ЯТАГАН И МЕЧ – Част 5 – Битката

IV Глава

КАРАРИЗОВО

Момчетата се прибраха в Боляровия хан. Още същия ден вестта за връщането им се разнесе из селото. Привечер цялото село спонтанно се събра пред портата на хана, който отдавна вече не беше страноприемница. Момчетата изнесоха няколко факли и ги поставиха в поставките от ковано желязо, които се намираха пред портата на хана. Те се разгоряха и осветиха всичко наоколо. Двамата братя стояха прави, селяните насядаха направо на пътя и по тревата около хана. По всичко си личеше, че момчетата имат да им кажат нещо важно. Хората осъзнаваха, че ако чалтиците бъдат открити от слугите на султана, ги грози смърт. Те имаха нужда от това да бъдат единни. Някой трябваше да ги организира, да ги държи изкъсо и да ги ръководи. Без водач селото бе загубено. Без човек, който да води и да заповядва, скоро всичко щеше да се разкрие и те щяха да бъдат обречени на смърт. Селяните знаеха как живеят околните села, виждаха и те как живеят и колко по-богати от тях бяха.

– Хора! – с висок и ясен глас каза Иван. Всички го познаваха и харесваха. Момчето беше израснало пред очите им. То беше най-работливото и силно в селото. Всички неведнъж се бяха убеждавали в голямата му сила. Макар още момче, можеше да вдигне по-тежко от мъжете, работеше най-много от всички и винаги помагаше на другите. Всички знаеха, че един ден ще бъде техен водач. Момчето не само работеше много, то бе най-близкият помощник на Кръстю Каратозев и единствено те двамата знаеха всички тайни по отглеждането на ориза. Говореше се, че имало тайна книга, оставена им от някакъв таен човек, в която всичко било описано, но никой не я бе виждал. Така или иначе, след като Кръстю напусна тоя свят, Иван беше останал единствената надежда на селото.

Хората гледаха двете момчета и погледът им се изпълваше както с гордост и вяра в бъдещето, така и с известна тревога. Те виждаха своя любимец Иван – строен и силен, а до него стоеше брат му – не толкова силен, но много умен. Всички признаваха бързия ум и преждевременната сериозност на момчето. Сила и ум, колко добра комбинация! Колко добре би било, ако те бяха съчетани в един човек, но при братята не беше така. Селяните знаеха, че двамата не ще могат да управляват селото заедно. Единият от тях трябваше да се наложи над другия и да победи. Атанас стоеше изпъчен, а в пояса си бе втъкнал красив ятаган. Оттам се подаваха и дръжките на две ками. Скъпоценните камъни от дръжката на едната кама блещукаха, отразявайки пламъка на факлите и привличаха вниманието на насядалите. В ръката си младото момче държеше някакво странно копие с пискюл от конски косми на върха. Личеше си, че то е принадлежало на много по-силни от него мъже. Така въоръжено момчето приличаше на аскер.

– Я, аскер ... Аскер! – премина глас през тълпата. От този момент нататък момчето получи този прякор и всички започнаха да го наричат Начо Аскера. По-късно неговите деца и наследници, и въобще целият му род бе наречен Аскеровите, макар истинската им фамилия винаги да си остана Хаджипеткови. Това име като че ли предопредели съдбата на момчето.

Момчето наистина приличаше на умалено копие на велик воин. "Какво ли означаваше всичко това? Защо бе препасало този ятаган и държеше копието? Откъде имаше тези скъпи ками?" – селяните се питаха всичко това и по кожата им преминаваха тръпки, защото всички предчувстваха скорошна развръзка. Повечето от тях искрено симпатизираха на по-големия брат, защото го смятаха за един от тях. Атанас им се струваше високомерен, той като че ли странеше от тях. Освен това всички знаеха кой е бащата на Иван – Яне, когото всички уважаваха, а Атанас бе копеле някакво. Всички казваха, че баща му е турчин, живял в хана няколко години. Сигурно бе изнасилил ханджийката Зеница! Най-различни слухове и предположения се носеха, но всеобщо бе мнението, че ще е много по-добре Иван да управлява, той все пак беше и по-голям. Само това, че бе безхитростен малко ги притесняваше, но какво да се прави.

Иван беше закачил меча на баща си в хана, а ерусалима, неговото пандахуси и двете му ками държеше в раклата.

– Хора – отново извиси глас Иван, – да отидем в черквата, че много неща имаме да ви казваме, а не е добре тук на пътя такива работи да се говорят! Те трябва да останат между четири стени!

Атанас, така както си бе въоръжен, предвождаше цялото село. Като някой Мойсей той носеше факла и като че ли показваше пътя на съселяните си. От ролята, която му се падаше, или от що, гърдите му се бяха издули и като че ли заплашваха да спукат копчетата на ризата му.

Когато отидоха в черквата, двете момчета застанаха пред амвона, а съселяните им запалиха няколко свещи. Повечето от тях използваха идването в черквата, за да се помолят и да запалят свещичка за здраве или за душата на някой умрял близък.

– Хора – каза Иван, а гласът му прогърмя. Акустиката в черквата бе много добра. Момъкът се коригира и заговори по-тихо и спокойно. – Двамата с брат ми Атанас получихме завещание от нашата майка – като каза това, той изпъна ръката, в която държеше същия онзи лист, оставен им от Риз баба. – Според него на мен се полага цялата земя на каазата и владеенето на селото.

Болшинството, като чу думите на момчето, веднага погледна към Атанас. Той стоеше изправен и все така стискаше копието, сочещо небето, а другата си ръка бе поставил на кокалената дръжка на ятагана. Като чу думите на брат си, той не помръдна, явно приемаше завещанието. Присъстващите въздъхнаха. Развръзката щеше да дойде много по-бързо, отколкото очакваха и сигурно всичко щеше да мине много по-добре и безкръвно.

– Брат ми получава Боляровия хан с двора му. Освен това от този ден аз ще отговарям за земята и производството на ориз, а брат ми и неговите потомци ще отговарят за охраната на каазата.

От днес нататък селото, което се появи около стария Боляров хан, ще се нарича Караризово! И нека това бъде тайно име на нашето поселение!

След това селяните, като се разшумяха, си тръгнаха. Иван също си тръгна. Той взе едната факла и тръгна да се прибира. Докато вървеше се чувстваше искрено щастлив. Чак сега осъзна колко голяма власт бе попаднала в ръцете му. Той бе станал много богат човек. Цялата земя на каазата бе лично негова, а също така и Караризово. Колко много хора и земя сега зависеха от него и щяха да се подчиняват на неговата дума! Трябваше да запази тази земя и властта си! Мнозина сигурно щяха да се опитат да посегнат на земята и богатствата му. Той трябваше да се защити. Какво да прави? Ханът, в който винаги бе живял, сега се оказа, че принадлежи на брат му. Той трябваше да живее някъде другаде, но къде? Сега не искаше да мисли. Прибра се все така опиянен от това, което му се бе случило през деня. Цял ден не бе ял, но и не чувстваше никакъв глад.

Иван седна на ниско трикрако столче в хана и се замисли за всички преди него, които бяха събирали богатството, което сега той наследяваше. Сега, когато Риз баба вече го нямаше, той можеше да седне и да обмисли всичко, което бе чул през всички тези дни, прекарани в пещерата. Опитваше се да си спомни това, което дервишът бе казал за прадядо му Вълчан, за дядо му Велко, за майка му и за баща му Яне. Всички те се бяха борили и бяха пожертвали живота си, за да притежава сега той тази земя. В тяхна памет той беше длъжен да запази богатството и да го увеличи. Той трябваше да стане най-богатият човек в равнината. Трябваше да продължи да изкупува земя и да увеличава владенията си.

В този момент Атанас, след като усети, че всички си тръгнаха и остана сам в черквата, падна на колене. Той много добре си спомняше молитвата, на която го бе научила майка му и за която твърдеше, че е била любима молитва на този, който доскоро бе смятал за свой баща – Яне. Момчето бе подпряло едното си коляно и все още държеше в дясната си ръка копието, а устните му мълвяха: "Господи, помилвай ме, умолявам те да не изпитам мощта на враговете си с помощта на господа моя бог

– Исус Христос! Да не чувствам болка и никаква мъка! Амин!"

Като завърши молитвата си, момчето се изправи. Какво му предстоеше сега? Иван беше получил цялата земя и Караризово, на него майка му му бе завещала само Боляровия хан. Какво да прави с него? Той винаги бе мечтал да обикаля света, да види чудни светове и да побеждава. Това беше мечтата му. Не искаше да прекара целия си живот на едно място! Не искаше цял живот да гние тук! Душата му копнееше за пътуване и за приключения, за какво му беше този хан? Но имаше нужда от пари, за да тръгне да обикаля света. Веднага би се отказал от хана и би тръгнал на пътешествие. Атанас си представяше как, яхнал кон, така както си беше въоръжен, обикаля по света. После мислите му се отправиха към далечни пустини, чудни градове, представи си ханъми, облечени в златотъкани дрехи и окичени целите в злато. После започна да си представя битки и победи. Така както си мечтаеше, изведнъж мислите му се насочиха към онзи ден, в който Риз баба им бе посочил пещерата със съкровищата. Представяше си скъпоценните камъни, всичкото злато и как той гребе с пълни шепи от него. Иван също знаеше къде е съкровището, затова трябваше да го изпревари и по-голямата част от него да скрие в друга пещера, която брат му не знае.

В момента, в който в Старата черква Атанас си мислеше за съкровището и за пещерата, за същото си мислеше и Иван, седящ на трикракото столче в Боляровия хан. Той мечтаеше да се добере до съкровището, с него щеше да купи още земя и да стане още по-богат. След като цялата земя бе дадена на него, а на брат му само охраната, сигурно и съкровището на Вълчан трябваше да се пада на него. Той беше по-голям и явно майка му бе решила да даде всичко на него. Атанас със сигурност не беше син на Яне. Той винаги бе знаел и чувствал това по погледите на хората, по недомлъвките, по хвърлени погледи. Всички много по-добре приемаха него, отколкото брат му. Дори леля му много повече обичаше него, отколкото Атанас. Сега Иван разбра защо е било всичко това. Той бе законният собственик на Караризово, каазата и Боляровия хан, а сега трябваше да отстъпи хана. "Къде ли беше Атанас? Защо се беше забавил толкова? Какво беше наумил и защо ходеше препасан с всичките тези оръжия?" – тези въпроси един след друг изникваха в главата на Иван. Скоро дойде и последният. "Дали Атанас не го бе изпреварил и вече не бе тръгнал към пещерата Дяволската дупка?" Може би, защото сам бе мислил да го изпревари и бе гузен, Иван скочи на крака. Не можеше повече да остане тук, когато брат му в този момент сигурно бързаше към пещерата. В цялото Караризово вече нямаше коне. Откакто цялото землище бе чалтик, единствените впрегатни животни, които се отглеждаха, бяха биволите. В обора на хана имаше два едри, черни бивола, с извити дълги рога, които ги караха да приличат на дяволи. Това бяха най-едрите мъжкари в селото и те заплождаха биволиците на цялата кааза. Биволите не само бяха много силни и можеха да теглят огромни товари, но можеха да се яздят и макар и бавни, возеха много удобно. Сега Иван се затича към обора с животните. Ако Атанас бе тръгнал пеша, сега щеше да го изпревари. Иван избра по-малкия от биволите, който бе по-лек и може би по-слаб, но много по-бърз. Отвърза животното и направо се метна върху гърба му. В ръката си взе остен и въоръжен само с него тръгна да излиза от хана. Дали да отиде все пак до Старата черква да провери дали Атанас не е все още там? Не, това щеше много да го забави! След като излезе от портата, Иван, вместо да продължи направо и да пресече Станимашкия път, за да отиде до Старата черква, зави надясно. След малко щеше да завие наляво и да се спусне по баира, а после да излезе от Долната махала и да напусне селото. Не след дълго щеше да пресече река Сушица. За бивола нямаше да е никакъв проблем да мине през брода на реката и да стигне до село Избеглий, оттам до Дяволската дупка бе съвсем близо. Тя се намираше преди Арапово и манастира. Така Иван изви повода на бивола и рогата му като извита лира се завъртяха надясно. С остена набоде дебелата кожа на животното и то тъжно измуча като че ли да покаже колко е недоволно от това, което му се случваше, а след това с лек тръс пое по пътя.

Атанас току що се прибираше от черквата и видя всичко това. Съмнение не можеше да има, Иван отиваше към Дяволската дупка и как само пришпорваше черния като Сатана бивол. Той го бе изпреварил. Младото момче се затича с всичка сила. Трябваше да го настигне и да го спре. Беше очаквал такова предателство от страна на брат си, но не веднага, не още същата нощ. Иван му беше оставил по-силното и едро от двете животни. Така както си беше с цялото въоръжение по него, Атанас се метна на гърба на животното. Под ръка нямаше остен, затова заръчка горкото животно направо с персийската кама. Само след миг вторият брат, яздещ не по-бавно своя бивол, изскочи на пътя и последва брат си.

Макар че Атанас бързаше, Иван бе взел достатъчно преднина. Атанас го следваше, без да отклони поглед от посоката, в която бе очаквал да е отишъл брат му. От взирането очите го заболяха и започна да вижда нарисувани пред него чудни картини.

Още по тъмно Атанас спря пред пещерата. Близо до входа ѝ видя завързан за клона на едно дърво бивола на Иван. Животното като че ли се зарадва, когато завърза до него своя бивол. Той въобще не се бе съмнявал, че Иван бърза именно към тази пещера. Сега вече бе напълно сигурен в това. Пред входа ѝ, там, където Риз баба бе палил огън, сега пак горяха пламъци. Дали старецът не се бе върнал? Атанас се огледа. Не виждаше следи от дервиша. Без да се бави, извади един горящ клон от огъня и веднага влезе в пещерата. Огледа наоколо, но от стареца нямаше и следа. Ако турчинът го нямаше, това означаваше, че огънят е бил запален от Иван, явно му е бил нужен, за да запали факла и така той се бе забавил доста. Преднината му със сигурност бе съвсем малка. Дали брат му още си спомняше пътя? Опитваше се да се движи бързо, но внимаваше много да не пропусне нещо и да загуби ориентация, а и не искаше брат му да се сдобие със съкровището, докато той гние паднал в някоя подземна яма.

Въпреки че внимаваше, на няколко пъти се подхлъзна и едва не падна. Особено опасно бе това в залата, тъй като тя бе на три ката. Сам не знаеше как, но скоро се изправи пред езерцето. Да, грешка нямаше, това бе езерцето, където Риз баба бе нагазил и бе преместил камъка. Сега то отново бе запълнено с вода, като че ли никога не е било източвано. Чак сега Атанас си даде сметка, че беше стоял на този бряг само преди няколко дни. Толкова много неща се бяха случили оттогава, че му се струваше, че е минала цяла вечност. Освен това на няколко пъти се усъмни дали старецът въобще им бе показал съкровището, толкова нереално му се струваше всичко, все едно е било сън. А сега се намираше като в кошмар и бързаше, и всеки знак, който срещаше по пътя, потвърждаваше, че всичко е било истина. Когато се изправи пред езерцето, изненадата му беше голяма. Очакваше Иван вече да го е пресушил и той да мине по сухо, но не бе така. От брат му нямаше и следа. Атанас внимателно огледа брега на езерцето. Ако брат му е бил тук, той щеше да остави следи, но такива нямаше. Къде беше Иван? Атанас стоеше и гледаше страховитата гледка, която се разкриваше пред очите му. Това не беше бездна, буря, вихрушка, водопад или някаква снежна буря. С тях момчето щеше да се справи или поне така му се струваше. Това, което го караше да изтръпва, докато гледаше гладката водна повърхност, бе някакъв страх – дълбок и първичен. Това не беше страх от това, което виждаше, а от неизвестното, подобно на страха от тъмното, когато не те е страх от тъмнината, а от това, което е скрито в нея. Сега той изпитваше същия този първичен страх. Какво се намираше под прозрачната и тиха водна повърхност, какво чудовище можеше да се крие там? Това, че нищо не се движеше, бе още по-страшно. Младото момче се чувстваше наблюдавано. Чудовището можеше да е навсякъде. Изведнъж му се стори, че ако го види, ще се успокои. Спомни си как, като беше по-малък, брат му го плашеше. Той скриваше с ръка едното си око, а с другото го гледаше. Тогава Атанас бе забелязал колко страшен е погледът на едно око. Човек е свикнал винаги да го гледат две очи, но едното око е като окото на Бог или на демон, то гледа втренчено и неподвижно, и това е непознато като усещане. Затова може би хората изпитват неудобство, когато пред тях има човек с едно око. Сега Атанас се чувстваше по същия онзи начин, като че бе наблюдаван от някакво могъщо огромно око. Беше чувал приказки за хали и змейове с око, голямо колкото езеро. Сега се взираше в прозрачната вода като че ли да зърне огромното око на чудовището. От ужас целият се бе вцепенил, дори вътрешностите му се бяха вдървили. Беше сигурен, че ако във водата види змиевидното тяло на някоя хидра, дори тя да се движи бавно, той нямаше да може да се помръдне. Атанас неведнъж бе виждал как змии бавно се приближават към мишки и извиват люспестите си тела, омагьосвайки ги. В този момент нещастните животинки стоят като изсечени от камък, без да помръднат, дори когато змията бавно ги поглъща. Сега той се чувстваше като мишка и имаше чувството, че змията вече го е хипнотизирала. Остана дълго време така, но нищо не се случваше. Постепенно се окопити. Трябваше да направи нещо. Все още можеше да избяга, но това означаваше да се откаже от богатството и мечтата си да обикаля света. Ако сега се откажеше, това означаваше цял живот да живее в Боляровия хан и да работи командван от брат си. Ако сега се върнеше, никога нямаше да си го прости и би заслужил всяка отредена му зла участ. Той се спря. Дойде му импулс да нагази във водата, но ужасът отново го обзе. Краката му се бяха вдървили. И като не успя да прекрачи, започна да мисли. Ако брат му го нямаше тук, може би той вече беше влязъл при съкровището. Хубавото бе, че нямаше откъде да излезе и той можеше просто да го изчака. Защо обаче езерото бе пълно? Липсата на стъпки му се струваше незначителна. Даде си сметка, че страхът го кара да разсъждава ирационално. Това го ядоса. Въпреки това, когато се опита да стъпи една крачка напред, краката отново не го послушаха. Ядоса се още повече на себе си. Беше заложник на един толкова първичен и силен страх, който не можеше да преодолее. Искрено съжаляваше, но трябваше да си признае, че няма сили да нагази и да премести камъка. Трябваше да признае, че ужасът, който изпитва, е много по-силен от него. Така мечтата му да бъде воин и да обикаля света се сблъска с този страх. Изведнъж му се стори, че ако излезе от пещерата, тази тежка прокоба и страхът ще изчезнат и той пак ще възвърне себеуважението и самочувствието си. Душата му копнееше да се обърне и да си тръгне. Не искаше да разсъждава дали това ще е бягство. Искаше само да се обърне и да се върне назад. Щеше да продължи пътя си и да забрави за езерото, в което завинаги щеше да погребе страховете си. Повече никога нямаше да си спомни за тази нощ и това езеро. Само да излезе навън. Някой ден, когато станеше воин, щеше да се върне и да вземе съкровището, което му се полагаше. Сега щеше да тръгне на път без пари. Ще продаде двата бивола и с парите все някак щеше да стигне до столицата на света Стамбул. Мечтата за Стамбул внесе светлина в мислите му. Вече не изпитваше никакво колебание, че трябва да продължи, само някакво малко съмнение се прокрадваше, че ако веднъж остави себеуважението си тук, после никога няма да може да си го върне обратно, а достойнството му, както старата кожа на змиите, ще остане тук приковано завинаги, а човекът не е змия, не може да живее без кожа и не ще може да намери друга такава. Все пак той замижа, стисна дръжката на борината в лявата си ръка и копието в дясната и се обърна. Не искаше да мисли. Когато излезе, щеше да помисли. Сега тук, в тази пещера, се чувстваше като в капан, а изтляващата борина показваше животът, който му оставаше. Тръгна решително да се връща. Отвори очи и се стресна. Иззад ъгъла прикрит го гледаше Иван. Ето къде беше брат му! Сега разбра защо през цялото време бе чувствал поглед, който го наблюдава. Брат му се беше скрил и надзърташе с едното си око иззад скалата. За момент Атанас изпита срам, Иван бе видял колебанието му. Той и без това се срамуваше, че го бе изпитал, но сега като разбра, че през цялото време е бил наблюдаван и че е имало свидетел, му стана още по-неприятно. На всичкото отгоре го бе видял човекът, срещу когото смяташе да се изправи. Сигурно щеше да изглежда смешно с цялото това въоръжение и страха в себе си. Изведнъж страхът се разсея. Сега, когато влизането в езерцето вече не беше важно, му се стори толкова елементарно да прекрачи в него. Съжали, че преди малко се бе уплашил и не бе успял да преодолее страха си.

– Ето къде си бил! – извика брат му и застана срещу него. На лицето му бе изписан гняв. – Знаех си, че си тук! Знаех къде да те намеря!

Атанас нищо не разбираше от думите на брат си. Те му звучаха като несвързани бълнувания, но сега нямаше време да мисли за това. Не знаеше как, но бе изпреварил брат си. Иван, който беше по-голям и по-силен от него, тръгна насреща му и все повече го притискаше към брега на езерото. Атанас отстъпи няколко стъпки. Трябваше нещо да предприеме, не можеше много да отстъпва, тъй като скоро щеше да "опре" в брега. Иван наистина бе по-силен, но освен остена нямаше друго оръжие в ръката си. Атанас бе по-малък и по-слаб, но много по-добре въоръжен и си даваше сметка за това. По-големият брат все така вървеше с голи гърди срещу него. За да го спре, с едно движение само, по-малкият брат смъкна острието на пиката, която държеше в дясната си ръка и голямото ѝ блестящо острие опря в гърдите на вървящия срещу него Иван.

– Какво правиш? – учуден извика брат му. – Вдигаш оръжие срещу мен?!

Жестът на Атанас явно бе достатъчно красноречив, защото Иван спря.

Сега двамата стояха неподвижни. Петите на Атанас почти докосваха водата, а острието бе опряно в гърдите на Иван. Отстрани изглеждаше все едно по-големият брат копнееше за езерцето, а брат му, с насочено острие към него, го възпираше и разделяше от копнежа му. Атанас мислеше трескаво. Какво да прави? Как да продължи? Беше ясно, че сега, когато бе извадил оръжие, нещата зависеха от него, но той сам не знаеше какво да предприеме. Да поиска ли да продължат заедно? Да използва ли смелостта на брат си и така двамата да стигнат до съкровището на Вълчан? Златото и скъпоценностите бяха толкова много, че щяха да стигнат и за двамата, а и за поколения напред. Въображението му рисуваше картината как двамата влизат при съкровището, отнасят го и си го поделят. Скоро обаче друга една по-мрачна картина изплува пред очите му. Тя беше как Иван се гмурка в страховитите води на езерцето и освобождава камъка, после двамата тръгват по коридора, Атанас върви отзад и така както си вървят, вади ятагана и бастисва брат си. В първия момент картината го уплаши и той се опита да я прогони от главата си. Тя обаче бе толкова силна и натрапчива, че пак се върна. Най-накрая като живителен лъч се появи третата мисъл. Дали двамата да не се върнат обратно и да оставят съкровището необезпокоявано? Това решение сега му се струваше най-разумно. Той вече бе решил да действа по този начин.

– Проследих те до тук – каза на брат си. – Видях те как препускаш пред мен. Искаше да откраднеш съкровището, нали! Защо ти беше всичко това, след като взе много повече от мен?

– Не е вярно! – стъписан извика Иван. – Ти тръгна пръв! Аз те последвах!

– Как стигнах тогава до тук? – попита Атанас.

– Сигурно пеша.

– Добре, хайде да вървим! – каза Атанас и леко мушна брат си с джерида в гърдите. Върхът на копието бе много остър и Иван почувства силата и опасността, която се криеше в този жест. Той се обърна и тръгна, осветявайки пътя пред себе си. Атанас го последва, с дясната си ръка той все още държеше копието насочено към гърба на брат си. Колкото повече приближаваха изхода на пещерата, и на двамата се струваше, че това е най-доброто решение. Когато излязоха, Иван видя двата бивола, които бяха вързани на клона един до друг. Веднага разбра грешката си. Щом брат му е взел втория бивол, значи той наистина е тръгнал пръв. Съжали, че се бе поддал на подозренията си и не бе проверил пътя към Старата черква. Покая се искрено и двамата се прегърнаха. След това двете момчета тръгнаха обратно към Караризово в разсейващия се мрак и гузно мълчаха. Нещата между тях вече не бяха същите. И двамата бяха мислили твърде лоши неща един за друг, за да ги забравят с един жест. Сега осъзнаваха, че щом са допуснали лошите мисли да ръководят действията им, някъде дълбоко в тях тези мисли все още ги имаше и те взаимно се подозираха. И на двамата това не се хареса и се опитваха да си внушат, че всичко ще е наред и че никога повече няма да мислят за това, но още не бяха стигнали границите на селото, когато и двамата отново замечтаха за съкровището. И двамата се заклеха да не допускат другия да бъде пръв. Иван беше недоволен, че Боляровия хан – неговата родна къща, бе останал на брат му, че трябва да го напусне и да си строи нов дом. Атанас пък бе недоволен, че цялата земя, всичкия чалтик, беше останал на брат му, а за него бе останала само една трошица – Боляровия хан. За какво му е? Той искаше пари и да се махне от тук. Мълчанието на братята продължи през целия път. То като че отразяваше празнината и пропастта, която бе зейнала между тях. Иван беше засрамен и реши по най-бързия начин да напусне хана. Трябваше веднага да си построи къща. Засега обаче нямаше пари и трябваше да остане при брат си. Когато влязоха в хана, той събра целия си багаж и го премести в двете кирпичени стаи, в които някога бяха живели всички Болярови. Свали и меча, както си бе с канията, и го взе със себе си. На стената на хана остана бял белег, който показваше къде точно е стоял мечът. С това искаше да покаже на брат си, че му отстъпва хана и че ще живее в него само временно. Той обаче направи това в пълно мълчание и е наведена глава, като се срамуваше да го погледне. Атанас също се срамуваше. Той се погрижи за двата бивола. Двете животинчета, както и братята, бяха преживели много тази нощ. По-малкият брат беше уморен, а навън се "разсипваше" хубав летен ден. С мълчание изгледа как брат му изнесе от хана всичко, което му принадлежеше. Отначало поиска да му попречи, но се спря. Може би така щеше да е най-добре. Непрекъснато си спомняше как стоеше с насочено към гърдите му острие и мислеше да го бастиса. Тези натрапчиви спомени не го оставяха, затова предпочиташе да не го вижда.

Умората притискаше клепачите му. Той залости всички капаци на прозорчетата на хана, така че слънчев лъч да не може да пробие вътре. Залости и вратата, после уморен легна на миндера. Беше оставил оръжията си подпрени до него, така, ако се наложеше, копието и ятаганът щяха да му бъдат под ръка. Последната му мисъл преди да заспи беше: "Трябва да следя Иван да не ме изпревари! Май ще бъде най-добре никъде да не ходя, а да се навъртам тъдява!" После сънищата го отведоха към един свят на видения, по-скоро на кошмари.

Селото вече се събуждаше. След като Иван пренесе всичко от хана в кирпичените стаички, той премете пръстения под. Вече можеше да живее тук. Сега обаче нямаше време за това. Днес бе специален ден. Това беше един от най-важните дни за чалтика. Още преди два-три дни мъжете бяха пуснали водата да изтече и сега оризищата бяха останали без вода. Зрелите вече оризови стебла стърчаха в рядка кашица от кал. Днес беше денят на жътвата на ориза. Той се жънеше подобно на житото, но през цялото време трябваше да се гази в рядката кал. За разлика от жътвата на житото, което се смяташе за женска работа, жътвата на ориза бе предимно мъжка. Разбира се, жените също участваха, но те по-скоро помагаха.

След като със сърп и паламарка се отрежеше сноп ориз, чието стебло бе по-жилаво от това на пшеницата, ръжта или ечемика, мъжът трябваше да отдели малка част от оризовите стебла и да ги пресуква, докато връзва с тях снопата, а след това да я удари в земята, все едно я побива. При това снопата ориз заставаше с класовете нагоре и така се оставяше в пресъхналите чалтици, докато се изпече, изсъхне и стане готова да се овършее на хармана. Харманът на Караризово бе в двора на Боляровия хан. Цялото село беше стегнато като в обръч от чалтиците. Нямаше нито една свободна педя земя. Това, което бе оставено като площад на селото – мегдан, бе съвсем малко, колкото всички да се съберат, но сигурно даже нямаше да могат да насядат. Затова предната вечер всички се бяха събрали пред вратите на Боляровия хан, който бе най-голямата сграда на селото. Къде щеше да намери земя за къщата си, на Иван не му беше ясно.

За да се приготви за жътвата на ориза, по-големият брат взе един сърп и отиде отзад в двора. Там имаше поставена желязна наковалня и няколко различни чука. Той взе сърпа и бавно започна да го клепи. Удряше метала така, че към острието изтъняваше. Понякога се замисляше за нещата, които съвсем скоро се бяха случили, и виждаше как металът се разтяга и дори се сцепва. Сега усещаше колко уморени са ръцете му и как не го "слушат". В последните дни бе преживял толкова много неща, а бе спал толкова малко. Трябваше да намери сили в себе си да продължи да работи. След като изклепа сърпа, взе един камък и заглади ръбовете и там, където бе допуснал металът да се изтъни дотолкова, че да се сцепи. Не бързаше да наточи сърпа, защото знаеше, че от това колко е остър ще зависи работата му през целия ден. Навън вече се чуваха биволските каруци на хората, които, натоварили семействата си, заминаваха за чалтика. Настроението на повечето от тях бе превъзбудено и те подвикваха на Иван, когато минеха пред хана. Всички го подканяха да побърза, че чалтикът не чака. Иван потърси и намери една паламарка. Това беше дървен уред, в който се вкарваха трите пръста, а на върха завършваше с нещо като голям клюн. Така жътварят можеше да обхване по-голям сноп и в същото време да избегне нараняване на кожата на ръцете от острите осили и режещите листа и стебла. Обикновено с паламарка се жънеше житото, но я използваха и за ориз. След като си избра удобна паламарка, впрегна биволите и тръгна. Не пришпорваше клетите животни, които и без това бяха уморени от снощното препускане.

Чалтикът искаше много работа и това изискваше от селяните сплотеност и взаимопомощ. Иван пристигна на чалтика последен от цялото село, което предизвика буен смях и подигравки. Разбира се, всичко беше добронамерено. На него обаче не му беше до шеги. Чувстваше се ужасно уморен. Слънцето го напече и това още повече го омаломощи.

Време за съвземане нямаше. Мъжете вече работеха. Той винаги е бил най-работният и силен сред тях. Сега Иван се стегна и започна със сила да реже снопите. Понеже искаше да покаже колко е силен и за да придаде настроение на останалите селяни, той заграби голям сноп с паламарката. Обхвана много по-голям сноп, отколкото трябваше, и със сила го отряза. Добре че беше наточил сърпа, та успя да отреже основата на снопа. Хората все още се шегуваха с него и използваха за шеги дори желанието му да работи. Той обхвана снопа със силните си ръце, отдели малък сноп от него и го пресука. Може би беше натегнал малко повече, защото той изпращя със сила и се скъса. Изненаданият от това Иван се опита да задържи снопа, но класчетата бяха като живи и се разсипаха. Младежът се ядоса, защото бабичките около него неприкрито се кискаха. Ядосан, Иван остави разпиления сноп на земята, без да го събере. В този момент няколко бабки се втурнаха да свършат това, защото нищо не трябваше да става зян. Момъкът се опитваше да се успокои. Наведе се, честта не му позволяваше да хване по-малък сноп. Това означаваше да се предаде и да признае, че е сгрешил или се е надценил. Така отново захвана голям сноп с паламарката. Хората спряха да работят. Те разбираха, че Иван води някаква борба, че иска да докаже нещо на себе си или на тях. Сега те стояха и гледаха своя нов водач. Всички му симпатизираха. Хубаво бе, че Иван искаше да покаже, че е юнак, от такъв водач имаха нужда, а не от някаква безлична мижитурка. Те всички осъзнаваха, че тяхната участ зависи от силата на водача им.

Иван беше обхванал големия сноп и с един замах отсече всичките стебла ориз. Стегна силно снопа, за да го контролира по-добре, после пресука по-внимателно снопчето, с което щеше да привърже големия сноп. От притеснение или от умора той обаче не успя да прекара правилно малкото снопче и когато с всичка сила дръпна, снопът се пръсна и оризените снопчета се посипаха на земята. Старците и жените наоколо цвилеха от смях и удоволствие.

– Пак го брактиса (брактиса – бракува, разсипа го)! Брактиса го! – повтаряха хората. Така от този ден започнаха да наричат Иван Бракмата или Бракмовия. Всичко започна от този злополучен ден. Вече щяха да го наричан Иван Бракмата, Бракмови щяха да наричат и рода му, макар те да си останеха по фамилията Хаджияневи.

Прякорът Бракма означаваше, че Иван е много силен в ръцете, но не чак толкова в главата. Прякорът бе по-скоро закачлив, отколкото подигравателен. Всички се страхуваха от Иван и никой не смееше да отрече силата на младежа или да му се подиграва.

Така само за два дни двамата братя получиха прякори, които щяха да носят цял живот. Тях щяха да носят и наследниците им. Атанас и потомците му щяха да се наричат Аскерови, а Иван и неговият род щяха да носят прякора Бракмови.

В следващите седмици Иван работеше всеки ден на чалтика. Той дори не помисли, че вече като голям господар може да си остава в селото и да не работи, а по цял ден само да командва и да почива. Той беше най-щастлив, когато работеше, когато беше сред съселяните си и контролираше нещата отблизо.

Тъй като по цял ден беше зает, почти нямаше време да се вижда с брат си. Все така си живееше в двете кирпичени стаи, но не ходеше в хана. Брат му не излизаше да го посрещне. Не знаеше къде ходи той по цял ден и какво прави, а и не го интересуваше. В този момент Атанас изучаваше оръжията и се опитваше да измисли техники за камите и ятагана. Кривото острие на турския ятаган бе много тежко и понякога не му достигаше сила, за да го развърти. С копието също му беше трудно да работи. То беше много дълго, явно държано от много по-висок мъж. Затова момчето най-много работеше с двете ками. Едната бе толкова красива, че не можеше да спре да ѝ се радва. По всичко си личеше, че е много скъпа. Цялата бе обсипана със скъпоценности. Беше толкова красива, че той дори не можеше да си помисли, че може да се раздели с нея.

Една вечер Иван разглеждаше книгите, които Риз баба му бе оставил. Измежду тях с учудване откри една, върху която имаше написани само три букви, които нищо не му говореха. Там пишеше: "Ето". С интерес я отвори. Вътре имаше много красиви цветни рисунки на светци и битки със змейове, явно правени от майстор зограф. Колкото и да беше странно, това не беше религиозна книга. Въпреки че бяха нарисувани като светци и наподобяваха библейски сцени, всъщност всичко това му напомняше на техники на борба, но тук те бяха комбинирани с удари с ръце и ритници. Иван гледаше все по-заинтересуван картинките. След малко той стана и започна да опитва отделните техники. Колкото повече разглеждаше рисунките, толкова по-ясно му ставаше всичко. Всяка страничка имаше една централна по-голяма рисунка. На нея обикновено бе изобразен Свети Георги и змеят в битка. Всъщност това представляваше най-характерната част от техниката. Отстрани малки рисунки като в рамка обикаляха голямата картина. Ако започнеше да разглежда малките картинки от горния ляв ъгъл и тръгнеше надясно, техниката ставаше все по-ясна. Макар да се бе борил, описаното в тази книга му беше непознато. Колкото повече се запознаваше с техниките, толкова по-интересно му ставаше. Всички смятаха Иван за един от най-добрите пехливани. Може би това му помагаше сега с такава лекота да разгадава техниките, които за един обикновен човек сигурно нямаше да означават нищо. Но за него картините оживяваха и разкриваха тайните си. Той си спомни своите учители. И Кръстю, и всеки, срещу когото се изправеше, твърдеше, че е много добър пехливанин. Всички му предричаха славно бъдеще, дори Риз баба му бе предрекъл големи успехи. Иван винаги бе знаел, че е добър борец, а сега книгата му помагаше да разшири идеите си.

След като свърши с "Ето", Иван разгледа и останалите книги. Другите две бяха с красиви корици, а третата изглежда не беше важна, защото бе е меки корици. Той я погледна съвсем бегло. На нея пишеше "Кесиджи китаб". Иван нищо не разбра и я затвори, но вниманието му веднага бе привлечено от останалите две книги. Той ги отвори и изведнъж цял един свят оживя пред очите му. Едната се казваше "Боляр пехливан китаб". В нея бяха описани техниките на борба на Боляровите, към които и той принадлежеше. Точно така му бяха показвали техниките баща му Яне, Кръстю и Риз баба. Така той ги помнеше и сега, като ги виждаше изписани, му ставаше много драго. В другата книга пишеше за смесване на двете борби – на Болярови и Бимбалови. Баща му беше успял да съчетае тези две най-добри борби в България, а може би и в целия свят и благодарение на това бе ставал три пъти башпехливан, и бе победил дори легендарния башпехливанин Кая. Тя се наричаше: "Яне башпехливан китаб".

Иван не се замисли откъде Риз баба имаше тези книги и защо му ги беше дал. Отколко време не се беше борил. Искаше да си възвърне добрата форма, отново да бъде силен и да се бори. Спомни си как преди всяка вечер с Атанас се бореха на хармана. Излезе от стаичката. Беше полежал малко и се чувстваше отпочинал от дългия ден на жетва на ориза. Изведнъж в него се появи желание да се побори и да опита новите неща, които току що бе видял в книгата. Дали срещу противник щяха да се получат така, както си ги представяше? Когато стигна до хармана, където скоро щяха да вършеят ориза на цялото село, той го видя. Атанас въртеше ятагана. Наоколо цареше лек дрезгав полумрак. Прекрасното оръжие проблясваше на светлината на факлите и като че ли оживяваше в ръката на брат му. Иван се приближи.

– Упражняваш ли се? – попита само за да започне разговора.

Атанас не отговори. Той знаеше, че не бива да губи концентрация, докато върти толкова опасно оръжие. Ятаганът бе чудно оръжие, той като че ли сам искаше да се движи по определен начин и учеше младежа как да го върти и какво да прави с него. Сякаш го бе омагьосал, Атанас не можеше дълго да стои, без да държи оръжието в ръка. В този ятаган имаше някаква магия, като че ли го водеше и крепеше някаква могъща сила. На Атанас му се струваше, че вече е готов да извърши подвизи с това оръжие, беше сигурен, че то ще влее могъщата си сила в неговата немощна ръка. Двамата – ятаган и момче, щяха да бъдат непобедими. Атанас усещаше това безпогрешно.

– Виждам, че се готвиш по онази част от завета, която се отнасяше за Бимбалови! Готвиш ли се за пехливански борби?

Атанас спря да върти ятагана. Не му харесваше, че брат му идваше при него. Всеки път щом го мернеше, пък било то и през спуснатите кепенци на хана, го изгаряше силно чувство на вина. Срамуваше се от себе си за това, което бе помислил и направил срещу брат си. Осъзнаваше, че в него все още има част, която е мнителна и му пречи да се сближи отново с Иван. Искаше, ако може, повече никога да не го среща. Знаеше, че това е невъзможно, но не можеше да свикне с това да го вижда.

– Упражнявам се с оръжия – каза Атанас.

– Оръжията няма много да ти помогнат срещу пехливаните на Бимбалови! Хайде да се поборим!

В Боляровия род имаше правило, че ако те помоли по-възрастен от теб да се поборите, не можеш да откажеш, защото това се смята за голяма обида. Така сега Атанас бе поставен до стената и нямаше как да откаже на Иван, който бе по-голям от него. Атанас знаеше, че за разлика от него Иван по цял ден работеше на полето и сигурно е много уморен. През деня той оставаше единственият човек в цялото село. Дори предъртелите бабички и дядовци отиваха на оризищата, кой с каквото може да помогне. Как ли го обсъждаха? Как ли му се подиграваха? Не му пукаше, Атанас се чувстваше повече от тях. В него имаше вродена някаква надменност и чувство за превъзходство. Какво го интересуваше мнението на тези селяни. Той беше тук за малко и скоро щеше да тръгне, без дори да се обърне. Очакваше го славен път. Дали работи, или не, сега не беше важно. Той беше предопределен за славни дела и пътят му го зовеше. Сега най-важното беше да изучи оръжията, да укрепне още и да намери пари за път. С работа пари не можеше да спечели и той знаеше това.

Иван гледаше брат си, който съчетаваше в себе си красиво тяло, много по-слабо от неговото, но много хармонично. Иван се отличаваше със сила, но тялото му като че ли бе издялано с грубо каменоделско длето, докато Атанас бе рожба на майстор ваятел. Лицето на по-малкия брат бе изящно, съчетало в себе си някаква решителност, но в същото време деликатност и красота. От различен материал бяха двамата и докато Иван бе от прост камък, силен и надежден, но не красив, то Атанас бе създаден от мрамор, чист и благороден. Иван знаеше, че силата на брат му е само привидна и че в сблъсък с него ще го строши. Непрекъснато виждаше в по-малкия си брат чертите на майка си. Тази красота и този финес той бе взел от нея. Мразеше го за това, че изглежда толкова добре, за това, че приличаше на Зеница, а той не. Чупливата му руса коса и красивото лице, всяка мома в селото тайно мечтаеше да срещне Атанас. Така майките и бабите харесваха повече него, а момите – повече Атанас. От много време Иван се заглеждаше и си бе харесал една мома. Тя беше няколко години по-голяма от него и много му харесваше с това колко е сериозна. Той трябваше да си намери сериозна жена, която да се грижи за него. Нямаше време за задевки и подобни глупости. Някой ден тя щеше да стане чорбаджийка, затова трябваше да е сериозна и спестовна. Казваше се Желязка. Иван непрекъснато се въртеше около Желязка и всеки път щом погледите им се срещнеха, ѝ се усмихваше. Желязка обаче не беше момиче, което ще те допусне близо до себе си. Говореше се, че не си е намерила още мъж, защото никой не я е виждал да се усмихва и с това плашела ергените. Досега никой не я беше поискал, макар отдавна да бе за женене. Колкото повече я гледаше, толкова повече Иван разбираше, че това е жената за него. Знаеше, че ще разочарова много майки и бащи, но той си я бе избрал. Желязка може би бе единствената мома в селото, която не въздишаше по Атанас. Желязка и Атанас – те бяха несъвместими. Той – красив и нежен, с къдравата си руса коса, големи лешникови очи, нежното носле и брадичка, а тя – некрасива, груба и решителна. Иван все по-сериозно се замисляше за това да предложи на Желязка да се оженят. Трябваше обаче преди това да построи къща, за да имат къде да живеят.

Престарялата Фурия седна до двамата братя и ги гледаше. Двете момчета се съблякоха и се приготвиха да се борят върху твърдата отъпкана земя на хармана. Това те бяха правили стотици и хиляди пъти, но сега нещата стояха иначе. Вече нямаше кой да ги гледа отстрани. Всички Болярови бяха мъртви. За последно се бяха борили преди няколко седмици при Дяволската дупка, под наблюдението на Риз баба, но оттогава не го бяха правили. За пръв път откакто бяха сами щяха да се борят без наблюдение и то тук, на земята на Боляровия хан.

Първоначално се договориха да се борят по-леко. Иван от много време не се беше борил и искаше по-скоро да си припомни. Двамата се съблякоха голи до кръста. Без определен знак, те скочиха напред и се вкопчиха един в друг. Бяха се уговорили да се борят леко, но това не се получи. Винаги ставаше така, те се уговаряха да се борят леко, но това не беше възможно, защото малко по малко всеки влагаше все повече сила и съвсем скоро двамата вече се бореха с всичка сила. Така стана и сега. Съвсем скоро двамата вече се въргаляха по земята. Борбата бързо се изостри и никой не си спомняше първоначалната уговорка. Иван усещаше как Атанас се опитва да го надвие. Атанас също се бореше на живот и смърт. Брат му го беше предизвикал и той трябваше да му покаже, че вече не е дете. Знаеше, че брат му е уморен и усещаше, че сега е моментът да го атакува. Скоро и двамата осъзнаха, че това не е просто битка. Всеки искаше на всяка цена да победи. Те осъзнаваха, че от изхода на тази битка зависи бъдещето им. Двамата сумтяха, дишаха тежко и почти извикваха, когато с голямо усилие се опитваха да се изплъзнат или да притиснат другия и да приковат раменете му към земята.

Битката продължи дълго. Никой от двамата не искаше да признае, че е по-слаб и да се предаде. Иван беше по-силен. Той беше по-голям, вече беше мъж и съвсем скоро щеше да вземе Желязка за жена. Сега не можеше да се откаже. Атанас се чувстваше ограбен и окован и за всичко това беше виновен Иван. Той го спираше да не може да вземе част от богатството и да тръгне на пътешествие. Атанас искаше да докаже, че и той е пораснал. Разбира се, осъзнаваше и много пъти бе признавал силата на брат си, но сега за пръв път смяташе, че е по-добър, макар и възползващ се от моментната ситуация. В последните седмици той се бе упражнявал упорито, а Иван бе уморен и отделен от пехливанлъка. Сега беше моментът!

Ако не бяха дошли селяни, които да ги разтърват, битката би продължила до смърт. Те случайно бяха минали покрай Боляровия хан и в приятната вечер бяха чули шумовете от борбата между двамата братя, макар харманът да се намираше в задния двор на хана. Явно борбата е била много ожесточена, защото хората веднага бяха разбрали, че това не е просто борба, а свирепа битка. Сега няколко от тях държаха едното момче, а останалите другото, но дори и така им беше трудно да ги удържат. Силни бяха двамата братя Начо Аскера и Иван Бракмата, ако не ги бяха разделили, сигурно щяха да се пребият. Момчетата нищо не казваха, но се гледаха с омраза и всеки един от тези погледи бе достатъчно красноречив. Мина доста време преди да пуснат Иван и Атанас. Те искаха да се уверят, че като ги пуснат, двамата няма пак да се нахвърлят един върху друг. Когато братята се поуспокоиха, мъжете решиха да си тръгнат. Тогава по традиция двамата отидоха и се измиха на бунара. Тъй като водата беше надълбоко, ваденето ѝ изискваше голямо усилие. Иван спусна дървеното ведро в бунара, после хвана дръжката, която въртеше дървената трупа и около която се навиваше въжето с ведрото, и я завъртя с усилие. После той обливаше тялото на брат си и така се редуваха. Докато се къпеха, Атанас каза:

– Бате, хайде да си поделим богатството от пещерата! Искам да тръгна да обикалям света! Искам да ми дадеш четирите китаба, дето ти ги даде Риз баба! Ти и без това няма да ги четеш!

Иван спря да го полива и учудено каза:

– Но това богатство не е наше! Нали помниш, че с него трябва да продължим завета на Вълчан?! Забрави ли колко хора са събирали това имане не за да обикаляш света и да го харчиш, а за да купим с него земя?!

– Земя! Земя! Стига с тая земя!

– Това имане не ни принадлежи, с него ще купя земя!

– Това означава да го вземеш ти, защото аз земя не искам!

– Това не го решаваме ние!

Атанас разбра, че разговорът за подялбата на съкровището бе приключил. Той се миеше и пръхтеше силно, като разпръскваше пръски наоколо. Въпреки изхода на битката, той считаше себе си за победител. Беше устоял и бе показал на по-силния Иван, че няма да се предаде. Беше изчерпал всичките си сили и сега вече се чувстваше свободен да действа както намери за добре. И друго нещо го радваше, той знаеше, че отнякъде му бе излязъл прякор и вече всички го наричаха Аскера. Някои на майтап, а някои на истина, но пък прякорът на Иван беше Бракмата, който бе много по-лош от неговия. Атанас се радваше, че по-големият му брат има такъв лош прякор.

Иван също смяташе, че е показал на братчето си, че няма да се откаже и бе доволен. Макар и уморен, беше показал кой е по-силният, беше сигурен, че му трябваше още малко време, за да извие врата на Атанас. Следващият път щеше да го пречупи и да покаже кой ще командва. Но всъщност разговорът за Иван не бе завършил. От много време той мислеше за Желязка и за новата къща, която трябваше да построи, за да има къде да живеят. Цялото село бе като остров сред оризищата, земята в селото бе толкова малко, че водите на оризищата миеха стените на външните къщи. В Гроб махала имаше малко земя, но Иван не искаше да живее до гробищата. Та той беше чорбаджия на тази кааза! Така единственото място в цяло Караризово оставаше Боляровия хан със своя голям двор. Какво да прави? Много добре помнеше, че ханът бе оставен като наследство за Атанас. Може би брат му би се съгласил да му продаде част от двора? Това обаче означаваше да го моли. Сега Атанас искаше да замине и спешно се нуждаеше от пари. Ако му дадеше пари, така едновременно щеше да го махне и да има земя за построяване на собствена голяма, богаташка къща. Единственото, което го притесняваше, бе това, че той пръв трябваше да попита и това можеше да изглежда като молба. В този момент обаче той се сети за Желязка и му се прииска колкото се може по-скоро да я има.

– Ако си съгласен да ми продадеш половината от двора си, ще ти платя достатъчно, за да можеш да тръгнеш на пътешествие – каза той и в същото време подаде китабите, които брат му беше поискал. Той вече ги беше прочел и бе запомнил всичко записано в тях. Те вече не му бяха нужни.

Атанас беше учуден. Не можеше да повярва, че чува добре.

– Какво казваш? – попита той.

– Да, ще ти дам пари, ако ми продадеш половината от двора на хана! Искам да си построя отделна къща!

На Атанас никак не му се искаше да дели хана с брат си. Това беше единственото му наследство и не искаше да го губи или разделя. Но после се сети, че той така или иначе не искаше да остане тук. Освен това Иван щеше да си построи собствена къща. Ако тръгнеше сега, Иван щеше да се настани и да живее в хана и кой знае, може някой ден като се върне да няма къде да се прибере и брат му да е заграбил всичко. Така Атанас хем щеше да вземе пари, с които да пътува, хем щеше да накара Иван да живее в другата част на двора на хана. Каква е разликата къде щеше да се върне – в хана е голям двор или с малък, след като така или иначе нямаше да го обработва. Във всичко това обаче той "хвана" една уловка.

– Ако се съглася, ще построиш стена между двата двора и докато ме няма, ще се грижиш за хана!

Иван беше искрено учуден, че Атанас толкова бързо склони.

– Добре! – той веднага се съгласи.

– И още нещо – каза Атанас. – Когато и да се върна, искам да мога да се настаня и да заживея в хана! – Иван отново се канеше да се съгласи, когато Атанас продължи: – Искам да отидем до черквата и там пред голямата икона да се закълнеш, че няма да влизаш в Дяволската дупка без мен!

Иван мисли дълго време, но после се съгласи само с едно допълнение. Двамата се разбраха, че Иван ще може да влезе сам в пещерата само ако със сигурност се докаже, че Атанас е мъртъв. Двамата си стиснаха ръцете, точно така както стискат дланите си дюлгерите, когато искат да кажат, че вече са приели поръчката и че всичко ще бъде изпълнено точно, здраво и в срок. Въпреки това Атанас настоя и двамата отидоха в черквата. Нощта вече беше преполовила, но Иван повтори думите в черквата пред Бог. Той се закле в това, което се бяха разбрали с Атанас.

Следващите няколко дни бяха най-тежките за Атанас. Той изгаряше от нетърпение да тръгне, но Иван търсеше и събираше пари, за да изкупи половината двор. Двамата се бяха договорили за доста голяма сума. Иван не посмя да се пазари, защото знаеше, че на брат му му трябва малко, за да се откаже. Така в следващите дни той отиде до Станимака, а после се наложи да ходи и до Филибе. Там от лихваря Аргирияди взе голям заем с огромна лихва. Иван обаче знаеше каква е печалбата от чалтика и бе сигурен, че само с едно ходене до Виена ще върне лихвите барабар с главницата. Така че беше спокоен.

Вечерта той се прибра в Караризово, а на другия ден се разчу, че Начо Аскера е тръгнал на пътуване и от този момент за него започна да се говори постоянно. Хората се сещаха за него по всяко време. Това, че го нямаше, обгръщаше липсата му с мистика и загадъчност. Във въображението си хората рисуваха картини и Аскера присъстваше в тях. Така скоро около името му се създаде легенда. Сега всички много повече го харесаха. Точно както е много по-лесно да си влюбен в някого платонически, защото твоето въображение дорисува липсващите качества на човека и го прави съвършен. А като опознаеш един човек, ти познаваш битието му и така е много по-трудно дълго да си влюбен в него. Така и селяните все повече харесваха Начо. Всеки в известни граници му завиждаше и като че ли чувстваше вина, че момчето ги напусна, може би огорчено.

Далеч от селото в полите на планината Ибрахим си беше построил малка кирпичена къщичка. За това му помогнаха добри хора от селото. Тя беше само с една стаичка и приличаше повече на самотна, запокитена воденичка, отколкото на къща за живеене. Защото как може да живее човек изолиран от хората тук, далеч от селото. Човек не може да живее сам, но старецът явно можеше. Той бе пожелал точно тук да построят къщичката му. Беше построена без пари и всички знаеха, че до няколко години ще започне да се руши. Но и за какво ли трябваше да стои по-дълго? Когато старецът си отидеше, едва ли някой би дошъл да живее в нея. Никой нямаше да може да издържи сред вълците и суровата планина. Колко много го увещаваха да му я построят по-близо до селото, ей така, да има човек да види, да чуе песента на мюезина или камбаната на черквата. Но не, не и не! Чалнат нещо в главата бе този старец и не искаше и да чуе. Той беше решил да живее точно тук. Така през почти цялата зима беше изолиран от селото. Когато паднеше повече сняг, дори някой да искаше, не можеше да отиде до него. Сурови планини са Източните Родопи, през зимата вали много сняг, а през лятото горещо слънце напича камъните по баирите. Как оцеляваше старецът никой не знаеше. Никой не знаеше и откъде дойде. Той като че ли нямаше близки. Откъде беше дошъл? Какъв е бил като млад? Никой не знаеше. Из селото тръгнаха слухове, но всички те се оказаха неверни, за други хора се отнасяха и все такава неяснота имаше около стареца. Сам той никога не говореше за себе си. Когато го питаха, замълчаваше и навеждаше глава. Личеше си, че не иска да отговаря. Постепенно хората го оставиха на мира. Явно беше преживял нещо ужасно. Защо иначе беше сам и къде бяха децата и ханъмата му? За турците най-важното нещо бе на старини да имат дом, многобройна челяд и всичките им жени и деца да ги почитат и да се грижат за тях. Къде беше челядта на този човек никой не знаеше. С времето хората спряха да питат. Те решиха, че или съдбата му е била толкова бурна, че той не иска да си я спомня, или е бил разбойник някакъв. Или пък всичко е било толкова обикновено, че няма смисъл дори да се разказва за него. Така хората оставиха Ибрахим в самотата му.

Ибрахим ага така си заживя в къщата извън селото като някой същи аскет, но не беше дервиш, защото никой не го чу да каже мъдра дума или наставление към някого. Никой не го чу и глупост да каже, седеше си, мълчеше и чакаше, но не чакаше нещо конкретно, а явно чакаше единствено смъртта. Беше ясно, че старецът е дошъл тук да дочака края си. Не искаше да се бори, да се запознава с някого и да се сприятелява, явно осъзнаваше, че го чака край и не искаше да се обвързва с хора от тази земя.

Имаше някои странности Ибрахим ага и скоро селяните ги забелязаха. Странеше той от християните и говореше само на турски. Сам беше Ибрахим ага, нямаше кой да се грижи за него. Хората започнаха да говорят, че ако реши някой да се отбие, старецът не го пускал в къщата си, а направо отвън ще му предложи на дънер или на някой пън да поседнат. Така и ще си говорят, седейки отвън. Може да криеше нещо, но пък може и просто вътре да беше мръсно и да се срамуваше. И макар всеки път след петъчната молитва Ибрахим да стоеше пред вратите на джамията и да просеше, никой не го беше виждал да влиза в джамията и да се моли на Бог. Един ден грозен слух се разнесе из селото: "Еничар е! Безбожник!" Мюсюлманите настръхнаха, те мразеха и се страхуваха от еничарите. Гяурската войска нападаше и се биеше срещу правоверните с такава злост, с каквато други правоверни не биха посмели. И нямаше турчин, който да обича еничарите. Те ги презираха за това, че са продали душите и рода си, за да бъдат войници. Но турците не харесваха и това, че никой от тях не познаваше еничар и нямаше познат или роднина сред тях. Така те не можеха да разчитат на милост или отстъпки. Освен това еничарите уж бяха мюсюлмани, но на друг Бог се молеха и не спазваха петъчната молитва и суната, като твърдяха, че тези правила им пречат да бъдат добри войници. Какви мюсюлмани са тогава? Те бяха някаква секта, хората се страхуваха и не ги разбираха.

Християните от селото също настръхнаха. "Еничар! Родоотстъпник и вероотстъпник, човек достоен за презрение!" Тези, които ставаха по-католици и от папата, макар и българи, приели веднъж исляма, се връщаха и издевателстваха над родителите и сънародниците си. Повече милост можеше да се очаква от турчин, отколкото от еничар. Турците все пак имат Бог и знаят що е милост, но от еничар такова нещо не очаквай! Макар и мюсюлмани, те бяха безбожници. Самите турци казваха, че еничарите не са съвсем мюсюлмани. И нямаше българин, който да не мрази еничарите.

С времето тези слухове се успокоиха, разбра се, че всичко започнало от едно момче, което се бе промъкнало в къщата на Ибрахим и там в стаята на стената бе видяло да виси страшен и в същото време чуден ятаган.

Никой не знаеше откъде у един толкова беден човек можеше да има ятаган, но какво пък. Това, че имаш ятаган, все още не означава, че си еничар. С времето слухът за еничара затихна, но остана някаква неяснота и загадъчност около този човек. Имаше някаква тайна и нещо неизяснено.

Старецът имаше и други странности. Хората твърдяха, че вечер, когато спял, не затварял вратата на къщата си и понякога виел към месечината като вълк.

Вечер Ибрахим се прибираше в къщичката си и духовете на хора, отдавна заминали си от тая земя, започваха да го преследват. Той се бореше с тях и опитваше да прогони натрапниците, но те се завръщаха пак и пак и с все по-страшна сила. Така той живееше с угризенията за всичките хора, които беше убил през дългия си живот, и се молеше за покой на душите им. Понякога мислеше за живота си. Колко много неща бе пропуснал, ако искаше сега, може да навакса с жените, пушене на опиум, ядене или да започне да пие вино. Цял живот се бе подлагал на лишения, но много добре знаеше, че тези неща не могат да се наваксат. Или ги правиш, когато ти се отдаде възможност, или не, но после не можеш нищо да наваксаш. Той се бе лишавал не защото не беше имал възможност, а защото така бе решил и смяташе, че е правилно. Така че да се опитва да наваксва бе най-глупавото нещо, което можеше да направи. Ако някой човек реши да започне да наваксва нещо, това означава, че не е доволен от това как е живял и цял живот е бил глупак, защото е живял живот, който не харесва. Ибрахим бе живял буйно, беше обиколил много земи, бе видял всичко, той нямаше какво да наваксва. Знаеше, че Егото не може да се засити и нямаше да допусне на старини да стане роб на своите страсти.

Някога, когато беше срещнал Бахтияр Казим в Истанбул, се беше възмутил от това как живеят еничарите след като ги изгонят или напуснат корпуса. Тогава се бе зарекъл да не става като тях. Те се затваряха в някакви мрачни дупки и се изолираха от света. Понеже и турците, и българите не ги приемаха, те все повече се изолираха. И защото бяха еничари, и цял живот бяха воювали с всичко и с всички, продължаваха да воюват с целия свят. Той се бе зарекъл като остарее да избегне такава участ, но ето го сега в същото това положение – самотен, изоставен, неразбран, барикадирал се срещу света, сам срещу всички, сам срещу целия свят. Постепенно се беше превърнал в това, от което винаги се беше боял.

През 1762 година до селото достигна вестта, че някой си Маринчо Бимбеля – Страшния бил починал. Ибрахим бе чувал за него. Знаеше и кои са Бимбеловите. Този Маринчо дълги години бе начело на рода Бимбелови и беше водил голяма дружина, която държала територията на Странджа планина, Източните Родопи и Загоре и спирала набезите на капсъзите, които по-късно щяха да се нарекат кърджалии и да залеят като чума земите на Българско, а и на цялата Империя. Най-много бяха те точно в земите, които преди това бе държал Маринчо. Някои казваха, че той ги бил подготвил и са от неговите хора. Този същият бе съпровождал шведския крал Карл XII, който като знак на благодарност му бе подарил синя лента с богата украса. Маринчо винаги и с гордост ѝ носел през рамо.

Понякога Ибрахим сядаше на пъна пред къщата си и мислеше. Той ли беше Махди? Той ли беше Избраният? Защо Бог не му изпращаше по-ясни знаци? Навсякъде Махди, Втория Христос (Завърналия се Христос) или Месията бе описан като същество, което ще притежава свръхестествени способности и огромна сила и ще бъде много повече от хората. Той обаче не беше такъв. Той беше най-обикновен човек. Всъщност дали беше обикновен? Не знаеше.

През целия си живот бе научил, че хората биват три вида. Първите два вида са тези, които имат нужда от обществото. Хора, които се хранят, робуват и са защитени от обществото. Хората всъщност са копие на мравуняка. Всеки човек е част от мравуняка и има определени задачи и цели. Тези, които са извън обществото, са презрени и отритнати. Хората в обществото се деляха на два вида: водачи и последователи. Отначало Ибрахим мислеше, че хората биват водачи и последователи, но по-късно бе проумял, че картината не е толкова проста. Последователите бяха слаби хора, които предпочитаха да бъдат водени. Всъщност във всеки човек, във всеки един момент, имаше и водач, и последовател, но в различна степен. Тези, които бяха слаби и незначителни хора, се бяха предали и почти не поддържаха водача в себе си. Имаше такива, свикнали да властват и да водят другите. Но тези две категории вече не бяха интересни на Ибрахим. Отначало той мислеше, че еничарите са като мравките-воини, но вече мислеше по друг начин. Бе прозрял нещо ново. Днес той най-много се интересуваше от третата категория, а това бяха хората, които се намираха извън обществото – отхвърлени и отритнати от обществото. Ибрахим смяташе, че именно от техните среди можеше да излязат истинските воини и Махди. Той беше точно такъв.

Беше сигурен, че ако някога Абдаллах ефенди бе попитал младите аджамиоглани какви трябва да бъдат, за да станат истински еничари – водачи, последователи или извън обществото, всички единодушно биха решили, че трябва да си водач, за да станеш еничар. Обикновените воини може да са последователи, за да изпълняват и да се подчиняват, но за да бъдеш еничар, трябваше да си водач. Това беше разликата между днешните воини, както западни, така и турски, и еничарите. Всички, включително и Ибрахим, тогава биха изкрещели, че трябва да са лидери, ако искат да станат истински еничари.

Днес обаче той виждаше колко много щяха да сбъркат тогава. Днес той бе разбрал, че единственият шанс да станеш еничар и да бъдеш Махди е ако си човек извън обществото. Ако не си надраснал обществото и си групов човек, ти не можеш да владееш себе си и живота си. И лидерът и водачът са подвластни на обществото, на морала и на груповите заблуди и легенди. Водачите участват в една игра с последователите и не могат да я прекъснат. Колкото и да се изживяват като велики, те са жалки, защото са зависими от последователите, от тези, които презират, но въпреки това предвождат. Водач и последовател са двете страни на една монета. Водачът не е по-свободен и не е повече себе си, отколкото последователя, този, когото води. Водачът задължително е бил последовател и пак ще стане такъв, когато силата му намалее. Той изпълнява тази роля, защото тя е нужна на последователите, но и на него. Така че всеки водач е двойно обсебен от играта. Само човек надраснал всичко това може да се почувства свободен и да бъде еничар и Махди. Затова груповите, социалните хора не могат да разберат еничарите и защо те действат по този или онзи начин. Чак сега Ибрахим разбра защо Христос бе казал, че царството небесно е за нисшите духом, за отритнатите и прогонените от обществото. Самият Христос беше такъв. Той не беше водач, бе станал водач за последователите, но всъщност Христос беше човек извън обществото. Ибрахим разбираше това много добре, защото беше като Христос. В този момент се почувства равен с него. Вече не гледаше на Спасителя, както гледаха на него последователите. Не го подценяваше, защото не гледаше на него като лидер и не се сравняваше с него. В този момент той позна Христос, защото погледна на него като на отритнат. Ибрахим и Христос бяха братя, те бяха равни, бяха еднакви. Това усещане го потресе. Той наистина беше Втори Христос! Той беше Махди!!! Това беше неговият Път! Беше стигнал толкова далеч, но как да предаде истината, до която бе достигнал? Как да предаде всичко това? Трябваше да има ученици и да им разкаже всичко това, за да могат те да го предадат на други хора. Той бе призван да потвърди Пътя на низвергнатите и отритнатите от обществото, но не социално отритнатите, не неудачниците, а хората надраснали обществото и надскочили човека. Ето защо Христос беше казал, че е Син божи! Нима това бе неговият Път?! Ибрахим беше учуден и възхитен. Неговият Път, учението му не биваше да се преподава като социално. То не биваше да се превръща в религия или догматично учение. Това беше един Път за хората, които са сами и живеят само заради себе си. Какво учение можеше да бъде това! То не трябваше да се преподава, нито да се изучава. Него можеха да го разберат само хора, готови да бъдат сами и да се отдадат на себепознание. Всъщност това учение не трябваше, а и не можеше да се преподава. Ибрахим се успокои. Всичко бе толкова ясно. Това, до което беше достигнал, бе само за него и нямаше смисъл да мисли за каквото и да е преподаване. Отново се сети за Еговия и Азовия учител. Той беше истински Азов Учител и сега разбра това. Едва в последните години Ибрахим започна да разбира всичко, което му се бе случило през дългия му живот. Престоят му в Дяволската дупка много му помогна за това. Сега гледаше на всичко по нов, различен начин. Струваше му се, че главата му е прекалено малка и не може да побере голямата истина, до която бе достигнал. За миг придоби кристална яснота над живота си. Той беше Махди!!!

Ибрахим разпери ръце като че искаше да прегърне, да обгърне целия свят. Не, по-скоро ръцете му приличаха на разперените криле на сокол. Ибрахим като че ли летеше. Не тялото и не мисълта, а душата му летеше и се бе устремила към Бог.

Но какво да прави като всяка вечер оставяше насаме със спомените си. Тогава най-силно усещаше колко е сам. Когато беше Риз баба, всичко бе толкова ясно, но сега нямаше право да бъде дервиш. Можеше, но не трябваше, защото вече бе прекрачил в света на мъртвите. Трябваше да си отиде, но Аллах още не го прибираше. Вечер се чувстваше самотен и оставаше сам в своя свят, със себе си и своите видения. Преди всеки залез на слънцето сърцето му се свиваше и той съжаляваше, че му се налага да преживее отново това. Вечерите и нощите му бяха населени с видения и призраци, сенките излизаха от ъглите и се взираха в лицето му. Той говореше с тях... и със себе си. А нощите бяха толкова дълги. Но най-лошо беше, когато дойдеше тя. Облечена в дълъг ефирен плат, тя престъпяше като че се носеше над земята и летеше. Той я познаваше много добре. През цялото време тя беше с него. Всеки път имаше различно лице или го сменяше като маска. Той говореше с нея. Гърдите му се разкъсваха от непоносима болка, гласът му като вой излизаше из отворената врата и смущаваше покоя и тишината на нощта. Той виеше като вълк и дори по-страшно от дивия звяр, а птиците и зверовете се плашеха. Хората също биха се уплашили, ако чуеха този вопъл.

Държеше вратата отворена, защото му се струваше, че стаичката го задушава. Мислите и демоните щяха да го смачкат, ако не я оставяше отворена. Би се задушил, би се смачкал. Оставяше вратата отворена, за да може, ако умре, душата му веднага да напусне този свят и да отиде при Създателя, не искаше да остане тук нито миг повече. Този свят за него се бе превърнал в ад. Докато повечето хора от тук отиваха в рая или в ада, този свят за него вече беше ад. Където и да отидеше, щеше да бъде по-добре, само да не слуша шепота на убитите от него. Някога смяташе себе си за смел. Когато убиваше, смяташе себе си за силен. Колко смешен, глупав и жалък е бил тогава. Сега трябваше да докаже смелостта и силата си. Сега беше истинската битка и болка. Лесно беше, когато убиваше, когато, без да се замисля, вършеше това или онова. Сега беше трудно. Много хора не осъзнават колко дълго продължават нещата и те остават в тях. Те мислят, че като махнеш с ръка, ще забравиш всичко, но това, което вършиш, оставя следа в теб и те променя. Това е истината. И никога не ще можеш да се върнеш към онази първична невинност на детето.

Тогава се появяваше тя. Тя беше точно това. На лицето си носеше маската на Божура, Ирис, Чичек, Бурчин, Зеница и всеки път говорът ѝ наподобяваше шепот. Той я виждаше, но не се заблуждаваше, тя бе съставена само от жените, които бе обичал. Тя бе част от него. Когато не се появеше и демоните го притискаха, той я зовеше. Гласът му се извиваше до облаците и небето плачеше, а той зовеше духовете изпод земята. Всички плачеха за силния мъж и за това, в което го бе превърнала самотата, тъгата и старостта. Всички плачеха. Ибрахим беше сигурен, че дори Аллах плаче за него. Не за него, а за битката, която той водеше. Силата, която се излъчваше от този сблъсък, не можеше да остави равнодушен никого. Ибрахим осъзнаваше, че това са последните му дела на този свят и искаше да ги направи така, както бе живял. Искаше да бъде безупречен до самия си край. Цял живот беше воин, дори сега ненужен и отхвърлен той щеше да бъде воин. Не заради някого другиго, а заради себе си.

"Ирис! Ирис! – един глас ме призова в съня ми. Този сън бях сънувал стотици пъти. – Ирис!" – мълвеше гласът.

"Ирис! Ирис! – един глас зове я в мрака. – През нощта ще оставя вратата отворена, ако се върнеш, да можеш да влезеш при мен и да се чувстваш очаквана!"

Той разбираше, любовта не беше просто някакво чувство, тя не е и разум, любовта е повик на кръвта.

Докато проклинаше съдбата си и зовеше всички духове от преизподнята, докато гледаше към мрачното небе с надвесени черни облаци, то се разкъса. Сноп ярка светлина се спусна от небето и нейде докосна земята. Той се огледа учуден, това място бе точно до него. Ибрахим гледаше нагоре и изпита истински религиозен екстаз. Спомни си онова време, когато бе изпитал нещо подобно около стените на Йерусалим. Сега обаче му се струваше, че Бог наднича иззад облаците. Той гледаше нагоре и очакваше да види нещо, което досега не беше виждал и това се случи. Като скъсано парче плат, нещо излезе от цепнатината в облаците. Това пърхащо парче плат се оказа гълъб. Истински бял гълъб се спускаше от висините. Животното кацна точно до него. Той беше сигурен, че това не е гълъб, а мелек (ангел).

– Гълъбице моя – заговори старият еничар, – гълъбице, защо идваш при мен чак сега? Аллах ли те изпрати при мен?

В този момент се сети за това, че кесиджиите винаги отглеждаха гълъби, с които да си пренасят съобщенията. Дали това, което сега стоеше пред него, не беше кесиджийски гълъб? Дали Яне баш кесиджията от онзи свят, от небето, не му пращаше знак? Или това бе духът на всички избити от него гълъби. Спомни си колко време със соколите си избиваше гълъби, а сега този ангел бе дошъл при него. Беше сигурен, че това е божи пратеник. Спомни си как в Библията пишеше, че Дух Господен се е спускал над земята под формата на бял гълъб. Точно така Бог беше изпратил Светия Дух и волята си в момента, в който Йоан Кръстител кръщавал с вода Сина Божи във водите на река Йордан. Това не беше гълъб, а Дух Божи. Ибрахим му говореше, разказваше му за живота си, за скърбите, победите и загубите си. Животното, без въобще да се плаши, се разхождаше пред него ту наляво, ту надясно и се кипреше, като че ли го слушаше. Той му говореше, а Бог все още държеше разтворено небето точно над него.

– Гълъбче мое! – говореше Ибрахим. – Кога Аллах ще се смили над мен и ще ме приеме? Как ти изглеждам? На колко години смяташ, че съм? Чувствам се толкова стар и уморен! Живях твърде много! Живях твърде много за един еничар! Повече, отколкото едно човешко същество може да понесе! Понесох повече страдание, умора и болка дори от Иса! Днес се чувствам стар и уморен! Трябваше да съм мъртъв преди много време... ако Аллах беше милостив към мен.

Винаги върших нещата като молитва и не се оплаках нито веднъж, когато нещата при мен ставаха по най-трудния начин, нито веднъж не се обърнах и не проклех съдбата си и Бог. Разбрах, че не трябва да се бориш срещу човека, а срещу грешките му. Така ще се бориш със злото у него и ще насърчиш доброто. За да победиш злото, първо трябва да намалиш злото в себе си, само така ще можеш да се изправиш и да се бориш със злото и в другите хора.

Така живях и сега очаквам участта си. Имам много грехове, но не към враговете си съм най-задължен. Вярно, че положих много от тях мъртви, но така трябваше да постъпя, нямах друг избор. Не съм длъжник и на приятелите си. Бях честен към тях и никога не ги предадох. Голямата ми вина е към хората и жените, които ме обичаха. Към тях съм длъжник. Винаги ги пренебрегвах и продължавах по Пътя си, изоставяйки ги. Затова ме посещават сенките им и ти. Знам, че затова си при мен.

В този момент, докато Ибрахим говореше така, до него се чу силен удар. Той погледна натам, откъдето се бе чул звукът. В кръга осветяван от Бог той видя пихтиеста маса от пера и смазано месо. Скочи на крака и отиде да види това, което бе останало от падналото нещо. Всичко около него беше толкова нереално и мистериозно, че отначало на Ибрахим му се стори, че това е Ангел Господен, някакъв малък ангел. Приближи се и видя, че беше птица. Нямаше грешка, от небето преди малко беше паднал сокол. Птицата, символ на свободата и волното небе, този воин на птиците сега лежеше пребит на земята. Бог първо бе изпратил Светия Дух чрез гълъб, а сега пред очите му бе изхвърлил от небето любимото му животно. Наведе се и взе пихтията от пречупени кости, които бяха пробили телцето му, счупените крилца, неестествено извити, кръвта и перата. Взе всичко това и то се събра в едната му шепа. Толкова лек бе соколът, като някакво въздушно същество. Държеше го и погледна гълъба, знаеше, че бялата птица се страхува от сокола, но сега не беше така, гълъбът все така се надуваше и обикаляше като че ли осъзнаваше, че соколът е мъртъв или мислеше, че Ибрахим ще го спаси. Соколът, макар и премазан, все още не беше мъртъв. Конвулсии разтърсваха телцето му, а върху дланта си чувстваше как сърчицето му все още биеше. Птицата се бе пребила, нещо я беше накарало да се спусне толкова ниско към земята. Гледаше главичката ѝ, която страшно висеше извита настрани, красивите, големи, умни, кръгли очи, жълтите перца и изящната човка. Хвана главичката и с рязко движение изви вратлето на птицата. Помогна на сокола да умре по-бързо, с това направи своя избор.

Атанас Хаджипетков ходеше пеша по пътя, който свързваше Станимака с Цариградския път. В цялото Караризово нямаше други ездитни животни освен биволи. Черните животни бяха бавни и бе немислимо с тях да се достигне до Истанбул, затова Начо предпочете да върви пеш. Така можеше, ако се наложеше, да се затича и да се скрие по-бързо. Беше взел със себе си цялото си въоръжение и една бохча, в която грижливо бе скътал парите от продажбата на част от двора на Боляровия хан. В пазвата си носеше китабите. Нищо повече не беше взел със себе си. Парите беше сложил в една протрита кожена кесия. Беше изчислил, че щяха да са му достатъчни да стигне до Стамбул и дори да си купи кон. Сега вървеше е бързата крачка на младеж, воден от дързост и любопитство, към това, което го очакваше. Още бе тъмно и той знаеше, че ако върви бързо, до обед ще стигне до Папазлий. Беше решил, когато стигне до Цариградския път, да си купи кон. За парите, които бе отделил, нямаше да купи кой знае какъв кон, но все пак искаше да е кон. Как ли щеше да изглежда с цялото това въоръжение яхнал магаре? Колкото повече вървеше, толкова повече въоръжението му натежаваше. Джеридът се накланяше напред и му беше все по-трудно да държи острието нагоре.

Ръцете му отмаляха, а в същото време при всяка крачка тежкият ятаган го удряше в хълбока и скоро кожата му се обели. Болката стана нетърпима. Той обаче продължи да върви. Докато не стигнеше Папазлий, нищо не можеше да направи. В селото пристигна чак привечер. Беше вървял много по-бавно, отколкото бе очаквал. Не искаше да дава пари за хан. В селото влезе в една кръчма, хапна купа леща с корав комат хляб и продължи напред. Целият ден бе ходил под безмилостните лъчи на слънцето и сега реши, че е по-добре да продължи вечерта, когато щеше да е по-прохладно. След като се напи добре с вода, продължи към Хаджи Елиз махала. Когато вече по тъмно излизаше от Папазлий, видя един дядо, които седеше пред портата на къщата си и му заговори:

– Ей, момче, откъде идеш?

– От Станимъка съм, дядо – отговори Атанас.

– А що не останеш да преспиш в хана? По тъмно е опасно!

– Нямам пари, дядо.

– А тия оръжия откъде ги имаш? Я какъв хубав ятаган!

Старецът явно беше забелязал оръжията, с които се бе окичило момчето. За всеки случай и за да не предизвиква любопитството и алчността на хората, които можеше да срещне по пътя, Атанас беше скрил двете ками в бохчата. Така че сега не се притесняваше от това, че старецът го бе огледал.

– Мои са си – отговори момчето и продължи.

Пътят му го водеше напред и скоро забрави за срещата със стареца. Постоянно се разкъсваше от това, че трябваше да пести пари и това, че ходенето му с всяка следваща крачка ставаше все по-мъчително. Скоро дотолкова се стъмни, че нищо не виждаше. Напредваше бавно, но и за никъде не бързаше. Беше решил да не пали факла или свещ, а да върви в тъмното. Така щеше да бъде прикрит и да вижда всички, които вървят по пътя, а те него не. Вървеше бавно и си мислеше. Вечерта вече бе напреднала. Изведнъж някъде далеч зад себе си чу силен шум и топуркане на копита. Атанас се почуди какво да прави, да се скрие встрани от пътя или да остане. Конниците много бързаха. Понеже нямаше нищо, с което да свети и да се обозначи, реши да свърне от пътя. Прикри се в оврага. Скоро конниците профучаха покрай мястото, където се бе прикрил. Те продължиха напред по пътя, а той излезе иззад храста и ги последва. Доколкото видя, те бяха облечени с дълги тъмни чаршафи, които се развяваха от бързия галоп. На главите си имаха тъмни чалми. По всичко си личеше, че не са аскер, а по-скоро приличаха на някакви хайти или бандити делибашии. Космите на гърба на Атанас настръхнаха, не една история бе чувал за зверствата на разбойниците, които скитаха по пътищата. Явно бързаха по някаква своя си работа. Къде ли щяха да нападнат и кого ли щяха да почернят? Той вървеше след тях, това бе най-сигурното място в момента по целия път. Отначало момчето беше много внимателно и мисълта за това колко близо са разбойниците го накара да бъде нащрек, но скоро се отнесе в мисли и притъпи бдителността си. Учуди се искрено, когато скоро отново дочу шума на препускащите коне пред себе си, но този път тичащи срещу него. Сега вече не се поколеба нито за миг и бързо скочи встрани, като се прикри в мрака. Конниците отново профучаха покрай него. В ръцете си този път те държаха факли и той успя много по-добре да ги огледа. Нямаше съмнение, това бяха пътни бандити. Като подминаха, той пак излезе на пътя. Нещо ставаше! Бандитите търсеха някого или нещо и то беше някъде тук. Атанас отново тръгна по пътя. Беше мъчително да носи джерида, а ятаганът все по-тежко го удряше в таза. Той вървеше, а една мисъл бавно се прокрадваше в главата му. Ами ако бандитите търсеха него? Въпреки това той отхвърли тази мисъл и продължи да се влачи по пътя. Когато обаче за пореден път дочу копитата на конниците, без повече да се оглежда и да се колебае, той зави надясно и побягна през полето. Пред очите му бе тъмно като в рог. Тичаше без да се оглежда, беше присвил колена, за да не се препъне. Полето обаче бе гладко, не знаеше в какво гази, но се опитваше да не се забавя. Чак когато се отдалечи достатъчно, се обърна и ги видя. Всички те бяха огромни и страховити мъже. Яздеха големи, силни коне, които приличаха на хищни митични животни. Единият от тях бе по-дребен, може би момче като него. Атанас ги огледа внимателно, защото те се въртяха на място. В ръцете си всеки държеше факла, която го осветяваше. Кръвта на младежа се смрази като наблюдаваше делибашиите. Един от тях скочи от коня и застана на крака. В ръката си държеше факла и явно оглеждаше следите.

– Оттук е тръгнал през полето – извика той и насочи пръста си в посока към Атанас. На момчето му се стори, че бандитите са прекалено близо до него. В следващия момент главатарят впи погледа си в мрака. Той гледаше право към него, сякаш го виждаше. Атанас овладя първоначалния си импулс да се обърне и да побегне и остана на място. Страхът го беше обзел. Знаеше, че ако бандитите тръгнат да го преследват, на мига ще го хванат. За негова радост те останаха на пътя и не се решиха да навлязат в къра. Другото страшно нещо беше, ако решат да останат до развиделяване, тогава щяха да го видят. Атанас стоеше, смешен и жалък, въоръжен до зъби, но без никакъв шанс да се противопостави на "изпечените" главорези.

– Ще го накълцам на парчета! – извика главатарят, така както се взираше в мрака. Нямаше никакво колебание в намеренията на мъжете. – Къде отнесе хубавите оръжия, малък мерзавецо? – продължаваше да вика главатарят.

Сега чак разбра, че мъжете сигурно имаха връзка със стареца, който го беше разпитвал. Не трябваше повече да остава тук. Когато беше излязъл от пътя, се бе отклонил вдясно, където в далечината се тъмнееха дебрите на Родопа планина. Като че ли инстинктивно бе търсил подслон в нейните недра. Сега беше благодарен, че бе поел в тази посока, обърна се и побягна. Джеридът му пречеше да бяга, затова скоро го провлачи зад себе си. Държеше го за острието и влачеше дръжката на копието. Тичаше "през глава", отначало се спусна през някакъв дол. Клоните на ниски дръвчета или храсти го шибаха в лицето. Не след дълго разбра, че това не е дол, а корито на река. Нагази във водите ѝ. Доколкото си спомняше, това можеше да бъде само река Мечка, която тук наблизо трябваше да се влива в Марица, а по-нагоре минаваше през Козбунар. Когато нагази в реката, не излезе веднага от другата страна, а продължи да върви нагоре. Тук тя ставаше по-плитка и нямаше опасност, ако преследвачите имаха куче и го преследваха с него. На едно място излезе от коритото на реката и продължи да бяга. Отначало дрехите му бяха мокри и му тежаха, а страданието му ставаше все по-голямо. В този момент обаче се сещаше за бандитите и това му вливаше нови сили. Опитваше се да не спира. Не си беше представял така пътешествието си. Тези мъже искаха да го убият заради оръжията му. Как ли щяха да го преследват, ако знаеха за златото или камите? Тичаше, но вече не на посоки. Беше сигурен, че пътят му го отвежда все по-далеч от Цариградския път и от преследвачите. Знаеше, че те няма да посмеят да го преследват по светло, но все пак продължаваше да тича. Скоро започна да се развиделява. Вече съвсем ясно виждаше могъщите недра на планината. Беше се отдалечил толкова много от пътя, дали пътешествието му не свърши преди да е започнало? Колко ли беше избягал, за да се приближи толкова много до спасителните хълмове? Изкачи един, а после още един. Вече почти се бе развиделило, когато изкачи поредния хълм. Движеше се по някакъв път, не много широк, който водеше към планината. Тогава видя самотна схлупена кирпичена къщичка. Болката, жаждата и гладът бяха станали нетърпими. Искаше почивка, имаше нужда някъде да се прикрие. Трябваше бързо да се подслони. Скоро стопаните сигурно щяха да се събудят за сутрешна молитва, ако въобще имаше стопани в това затънтено място. Къщата имаше вид на запусната и изоставена. Тя явно бе построена набързо и се състоеше само от една стая. Не можеше в нея да живее семейство. Атанас се приближи до дървената врата. Тя беше леко открехната, това бе странно. Потропа силно на нея и зачака. Не знаеше кое е по-добре, къщата да е празна или в нея да има хора, които да му помогнат. Скоро отвътре се чу шум.

– Кой е? – гласът беше немощен и го питаше на турски.

– Пътник – отговори момчето.

– Какво търси пътник по това време? – попита гласът.

По начина, по който питаше гласът, на Атанас му стана ясно, че старецът отвътре няма намерение да го пусне.

– Ранен съм! Пуснете ме! – тъжно каза младежът.

Гласът отвътре се забави дълго, най-накрая попита:

– Кой си и откъде си?

– От Станимъка съм – каза Атанас. – Разбойници ме преследват!

– Разбойници? – гласът бе несигурен. – Защо ги водиш при мен? Продължи си по пътя! – категорично отсече гласът и отвътре отново се чу изшумоляване. Явно за човека разговорът бе приключил. Атанас разбра, че нищо не може да направи. Той реши да надзърне през малкото джамче.

– Старче, ей, старче! – извика той. – Ще си продължа по пътя, но искам да те питам нещо! Кое е това село и как да стигна по най-бързия начин до планината?

Отвътре пак се дочу шум. Атанас надзърна и видя на бялата варосана стената точно срещу него да виси ятаган. Бързо се отдръпна от прозорчето. Явно човекът или хората вътре не бяха съвсем безобидни и бяха въоръжени. Той си даде сметка каква чудесна мишена представлява така застанал на прозореца, осветен от заранта, която се пукваше някъде зад гърба му. Явно наистина трябваше да продължи. Освен това, ако мъжете го преследваха, щяха да го направят точно в този момент, когато денят още не е настъпил, но нощта е отстъпила място на заранта. Той беше бързал, беше прикривал следите си, а сега беше спрял точно когато вече виждаше планината и първите ѝ склонове. Сега трябваше да бърза. Старецът отвътре обаче отговори на въпросите му, въпреки че те вече не го интересуваха.

– Селото се казва Ново село – гласът отвътре говореше на доста чист български.

– Ново село?! Българско ли е?

Това можеше да го спаси. Беше сигурен, че преследвачите му са турци и едва ли щяха да посмеят да влязат и открито да го преследват в българско село и то по това време.

– Смесено е селото, наполовина турско, наполовина българско – отговори старецът.

Това беше лошо. Явно трябваше да продължи към планината. Тъкмо се канеше да продължи, когато гласът отвътре попита:

– Как е името ти, синко?

– Атанас – отговори момчето.

– Атанас чий?

– Викат ми Начо Аскера.

– Аскера? Това ли е името ти?

– Не, по фамилия съм Хаджипетков.

Отвътре се чу все по-отчетлив шум. Когато дървената врата се отвори съвсем, момчето за малко не изпусна джерида, защото пред него, осветен от първите лъчи на показващото се иззад хълма слънце, стоеше Риз баба. Гологлав и като че ли още по-дребен, той веднага го позна.

– Риз баба! – възкликна момчето.

– Влизай! – просто каза старецът. – Аллах те праща при мен!

Двамата седнаха и заговориха. Старецът се погрижи за момчето, на огнището той изсуши дрехите му. Не знаеше как Риз баба щеше да го защити, ако бандитите бяха тръгнали по следите му, но тук, в кирпичената къща, се чувстваше много по-спокоен.

Когато Ибрахим взе джерида от ръцете на Атанас, се сети за най-чудното преживяване в живота си. Спомни си, че бе получил джерида в същия онзи ден, когато, придружаван от далила Осман, бе отишъл при емир абу ар-Разан и се бяха къпали в хамама му в сърцето на пустинята. Това си беше останало едно от най-странните му приключения и Ибрахим често се връщаше в спомените си към него. С времето бе започнал да разбира защо се беше случило всичко това. Емирът и неговите предци бяха построили или пригодили хамама не от самодоволство или показност, а за да направят нещо изключително с живота си. Ибрахим вече знаеше, че повечето хора през живота си имат пари да живеят, но не и да сбъднат мечтите си. Важно е, когато можеш да сбъднеш мечтите си и когато имаш много злато и съкровища, да знаеш какво да направиш и какви са истинските ти мечти. Тогава се разбира дали просто си в плен на тялото си, или имаш силата да мечтаеш. Това бяха правили абу ар-Разан и предците му. Ибрахим бе разбрал всичко това едва по-късно, когато се връщаше в спомените си.

Не след дълго той се отърси от мислите си и се върна към действителността.

– Селото е много далеч от Цариградския път – каза Риз баба. – Бабаитите няма как да стигнат до тук. Спри и си почини за по-дълго!

Атанас имаше доверие на стареца, затова се успокои.

– Кои може да са били тези бандити? – попита като че ли себе си Атанас.

– Така като ми ги описа сигурно са били хората на Емин ага Хасковлията.

– Емин ага – повтори Атанас.

– Откакто дойдоха тук, нападат де що видят и със султана се опитват да мерят снага, толкова голямо е самочувствието им!

– Арнаути ли са, или турци? – попита пак момчето.

– Никой не знае – с гняв в гласа каза старият еничар. Личеше си, че го е яд, но не толкова на бандитите и на Емин ага, а на себе си и собствената си немощ. Атанас гледаше пламъка в очите на стареца и си представяше как, ако той имаше сили, сигурно би станал и лично би повел битка срещу капсъзите.

– Кръстихте ли селото Караризово? – попита мъдрецът.

– Да, учителю.

– Накъде си тръгнал, какво търсиш тук по това време и защо хората на Емин ага те преследват?

– За това – каза момчето и посочи зу-л-фикр, висящ на колана му. В следващия момент се сети, че бе видял на стената също да виси ятаган. Погледна към нея, там наистина висеше ятаган. Вгледа се по-внимателно и се усмихна. На стената това, което висеше, не беше втори зулфикр, а рисунка. Да, старият мъж много сполучливо бе нарисувал на стената си почти точно копие на ятагана, който висеше на силяха на Атанас.

– Защо е това, Риз баба? – попита момчето, като посочи с глава към рисунката на стената.

Старецът като че ли бе очаквал въпроса.

– Много любопитни хора има, така ги плаша!

После двамата говориха надълго и нашироко. Към обяд Атанас усети колко е гладен. Риз баба също беше гладен, но в торбата му имаше само две-три шепи ориз.

– Караризовски е – каза старецът с нотка на гордост в гласа. – Най-вкусен е той! Вземам само от него и винаги мога да го различа. Макар да го продавате тайно, винаги мога да разбера от него ли вземам, или друг!

Атанас беше много гладен и нямаше да се наяде с толкова малко ориз. По всичко си личеше, че старецът живее в голяма мизерия. Каква ирония? Човекът, който на мига можеше да стане най-богатият човек в Румелия, в Империята, а може би и в света, живееше като последен просяк. В този момент това подразни момчето. Скоро откри, че ядът му е насочен не толкова към стареца, колкото към брат му, с когото не успяха да се разберат и да си поделят съкровището от пещерата.

– Риз баба, искате ли да отидем до селото, да купим ориз и да си го сготвим? И едно пиленце може да си купим – скоро додаде момчето, за да изкуши стареца. По всичко си личеше, че мъдрецът бе стоял гладен дълго време, защото скоро кимна с глава в знак на съгласие. Двамата излязоха навън, където вече бе слънчев обед. Атанас се чувстваше много изморен, но слънцето като че ли вля живителни сили в тялото му. Той седна на едно голямо дърво, което служеше за дръвник, и се напече на слънчице. Потиснатото му настроение от нощта бе изчезнало, чак сега се почувства истински спокоен. За пръв път се бе почувствал като животно, което група ловци преследва, за да убие. Безсилието и страхът от това да не го хванат го бяха изморили толкова много. Сега копнееше за почивка. Двамата отидоха до чаршията на селото. Голямо беше Ново село и чаршията му бе богата. Атанас купи ориз и едно пиле. После помоли стопанина да го заколи, оскубе и изчисти. Хората го зяпаха с неприкрит интерес. Толкова време бяха чакали да научат нещо повече за стария Ибрахим и ето сега нещо се случваше. Те се пулеха насреща му и след като двамата отминеха, всички цъкаха с език. Приликата бе поразителна. Значи старият просяк все пак имаше роднини. По всичко си личеше, че той бе негов внук или може би син. Атанас усещаше всичко това и му ставаше смешно. Тези хора не подозираха колко много грешат, но старият турчин като че ли нямаше нищо против това. Всъщност Атанас не осъзнаваше колко прави са хората и колко далеч е той самият от истината. За да не привличат вниманието върху себе си, Риз баба го беше накарал да остави всичките си оръжия в къщата. Те ги бяха скрили в една дупка в пода. Когато Атанас му беше подал ятагана, забеляза как светнаха очите на Риз баба, но това не беше алчност, защото той дори не погледна безспорно най-скъпото оръжие от всичките – богато украсената кама.

– Хубаво оръжие! – беше казало момчето.

– Скъпа вещ – беше се съгласил старецът.

– Откъде я имате? – попита момчето. – Риз баба, защо тези оръжия държахте отделно от съкровището?

– Държах отделно тези оръжия, защото са лично мои!

Момчето се беше учудило. Свят човек с толкова много оръжия?! Тогава старецът беше продължил:

– Тази кама – беше казал Ризи баба, – ми е подарък от самия султан, но преди това е принадлежала на персийските шахове.

Риз баба не забелязано на устните на момчето се бе появила ехидна усмивка.

На връщане двамата минаха по пътя от Ново село към къщата на Риз баба. В този момент пред тях изневиделица се появиха същите онези капсъзи от снощи. Атанас остана прикован на едно място. Този път конниците бяха много повече. Отпред яздеше същият онзи мъж. Той имаше красиво, но в същото време свирепо лице. Силата и жестокостта бяха смесени в решителните черти и издаваха един несломим характер, роден да властва, но и да рискува. Това бяха чертите на лице, готово да жертва себе си, да общува със смъртта и без страх да се впуска в рисковани начинания. То всяваше страх и със сигурност караше всеки, към когото се обърнеше, да застине и да признае превъзходството на този, когото наричаха Емин ага. До агата яздеше момче на не повече от 5-6 години. То беше опънато като струна. Когато конниците стигнаха до двамата пътници, ги обкръжиха, като яздеха в кръг, а на място останаха само Емин ага и момчето. Атанас си даде сметка, че дори да имаха оръжия, едва ли щяха да могат сами да се справят с въоръжените до зъби капсъзи, които яздеха в кръг все по-бързо и по-бързо, а конете им танцуваха от нетърпение да продължат по пътя.

Погледът и лицето на Емин ага като че ли не подействаха на Риз баба. Той остана прав и въпреки старостта тялото му беше гъвкаво и готово във всеки момент да влезе в бой. Атанас беше застинал с вдървени крака, той гледаше стареца с надежда и му се възхищаваше.

Емин ага заговори на турски. Атанас разбираше за какво си говорят двамата мъже, но не можеше да заговори без да го познаят, че не е турчин.

– Ага ефенди – каза конникът, – кое е момчето с теб?

– Това е внукът ми, ага – отвърна старецът. – Тук е да ми помага и да се грижи за мен!

– Откога е при теб, ага?

– Откъм месец някъде.

– Как те викат?

– Ибрахим е името на вашия покорен слуга, ага ефенди.

Явно името не се стори познато на капсъзкия водач и фигурата на стареца не привлече вниманието му.

– Скоро да сте срещали едно момче въоръжено до зъби, с красив ятаган на кръста и с джерид в ръка?

– Не сме срещали такова момче, ага! – чистосърдечно отвърна старецът.

– Ти ли живееш в къщата по-горе по пътя?

– Аз – отвърна старецът.

– Скоро е минало покрай къщата ти.

– Не съм го виждал – категорично отвърна Ибрахим.

– Сигурен ли си? – вежливо, но настоятелно попита главатарят, като втренчи поглед в лицето на стареца. Риз баба устоя на погледа и спокойно отговори:

– Ако бях срещнал такова момче, щях да го запомня, ага!

Емин ага огледа босите крака на момчето, намръщи се и пришпори коня си. Явно бързаше да настигне беглеца. Момчето, което беше на гърба на коня, впи свирепия си поглед в Атанас. В този момент Атанас беше благодарен, че не му се наложи да говори, но при турците беше така, когато говореха двама по-стари, младите трябваше да мълчат и да слушат. Чак сега момчето разбра защо, когато стигнаха до чаршията, старецът го беше накарал да събуе цървулите си, а после за негова изненада ги бе изхвърлил в едно дере. Явно капсъзите имаха добър следотърсач, който го беше проследил. Сега следите му водеха до селото, а той се връщаше бос. Момчето все така стоеше и гледаше Атанас. То имаше черни очи и явно искаше да подражава на Емин ага, защото се опитваше върху детското си още лице да предизвика същата свирепа гримаса. Това по-скоро се стори смешно на българина.

– Хайде, Мустафа! – Емин ага подкани момчето.

Мустафа явно не беше доволен, но се втурна да настигне главатаря, опитвайки се да запази достойнството си и "свирепото" си изражение. Когато останалите конници последваха Емин ага, Атанас шумно въздъхна. Тежък товар се спусна от раменете му. Той осъзна колко смело се бе държал Риз баба и че на него дължеше живота си.

Двамата се прибраха. Атанас беше щастлив и спокоен. Над огнището оризът къкреше, а пилето, завито в няколко големи листа лобкa (лобка – ниско тревисто растение с големи листа, нарича се още "слонско ухо"), които старецът бе откъснал, се печеше в огнището.

– Накъде си тръгнал? – попита старецът.

– Вече не ми се остава в Караризово – каза младежът. – С брат ми не се разбираме.

– Скарахте ли се?

Атанас си спомни как Риз баба, преди да изчезне, ги беше заклел да не се карат. Сега момчето очакваше старецът да се ядоса, но вместо това той само се натъжи. За да го успокои, Атанас каза:

– Не, не сме се карали! Изпълнихме вашето завещание точно, но аз не исках да оставам да живея в Караризово! Искам да отида в Истанбул, да обиколя света!

В очите на момчето се бе появил странен блясък. Ибрахим гледаше този блясък и виждаше в момчето себе си преди много години.

– Атанас Хаджипетков – каза той. – Защо те нарекоха Аскера?

– Не знам, може би, защото постоянно говорех за това, че искам да участвам в битки и да обиколя света.

– Значи сега те наричат Атанас Аскеров?

– Да!

Тежка въздишка се отрони от гърдите на стария мъж. Явно човек не можеше да избяга от участта си. Сигурно целият му род бе орисан да бъдат воини и авантюристи. Ибрахим разбра, че оттук нататък целият му род щяха да се наричат Аскерови и сигурно за всичко това беше виновен той. Спомни си, че когато беше млад, едно от многобройните имена, с които го наричаха йолдашите – братята от корпуса и неговите учители, беше Ашъкер, което означаваше "Воин на Светлината".

– Защо ме преследват според вас, Риз баба? С какво толкова ги привлича ятаганът, който ми подарихте?

Чак сега Ибрахим се замисли. Защо наистина Емин ага така настървено преследваше ятагана? Дали не беше разбрал, че това е Вторият меч на исляма? В последните години все повече банди на така наречените "тагли ешкиаси" (планински разбойници) обикаляха пътищата. Хората, които преди участваха в хайдушки дружини, сега преминаваха на страната на капсъзите. За разлика от хайдутите, които защитаваха бедните от богатите, българите от турците и най-вече от своеволията на турските аги, капсъзите бяха просто бандити. Те нападаха, избиваха, изнасилваха и изпепеляваха всичко, що се изпречеше насреща им. Отначало бандите им бяха малки, но колкото по-слаба ставаше властта и еничарите се занимаваха е обири и с личните си работи, толкова капсъзите ставаха все по-силни и нагли. Из Румелия все по-често започваше да се говори за двама капсъзи: русчукският аянин Исмаил Тръстеникли, който вилнееше из Северна България и Емин ага Хасковлията, който все повече засилваше властта си и от него пищеше цяла Южна България и Тракия. За Емин ага се знаеше, че трупа голямо богатство в различни пещери. За богатството му се носеха легенди, дори се твърдеше, че в съкровището му е дори златната корона на патриарх Евтимий Търновски.

Можеше ли Емин ага да е научил легендата за зу-л-фикр и да иска да го притежава, твърдейки, че е нов пророк или Махди? Или е разбрал, че носителят на ятагана знае тайната на съкровищата на Вълчан. Тази мисъл досега не бе идвала в главата на стария еничар. Можеше ли някой да преследва ятагана изкован специално за него? Беше мислил, че като остави зу-л-фикр в ръцете на своя наследник е изпълнил мисията си, но в последно време все по-често мислеше за меча на Махди. Оръжието много му липсваше. Всяка вечер, всеки миг бе копнял за него, с цялата страст, на която беше способен, бе желал да си го върне. Сега беше учуден от това, че ятаганът беше изложил на опасност сина му. Старецът дълго мисли и най-накрая реши. Не беше случайно, че Емин ага преследва ятагана, явно той знаеше за меча на Махди. Той, Ибрахим, макар и стар, отново трябваше да защити ятагана и мисията на живота си. Може би щеше да направи това за последен път в живота си. Тази мисъл го накара да се усмихне. Тя като че ли го съживи. Битка, може би последна, но битка! За това беше мечтал! За това се беше готвил цял живот! Предстоеше му да се изправи в една последна битка и да победи, да защити сина си и бъдещето си!

– Мисля, че Емин ага не преследва теб, а ятагана!

– Ятагана? Защо им е ятаганът ми? Видях ги, те са добре въоръжени, защо им е още едно оръжие?

– Този ятаган е специален. Мисля, че Емин ага е разбрал това.

– А кое беше момчето, което яздеше до него? Кой е той?

– Не знам, но ще науча!

След като се нахраниха, Атанас легна да си почине. Той даде пари на Риз баба да отиде да купи нещо за вечеря. Много му се ядеше туршия и нещо солено. Искаше да хапне сланина, но знаеше, че старецът като мюсюлманин едва ли ще може да намери сланина. Мюсюлманите не отглеждаха свинско, защото го смятаха за нечисто месо, но дори да се опиташе да купи сланина от християните в селото, това щеше да предизвика въпроси. Така Атанас си замълча, а този, който бе казал, че името му е Ибрахим, тръгна към селото. Момчето спа до другата сутрин. Старецът го чакаше за закуска. Той бе приготвил благ ориз. Това беше варен ориз подсладен с петмез. Когато се събуди, Риз баба му поля да се измие. След това се избърса с малък пешкир и сядайки да хапва, каза:

– Риз баба, благодаря за гостоприемството! Много ми помогнахте, починах си много добре, но трябва да продължа! Нямам много пари и ако остана по-дълго при вас, няма да имам пари, за да стигна до Стамбул! Така че трябва по най-бързия начин да продължа!

– Ще ти кажа истината – каза старецът. – Изрисувал съм меча не само за да плаша децата, а защото това оръжие е специално за мен. То ми носи късмет! Това оръжие е символът на моя живот! Това оръжие – продължи да говори Риз баба и в същото време махна капака в пода, и извади ятагана. След това почисти канията му и прекара треперещи от вълнение пръсти по него. – Това оръжие е зулфикр – старецът каза това с някакъв особен тон, като че ли Атанас трябваше да знае какво означава, но името нищо не му говореше.

– Какво означава това? – попита момчето, след като се опита да произнесе на ум това, което Риз баба беше казал.

Старецът разбра притеснението на момчето и каза:

– Не си ли чувал за зулфикр?

Атанас само поклати глава.

– Зу-л-фикр е Мечът на исляма. Това е мечът на нашия пророк Мохамед. Той бил изкован не толкова Пророкът да побеждава и да наложи исляма сред другите народи, колкото да властва над демоните и всички светове. Затова демоните ме преследват и с хищните си нокти разкъсват душата ми, но ти ми го върна! Донесе моето спасение и покой!

С времето знанието за зу-л-фикр се е загубило. Някои казват, че в битка той се счупил, други твърдят, че притежават меча и че това, което е в ръцете им, е Мечът на пророка. Някои смятат, че мечът се пази от султана в Топкапъ сарай. Това – продължи да говори старецът като посочи меча – е Вторият меч на исляма или така нареченият "Меч на Махди". – Момчето не реагира по никакъв начин на думите на стареца. – Знаеш ли какво е Махди? – Атанас отново само поклати глава.

Тогава старецът реши, че е безсмислено да му обяснява каквото и да е. Чак сега се сети, че той е християнин и нямаше как да знае за Махди и за зулфикр и да го оцени, затова започна да говори направо.

– Емин ага отнякъде е разбрал за зулфикр и ще го търси, докато не го открие. Единственият ти шанс да продължиш напред е без ятагана, иначе рискуваш живота си. Ще трябва да продължиш пътя си без него.

Атанас харесваше много ятагана, но той сам се беше убедил, че дори с оръжие в ръка няма кой знае какви шансове срещу капсъзите.

– Мислех, че ще е най-добре малко да поостанеш при мен, но ти си знаеш най-добре. Помисли и ми кажи какво ще правиш, а аз през това време ще ти разкажа за момчето до Емин ага! Това бил някой си Мустафа, дете на бедни родители от Русчук. Толкова малък, а вече постъпил на служба при Русчукския аянин Исмаил Тръстениклияга. Той имал голяма дружина и подобно на Емин ага "вършеел" из Северна България. Та този Исмаил си харесал момчето и по всичко си личи, че го готви за свой приемник. Момчето се нарича Мустафа. Явно Исмаил Тръстениклията, за да сближи двете капсъзки дружини от двете страни на Балкана, е изпратил момчето да чиракува при Емин ага или го държат като заложник. Никой не знае, макар всички в селото да говорят за това. Понеже виждам, че искаш да тръгнеш, слушай какво ще ти кажа! – при тези думи Риз баба извади лист хартия и перо и започна да пише нещо. Атанас го гледаше с интерес. След като изписа листа, той го сгъна и започна да пише върху друг. Мина много време преди старецът да спре да пише и да заговори:

– Давам ти две писма.

Атанас ги погледна. Писмата бяха написани с арабски букви, които той не разбираше.

– Давам ти две писма. Когато отидеш в Истанбул, отиди в квартала Еминьоню...

След това Риз баба бавно и много внимателно му разказа как да намери къщата на Хъкъ в столицата на Империята. Атанас слушаше с широко отворени очи и като че ли виждаше града и улиците му. Мечтата оживяваше пред очите му. Отначало момчето нищо не разбираше, но осъзнаваше, че това са много важни думи и слушаше внимателно.

– Изврати се духът на еничарския корпус. От 1705 година султанът вече не е събирал рекрут от девширме. Измряха вече старите капъ колу, а новите еничари не са истински воини, слабаци, страхливци и интересчии, това са днес еничарите. Старият дух на братство и справедливост вече го няма. Днес еничарите с нищо не са по-различни от капсъзите и бандитите, които обикалят навън. Ти трябва да се опиташ да върнеш онзи дух на капъ колу! Заклевам те, възроди духа на капъ колу в еничарския корпус!

Атанас нищо не разбираше. Струваше му се, че старецът говори нелепи и несвързани неща, но от уважение към белите му коси слушаше. Все пак за втори път го беше заклел. След това Ибрахим върна всички оръжия на момчето без зу-л-фикр, подаде му двата свитъка и каза:

– Точно тази подкупност ще ти помогне да те приемат за еничар, без дори да си мюсюлманин, защото еничарите вече не са това, което бяха. Като доказателство за достоверността на писмата покажи султанската кама. Ако те питат за мен, кажи това, което знаеш и не се учудвай на нищо, което ще научиш за мен! А сега тръгвай и нека Аллах бди над теб!

След това двамата отидоха до селото. Риз баба му помогна да си купи евтино едно конче. През цялото време момчето искаше да попита стареца откъде знае толкова много за еничарите, но не посмя. На другата сутрин Атанас тръгна рано, още по тъмно. Той веднага се насочи към Цариградския път. Яздеше бързо, кончето, макар и нищо особено на вид, явно беше издръжливо и го приближаваше доста бързо към столицата. Атанас вече не пътуваше вечер. Чу, че Емин ага вилнеел наоколо и търсел някакво момче с ятаган. Той бързаше и се молеше съдбата никога вече да не го среща с капсъзите.

Само на едно място Атанас се поколеба. Когато стигна до Бакаджиците, сети се за Бимбалови от Пашакьой и Факия. Спря кончето и дълго мисли дали да не се отбие до Пашакьой и там да предизвика най-добрия пехливанин от Бимбаловите. Беше се чул, че наскоро умрял старият Бимбалов, този, когото наричаха Маринчо – Страшния. След него Бимбалови беше повел Кралю Бимбалов, но той беше много по-голям от Атанас. После обаче се сети за Истанбул, който го очакваше, а и от много време не се беше борил. Още помнеше онази вечер, когато се бяха сборили с Иван. Това време му се струваше толкова отдавна, а всъщност бе съвсем скоро. Все пак настроението му беше потиснато от случката със срещата и преследването му от Емин ага, затова реши да продължи и да не изкушава съдбата.

Вечерта остана да преспи в един хан в местността Бакаджиците. След това пътят за Едирне и Стамбул продължаваше по река Тунджа към Мустафа паша. Атанас хапна добре, после се приготви да поспи, но преди това реши да отиде по нужда. Тръгна да си намери място за това и в този момент го видя. Малката му трепереща фигурка се бе свила до стената на хана. Отначало Атанас помисли, че някой го дебне. Може би някой от капсъзите или съгледвач на Емин ага? Атанас бързо се обърна, извади персийската кама и се приближи до треперещото дете. Хвана го за косата и го извлече на светло. Там го разгледа. Момчето беше около четири-пет годишно, одърпано, гладно и мръсно, с прокъсани дрехи. Личеше си, че е гладувало, защото ребрата и раменете му стърчаха през кожата и заплашваха да я прободат и да се покажат през нея. Първоначалното притеснение на Атанас премина. Момчето беше толкова мръсно, че му бе трудно да определи колко е тъмна кожата му и дали е българче, циганче или турче. А от това, че беше гладувало, не можеше да се определи на колко години е.

– Как те викат, бе? – попита на турски до колкото го знаеше Атанас.

Момчето го гледаше с големите си очи, но нищо не отговори. Явно не знаеше турски. Най-много го впечатли слабото му вратле, което едва държеше голямата му глава. Атанас реши да пита на български:

– Кой си ти? Откъде си?

Като се оглеждаше уплашено, най-после детето отговори: