Битка в океана

XVIII. „Гръмотевица“

Сега ще разберем, че този дяволски бретонец беше роден под щастлива звезда и че смъртта не го искаше още. Като избегна куршумите от двата пистолета, той се гмурна в океана и изчезна под водата, докато от кораба продължаваха да стрелят. Остана една минута неподвижен под водата. После, използвайки две вълни, започна да плува под вода, като излизаше на повърхността само да си поеме въздух. От кораба продължаваха да го обстрелват. При едно показване над водата, за да си напълни дробовете с въздух, той видя лодка. Съзирайки тази нова опасност, той заплува бързо към скалите, които се издигаха успоредно на брега и тъмните им очертания едва се забелязваха в нощта. Достигна ги и се спря под една много издадена в морето скала. Остана известно време, без да се помръдне, под скалата, но изведнъж, о, ужас! Нещо меко и студено се допря до него. Каменна глава предпочете тази нова опасност пред другата — да се изложи на куршумите на англичаните. Той не изгуби присъствие на духа. Пое въздух и пак бързо се гмурна под водата. Извади ножа си, с който не се разделяше, и нанесе страшен удар на животното. В тъмнината нищо не се виждаше, но Каменна глава усети, че тялото се отделя от него постепенно.

— Кълна се в камбаните на Батц! — мърмореше си Каменна глава. — Това беше морският дявол. Само той ми липсваше сега.

Като се отърва от чудовището, той се показа под скалата и погледна към тримачтника. Оттам бяха престанали да гърмят. Лодката беше се върнала към кораба, за да прибере хората, които бяха останали на брега. Други лодки сновяха между кораба и земята и пренасяха моряци и войници.

Каменна глава, като видя, че пътят е свободен и че англичаните навярно са го помислили за умрял, започна да плува покрай брега. Скоро достигна до мястото, където се намираше затворникът, внимателно пазен от Хулбрик и от Флок.

— Чухте ли? — запита капитанът, като спря запъхтян при тях.

— Да, чухме канонада.

— От кого мислите, че е тази канонада?

— От твоя голям и любим топ — отговори младежът.

— Тогава да побързаме да се качим в лодката и да настигнем „Гръмотевица“, докато не се е отдалечила. Защото ако не я настигнем, тримачтникът и този път ще ни избяга.

— Подпали ли този проклет кораб?

— Изненадаха ме точно когато подпалвах една купчина дърва.

— Много се страхувахме за теб.

— Имали сте право. Преживях неприятни минути. Но за това друг път ще говорим. Сега да се качим на лодката и да видим какво ще стане.

— А този човек? — запита Флок, като посочи вързания английски моряк.

— Ще го оставим завързан. Сега не можем да го освободим, защото от тримачтника веднага ще ни заловят. Да тръгваме.

Взеха двете пушки и тръгнаха към лодката, без да се страхуват от тримачтника, чиито моряци бяха заети с приготовления за скорошното им отпътуване. Маркизът бързаше да тръгне, страхувайки се да не бъде изненадан от този тайнствен кораб, който може би беше американски, но се страхуваше и от изненадите на голямата гора.

В далечината се чуваха виковете на завързания англичанин. Те долитаха до ушите на тримата корабокрушенци, които бързо се приближаваха към своята лодка. Виковете бяха силни като крясъка на червените маймуни, обаче пътниците не им обръщаха внимание, като вярваха, че са се отдалечили достатъчно.

Бяха близо вече до мястото, дето бяха завързали лодката, когато Каменна глава изведнъж легна на земята и долепи ухо до нея.

— Там, в храсталака, да се скрием! Бързо! — извика той.

Тримата влязоха в едни високи и гъсти храсталаци, които напълно ги скриха.

— Защо се крием? — запита младежът.

— Ослушай се добре: не ти ли се струва, че много хора минават през гората?

Хулбрик и Флок веднага долепиха ушите си на земята и чуха шум, който като че ли произлизаше от марша на цял полк войници.

— Хората от тримачтника идват — каза Флок, приготвяйки се да бяга.

— Нищо подобно. Видях ги, че всички се качиха на кораба.

— Тогава сигурно е някакво индианско племе.

— Да, ето от кое се страхувам най-много. Бих искал да знам къде отиват.

— Веднага ще проверя. Аз съм пъргав като катерица.

— Чуваш ли ги? Още минават.

— Да, Каменна глава. Трябва да са много и да са наблизо.

— Случват ни се нещастия точно когато „Гръмотевица“ кръстосва Атлантика.

— Невинаги човек може да има щастие. Но бъди спокоен — нашата звезда пак ще изгрее. Дай ми твоя нож, който ще ми послужи много повече в тези храсталаци от карабината. Тръгвам и ви обещавам, че скоро ще се върна.

— Внимавай, ако те хванат, зле ще си изпатиш!

Младежът се усмихна. Показа ножа и се изгуби в мрака.

Каменна глава и Хулбрик напълниха карабините. Те бяха готови да се притекат на помощ на приятеля си, като не забравяха, че диваците биха се уплашили повече от гърмежите, отколкото от петстотин лъка.

— Патре — каза Хулбрик. — Къде ли отиват тези индианци?

— И аз не знам, може би нападат някое племе или пък лагера на англичаните. За нещастие, или по-скоро за щастие, идват твърде късно.

— А ние какво ще правим?

— Ще чакаме Флок.

— „Гръмотевица“ не дава залпове вече.

— Сигурно сър Уилям е забелязал тримачтника и от предпазливост не гърмят.

Екипажът на „Гръмотевица“, която се беше приближила на петстотин метра, изпадна в паника. След известно време спуснаха две лодки, натоварени с много моряци.

— Да, да, елате впрочем да ни арестувате! — мърмореше си Каменна глава. — Но затворниците ще ви бъдат много познати.

Двете лодки се приближаваха, като заобикаляха многото подводни скали.

Моряците бяха готови да стрелят с пълните и насочени напред карабини. Каменна глава се усмихна.

— Не ни ли познавате вече, приятели? — извика им той.

— Нашият славен капитан на топовете — извикаха всички моряци от двете лодки, като свалиха оръжието си.

— С малкия Флок и с верния Хулбрик!

— Откъде идвате? — запита кормчията на първата лодка.

— Не е моментът сега да разправяме историята си. Тримачтникът е някъде наблизо.

— Този път ще му отмъстиш за счупената мачта на нашия кораб.

— Няма да издъхна, докато не се намеря зад моя топ и докато тримачтникът не ми заплати за всички тревоги, които сме преживели.

— Тогава бързо на борда! — изкомандува кормчията.

Трите лодки, наредени една след друга, заплаваха към кораба.

Вълните яростно се пръскаха около тях, а океанът започваше да порозовява от първите проблясъци на зората.