Битка в океана

VII. Морски бой

Английските кораби продължаваха да бягат на север, гонени от бурята, търсеха пристанище, където биха могли да се спасят, но това не беше лесно, тъй като американците ги следваха навсякъде.

Корсарят беше дал изведнъж тревога и заповед:

— Всички при топовете! Правете, каквото можете!

— После прибави, обръщайки се към господин Хауърд.

— Ще трябва да направим всичко възможно, за да отдалечим тримачтника. Другите не ме интересуват. За тях ще мислят американците.

— И аз мисля за това, сър Уилям — отговори помощникът. — Най-напред тримачтовия кораб трябва да отделим от другите.

— Но да внимаваме да не се намерим в средата на ескадрата, защото се страхувам от топчията на тримачтовия кораб, който ни счупи мачтата. Бих искал да знам откъде го е намерил моят брат.

— Позволете ми да ви кажа открито, сър Уилям — каза поручикът. — Аз също се страхувам от този топчия.

— Но и нашият капитан топчия Каменна глава също цели добре. Ба! Ще влезем в бой и свършено! Маркизът ще ми отстъпи моята Мари… На кормилото, господин Хауърд! Надзиравайте внимателно оттам хората.

Американските кораби, предупредени с флагчета за смелата заповед на корсаря, следваха отблизо „Гръмотевица“, готови да й се притекат на помощ в подходящия момент.

Топът на Каменна глава гърмеше на интервали на всяка половин минута, най-голямата бързина за това време, въпреки това ядосаният бретонец се кълнеше във всички камбани на света. Думите излизаха наполовина от стиснатите му устни:

— Едно корабно платно е продупчено! Едно странично въже на мачтата е разкъсано! Добре направено! Исках друго, моя мила главо!… Много си стара вече!

— А-а! Забеляза ли най-после? — каза малкият Флок, който му помагаше със своите шест картечници.

— Кой дявол те донесе обратно от ада, немирнико! В този момент сър Уилям дойде на предната част на кораба, за да присъства лично на стрелбата.

— Как е, стари приятелю? — каза той, обръщайки се към бретонеца. — Още ли не са свалили мачтата?

— Морето е лошо, коменданте.

— Стреляй към тримачтовия кораб.

— Това правя и аз.

— Американските кораби ще се погрижат за другите. Изпрати един такъв залп, Каменна глава, който да учуди топчията на тримачтовия кораб.

— Ох, ако знаех къде е той сега, бих го разкъсал на парчета.

— Върху предната част на кораба е.

— Така предполагам и аз. Готови ли сме, малки Флок?

— Да, капитане — отговори младежът.

Бретонецът се наведе над топа, провери няколко пъти мерника и започна да наблюдава океана, който силно се вълнуваше, и в този момент беше издигнал своя кораб толкова високо, че той господстваше над всички кораби. Моряците бяха отгатнали проекта на корсаря и всички се бяха натрупали на палубата, очаквайки стълкновението между корабите. Куршуми падаха от време на време на палубата, но не причиняваха големи повреди. Напразно Каменна глава гърмеше с двата топа от носа на кораба.

Господин Хауърд, много умел моряк, с дълга палубна стрелба от всичките си картечници покоси английската ескадра.

Нито един кораб не би могъл да противостои на такава смела атака, а още и защото американската ескадра следваше „Гръмотевица“ и не пестеше куршумите.

Корсарят се приближи отново към Каменна глава:

— Счупи им едно крило, старче, на тази нещастна чайка, после ще ги предизвикаме на бой.

Бретонецът изтри с опакото на развитата си като на маймуна ръка потта, която обливаше челото му, след това направи отчаян жест:

— Много бързо остарях, коменданте! Сложете ме резерва.

— Твоите снаряди падат върху кораба. Какво искаш повече в това море!

— Искам да разтроша кораба като малка лодка.

— Когато разстоянието намалее и ти бъдеш подпомогнат от артилерията, ще видим тогава как ще се измъкне моят брат. Може би ще убие момичето, за което аз рискувам живота си.

Една светкавица проблесна в този миг върху издигнатата част на кораба и един снаряд от голям калибър премина, свистейки наляво от голямата мачта, продупчвайки двете долни платна.

Каменна глава беше пребледнял като смъртник.

— А! — извика той. — Ето, страшният топчия излиза на сцената. Кълна се във всички камбани на света! Сигурно и този път боят ще свърши зле за нас!

— Какво бърбориш, старче! — запита го корсарят. — Остави на мира камбаните и намери начин да им повредим кораба.

Каменна глава даде един залп и извика от удоволствие, защото платното до мачтата беше разкъсано и падна върху палубата.

— Кълна се в една камбана! — извика бретонецът. — Приближавам се към мачтата… Ах!… Още малко и този топчия ще усети моето отмъщение.

Тримачтовият кораб, който беше в пълна скорост, изгубвайки помощта на това платно, направи голямо отклонение, от което господин Хауърд се възползва, за да атакува.

Американските кораби ги подкрепяха твърде успешно, разпръсквайки на разни страни английската флота. Звънливият глас на сър Уилям прокънтя ясно, както винаги:

— Готови за ръкопашен бой!

Петстотин души, въоръжени със саби и пистолети, се качиха на кувертата, приготвяйки си бързо куките.

Сега тримачтовият кораб на маркиза не би могъл да избегне една страшна атака, въпреки че се беше отдалечил от ескадрата на лорд Дънмор, доверявайки се на своята бързина и на своя фамозен топчия. Бретонецът гърмеше без да престава. Още малко усилие и „Гръмотевица“ се намери на тридесет крачки от тримачтника. Господин Хауърд беше приготвил всичко за атаката. Английските кораби, гонени от американските, не можеха да помагат на маркиза.

— Доближете кораба до техния, господин Хауърд — каза баронът.

Корабът пресече две големи вълни и се доближи до тримачтника.

— В атака!

Всички моряци се покатериха по кувертата, викайки:

— Смърт на англичаните!

Куките бяха хвърлени, обаче вълните бяха толкова силни, че беше съмнително дали ще издържат.

— Отгоре, малки Флок! — извика бретонецът, след като беше засипал с куршуми мостика на тримачтника. — На нож, кълна се в камбаните…

И бърз като катерица, въпреки многото пролети, които беше видял да прецъфтяват, прескочи двете прегради на корабите, следван от младия шегобиец и немеца, чийто брат беше на неприятелския кораб. Почти в същия миг огромна вълна раздели двата кораба. В това време се чу страшен крясък и от високата част на тримачтника се надигна гъст дим. Страшният топчия на маркиза беше дал един залп, както и предишния ден, мерейки мачтата на кораба на барона. Атаката за момента беше осуетена, обаче неприятелят не би могъл да се измъкне, тъй като четирите американски кораба продължаваха да го преследват, стреляйки непрестанно. Каменна глава, малкият Флок и немецът, изкачили се на палубата на неприятелския кораб, стояха като вкаменени от този неочакван обрат на събитията. Англичаните, учудени от такава смелост, не бяха се сетили веднага да ги нападнат.

— Чудесна картинка представляваме тук! — рече бретонецът, като погледна печално към „Гръмотевица“, която сечеше вълните с мачтата си, която още не беше паднала.

— Струва ми се, че сме обградени, капитане, нали? — запита хлапакът. — Не бихме ли могли да издържим сражението?

— Трима срещу двеста и повече? Луд ли си?

В този момент един морски офицер, придружен от десет въоръжени стрелци, се приближи към тях, като им извика:

— Предайте се или ще ви убием!

— Няма нужда да викате толкова силно, господа! — рече Каменна глава. — Не сме глухи.

— Предайте се! — повтори един млад офицер, заплашвайки ги с пистолета си.

— Ето ви нашето оръжие.

— Откъде попаднахте тук?

— Сигурно не сме паднали от небето — отговори Каменна глава, — не сме албатроси.

— Войници от военния кораб ли сте?

— Да, господине.

— Вярвам, че не ще го видите вече.

— Войната ще реши това, господине. Но аз искам да ви кажа, че този човек не е корсар, той е немски войник, който се намираше на нашия кораб като пленник.

— Истина ли е? — запита офицерът Хулбрик.

— Да, господине, аз съм немец и в Бостън се биех заедно с лорд Хоув. Моят брат е тук.

— На този кораб ли?

— Да, господин офицер.

— Как се казва?

— Волф Хонфург.

— Познавам го. — И обръщайки се към един от войниците, той каза: — Доведете немеца Волф. Ще го намерите в кабините долу, той е вярното куче на мис Уентуърд.

Половин минута по-късно един пълен червендалест младеж, русокос, със сини очи, който по това се различаваше от другите войници на кораба, се яви на палубата. Едва беше зърнал тримата пленници и възкликна от почуда, тъй като беше познал двамата бретонци.

— Истина ли, Волф, че този човек е твой брат? — запита го офицерът.

— Моят мил брат — отговори Волф, прегръщайки Хулбрик.

— А другите познаваш ли ги?

Един бърз жест от страна на Хулбрик го накара да прехапе език и после, поклащайки глава, той отвърна:

— Никога не съм виждал тези хора.

— А брат ти защо се е намирал на техния кораб?

— Не знам.

— Ще кажа на господин маркиза.

После се обърна към двамата бретонци, които бяха хвърлили оръжието си, и им каза важно:

— Последвайте ме!

— Къде? — запита Каменна глава. — Бих отишъл доброволно в кухнята, защото днес нямахме време да обядваме. Моите мили топове мислят само за себе си.

— В кухнята ли?! Най-напред ще отидете в каютата на коменданта, господине… Как се казвате?

— Каменна глава, капитан на екипажа на „Гръмотевица“, роден в Бретан… не си спомням в коя година, но това малко ви интересува.

— Достатъчно, господин Твърда глава — отговори офицерът, смеейки се.

— Не, господине, казах ви — Каменна глава.

— Корсар на барон Мак-Лелан.

— В служба на американската република.

— Вие сте корсари?

— Ние сме пленници от войната, а корсари сме всички днес, като започнем от вас.

Офицерът направи знак на войниците да вървят зад пленниците, като оставиха Хулбрик и Волф да си по-бъбрят на палубата.

— Как попадна тук? — запита Волф, който още не можеше да се освободи от учудването си. — И защо си с тези хора?

— Които ние ще спасим, братко, може би и от бесилката.

— Луд ли си, Хулбрик?

— На тях дължа живота си… Но кажи ми преди всичко дали младата мис с русите коси и сини очи е все още на борда?

— Винаги и навсякъде е пазена от мен.

— Тогава всичко е наред — извика Хулбрик.

— Какво ще правиш, братко?

— Ще помогна на пленниците да избягат заедно с мис Уентуърд.

— А нашият живот?

— Не се страхувай, ще успеем да се спасим.

— Впрочем барон Мак-Лелан още ли не се е отказал от русата мис Уентуърд?

— От всичко друго — да, но от нея — не. Влюбен е до уши и ще направи всичко, за да я има отново.

— Приключението, което замисляш, е твърде рисковано — рече Волф.

— Може би повече, отколкото предполагаш. Лодка, тъмна нощ, безшумно спускане в морето, четири удара на веслата и ето освобождението на всички. Какво ще кажеш, мили братко?

— Опасно е!

— Можеш ли винаги да влизаш свободно в каютата?

— Във всеки час на деня и нощта, тъй като аз съм натоварен да пазя мис Уентуърд.

— Върви да й кажеш, че на борда са капитанът и младият смешник на барона. Кой знае, може и тя да измисли някакъв план.

— Добре, братко.

Докато тримачтникът се отдалечаваше, избягвайки куршумите на американските кораби и на кораба на барона, „Гръмотевица“ се беше наклонила на една страна като ранена птица в крилото, защото фамозният топчия на тримачтника пак беше улучил мачтата й.

На залез слънце корабът на барон Мак-Лелан и четирите американски кораба едва се забелязваха на хоризонта. Тримачтникът продължаваше да бяга и да бяга, отдалечавайки все повече и повече от нещастния барон младата мис с русите коси. За щастие, на борда му беше Каменна глава, който беше способен да омотае маркиз дьо Халифакс.