Битка в океана

IX. Една мъчителна нощ

Нощта продължаваше да бъде облачна и тъмна. Хулбрик, който ловеше риба край кораба, едва се забелязваше като сянка. Двамата бретонци, вместо да отидат в каютата, останаха на палубата, за да чуят по-добре кога стражата ще се смени.

— Приготвям си юмруците за кормчията — каза Каменна глава.

— Този кормчия изглежда здрав човек — отговори малкият Флок.

— Не ще устои на моя удар. Колко ли е часът?

— Полунощ наближава.

— Тупти ли ти сърцето?

— Нищо подобно — спокоен съм.

В този момент се чу заповедта, с която се сменяше стражата.

— Стига си бъбрил, малки Флок, от теб човек не може да чуе нищо.

— Аз ли бъбря? Ти си, който не можеш да замълчиш нито за миг.

— Сега ще мълчим, за да чуем вика на Волф. Когато човек падне зад борда, и то нощно време, екипажът се обърква и не знае какво да предприеме.

Изведнъж светкавици започнаха да прорязват небето и далечни гръмотевици нарушиха нощната тишина.

— Че ще трябва да вземем с нас и мис Уентуърд, и то в такава нощ, ето кое ме безпокои — мърмореше Каменна глава. — Не е лесно да се бяга в такова време, и то с жена… Ще видим!

След като престана да пуши кръстоса ръцете си, за да му починат мускулите. Приближи се към кормчията, който изглеждаше, че дреме пиян.

Внезапно вик надвиши шума от бурята:

— Човек зад борда!

Нито един моряк не може да остане неподвижен при такъв вик. Гласът на офицера от стражата издаде веднага заповед:

— Спуснете лодка!

Петнадесетина души побързаха да изпълнят заповедта. Каменна глава се доближи до кормчията, който беше полузаспал, и със силен удар го повали на земята. Малкият Флок, използвайки бъркотията, която беше настъпила на кораба, бързо хвърли едно въже на Хулбрик, който го улови и доближи лодката до кораба.

— А мис Уентуърд? — запита Каменна глава, който след като беше зашеметил и повалил на земята кормчията, се беше доближил до малкия Флок. Вместо отговор се чу в това време гневният глас на маркиза:

— Кълна се в една камбана! — извика Каменна глава. — Мис е била изненадана, когато се е готвела да бяга. Заговорът ни е разкрит! Да отплаваме бързо, докато не е станало късно!

За щастие нощта беше много тъмна и нищо не се виждаше, дори на малко разстояние.

— Поеми руля — каза капитанът на малкия Флок.

— Знаеш ли пътя?

— Не го знам, но най-важното сега е да се отдалечим.

Вятърът люшкаше лодката и я отнасяше все по-далеч и по-далеч от кораба.

На борда на тримачтника бяха забелязали вече бягството на двамата бретонци, защото след-няколко минути в тъмната нощ се чуха гърмежи от пушки във всички страни, а после загърмя и артилерията на кораба.

— Твърде късно! — каза Каменна глава.

Тримачтникът едва се забелязваше вече, а лодката плаваше все по-далеч.

— Спасихме си кожите, но не и мис Уентуърд! — рече младежът, който управляваше лодката. — Дали маркизът я е изненадал, когато се е промъквала към стълбата?

— Така предполагам и аз.

— Какво ли ще прави бедният Волф?

— Той не е глупав и ще съумее да се оправдае. Нали така, майстор пира-пира, ти какво ще кажеш?

— Аз не се безпокоя — отговори немецът. — Волф е доверено лице на маркиза.

— Е, приятелю, натоварил ли си на лодката оръжие и храна?

— Две пушки и храна за три-четири дни.

— Твърде малко, защото ние не знаем кога ще достигнем до нашия кораб или до американските брегове. Напредваме като костенурки.

— Мълчи!

— Друга канонада!

— Сигурно корабът още ни преследва. Не трябва да се оставим да ни уловят, Каменна глава, защото този път маркизът ще ни накара да танцуваме последния танц с въже около шията.

— Надявам се да избягаме. Благодарение на тъмнината ще можем да се укрием.

— Каква ли посока има тримачтникът?

— Откъде да знам! Открий го ти, защото си по-млад и имаш по-силни очи от моите.

— Но не са така проницателни като твоите.

— Да, това е вярно — отговори капитанът. — Дявол да го вземе!… Аз съм от Батц! Внимавай на кормилото, немирнико!

Вълните започнаха да стават все по-големи и по-яростни. Далечните гръмотевици се приближаваха.

— Буря иде — каза Каменна глава.

— Ти като албатросите отдалеч усещаш урагана.

— Да, немирнико, а ти внимавай за посоката!

Една водна планина ги издигна и понесе, като че ли Атлантикът искаше и тази плячка; сякаш на дъното си имаше малко жертви от бурите и ураганите.

— Дали няма да свършим, нагълтвайки се с морска вода? — каза малкият Флок.

— Ти си магаре! Аз се надявам да достигнем кораба ни. Но къде ли е той сега и кога ли ще го настигнем, ето какво искам да знам — отговори капитанът. — А ти, майстор пира-пира, защо не говориш? Как ти е стомахът?

— Е, наводнен — отговори немецът, усмихвайки се.

— Натъпкал си се със салами и бира от английския тримачтник.

— Допре, допре! — отговори германецът, който произнасяше „п“ вместо „б“ и затова бретонците го закачаха, като го наричаха „майстор пира-пира“, вместо „майстор бира-бира“.

Друга вълна накара всичко в стомаха на Хулбрик да се разбърка и нещастникът не знаеше какво да прави.

— Не трябваше да ядеш от тези червиви английски салами — каза Каменна глава.

— Но аз видях, че вие…

— Нас ти не ни гледай! Ние сме моряци и не страдаме от морска болест — подхвърли Каменна глава.

Той постави ръцете на ушите си и се ослуша.

— Какво има? — запита с безпокойство младежът, докато Хулбрик се свиваше от болки в стомаха.

— Гърмят още — отговори капитанът.

— Аз не чувам нищо.

— А аз ти казвам, че чувам канонада.

— Да не би да е нашият кораб?

Капитанът наведе глава като обезкуражен и рече:

— Аз не се надявам наистина да го срещнем отново.

— Е, тогава защо избягахме?

— Защото не ми харесва да бъдем обесени върху мачтите на тримачтника.

Друга вълна разклати лодката и предизвика проклятие в устата на немеца. След миг се чуха в далечината страшни гръмотевици, които трещяха и се разбиваха в далечните брегове, след това две светкавици процепиха тъмнината.

— Лошо! — извика капитанът. — Ето ураганът!

— Ако това е лошо за нас, то не е хубаво и за тримачтника на маркиза.

— Той е голям, докато нашата лодка е малка.

— Но може да устои прекрасно на пристъпите на морето.

— Това ще видим по-късно — добави Каменна глава, все още обезкуражен.

Като всички бретонски риболовци и той носеше един малък компас на веригата на часовника, от който не се разделяше никога. При светлината на една светкавица той се ориентира за посоката и каза на малкия Флок и на немеца:

— Вие се заемете с платната, а аз ще управлявам лодката.

Той се опита да напълни своята фамозна лула, но в този миг една голяма вълна се разби в лодката и бе последвана от гръмотевици и светкавици.

— Започваме сражение с Атлантика — рече капитанът, като сложи отново лулата си в джоба. — Ние сме родени моряци и не ще се оставим да бъдем лесно победени от този страшен ураган. Внимавай за платната, малки Флок!