там. Преди да е станало прекалено късно.

13.

„Какви ги върша?“

Канти следваше Фрел надолу по виещата се стълба, ниво след ниво. През по-голямата част от слизането се бе опитвал да разубеди алхимика да изложи мрачните си страхове в ярката тронна зала на Азантия — и най-вече да влиза в Крепостта на Изповедниците.

Но накрая се отказа и млъкна.

Всеки ученик в Калето знаеше какво се крие под основите на тяхното училище — сенчестите зали на светите Изповедници. Говореше се, че Крепостта на Изповедниците стига толкова дълбоко, колкото високо се издига Калето.

Разбира се, носеха се какви ли не слухове за това място: за тайнствени ритуали, за оковани чудовища, за вещерство и чародейство. Учителите в Калето се опитваха да потушат тези приказки. Настояваха, че крепостта под училището е просто монашеско убежище за задълбочени изследвания и научни занимания. Изповедниците — малцината, достигнали до ранга великрист и в алхимията, и в религията — продължаваха с по-висшите си мистични проучвания тук долу. Извършваха опасни изследвания, включващи дълбока медитация и предизвикан от билки транс. Освен това се занимаваха с кабалистични експерименти и търсеха пътища отвъд всички граници на хоризонта и историята. За да се гарантира секретността, работата им трябваше да е скрита от очите на обикновените хора, дори и от надзора на алхимиците и йеромонасите от Калето.

С нищо не помагаше за намаляването на слуховете и фактът, че самите Изповедници бяха виждани рядко. Никой не знаеше точно как влизат и излизат те от крепостта си. Шепнеше се за тайни проходи и скрити врати и учениците се страхуваха да остават сами, за да не бъдат отмъкнати за някое кърваво жертвоприношение. Сякаш като потвърждение за това, наистина се бе случвало ученици да изчезват безследно — макар Канти да подозираше, че малцината липсващи са били просто недоволни, потърсили свободата извън стените на училището.

„Определено разбирам това им желание.“

Самият той нямаше особено желание да разбере дали някои от историите за Крепостта на Изповедниците са верни. Въпреки това продължаваше след Фрел надолу по стълбите.

Когато стигнаха до първото ниво на училището, алхимикът забави ход. Стълбището продължаваше да се вие още надолу. Фрел спря, преди да поведе Канти към тъмните земни недра, и каза:

— Принц Канти. Може би трябва да се върнеш в стаята си. А аз ще положа всички усилия да бъда допуснат в библиотеката на крепостта. Макар че такова разрешение се дава рядко, не е нещо нечувано. Освен това познавам няколко Изповедници, които най-малкото ще обмислят молбата ми.

— Когато става дума за проникване в Крепостта на Изповедниците, може би ще ти е нужна по-голяма помощ от някой и друг приятел вътре — отвърна Канти. — Ако наистина искаш да влезеш, един принц до теб ще е по-полезен поне от пръдня от задника ти.

Фрел въздъхна и продължи надолу.

— Може и да си прав.

Канти го последва. Определено не смяташе, че е под достойнството му да използва положението си, за да помогне на Фрел — но тази щедрост беше и малко егоистична. Надяваше се, че неговият наставник ще прекара много дни в библиотеката, или поне достатъчно, за да може той да измисли друг начин да му попречи да изложи на краля знаменията си за гибел.

Подминаха първото ниво и продължиха да се спускат надолу. Стълбите направиха още пет обиколки, преди да свършат пред абаносова врата, обкована с желязо. Видът ѝ предизвика тръпки по гърба на Канти, и особено емблемата, изрязана на трегера ѝ. Това отново бе книга, но увита не във вериги или коприва, а в намотките на зъбата змия. Този символ предупреждаваше за отровното знание, намиращо се зад този праг.

Фрел пристъпи напред, извади от джоба си ключ и отключи. Когато открехна вратата, Канти го спря, сложил ръка на абаносовото дърво. Фрел се намръщи озадачено, но Канти поклати глава.

„Недей.“

До двамата достигнаха гласове — отначало слаби, после поясни, когато вратата се отвори повечко.

На Канти не му беше трудно да познае дрезгавия властен глас на баща си. А от дългогодишен опит знаеше, че не е хубаво да изненадваш краля. Страхуваше се също, че Фрел може да се възползва от тази неочаквана възможност, за да избъбри страховете си още тук и сега.

„Не мога да позволя това да се случи.“

Все още с ръка на вратата, Канти даде знак на Фрел да се дръпне настрани, за да могат да виждат ставащото вътре.

Четирима души се бяха събрали по средата на просторна зала, издялана от черен стъкловиден камък. Стените и таванът бяха изсечени във вид на големи фасетки, всяка от които отразяваше движението в стаята. В стените имаше двайсетина абаносови врати, същите като тази, зад която се криеха, и на трегера на всяка бе изрязан различен символ.

„Накъде ли водят?“

Канти си спомни слуховете за тайните проходи на Крепостта на Изповедниците. Със сигурност един от тях трябваше да води до Върховръх, особено след като кралят бе тук без обичайната си свита от стражи.

Баща му бе с лъскави високи до коляното ботуши, копринени гамаши и бродиран кадифен жакет. Дебело тъмносиньо наметало се спускаше от раменете до глезените му, сякаш някоя дреха можеше да прикрие величието на върховния крал Торант ри Масиф, коронован владетел на Халенди и законен господар на цялото кралство и териториите му.

Бледото каменно лице на баща му се отразяваше стократно в полираните фасетки по стените. Чертите му бяха остри, но смекчени от ореола светлоруса коса с толкова силно намаслени къдрици, че почти прилепваха към главата му. В момента устните му бяха присвити разочаровано — израз, добре познат на Канти.

— Изгубили сте бронзовата реликва? — прогърмя гласът му. — Артефакт, който можеше да ни осигури победата в предстоящата война. Затова ли дотърчахте толкова бързо тук, за да прехвърлите отговорността за провала си на мен?

— Това е само временно забавяне, уверявам ви, ваше величество. Ще се справим надлежно с него, щом открием избягалия затворник, който я открадна. В момента сме се заели да преобърнем цялата Наковалня. Крадецът не може да крие задълго подобна странна вещ от очите на хората.

Канти познаваше мъжа, паднал на едно коляно, сивата роба, черната татуировка през очите му и сребристата коса, сплетена на плитка около шията му. Това бе Изповедникът, който винаги шепнеше зловещо в ухото на баща му. Държеше главата си наведена и полагаше всички усилия да успокои разярения мъж пред себе си с решително покорство.

Фрел изсъска под нос:

— Рит.

В тази единствена дума имаше достатъчно презрение да запълни том от хиляда страници.

„Значи не съм единственият, който познава този мръсник.“

— Ще се върна в Гулд’гул с утрешния ветрокораб — обеща Изповедникът. — Лично ще се погрижа артефактът да бъде върнат. Посветил съм целия си живот на търсенето на древни магии, родени от забравени алхимии. Няма да позволя това бронзово богче да се изплъзне от мрежите ни.

— Това не бива да става — заяви със заповеден тон кралят. — Васален генерал Хадан се страхува, че вашият крадец може да се опита да продаде своето велико оръжие на Клаш, за да откупи свободата си. Според него това е единственият изход на копеленцето.

— Така е. Вече взехме предвид тази възможност. Клашианските шпиони — поне тези, които са ни известни, — са прибрани и подложени на разпит с мъчения. А доковете на Наковалнята се наблюдават непрекъснато. Няма начин да се измъкне. Богчето ще бъде отново наше.

Раменете на краля се поотпуснаха малко.

— Погрижете се за това — завърши той не толкова разпалено. — Междувременно аз имам друг проблем за разрешаване. Молба от един мой втори братовчед оттатък залива. Някаква неприятност в Мир.

При последните думи очите на Рит се присвиха.

Но бащата на Канти го отпрати с махване на ръка.

— Заеми се с твоето търсене в Наковалнята. Ние с Хадан ще се справим с другия проблем. Ако имаме успех, може би дори няма да се нуждаем от древни магии и богчета, за да си осигурим победата.

Интересът на лицето на Рит се изостри, но той просто стана и отстъпи една крачка, преди да се поклони смирено — жест, който в негово изпълнение изглеждаше подигравателен.

Кралят не забеляза това, защото се обърна към високия младеж в лека броня, застанал до него — още една фигура, твърде добре позната на Канти.

— Микен, изглежда, скоро все пак ще намерим начин да използваме по-малкия ти брат.

Канти се вцепени.

„За какво говори той?“

Кралят се обърна към четвъртия член на групата, мъж колкото нисък, толкова и закръглен, облечен в белите дрехи на йеромонах, но не прост учител. Това бе говорителят на Съвета на осемте, ръководителят на цялото Кале.

— Абат Наф, повикайте сина ми и наредете да го доведат в съвещателната зала при първата вечерна камбана.

— Ще бъде сторено — отвърна мъжът и наведе глава.

Канти се дръпна назад, когато групата започна да се разотива, а Фрел затвори мълчаливо вратата и я заключи. После подкара Канти нагоре по стълбите.

Никой от двамата не проговори, докато не стигнаха до третото ниво на училището.

— Какво значи всичко това? — заекна Канти. — Древни магии? Велико оръжие? Бронзово богче?

— Не знам — призна Фрел. — Но щом е замесен онзи проклетник Рит, не може да е нищо хубаво. В последно време ифлелените са набрали сила в мрака на Крепостта на Изповедниците. Обрат, който не е неочакван. Твърде често мъдрите слова биват заглушавани от барабаните на войната. Страхът подклажда ужасни амбиции дори у най-свестните хора. А у най-лошите…

Думите му заглъхнаха.

Канти си представи Изповедник Рит.

— И какво ще правим?

Фрел ускори крачка.

— Първо ще се погрижим да те придружа в съвещателната зала.

Канти спря.

— Нали не смяташ да повдигаш…

— Не, засега ще оставим луната на Сина и Дъщерята. Нещо не е наред в блатата на Мир. Не проумявам напълно как се навързва всичко това, но не вярвам на случайности и съвпадения. Нещо се размърдва. Тук, в Гулд’гул, а сега и в Мир.

Канти си спомни черното съобщение на масата на алхимика и отново се зачуди какво ли гласи. Почеса се по врата, докато се изкачваше по стълбите. Също като Фрел, и той долавяше някакви сили току отвъд полезрението си.

Само че у него те създаваха усещане за примка, затягаща се около гърлото му.

Първата вечерна камбана заглъхваше. Канти се бе изпънал пред дългата съвещателна маса, скован като кралските одежди, които бе изтупал от праха, и официалните ботуши, които бе обул след банята си с луголист. Даже бе почистил тъмното си кадифено наметало, докато заблести.

„По-добре да го играя принц, докато мога.“

Стоеше, хванал ръце зад гърба си, с изправени рамене. На масата пред него нямаше много хора. Сякаш срещата в Крепостта на Изповедниците просто се бе прехвърлила в тази каменна стая зад тронната зала. Само дето, за облекчение на Канти, Изповедник Рит бе заменен от васален генерал Хадан си Марк.

Предводителят на халендийските легиони седеше вдясно от краля. Дори и седнал, се извисяваше над бащата на Канти. Главата му винаги бе обръсната, за да си слага по-лесно шлема, макар че Канти подозираше, че е по-скоро за да могат всички да видят белезите му, особено назъбената линия, която минаваше от темето до челюстта от лявата му страна. Той вероятно се гордееше повече с тези спечелени с труд рани, отколкото с всяка лента, значка или медал. Черните му очи винаги приличаха на полирани кремъчета. Съмнително бе дали устните му някога са оформяли усмивка — поне Канти никога не бе виждал такава.

Единственият непознат беше слаб като тръстика мъж със сламеноруси кичури, който седеше през няколко стола от другите, сякаш не му позволяваха да се приближи повече до краля. Погледът му шареше навсякъде, когато не бе забит в скута му. По челото му лъщеше пот. Дрехите му бяха спретнати и чисти, но изобщо не се доближаваха по великолепие до одеждите на другите и изглеждаха изостанали от модата с няколко години, също като глупавите воланчета по ризата му.

Бащата на Канти явно бе забелязал накъде е насочено вниманието на сина му.

— Вицекмет Харлак хи Шарман от Фискур оттатък залива — представи го крал Торант. — Втори братовчед на теб и брат ти.

Мъжът се вцепени, готов да скочи от стола си. Премести поглед от краля към принца, а после към другия принц.

„Значи беден роднина, на който явно не му е тук мястото.“

Видя презрителната полуусмивка на лицето на Микен. Брат му беше вляво от баща им, облегнат на подлакътника на стола си. Беше подрязал ниско гъстите си златисторуси къдрици, вероятно за да се пъха по-лесно в бронята. Изглеждаше много по-суров от последния път, когато се бяха виждали. Сега в морскосините му очи имаше лед. Приличаше на мъж много повече от Канти — не беше вече веселият другар, който гонеше брат си из тези зали с викове и смях.

Даже в това отношение се бяха раздалечили един от друг.

Макар и облечен в най-хубавите си дрехи, Канти пак се чувстваше като груба бучка въглен редом с шлифован диамант.

Баща им заговори отново.

— Братовчед ви Харлак е дошъл при нас с един разказ колкото странен, толкова и трагичен. Проблем, с който брат му, кметът на Фискур, иска да му помогнем да се справи.

Канти чу как Фрел се размърда зад лявото му рамо. Алхимикът го бе придружил дотук след призовката на абат Наф, за да му окаже съдействие. Наф се бе опитал да го разубеди да присъства, но постигна не по-голям успех от Канти в отпращаното на упорития алхимик.

— Какво разказа нашият братовчед? — продума най-после Канти.

Кралят се приведе напред.

— Синът на кмета — който карал седми клас в Манастира — бил убит по извънредно жесток начин. Главата му била откъсната от раменете от чудовищен мирски прилеп.

Канти трепна вътрешно — знаеше, че всякаква външна реакция ще бъде осъдена.

— Кметът ни моли за военен отряд, който да придружи дъщеря му обратно до училището и щом стигне там, да отърве блатата от това свирепо чудовище.

Канти се намръщи. Знаеше, че тези зверове наброяват хиляди и ловуват из целия район на блатата.

— Откъде можем да знаем кой звяр е убил сина на братовчед ни? — попита той, зачуден как в случая би могло да се постигне някакво справедливо възмездие.

— Аха. — Кралят махна към васалния генерал. — Ще оставя на Хадан да обясни по-подробно.

Едрият мъж прочисти гърло със звук, който приличаше на стържене на скали.

— Ще навлезем в блатата с цяла центурия войници.

Канти сподави ахването си.

„Сто рицари? За един лов?“

Но Хадан още не беше свършил.

— И ще ги водят двайсет вирлиански гвардейци.

Този път Канти наистина ахна, което му спечели кривата и малко подигравателна усмивка на по-големия му брат. Вирлианската гвардия бяха най-елитните бойци на легионите, закоравели в битка ветерани с татуирани в алено лица, което имаше двояката цел да показва, че са пролели кръв, и да вдъхва ужас у враговете им.

— Няма да търсим един-единствен убиец — продължи Хадан. — Твърде дълго тези чудовища тероризират блатата. Ще проведем голям лов, за да изтребим колкото може повече от тези отвратителни зверове в течение на един месец. Дори да не можем да ги премахнем всичките, поне ще ги прогоним надалеч и ще им дадем хубавичко предупреждение да не се връщат повече в човешките селения.

На Канти му прилоша, докато се опитваше да си представи подобна касапница. Като ловец се бе научил да взима от горите или ливадите само онова, което му е нужно. Необузданото изтребление без никаква друга причина, освен проливане на кръв му изглеждаше жестоко и безсърдечно. Той не можеше да понася дори стоманените капани, на които се натъкваше понякога. Когато намереше такива, ги задействаше с пръчка или клон, за да не би острите им зъби да уловят и ненужно да измъчват някое животно.

Сред зашеметеното мълчание на Канти Фрел пристъпи напред.

— Извинете ме, сир, но бих искал да задам един въпрос, тъй като съм прекарал девет години в Мир.

Торант му разреши с махване на ръка.

Фрел се поклони в знак на благодарност и заговори.

— Ако не надхвърлям правомощията си, бих предположил, че изтреблението на тези създания има някаква по-голяма цел от обикновено отмъщение.

Кралят повдигна вежда.

— Изглежда ненапразно си най-младият в Съвета на осемте на Калето.

— За мен е чест, сир.

— Прав си. Има и друга цел зад този лов. През последната година Хадан и абат Наф измислиха начин да подсилим арсенала си. От новаторски проекти за бойни машини до нови химикали от негасена вар и катран.

Канти си спомни за мощния гръм, който бе разтърсил Калето.

Баща му продължи:

— Но Изповедниците предложиха друг начин да увеличим ефективността и смъртоносната сила на нашите стрели, мечове и копия.

Фрел кимна.

— Отрова.

Другата вежда на краля също се повдигна, за да се присъедини към първата.

— Точно така. Добре известно е, че отровата на тези крилати зверове е необичайно силна. Никой не е оцелял от нея. Изповедниците смятат, че ако тази отрова може да бъде дестилирана от жлезите на въпросните чудовища, нашите оръжия ще станат сто пъти по-смъртоносни.

Канти преглътна, едновременно впечатлен и ужасен.

— Което ни води до една последна подробност рече Торант. — Казах, че никой не е оцелял от тази отрова… но това не е съвсем вярно. Едно момиче е оцеляло. Сляпо момиче, което е било замесено в атаката на върха на Манастира. И не само е оцеляло от отровата, но и си е възвърнало зрението. Със сигурност едно такова чудо е знак от боговете.

Раменете на Фрел се напрегнаха.

— Искам тя да бъде доведена във Върховръх — каза Торант. — Тук, където Изповедниците и нашите лекари могат да я изследват подробно. Кръв, жлъчка, плът, каквото е нужно. Знанието за нейната уникалност може да се окаже полезно. Но във всички случаи такава благословия от боговете не бива да гние в блатата.

Най-после погледът на краля се спря върху тъмния му син.

— И понеже тези въпроси са от извънредно голяма важност за кралството, принц Канти ще се включи в лова.

Канти отстъпи крачка назад, зашеметен.

Кралят продължи:

— До мен стигна информация за значителните му умения в тази област. Крайно време е вторият ми син да излезе от сенките и да покаже, че е достоен.

Канти се опита да се измъкне, представяйки си как гази през блатата. Потърси думи да възрази срещу включването си, но не намери такива. Как можеше да откаже на краля, своя баща?

Микен не изглеждаше по-щастлив от него. Поизправи се в стола си и се приведе да зашепне в ухото на краля, но бе смъмрен. Единственото, което можеше да направи, бе да изгледа втрещено краля и васалния генерал.

В гърдите на Канти се разгоря топлина. Нима брат му бе толкова самовлюбен, че не можеше да позволи той да заблести малко по-ярко?

Фрел се изпъна.

— Ваше величество, ако позволите, бих искал да придружа принц Канти. Щом той ще отсъства цял месец, мога да продължа обучението му с уроци, каквито намеря в блатата или в Манастира. Освен това може би знанията ми за крилатите твари ще се окажат полезни за дестилирането на отровата на звяра.

Кралят махна небрежно с ръка.

— Както смяташ за най-добре.

Алхимикът се поклони и отстъпи до Канти, като му хвърли разтревожен кос поглед. Канти си спомни черното съобщение на масата на наставника си и усети как примката около шията му се затяга още повече. Но сега не му беше времето да обсъждат такива тревоги, особено след като всички очи бяха вперени в него — тъмния син на краля.

— Ко… кога тръгваме? — заекна Канти.

— Корабът ти заминава след два дни — отвърна баща му. — Така че побързай да се приготвиш.

Канти кимна. Разбираше защо е това бързане. Кралят искаше по-малкият му син — който открай време беше черната овца в семейството — да се махне от града преди предстоящата сватба на Микен с лейди Миела.

„Така да бъде.“

След като всичко бе решено, кралят отблъсна стола си назад със силно стържене и стана.

Микен бързо последва примера му, както и останалите. Когато се надигна, Хадан се взря в Канти, лицето му бе стоическо и студено. Ръката му легна върху дръжката на една кама, прибрана в кания на кръста му, докато измерваше с очи по-младия от двамата принцове. Ако се съдеше по мръщенето му, преди да се извърне, васалният генерал не хареса онова, което видя.

„Не мога да не се съглася с теб — помисли си Канти. — Но пък има шанс това да се промени.“

И той знаеше коя е първата крачка към тази цел.

Канти пренебрегна погледите, хвърляни към него, докато се изкачваше по каменните стълби, виещи се през казармите на Легиона. Никога досега не беше стъпвал тук. Очакваше да чуе звън на стомана, дрезгавите викове на сурови мъже, грубите шеги на бойни другари.

Вместо това тренировъчните зали на кралските легиони изглеждаха също така спретнати като залите в Калето. Единственото изключение беше лаят от кучкарника в подножието на казармите, където бойните кучета на легионите живееха и тренираха редом с момчетата и младежите.

Докато Канти се изкачваше, хората, с които се разминаваше по стълбището, го зяпаха. Още не бе облечен в официалните си дрехи, но всички познаваха Мухльото, Принца пияндурник на Върховръх. Зад гърба му се носеха шепоти и откъслечен смях, но той продължаваше право напред.

Стигна до осмото ниво на казармите, намери нужната врата и почука.

Отговори му приглушена ругатня и тътрене на крака. Вратата се отвори рязко.

— Какво искаш…

Думите на Микен заглъхнаха, щом го позна. Бурята, трупаща се на челото му, се разнесе и бе заменена от предпазливо присвиване на очи.

— Канти, какво правиш тук? Да не си се загубил на връщане към Калето?

Канти пренебрегна закачката и се промуши покрай брат си. Щом влезе, с изненада откри, че квартирата на светлия син на краля е дори по-малка от неговата в Калето. Имаше само разхвърляно легло, малко очукано бюро и голям гардероб, който зееше отворен, разкривайки сребристия блясък на броня. Микен бе свалил пищните си одежди и бе само по дълга долна риза до коленете. Изглеждаше много по-млад и изобщо не приличаше на бляскав кандидат-рицар.

Канти вдигна малката абаносова кутийка, която бе донесъл.

— Подарък. За сватбата ти. След като няма да присъствам на церемонията.

Микен се намръщи.

— Можеше да пратиш куриер.

— Исках да ти го донеса лично.

Микен въздъхна и взе кутийката. Щракна закопчалката и я отвори. Взря се вътре за един дълъг момент. Когато вдигна отново глава, лека усмивка играеше по красивите му устни. Изражението му бе едновременно очарователно и развеселено.

— Запазил си я — каза той.

Канти сви рамене.

— Че как да не я запазя?

Микен извади малката статуетка, сгушена в кутията. Бе грубо изделие от глина, слепена нескопосано във формата на две момчета. Фигурките стояха една срещу друга, хванати за ръце. Едната бе покрита с напукан бял емайл, а другата — с тъмносив.

Канти кимна към статуетката.

— Ти ми я направи, когато бях на легло с пристъп на огнена треска и не пускаха никого в стаята ми.

Микен промълви с леко пресекнат глас:

— Помня… Исках да съм до теб, въпреки че не можех. — Огледа статуетката. — Защо ми я връщаш?

— По същата причина, по която ми я даде ти толкова отдавна. Заминавам след два дни. Ти скоро ще се жениш. Искам да знаеш, че колкото и да сме се отчуждили… — посочи споените при изпичането ръце на мъничките фигурки, — духом ще съм винаги с теб.

Имаше обаче и друга причина Канти да се промъкне в старата им стая във Върховръх и да вземе кутийката, скрита под дъските на пода. Искаше да напомни на Микен за момчето, което бе някога, момчето, което бе проявило добрина към болния си брат. Макар че през последните осем години двамата се бяха отчуждили, може би имаше шанс това да се промени, да намерят отново път един към друг.

Микен сложи внимателно глинената статуетка в кутията — прибра двамата принцове в малкия им шкаф. После остави кутията на бюрото и отпусна длан върху капака ѝ.

— Благодаря ти, братко.

— Искам да знаеш едно — рече Канти. Стига да мога, винаги ще съм до теб. Кълна ти се.

— Ще очаквам да изпълниш обещанието си. — Момчешка усмивка заигра на устните на Микен. — Разбира се, ако не се затриеш в онези блата. Опитах се да разубедя татко да те праща, но той е решил твърдо. Знаеш го какъв инат е понякога.

„Отлично го знам.“

Въпреки това вътрешно Канти потръпна. Спомни си как Микен шепнеше в ухото на краля на съвещателната маса, само за да бъде смъмрен. Канти бе мислил, че този разговор е породен от завист, а не от загриженост.

Пристъпи напред и прегърна брат си. За миг Микен се напрегна, но после се отпусна и сграбчи Канти в здрава прегръдка. Изминалите години сякаш се стопиха.

— Мога да опитам пак — промълви Микен в ухото му. — Да убедя краля, че трябва да останеш тук.

Канти се отдръпна. Останаха обаче да се държат за ръце, сякаш крехката статуетка бе оживяла.

— Не, скъпи братко — каза той, — крайно време е този принц да излезе от шкафа.

„Веднъж завинаги.“