Битка в океана

III. Американска храброст

Английската марина, разгневена, задето е трябвало да присъства, без да може да направи нещо, при падането на Бостън, започваше силна атака на форта. Той беше притиснат от корабите, дошли от Атлантическия океан, в очакване подкрепленията на лорд Клинтън, който се беше сражавал в Каролина с не много голям успех. Ескадрата бе представена от „Бристол“ и „Надежда“, кораби големи и добре въоръжени. Други по-малки корабчета следваха първите два. Положението на хората от форта беше твърде критично, тъй като той беше нападнат от две страни едновременно. Полковник Мултри беше взел всички необходими мерки за защита на форта, но това беше недостатъчно, тъй като неприятелят беше по-добре въоръжен. Но тук имаше един човек, който би могъл да го запази: корсарят сър Уилям. Той беше на своя кораб в канала, по който не можеха да навлязат големите английски кораби. Той беше съоръжен с четири дългобойни оръдия, които в този момент служеха за баласт на опашката, и които можеха с аркообразните си гърмежи да разсипят английската ескадра.

Един офицер беше веднага изпратен на борда на „Гръмотевица“, която се приготвяше храбро да помага на американците.

— Двоен огън! — каза просто баронът с обичайното си спокойствие. — Чухте ли, господин Хауърд?

— Да, сър Уилям.

— Наредете да се докарат на кувертата дългобойните оръдия, които досега англичаните не познаваха; опънете един чифт платна и вдигнете котва. Вятърът ще има грижата да ни отнесе към Лонг Айланд.

При една команда, дадена от капитанската свирка, няколко души се затичаха към макарата за вдигане на тежести, други към дъното на кораба, а някои правеха място за оръдията.

В този момент английската ескадра се раздвижи, като стреляше слабо. Това даде време на кораба да продължи своите маневри и да заеме позиция зад форта, и по такъв начин да пресече пътя на англичаните от Лонг Айланд към Съливан. Също и полковник Мултри има време да пренесе всички свои снаряди в предните укрепления, така че да може да ги изпраща в огледалната водна повърхност пред форта.

Сега гърмежите започнаха да се редуват — от едната и от другата страна. Безброй светкавици осветяваха залива и се отразяваха в мрачните води със злокобни проблясъци.

Това, което американците предвиждаха, се случи.

Двата най-големи кораба, „Бристол“ и „Надежда“, твърде тежки, за да рискуват в тези опасни канали, се задоволиха да останат напред, за да пазят хората, които Клинтън беше събрал в Лонг Айланд. Но след няколко параходни залпа се отправиха зад пясъчните възвишения, които бяха многобройни в това място и се намираха от дясната страна на кораба. Те се връщаха веднага, като стреляха с големите си оръдия от този фланг. Въпреки всичко английският екипаж, без да обръща внимание на тъмнината на нощта и на първите куршуми, които фортът им изпращаше, спусна котва на носа и прибра платната. За късо време излязоха от затруднението и започнаха да стрелят — огънят зачести по цялата линия. Изглеждаше, че ескадрата не бързаше да се хвърли върху форта.

Беше четири часът сутринта на двадесет и осми юни, когато „Гръмотевица“ започна решителна атака, обстрелвайки със снаряди и куршуми форта. Отгоре на всичко гърмеше и бързоходният военен кораб с четирите си дългобойни оръдия, като техните големи снаряди правеха великолепна парабола.

Към единадесет часа сутринта „Бристол“ и „Надежда“ и още други два кораба хвърлиха котва на петстотин метра от форта, отговаряйки на топовните залпове от другите кораби. Други три кораба се отправиха по канала, за да обиколят форта и отзад да го бомбардират. Но там намериха кораба на корсаря, който се беше заклел да се бие до края на битката. Докато гърмежите процепваха бреговете на Лонг Айланд, за да задържат войниците на Клинтън, батареите на сър Уилям гърмяха с ужасен трясък. Неговите дългобойни оръдия хвърляха големи бомби оттам през форта, които падаха върху мостовете на първата ескадра.

— Кълна се във всички камбани на Батц! — извика Каменна глава, който заедно с Флок и четирима артилеристи си служеше с любимия си топ на носа на кораба. — Какво ще кажеш ти, немирнико, за цялата тази работа?

— Аз ще кажа, че с толкова куршуми биха могли да бъдат съборени всички камбани на Бретан — отговори младият моряк, който пушеше спокойно голяма цигара.

— Тези на Полигуен, може би, но и тези на Батц, които са от камъни, по-твърди от твоята глава.

— Гледай, малки Флок, градушка.

— Предчувствам, че ще вали град, но за жалост не го виждам, освен когато пада върху кувертата на кораба. Ти, напротив, ще видиш Бретан с Батц много добре даже през задимения въздух от бомбите, които англичаните ни изпращат.

— Да, и сега чувам тромбона, с който моят дядо свиреше, подканяйки корсарите на Джовани Барт да се качват на корабите си — каза Каменна глава. — Ех, какви времена бяха, мое момче!

— Каменна глава, ти бърбориш, докато градушката продължава. Признавам, че би ми било много неприятно, ако ти останеш с един крак.

— Никога бретонците не са ранявани в краката; винаги в главата.

— Бомбите не избират, те се пръскат както могат, като сапунени мехури.

— Ще видим.

— Но аз не искам да правя опит.

Каменна глава, който държеше фитила в ръка, очаквайки неговите помощници да напълнят любимия му топ, го огледа и като се засмя, каза:

— И аз ни най-малко. Сега трябва да пукаме главите на англичаните.

Както бяхме казали, сражението се водеше с голямо ожесточение и от двете страни. Английският адмирал Пит-Пакър и лорд Кемпъл окуражаваха екипажите, като се надяваха, че скоро ще превземат форта.

Нощта, твърде тъмна, от време на време беше осветявана от големи светкавици. Един ужасен шум се разнасяше през залива, достигайки до Бостън и Чарлстаун. Големи гранати и горещи куршуми свистяха във въздуха, оставяйки след себе си огнени дири.

Англичаните се биеха яростно, решени да преминат препятствието; но не по-слабо се защитаваха хората на полковник Мултри. Техните снаряди от голям калибър падаха по неприятелските кораби, докато леката артилерия сипеше градушка от шрапнели и избиваше много хора. Корабът на сър Уилям се насочи към корабите „Алтионе“, „Сфинкс“ и „Сирена“, които бяха хвърлили котва срещу остров Съливан и ожесточено нападаха полковника и корсаря.

— Ще се пукна от смях! — извика Каменна глава между две канонади. — Ще оставим тук техните мачти и така „Гръмотевица“ ще бъде отмъстена.

Тази нощ щастието не беше на страната на английските моряци, които се бяха настанили неблагоразумие в плитките канали.

Каменна глава обстрелваше колкото можеше повече хора, изглежда, беше изоставил идеята да остави тук мачтите на неприятеля.

— Назад, малки Флок! — извика той. — В ръцете са ни тези ръмжащи кучета. Нареди да донесат друга картечница! Гледай как ще разтроша мостовете на тези кораби.

Грохотът от тежката и леката артилерия нарастваше. Макар да бяха притиснати от истинска буря от желязо, чугун и олово, вследствие на което наоколо хвърчаха ръце, крака, глави, английските екипажи не бяха загубили своето прословуто спокойствие. Те се бяха събрали около храбрите си и способни офицери и се готвеха да изоставят на повърхността трите кораба, преди да беше дошла окончателната развръзка.

Първи от строя беше излязъл „Бристол“. От много часове той вече не отговаряше на гърмежите от форта и военния кораб. Положението му бе твърде критично. Капитан Морис, командващият го, се мъчеше да го спаси, въпреки че повечето от екипажа бяха загинали и тежко ранени.

— Удряйте навътре! — не преставаше да вика сър Уилям.

Заповедите му не отиваха напразно. За разлика от форта, който разредяваше своите гърмежи по липса на муниции, „Гръмотевица“, много щастлива през дългите кръстосвания, не преставаше да сее куршуми, бомби и снаряди.

Към седем часа на другата сутрин на „Бристол“ не бяха останали много хора; корабът се пълнеше с вода, заседнал върху пясъчен остров. Половин час по-късно капитан Морис, който се беше заклел да не сваля знамето, падна ранен от куршум в крака. Отнесоха го в каютата му.

Не след дълго той издъхна, докато корабът, почти опустял, плаваше към брега. След малко той се разби в скалите на Лонг Айланд. Не по-добра съдба имаха и другите кораби, навлезли в канала: „Сфинкс“, „Алтионе“ и „Сирена“, бяха изгубили много хора от куршумите на военния кораб. Въпреки всичко двете ескадри устояваха на защитниците на форта чак до вечерта.

Към седем часа вечерта всички кораби, повече или по-малко смазани, с почти избити екипажи, след като бяха устояли четиринадесет часа на храбростта и гнева на американците, изоставиха окончателно намерението си и поради още една причина: смелите корсари, натоварени върху малки лодки, бяха слезли, за да подновят мунициите на форта.

Към полунощ всичко беше свършено и капитан Каменна глава, след като беше останал още един път невредим след такъв ужасен бой, си позволи лукса да изпие в компанията на малкия Флок една бутилка старо вино, възседнал любимия си топ.