Битка в океана

XVI. Ловът на корабокрушенци

Лодката беше в твърде добро състояние. Освен това товарът й беше твърде лек, ето защо тя плаваше отлично. За по-малко от половин час корабокрушенците достигнаха до едно толкова тихо място, че лодката застана неподвижно и не можеше да продължи по-нататък.

— Слънцето ще залезе чак към пет часа, ето защо ние ще можем да слезем на този полуостров и да се снабдим с прясна вода. Внимавайте добре, защото на острова има не само ягуари и кугуари, но и отровни змии… Но чуйте! Тримачтникът престана да гърми. Какво ли е станало? Нищо не бихме могли да предположим. Ще узнаем едва по-късно.

Те слязоха от лодката и започнаха да се изкачват към върха на брега. По продължение на този бряг се простираше гора, в която имаше различни дървета, разположени на групи. Едни бяха много ниски, а други достигаха тридесет метра височина.

Едва тримата корабокрушенци бяха достигнали гората, когато от всички посоки започнаха да излизат разни птици. Някои от тях бяха хубави, с разноцветни пера, а други грозни и черни като демони. Изведнъж във въздуха се чу тънко свистене. Сигурно от някоя индианска стрела. Двамата бретонци се заоглеждаха наоколо, обаче не видяха нищо.

— Тук не духа добър вятър за нас — каза Каменна глава. — Да се качим на лодката, приятели!

— Аз ще гръмна! — извика Хулбрик с решителен жест.

Чу се друго свистене и една стрела се заби в дървото, което беше на един метър от Хулбрик.

— Свали пушката! — извика Каменна глава, като улови немеца за ръката. След това, обръщайки се към страната, откъдето долетя стрелата, той извика: — Кои сте и какво искате? Покажете се!

Един висок индианец с бронзов цвят на тялото си излезе от храсталаците, въоръжен с лък и стрели.

— Това съм аз: То Ко То — каза той на развален английски. И насочи лъка си към Каменна глава, като ту го издигаше, ту го снишаваше, за да се прицели добре.

— Да отстъпим към лодката — изкомандва капитанът. — Може би този червен дявол да е сам.

Тримата корабокрушенци заслизаха бързо към лодката, следвани от индианеца, който не преставаше да вика:

— Аз съм То Ко То — и продължаваше да се прицелва.

— Ей, Каменна глава — извика, както тичаше, младият шегобиец, — откога бретонците започнаха да се страхуват от червените маймуни?

— Ти, ако искаш, можеш да отидеш в индианския рай, немирнико — отговори капитанът, като се спря за малко и се прицели с карабината. — Комедията продължи твърде много.

Индианецът слезе от брега, като продължи да вика без страх:

— Аз съм То Ко То!

— Аз пък съм Каменна глава, капитан на кораба „Гръмотевица“ — извика яростно бретонецът. — Не пращам стрели, но ще те пломбирам с един куршум.

Както винаги, така и сега Каменна глава уцели точно. Индианецът падна като покосен и извика за последен път:

— Аз съм То Ко То!

Гърмежът от карабината на Каменна глава огласи околността. Изведнъж от храстите изскочиха тридесет-четиридесет индианци, всички високи и снабдени с лъкове и стрели. Някои от тях имаха огърлици от човешки кости. Те се приближиха, подскачайки като истински маймуни, до убития индианец и нададоха страшни викове. След това започнаха да тичат към корабокрушенците, като размахваха лъковете си. За щастие тримата бяха вече близо до лодката. Хулбрик гръмна, за да ги задържи още малко.

— Бързо, бързо! — извика Каменна глава на малкия Флок, който оправяше платната, които започнаха да се издуват от появилия се вятър.

Стрели започнаха да хвърчат и да свистят над главите им. Обаче индианците не можаха да ги улучат и това даде възможност на тримата да се отдалечат с лодката.

Каменна глава гръмна още веднъж. Последваха високи крясъци.

— Къде ще бягаме, капитане? — запита младежът.

— Най-напред ще гледаме да се отдалечим от тези проклетници, а после ще се присъединим към тримачтника.

Тласкана от вятъра, лодката бързо се отдалечаваше. Индианците разбраха, че неприятелят им ще се изплъзне от ръцете, и изчезнаха в гората.

— Надявам се, че тези червени маймуни не ще ни безпокоят повече — каза малкият Флок.

Каменна глава махна с ръка в знак на отрицание.

— Ба! — рече той. — Не вярвай на тези диваци! В техните пристанища по този бряг има много лодки. И не ще бъде учудващо, ако тази нощ ги видим да ни преследват.

Слънцето клонеше на запад. Бързо се стъмваше, както и бързо ставаше светло в тези тропически страни. Ята от птици, които бързаха нощта да ги свари в гнездата им, прелитаха и със своите крясъци изпълваха въздуха с една особена натегнатост. Хулбрик, който винаги мислеше за ядене, поиска да убие една от тях, капитанът обаче го спря:

— Не стреляй! Може би сме близо до тримачтника и гърмежът от карабината ще предупреди екипажа да бъде по-внимателен. Остави, нека си летят птиците.

— Тихо — извика в този момент Хулбрик, като свали пушката.

Нощта беше паднала и брегът едва се забелязваше. Каменна глава, който беше винаги неспокоен, се изправи в лодката. Той се взираше в тъмнината.

— Чу ли, патре?

— Да, чух сигнал.

— Сигурно тези проклети кучета ще ни подгонят по море?

— Ще видим, Хулбрик. Карабините пълни ли са?

— Да — отговори Флок.

— Добре, ще продължим да търсим тримачтника.

Те плаваха по един канал, който се проточваше успоредно с брега и изглежда, че нямаше край. Каменна глава управляваше умело като добър моряк лодката и избягваше всички препятствия. Той внимаваше да не заседне на пясъчното дъно или да не би да се разбие в скалите. И лодката се движеше плавно, като че е минавала стотици пъти по него. Изведнъж Каменна глава нададе вик:

— Ах, проклети кучета! Аз бях сигурен, че ще ни отмъстят!

В този момент лодката минаваше покрай едно място на брега, където беше запален голям огън. Искри хвърчаха на разни страни. Човешки сенки танцуваха около огъня, като махаха в различни посоки ръцете си. Играеха военен танц. Пламъкът освети една дълга индианска лодка-каяк. Тя излезе от пристанището и заплава бързо напред.

— Патре, индианци — извика немецът.

— Виждам ги и аз.

— Ще ги дочакаме ли?

— Не, ще избягаме! Малки Флок, залови се с платната!

Индианската лодка-каяк, тласкана от тридесет гребла, напредваше бързо към тях. Хулбрик, който следеше с безпокойство приближаването й, запита:

— Патре, да гръмна ли?

— Но защо? Остави ме аз да се разправям с тях. Тези скали са добре дошли за моята маневра.

— Но не се ли опасяваш от техните стрели? — запита малкият Флок.

— Не се безпокой. Индианците нощно време не могат добре да си служат с лъковете.

Лодката продължаваше да лети между скалите, докато индианската лодка все повече намаляваше разстоянието помежду им. Хулбрик запита нетърпеливо:

— Патре, да гръмна ли?

— Няма нужда — отговори капитанът, който се реши на една чудна маневра. — Внимавай за платната, Флок, и аз отговарям за всичко.

— Но не виждаш ли, че плаваме върху препятствия?

— Знам.

— Искаш да се разбием ли?

— Нашата лодка няма, но лодката на червените кучета — да!

Индианците, като видяха, че белите не използват своите огнени пръчки, полетяха с всички сили към тях. Каменна глава това и чакаше. Той отправи тяхната лодка право към препятствията. Но тъй като лодката беше лека и здрава, само с едно умело извиване на кормилото заобиколи скалите и се намери зад тях. Малкият Флок продължаваше да направлява платната.

Индианската лодка, която беше по-голяма и натоварена с двадесет индианци, не можа да направи такава маневра. Тя връхлетя с всички сили върху скалите. Чу се силен трясък, последваха яростни викове. Лодката се беше разбила в скалите и екипажът й изпопада във водата. За щастие бяха на плитко. Хулбрик не можеше повече да се въздържа и гръмна. На гърмежа отговориха два топовни салюта някъде от края на канала.

— Тримачтникът! — извика Каменна глава. — Малки Флок, да отидем да видим какво прави маркиз Халифакс. Индианците не ни интересуват повече. Да ги оставим да викат, докато си разкъсат белите дробове.