Битка в океана

IV. Палачът на Бостън наказва

Една седмица по-късно след голямата победа на американците „Гръмотевица“, снабдена с нова мачта, с провизии и муниции, напусна водите на форта Мултри. Не беше сама; придружаваше я американската флотилия, състояща се от корабите „Гълъб“, „Алфред“, „Андреа Дориа“, „Себастиано Кабот“ и „Провидение“, със сто и шест топа и с повече от петстотин доблестни моряци, прекарали повече от живота си в кръстосване на Атлантика.

Важна новина беше дошла от една малка лодка, важна за американците и неприятна за сър Уилям, който не забравяше нито за миг Мари Уентуърд и маркиз Халифакс. Комендантът на малката и здрава лодка беше разказал впрочем, че една голяма ескадра, командвана от лорд Дунморе, след като беше търсил място да слезе на брега на Виржиния, устоял на ужасните бури, се приближаваше. Освен това голям брой кораби, които лорд Хоув търсеше да заведе към Ню Йорк, поради изненада от насрещен вятър и бури, бяха попаднали в ръцете на флотата на лорд Дънмор.

Една надежда се промъкваше в сърцето на барона, че корабът на маркиза може би е сред тези, идващи от Европа, които бяха изненадани от циклона. И защо не? Каменна глава, като истински бретонец, виждаше много надалеко. Той беше предсказал, че кораба, похитил русата Мари Уентуърд, ще го намерят в това място на Атлантика. „Кълна се във всички камбани на Бретан! — беше казал той на малкия Флок. — Ще направим едно великолепно кръстосване, докато американската ескадра, това е мое мнение, прави твърде малко…“

„Гръмотевица“ едва беше тръгнала, когато от отвора на платформата се вдигна страшна врява:

— Вие се криете? Безобразници!

— Ние сме войници!

— Но какви войници!… — отговори гърмящият глас на кормчията. — Какво сте правили тук, безобразници? Искали сте да ни хвърлите всичките! Ето ви ритници. На кувертата, на кувертата, нещастници!

Каменна глава и малкият Флок, чувайки тези викове, се отправиха към отвора, последвани от барона и палача на Бостън.

Четирима души идваха към тях, удряни с юмруци и ритници, придружени с безкрайни заплашвания и псувни.

— Смърт на предателите!

— Джобовете им са пълни с английски стерлинги.

— Мошеници!

— Ще ви обесим всички на най-високите мачти.

Четиримата нещастници, почти пребити от юмруците и ритниците, които се сипеха върху тях, бутани и влачени, достигнаха най-после до кувертата на кораба.

Вик на изненада се изтръгна от устата на Каменна глава и малкия Флок, когато в лицето на единия от нещастниците познаха човек, с когото бяха станали приятели при обсадата на Бостън.

— О, майстор Хулбрик, не си ли спомняте вече за вашия кумец? — го запитаха те.

Германецът, като чу този глас, се отскубна от моряците, повдигна ръцете си към небето и извика:

— Патре, тези палачи искат да ме обесят!

— Патре бях в Бостън, но не и тук. Не ще ви плащам вече опушените луканки.

Каменна глава направи един заповеднически жест на моряците да престанат да бият тези четирима нещастници, които изглеждаха повече умрели, отколкото живи. В този момент сър Уилям, придружен от своя помощник, се яви на кувертата.

— Бунт ли има на борда? — поставяйки ръцете си на двата пистолета, които носеше винаги на колана си.

След това, като забеляза четиримата души, държани здраво от моряците, запита:

— Какво правят тия немци на борда на моя кораб? Говори, Каменна глава.

— Засега зная по-малко от вас, коменданте. Един от тези дебели и червендалести тевтонци, натъпкани с наденици и бира, е един стар наш познат.

— Кой е?

— Патре!… — извика в този момент Хулбрик, дърпайки се, за да се хвърли отново към бретонеца.

— А! Човекът, който ти беше съблякъл, след като го беше напил — каза корсарят, смеейки се.

— Да, коменданте. Бяха хубави времена, когато този здравеняк, капитан Таверна, ни уверяваше, че ни предлага отлежало вино от петнадесет години…

— От своя умрял пиян баща — каза малкият Флок. — Този кръчмар беше един голям негодник.

— Не говори лошо за майстор Таверна. Без него ти не би бил сега на борда на кораба.

— Впрочем ще престанете ли най-после? — запита корсарят нетърпеливо. — Какво търсят тези немци на моя кораб? Сигурно нямат добри намерения: истина ли е, майстор Хулбрик?

— Позволете аз да отговоря, сър — каза един моряк, като излезе напред.

— Говори по-бързо.

— Току-що бяхме поправили преградната стена на кораба, когато тези галантони излязоха. Но ми се струва, че не са могли да се отдалечат от Света Барбара.

— Дявол да ги вземе всички луканки на майстор Таверна! — извика Каменна глава. — Те са искали да ни изпратят във въздуха, ако…

— Мълчи, дяволски бърборко! — извика корсарят. — Сега, майстор Хулбрик, какво правехте в моя кораб със своите приятели?

— Говори, кумец пира-пира — каза бретонецът, който не можеше да мълчи дори пет минути.

Бедният Хулбрик беше пребледнял. Повдигна два-три пъти ръце към небето, като че ли искаше да призове невидими свидетели, после пробърбори: — Уверявам ви, че се качихме на кораба, за да се върнем вкъщи. Стига война.

— И ти избяга върху моя кораб? — запита корсарят сър Уилям.

— Не видяхме друг в онази нощ.

— В коя нощ?

— През нощта, когато бомбардираха форта Мултри.

— Но къде бяхте вие?

— Върху кораба, наречен „Бристол“.

— Този, който беше в средата на канонадата?

— Я, патре.

— А, безделнико! — извика Каменна глава, като изблъска другите и размаха юмруците си. — Моят комендант твой баща?… Ти не си, доколкото зная, син на пруски принц, за да се надяваш толкова.

— Ти ли си господарят — избърбори нещастникът.

— Аз съм друг човек, мой мили пира-пира; аз не съм барон…

— Успокой се, старче — извика корсарят сър Уилям.

— Ако аз съм стар, то нека ме хвърлят в морето — отвърна бретонецът. — Кълна се във всички луканки на майстор Таверна и във всички камбани на онзи свят! Ето как свършват верните моряци, които са излагали толкова пъти кожата си, за да спасят своя комендант и неговия кораб!

— Старче мой — каза сър Уилям с голяма нежност в гласа, — стига си бъбрил, върви да провериш тези господа да не са поставили някоя мина до Света Барбара.

— Кълна се…

— В пира-пира!… — извика малкият Флок, тръгвайки подир капитана, който беше придружен от моряци със запалени фенери.

Страхът от възможността да бъде разбит корабът и да бъдат хвърлени във въздуха всички хора беше смразил екипажа. Дори господин Хауърд беше пребледнял и гледаше вторачено сър Уилям, като че искаше да го запита дали „Гръмотевица“ е обречена да свърши своите дни. Но баронът, винаги спокоен, хвана с една ръка немеца и го накара да седне върху един от топовете и го запита:

— Е, ти, Хулбрик, сега разкажи ми всичко от началото. Внимавай добре, защото на борда ни е палачът на Бостън… Струва ми се, ти го познаваш.

— Я, я.

— Говори, впрочем, ако искаш да си спасиш кожата.

— Аз искам да се върна в Германия.

— Но моят кораб не отива в Европа, мили мой.

— Това не е важно, аз искам да напусна Америка.

— Казаха ми, че джобовете ти са пълни със стерлинги. Англичаните плащат много щедро на наемниците, които събират от малките градове на Германия.

— Покажете ги веднага! — каза корсарят, насочвайки единия от пистолетите си.

Немецът изплашен изтърси джобовете си. От тях изпада истински дъжд от монети.

— И вие — каза корсарят, обръщайки се към останалите.

Тримата нещастници се приближиха и се отърваха от това толкова компрометиращо злато.

В същия момент Каменна глава, малкият Флок и две дузини моряци изпълниха кувертата около мачтата, вдигайки шум и олелия до небето. Между всички гласове баронът долови само една дума:

— Бомба!

— Тихо! — извика корсарят. — Викате, като че ли сте осъдени на смърт и не ще видите утре да изгрява слънцето над Атлантика… Каменна глава, остави твоите възклицания и говори бърже.

— Една бомба, коменданте.

— Къде беше скрита?

— Близо до вълнолома на Света Барбара, с филтър, дълъг два метра. Кълна се… щяха да ни хвърлят във въздуха, ако вие не ни бяхте казали да проверим.

— Беше ли запален фитилът?

— Не още.

— Ще платим на предателя.

Като стискаше майстор Хулбрик така силно, че костите му изпращяха, той направи знак на господин Хауърд.

— Сега, майстор Хулбрик — каза корсарят, седейки на едно буре, — развържи езика си и внимавай какво ще кажеш.

— Патре… — промърмори немецът.

— Остави настрана „патре“. Не съм човек, когото можеш да трогнеш. Кой ви снабди с тази бомба и фитил?

Немецът почеса едното си ухо, после другото и погледна върховете на обувките си.

— Кълна се в една камбана и тридесет рога от бизон на майстор Таверна! — извика Каменна глава. — Не бих му дал и една глътка вода, докато не каже всичко. Щях да му дам и бира и суджуци, но то какво излезе.

— Патре…

— Какъв небесен баща!… Бърже, говори! Комендантът иска да знае всичко.

— Лорд Клинтън… — отговори накрая немецът след дълга въздишка.

— За да разбиете моя кораб? — запита корсарят със стиснати зъби.

Немецът кимна утвърдително.

— Не влиза ли в този заговор и предателят маркиз Халифакс?

— Чух лорд Клинтън да говори за маркиза.

— Ах, куче проклето! — изръмжа корсарят с искрящи от гняв очи. — Не му стига, дето открадна годеницата ми!… А и праща предатели да ме убият.

Обиколи три-четири пъти около бурето, после се спря и запита немеца:

— Колко са ви дали?

— Сто стерлинга.

— И за една такава мизерна сума, вие, безделници, щяхте да изпратите двеста души във въздуха!?

— Не хора, патре. Само корабът. Аз не бих си позволил да оставя да умре моят приятел с твърдата глава.

— Ти си дошъл да ми предложиш една лодка — каза бретонецът — и да изпратиш всички мои приятели на онзи свят! Ах! Лакомецо за луканки!…

— Отведете бърже този човек — извика корсарят.

— Един момент, коменданте — каза Каменна глава. — Искам майстор Хулбрик да ми каже дали неговият брат, който ми помогна да мина в замъка в Оксфорд, се намира още на кораба на маркиза.

— Да, патре… — отговори Хулбрик.

— Кълна се…

— Долу камбаните, Каменна глава — каза малкият Флок, — така ще бъде по-добре за всички ни.

— Чухте ли, сър Уилям, неговият брат се намира на тримачтовия кораб? — изненадан запита бретонецът. — Аз познавам този младеж.

Баронът не отговори. Обърна се към своя помощник и каза:

— Господин Хауърд, откачете една лодка и се отправете към корабите на американците. Съобщете им за това, което се случи, и ги предупредете да прегледат добре своите кораби и около пристанището. Защото лорд Клинтън не би се спрял пред нищо, само и само да разруши най-добрата американска флота.

— Веднага, коменданте — отговори помощникът. — Вятърът е слаб. Ще имам достатъчно време, за да изпълня мисията си и да ви настигна.

Корсарят остана няколко минути върху мостчето, гледаше разсеяно моряците, които спускаха голямата лодка, въздъхна дълбоко и влезе.

— Буря! — извика бретонецът, който го беше проследил с поглед. — Тази руса мис ще го накара да полудее.

— А майстор пира-пира? — запита малкият Флок.

— Положението е сериозно! Този младеж не ще види вече Германия. По дяволите, би трябвало да спася Хулбрик… Да го спася! Но как?

Изведнъж той така силно се удари по челото, че малкият Флок помисли, че пистолет гърми.

— Какво има, капитане? — запита шегобиецът малко изплашен. — Искаш да се убиеш ли?

— Една идея…

— С този силен удар би разбил челото на всеки човек, който не е бретонец.

— Една великолепна идея, слушай: спомняш ли си как спасихме барона, когато англичаните искаха да го обесят?

— Спомням си много добре. Ножът на палача от Бостън му попречи да счупи костите на врата си.

— Иди и повикай този добър човек да дойде тук. Бързо, малки Флок.

— Като катерица — отвърна смешникът.

Капитанът пое с отворени уста морския въздух, погледна платната и мачтите и извади историческата си лула, която заедно с притежателя си беше преживяла много приключения, натъпка я добре с тютюн и след като я запали, отиде и седна върху своя топ.

— Може би ще реша един голям проблем — мърмореше той, като изпускаше облак от пушек. — Баронът ще се сърди, но…! На стария капитан много неща се прощават.