Беззвездната корона

48.

Грейлин прекоси ливадата към сянката, хвърляна от „Врабчарят“. Бързолетът се рееше високо над главата му. По-нагоре мъглите скриваха балона. Той и още шепа хора от екипажа бяха свалени на земята по-рано. Той им бе помогнал да вържат въжетата на носа и кърмата на кораба към дънерите на дървета по края на ливадата.

Дарант бе открил това място, когато заобикаляше Хейлса, за да нападне бойния кораб. Сега се криеха и бяха принудени да чакат. Екипажът нямаше нужда от помощта на Грейлин за въжетата, но той бе слязъл след тях по същата стълба, която го бе спасила две камбани по-рано. Не понасяше да бъде затворен в бързолета. Копнееше за празните самотни простори на Краелес, само той и двамата му братя. Тесните помещения на кораба само стягаха безпокойството му в по-здрав възел. Не можеше да се отърве от образа на Никс и Аамон, скачащи от задния край на „Врабчарят“. Тревогата за тях го разяждаше.

Ето защо се бе присъединил към екипажа на земята — имаше нужда да се движи, да диша открит въздух, да усеща тревата, галеща нозете му, да слуша птичите песни и далечния животински вой на дивата гора. Дори сега нямаше желание да се връща на кораба — ако не бе тревожният взрив северозападно от позицията им, някъде край Спокоен кът.

Земята се бе разтърсила от него и златните листа по клоните бяха затреперили. Той не знаеше какво вещае тази експлозия, но се страхуваше от най-лошото. Тръгна през високите треви към „Врабчарят“. Високо горе задната палуба бе открита към небето. Спуснатата врата образуваше здрава платформа, стърчаща от кърмата на лодката. Той видя Дарант там горе да оглежда мъглите, засенчил очи с длан. Пиратът също бе разтревожен. После някой му извика и той се скри вътре.

Грейлин стигна до сянката на кораба и забърза към стълбата. Стъпи на нея и бързо се изкатери до отворения люк на левия борд. Ръцете и краката го боляха, докато се качваше. Кожата му бе изподраскана и покрита с мехури от забилите се в нея горящи трески от избухналия сал. Той бе извадил колкото можеше с помощта на дъщерята на Дарант, Брейл, но все още усещаше парченца, забити дълбоко в тялото му. Изчоплянето им обаче трябваше да почака.

Стигна до горния край на стълбата и влезе в трюма на кораба, само за да бъде връхлетян от Калдер. Варгърът дотича и се блъсна странично в него, типичен поздрав в глутницата. Грейлин се хвана с една ръка за вратата, а с другата потупа Калдер по тялото. Варгърът изсумтя, дишаше тежко и беше вирнал уши. Грейлин знаеше, че животното е също толкова разтревожено като него. Калдер бе изнервен от отсъствието на брат си и явно не му харесваше Грейлин също да го изоставя. А и продължителното затворничество с нищо не смекчаваше безпокойството му.

За да окуражи брат си, Грейлин се пусна от ръба на люка и хвана с две ръце челюстите на Калдер. Наведе се и притисна чело към косматото му теме.

— Ще те взема с мен следващия път — обеща му.

Калдер го бутна назад, достатъчно силно, за да го накара да се олюлее на пети. Посланието бе ясно: „За твое добро ще е да го направиш“.

Вик от върха на витото стълбище отекна в трюма. Няколко птици в окачените клетки закрякаха в отговор, но викът бе предназначен за него.

— Грейлин! Качвай се тук горе — извика Дарант. — Трябва да видиш това.

Мрачният тон на пирата не се хареса на Грейлин. Той потупа Калдер за последен път, мина през трюма и се заизкачва по стълбите. В коридора горе Дарант му махна да го последва и тръгна към бака.

— За какво става дума? — попита Грейлин.

— Чу ли взрива преди малко?

— Как да не го чуя? За малко да ме събори по задник.

— Направил е нещо повече от това.

Дарант нахълта в бака, който бе празен с изключение на Брейл, която лежеше по гръб и бърникаше нещо под уредите си. Единственият друг член на екипажа тук бе прошарен старец с белези от шарка по лицето, който стоеше пред един далекоскоп. Инструментът не бе стандартно оборудване за бързолетите, но явно пиратът бе внесъл някои изменения, за да направи от „Врабчарят“ по-добър нападателен кораб.

Дарант дръпна Грейлин до стареца.

— Хик, покажи му каквото показа на мен.

Хик кимна, погледна през окуляра, нагласи нещо и отстъпи назад.

— Така би трябвало да стане.

Дарант махна на Грейлин да погледне през далекоскопа.

— Хик го е направил.

— Тъй си е — рече старецът. — Може да ме лишиха от алхимичния ми плащ, ама те губят от тая работа.

Грейлин се наведе към окуляра, зачуден какво интересно може да има в обкръжаващата ги гора. Когато се намести и се взря с присвити очи през лещите, трябваше да премигне няколко пъти, за да осъзнае какво вижда. Не гледаше покрай или под кораба, а над голямата мъглива шир. Облаците се стелеха като бяло море.

Дарант обясни:

— Хик използва тръби, както гумени, така и бронзови…

— Медни — поправи го мъжът, дъхът му вонеше на тютюн и кисела бира.

— И медни — съгласи се Дарант. — Плюс сложна комбинация от лещи и огледала. Окото на далекоскопа може да бъде издигнато по-високо от балона и да ни даде изглед отгоре във всички посоки.

Грейлин почти не чу това обяснение, бе прекалено смаян от картината, която разкриваше уредът. Бялото море се простираше в далечината и се разбиваше в тъмни плитчини от кълбящ се дим. По средата една дебела черна колона се издигаше високо в небето, кипеше и се гърчеше в огнена буря.

Един боен кораб бе увиснал на левга оттам, близо до градските докове.

Грейлин обаче пренебрегна тази заплаха, съсредоточавайки се върху димния стълб. Знаеше, че той трябва да бележи мястото на одевешния гръмотевичен взрив.

— Трябва да е било Хадиски котел — каза Дарант. — Не вярвам онези копелета да са пуснали Котел без сериозна причина. Като например, да са видели едно определено немирно момиче.

Грейлин стисна далекоскопа. Главата му се замая от страх.

— Те не биха могли да оцелеят при такъв взрив.

— Няма как да знаем — рече Дарант. — Бил съм в Спокоен кът много пъти. Този град се простира на дълбочина също толкова, колкото и на височина. На някои места дори по-дълбоко от обсега на Котел.

Грейлин се взря в него, молеше се другите да са намерили някое от тези места. Въпреки това си представи бойния кораб, висящ там.

— Трябва да ги спрем.

— О… — Дарант го тупна по рамото. — Моят малък ястреб разполага с множество хитринки, но не е създаден за продължителни схватки. Удряй и бягай — в това е силата му. Останали са ни само няколко запалителни бомби, а резервоарите ни с огнеплам са почти празни.

— Тогава какво можем да направим?

— Каквото вече правим. Ще чакаме, както го планирахме, вместо да се втурваме напред с карфици в ръцете да предизвикваме всеки със самонадеяната си храброст. Трябва да разчитаме, че другите някак си ще се измъкнат от тази примка и ще ни дадат сигнал, когато е безопасно.

Грейлин стисна юмруци и скръсти ръце, за да потисне рева, напиращ в гърдите му.

— А дотогава — продължи Дарант — трябва да останем на свобода и да сме готови, ако това стане, да се гмурнем, да ги грабнем и да си разкараме задниците оттук.

— Значи ще чакаме — каза горчиво Грейлин.

— И то не само тях — добави Дарант, повишавайки рязко глас.

Пиратът се обърна и забърза към двата прозореца на носа. Малка сянка се плъзна покрай тях. Тя оповестяваше благополучното завръщане на втория небесен сал на кораба. Той явно се бе отскубнал от вълците в мъглите оттатък Хейлса и се бе върнал на мястото за среща.

Дарант притисна длани към стъклото, оглеждайки минаващия сал.

— Няма и драскотина — промърмори гордо.

Когато салът се сниши, през малкото му прозорче се видя водачът: руса почти до бяло красавица с мургава кожа.

Брейл дойде намръщена при Дарант до прозореца.

— Как така Глейс получи възможност да спретне такава лудория, а аз останах завряна тук?

Дарант я придърпа към себе си.

— Просто защото я харесвам повече.

Брейл удари баща си по гърдите с юмрук.

Пиратът пусна дъщеря си, лицето му преливаше от облекчение. Тази радост обаче помръкна, когато се обърна към Грейлин и явно забеляза умърлушения му вид.

Гласът на Дарант укрепна, пълен с обещание.

— Ако дъщерята на Марейн е жива, ще се доберем до нея.

Грейлин се взря покрай рамото му към мъглите оттатък.

„Ако е жива…“

Облечен в лъсната лека броня, Микен яздеше през тлеещите покрайнини на Спокоен кът. Придружаваха го четирийсет рицари на коне и боен отряд закалени вирлиански гвардейци. Последните държаха конете си близо до неговия по заповед на васалния генерал. Микен негодуваше срещу нуждата от подобна лична охрана, но това бе единственият начин да убеди Хадан да го пусне сред руините на града.

Все пак дори васалният генерал признаваше необходимостта от това пътуване.

Микен си представи „Титан“, килнат накриво над доковете. Висеше там като срамно петно, пред очите на всички. Идването на легиона тук имаше за цел отчасти да представи принца на кралството, бъдещия крал на Халенди, в бляскава светлина. Макар и само от осем години в легиона, Микен бе усещал многото очи на рицарите и гвардейците, и дори на някои от грамадните Трошачи, да го гледат с уважение, сякаш очакваха от него да измъкне скиптър от задника си и да посее опустошение сред враговете на кралството.

Вместо това, след като не бе могъл да направи нищо, за да предотврати подлото нападение над „Титан“ — затворен през цялото време в бака — той откри, че същите тези очи сега го гледат с искрици на презрение.

„Или може би това е отражение на собственото ми презрение към мен.“

След атаката бе направил каквото му е по силите да помогне с ремонта. Но коването на нови дъски върху дупките, пробити в средната палуба, не успя да излъска имиджа му.

После „Пиул“ бе пуснал Хадиски котел в центъра на града. Командирът на бойния кораб не бе пратил дори вестоврана до Хадан, за да поиска разрешение за използването на такава страховита бомба. Те обикновено се пазеха само за най-краен случай. Не биваше да се прахосват, особено при положение че всеки боен кораб имаше само по една. Микен бе виждал тази на борда на „Титан“, вързана в най-ниския трюм. Огромният барабан — с размерите на малка плевня — бе направен повече от желязо, отколкото от дърво. Изпълваше по-голямата част от пространството, увиснал над затворен люк, който разделяше кила по средата на кораба.

Все пак Микен разбираше защо Браск, командирът на „Пиул“, е използвал най-мощното си оръжие. Рит бе пристигнал с обяснението, когато бойният кораб се върна на доковете. Братът на командира бил убит от онези долу. Изповедникът донесе също вест, че са видели нещо важно — не само откраднатото му бронзовото оръжие, но и възможността един определен мургав принц да е бягал с него.

„Канти…“

И да имаше някакво съмнение, че близнакът му подклажда бунт с предполагаемата им сестра, то вече бе разсеяно.

„Иначе какво ще прави Канти тук и защо ще се среща с тези крадци и убийци?“

Като чу за това, Хадан заповяда половината войници на „Титан“ да претърсят града и района на взрива. Микен настоя да отиде с тях, за да го видят в бронята му, възседнал гордо коня, как отива на мястото, където е бил забелязан за последно неговият брат изменник.

И все пак…

Микен огледа ви-рицарите около себе си, които имаха заповеди да го пазят.

„Като че ли изобщо има някаква нужда от това.“

Спокоен кът представляваше тъмна гробница, оградена от пламъци. През димната завеса блестяха няколко лампи, но по улиците нямаше жив човек. Малкото жители, зърнати в далечината, се разбягваха от тътена на рицарските коне и потъваха във вратите, за да се скрият зад затворените кепенци или във влажните изби с надеждата да се спасят от най-силните пламъци.

Въздухът все още бе горещ и изпълнен с дим, така че всички яздеха с влажни шалове, омотани около лицата им. Мокрият плат обаче не можеше да спре вонята, достигаща до ноздрите им. Улиците бяха осеяни с безброй трупове — разкъсани, стъпкани или изгорени. Легионът яздеше по тях към сърцето на Спокоен кът.

Пътят им водеше покрай натрошения дънер на грамадна елша, която се бе стоварила върху голяма част от града. Паднала настрани и заровена под плетеница от счупени клони, тя се издигаше като бяла стена от лявата му страна. Докато яздеха покрай нея, сред клоните се мяркаха пламъци, поглъщащи бялата дървесина. Когато най-сетне стигнаха до края ѝ, откриха само назъбени нацепени останки. Краят тлееше и димеше, скривайки всякаква гледка отпред.

Челните рицари изчезнаха в този мрак.

Микен пристегна по-силно шала си и ги последва заедно с гвардейците си. Светът изчезна и жегата стана палеща. Групата му следваше задниците на предните коне, докато димът не се разреди достатъчно, за да се види какво е повалило гигантската елша.

Пред тях се простираше огромен кратер, два пъти по-широк от турнирно поле. Дълбочината му беше един и половина пъти по-голяма и всичките му страни горяха и димяха. Микен зяпна, като го видя, смаян от опустошителната сила, която олицетворяваше.

И това само от един Хадиски котел.

Откри, че се усмихва зад шала си.

После мъж на висок пъстър кон мина през гвардейците и се приближи до него. Макар че бе с шал като всички, Микен веднага позна Рит по кожения му крист и черната татуировка през очите. Той бе тръгнал преди другите с няколко рицари. Причината за това се намираше в ръката на Изповедника.

Рит се изравни с него и спря коня си. Вдигна стъкленото кълбо. Микен знаеше, че е използвал уреда, за да проследи откраднатото си съкровище.

Принцът се взря в кратера отпред.

Рит бе тръгнал преди другите, за да потърси някакви следи от присъствието на бронзовия артефакт. И сега обяви резултата.

— Обиколих цялата дупка — рече задъхано Изповедникът с глас, приглушен от шала. — Нищо.

Микен се наслади на горчивото поражение в гласа му.

— Значи ще трябва да копаеш, за да стигнеш до своето съкровище.

— Така изглежда. Но това ще отнеме месеци. А при наближаващата война успехът може да дойде прекалено късно.

Микен изпръхтя.

— Не се бой. Баща ми ще ти даде всичко необходимо, за да изровиш бързо отговорите си от тази дупка. И то не само заради някакво си древно оръжие.

Рит го изгледа въпросително.

— Също и заради брат ми — обясни Микен.

Рит се обърна към огромния кратер.

— Нищо не би могло да оцелее от такъв взрив.

Микен обаче имаше собствено мнение, що се отнасяше до брат му.

— Докато не държа черепа на Канти в ръката си, няма да го смятам за мъртъв.

Рит кимна.

— Това е мъдър подход.

Микен си представи брат си и бронзовата скулптура, и дори сестрата, която никога не бе виждал. Намръщи се недоволно към димящия кратер.

„Ако не са мъртви, къде може да са?“

49.

Райф следваше Шая, която куцукаше по облицования с мед тунел. Там, където стъпваха бронзовите ѝ нозе, металът за момент засияваше по-ярко, а после потъмняваше, щом кракът ѝ се отделеше от него. Освен това тя плъзгаше пръсти по едната стена, оставяйки светла диря.

Въздухът в тунела миришеше на буря с гръмотевици.

По настояване на Ксан Шая вървеше първа и сама. Въпреки това Райф я следваше по петите, готов да я подхване, ако загуби сили или се спъне. Вървяха през тунелите вече над една камбана време, може би и по-дълго, и все още не им се виждаше краят. Но Шая поне не бе залитала досега.

Също като песента на кетра’кайката, алхимията на този странен тунел ѝ вдъхваше някаква сила, но изглежда, тя стигаше само да поддържа ходенето ѝ и нищо повече.

Шая все още не бе обелила нито дума.

Райф се огледа, пренебрегвайки мърморенето на групата халендийци зад себе си. Изучи кръглия тунел, пипна с пръсти метала, плъзна ги по гладката повърхност.

„Няма дори един-единствен нит или пирон.“

Вдигна очи. Сводестият таван се издигаше по-високо, отколкото можеше да достигне, и дори Шая не би могла да докосне и двете му страни, ако разпери дългите си ръце. Той присви очи към стените, осъзнавайки кога за последен път е виждал такъв странен метал.

„В мините на Варовиково.“

Спомни си къде бе намерил Шая. В едно яйце от същата тази гладка мед, враснало в скалите дълбоко под земята. Представи си я така, както я бе намерил тогава: застанала в стъклена ниша, заобиколена от мрежа от медни и стъклени тръбички, в които бълбукаше златист еликсир. Съвършената скулптурна красота, спяща бронзова богиня.

Гледаше я сега, с изкривен крак и покрита с вдлъбнатини и драскотини. „Може би изобщо не трябваше да излизаш от яйцето си. Този свят е прекалено суров дори за една жена от метал.“

Въздъхна.

Пратик и Лира вървяха зад него. Окованият се оглеждаше с почуда. Лира просто държеше погледа си вперен в бронзовата фигура на Шая. При всеки проблясък светлина от пода очите на господарката на гилдията засияваха от алчност и пресметливост.

„Ще трябва да я следя зорко.“

До нея Пратик също бе очарован — но не само от Шая. Все се озърташе назад, покрай групичката кетра’каи, заобиколили Ксан, към халендийците на опашката, до които пристъпваше един голям варгър.

Райф знаеше върху кого е съсредоточено вниманието на Окования. Честно казано, той също бе заинтригуван от загадъчната млада жена — момиче на четиринайсет-петнайсет години, което явно бе надарено с уникална юларна песен. Спомни си думите на Ксан за това кого е търсил кралският легион в Облачен предел.

Пеещи.

Ду’а та.

Което означаваше „и двете“.

Премести поглед от Шая към онази, която наричаха Никс.

Две певици — една от бронз, една от плът — но той усещаше някаква връзка между тях. Само че как бе възможно това? Едната бе древна като тези земи, а другата — съвсем млада.

Откъм опашката се донесе вик:

— Може ли да спрем за малко?

Райф се взря натам и разпозна най-стария от халендийците, с червена коса, вързана на опашка, и тъмна четина по бузите и брадичката. От тържествената напевност на речта му и леката аура на важност Райф подозираше, че може да е учен.

Мъжът махна към младата певица. В светлината на лампите на кетра’кайските разузнавачи лицето ѝ изглеждаше бледо. Тя се подпираше на ръката на някакъв млад здравеняк с румени бузи и брадва на гърба. Явно беше на ръба на припадъка. За разлика от Шая, Никс не черпеше сили от тунела наоколо.

Ксан вдигна тоягата си и извика на всички да спрат. Групата се смъкна на заобления меден под да си почине. Халендиецът с учения вид се приближи заедно с един младеж, който носеше на гърба си лък и два колчана. Вървяха към Шая, която стоеше стъпила в две сияещи петна и опряла длан на едно светещо място на стената.

Райф се опита да им прегради пътя, за да не се приближават прекалено много.

Идващата с тях Ксан махна с тоягата си.

— Пусни ги да минат, Райф. Те са си го заслужили. Това е алхимик Фрел хи Млагифор. И Канти ри Масиф.

И Пратик, и Лира хвърлиха остри погледи към момъка.

— Принцът на Халенди? — попита Окованият.

— Вторият син на Торант — потвърди Лира и присви очи, явно добавяйки този факт към сметките си. — Сега виждам приликата.

Другите също бяха представени. Райф научи, че закръгленият пазител на Никс се казва Джейс, калфа от Манастира. Варгърът беше Аамон. Започнаха да разменят истории. Той разказа за находката си в мината и за напрегнатото им бягство през цялата Корона. От тях получи разказ за едно пророчество за гибел и магия, свързано с мирските прилепи.

Райф сметна историята им за нелепа, но пък, от друга страна, самият той пътуваше с жива статуя. „Така че кой съм аз, че да им се присмивам?“ Научи също за връзката на Никс с историята за Рицаря отстъпник, който явно още беше жив.

Главата му се замая от цялата тази лавина от информация. Усещаше как колелото на историята се върти, може би за да ги смаже всички. Докато се мъчеше да схване всичко това, позволи на другите да огледат по-добре Шая. Тя се бе върнала към своята неподвижност на статуя и вероятно смучеше каквато сила може от тунела.

Ксан стоеше до Райф. Подпираше се на тоягата си и го изучаваше, извила леко глава. Посегна пак към лицето му, както когато се бяха срещнали за първи път. Пръстите ѝ го докоснаха по бузата и майчината приспивна песен зазвънтя за миг, преди да стихне, когато тя свали ръка.

— В теб има кетра’кайска кръв — каза тя. — Шепнеш с мелодията на старите ни песни.

Той сви рамене.

— Майка ми беше от Облачен предел. Умря, когато бях малък.

— А, сърцето ти пее от любов към нея, подклаждано от докосването на юларната песен в теб.

Той поклати глава.

— Аз нямам такъв талант.

Ксан хвърли поглед към Шая.

— Не би могъл да си свързан с нея, ако нямаше. Мисля, че без него нямаше да я намериш в мрака.

— Имаш предвид тогава в мините? Не, магнитът на едно пътеводно стъкло ме насочи към нея.

— Хмм, да, тези камъни… Чувствителни са към промяната на магнитните енергии и наистина реагират на такива песни.

Райф се зачуди дали това би могло да обясни как войниците от легиона ги следваха.

Фрел чу думите ѝ, прекъсна изучаването на Шая и се обърна.

— Удивително. В Калето има един алхимик, който откри миниатюрни частици магнит в мозъците на птиците. Според него те им помагат да следват пътя си, когато мигрират при смяната на сезоните. Даже подозираше, че хората може да имат същите.

Пратик кимна, скръстил ръце.

— Това беше потвърдено в Дома на мъдростта.

Двамата алхимици забърбориха, сравнявайки изследвания и теории. Райф престана да им обръща внимание. Представи си как песента на Шая трепти и завърта късчета желязо в собствения му мозък, насочвайки ги към нея.

Ксан все така стоеше до него и го изучаваше.

— Може би това те е привлякло през мрака към нея — някакво отражение на таланта в теб, — и то далеч повече от някакво си пътеводно стъкло.

Той сви отново рамене.

„В крайна сметка какво значение има?“

Ксан килна глава и присви очи.

— Може ли да те попитам как се казваше майка ти, която е била от Облачен предел?

Райф наведе глава, не му се искаше да отговори. Майка му му беше казвала, че в имената има сила, истина, скрита във всяка сричка. Той пазеше нейното и не го бе споделил даже с Лира. Държеше името на майка си близо до сърцето си, като искрица от миналото, която бе само негова.

Ксан обаче заслужаваше отговор и Райф я погледна.

— Майка ми… се казваше Синт… Синт хи Албар, след като приела името на баща ми.

Ксан се вцепени. Няколко от жените също се размърдаха и се взряха в него с блеснали очи, които отразяваха светлината на лампите.

— Какво има? — попита Райф.

Ксан сложи ръка на устата си.

— Не разбирам — промърмори той. — Не исках…

— Не е възможно — каза Ксан, взря се още по-настойчиво в него и в очите ѝ избиха сълзи.

Простата величественост, която сякаш винаги я обгръщаше, се свлече от раменете ѝ, оставяйки само една стара жена с разкривено от скръб лице.

Райф почувства силата на смущението ѝ.

— Ти познавала ли си я?

Гласът на Ксан пресекваше от мъка.

— Тя… Тя ми беше внучка.

Райф премигна невярващо и направи крачка назад. Отново усети тежестта на историята да го смазва.

— Мина толкова време — промълви Ксан. Една сълза се търкулна по бузата ѝ. — Но сега ми е пред очите… в твоя облик, в твоя спомен за песента ѝ.

Тя се извърна, явно засрамена, че не го е забелязала по-рано, а Райф я прегърна — нещо, което никога не би направил, но усещаше, че тя има нужда от топлината му, за да преживее този момент.

Ксан трепереше в обятията му.

— Тя беше толкова дива… Дъщеря ми едва я спираше да не хукне след всяко ново чудо наоколо.

Райф се опита да си представи майка си толкова млада.

— С времето стана още по-своенравна и вироглава. Когато стана на възраст за своя Петрин Тол, отказа да извърши обреда и заяви, че няма никакво желание да се влее в племето. Вместо това искаше да види света оттатък гората, а не да бъде затворена тук вечно.

Виж, това вече приличаше на майка му.

„Така ли се е озовала в Гулд’гул?“

Ксан се освободи от обятията му и сложи ръка на сърцето му.

— А сега… сега тя се върна.

По бузите на старицата се стичаха сълзи, а раменете ѝ се тресяха, както от щастие, така и от мъка. Другите кетра’каи се събраха и я придърпаха сред себе си, оставяйки Райф някак празен.

Лира се приближи до него.

— Добре ли си?

Той я погледна и прочете в очите ѝ рядко състрадание.

— Ами… не знам.

Лира го хвана за ръката и я стисна.

— Нашата история понякога отказва да остане в миналото.

Той усети, че зад думите ѝ се крие някакъв по-личен смисъл. Любопитството му помогна да се овладее. Той понечи да я разпита, но тя пусна ръката му, явно изчерпала малките запаси от съчувствие в себе си.

— Трябва да продължаваме — каза Лира. — Не можем да стоим тук вечно.

Въпреки това мина още половин камбана, преди пак да тръгнат, следвайки сияещите стъпки на Шая. Всички се бяха умълчали от разкритията в този прокълнат тунел, или може би просто от умора. Най-вероятно и двете.

Пратик вървеше до Райф, вперил поглед в бронзовата загадка отпред.

Вниманието на Окования напомни на Райф за един въпрос, който почти беше забравил. Спомни си как Ксан бе прошепнала нещо в ухото на Пратик в поклащащата се каруца, хвърли поглед към старицата, която можеше да му е прабаба, и попита:

— Какво ти каза Ксан в каруцата? Прошепна ти нещо.

Пратик въздъхна и кимна към бронзовата жена пред тях.

— Каза, че Шая носи в себе си духа на стар бог, който още не се е успокоил напълно.

Райф се намръщи. Не знаеше много за боговете, а и не се интересуваше. Единственото, което знаеше за старите богове, бе, че те са бродили по земята много отдавна, по време на Панта ре Гаас, Забравените епохи. Били същества с огромна мощ и свиреп нрав, едновременно прекрасни в силата си и безмилостни в яростта си.

Опита се да си представи подобен бог в Шая — жена, която досега бе проявявала само доброта и кротка нежност.

„Не го вярвам.“

Въпреки това се сети за медното яйце, в което я бе намерил, взривено и разцепено. Спомни си силата ѝ, докато си пробиваше път през „Летящото пони“, разхвърляйки хората наляво и надясно. Според легендата краят на Панта ре Гаас дошъл, когато пантеонът на кралството заловил и покорил старите богове, и ги затворил за жестокостите им дълбоко в земните недра.

Плъзна пръсти по медната облицовка на тунела и потрепери от енергията, която усети да тече през метала като скрита буря.

Пратик забеляза вниманието му и цитира Ксан:

— „Един още по-древен корен, който принадлежи на старите богове“.

Райф свали ръката си и се взря покрай Шая в мрака отпред. Ксан твърдеше, че този тунел води до скалите на Булото, дома на Шая. Ако бе вярно, значи може би вървяха към студените огнища на тези сурови богове.

Нозете му забавиха ход.

„Може би не бива да тропаме на портите им.“

След още две камбани Никс забеляза светло петно далеч отпред в тунела. Подпря се на рамото на Аамон, за да ѝ помогне да се задържи и да продължи да върви.

„Най-после…“

Всички ускориха крачка, светлината сякаш ги теглеше напред. Все пак, въпреки изтощението, Никс се страхуваше да се върне при небето и гората. В този подземен тунел си бе отдъхнала от ужасите горе, но знаеше, че не могат да се крият тук вечно.

Светлината пред тях стана ослепителна в сравнение с мъждивото сияние на двете им лампи. Но докато се приближаваха към нея, очите на Никс свикнаха с мъгливия блясък. В последната си част тунелът загуби гладкостта си и стана грапав и изкривен. Изходът изглеждаше като разкъсан и металните му ръбове приличаха на медни зъби.

Когато стигнаха до края, всеки мина внимателно между тези стърчащи зъби, като се привеждаше и извиваше. Накрая всички излязоха през купчина обрасли с мъх и нашарени с лишеи канари. Входът на тунела бе така добре скрит, че лесно можеше да го пропуснеш, като медна змия, спотаена между камъните.

Взряха се в онова, което се простираше пред тях.

Светът свършваше малко по-нататък, преграден от отвесни черни скали. Ниски облаци обгръщаха тази мрачна стена, като вълни, разбиващи се в каменист бряг.

Никс вдигна глава, опитвайки се да види през мъглите какво има горе. „Булото на Далаледа.“ В Манастира бе учила за тези брулени от бури планини — или поне малкото, което бе известно за тях. Само най-дръзките рискуваха да идват тук и повечето от тях не се връщаха. Върналите се носеха фантастични истории за чудовища и ужасни зверове, дебнещи из гъстите джунгли.

Ксан ги поведе към отрупаното с канари подножие на скалите. Когато се приближиха, Никс видя стълби, изсечени в скалната стена — издигаха се и чезнеха в облаците.

Фрел също ги видя.

— Това трябва да са стълбите, по които се изкачват кетра’каите при ритуала Петрин Тол.

Никс знаеше за тази церемония. Представи си как младежите от племето се катерят по този опасен път, решени да докажат, че са достойни да живеят тук в гората. И как много от тях не се връщат.

— Да не би да трябва да се качим там? — прошепна Джейс.

— Може би не ние — отвърна Никс.

Гледаше как бронзовата жена, макар и видимо слаба, крачи целенасочено към скалите.

Докато я следваха, повя силен вятър и разнесе кълбящите се мъгли отпред. Ярка слънчева светлина си проби път през облаците и огря скалната стена, разкривайки всеки процеп и пукнатина в камъка.

Никс засенчи очи от това сияние. Далеч над главите им нещо отразяваше слънцето с огненочервен блясък. Тъмното стълбище водеше дотам и свършваше. Тя хвърли поглед назад към зъбатата паст на тунела, а после нагоре към медния блясък на скалната стена.

„Тунелът продължава там горе…“

Представи си как дългата медна тръба е била разкъсана от някакъв катаклизъм, който е разцепил тези планини и е издигнал скалите нависоко. После мъглите се събраха отново, скривайки гледката, и светът пак стана по-мрачен.

Продължиха напред и скоро се видя, че канарите всъщност са груби жилища с изсечени в тях прозорчета — редяха се като кубчета нагоре по скалната стена. Малките купчинки камъни на покривите им, изглежда, бяха комини. Тя забеляза също тъмните входове на пещери, нашарили различните нива, което намекваше, че това градче навлиза в скалната стена поне толкова, колкото стърчи навън.

Мястото изглеждаше изоставено. Никс предположи, че тук се събират кетра’каите преди ритуала Петрин Тол. Представи си семействата, подслонили се тук, скупчени около огнищата вътре и молещи се на своите богове за благополучното завръщане на близките си.

Стълбището се издигаше от сградите нагоре по стената.

Ксан ги поведе към началото на стълбите, оградено с арка от каменни блокове. Двата стълба на арката се подпираха един в друг, идеално балансирани, образувайки остър връх.

Когато стигнаха дотам, Шая се опита да продължи, но Райф я спря с докосване по ръката. Тя му се подчини или може би разбра, че трябва да събере сили преди дългото изкачване.

Ксан зае позиция под арката.

Джейс се приведе към Никс и изрече пак одевешната си тревога:

— Нали няма да се качваме там?

Ксан го чу.

— Не. — Очите ѝ се втренчиха в Джейс, после се плъзнаха по групата. — Да се качиш по тези свещени стълби означава смърт. Само онези с дарбата на юларната песен имат някаква надежда да се върнат.

Джейс въздъхна облекчено.

— Слава на Майката…

Канти също изглеждаше доволен.

— Значи можем да се скрием тук долу, докато чакаме. Ще се опитаме да пратим сигнал на „Врабчарят“. — Той смъкна лъка от рамото си. — Да се надяваме, че очите на легиона още са вперени в Спокоен кът и не гледат насам.

Никс докосна принца по ръката, предупреждавайки го да изчака.

Ксан продължи:

— Кетра’каите ще помогнат на Шая в последния етап от пътешествието ѝ. Но сред вас има трима, които са добре дошли с нас и може би съдбата им е предопределила да минат по този път. Трима, които носят дарбата на юларната песен.

Райф излезе напред.

— Щом Шая се качва там горе, и аз се качвам. Не съм прекосил половината Корона, за да я изоставя тук. А и както казваш, в мен има някакъв шепот от юларна песен.

Ксан му се поклони признателно. Когато вдигна отново очи, погледът ѝ падна на Никс. Тя го очакваше и пристъпи напред.

И Джейс, и Канти я хванаха за ръцете от двете страни.

Джейс я стисна здраво.

— Няма да те пусна.

Канти го подкрепи.

— Ако позволя да ти се случи нещо, един рицар, знаеш кой, ще ми вземе главата. А вече предостатъчно хора се опитват да ме убият.

Не ѝ се наложи да се бори, за да се изтръгне от тях, защото Аамон, доловил желанието ѝ, им се озъби и те бързо я пуснаха.

Никс безмълвно благодари на двамата с докосване.

— Това е моят път. Знаете го.

Видя на лицата им неохотното им съгласие.

— Тогава ние също ще дойдем — настоя Джейс, изпъна се и погледна Канти за подкрепа.

Никс поклати глава. Доверяваше се на знанията и предупреждението на Ксан.

— Това не е ваш път.

— Тогава просто се върни — рече умолително Джейс. — Трябва да се върнеш.

Канти въздъхна и хвърли поглед към каменните къщи.

— Ние ще те чакаме тук. Може би ще поканим един рицар, знаеш кой, да дойде при нас, докато те няма.

След като решението бе взето, Никс тръгна към арката. Аамон беше до нея и се озърташе във всички посоки, сякаш предизвикваше някой да го спре.

Когато се присъедини към Шая и Райф, Ксан кимна одобрително и огледа отново групата.

— Що се отнася до третия…

Никс също огледа оставащите. „Кой ли друг носи дарбата на юларната песен?“

Погледът на Ксан падна върху човек, у когото Никс най-малко би предположила такъв талант.

Фрел се вцепени. Изглеждаше смаян и объркан, може би дори обиден.

— Аз?!

Ксан просто го гледаше.

Той изпръхтя високо.

— Невъзможно.

Ксан му заговори като на дете:

— Чувам слаби акорди да идват от теб. Може да си станал глух за тях, уповавайки се твърде много на това тук. — Тя докосна с пръсти челото си, после свали ръка, за да я сложи на гърдите си. — Вместо на това тук.

Фрел не изглеждаше убеден.

Канти сръчка с лакът бившия си наставник.

— Нали търпя мен? Значи все пак имаш някакво сърце там вътре.

Ксан продължаваше да гледа алхимика. Вдигна тоягата си и плъзна пръст надолу по черупките, с които бе украсена.

— Помисли си за следното. Кое за първи път е привлякло интереса ти към загадките на луната — изследване, което е довело до откритието ти за предстоящата гибел?

Фрел се намръщи.

— Чисто научен интерес, нищо повече.

Никс обаче долови растящото съмнение в гласа му, в бръчките между веждите му. Виждаше го как преосмисля целия си живот в този момент.

— Казаха ми, че си прекарал много години в Манастира — рече Ксан. — Също като Никс. В сянката на Юмрука, дом на прилепите, които раздвижват въздуха с предупрежденията си. Мисля, че някъде дълбоко в себе си си чул техните страхове. Това те е подтикнало към по-късните ти изследвания, за да търсиш отговори на тези загадки.

Очите на Фрел се разшириха и ръката му посегна към гърдите му.

Ксан се обърна към стълбите.

— Лунопадът наближава бързо. Всяка надежда за бъдещето се намира там горе.

Фрел направи крачка напред, после още една, неспособен да устои.

Никс огледа стъпалата, спомняше си своя сън за горящия планински връх, сблъсъка на бойни машини и луната, падаща към Земята. През последните дни бе толкова съсредоточена върху оцеляването си, че бе забравила за по-голямата заплаха, която ги бе довела всички тук.

Продължи да държи ръка върху гърба на Аамон, усещаше беззвучното ръмжене, вибриращо в гърдите му. Толкова много кръв се бе проляла, за да я доведе до тези стъпала. Нямаше друг избор, освен да върви до края.

„Ако там горе има някакви отговори, трябва да ги намеря.“

50.

Канти гледаше групата, отдалечаваща се нагоре по стръмните стълби. Остана на мястото си, докато те не изчезнаха един по един в облаците.

До него стоеше Джейс, който оклюма, когато Никс се скри от погледите им.

— Какво се надяват да открият там горе? — промърмори той.

Пратик, клашианският алхимик, предложи едно обяснение.

— Говори се, че на върха на Булото имало древен каменен кръг. Северният каменен кръг. Може би от него идва името Далаледа, което на древния език означава „смъртоносни камъни“.

Канти го изгледа косо.

— Много окуражаващо.

Джейс пребледня.

— Аз съм израснал на Защитните острови. Там също имаме каменен кръг.

Пратик кимна.

— Южният каменен кръг.

— Ходил съм там — каза Джейс. — Той представлява просто кръг от гигантски обрасли с мъх плочи, някои от които са били съборени преди векове. Намира се насред обширна равнина, където пасем овцете. Няма нищо особено в него.

Пратик не беше съгласен.

— Според някои учени от Дома на мъдростта вашият каменен кръг има астрономическо значение. Макар че, честно казано, никой не може да разгадае съвсем смисъла на ориентацията им.

— Знае ли се кой е издигнал тези камъни? — попита Канти.

Спомни си твърдението на Ксан, че Булото е домът на Шая. Представи си бронзов батальон, който носи гигантски камъни над главите си и ги забива насред онези ливади.

Пратик сви рамене.

— Камъните датират от Забравените епохи, така че никой не знае със сигурност.

Джейс върна вниманието си върху стълбите. На лицето му бе изписана още по-голяма тревога.

Лира идваше към тях. Изражението ѝ бе мрачно и раздразнено. Преди малко Канти бе чул последните ѝ думи към Райф, докато сочеше към бронзовата статуя: „Не я изпускай от очи“.

Канти подозираше, че жената е загрижена не за добруването на Шая, а за цената ѝ. Лира я гледаше така, както собственик на ранчо оглежда ценен бивол, пресмятайки колко злато би могъл да донесе всичкият този бронз, ако бъде разтопен.

Тя се приближи, следвана от един кетра’кайски разузнавач, който бе останал с тях — жилав млад мъж, казваше се Сеирл. Огледа ги. Ако се съдеше по киселото ѝ изражение, не бе впечатлена от видяното.

— Принц Канти. — Използването на титлата му прозвуча подигравателно. — Какво предлагаш да правим сега? Чух да споменаваш нещо за изпращане на сигнал.

Той кимна и се взря назад към гората.

— Надявам се, че с малко късмет можем да се сдобием със средство за измъкване, ако успея да ги привлека насам.

Извърна се от скалите и тръгна към един плосък камък. Сложи лъка си върху него и извади от колчана си две стрели. Развърза една мушамена чанта, прикрепена към колана му, и извади от нея две яйца от навосъчена кожа. Те бяха пълни с алхимичен прашец и от тях висяха връвчици, напоени в огнеплам. Беше му ги дал пиратът Дарант.

Привърза внимателно по едно яйце към всяка стрела, току зад костения ѝ връх.

Джейс застана до него и се взря нагоре към мъглите.

— Кога ще ги изстреляш?

— Веднага щом се убедя, че Никс и другите са се махнали от стълбите и са навлезли в другата част на медния тунел. Не искам да рискувам сигналът ни да привлече вниманието на врага, или поне не преди горе на скалите да не е останал никой.

Смяташе да изстреля едната стрела над мъглите и другата под тях. Всяко яйце щеше да избухне в малък облак от син дим. Трябваше да се надява, че войниците от легиона още са съсредоточени върху Спокоен кът. Ако ли не, щеше да се моли да помислят този сигнал за обикновен дим от лагерен огън.

Но повече от всичко искаше този сигнал да бъде уловен от „Врабчарят“.

„Ако корабът все още е там.“

Хвърли пак поглед към стълбите. Беше се посъветвал с Ксан, преди групата да тръгне. Тя му беше казала, че тунелът горе е на същото разстояние над мъглите, колкото и под тях. Като знаеше това, той можеше да следи в общи линии времето.

И той като Джейс изгаряше от желание да даде сигнала, но знаеше, че трябва да изчака.

„Прекалено е рано.“

Хвърли още един поглед към скалите.

Джейс също бе насочил вниманието си натам. Канти си спомни молбата на калфата към Никс.

„Трябва да се върнеш.“

Канти бе на същото мнение. Заболя го, като я гледаше как се изкачва по стълбите — много по-силно, отколкото би си признал. Напоследък все по-често трябваше да си напомня, че Никс може да му е сестра. Все пак не можеше да потисне напълно някои чувства, които бяха започнали да се разгарят в него, колкото и студена вода да изливаше върху тях.

Хвърли поглед към Джейс. Спомни си колко погрешно бе преценил калфата, смятайки го за мек и страхлив. Но сега, като го гледаше как се взира нагоре, успя да вникне по-дълбоко в сърцето му. Чувствата му грееха върху лицето му, пред очите на всички, без никакво смущение или страх.

Канти се извърна.

„Де да можех и аз да съм толкова смел.“

Никс примижа срещу ярката слънчева светлина. Засенчи очи от болезненото ѝ сияние, когато се изкачиха над влажната мъгла и излязоха на отрязък от стълбището, напичан от Небесния отец.

Макар че се радваше на сухия камък под нозете си, въздухът миришеше на огън и дим. Един поглед наляво ѝ разкри черно петно сред бялото море. То се вихреше около димен стълб, който се издигаше високо в небето.

Бе принудена да отклони поглед. Огледа стената до себе си, докато се катереше. По тъмния камък личаха сиви слоеве, от които стърчаха парченца черупки, сякаш бележещи дъното на древно море. Пред нея проблесна картина на същата тази стена от времето, когато Ксан ѝ бе пяла при първата им среща. Тя посегна и докосна една от черупките, чудейки се дали оттук е дошла украсата на тоягата на старицата — редица черупки, оформени да показват фазите на луната.

Свали ръка, спомнила си защо се изкачват към Булото.

„Лунопад…“

Погледна нагоре към Ксан, която вървеше най-отпред с един от разузнавачите, който ѝ помагаше и я пазеше. Следваха я три горянки, а Шая се изкачваше зад тях с Райф по петите си.

Никс се държеше на няколко крачки по-назад, все още несигурна какво да мисли за тази загадка, която блестеше пред нея. Щом излязоха на слънце, блясъкът на бронза бързо бе изсветлял до златно-медни тонове. Шая продължаваше да куцука на повредения си крак, но сега се движеше по-плавно, със сила, която растеше с всяка крачка. Скованата ѝ черупка сякаш се бе разтопила под слънцето в нещо по-меко и гъвкаво. Даже бронзовата ѝ коса се раздели на кичури, движени от вятъра, който облъхваше скалната стена.

Напрегнатите рамене на Райф също се отпуснаха, сякаш бе настроен към някаква песен, която само той чуваше и която го уверяваше, че Шая се възстановява.

— Тя е истинско чудо, нали? — обади се Фрел зад нея. Той бе последният на опашката, с изключение на Аамон, който беше най-отзад. — Нищо чудно, че ифлелен Рит я търси.

Никс хвърли поглед към бойния кораб, кръжащ около димния вихър. Изглежда, бе същият, който бе изсипал огън и смърт отгоре им. Тя не се съмняваше, че проклетият Изповедник е там.

Извърна се, уплашена, че вниманието ѝ може да привлече взора на кораба.

Забърза след Райф. Не биваше да стоят на тези стълби повече от необходимото, особено с тази бронзова фигура, сияеща на слънцето. Ксан явно разбираше това и ги поведе още по-бързо нагоре.

Никс все се озърташе предпазливо към огромния ветрокораб, но той продължаваше да обикаля бавно онова черно море, без да дава никакви признаци, че смята да идва насам.

Накрая стигнаха до входа на медния тунел, разкъсан също като онзи долу. Втурнаха се да се скрият от слънцето в тъмната му вътрешност.

Мракът беше непрогледен. Въпреки това кетра’кайският разузнавач изчака с махането на сенника на лампата си, докато не навлязоха дълбоко в тунела. Чак тогава Никс осъзна, че медните стени вече не сияят под нозете на Шая.

Фрел също го забеляза.

— Този тунел трябва да е лишен от енергиите на другия. Може би първият все още черпи сила от корените на Старата мачта, смучейки енергия от щедрото дърво. Но тукашният тунел, откъснат от онзи източник много отдавна, си остава безжизнен като всеки обикновен метал.

Никс повярва на алхимика, но това събуди у нея тревога. Ами ако всичко тук горе бе също толкова мъртво?

„Може би ще се окаже, че всичко е било напразно.“

Но нямаха друг избор, освен да продължат. Тя таеше една надежда, осланяше се на един признак, че на върха на Булото може все пак да има нещо.

— Петрин Тол — прошепна Никс на Фрел. — Кетра’каите пращат младежите си тук, за да ги изпитат. Защо мислиш, че го правят?

— Чел съм трактати на тази тема, но след одевешното предупреждение на Ксан мисля, че всички те грешат.

— Какво имаш предвид?

— Петрин Тол означава „слушащо сърце“. Ксан каза, че само хората с юларна песен могат да минат безопасно през Булото. Чудя се дали „слушащо сърце“ не се отнася до юларната песен. Ако е така, това намеква за древността на този талант, който, изглежда, е вкоренен в кръвта на тукашните племена.

Никс притисна ръка към гърдите си. Петрин Тол. Спомни си как се бе чувствала, докато пееше. „Слушащо сърце“ ѝ се стори правилно название.

— Този ритуал — продължи Фрел. — Всеки кетра’кай трябва да мине през него, за да бъде приет в племето. Чудя се дали тъкмо този обичай не поддържа юларната песен толкова силна в кръвта им. Онези, които са родени прекалено слаби или без нея, ще загинат при това пътуване. Само хората със силен талант ще се върнат и ще влеят семето си в племето.

Никс не хареса това обяснение. Струваше ѝ се ненужно жестоко.

Фрел обаче се запали по тази идея.

— Може би племето използва Булото като камък, на който наточва талантите си и ги пази силни.

Никс свали ръка от гърдите си.

— Но аз нямам кръвна връзка с кетра’каите.

„Или поне не знам за такава“, бе длъжна да признае пред себе си.

Погледна назад към Аамон. Дали връзката на Грейлин с двата варгъра не показваше някакъв зачатъчен талант? Тя не бе доловила нищо откъм него, докато пееше на братята му. Но пък, от друга страна, не бе доловила нищо и откъм Фрел. Освен това Грейлин можеше изобщо да не ѝ е баща. „Ами майка ми?“ Да не би лишаването ѝ от език като робиня за наслади да бе смълчало навеки дарбата ѝ?

Никс поклати глава, неспособна да разплете този възел.

Фрел предложи друг вариант, уникален за нея.

— Може би защото си прекарала детството си с мирските прилепи — къпала си се в крясъците им, хранила си се с млякото им, — затова тази дарба е възникнала у теб. Може би ти си нещо различно, съвсем ново, и все пак си свързана с древната юларна песен на племето.

— Яр’врен… — промълви тя, спомняйки си нещо, което Ксан бе казала, докато горянките я изследваха.

Фрел се примъкна по-наблизо.

— Това е кетранското название на мирските прилепи.

Никс кимна.

— Ксан казва, че прилепите били докоснати от старите богове много отдавна. Казва, че никой от нейния народ никога не е можел да пее на прилепите.

— Но ти можеш.

Никс си представи Башалия, как лети във въздуха и писука надолу към нея. Още го усещаше как се гушеше в каруцата с нея. Изглеждаше прекалено крехък, за да служи за вместилище на старите богове.

Тя се взря в Шая, чиято бронзова фигура отразяваше светлината на лампата като факла. Живата статуя също бе свързана по някакъв начин със старите богове.

„Това мога да го повярвам.“

Тъй като нямаше какво повече да кажат, продължиха в мълчание. Малко по-късно отпред се появи светлина, доста по-скоро, отколкото Никс очакваше. Тунелът трябваше да е дълъг не повече от осминка левга.

До тях долетя далечно грачене, заедно с някакво трополене, като на дъжд върху листа. Те изминаха забързано остатъка от пътя до смътната слънчева светлина. Като стигнаха до нея, другите се измушиха пред Никс през разкъсания изход. Тя си представи как този тунел е бил изтръгнат от земята като медния корен на плевел.

Като се измъкна навън, се изправи и видя пред себе си тъмна джунгла, далеч по-мъглива от Облачен предел. От всеки лист и трън капеше вода. Въздухът лъхаше на такова богатство и плодородие, че тя се уплаши, че ще пусне семена в дробовете ѝ, докато ѝ поникнат клони и тя стане част от него.

В дълбините на джунглата животът жужеше, бръмчеше и пееше мрачно. Нещо изврещя далеч в гората, сякаш за да ги подплаши, но това не бе необходимо.

Никс направи крачка назад.

Отпред по земята бяха пръснати кости. Черепите лежаха пробити или натрошени, белите крайници бяха преплетени и изпочупени. Ребрата образуваха клетки за дебели жаби, които крякаха и се взираха в тях с мокри очи. Тъмен изумруден мъх растеше върху по-дълбоките слоеве, сякаш джунглата се опитваше да погълне онова, което вече е сдъвкала.

Аамон се промъкна до нея, привел глава, с настръхнала грива.

Никс разбра.

„Никой не бива да навлиза тук.“

51.

Канти седеше на плоския камък до редицата стрели, към всяка от които бе здраво привързано яйце с алхимичен прах. Беше приготвил шест, за да стреля три пъти, ако е необходимо. Смяташе да го прави през една камбана време.

След като бе свършил работата си, нервността го бе обзела и растеше от миг на миг.

„Само още мъничко…“

Погледна Пратик, който стоеше на няколко крачки от него и бе наблюдавал внимателно работата му.

Тъй като имаше нужда от разсейване, Канти му кимна. Рядко бе имал възможността да разпита подробно Окования, особено по един въпрос, който винаги бе човъркал любопитството му и засягаше уникален клашиански обичай.

— Значи, Пратик, ти наистина нямаш топки? Не ти ли липсват понякога?

Джейс, който стоеше наблизо, изглеждаше подобаващо втрещен от тази насока на разпита, но също се обърна към Пратик в очакване на отговор.

Пратик просто ги погледна и повдигна едната си вежда, без с нищо да показва, че е обиден.

— Как може да ти липсва нещо, което почти никога не си имал? И със сигурност никога не си използвал.

Канти обмисли тези думи. Трябваше да признае, че той самият рядко бе използвал своите.

— Все пак — продължи Пратик — трябва да знаеш, че има и други начини да доставяш и извличаш удоволствие.

Канти се поизправи.

— Наистина ли? Я разкажи.

Пратик понечи да отговори, но точно тогава Лира, която бе стояла до Сеирл, кетра’кайския разузнавач, се приближи към тях.

— Стига дрънканици. Можеш да научиш как да се бараш по-късно. — Тя посочи към скалите. — Достатъчно време мина. Какво чакате всички?

Канти се намръщи, но нямаше нужда от повече подканване. Взе лъка си и една от стрелите.

— Джейс, запали свещица от лампата на Сеирл.

Калфата бе готов за тази заповед и вече държеше навосъчена пръчка.

Когато Джейс я запали, Канти излезе пред всички. Сложи на тетивата стрелата с коженото яйце на върха и висящ надолу фитил. Насочи лъка високо, като се опитваше да отчете допълнителната тежест.

— Пали и отстъпи назад — каза Канти. — Не знам дали това няма да ми избухне в лицето.

Джейс примижа към фитила, после допря горящата свещица до него и щом фитилът заискри, се дръпна.

Канти изпъна тетивата още по-силно.

„Няма смисъл от предпазливост.“

С мощно плющене пусна стрелата да лети. Тя се стрелна високо във въздуха и потъна в мъглата. Той затаи дъх. Всички очи се взираха нагоре. Чакаха, но нищо не се случи.

Джейс продължаваше да зяпа нагоре, но извика към него:

— Подейства ли?

Канти сви рамене.

— Няма как да знаем. Тези мъгли горе са толкова дебели, че сигналната стрела може да е избухнала като огнена шишарка на Летния фестивал и пак няма да разберем.

Обърна се и взе втора стрела. Бързо повтори упражнението, само че изпъна тетивата наполовина. Когато фитилът запращя весело, стреля отново. Стрелата се устреми нависоко, забави се на върха на дъгата си току под облачния слой — а после избухна с приглушен гръм.

Под мъглите се изду голямо кълбо синкав дим, увисна там за няколко мига, а после се разстла под облаците.

— Това със сигурност подейства. — Канти се огледа, очаквайки похвали, но срещна само разтревожени лица.

Той разбра.

Хвърли поглед назад към мъгливата гора.

„Дали там изобщо има някой, който да оцени усилията ми?“

Можеше само да се надява, че правилните очи са го видели.

„И никой друг.“

— Ще опитаме пак след една камбана — каза той.

— А дотогава — каза Лира и посочи скалните къщи — трябва да се скрием.

Това беше разумна предпазна мярка.

Канти събра стрелите и взе лъка си. Тръгнаха към сенчестите жилища. Канти оглеждаше тесните прозорци и зеещите без врати входове. Това не бяха най-укрепените домове, но ако се съдеше по отворите, водещи навътре в скалите, трябваше да стигат надълбоко.

Не знаеше колко ще им се наложи да чакат тук, но смяташе да използва добре това време. Обърна се към Пратик.

— Е, кажи сега, какви са тези други начини да доставиш удоволствие на жена?

Грейлин се събуди, стреснат от силно тропане по вратата на каютата му. Бързо се надигна, изненадан, че е заспал. Беше смятал само да изпъне пребитото си тяло за малко.

Калдер изръмжа до леглото и се изправи, наежил грива.

Грейлин сложи успокоително ръка на хълбока на варгъра.

— Всичко е наред, братко. — После извика по-високо: — Какво има?

— Ако си свършил със спането, старче — отвърна Дарант, — домъкни си задника на бака.

Грейлин долови вълнението в гласа на пирата. Стана от леглото със стон и го прободе болка в гърба. Направи няколко куцукащи крачки из каютата, схванат дори след толкова кратка дрямка. Отвори вратата, видя, че коридорът е празен, и тръгна към носа на кораба.

Калдер го последва, с все още настръхнала грива.

Грейлин се чувстваше по същия начин. Докато вървеше към бака, част от болката отшумя, но сърцето му биеше учестено. Какво бе станало? Защо го бе събудил Дарант?

Вмъкна се в малкия бак на бързолета. Дарант стоеше до Хик. Старецът се взираше през окуляра на далекоскопа.

— Ела да видиш — каза Дарант и избута Хик с лакът.

Грейлин зае мястото му. Надникна през окуляра и видя, че отново се взира над облаците, но гледката вече не бе съсредоточена върху димния вихър над Спокоен кът. Вместо това в далечината редица огрени от слънцето черни скали разделяха небето, с мъглите долу и по-тъмни облаци скриващи върховете им.

— Какво гледам? — попита той.

— Скалите на Булото — каза Дарант. — Но виж право в центъра, онези мъгли под тях.

Грейлин съсредоточи вниманието си натам. Трябваха му няколко мига да открие димното петно, като слой гъст прах върху бял мраморен перваз. Над него висеше рехав облак.

Той стисна по-здраво уреда и заговори, без да откъсва поглед.

— Възможно ли е това да е сигналът, който чакаме?

— Може би — отвърна Хик. — Цял ден наблюдавам онзи черен вихър, кръжащ над Спокоен кът. Търсех някакво облаче син дим. А после нещо друго привлече вниманието ми в обратната посока. Ярък проблясък, движещ се нагоре по онези скали.

— Какво беше? — попита Грейлин.

— Не знам. Докато завъртя далекоскопа натам, то изчезна. Все пак оттогава гледах с половин око нататък. И добре, че го правех, защото после — бум, оттам излетя облак син дим. Веднага извиках Дарант.

Грейлин се изправи и погледна двамата мъже.

— Може ли да е просто облак дим от лагерен огън?

Дарант поклати глава.

— Прекалено е син, мен ако питаш.

Грейлин сбърчи чело. Взря се през прозорците на носа към мястото, където знаеше, че гори Спокоен кът.

— Ако това са Никс и другите, как са стигнали до онези скали? Защо изобщо са отишли там?

— Не знам — отвърна Дарант. — И има само един начин да разберем.

Грейлин стисна юмрук. Искаше му се да литне право натам, но…

— Ами ако е капан? Може би някой от групата е бил заловен и измъчван да издаде как да ни прати сигнал. Това може да е примамка, за да ни измъкнат от скривалището ни.

— И на мен ми мина през ума — каза Дарант. — Точно затова събудих стария ти задник, преди да включа горелките.

Грейлин се обърна към него.

— Откарай ни там.

На бака на „Титан“ Микен крачеше напред-назад зад Хадан. Васалният генерал се въсеше над един член на екипажа, който боравеше с далекоскопа на десния борд.

— Какво мислиш? — попита Хадан навигатора.

Микен изчака, барабанеше с пръсти по бедрото си. Току-що се бе върнал на бойния кораб. Вонеше на дим и конска пот. Очите още го щипеха, а ноздрите му бяха задръстени от сажди. Въпреки това жадуваше да се върне в Спокоен кът, за да продължи с претърсването на града. Легионерите преравяха къщи и мазета, измъкваха жителите от тях и разпитваха всички, мъчейки се да определят кой може да е замесен в бунт срещу краля. В Спокоен кът трябваше да има хора, които знаят за заговора на Канти. Брат му не би дошъл в това затънтено градче, без да има съюзници тук, особено след като някак си се бе сдобил с оръжието на Рит.

Микен бе сигурен, че има и други замесени.

„Канти е прекалено глупав, за да организира всичко това сам.“

Гореше от желание да се върне там и по друга причина, която нямаше нищо общо с издирването на съюзниците на брат му. В Спокоен кът му бе доставило удоволствие да гледа как гражданите треперят пред тях. Техните писъци, протести и унижение го бяха развълнували дълбоко. Собствената му желязна ръкавица бе окървавена от побоя над онези, които се дърпаха или отричаха, че знаят нещо. Беше гледал завистливо как войниците замъкват жени в сенките.

Сега жадуваше да се върне при тях, да излее недоволството си и да се наслади на всяка мрачна тръпка, полагаща се на един завоевател. Беше се върнал на „Титан“ само за да си вземе свеж кон. Неговият бе започнал да залита, когато му прилоша от дима, и дробовете му със сигурност бяха пълни със сажди. Не подобаваше на един принц на кралството да язди залитащ кон.

Само че когато се върна на кораба, Хадан го извика тук.

„И всичко това, защото зърнали в далечината някакво облаче дим.“

Навигаторът най-после се извърна от далекоскопа.

— Цветът е прекалено синкав. Сигурен съм. Това не е следа от лагерен огън.

— Значи е сигнал — каза Хадан.

Микен спря да крачи. Очите му се присвиха.

„Какво?“

— Да, генерале. — Навигаторът се изправи под изпитателния поглед на Хадан. — Но не мога да ви предложа никаква идея защо е пуснат или за кого е предназначен. Може да са просто ловци, които си сигнализират един на друг.

Хадан пристъпи към широката крива на прозорците на носа и се взря към скалите, които образуваха Булото на Далаледа. Почеса четината върху белязаната си брадичка.

Микен отиде при него.

— Може да са други от съзаклятниците на брат ми. Може би се опитват да дадат сигнал на някого в Спокоен кът. Да призоват хората, верни на Канти, да се съберат там.

Хадан изпухтя през нос. Хвърли кос поглед към покритата със сажди броня на Микен и очите му се спряха за момент на кръвта по железните му ръкавици. После каза:

— Може и да си прав.

Микен изправи рамене.

— Ще пратя ловен катер да провери.

Хадан понечи да се извърне.

Микен посегна да го хване, но после дръпна ръка, когато генералът се навъси на това оскърбление. Бързо отстъпи назад, тропна с пети и изпъна гръб.

— Разрешете да отида с катера.

Хадан изглеждаше готов да отхвърли подобна идея.

— Един ловен катер може да побере двайсет мъже и дори някой и друг Трошач. Дайте ми най-добрите си рицари, които бездействат тук. Ще измъкнем онези заговорници от скалите и ще ги подложим на разпит.

— Може да са просто ловци, както каза навигатор Прайс.

— Все пак трябва да разберем със сигурност. — Микен посочи оцапаната си броня. — Един принц на кралството трябва да блести по-ярко от това. Трябва да го видят как преравя всяка сянка за неверни поданици на краля.

Хадан хвърли още един поглед към кръвта по ръкавицата на Микен.

— А може би не бива да виждат един принц на кралството да бие верните поданици на короната. Поне не пред цяла центурия рицари.

Лицето на Микен пламна от тези думи и скритото зад тях обвинение, но той имаше достатъчно ум да не отрича, да не лъже за нещо, което и двамата знаеха, че е вярно.

Хадан се взря настойчиво в него.

— Не се излагай на ненужен риск. Доверявам се много на преценката ти. Ще прикрепя към теб капитана на вирлианските гвардейци от „Титан“. Вслушвай се във всяка негова дума. Ясно ли е?

Микен чукна със стоманените си пети.

— Тъй вярно, генерале.

После, уплашен, че Хадан може да размисли, бързо се обърна и се отдалечи. Насили се да не тича. Надяваше се, че ще има достатъчно време да лъсне бронята си, докато ловният катер стигне до скалите. Възнамеряваше да сияе в целия си блясък.

Когато излезе от бака, се усмихна и потърка засъхналата кръв по ръкавицата си — не за да я махне, а за да направи място за още.

52.

Райф вървеше през полето от кости към джунглата. Трепваше при всяко пукане и хрущене под краката му. Шая ги водеше, неудържима както винаги. Все пак беше започнала да потъмнява под застрашителните облаци и бронзът ѝ бе придобил оловен оттенък. Докато вървеше, тежките ѝ нозе трошаха костите на прах.

Той настръхна, когато същата участ сполетя един малък череп.

Шая изобщо не погледна надолу.

Райф потрепери, спомняйки си какво бе казала Ксан на Пратик — че бронзовата Шая е обладана от неспокойния дух на някой стар бог, онези коравосърдечни и жестоки същества от Забравените епохи.

Отпред Ксан вървеше от едната страна на Шая с един разузнавач. Втора горянка се бе разположила от другата ѝ страна. Когато стигнаха до джунглата, кетра’каите избраха път, който едва личеше в мрака. Промушваха се между листата и под една увиснала трънлива лиана — която изпълзя настрани със съскане, когато Райф се опита да се приведе под нея.

Ужасен, той продължи да се препъва напред.

Следваха го Фрел и Никс, които пристъпваха бавно, шарейки с поглед наоколо. Аамон се държеше близо до бедрото на момичето, вирнал косматите си уши толкова високо, че изглеждаше, сякаш ще отлетят от главата му.

Само на няколко крачки навътре във влажната гора пътеката зад тях изчезна. Групата се скупчи по-нагъсто. Отпред Ксан запя. В мелодията ѝ нямаше веселие. Беше по-скоро скръбен напев, подходящ за мрачната атмосфера на тази джунгла.

Другите кетра’каи уловиха ритъма ѝ и запригласяха. Докато вървяха напред, цялата гора сякаш крякаше, жужеше, виеше и грачеше в синхрон с тази песен. Дори капещата вода добавяше нещо като барабанящи тимпани към хора им.

Песента сякаш разгонваше животните от пътя им. Един храст от дясната страна на Райф се разпадна — оказа се, че всяко листо е крилата гадинка и всички те закръжиха страховито във въздуха. Още трънливи усойници се скриха с пълзене. Глутница мокри космати животни пробягаха по клоните над тях, използвайки закривените си нокти и опашките си. Виеха надолу към пътниците, оголвайки редици остри като игли зъби на пурпурните си кожести лица.

— Мандраки — прошепна Фрел, докато ги подминаваха. — Мислех, че са измрели до крак.

Самият Райф не би скърбял за изчезването им.

На пътя им се изпречи огромен пън, висок до кръста му, покрит със сияещи гъби и никнещи от него фиданки. Щом се приближиха, той се надигна, разкривайки дебели люспести крака, и потъна с клатушкане в джунглата.

Райф се обърна към Фрел, за да види дали алхимикът е познал това същество.

Той само сви рамене, ококорил немигащо очи.

Докато вървяха напред, дърветата станаха по-високи. Капещата вода се превърна в непрестанен дъжд. Облаците притъмняха. Земята под нозете им се разкаля още повече. Само дебелият слой гниещи листа им пречеше да затънат в калта. Въпреки това Райф имаше чувството, че вървят по разкапан труп, който заплашва да хлътне под тях всеки момент.

Единственото окуражаващо нещо бе, че оставиха костите зад себе си. Макар Райф да подозираше, че това е защото твърде малко хора са стигали толкова далеч, преди това място да ги надвие.

Кетра’каите продължаваха да пеят на гората. Дори Шая започна да им приглася, макар че за неговите уши в безсловесния ѝ напев имаше тъжен копнеж.

Правеше впечатление обаче отсъствието на един певец от този хор. Без съмнение страхът бе задушил всякаква музика в сърцето ѝ.

— Виж — прошепна Никс на Фрел.

И посочи една гора от призрачни каменни колони, появила се пред тях — простираше се от двете страни на пътя и чезнеше в сенките. Райф си представи как камъните продължават около този връх в огромен кръг.

Колоните не бяха направени от тукашните тъмни скали, а от бял като кост камък. По повърхността им бяха издялани фигури и лица. Мъже и жени, всички гърчещи се в агония. Гледката сама по себе си накара Райф да се разтрепери. Краката му се повлякоха по-мудно.

„Какво правим тук?“

Сякаш целият този връх бе сътворен от бог, който е искал да държи хората навън с всички средства. Флората, фауната, времето, а сега и скалите. С всяка крачка напред пейзажът ги притискаше все по-силно.

„Може би трябва да се вслушаме в това предупреждение.“

— Не забавяйте ход — извика Ксан и заповедта се сля с песента ѝ. — Напред е още по-трудно.

На Райф му се прииска да се откаже.

„По-трудно?“

— Всеки трябва да използва гласа си — напя Ксан. — Когато ви кажа, пейте. Или, ако не можете, тананикайте.

И след това страшно предупреждение и слабички напътствия ги поведе през колоните към недрата на гората. Вървяха дълго и от джунглата върху тях постоянно капеше вода. Някъде в далечината сред мрака проблясваше светлина, озарявайки за кратко долната страна на тъмните облаци. Тя не бе последвана от гръмотевици, което само накара Райф да настръхне още повече.

Пукот под краката му привлече отново вниманието му надолу. От калта стърчеше бедрена кост. Райф залитна и под нозете му изхрущяха още кости.

„О, не, пак ли…“

За малко да си изкълчи глезена, когато калният му ботуш се хлъзна по темето на пожълтял череп, чиито бели зъби се хилеха.

Продължиха да газят през това ново гробище и стигнаха до тясна поляна, която пресичаше пътя им в широка дъга. Тъмните небеса се въсеха надолу към тях. Земята отпред бе отрупана с кости.

Райф задиша учестено, сърцето му се разтуптя.

„Не минавам през тази река от трупове.“

Дори кетра’каите забавиха ход, но Ксан ги подтикна да продължат.

— Сега пейте. И не спирайте да се движите.

На Райф никога не му се беше пяло по-малко. Устата му сякаш бе пълна с най-грубия памук. Не можеше да си поеме дъх. Въпреки това Фрел и Никс го бутаха напред. Никс прибави немощно гласа си към несекващия хор. Дори Аамон заръмжа по-силно, сякаш се опитваше да направи същото.

Подкарван напред към тази поляна от кости, Райф нямаше друг избор, освен да върви, макар и да залиташе.

Фрел се прокашля и затананика. В напева му нямаше никаква мелодия и тоналността му се менеше постоянно. Но жалките усилия на алхимика окуражиха Райф да се опита да се справи по-добре. Той си пое дълбоко дъх, задържа го и изпусна пресеклив звук, нещо между хъхрене и свирене. Опита се да го стабилизира, но не успя.

Все пак това го разсея достатъчно, за да продължи да се движи.

По средата на пътя потоци кал се лееха от джунглата от двете им страни. Заливаха костите и криволичеха между тях. Той се опита да ускори ход, уплашен да не затъне. Групата им продължи по-бързо през коварното поле от кости.

Изведнъж Фрел ахна и тананиканото му секна. Никс обаче го сграбчи за лакътя и го накара да продължи.

Райф видя какво е уплашило толкова алхимика.

Това, което прииждаше към тях, не беше кал.

„Паяци…“

Всеки бе голям колкото дланта му, а сновящите им крачета се разперваха още по-нашироко. Тъмнокафявите им тела бяха нашарени с отровножълти ивици. Тананиканото на Райф премина в протяжен вой на ужас.

А после ордата ги връхлетя. Паяци пъплеха по краката им, хрущяха под ботушите им. Пробягваха по гърдите му, пъхаха се под широката му риза, гъделичкаха врата и бузите му, качваха се на главата му.

Той продължи да тананика, пък макар и само за да не закрещи, да задържи устните си плътно стиснати, за да не влязат паяците и там.

Аамон отръска от козината си цяло покривало от гадинките.

И все пак групата им продължаваше напред — ала това още не бе най-лошото.

Един от паяците се изкатери нагоре по ръката му и спря там, вкопчил се с крачета в него. После от гърба му, от онези отровни ивици, изникнаха медни нишки, които се загърчиха във въздуха, а след това се забиха в кожата му. Десетки други паяци направиха същото. Той не усети жилене. Само чувството за личинки, пъплещи под кожата му.

Потрепери и едва не се замята.

Тананикането заглъхна в гърлото му.

Един паяк се бе впил в бузата му и медните нишки танцуваха пред очите му. Той вдигна ръка да го махне, но нечии пръсти я сграбчиха. Твърдостта на бронз го задържа.

Той се обърна и видя очите на Шая, сияещи срещу него. Тя пееше — но вече не на гората, а само на него. Поведе го напред, крачка по крачка. В мелодията ѝ той дочу приспивната песен на майка си. Докато тя се усилваше в главата му, пъпленето на паяците се превърна в милувката на майчините пръсти, които го галеха нежно и успокоително.

Паниката му се разсея.

Най-после, след безкрайно дълго време, ордата се свлече от тялото му, както и от другите, и паяците потънаха обратно в гората. Райф знаеше, че тези същества не са с естествен произход. Това бяха само маски, криещи медните конструкции вътре, и може би имаха някакво родство с Шая.

Силно пращене от лявата му страна разкри за момент нещо огромно, крепящо се на потъмнели зелени нозе, да се движи сред дърветата. Крачеше по края на поляната и сякаш притегляше ордата обратно в себе си. Треперенето на листака на други места показваше преминаването на други от тези гигантски стражи.

Райф разтри ръцете си, опитвайки се да прогони тръпките по плътта си, настръхването на кожата си. Разбра, че паяците са били някакво изпитание. Също както лекарят използва пиявици, за да открие какво е скрито по-дълбоко в тялото. Потрепери от отвращение за пореден път, знаейки със сигурност едно.

„Слава на всички богове, че издържахме това изпитание.“

Ксан бе спряла да пее, сякаш знаеше, че джунглата ще им позволи да продължат нататък.

— Не е далеч — заяви старицата.

— Кое не е далеч? — попита Никс.

Ксан се обърна и тръгна отново, като подметна през рамо:

— Далаледа.

Райф преглътна тежко, спомняйки си как Пратик бе превел това име.

„Смъртоносните камъни.“

Никс вървеше през тъмната джунгла след другите. Струваше ѝ се, че гората никога няма да свърши, въпреки одевешните уверения на Ксан. Още усещаше танца на косматите крачета по ръцете си. Продължаваше да отърсва от себе си паяци, които вече не бяха там.

Единствената промяна тук бяха учестените проблясъци на мълниите, които озаряваха мрачния облачен слой и потапяха джунглата в тъмноизумрудени багри. Проблясъците не бяха придружени от гръм, само от тишина, която им се струваше още по-тежка.

Тази тежест може би се дължеше на факта, че въздухът се бе сгъстил от влага и свирепа енергия, която оставяше своя вкус върху езика. Миришеше като блатото след гръмотевична буря.

Докато продължаваха да вървят към източника, раменете на Никс се надигаха все по-високо, а главата ѝ потъваше все по-ниско между тях. Аамон също го усещаше. Вече не ръмжеше, сякаш уплашен да не привлече внимание. Целият беше настръхнал, докато пристъпваше дебнешком край нея.

Атмосферата стана толкова заплашителна, че Никс имаше чувството, че някакъв вятър духа срещу нея. Фрел и Райф също се споглеждаха тревожно.

И точно когато не можеше да издържа повече, джунглата внезапно свърши.

Тя спря изненадана, другите също.

Отпред имаше висока стена от натрупани камъни, в която зееше голяма арка. Стената се виждаше само на няколко крачки разстояние. От двете ѝ страни гората бе опряла плътно в нея и пълзящи растения се катереха по камъните, но стената стоеше непоклатима.

Никс позна формата на арката. Беше същата като онази на стълбите долу: две каменни колони, наклонени една към друга и образуващи остър ъгъл на върха. Само че тази тук бе десет пъти по-голяма.

Всички се промъкнаха по-наблизо, кетра’каите със страхопочитание, а Никс и останалите предпазливо. Само Шая продължи напред, куцукайки с пострадалия си крак.

Оттатък входа джунглата свършваше и се бе ширнала равнина от гол камък, черен като скалите зад тях. Нова светкавица озари простора. Яркостта ѝ заслепи Никс и донесе със себе си освежаващия приток на онези странни енергии.

Никс премигна, за да се съвземе, и мина заедно с другите под арката. Високите стени описваха огромен кръг, ограждайки площ с големината на първото ниво на Манастира. Тя си спомни как бе влязла за първи път в училището. Сега се чувстваше по същия начин: объркана и смутена, прекалено дребна, за да влезе в такова плашещо място.

Зад стените имаше две редици от изправени камъни, които образуваха концентрични кръгове, външният по-висок от вътрешния, сякаш се кланяха на гигантската структура в центъра. Тя се състоеше от две арки, които се пресичаха по средата и се издигаха два пъти по-високо от стената, ограждайки куб от същия бял камък като ужасяващите резбовани колони.

Тя огледа цялата дължина на стената. Имаше още три порти, отворени към джунглата. Всеки изход бе отбелязан с високи колони в най-външния пръстен на кръга. Всяка от тях бе увенчана с кристална пирамида. В другия край на площадката един от кристалите заблестя по-ярко в мрака — а после от него изригна назъбена мълния, удари в тъмните облаци горе и за момент по-малки нейни разклонения плъзнаха от долната им страна.

Всички се присвиха от това ярко зрелище, дори кетра’каите.

Само Шая не му обърна внимание и продължи да куцука напред. Подмина външния пръстен и се насочи към вътрешния. Райф забърза след нея и другите го последваха.

Фрел подтичваше до Никс.

— Стой наблизо. Ако това наистина е домът на Шая, по-добре да останем в сянката ѝ.

„И да си запазим благоразположението ѝ“, добави наум Никс.

Настигнаха бронзовата жена при вътрешния пръстен и я последваха през кръстосаните арки в центъра. От толкова близо Никс вече можеше да различи сянката на една врата в куба.

Докато вървяха натам, тя огледа джунглата, тъмнееща оттатък стените. Спомни си за ужасите там, естествени или не. Това ѝ напомняше за един отшелник у дома, приятел на баща ѝ. Той живееше дълбоко в Мир и си изкарваше прехраната, като вареше огнена вода, за която се говореше, че изгаряла като огнеплам. Беше защитил спиртоварната си с лабиринт от огради, допълнен с коварни капани. Не искаше никой да узнае тайните му.

Тя се взря в посоката, накъдето отиваха.

„Какво се нуждае от такава защита в течение на векове?“

Най-после вратата под сенчестия трегер на куба се разкри пред очите им. Всички вече бяха виждали нещо подобно. Това бе меден овал, два пъти по-голям от онзи, през който бяха минали, за да влязат в тунела. Тук също плетеницата от медни и бронзови пипала чезнеше в белия куб и черния камък.

Спряха на няколко крачки от куба.

Никс се обърна към Ксан.

— Идвала ли си тук?

Старицата се подпря на тоягата си и поклати глава.

— Песента ми не е достатъчно силна, за да отместя тази врата.

Шая явно мислеше, че е способна да го направи.

Бронзовата жена изкуцука под трегера и вдигна ръце, сякаш изпробваше невидими ветрове. После ги свали и запя. Отначало тихо, като най-лек бриз, с копнеж и кротост, а после в песента започнаха да се наслагват още слоеве. Никс долови по-твърдите акорди на древна основа, първо строена, после рушаща се. Заглуши ги ритъм, бележещ времето, който ехтеше с отминаването на столетията. Ария на надеждата, лека като първите ноти, но малко по-весела, се опита да удържи една по-мрачна буря от басови полутонове — само за да бъде надвита накрая. Това бе скръбна композиция за времето и загубата, за забравеното минало, за разрушените надежди.

Никс разбра.

Това бе Шая, обявяваща коя е тя, предлагаща най-истинското си име. Бронзовата жена стоеше на прага и заявяваше по най-простия възможен начин: „Тук съм“.

Докато тази скръб се трупаше, познат риф от сияйни нишки — бронзови и потъмнели, но все още красиви — се изливаше с песента ѝ. Те се простряха към медната врата, но за разлика от одеве в тунела бяха отблъснати, разбиха се до несвързаност в упорития метал.

Шая ги придърпа обратно, изпя ги по-живо и опита пак.

И пак срещна отказ.

Раменете ѝ клюмнаха, показвайки отчаянието ѝ.

Никс си спомни за другата врата и се обърна към Ксан.

— Тя има нужда от помощта ти. Също като преди. Прекалено е слаба, може би не е съвсем на себе си, за да отвори вратата сама.

Ксан кимна, тръгна напред, потрепвайки с тоягата си, и застана до Шая. Не се опита да овладее песента, само я подкрепи, добави силата си към тази на бронзовата жена.

Шая използва този нов източник и заплете песента си по-високо, като едновременно удебели нишките и оформи краищата им до тънка деликатност. Беше толкова красиво за гледане. Сега вече Шая нямаше да се провали.

Но Никс грешеше.

Шарката от потъмнял бронз стигна до медта и се опита да проникне в нея — и пак не успя. Филигранът се оплете и разпадна, стече се надолу по вратата и изчезна.

Ксан се обърна към Никс и протегна ръка.

„Имат нужда от още сила.“

Никс знаеше, че трябва да опита. Тръгна към тях със скованите си крака и застана от другата страна на Шая.

Бронзовата жена още пееше заедно с Ксан. Никс се заслуша, затвори очи и закима, за да улови ритъма. Изчака туптенето на сърцето ѝ също да го намери. Остави го да се натрупа в гърдите ѝ, вдиша по-дълбоко, за да го разпали, а после го освободи и го остави да се влее в песента им, подхранвайки всяка нотка със своята собствена, за да надгради тази вълна.

Даже със затворени очи видя как Шая опита отново, вплитайки себе си, миналото си, нуждата си в сияйните бронзови нишки. Те изтъкаха сложна шарка, която опровергаваше всички измерения. Шая отново запрати тази красота срещу вратата.

Никс ахна, когато тя се разпадна отново, като вълна, разбила се в остри скали. Шокирана и смаяна — както от неуспеха, така и от загубата на подобна красота, — тя отстъпи крачка назад.

„Не можем да го направим.“

Ксан се бе опряла изтощена на тоягата си и призна същото.

— Не сме достатъчно силни да отворим това.

Шая остана права, но песента ѝ бавно заглъхна.

Никс поклати глава и промърмори:

— Не е там работата.

— Какво имаш предвид? — попита Фрел.

Никс погледна назад, представяйки си силата на техния хор.

— Въпросът не е, че не сме достатъчно силни. По-скоро не ни допускат.

А после разбра отговора.

Изправи се рязко.

„Ама разбира се…“

Райф забеляза реакцията ѝ.

— Никс?

— Някой е сменил ключалката — промърмори тя.

Спомни си как се беше борила с шлема на сърпозъба, как той ѝ се бе съпротивлявал също толкова упорито както тази врата на Шая. Никс прехвърли вниманието си към гладката мед. Знаеше, че металът на тази врата не е някакъв си груб шлем, а нещо много по-сложно.

Ксан се надигна, опряна на тоягата.

— Какво говориш, дете? Можеш ли да поправиш това?

Никс задиша по-тежко.

„Не и сама.“

Бръкна в един джоб и напипа тънката като хартия ивица бяла кора. Канти ѝ я бе дал, след като погреба Башалия. Беше я обелил от листатия страж над гроба на брат ѝ, свещено дърво, което кетра’каите наричаха Елай Ша или Призрачен дъх. Спомни си указанията на Канти. „Ако искаш да говориш с покойника, прошепваш в кората, после я изгаряш на лагерен огън, така че димът да може да отнесе съобщението ти нависоко“.

Тя нямаше лагерен огън, но се молеше огънят в сърцето ѝ да е достатъчен. За да има надежда да отвори тази врата, трябваше да притегли всичко, което можеше, от времето, прекарано с Башалия, да се съедини с даровете, които той бе оставил у нея. За да го направи, се налагаше да установи по-дълбока връзка с него.

Затвори отново очи и вдигна обелката от кора до устните си. Зашепна от сърце, говореше на онова минало в себе си и се мъчеше да го пробуди.

— Малко братче, чуй ме. Имам нужда от теб. Повече от когато и да било. Моля те, събуди се и добави песента си към моята, за да мога да споделя нужното ми зрение.

Целуна кората и я задържа до устните си, усещаше как връзката им се размърдва. Още бе там, макар че него го нямаше. Стисна очи по-здраво, борейки се да задържи тези ефирни нишки близо до сърцето си. Те бяха толкова крехки и деликатни. Можеше да ги изгуби само като отвори очи. Използва обелката, за да запази връзката си с него. Опипваше с пръсти грапавата ѝ структура, вдъхваше лекия аромат на чай от дървесната кора.

Пое си дъх и запя отново, не в хармония с Шая, а с пискливия глас на млад прилеп, брат, който бе дал живота си за нея, с когото бяха делили майчината любов и мляко, който никога не я бе изоставил.

„Дори и сега.“

Тя скърбеше за него и използва скръбта си като сила. Изля песента му в гласа си, през гърлото си. Пееше спомена за него, за верността му и саможертвата му. Докато го правеше, уникалното му зрение се разтвори в нея.

И той ѝ позволи да го сподели, както винаги.

Тя се взря във вратата със затворени очи. Докато писъците на малкия ѝ брат отекваха във вратата и се връщаха при нея, тя видя медта със съвършена яснота, много по-добре, отколкото бе видяла стоманата на шлема на сърпозъба. Медта вече не бе гладка, а разкъсана от несъвършенства и дефекти. Древността ѝ бе също толкова очевидна като бръчките на старец. И това беше само на повърхността. Песента на Башалия — нейният глас — навлезе по-надълбоко, разкривайки вътрешните размествания, шупли и вени.

Тя разчете призрачната шарка и видя как е била променена.

Вдигна ръка.

Ксан и Шая разбраха. Общият им хор се надигна отново. С новото си зрение Никс видя силата им. Тя наистина бе предостатъчна. Тя гледаше отстрани, докато Шая изграждаше своята шарка, ключа за тази ключалка. Никс видя, че той е бил правилен много отдавна, но вече не е. Разпозна кои нишки не са на място и вече не пасват на тази врата или къде някой възел е усукан малко накриво. Добави собствената си уникална песен, без да губи връзка с Башалия.

Протегна нишките си и запълни празнотите в шарката на Шая, махна грешните неща и ги закърпи с каквото е нужно. Като свърши, я сравни с ключалката на вратата — а после свали рязко ръка.

При този сигнал Шая запрати цялата си сила напред и я стовари върху вратата.

Дълбок тон отрази силата ѝ обратно навън и всичките им нишки затрепериха, а песните им станаха дисхармонични, дори и връзката ѝ с Башалия.

Докато всичко потъваше в мрак, се появи нещо, само за миг. Огнени очи се взряха от мрака към нея. Тя прочете в тях одобрение и още нещо, някакво друго послание. Но преди да успее да го разбере, те изчезнаха.

Тя отвори очи.

Отново бе останала празна и слаба, с треперещи нозе. Въпреки това не мръдна от мястото си, докато зрението ѝ се замъгляваше. Явно тези усилия взимаха от нея нещо повече от обикновена сила. Тя се помъчи да види нещо с очите си, върнали се отново към почти сляпо състояние.

А после друга назъбена мълния проблесна безшумно зад нея. Отрази се в медта и повърхността стана достатъчно светла, за да може тя да я види. Пред очите ѝ вратата се завъртя към мрака и оттам лъхна отдавна застоял въздух.

— Ти успя — ахна Фрел и дотича зад нея.

— Не аз — прошепна тя, все още стиснала малката обелка от кора.