VIII. Бягството на бретонците

— Кълна се в една камбана!

— Кълна се във всички жаби на света!

— Защо забъркваш и жабите в този хаос, малки Флок?

— Не ти ли се струва, че сме в блато? Засега жабите мълчат, но може би ще чуем да пеят тази вечер.

— И ще ги изядем. Тези господа англичани знаят, че сме гладни, но се правят на ударени. Трябва да счупим нещо, за да се сетят за нас.

— Как е възможно с тези железа?

— Ще се помъчим да ги счупим, а после да намерим русата мис.

— Трябва някой да ни помогне.

— Забравяш ли двамата германци?

— Хм, аз малко вярвам на тези немци.

— Грешиш — те са добри момчета.

— Значи ти се надяваш да видиш Хулбрик?

— Също и брат му.

— Хм!…

— Е, хапливо хлапе, няма ли да престанеш? Аз съм още капитан на „Гръмотевица“, кълна се във всички камбани! Докато ти не си друго освен един най-прост моряк от втори разряд!

— Бретонецо!

— Не зная какво ме задържа да не ти ударя една плесница.

— Опитай се!

— Ако не бяха тези вериги, щеше да я получиш!

За жалост бедният капитан не беше в състояние да направи нищо. Англичаните бяха затворили двамата пленници в една тъмна стая, широка едва метър и дълга два, бедна на светлина и въздух. Каменна глава се опита да счупи веригите, които стягаха вените му, но извика, смеейки се:

— Дявол да ги вземе! Истинска английска стомана. Ще си запазя правото на плесница за някой друг път.

— Кажи, какво ще правят с нас тези вагабонти?

— Ще ни обесят.

— Казваш го сериозно или искаш да ме изплашиш?

— Мили мой, аз не съм маркиз Халифакс.

— А „Гръмотевица“?

— Пак е със счупено крило! — въздъхна Каменна глава. — Истинско нещастие преследва този кораб. Винаги му счупват главната мачта.

— Не забравяй американските кораби!

— Те й помагат много, но нас не могат да покровителстват. Много са тежки, за да гонят този тримачтник.

Едва произнесе последните думи, когато голямата ключалка изскърца и вратата се отвори, за да пропусне двама души с фенери.

— А!… Кумец пира-пира! — извика весело старият бретонец. — Дошли сте за да ни обесите ли?

— Аз да обеся добрите си приятели? О, никога! — отговори Хулбрик. — Ще си спомням винаги за саламите, за бирата, за стерлингите и преди всичко за това, че ви дължа живота си.

— Не на нас, а на палача от Бостън, майстор Хулбрик.

— Това, че още съм жив и можах да видя моя брат Волф, го дължа на вас…

— А, и вашият брат е тук! Какво искате, да не би да сте заговорници? — И после, обръщайки се към малкия Флок, добави: — Гледай им лицата!

— Не ми се виждат весели — отговори шегобиецът.

— Приятели мои, послушайте ме. Излапайте най-напред тези бисквити. Англичаните са ни оставили да ви пазим.

— А, ето аз винаги съм твърдял, че този немец е добър момък — рече бретонецът.

— А аз съм ви донесъл това — и извади от джобовете си бисквити и една бутилка.

— О, това е истински лукс, но как ще ядем с тези вериги?

Волф постави фенера на земята и с един английски ключ освободи двамата пленници от веригите.

— Не се ли страхувате, че можем да бъдем изненадани? — запита бретонецът.

— Аз съм вашият пазач.

— Много любезен пазач.

— А сега послушайте ме, верни приятели!

— Говори, докато ние ядем.

— Аз ще се опитам да доведа мис Уентуърд.

— Тя знае ли, че ние сме тук?

— Аз й разправих всичко — отговори Волф.

— И после?

— Не остава нищо друго, освен бягството, мис ще ви придружи. Малтретиранията от страна на маркиза нямат край и тя предпочита да умре в морето, отколкото да остане на борда.

— Да бягаме с една жена!… Това е много мъчно, приятелю Волф!

— Англичаните са все пияни и не ще предприемат нищо. Аз съм подготвил всичко и брат ми ще ви придружи.

— А помислихте ли, че с това излагате живота си на опасност?

— Още когато напуснахме Германия, ние бяхме решени на всичко. Оставихме родината си, без да се надяваме, че ще се върнем. Войната си е война — казаха двамата братя, след като си бяха разменили погледи.

— Ето двама мъже, които заслужават поздравления! — рече Каменна глава и стисна ръцете на двамата братя.

— Кога ще бягаме? — запита той.

— Тая нощ след смяната в полунощ — рече Волф.

— Има ли приготвена лодка?

— Да, с оръжия и припаси — отговори немецът. — Имайте ни доверие.

— Отлично. А сега имате ли малко тютюн?

— Цял пакет, едва отворен.

— Кълна се във всички камбани! — извика Каменна глава. — Дори в Бретан не биха се намерили толкова добри младежи. Приятелю Волф, дайте тютюна — моята лула чака.

— Заповядайте, господа.

— Какво ще кажеш, Флок?

— Че бретонците са родени под щастлива звезда.

— И аз така мисля — додаде капитанът, пълнейки лулата си.

Двамата немци постояха още малко и после си отидоха, като обещаха да дойдат в полунощ.

— Това се казва късмет, малки Флок — каза Каменна глава. — Страхувам се, че мис ще има неприятности!

— Каква изненада ще бъде за корсаря, когато му заведем мис Уентуърд.

— Охо, не бързай толкова, още не сме напуснали тримачтника, нито пък сме открили нашия кораб, могат да се случат хиляди непредвидени неща!

— Ти не си смелият едновремешен моряк!

— На мен ли казваш това? Внимавай, сега съм без вериги и един добър ритник ще ти покаже как трябва да говориш на един офицер.

— Ще удариш твоя малък Флок? О, Каменна глава, аз винаги ще си спомням отсега нататък това — каза с подигравателен тон Флок.

— Ти си един непоправим шегаджия! — заключи бретонецът.

Океанът се беше поуспокоил малко и корабът плаваше леко, без да се клатушка. Къде отиваше тримачтникът? Дали да настигне корабите на Дънмор, или търсеше начин да се спаси сам? Ето кое искаше да знае Каменна глава. Двамата германци не се явиха повече, те не желаеха да ги забележи никой, че приказват с тези опасни затворници. Ето защо Каменна глава беше оставил своята лула да пуши и беше притворил очи да подремне малко. Тогава изведнъж вратата се отвори и Волф, който изглеждаше малко изплашен, каза:

— Бързо да ви поставя веригите, маркизът иска да ви разпита.

Каменна глава ритна малкия Флок, който хъркаше:

— Ставай, тръгваме да чуем какво иска този разбойник.

— Последвайте ме — каза Волф, след като им беше поставил веригите.

— Този тиранин! — изпъшка бретонецът.

Немецът си придаде вид на строг пазач и ги поведе към кувертата, където с още шестима моряци, които ги заградиха веднага, ги представи на маркиза. Той седеше на един топ върху кувертата, но като видя двамата пленници, стана. Изучава ги няколко минути мълчаливо и после рече:

— Никога не съм се надявал да срещна тук фамозния капитан на благородния Мак-Лелан. Не сте ли вие страшният бретонец?

Тези думи бяха произнесени с такъв тон, че би трябвало Каменна глава да го удари по муцуната, но той се въздържа и отговори с досада:

— Да, милорд, аз съм същият. Не съм хубав наистина, но съм груб като орангутан.

— Охо, капитане, не се шегувайте! — каза маркизът, набръчквайки чело. — Кой ви е обучил така?

— Вашият брат.

Маркизът скочи на крака.

— Какъв брат? — извика той. — Аз нямам брат. Има само един Халифакс в цяла Англия и в цяла Америка.

— Може би тогава барон Мак-Лелан е ваш далечен роднина?

— Не се занимавайте с тайните на моето семейство.

— Тайна, за която цяла Европа говори, милорд!

— Е, какво се говори за мен?

Каменна глава, като си придаде вид на невежа, каза:

— Аз не знам нищо, защото слухът ми е увреден.

— Кой дявол ви изпрати на господин Мак-Лелан?

— Ние сме от Бретан, господине, от една земя богата с камъни, с твърди глави и с безстрашни моряци.

— Последното го забелязах — каза маркизът. — Вие сте мой пленник, вие сте корсар и аз мога да ви обеся без никакъв военен съд и въпреки всичко се шегувате.

— Ние имаме добрия навик да не си разваляме настроението от нищо.

— Дори от въжето около врата?

Каменна глава повдигна весело рамене и отговори:

— Дали ще умра обесен, или раздробен от някоя граната, все ми е едно.

Маркизът го погледна с възхищение.

— Наистина вие ли сте капитанът на артилерията на „Гръмотевица“?

— Да, милорд.

— Искате ли да минете на служба при мен с вашия приятел?

— Аз?… Ние?…

— С добра заплата и с добро отношение към вас.

— А ако откажем?

— Утре сутринта ще ви обесим на най-високата мачта.

— Много е висока, милорд, ако се скъса въжето, ще си счупим краката и още нещо.

— Е, тогава?

— Какво ми предлагате, господине?

— Заплатата на поручик на кораба.

— Не е зле! — отговори бретонецът. — Зная, че англичаните плащат добре на своите офицери.

— Приемате ли?

Каменна глава помисли един миг и после отговори:

— Ваш съм тялом и духом. В края на краищата оставам на служба в същата фамилия.

— Не ми говорете за Мак-Лелан.

— Както обичате, милорд.

Маркизът направи знак на Волф да им свали веригите и обръщайки се, додаде:

— Внимавайте добре, че на моя тримачтник не липсват въжета и високи мачти за бесилки. Сега можете да отивате в кухнята.

Двамата бретонци поздравиха и се отправиха към кухнята. Поискаха от черния готвач да им даде от храната на маркиза и добре задоволиха стомасите си, като ги поляха с по една бутилка старо вино.

Нощта, тъмна и облачна, се беше спуснала, когато те се отправиха към своята каюта. Един човек им пресече пътя, това беше Волф. Той тихо им съобщи, че всичко е готово за тяхното бягство и че брат му с лодка, снабдена с оръжие и хранителни запаси, под предлог, че лови риба, ги очаква около кораба. Когато в полунощ след смяна на стражата чуят вика: „Един човек в морето!“, да се спуснат в лодката.

— А мис Уентуърд? — запита Каменна глава.

— Тя е предупредена и ще се присъедини към вас.

— Но кой ще скочи във водата?

— Някой ще се хвърли във водата — за това не питайте!

— Вие ли?

— Може би — отговори немецът, отдалечавайки се. Двамата бретонци продължиха пътя си.

Загрузка...