ЯТАГАН И МЕЧ – Част 5 – Битката

III Глава

ДЯВОЛСКАТА ДУПКА

С времето около Боляровия хан се оформи нещо като село. Все повече семейства идваха и се заселваха в центъра на каазата. Кръстю като управител на Ибрахимбейовата кааза се възползва от опита на султана, той вземаше определени семейства да работят на чалтиците и те оставаха завинаги в селището. Така тайната оставаше скрита, а Кръстю и всички те знаеха, че от опазването на тази тайна зависи животът им. С годините Кръстю и Ирис спряха да вземат повече семейства, но въпреки това селото се разрастваше. Чалтикът се нуждаеше от много ръце, които да работят. Хората имаха големи семейства, затова Кръстю оставаше все повече ориз за препитаването им. Вече се бяха оформили Горна и Долна махала и една по-малка, която се беше появила около Боляровия хан. Тази махала, понеже се намираше най-близо до гробищата, се наричаше Гроб махала. Надолу от нея се намираше черква, която всички пришълци наричаха Старата черква и вече като че ли никой не помнеше на кой светец бе посветена, нито кога е била построена. Така цялото село посещаваше Старата черква, а Ирис и останалите Болярови посещаваха и параклиса "Свети Георги", който се намираше близо до Боляровия хан.

От ориза селото печелеше добри пари, но Кръстю беше посветен от Ибрахим и от излишните пари не си позволяваше никакъв разкош и лукс, а продължаваше да купува земя, която да присъединява към Ибрахимбейовата кааза. Тя, разбира се, се включваше към външните територии на каазата, в която нямаше чалтици.

Всъщност Ирис управляваше каазата. Тя също знаеше за завета на Вълчан. Кръстю беше чувал, че тя и Божура са внучки на самия Вълчан войвода. Двамата се разбираха прекрасно. Кръстю си водеше записки за всичко, което се случваше. Всеки ден той очакваше Ибрахим ага да се върне. Искаше, когато господарят си дойде, да завари всичко в ред. Дори на няколко пъти дописа някои неща в книгата "Рисалат кара риз". Знаеше, че Ибрахим ага ще го похвали за усърдието. Разбира се, позволяваше си да пише само многократно проверени неща. Добре че агата беше написал книгата на български, защото знаеше, че той можеше да пише и с арабски букви.

Кръстю продължаваше всеки ден да води заниманията по борба на двете момчета. И двете напредваха много добре. Иван беше много силен, още от дете той се отличаваше с голяма сила, може би, защото от малък работеше на оризищата, освен това се бореше с огромно желание. Той порасна левент и силен. Работеше много и бдеше над цялото семейство. Скоро стана ясно, че момчето притежава душа на воин. Беше малко наивен, но добър по душа. Атанас растеше много по-хитър от брат си и често използваше огромната сила на по-големия си брат в своя полза. Иван или не се усещаше, или беше добродушен и не се дразнеше от това.

Така изминаха много години. Божура и Кръстю остаряха, двете момчета пораснаха. На всички беше ясно, че двамата ще наследят каазата и ще я управляват така добре, както и досега. Всички гледаха братята с надежда, радваха им се и се гордееха с тях. Не знаеха защо носят различни имена, но това не ги и интересуваше, беше ясно, че двамата са голяма сила и че бъдещето им принадлежи.

В последните години хората, а и Ирис и Кръстю, търсеха име, с което да нарекат селото. Един ден Ирис не стана от леглото, притеснените синове се събраха около постелята ѝ. Майка им лежеше, а дългата ѝ бяла коса беше пръсната на възглавницата. Под очите ѝ имаше големи тъмносини кръгове. Чак сега те видяха колко стара и грохнала е тя. Иван седна, хвана главата на майка си и я постави в скута си.

– Майко, майко! Защо лежиш? Болна ли си? – питаше той.

Ирис повдигна клепачите си и погледна двете момчета. Те очакваха тя да им даде нареждания какво да правят за деня, но Ирис не каза нищо такова. С немощната си ръка им направи жест да се наведат към нея. Явно ѝ беше трудно да говори високо, а това, което момчетата трябваше да чуят, бе важно. Синовете ѝ бяха силни, въпреки крехката си възраст бяха широкоплещести, със силни ръце и вратове като на бик. Сила и решителност лъхаше от движенията им. Иван беше три години по-голям и много по-силен. Никой не можеше да каже откъде идва силата на момчетата, дали от бащите и майка им, или от това, че по цял ден работеха тежката работа на оризищата, а може би от това, че всяка вечер се бореха. Сега стояха и гледаха болната си майка. Иван беше на около седемнадесет години, а Атанас – на четиринадесет.

– Мили мои – каза Ирис и това много притесни момчетата. Не бяха свикнали майка им да ми говори по този начин. Нещо лошо се беше случило и явно старата им майка беше много болна. – Трябва да ви кажа няколко неща, но не искам да отговаряте, а само да слушате.

Момчетата само стояха и слушаха, и без друго не знаеха какво могат да кажат. Колкото повече слушаха, толкова повече осъзнаваха, че майка им наистина е много болна. Но тя не каза нито дума за болестта си.

– Момчета, когато си отида – момчетата понечиха да възразят, но жената само с един жест ги спря, – отидете до Риз баба и го питайте...

Братята знаеха, че от много време в покрайнините на Избеглий и Арапово, в една пещера живее дервиш, когото наричаха Риз баба (Оризовия баща) (баба – учител, баща, духовен наставник, свят човек, знаещ, мъдрец. В някои от ислямските секти това е митичният създател на сектата.).

– Питайте Риз баба за договора между вас двамата и нека той ви каже всичко що иска да ви научи, а вие слушайте и се учете от него! И нека той ви разкаже за завета на Вълчан! И още нещо, попитайте го за името на селото, защото, ако някой има право да му даде име, това е той!

– Защо, майко? От къде на къде той ще дава име на нашето село! Той е гъзваджия (гъзва – чалма, чалмалия), как ще го слушаме? Ние сме християни и православни, а той е мюсюлманин, защо да го слушаме?

– Той е умен и свят човек и ще ви обясни всичко. Обичайте се и дръжте един на друг! Помнете, че сте змейове! Вие сте последните истински змейове на земята! – това бяха последните думи на Ирис. До вечерта тя беше мъртва, а беше само на шестдесет години.

Двете момчета, след като погребаха майка си, изчакаха 40 дни, за да се успокои душата ѝ и да са близо до нея. Стояха и гледаха двата пресни гроба, защото близо до гроба на майка им беше натрупана пръстта на наставника им Кръстю Каратозев, който бе умрял предната година. Сега на момчетата им оставаше само леля им Божура, но тя се беше чалнала нещо. Постоянно ходеше и си говореше сама, като повтаряше, че иска да иде при Яне и Ирис и смяташе, че двамата са я изоставили на тая земя. Всяка нощ тя изчезваше нанякъде. Една вечер момчетата решиха да я проследят и видяха, че ходи на гробищата, а там се хвърля върху гробовете на майка им и Яне и ридае, заравяйки лице в рохката пръст, като че ли искаше да влезе в земята, така както си беше жива.

Тъкмо на 40 дни на майка си братята се прибираха от гробищата. Леля им вече се беше прибрала в хана, защото беше станала и отишла на гробищата по-рано от тях. Сега те се вървяха към хана и скришом мислеха за това, което им е приготвила за ядене. Иван веднага тръгна към кирпичените стаички встрани от хана, където живееше тя и готвеше. Атанас последва брат си. Растяха момчетата и въпреки всичко, което се случваше, винаги бяха гладни. "Сигурно ще има пилаф за ядене" – помисли си Иван и устата му се изпълни със слюнка. Отвори вратата на стаята и това, което видя, го ужаси. На нивото на главата му висяха краката на леля му Божура. Той гледаше шарените ѝ дебели плетени вълнени калцуни и цървулите, които бяха паднали на пода. Краката ѝ леко се клатеха. Иван погледна грозното посиняло изкривено лице само за миг. Все пак успя да види дебелия син език, който се подаваше от устата на жената, застинала в предсмъртна гримаса. Макар че сам беше ужасен, обърна се и затвори очите на Атанас. Брат му се изненада и поиска да види какво толкова брат му крие от него и защо затваря очите му. А Иван нямаше сили да каже и дума. Очите му бяха пресъхнали и не можеше нито да заплаче, нито да каже каквото и да е. Все пак реши да помогне на леля си, ако все още не бе мъртва. Удари един незаслужено силен шамар на брат си и го изгони извън хана. Момчето, обидено и неразбиращо, се разрева. Иван се върна в стаята. Леля му все още висеше и леко се поклащаше. За пръв път оставаше насаме с мъртвец. Той хвана краката и въпреки ужаса си я вдигна силно нагоре, но нищо не успя да направи. Явно не можеше да се справи сам. После се затича навън. Къщите на комшиите им от Гроб махала бяха на доста голямо разстояние от хана и за да стигне до най-близката от тях, му се наложи доста да тича. Докато тичаше, срещна някакъв мъж по пътя. Иван не можеше да обясни какво се е случило, а само мучеше и го дърпаше за ръката. Макар отначало нищо да не разбираше, човекът проумя, че се е случило нещо лошо и веднага го последва. Двамата успяха да свалят Божура от гредата. Иван се опита да пререже въжето с нож, но то се беше впило във врата на леля му и я поряза. Гъста черна кръв потече по белия като варосан врат на жената. Когато всичко това свърши, Иван откри, че се е напикал и така е бил през цялото време.

– Мъртва е! – каза селянинът.

Заради любовта си Божура беше пожертвала душата си. Тя много добре знаеше, че самоубийците не се погребват както останалите християни, както и няма поп, който да иска да опее мъртвия. Във всяко друго село Божура щеше да бъде погребана на специално място, където се погребват животните, самоубийците, осъдените на смърт и екзекутираните. Тук обаче имаше погребани и мюсюлмани, и християни. В гробището на Боляровия хан момчетата погребаха леля си до майка си и така трите гроба бяха един до друг. Яне и майка им бяха един до друг, а леля им, защото беше сестра на майка им, погребаха до Ирис, от другата страна. Така за последен път и завинаги Ирис застана между Яне и Божура и ги раздели. Не можа да се изпълни мечтата на Божура поне в смъртта си да е до голямата си любов – Яне.

Двете момчета останаха съвсем сами на света. Всичките им близки и познати бяха мъртви, а те притежаваха една от най-богатите каази в България. Те дори не дочакаха да изминат четиридесетте дни на леля им. Иван разбираше, че трябва веднага да действат, защото такова голямо богатство като тяхното веднага щеше да привлече хора-хиени, които да ги нападнат и да опитат да откъснат парче от него. Затова двете момчета тръгнаха към пещерата на Риз баба.

Времето си минаваше и годината вече беше 1760. На султанския престол се бяха сменили трима султани. Последните години от властването на султан Махмуд I бяха минали. Те бяха свързани с изостряне на вътрешната обстановка в Анадола. Там големите местни господари – така наречените "дерибеи", постоянно вдигали въстания и много от тях започнали да се държат все едно са независими от Високата порта, султана и Истанбул. Султанът обаче изпратил еничари в Босна, Херцеговина и Влахия, които победили австроунгарската армия и я накарали да върне това, което била завзела. Руснаците също се опитали да откъснат парче от Империята, но еничарите и тях бяха победили. Като чули за успехите на капъ колу – робите на султана, анадолските дерибеи веднага се успокоили. Въпреки победите на европейските фронтове, Махмуд I решил, че армията му се нуждае от реформи. Той искал да се пребори с реакцията на еничарите и религиозните среди срещу всяко нововъведение. Еничарите се борели за запазване на старата могъща Империя, стояща далеч от Европа. Те искали да запазят честта в армията и знаели, че европейците никога няма да приемат мюсюлманите турци като равноправен народ в Европа. Искали да запазят армията в оня ѝ вид, когато била могъща и армия на воини. Те се борили срещу модерните оръжия, които сеели смърт и правили така, че битката да се води от далечно разстояние и нищо да не зависи от воинските качества.

Въпреки реакцията на еничарите, нямало кой да подеме борбата. Вече ги нямало Кубилай Юндер и Явуз Чилик, дори Неджиб ага вече не бил сред живите. Въпреки това техните другари и бивши подчинени се опитвали да се борят. Султан Махмуд I започнал обновление в корпуса на бомбардирите. Да проведе реформата бил натоварен приелият исляма французин граф дьо Боневал (Клаудиус Александър комте де Боневал – произлиза от кралската френска династия на Бурбоните и е роднина на Орлеанския херцог. Роден 16 юли 1675, умира 23 март 1747 година. Това е единственият по онова време европеец от благороднически произход погребан в Истанбул)(Хумбараджъ Ахмед Паша). Той бил първият западноевропеец, допуснат в командването на османската войска. Боневал имал желание да обнови въоръжените сили на султана. Еничарите обаче с всичка сила се изправили срещу него и той и султанът били принудени да въведат само технически нововъведения. През 1734 година граф дьо Баневал създал военно инженерно училище, което подготвяло технически кадри за артилерията, но през 1750 година под натиска на религиозните среди то било закрито.

През управлението си султан Махмуд I отблизо се интересувал от благоустройството на столицата. По негово разпореждане в Истанбул били издигнати множество мюсюлмански храмове, дворци, училища и библиотеки. Заради многото султански книги и колекции от ръкописи, принадлежали на неговите предци, той построил голяма султанска библиотека. Махмуд се опитвал да запази духа на обновление и културен подем от времето на "Епохата на лалето" на неговия чичо Ахмед III. Самият той се занимавал с композиране на музика и поезия. Но дългият престой в изолация преди да седне на престола, в продължение на 27 години, повлиял върху здравето му. Продължителното, изпълнено с напрежение уединение, довело владетеля до безплодие и той не могъл да остави наследници. При това от доста време султанът страдал от фистули. В края на 1754 година положението му се влошило и на 13 декември, яздейки на връщане от петъчната молитва, Махмуд I получил удар и се свлякъл мъртъв от коня си.

На негово място на трона се възкачил султан Осман III. Той бил син на Мустафа II – братът на Ахмед III. Майка му била Шехсувар Валиде султан. Преди да се възкачи на престола, той, в продължение на 56 години, бил затворен в кафез, в изолация. Там прекарвал времето си в безделие и леност. Новият султан бил човек слаботелесен, невзрачен, недоверчив, сприхав, ненавиждащ музиката и жените. Негова слабост били мъжете и мъжката компания. Като станал султан, изгонил от двореца всички музиканти и певци и по този начин унищожил делото на двамата си предшественици, които били събрали целия културен елит в Топкапъ сарай и в останалите си дворци. Новият султан бил човек сприхав и страхлив, издал заповед немюсюлманските поданици да носят само позволеното им от исляма облекло. Осман III обувал обувки, подковани с железни гвоздеи, които отеквали из калдъръмените улици на Истанбул. Жените, като чували стъпките му, били длъжни да бягат и да се крият от очите на султана. Ако някоя се осмелила да му се покаже, той лично я пребивал с бича си. В седмицата, в три точно определени дни, султанът се разхождал из столицата, а на жените било забранено да излизат от домовете си. Напълно унищожен бил и харемът. Той бил заселен с мъже, за наслада на султана. Осман III обичал да се докосва до леопардови кожи. По този повод целите му покои били облицовани с тази кожа, а това довело до избиването на леопардите в цялата Империя.

Не по-малко странно било поведението на султана в държавните дела. За близо трите години, през които бил начело на Империята, единствената му дейност била да сменя често Великите везири, които после екзекутирал. Последният на този пост бил Коджа Рагъб паша, който обаче проявил таланта си на държавник при следващия султан Мустафа III. Всъщност по времето на Осман III не се случило нищо съществено. След подписването на договора с Русия от 1739 година и с Иран от 1746 година, започнал период на мир, който продължил през цялото му царуване. Единственото значимо събитие е откриването на монументалния мюсюлмански храм "Нури османийе", чието строителство започва по времето на предшественика му Махмуд I. Султанът умира след кратко боледуване на 30 октомври 1757 година.

Идването на власт на Мустафа III било посрещнато от всички с надежда и въодушевление. Роден и израсъл в ярката и жизнерадостна "Епоха на лалето", Мустафа III следил отблизо управлението на своя баща Ахмед III и на Великия везир Невшехирли Дамат Ибрахим Паша. След въстанието на Патрона Халил и детронирането на баща му, принцът бил поставен в изолация и прекарал 27 години без връзка с външния свят. Въпреки това Мустафа притежавал трезв поглед и усет за ръководене. За разлика от Осман, той използвал това време, за да се ограмоти, да изгради вкус към изкуствата и да се усъвършенства.

Когато се качил на престола, Мустафа III бил на 40 години и имал намерение сериозно да се заеме с държавните дела. Той оставил на поста заварения Велик везир Коджа Рагъб паша, който при новия владетел се проявил като един от най-забележителните държавници. Султанът, както и Великият везир, бил привърженик на мира в международните отношения. Така усилията на Рагъб паша били насочени към сключване на редица търговски споразумения със западноевропейските държави – Дания, Неапол, Франция и Англия. Той бил първият Велик везир, подписал договор за приятелство с Иран. Установил добри отношения дори с традиционните османски противници Австрия и Русия.

Като владетел с широки възгледи и реформаторска нагласа, Мустафа III следил отблизо нововъведенията в европейското военно дело. Той отчел, че османските въоръжени сили се нуждаят от сериозно обновление. В същото време Франция, която виждала в Османската империя преграда пред руската експанзия към топлите морета, предлагала услугите си за техническо усъвършенстване на османската армия. По съвет на френския посланик Вержен, Мустафа III приел на служба барон дьо Тот. Унгарец на френска служба, той живеел в Истанбул и се заел с обновлението на османския арсенал. Барон дьо Тот въвел нови технологии в артилерията. Под негово ръководство се създала леярна за оръдия, започнало и строителството на нови кораби. Султанът бил въодушевен от промените, лично наблюдавал отливането на новите оръдия и участвал в обучението на артилеристите. Към края на управлението на Мустафа III в Истанбул било открито висше военно-морско инженерно училище.

В същата тази 1760 година в Америка излязла книгата на Бенджамин Франклин "Равносметка за успеха на ваксинирането от едра шарка в Англия и Америка", но никой не знаел, че всичко записано в нея дошло от Истанбул и основен принос за написването ѝ имал Ибрахим Селяхаддин.

Светът все още беше жив, но за дервиша Риз баба всичко отдавна бе застинало и замряло. Той бе изпепелил сърцето си и живееше в една пещера, която се намираше в близост до Араповския манастир. Наричаха я Дяволската дупка. Отначало монасите от манастира много се чудели кой е той. Най-близкото мохамеданско село бе Мулдава и те се чудели откъде се е взел по техните земи този аскет. Всички в околността скоро научили, че е мъдър човек Риз баба и светец. Наричали го Риз баба (Оризовия учител), защото се знаело, че аскетът се хранил само с една шепичка варен ориз на ден и никакво месо, вино и друга храна не приемал. Мъдри съвети даваше Риз баба и скоро при него започнаха да се стичат хора от всички съседни села, независимо християни, евреи или мюсюлмани. Всички искаха да чуят добра дума от дервиша и да получат благословията му. Дори араповските монаси понякога ходеха да послушат мъдреца и виждаха колко умен е той, и мъдрост се лееше от устата му. А Риз баба знаеше всички религии и можеше да говори по всички въпроси, но не винаги го правеше. Не обичаше много хора да се скупчват при него. Говореше рядко и мнозина се връщаха разочаровани, без въобще да са успели да го зърнат.

Понякога Риз баба поглеждаше към Араповския манастир, а после веднага отпращаше гореща молитва към Аллах, да му прости това, което бе извършил в онази нощ в манастира. И гузна съвест го преследваше постоянно и не му даваше покой. "Чужда воля изпълнявах, Боже, и не всичко сам разбирах, а и още не го разбирам!" – мълвеше той.

С времето Ибрахим разбра, че изгарянето на скрипторията и събитията след това му бяха послужили като очистителен катарзис, който преживя. С пожара в манастира за Ибрахим бе преминал един период, в който той бе подвластен на книгите и авторитетите. Вече не искаше да получава чужди знания, а да изгради свои собствени. След това престана да вижда света с очите на другите хора. Беше взел със себе си китабите от раклата в хана, но нито веднъж не ги отгърна и не четеше от тях. Той, Риз баба, беше уникално същество, такъв беше и всеки човек. Най-важното нещо за всеки човек бе да разбере, че сам може да разбере света най-добре за себе си и никакъв учен или философ не може да ти каже как да живееш и да ти обясни какво се случва с теб, ако ти сам не го разбереш. Всеки човек трябва да осъзнае, че това, което живее, е неговият живот и от него зависи как да го живее, а това да следваш даден авторитет е само крачка от пътя, но скоро всеки трябва да проходи със собствените си крака. И най-важното е да открие кой е и да бъде себе си. Сега Риз баба беше започнал да мисли със собствената си глава и чак сега осъзна стойността на живота си. Когато се отдели в пещерата, той измина един път към себе си и започна да се вижда като друг човек. Той вече не се виждаше през очите на майка си, брат си, дядо си или баща си, или на другите хора, които беше срещал през живота си –

Неджиб ага, Явуз Чилик, Али Мюзекки или дори Ирис. Той беше себе си и вече не се интересуваше как ще го наричат. Сега всичките му имена, които цял живот се бе опитал да изпълни със съдържание, му се струваха далечни, все едно не се отнасяха за него. Хората, които идваха да поговорят с него, го нарекоха Риз баба и той нямаше нищо против, макар да нямаше никакво съответствие между него и името му. Каква беше тогава разликата как ще го наричат?

Съвсем случайно Ибрахим беше решил да се оттегли в пещерата, в която преди много години се бе лутал. Когато влезе в нея, той си спомни онзи ден преди толкова много години, когато бе скочил в Дяволското пръскало, а след това по дупката беше попаднал в тази пещера. Пещерата се казваше Дяволската дупка. Легендата разказваше, че най-дълбоките ѝ разклонения стигат чак до недра на земята, до самата преизподня. Смяташе се, че в дъното ѝ им"а река, която отвежда водите си в света на мъртвите. Ибрахим знаеше това, защото сам беше влачен от тъмните води на тази река.

Всъщност това бе една от пещерите на Вълчан войвода. След като живя повече от 10 години в пещерата, един ден той случайно откри един камък, върху който имаше изсечен вълк. Когато го премести, водата, която течеше в най-дълбоките недра на пещерата, изтече нанякъде и се отвори таен вход, който през цялото време се бе намирал под водата. Ибрахим влезе вътре и попадна в пещерата на Аладин. Тъй като не се нуждаеше от съкровища и пари, Ибрахим отново премести камъка, така че водата заля входа.

Чак след като намери съкровището, Ибрахим се сети, че пещерата е била свърталище на Вълчан войвода. Освен това бе нормално да е била тайно убежище на Вълчан. Сигурно това бе най-голямата пещера в равнината, намираше се близо до Араповския манастир и на равно разстояние от Козбунар и Станимака – точно между къщите близнаци и Родопа планина. Така че, ако Вълчан се е нуждаел от убежище или съкровищница в равнината, най-нормалното е било да избере Дяволската дупка. Тя бе с много добре прикрит вход. Самият Ибрахим доста трудно откри входа ѝ, преди да се засели там.

Ибрахим заживя в самота и уединение. През целия му живот много въпроси го терзаеха и душата му непрекъснато бе разкъсвана между това да бъде воин и духовник. В последните години в Боляровия хан се беше опитал да живее с Ирис като с жена, но дори когато беше с нея, непрекъснато чувстваше онова влечение на духа, което винаги го бе теглило към духовния му Път и към следване на мисията му. В последните години все по-силно усещаше този повик. С нищо не показваше, че душата му е разкъсвана и че копнее да се върне в духовния Път. Липсваше му времето, когато всички от сектата го смятаха за Махди. Нуждаеше се от онова време и от усещането за мисия. Той беше свикнал да носи отговорност и да се чувства значим, искаше всичко пак да е постарому. Имаше нужда да осмисли живота си, нуждаеше се от време. Взе решение и един ден, без предупреждение, си тръгна от Ирис. Не искаше да наранява никого, но не можеше да остане. Любовта му към нея не бе намаляла с времето, все още я обичаше и то много, но вътрешният му плам го тласкаше напред и той осъзна, че това щастие, което търсят обикновените хора, за него е недостижимо. Знаеше, че няма да е честно към жена му и децата, но не си тръгна заради егоизма си, а за да открие истината и да осмисли живота си.

Тъй като бе тръгнал, без да предупреди никого, Ибрахим не беше взел никакви пари и нищо друго освен книгите и оръжията. Той взе всички оръжия и тези на брат си, защото не искаше децата им да станат като тях. Само книгата за отглеждане на ориза не взе със себе си. Остави я на Ирис и Кръстю, за да могат по нея да отглеждат ориз. Дълго време нямаше какво да яде и ровеше корени, докато по някое време някой не постави един чувал с ориз пред входа на пещерата. Ибрахим го опита, беше черен ориз. Не беше минал и месец, и Ирис го бе открила. Той не можеше да сбърка, това бе ориз, отгледан тук в България. Това бе неговият ориз. Ибрахим започна да яде само ориз. За да запази духовна чистота, трябваше да запази телесна чистота, а това ставаше и с приемането на чиста храна. Хората, които започнаха да го посещават, забелязаха, че дервишът се храни само с ориз, и понеже никой не знаеше името му, а и той не го споменаваше, всички започнаха да го наричат Риз баба. Така оризът стана неговото поредно име.

В този пролетен ден на 1760 година Ибрахим бе излязъл да попече старите си кости на слънце. То беше нежно и милваше месата му дори под дрехите. Ибрахим беше вече на 69 години, но в дългия си живот бе видял и преживял какво ли не. Сега, когато остаря, всяка болка се обаждаше в тялото му и като че ли "крещеше" от там. Многото битки и травмите напомняха постоянно за себе си. Затова старият дервиш обичаше понякога да се напича на слънчице. Вече от много години живееше в пещера. В дупката беше много студено и през лятото бе опасно да стои дълго време, защото костите му изстиваха и имаше опасност да настине. През зимата също не беше топло, защото пещерата бе много голяма и дълбока и нямаше как да се затопли.

Тогава той ги видя, две момчета скитаха в гората под него. Те бяха някакви местни чобанчета, но нямаха овце или кози, защото Ибрахим не чуваше чанове и хлопки. Момчетата говореха шумно, явно търсеха нещо. Най-вероятно бяха християнски деца от близките села, това си личеше по дрехите им и по това как говореха. След малко те спряха и започнаха да се оглеждат. Ибрахим се шмугна във входа на пещерата, който в началото се спускаше малко надолу и по този начин не можеше лесно да се види. Скоро обаче момчетата откриха входа. Колкото и да беше странно, те търсеха него.

– Риз баба! Риз баба! – извика по-голямото момче. – Риз баба, тук ли сте?

– Бате, може да не знае български, нали е турчин?

Риз баба стоеше в една тъмна ниша и гледаше двете деца. Какво търсеха те тук? Дали не се бяха объркали? Той мразеше натрапниците, но в тези момчета имаше нещо странно, което възбуждаше неговото любопитство. Искаше да разбере какво търсеха те тук. Стоеше и следеше всяка тяхна стъпка и жест. Момчетата му бяха някак познати, макар да не знаеше откъде точно.

– Кои сте вие? Какво търсите тук? – гласът на стария мъж прогърмя, а пещерата го усили.

Момчетата се стреснаха. По-малкият се приближи до брат си, като че ли да получи защита.

– Майка ни ни изпрати при теб, учителю – каза по-голямото момче. То беше учудено, че турчинът говори толкова добре български.

– Коя е майка ви? – учудено попита Риз баба.

– Казваше се Зеница – отговори по-голямото момче.

– Коя Зеница? – попита Ибрахим, макар вече да се досещаше.

– Зеница Болярова – отново отговори момчето.

Този, когото наричаха Риз баба, се стресна. От много време бе напуснал света, но светът не искаше да го пусне. Ето, сега Ирис изпращаше момчетата при него. Какво искаше тя от него? Защо го търсеха?

– А вие кои сте? – попита Риз баба, въпреки че много добре знаеше.

– Аз съм Иван Хаджиянев – отговори по-високото момче, което бе с широки рамене. То приличаше много повече на него, отколкото на баща си Яне.

– А ти? – попита дервишът, като посочи с глава по-малкото от момчетата. Той използва времето, за да огледа по-внимателно момчето, което бе негов син. Нямаше грешка, това бе синът му Атанас. Момчетата бяха спрели до входа на пещерата и макар и оскъдна, светлината, която проникваше отвън, му помогна да ги огледа. Момчето бе пораснало, то изпълни сърцето му с нещо непознато за него досега. Момчето бе хубаво и с буден поглед. – Я да излезем навън да ви огледам! – каза дервишът.

Когато излязоха вече на слънчева светлина, той ги огледа много по-внимателно. Атанас наистина бе много красиво момче. Беше взел красотата и деликатността на Ирис и нейната фина костна структура.

– Теб как те викат? – повтори въпроса си Риз баба.

– Аз съм Атанас Хаджипетков – отговори момчето.

Нещо в сърцето на дервиша трепна. Момчето носеше неговото име, дали знаеше това? От много време вече Ибрахим бе приел името, с което хората го бяха нарекли, и го предпочиташе. Той вече не беше в света, не беше еничар и не искаше повече да се нарича Ибрахим. Сега бе дервишът Риз баба.

Ибрахим знаеше много добре историята на двете момчета, но искаше да разбере те какво знаят за себе си, затова ги попита:

– Ако сте братя, защо сте с различни фамилии?

– Ние сме от една майка, но бащите ни са различни – отговори Иван.

– А знаете ли кои са хаджи Яне и хаджи Петко? – попита той.

– Не, не знаем кои са бащите ни.

Риз баба се успокои. Като на себе си той каза:

– Ирис си е отишла от този свят!

Момчетата не разбраха какво каза човекът. Коя беше Ирис? Майка им се казваше Зеница. Не след дълго дервишът продължи:

– Най-абсурдното нещо, което срещнах в този свят, беше смъртта – като на себе си каза той. – Всичко друго в този свят е съвършено. И само смъртта някак си не е на мястото си. Би трябвало всички ние да живеем вечно. Така мислих като бях млад.

И най-трудното нещо е да загубиш близък човек, когото обичаш. Загубиш ли човек, който е бил до теб, губиш част от себе си и е много трудно да превъзмогнеш болката от загубата, но и от несправедливостта на смъртта. Всичко това те кара да претръпнеш, да бъдеш малко луд и винаги те терзае и като червей дълбае душата ти. И всеки, който е губил близък човек, ще ме разбере, а който не е, даже няма да обърне внимание на думите ми.

Каза ли ви майка ви защо да дойдете? Искате ли нещо да попитате?

– Да, майка ни каза точно какво да ви попитаме!

Риз баба седна с подвити под себе си крака. Този начин българите наричаха "по турски". Момчетата също седнаха по този начин до входа на Дяволската дупка.

– Защо вашата майка ви изпрати при мен?

– Майка ни почина!

– А какво стана с Божура и Кръстю?

– Чичо Кръстю умря миналата година, а леля Божура се обеси след смъртта на мама – отговори по-големият като наведе глава, като че да скрие това, което каза, от по-малкото момче.

Ибрахим имаше нужда от малко време, за да осъзнае това, което научаваше. Ето защо момчетата бяха дошли при него, те бяха останали сами на света, Ирис ги беше изпратила при него. Сега от него зависеше какво ще прави с тях. Беше му нужен само миг и той реши да им предаде всичко, което знаеше и бе постигнал през тези години. Те бяха бъдещето. Това беше бъдещето на Болярови. Без да ги пита повече, Ибрахим каза:

– За известно време ще останете при мен. В момента кой се грижи за чалтика?

Момчетата подскочиха! Откъде този мъж знаеше за чалтика? Това беше строго пазена тайна и за нея не знаеше никой извън селището около Боляровия хан.

Мъжът като че ли усети притеснението на момчетата, той се усмихна с топла блага усмивка и каза:

– Спокойно, не се притеснявайте!

След това посегна и потупа врата на по-голямото момче. Той искаше да го успокои, защото знаеше колко е притеснено. За да разсее момчето, веднага попита:

– Първо кажете на кои въпроси искаше майка ви да ви отговоря?

– Майка ни Зеница каза да ни кажете за някакъв Вълчан войвода, за някаква договорка за земята и да дадете име на селото, което е около Боляровия хан.

– Около Боляровия хан вече има село? – учуден попита Риз баба.

– Да, има Горна, Долна и Гроб махала.

– За името ще помисля – каза дервишът, – слушайте сега за Вълчан войвода. Този Вълчан войвода, аз не го познавах, но познавах проигумена на Араповската света обител – презвитера Пафнутий. Чак по-късно разбрах, че това бил Вълчан, но вече живеел като друг човек. Аз познавах синовете на Вълчан. Те бяха близнаци, силни и левенти като вас. Единият се казваше Георги, а другият – Велко...

Момчетата слушаха, но явно не разбираха какво общо имаше това с тях. Като спомена Велко, в погледа на Риз баба се появи светлина и момчетата забелязаха това.

– Велко бе мой учител. Той беше баща на майка ви.

– На нас майка ни ни е казвала, че баща ѝ се е казвал Георги, а майка ѝ – Гергина.

– Георги беше баща на Божура, но не и на майка ви. Поне аз така мисля.

– Но те бяха сестри?

– Да, но не истински. Наистина, майка им се казваше Гергина, но баща на майка ви бе Велко, а не Георги.

– Откъде сте сигурен? – учуди се момчето.

– Знам!

– Е добре, може ли вие да знаете, а майка ни да не знае кой е баща ѝ? Ако сте знаели, защо не сте ѝ казали?

– Дълго премислях дали да ѝ кажа, но не исках да притеснявам нея и Божура. Дори знам нещо повече, което на тях двете не посмях да кажа, но на вас ще кажа, защото трябва да знаете истината. Всъщност този, който уби дядо ви Велко, бе този, когото майка ви смяташе за свой баща. След това Георги обвини Яне за това – твоят баща – и Риз баба посочи с глава към Иван – и се опита да го убие. Опита се и мен да убие. Не успях да намеря сили да кажа това на Ирис.

– Коя е Ирис? – попита Атанас.

– Майка ви всъщност не се казваше Зеница. Рожденото ѝ име бе Ирис.

– Ирис?! – невярващо повтори синът му.

Риз баба се зачуди дали да им каже, че майка им е била ханъма в султанския харем и че също е била приела исляма. Помисли, но реши да спести това на момчетата.

– Та Вълчан войвода е ваш прадядо. Но не това е важно. Вашият прадядо, а след него и дядовците ви – Велко и Георги, решили да съберат много пари, а след това да купуват земя и така, докато не се изкупи цялата територия на България. Това била идеята на Вълчан войвода. Той осъзнал, че султанът не може да бъде победен, въстание не можело да бутне властта на падишаха, а и легия отвън не можела да спаси България. Самият Вълчан имал голяма дружина, която вземала данъци от керваните, но и така с хайдутски дружини не могло да се освободи България. Това била идеята на Вълчан. След това синовете му продължили неговото дело. Когато те починали, Яне се наел да продължи делото на Вълчан, тъй като Георги и Велко имали само дъщери. Аз също бях въвлечен в това.

– Яне? Татко ли е това? – попита Иван.

– Ако твоят баща е Яне, кой тогава е моят баща? – попита Атанас.

– Някой ден ще ти разкажа! – каза дервишът.

– Не, искам сега! – момчето го гледаше с онзи поглед, с който той беше гледал преди много години. Атанас беше точно на 14 години. Спомни си как изглеждаше той на 14 години. Точно на тази възраст той бе взет при девширме от Козбунар и стана еничар. Погледна го, сега Атанас му се струваше малък, но някога, когато той бе на неговата възраст, смяташе за себе си, че е вече голям. Защо да не им разкаже истината? Защо да крие от тях?

– Добре, ще ви разкажа. Какво знаете за Яне? – каза той и ги погледна изпитателно.

– Нищо не знаем! – каза Иван. – Само сме ходили на гроба му и знаем къде е.

– Не знаете нищо за Яне и никой не ви е говорил за него? – попита Риз баба, след което замълча за известно време и после започна своя разказ.

– Познавах твоя баща още когато беше дете. Баща ти беше много добър пехливан. Той е ставал три пъти башпехливан на цялата Империя, побеждавал е самия Кая пехливан и е бил победител в Къркпанарските пехливански борби в Едирне. Освен това баща ти бил хайдут и станал войвода. Той именно наследил четата на Вълчан войвода и неговата идея.

– Силен ли е бил? – със странен блясък в очите попита Иван. Личеше си, че това, което чува, го радва.

Риз баба се замисли за миг. Спомни си колко пъти в живота си се беше сблъсквал с Яне. Дали той беше Янис? Намръщи се. Най-накрая се сети за това как го бе убил и сърцето го заболя.

– Яне беше най-добрият воин и най-силният пехливан в света!

В този момент Риз баба се сети за Кая и многото воини, които през дългия си живот бе срещнал, но нищо не каза.

– И още нещо, Яне беше един от най-големите кесиджии. Той е бил ученик на Велко.

– Дядо ни Велко и баща ми Яне откъде са се познавали? – попита Иван.

– Не знам! – искрено отговори дервишът. Беше много дълго да му обяснява за Сливодолското падало.

– Тогава откъде знаете, че е бил негов ученик?

– Знам, защото Яне владееше оръжия, на които можеше да го е научил само Велко, а и открих един трактат.

– Откъде знаете всичко това? Вие сте турчин и дервиш!?

– Аз също бях ученик на Велко. Велко бе и мой учител.

– А за моя баща какво ще кажете? – прекъсна ги Атанас. – Кажете за моя баща!

– Баща ти също беше велик воин – каза Риз баба.

– Още, още! Разкажете ми още!

– Баща ти беше брат на Яне.

– Какво? – двете момчета искрено се учудиха. – Братя!?

– Да! Баща ти се казваше Петко. Затова майка ви нарече теб Хаджиянев, защото си син на Яне, а теб нарече с фамилията Хаджипетков, защото някога баща ти се казваше Петко.

– И двамата ли са били хаджии?

– Да! – Риз баба поклати утвърдително глава.

– Значи ние сме братя и в същото време сме братовчеди – каза Иван и се засмя. Атанас бе твърде притеснен, за да се усмихне.

– Кажете ми нещо за баща ми? Щом сте виждали Яне, значи познавате и баща ми! Как е той? Къде е?

Ибрахим се чувстваше неудобно да говори за себе си, затова само каза:

– Баща ти също беше много добър пехливанин. Те двамата бяха от рода Болярови. Баща ти беше и много добър воин.

Вие двамата сте наследници на два могъщи воински рода. Единият е Шейтанови – родът на Вълчан войвода. Велко и Георги също бяха Шейтанови. Те са издънка на друг един голям род, който се нарича Бимбалови. Такава бе и майка ви Ирис, и леля ви Божура. Така вие от страна на майка си сте Шейтанови, а от страна на бащите ви сте Болярови, защото Яне и Петко бяха Болярови.

Момчетата дълго стояха и мълчаха. Явно казаното им беше дошло в повече и сега те се нуждаеха от време, за да осъзнаят това, което бяха чули.

След това Риз баба ги накара да съберат дърва за вечерния огън и да си устроят място за спане вътре в пещерата.

– Пригответе се от утре да бъдете мои ученици!

– Не искам да оставам тук! – каза Атанас, а Йван остана безмълвен.

– Не съм ви питал! – твърдо отговори дервишът и в очите му блесна стоманена искра, останала от времето, когато бе еничар.

Момчетата не бяха настроени да останат. Те мислиха, че ще разговарят с дервиша, той ще отговори на въпросите им и после веднага ще се приберат. Сега им беше криво, защото вместо да се приберат, трябваше да пренощуват в това усое и да спят в пещера. Кой знае какъв беше този дервиш? Дали като останат насаме вечерта няма да ги нападне? Момчетата бяха чували, че турците обичат младите момчета и сега изпитваха притеснение да спят близо до турчина.

Нищо такова не се случи. Когато се стъмни, дервишът запали огън пред входа на пещерата. След това сложи и свари ориз за тримата. Храната беше оскъдна и момчетата останаха полугладни. Явно аскетът бе свикнал да се засища с малко храна. Той беше висок и с толкова слабо тяло, че бе нормално да се наяде с толкова малко ориз. След като хапнаха и пийнаха вода, за изненада на двамата, Риз баба каза:

– Сега искам да се съблечете голи до кръста и да видя на какво ви е научил Кръстю Каратозев.

Братята го погледнаха учудени. Този човек, за когото никога досега не бяха чували, знаеше всичко за тях. Откъде можеше да знае, че Кръстю ги е учил на пехливанска борба? Въпреки изненадата им, те се съблякоха и започнаха да се борят. Риз баба често ги прекъсваше и с плам в гласа им обясняваше как да изпълнят тази или онази хватка. Иван беше наистина много добър. Той много му напомняше за него и брат му. Синът му беше много по-слаб и макар по-хитър, не можеше да се справи с много по-силния от него Иван. На няколко пъти Риз баба им показваше как точно трябва да се хвърля по Боляровия начин.

– Откъде знаете какъв е Боляровия начин? – невярващо попита Иван. Момчето го гледаше предизвикателно. Риз баба, този, който отначало беше Петко, а после Ибрахим, го погледна. Много добре знаеше какво си мисли момчето. То смяташе, че е по-силно и добро като пехливан от него. Както всеки млад мъж, той беше горд и себелюбието му бе голямо.

Именно това го караше да мисли, че този висок, прегърбен, стар и мършав дервиш не може да го учи на борба. Риз баба сам не знаеше дали ще може да победи момчето, но той и не мислеше върху това. Искаше само да го научи. Трябваше да направи така, че то да поиска да се научи и да не го възприема като противник. Ако пред момчето не стоеше Риз баба, а Петко или Ибрахим, веднага щеше да се опита да покаже нивото си в борбата и да докаже, че може, но сега той само изгледа момчето. Ако той, Петко Боляров, не можеше да научи момчетата на Боляровия начин, кой тогава можеше? Кой имаше повече право на това от него?

След борбата момчетата се измиха с ледената вода, която дервишът донесе някъде от дъното на пещерата. Отначало те мислиха, че няма да спят спокойно. За пръв им се налагаше да нощуват в пещера, но от борбата бяха толкова уморени, че спаха дълбоко и спокойно като къпани.

На сутринта Риз баба вече ги чакаше пред пещерата. Той им даде малко време да осъзнаят къде се намират, а след това им каза:

– Тези дни ще се наложи да слушате много, ако имате въпроси, ще ги задавате, но най-важното нещо е да се опитате да вникнете в думите ми! Някога аз също като вас по цели дни слушах. Знам, че ще ви стане скучно, скучно до смърт, но трябва да знаете, че животът не е само борба и интересни неща. Повечето неща в живота са скучни и ежедневни. Стойностните неща се постигат именно в скучните занимания и това ще ви различава от повърхностните хора. Затова колкото и да ви е скучно, трябва да продължите да слушате и да мислите! Запомнете това и не се отказвайте! Един ден ще разберете, че в най-скучните часове сте постигнали много повече, те са били много по-полезни за вас и че каквото и друго да бяхте вършили през това време, то нямаше да ви помогне толкова много да бъдете истински хора! Тези часове са били изпитание за вашата воля и са ви научили на търпение! Търпението, приятели мои, е най-важната стъпка, за да се запознаете с едно духовно учение!

Братята слушаха стъписани. Вчера този човек им се беше сторил благ и добродушен, а сега изведнъж говореше с глас нетърпящ възражение. Те не можеха да свикнат с това и имаха чувството, че това е друг човек. Той обаче каза:

– Измислих име на селото ви – при тези думи той като че ли стана същият онзи Риз баба от вчера.

Момчетата мълчаха.

– Нека името на селото бъде Караризово (Черно оризово), защото в чалтиците отглеждате черен ориз и защото на "черно" – забранено, отглеждате ориза, на "черно" го продавате и черен е трудът по него. Освен това книгата, по която отглеждате ориз, се нарича "Рисалат кара риз" (Послание за отглеждане на черен ориз). Нека селото се нарича Черно оризово – Караризово!

Иван се усмихна и каза:

– Много точно сте го избрали – Караризово! Много ми харесва! Аз съм участвал в отглеждането на ориз още от първия ден, но не бих го измислил по-добре, явно сте много умен, Риз баба!

В този момент Риз баба си помисли дали момчето няма да се досети кой е и да го познае, но много години бяха минали от тогава и много се бе променил той, а и Иван тогава бе много малък. Но все пак дервишът бързо смени темата. Накара момчетата да седнат и им заговори. От този ден нататък всеки ден, след като се събудеха, те сядаха и по цял ден слушаха. Привечер се бореха. Риз баба все така им показваше техники и ги учеше на пехливанската борба на Болярови, после се измиваха, хапваха и лягаха да спят. С времето момчетата все повече му се доверяваха и разбираха, че освен много умен мъж, дервишът бе и много добър в борбата, и наистина знаеше това, което им показваше. Така ден след ден Риз баба им разкриваше това, до което бе достигнал като духовно ниво.

Той ги учеше и на борбата по Бимбеловия начин. Запозна ги и с Яневата борба, за която четеше в един от китабите. Той бе написан много добре и нарисуван от ръката на опитен рисувач, така че всичко в китаба се разбираше много добре.

– Първо искам да ви кажа, че в дългия си път преминах през много школи и религии. Имах късмета да се срещна с едни от най-умните хора на моето време и от тях черпих с пълни шепи, като от извор. Не се спирах пред нищо и не робувах на никакви привързаности. Искам да знаете, че отрекох религиите не защото не съм запознат с тях и има нещо, което не знам, за да ги оценя по достойнство, а защото ги надраснах, успях да видя отвъд тях. В един момент престанах да вярвам, а когато престанеш да вярваш, за теб религиите престават да съществуват.

Но нека първо ви разкажа за себе си. Разбира се, няма да ви разказвам своята биография като човек, а духовната си биография.

Винаги, през целия си живот, съм имал усещането, че Бог е с мен. Той е някъде около мен и всичко, което правя, е мисия, поставена ми от Бог. Винаги съм имал твърдото убеждение, че животът ми има смисъл, че няма да мине напразно, нахалост. Хората около мен започнаха да възлагат големи надежди на това, че съм Избрания. В моя живот се случваха неща, които сочеха, че съм специален. Така всички около мен започнаха да мислят, че ще създам нова религия и тя ще е истинската религия, която ще спаси душите им. Разбрах, че всички хора са като мен и всеки върви по Път, подобен на моя. И не съм само аз уникален, а всички хора са такива. Години наред тази отговорност тегнеше на раменете ми. Аз също смятах, че трябва да създам нова религия. Постоянно опитвах да изведа постулатите ѝ, но нищо не се получаваше. Единия ден извеждах едни закони, на другия ден – други. А закони, които се променят всеки ден, не са истински, докато един ден проумях, че няма нужда да създавам нови закони. Светът и без това е окован от прекалено много закони. Светът има нужда от разкъсване на оковите. Той има нужда от духовно учение, но не от религия. Така аз създадох своето духовно учение и разбрах, че никога няма да съм създател на религия. А моето духовно учение е учение на промяната, на развитието и на духовното развитие. Това, до което достигнах като ниво, е много повече от религия, това е духовен Път. Сега ще ви разкажа за него.

Първото нещо, което трябва да разберете, е това, че всеки човек е различен и живее в собствен свят. Всеки живее свой различен живот. Може двама души да са на едно и също място, но те преживяват нещата по различен начин. Така хората никога нямат представа за обективността, защото субективният момент на всеки човек е различен.

Още когато се ражда човек, той е слаб и зависим от близките си. Още тогава той се научава да се уповава на други хора. Тогава той осъзнава, че ако не се придържа към по-силните от него, не може да оцелее. Така човекът за пръв път става зависим от други хора, от тяхната сила и влияние, според неговите детски очи. След това цял живот се чувства слаб, защото смята себе си за част от човешкото общество. Той знае, че трябва да спазва законите му, ако не иска да бъде отхвърлен. За съжаление дори когато стане достатъчно силен и вече може сам да се справя, човекът продължава да се чувства зависим от обществото и тази зависимост цял живот не изчезва.

Тази зависимост от самотата определя едни от най-големите страхове на човека. Така още от малък във всеки човек се изгражда идеята, че не може да оцелее без другите хора, че трябва да се присламчва към по-силните, които да го защитават и че ако остане сам, ще умре. Тези страхове обуславят по-нататъшния му живот. Така още от раждането във всеки човек се зараждат най-дълбоките му и добре скривани страхове.

Старецът спря за малко, може би търсеше подходящите думи, след което отново продължи:

– Всъщност това е един страх. Страх да не бъдеш непълноценен, това е най-голямото притеснение в живота на хората.

Когато човек се ражда, освен материалното си тяло, което получава, той взима назаем и още неща от Бог. Тях той ги ползва само докато съществува. Така всеки човек, когато се роди, осъзнава, че е изправен пред Бог, а той е малък, слаб и гол. И така разбира, че трябва да обособи себе си. Той трябва да се самозатвори, за да отдели своите части от тези на Бог. Това е моментът, в който човек започва да съществува. Мисията на човек е да бъде различен от Бог и в същото време той чувства един непрекъснат копнеж отново да се слее с Бог.

При това отделяне човек се затваря в нещо като голям мехур – като каза това, старецът очерта с пръст нещо въображаемо около себе си, така че момчетата почти го видяха. – Този мехур ни отделя от останалия свят и ни защитава, той определя нашата индивидуалност, но в същото време ни отделя от Бог или ако искате, наречете го "реалността".

Отначало ви казах, че всеки човек живее в собствен свят. Това е така, защото всеки, за да съществува, за да го има, е изградил тази преграда. И макар тази преграда да е прозрачна, тя винаги изкривява действителността. Това, че е прозрачна, изгражда у нас илюзията, че сме заедно, че сме на едно място, че сме общност и общество. Но всъщност ние възприемаме света по различен начин, защото всеки от нас изкривява действителността според себе си. Обвивката на всеки един от нас е с различна дебелина и пречупва различно реалността. Затова много често не се разбираме помежду си и не разбираме това, което ни се случва. Затова по-нисшите духом смятат, че винаги са прави и невиждайки своята ципа, се опитват да ни убедят, че те са прави и най-близо до действителността. Действителността не е толкова важна. Първото нещо, което човек трябва да направи, е да научи за тази своя преграда и ако знаеш за нея, ако я познаваш, ще можеш да изчисляваш пречупването на истината и да си много по-близо до Бог. Това се нарича самопознание. Но не е достатъчно само да знаеш за тази ципа, а трябва винаги да я имаш предвид. Това означава да осъзнаеш, че си спящ човек и едва след това ще имаш шанс да се събудиш.

Всички хора отначало са спящи и първото нещо, което трябва да направят, е да се събудят, да станат духовно будни. Повечето са затворени в своите сфери и никога дори не поглеждат към другите хора и към обективността (Бог). Те не се познават, нямат истински живот, а живеят единствено в своите преживявания. Преживяванията на човек нямат връзка с религията. Християните, мюсюлманите, евреите, а и тези, които не вярват в Бог, преживяват живота си по един и същ начин. Те смятат, че винаги са прави и не виждат прозрачната сфера, която ги обгражда. Преживяващите хора или тези, които сънуват, са щастливи и доволни, те не познават друг свят освен собствения си. Понякога получават потвърждения от световете на околни преживяващи и мислят, че всички са като тях. Така те създават закони и изграждат така нареченото общество или социум. Понеже са преживяващи, те искат всички останали хора да са като тях и започват да излъчват послания. Това ние наричаме общество или обществено мнение. Обществото излъчва "законите" непрекъснато и отвсякъде. Това може да стане явно и директно, а може и по най-невинен и подмолен начин. Тези закони са ни насаждани още от бебета от нашите родители, баби, клюкарки, учители. Всичко се свежда до нас като закони, нетърпящи възражение. При нас те се свеждат със следните фрази и ключови думи: "Прави това!", "Видя ли?", "Не прави това, че ще стане това!", "Така трябва!" Ако ги приемеш, се превръщаш в неосъзната част от обществото и започваш да излъчваш същите послания. Това аз наричам "калъп". Всички ние трябва да бъдем отгледани и възпитани по този калъп.

Това са спящите хора. Това, че са спящи, не означава, че не са агресивни. Те се опитват да наложат посланията си със сила. Обществото не търпи различните и инакомислещите. Кладите, бесилките, войните – всичко това е все в името на обществото. Винаги някой, обикновено по-силният, се е опитвал да наложи своята истина над по-слабите. Хората не осъзнават, че силата не ги доближава до истината.

Колкото по-ограничен, незнаещ и нисш духом е един човек, толкова по-убедено смята, че е прав. Такива хора си мислят, че познават истината, но всъщност дори не подозират, че познават единствено собствения си свят, че той е ограничен и може да не е валиден за всички хора. Колкото по-малко човек знае за сферата, в която е затворен, толкова по-силно е усещането му, че сферата я няма и Бог се разкрива пред него. Такива хора се опитват да налагат своите възгледи и ги представят за истина само защото те самите са подведени от преживяването си за истина.

Хората, които знаят за своята сфера или подозират за съществуването ѝ, са много по-деликатни, защото са преодолели собственото си подвеждащо изкривяване.

За съжаление светът винаги е бил изграден от хора, ограничени в своя си свят. Те виждат еднаквостта с останалите не по вътрешния си свят, а по това, че всички са в сфери. Това е обществото. Обществото се опитва да изгради всеки човек подобен на другия. Спящите хора лесно се моделират, те нямат друг избор освен да бъдат част от обществото. Най-важното нещо за всеки уважаващ себе си човек е да познава себе си и обвивката, която сам е създал и поддържа.

– Това какво означава, учителю, че трябва всички да живеем отделно от хората ли? – попита Атанас, който слушаше с голямо внимание думите на дервиша.

– Не, това къде живеете няма никаква връзка с това какви сте. Може да живееш в пещера и пак да си преживяващ, пак да си живееш в своя свят. Дори като се отделиш от обществото, може още повече да засилиш приказката, в която живееш. Да преживяваш означава да смесваш фантазиите си, очакванията и въображението си, никога да не познаваш себе си и да си далеч от действителността. Разбира се, има и "мъдреци", които са такива, за да задоволят своите егоистични стремежи. А може да постигнете това, за което ви говоря, и в най-големия град.

Сега нека се върнем към момента, в който човек се обособява. Всъщност нещата стоят така. Бог е нашият отец, всичко, което имаме, е от него, щом съществуваме, това означава, че той има нужда от нас. Бог е един огромен огън, а хората са искрички, за малко отделили се от него. Това, че сме отделени от Бог, става благодарение на нашето Его. Именно то е това, което ни прави отделни личности, ние съществуваме благодарение на Егото. То ни кара да бъдем това, което сме. И ако Егото е това, което ни отделя от Бог, в нас през цялото това време има още една част, която се нарича Аз. Азът е това, което ни казва, че един ден отново ще се върнем при нашия създател, ще се завърнем там, откъдето сме тръгнали. Азът е паметта за смъртта на Егото.

Най-важното за всеки човек е да познава своето Его и Аз. Егото и Азът не могат да съществуват разделени. От момента, в който имаме Его, се появява и Азът и те са постоянно обвързани. Някои хора мислят, че Егото е лошо, а Азът – добър. Това не е вярно, тъй като това са просто двете същности на всеки човек. За да бъдеш духовно буден човек, трябва да познаваш и двете си същности, и да живееш чрез тях. Повечето хора познават само Егото си, живеят като егоисти и действат единствено от името на Егото. Егото е като малко човече, което живее в нас, но то има много интересна същност. То иска непрекъснато да обсебва Аза. Най-доброто нещо за Егото е да обсеби Аза и човек да мисли, че действа от името на Аза, но това да е от Егото. Така, когато човек казва първото и най-важно изречение, което го самоопределя – "Аз съм!", всъщност "Аз" е Азът, но "съм" е проява на Егото. И така, когато човек казва "Аз съм!", той мисли, че разкрива себе си, но всъщност това показва, че Азът на човека е превзет от Егото. Егото ни кара да мислим, че е единствената ни същност. И така Егото иска да обсеби Аза, и човекът никога да не познае истинската си същност.

Най-дълбоката същност на Егото е, че то иска да притежава. Егото иска да има все повече и повече и никога не може да бъде заситено. То може да се разширява до безкрай, като винаги се стреми да завзема, да привлича, да се стреми. Затова хора, които са подвластни на Егото, колкото и да притежават, никога не могат да се заситят. И колкото и да се опитват хората да се заситят, няма да успеят. Решението е да се откъснете от Егото си. Егото не може да бъде унищожено, докато човекът е жив. То трябва да бъде ограничено и човекът да не му робува, а да го контролира и ограничава. Първото нещо в пътя на всеки човек, претендиращ, че е стъпил на духовния Път, е да познава Егото си и да може да го различи от Аза си, защото Егото се опитва да погълне Аза, да застане пред него и да действа от негово име, за да го подмени. Такива хора се наричат хора на самопознанието.

Егото е играч. То се опитва да обсеби живота на човека и да отговори на всичките му желания. Егото обича да бъде в центъра на вниманието, на сцената под светлината на факлите. То е живо същество и се храни с вниманието на човека. Егото се опитва да се вкопчи в Аза, двете да бъдат неразделни и човекът да не може да ги различи. То действа така. Дайте ми една аспра! (аспра – дребна сребърна монета) – като каза това, дервишът протегна ръка и Иван му подаде една сребърна пара. От едната ѝ страна имаше гравирана глава на султан, а от другата страна – туграта му.(тугра – калиграфски надпис с арабски букви, изписващ името на султана, султански подпис. На османските монети не се е изписвало сума или стойност. Знаело се е, че щом това е аспра, значи тя съдържа 2.5 грама сребро.)

Дервишът взе парата и каза:

– Това, което става между Егото и Аза, е като тази пара.

Старецът държеше в ръка дребната бяла монета, като показа страната, върху която бе гравирана главата на султана, и каза:

– Това е нашата личност. Това сме ние. Ето, има лице, образ, лик. Това е Егото. Другата страна е Азът – това е Бог – каза дервишът и показа туграта. – Така всичко е ясно, но всъщност ситуацията е такава – той подпря аспрата между показалеца и палеца си, а след това я перна с нокътя на средния пръст на другата ръка, при което монетата се завъртя. – Погледнете! – каза той.

Момчетата се взряха в бързо въртящата се монета. Образите се бяха смесили.

– Всъщност нещата стоят така. Всеки преживяващ човек се намира в такова състояние – при него всичко е смесено. Докато човек е преживяващ, той е в такова състояние. Когато тръгне по Пътя на духа, той спира въртенето.

В този момент дервишът стегна пръстите си и въртенето на монетата спря.

– Егото непрекъснато занимава и обсебва Аза. То се опитва непрекъснато да занимава личността ни. То е като шут и е готово да се прави на палячо, но да бъде в центъра на съществуването ни. Егото е готово да изпълни всички наши желания, защото самото то ги поражда. Готово е да изиграе всички роли, за да го има. Игрите на Егото са безброй. Животът на повечето хора е едно представление. В него нищо не е истинско. Отначало мислех, че Егото е главният актьор в този театър. По-късно разбрах, че всъщност Егото е много повече, то е строител на декора, то е сцената, сценаристът, режисьорът и в същото време е най-важният и първостепенен актьор. Всъщност вие сигурно никога досега не сте виждали представление.

Момчетата поклатиха глави. На моменти те наистина не можеха да разберат това, което старецът говореше. Много от думите, които той използваше, бяха непознати за тях и те, дори да искаха, не можеха да разберат какво казва старият дервиш. Той обаче продължаваше. Риз баба знаеше, че момчетата няма как сега да го разберат, но той щеше да "посади" в тях думите и идеите и някой ден те щяха да "избуят", когато дойдеше подходящо време, но можеше и това никога да не стане.

– Всичко това е Егото на човека. Много хора смятат, че това е най-големият враг на всеки един от нас. Аз не бих казал така. Егото не е нито добро, нито лошо. Лошо е да го задоволяваш, да го подхранваш и да не го познаваш или въобще да не подозираш за неговото съществуване.

Много е опасно, когато Егото играе духовност. Така то задоволява търсенето на хората, стремящи се към духовно развитие, и ги подвежда. Много хора смятат, че се занимават с тази или онази религия и духовно учение, четат, мислят, молят се, медитират, но всъщност не правят нищо повече от това да участват в поредната игра на Егото си. И докато игрите на Егото, когато то задоволява емоционални желания или интелектуални стремежи, са много по-ясни и лесни за разпознаване, когато то представя духовност, играта много трудно може да бъде разкрита. И мнозина са се загубили в тези дебри, и не могат да осъзнаят къде се намират.

Егото иска да притежава и да преживява, запомнете това! То поражда желанията, мечтите и копнежите. Аз вече ви разказах за това. Егото иска да притежава, да обсебва, да се прикрива, да преживява, но най-важното нещо за него е да съществува. Егото е вкопчено в живота. Това ние наричаме инстинкт за самосъхранение. Егото е това, което ни държи отделени от Бог. То ни казва, че сме ценни на себе си и че животът ни е дар. Това е негово естествено свойство. Егото е готово да убива, за да оцелее. То има собствен инстинкт за оцеляване. За да оцелее, то е готово да потисне всеки и да го унищожи, готово е да убие същността на човека и неговия стремеж към себепознание и себереализация.

За да тръгнете по духовния път, преди да направите каквото ѝ да е и да претендирате, че поне малко се познавате, трябва да познаете Егото си. Най-високият връх, който трябва да изкачите, и най-могъщият противник, с когото трябва да се преборите, е Егото. Ето, аз се явявам пред вас като негов разобличител. То не може да бъде победено, но с него трябва да се воюва, поне в началото, докато го опознаете. Битката с Егото е най-добрият начин да го опознаете. След това може да се помирите с него, но задължително преди това трябва да сте воювали и да сте го подчинили. Ако не го подчините, вие ставате негови роби. И всеки един от вас трябва да знае с коя час от себе си мисли – с Егото или Аза си, и коя част от себе си задоволява. Едва след като изясните това, можете да се наречете хора. Преди това сте просто твари и малко се различавате от животните.

Така цял живот всички смятаха, че аз ще създам масова религия. И аз мислех така. Цял живот съм бил водач. Запознах се с всички религии, но те ми се сториха тесни и прекалено условни. С времето разбрах, че ако въобще ще създавам нещо, това ще бъде учение без граници, в което всеки сам да върви по своя Път. Исках моята философия да не обвързва хората, а само да ги насочва по личния им Път. Така разбрах, че не мога и не искам да създам масова религия, която да има много последователи.

Повечето хора разсъждават за това кое е добро и кое зло, но всъщност това има значение само за тези, които живеят с Егото си. Когато Азът ви започва да доминира, изчезва отношението ви към света, защото отношение имат само преживяващите същества. За човек в Аза няма Добро и Зло, няма разделяне на нещата, няма отношение. Едва тогава човек започва да възприема нещата такива, каквито са.

– Аз не съм съгласен с много от нещата, за които говорите – каза Атанас, а брат му учудено погледна към него.

– Естествено, че няма да си съгласен! Аз не искам да се съгласявате с мен, а само да ви провокирам! Единствено вие сами можете да стигнете до това, което ще приемете за вярно и истина. Важното е да не се привързвате към описанието на света, което сте си изградили. Да се съмнявате, да допускате, че може и да не сте прави и да не спирате по Пътя си. Затова се нарича "духовен път", защото това е истинският Път и в него не бива да спирате. Трябва постоянно да вървите и да се променяте. Това стои в основата на себепознанието и самоусъвършенстването. Докато религията означава просто да приемеш нещо. Вяра означава да приемеш нещо за вярно, нещо, което не можеш, не искаш или те е страх да изследваш. Това, което се приема наготово, се нарича аксиома. Тя не може да се разбере, докаже или обясни. Това могат да направят само хора, които следват своя духовен Път и така чрез него те могат да превъзмогнат и "осветят" своите аксиоми. И понеже повечето хора са малки човечета, затова приемат определени "готови истини" и допускат голяма част от тях да бъде аксиома. С това започва вярата. Колкото повече неща си приел наготово в живота си, толкова по-голям фанатик си, защото така изграждаш и затвърждаваш света на Егото си. И понеже това е светът на твоето Его, започваш все повече да го защитаваш и да оцеляваш чрез него. Така, когато човек живее чрез Егото си, не е цял и единен, а е разделен от себе си и от Егото си. И винаги Егото живее като "разделено". Най-важното за Егото е, че е разделено. То самото е едната част. Затова хората, които тръгват по Пътя на собственото си Его, ги наричаме "малки" или "деца", защото този Път произтича от преследването на малките цели и от разделянето на живота на части. Поради това хората в света на Егото са такива – вътрешно разделени на части. И чрез "очите" на своите части виждат и живеят в "свят на части". Затова хората разделят света на "добро и зло", на "светло и тъмно". Светът на Егото се познава по разделеното и разделението.

А винаги, когато нещо е "разделено", е налице противопоставяне, борба и битка. Тази битка е вътре – в мехура на всеки човек, живеещ в света на Егото си. Тя е във всичко и навсякъде – едно желание срещу друго желание; "Искам!" срещу "Не мога!"; "Копнея!" срещу "Не трябва!" Тази борба се превръща в нещо естествено за всеки човек в Еговия му мехур. Така тези, които водят в себе си борба, пренасят тази борба и извън себе си. Това е причината за войните – едни хора срещу други хора. Едни приети истини срещу други такива.

Главната разлика между Аза и Егото е, че Азът се явява нещо единно на уж различни неща, които обаче не са в противоборство и не си противостоят. Така те не са в битка, а в мир със себе си. По този начин те вече могат да не са "разделени", а да са в единство. Всъщност това е изначалното им състояние, но Еговите хора изкуствено, ненужно ги разделят.

Моето учение не се нуждае от вяра. Ако мога да кажа така, аз изповядвам пътя на антивярата. Според мен всеки човек трябва непрекъснато да изследва себе си и душата си, непрекъснато да контролира Егото си и да опознава всичките си същности. Това е пътят на себепознанието. И не трябва да казваш: "Ще потискам Егото и ще възвися Аза! Ще потисна тялото си и ще се стремя към Бог!", защото всичко това са отношения, а това означава нови разделения: на "истинско и лъжовно", на "добро и зло", на "правилно и неправилно". Това означава, че мислиш с Егото си. В Аза няма Добро и Зло! Опознай и приеми всичките си същности, за да ги събереш в едно цяло, да ги направиш отново едно! Не допускай приемането на една част пред друга! Ти си едновременно всички си части! Приемането не е предпочитание, харесване, избиране на едно пред друго. Приемане на собственото Его може да има само когато сърцето ти вече е в Аза! Тогава то събира, а не подбира, не предпочита и не изживява!

Не очаквам да приемеш думите ми, защото моят Път не е твоят Път! Ти ще оформиш своята истина по свой си начин, със свои думи! Никой не може да те научи на нищо! Всяко нещо, до което достигнеш, дори подсказано ти отвън, ще трябва да го трансформираш през себе си! Ти ще възприемеш думите ми само дотам, докъдето си стигнал в духовното си развитие, ще навлезеш само толкова, колкото можеш да понесеш! Аз не мога да направя за теб нищо повече от това да те провокирам, да оставя следа в теб! Това и правя. Но като истински учител знам, че това, което правя с теб, е да ти дам поредното описание на света. Моето описание на света може да е на по-високо ниво от твоето, но то ти е чуждо и всъщност е толкова далеч от истината, колкото и твоето описание на света. Ти не се нуждаеш от следващо и следващо описание на света, защото те са от Егото и нямат край! Аз искам да те науча на това как да спреш да правиш и да търсиш описания на света!

Естествено, че много неща няма да ти харесат от това, което ще чуеш, и много от тях няма да приемеш. Твоето Его воюва, то не обича да бъде разобличавано и побеждавано. Това за него е равнозначно на смърт.

Не ме приемай като враг и противник, защото Егото ти иска точно това! Докато ме слушаш, през цялото време мисли за себе си! Не слушай какво ти говоря за себе си, а помисли как стоят нещата за теб! Спомни си колко пъти си действал заради другите и кой стои зад всичките ти стремежи! Помисли какво те кара да вършиш дадени неща, защо постъпваш по този или онзи начин! И много пъти се оказва, че дори най-съкровените стремежи, мечти и желания, за които хората цял живот се борят, са подменени, внушени са им отвън и не са техни. Това според мен е най-важната причина на света да има толкова много нещастие, защото повечето хора, като не познават себе си, цял живот вървят и действат срещу себе си, срещу същността си. Те или се подценяват, или се надценяват, но никога не правят това, за което са предопределени и което би им доставяло удовлетворение.

Вижте колко е просто! Познанието за Егото и Аза ни отваря вратите към себе си, а по този начин и към Бог. Вие знаете, че много хора се молят. Привидно много вярващи искат да стигнат до Бог. Те издигат вой до небесата, че молитвите им не биват чути. Готови са да обвинят Бог, защото не е чул дребните им нещастни и себични молитви.

Молитвата е нещо велико! Тя е начин да общуваме с най-висшата сила! Замисляли ли сте се над това?

– Да, ние често се молим! Ние сме правоверни християни! – гордо отговори Атанас.

– Правоверни християни! – повтори думите му Риз баба със същото произношение, с което ги бе казало момчето. В интонацията му личеше чувство на превъзходство, защото дервишът бе мюсюлманин, а момчето – правоверен християнин. Риз баба си спомни как, когато беше Петко, като християнин бе презирал мюсюлманите и ги беше смятал за тъмни, мракобесни и тесногръди, объркани и отделени от правилната религия. По-късно, когато прие исляма, осъзна колко малко всъщност знае за исляма, както и за християнството. Тогава реши, че ислямът е по-висш и започна да презира християните и раята. Спомни си Васил, как от пламенен християнин се бе превърнал във фанатичен мюсюлманин. После Абдаллах ефенди го беше учил, че религиите са еднакви. Вярващият човек си е вярващ, независимо коя религия изповядва. Този, който е фанатик в една религия, ако приеме друга религия, става фанатик и в нея. Така беше станало с Васил. Нека се замислят тези, които са фанатици и смятат, че всичко им е ясно и че религията, която изповядват, е единствено права!

– Това "правоверен християнин" е като етикет и нищо не показва! Не означава, че си по-близо до Бог от останалите. До Бог може да те доближи личният ти Път, самопознанието и самоусъвършенстването ти. Вижте колко е просто! Повечето хора искат да общуват с Бог, но без да правят нещо особено. Религията им обещава изключителен контакт с Бог. Всяка религия твърди, че тя е истинската и Бог слуша и подкрепя именно нейните вярващи. Всъщност Бог не обича вярващите. Бог обича смелите, самостоятелните и тези, които се самоопознават, които се борят и вървят по Пътя. Хората, които се молят, приличат на хора, нагазили в река. Бог е създал реката, препятствието, той им е дал силата, свободата и възможността да преодолеят реката. Вместо да се борят с течението, да рискуват и да изживеят достойно живота си, тези хора, едва нагазили до колене във водата, се обръщат към брега, от който идват, и започват да молят за помощ, която да ги пренесе от другата страна. По този начин те показват пълно неуважение и непознаване на божията воля. Знаете ли защо става така?

Момчетата само повдигнаха рамене. Те не бяха мислили за това и не знаеха какво да отговорят.

– Всичко е толкова просто. Когато хората се молят, всъщност те го правят с Егото си. Затова молитвите им звучат смешно. Повечето хора не благодарят, а просят. Затова те са нарекли общуването с Бог молитва, от "моля се". Те искат здраве, сила, власт, дълъг живот, пари... все неща, които иска Егото. Най-много хората се молят за здраве, като че ли Исус Христос е лечител. Цялата религия – християнството, е сведена до едно просене за здраве. Вслушайте се в молитвите на хората, които влизат в черквите и в манастирите! Всичко е толкова принизено! Повечето хора никога не са правили молитва, защото молитва може да произнесе само човек, опознал Аза си, защото само с Аза можеш да произнесеш молитва и само чрез него можеш да общуваш с Бог. Ако сте слушали внимателно, сте разбрали, че най-нормалното нещо е това да общувате с Бог чрез Аза си. Чрез Егото никога не можете да го направите, защото то разделя човека от Бога. Егото е това, което ни прави отделна личност. Повечето хора обаче се молят и искат именно с Егото си, а после "плачат", че молитвите им остават нечути – като каза това, Риз баба замълча за малко, като че ли да остави малко време на момчетата да осъзнаят смисъла на думите му. Чак след това продължи: – Много хора казват, че човек е това, с което се храни. Други казват, че човек е образованието, което е получил, или че той е миналото си. Всъщност човек е това, за което мисли. И колкото пъти си си задавал сериозно въпроси за духовния си Път, за смисъла на живота, за това как да бъдеш по-близо до Бог, толкова си бил човек. Това са истинските въпроси, това са въпросите на Аза. Повечето хора цял живот се замислят само за това какво да ядат, как да работят, какво да правят през деня, как да се забавляват, как да имат повече, как да оцеляват, занимават се с клюки и личностни отношения. Те никога не мислят за нищо друго освен за неща, породени от Егото, и никога не осъзнават, че са живи. Такива хора никога не стават човеци и остават жалки и привързани към ежедневието.

Така дали те се молят, или не, няма значение. Техните думи никога няма да бъдат чути. Защото, докато човек не е буден духовно, няма да бъде чут. Молитва е животът, който води истинският човек.

За да бъде буден един човек и да върви по Пътя, трябва едновременно да изминава два пътя. Повечето хора мислят за вървенето по Пътя като за изминаване на определено разстояние, но истинският Път не е такъв. Повечето хора имат някакво любопитство към живота. Те цял живот се опитват да си отговорят на определени въпроси. Така хората цял живот преследват отговорите на въпросите, но никога няма да постигнат целта си. Истинският човек трябва да прави следното: не само да се опитва да намери отговори на въпросите и така да бъде привързан само към външното, а непрекъснато, през цялото време, да опитва да анализира въпросите. Така истинският отговор на всеки въпрос се търси като се търси отговорът на поставения въпрос и в същото време се анализира самият въпрос. Това е един непрекъснат процес на вървене напред и търсене на отговора и в същото време анализ и по-добро разбиране на въпроса. Път напред и навън и в същото време навътре в себе си. И това, което ви казвам, не е просто теория. Всеки път преди да намерите някой отговор или да се опитате да постигнете определена цел, се замислете. Опитайте се да си отговорите на тези въпроси: "Коя част от вас се нуждае от това нещо? Дали наистина го искате? Нужно ли ви е? Какво бихте жертвали, за да го постигнете?" Така ще разберете, че голяма част от нещата, които искате да научите и да постигнете, всъщност не са ви нужни и не ги искате. Много често ще откривате, че преследвате цели, вменени ви отстрани – от майки, родители, учители, командири и началници, но не са ваши. Ако можете да направите това, ще видите колко много от нещата, които искате, са от Егото.

Това е най-важното нещо, което всеки човек на духа трябва да прави. Непрекъснато трябва да върви във външния свят, чрез преследване на отговорите и в същото време да влиза във вътрешния си свят и да изучава в дълбочина мотивите, които го движат и го карат да постъпва по този или онзи начин. Самопознанието е най-важното нещо за всеки човек. Без човек да се познава и изследва, не може да бъде духовна личност. Истинският човек на знанието трябва да върви едновременно във външния и във вътрешния Път. Това е истинският Път. Само един от пътищата не е достатъчен. Повечето хора никога не откриват вътрешния си път. Те търсят и търсят безсмислени и ненужни отговори. Цял живот преследват цели, без да могат да ги разберат и да ги постигнат. Много малко хора имат силата да се занимават с вътрешния си свят и да продължат, когато нещата им се струват ясни и очевидни.

Някои хора казват, че за да се построи висока сграда, има се предвид духовния растеж на всеки човек, трябва да се поставят сериозни фундаменти и едва след това да започне да се гради.

Ако вие сте слушали внимателно това, което ви говорих, вече сте разбрали, че това не е така. Всъщност истинският път не търпи едното или другото да изпреварва. Истински е само този път, който си изминал напред и едновременно навътре в себе си. Тоест нещата стоят така: това не е строеж както нормалните, които започват от изкопа в основите. Този строеж се гради едновременно нагоре и в същото време надолу. Това е истинският път – навън (напред) и навътре в себе си. Ако правите, вие вече сте стъпили на духовния си път. И колкото по-висока искаш да издигнеш сградата на своя дух и самоусъвършенстване, толкова по-дълбоко трябва да задълбаеш. Истинският човек на самопознанието никога не бива да спира. Затова казваме Път, а не религия, учение или наука. Това, за което ви говоря, е Път, защото пътуването в него никога не спира и защото има Пътуващ в този Път.

Много е важно да сте смели! Много хора се страхуват да навлязат в себе си. Замислете се дали има неща във вас, които досега не сте посмели да разгледате. Има ли теми, които смятате, че знаете и нямат нужда от анализ? Ако има, това означава, че не сте смели и имате проблем. Никога не трябва да оставяте нещо просто ей така. Не бива да оставяте неосъзнати неща в себе си. Така е и в армията, не бива да оставяте нищо в тила си, защото, ако предприемеш поход, а в тила си оставиш врагове, те ще те спират, ще те задържат и ще ти попречат да победиш! Затова винаги трябва да анализирате нещата, през които пречупвате света! И не бива да допускате подценяване, задоволство или страх да ви попречат да анализирате вътрешния си свят!

И знайте, че външният въпрос и този, който търси отговори на въпросите, е винаги Егото. То иска отговори, търси яснота и обяснение, иска да постига целите, да знае много и да бъде учител. Това е религия. Вътрешният въпрос го задава този, който иска да има духовен път. Затова вътрешните въпроси никога нямат готови или окончателни отговори. Вътрешните въпроси се оставят отворени и непрекъснато им се намират нови и нови отговори. Един такъв вътрешен въпрос е: "Кой съм аз?" На този въпрос няма отговор, а има непрекъснато нови и нови отговори. Всеки предишен отговор се отнася само за мига, в който е зададен въпросът и е отговорено... И постепенно отговорите престават да имат значение. Остава само въпросът... После и той престава да има значение, защото, след всички мигове на нови и нови отговори, се разбира "Кой съм аз", но вече не чрез отговорите. В този момент въпросът спира да бъде въпрос. В този момент човек спира да пита.

Човек винаги трябва да се опитва да бъде близо до реалността. Той трябва да избягва всякакви приказки и илюзии, в които сам се вкарва. Не трябва да живее с миналото. Миналото днес не съществува. Когато човек се връща в спомените си, той не може да си върне целия спомен, обикновено извиква най-вече това, което е преживял като емоции. Той изпитва само чувствата, изразяващи отношенията, които тогава са го вълнували, но никога не може да "извика" в спомена реалността. А емоциите и чувствата са най-неверният съветник, защото те са от света на Егото. Затова и спомените не са реални случки, а само това, което Егото е запомнило от тяхното преживяване. И като си "спомня", така Егото се съхранява в света си, отново го задържа, подхранва и затваря.

Голяма част от хората никога не живеят днес и не познават реалността, защото те постоянно са разкъсвани между миналото и бъдещето. Ще попитате: "Защо хората са толкова привързани към миналото?" Спомените имат едно свойство, от тях изчезват парчетата на неприятните емоции. Ако сте забелязали, с времето от спомените се изчистват лошите, неприятните неща и остават само хубавите усещания. Така повечето хора се връщат в спомените си и са привлечени от миналото, но в същото време са насочили поглед в бъдещето. Бъдещето винаги е такова, каквито са предпочитанията в спомените ни. Хората, които си спомнят "лошото", са песимисти, а тези, които предпочитат "хубавите спомени", са оптимисти. Така се оказва, че бъдещето при тях също е зависимо от миналото. Това са причините човек да не познава реалността, затова той бива разкъсван между "добрите" спомени и вярата, и надеждата, че бъдещето ще бъде много по-добро или пък ще донесе беди и нещастия.

Има едно нещо, което се нарича "тук и сега". Това е Бог. Истинското име на Бог е "тук и сега". Това е реалността. Да бъдеш и да познаваш действителността, означава да си в единение с Бог. Това е най-висшата молитва и медитация. Всъщност това е истинската молитва и медитация. Истинската молитва е безмълвна, тя е "тук и сега". И вече не е молитва, защото няма какво и защо да се измолва. Единеният и единяващият себе си човек в Пътя си престава да иска, да се нуждае от нещо, да преследва и да се стреми, защото целостта е онова, което идва, след като човек надрасне Егото.

Преди малко ви разказах за самопознанието. То е свързано с четирите "с"-та. Това са: самонаблюдение, самоконтрол, самоанализ и самоусъвършенстване. Някои хора го наричат самоусъвършенстване, но това е погрешно. Самоусъвършенстване означава да се стремиш към някакъв идеал, а идеалът е нещо, което ти си си измислил и се опитваш да постигнеш. Идеалът не може да се постигне, защото дори да го направиш, веднага се изгражда нов. Докато не надмогнеш това ниво, винаги ще имаш такъв идеал. Някога мислих, че самоусъвършенстването е най-важното нещо за всеки човек, но сега знам, че водещо трябва да бъде самоопознаването и едва след като приемеш решението за това, можеш да приложиш останалите.

Самоусъвършенстването може да бъде правилно само ако в същото време като вътрешен Път използваме себепознанието. Това е истинският Път – навън към самоусъвършенстване и навътре към себепознание.

Сега ще ви разкажа за хората и за тяхната същност. Повечето хора мислят за себе си само като за материални същества.

– Това не е така! – опита се да каже едно от момчетата.

– Знам, знам! Знам, че всички говорят за дух, душа и много други неща, но никой не мисли за себе си така. Почти всички хора мислят за себе си само като за материални същества. Повечето дори да знаят за отделните си същности, не ги осъзнават. Те възприемат това само като наука или учение, но не и като Път, и не живеят с тази идея.

Всъщност не е важно какво знаеш. Има много хора, които знаят много, често различни неща. Те не могат да осъзнаят, че не могат да изградят Път върху различни описания на света. За да имаш Път, трябва да "стъпиш" само върху едно описание на света и да живееш по този начин. И това описание да е осъзнато и твое.

И все пак нещата не са така разделени, както хората си ги представят. За да е по-ясно и достъпно за малките мозъци, някои учения още от древността са дали описания на света и човека, които са схематични и лесни за разбиране. Така в науката наречена езотерика, която крие корените си в древен Египет и Халдея и върху която стъпва целият съвременен свят и всички религии, се казва, че човек съдържа в себе си няколко същности. Най-грубата същност е материята. От нея е изградено материалното ни тяло, органите и всичко, което можем да видим. Някои хора, които смятат, че се занимават с духа, твърдят, че материята е нещо лошо. Това е смешно. Материята не е нито лоша, нито нещо, с което трябва да се борим. Много учители са смятали, че извисяването на духа може да се постигне единствено чрез насилие над материята и тялото. Такива са всички учители аскети, монаси и цели религии на Изток.

Един учител известен като Муни (истинското име на Буда е Шакя Муни Гаутама, това означава Муни от рода Гаутама на племето шаки или саки. Знае се, че родът Гаутама бил царски. Племето саки (шаки) живеело в Афганистан, в близост до българите. Буда, въпреки властващото мнение, не е бил индиец, нито с дръпнати очи, а е бил европеид със светла кожа.) решил, че насилие над материята не е нужно и това не е път на единение, а на разделяне и отхвърляне. Той го нарекъл Среден (обединяващ, оптимален) Път. Запознах се с това учение, докато бях в Персия.

Да упражняваш насилие е винаги израз на Егото – дали срещу други, или навътре в себе си, няма значение. Да наричаш материята каквато и да е означава, че не познаваш Пътя. Материята не е нито добра, нито лоша. Да я приемеш, означава да не я наричаш и да не ѝ даваш определения. Тя е – това е достатъчно!

Всички нива в човека трябва да се опознават и усъвършенстват, докато не се слеят в единство. Вместо хората да гладуват до самоубийство, да спазват въздържание, много по-добре е да развиват тялото си и да изпитват удоволствие от живота. Затова пехливанската борба е толкова полезна. Поради това Болярови винаги са настоявали да се упражнява борба. Усъвършенстването не трябва да изключва материята, нито да се бори с нея.

Освен тялото, друга част от човека са неговите емоции и чувства. За преживяващите хора това е най-важното ниво. Те делят целия свят на две части. Те казват: "Тази ми харесва, а тази не!" Такива хора знаят, че първата част им носи положителни емоции и преживявания. Те са свикнали да правят само неща, които им носят удоволствие, наслада и които са им приятни. Животът обаче има и друга страна. Той изисква дисциплина. Това могат да постигнат единствено воините. Жените изключително много държат на света на емоциите. Те смятат, че това е тяхното оръжие и през по-голямата част държат емоцията си изнесена напред като щит.

Третият свят е този на мислите. Повечето хора всъщност не живеят в материалния свят, в по-голямата си част от себе си те пребивават в света на чувствата и идеите. Чувствата определят преживяванията им, а идеите оправдават, когато живееш без чувства. Светът на мислите и идеите е този, който помага да си изградим по-плътна представа за описанието на света. Той сгъстява краските на света, помага да го наредим и да опишем мястото си. Мисловният свят е този, към който се привързват учените хора, склонни към мислене и интелект.

Хората на емоциите са много далеч от реалността, защото емоциите ни затварят в собствен свят, а с това пи отделят от истината. Хората на разума и идеите с основание критикуват емоционалните, че са преживяващи, но те са също толкова далеч от истината, колкото и емоционалните, защото учените хора имат склонност да интелектуализират, да обясняват и всичко да разглеждат като знания извън тях, наричани от тях наука. Но те се страхуват от това да имат път и са също толкова далеч от реалността и Бог, колкото и хората с преобладаващи емоции.

Да се противопоставят едните на другите е безсмислено и ненужно. Не бива да се отрича или величае нито материята, нито емоциите, нито идеите. Всички те трябва да се приемат, да се използват, да се опознават и усъвършенстват. Без нито една от тези части човек не е завършен и не е духовно същество. Моето учение и идеята ми за Път включва развитие на всички тези човешки същности и нито една не трябва да се подценява или омаловажава, защото в някой момент трите трябва да се слеят. Докато те са "разделени", могат да се насочват, да се развиват и взаимно да се опознават в пътя им на свързване.

Всъщност повечето хора не живеят в материята както сами смятат, а в света на чувствата и идеите. Именно чрез тях те изграждат света на преживяванията си. Така те дори не подозират как изглежда физическото им тяло, тъй като винаги го наблюдават през очите на емоцията и идеите. За съжаление същото се отнася не само за физическото тяло, но и за цялото им същество. Всъщност не физическото е водещо, а именно емоционалните преживявания или светът на идеите.

– Не мога да го разбера това, учителю! Можете ли да дадете някакъв пример? – попита Атанас.

– Ето няколко примера за това, за което говоря. Знам, че това, което ви казвам, ви звучи невероятно, но чуйте! Ако човек беше само тяло, не би трябвало да има нещо, което да го накара да загуби живота си. Би трябвало той да държи на живота си най-много от всичко на света, защото материята е тленна и смъртта я унищожава. Това обаче не е така. Има много хора, готови да загубят живота си заради вяра или идеи. Тези, които могат да изпълнят самоубийствена мисия заради вярата си, са подвластни на чувствата и са готови да загубят живота си заради това, което чувстват. Една част от жертвоготовността на еничарите се крие именно в това. Има хора готови да загубят живота си заради идеи. Такива са учените и хората започнали да изграждат светове на справедливостта. Дори този, когото християните смятат за свой Бог, им е дал пример за това, че има сили много по-могъщи от живота и егоистичното желание да се живее. Той дал пример за саможертва и за това как човек трябва да търси Аза в себе си, който е част от големия Аз. Затова Христос е наречен Син божи, но всъщност ние всички сме синове божи.

Другата част от това, което прави еничарите най-добрите воини, е идеята. Всеки еничар не умира просто за вярата, а и за една идея, за един идеал.

– Учителю, вие току що описахте един свят, разделен по този начин, но не казахте нищо за Аза и Егото!

– Да, ако слушахте това описание, вие просто ще чуете още едно описание на света. Това не е нещо изключително, ако не успеете да направите от него ваш Път. Всъщност моето описание на света, това, което стои в основата на моя Път, не е точно такова. При мен няма такова разделяне. Аз мога да застана и да реализирам едновременно всичките си части, които ме изграждат. Нямам нужда от тези деления и описания. Това разделяне и стриктно описание според мен е направено за хората, които разглеждат тези неща като наука. Такива хора възприемат света линейно и нареждат всичко, което правят, едно след друго. При тях всичко е подредено в строга йерархия. Ако разберете това, което говоря, ще можете да правите нещата едновременно и многоизмерно.

Това описание не противоречи на моите идеи за Егото и Аза, но аз не разделям нещата така категорично. За мен най-високото ниво в така изброените е Азът. Той е връзката с Бог. Това е божествената същност, взета назаем от Твореца. Това е Азът.

– А какво става с Егото? – с уважение попита синът му.

– За да ви разкажа за Егото, ще започна малко по-отдалеч. Повечето хора се страхуват от това да умрат. Този страх е един от най-важните и основни страхове. Всички хора ги е страх. Когато си зависим от Егото си, искаш да го запазиш. Така човек, подвластен и подчинен на Егото си, всъщност става проводник на страховете на Егото, които го обсебват. Именно поради този страх хората са създали идеите за прераждането, за рая и вечния живот, за отвъдното. И винаги човек си представя, че ще запази себе си, дори и след смъртта си. Дори тези хора, които претендират, че са духовни, мъдреци, равини, монаси, дервиши, дори източните мъдреци, стремящи се към йога (йога – пил. "сливане с Бог"), смятат така. Но забележете, те не си представят, че ще постигнат единение с Бог, а че ще продължат да съществуват с Егото си, с лицето си в Бог. Всъщност тези хора не искат да се слеят с Бог, а да се наложат над Бог и да запазят Егото си. Много хора смятат, че Егото им се намира в тялото (материята), но това не е така. Материята, както душата, мисълта, идеите и чувствата, е от тези неща, които са вечни и ние вземаме за малко, само на заем.

Аз дълго време разсъждавах над смъртта и имах връзка с нея. Убил съм много противници и винаги съм смятал, че смъртта е приятел, съветник и учител на воина.

Момчетата като чуха, че дервишът се смята за воин, се засмяха. Те самите искаха да станат воини, но този човек явно искаше да ги впечатли. Беше им ясно, че той не само че не с бил, но и няма представа какво означава да си воин. Все пак турчинът беше много по-стар от тях и те само заради това сдържаха насмешката си и не оспориха думите му. Старецът явно не усети настроението на момчетата, защото невъзмутимо продължи:

– Мислих, че единственият начин да се боря със страховете си е непрекъснато да се изправям пред тях. Винаги съм знаел, че страхът не може да се победи, но трябва непрекъснато да се боря с него. Минаха години, трябваше да спра да убивам, което въобще не бе лесно, и да се оттегля от живота, за да разбера, че колкото пъти съм заставал пред страха, толкова пъти съм бил побеждаван и съм признавал поражението си. Защото страхът е от Егото и колкото повече внимание му се отделя, толкова по-силен го правим. Затова престанах да обръщам внимание на страха и да се занимавам с него. Всъщност едва когато започнах да разбирам Егото си, преодолях страха от смъртта и всичките си страхове. Днес вече не изпитвам никакъв страх. Куриозното е, че когато престанах да бъда воин, чак тогава загубих страха си от смъртта.

Постепенно започнах да правя това и с другите духовни врагове. Така успявах да ги превъзмогна. Когато престанеш да обръщаш внимание на такъв противник, отнемаш силата му и той престава да бъде значим за теб. Това става като не се занимаваш с противника, а със себе си и така, пораствайки духовно, ти правиш противниците си незначителни.

Момчетата отново се усмихнаха. Те явно не искаха да повярват, че мъжът, който седи пред тях, някога е бил истински воин.

– Вие сте млади. Знам, че някой ден ще станете истински воини и ще бъдете хора на честта. Чуйте моите думи, ако мога да ви помогна, ще бъда щастлив! Ако можете да преодолеете страха си, благодарение на моите думи, това си заслужава вниманието ви! Дълго мислих и разсъждавах и разбрах следното. Всъщност всички тези неща, за които ви говорих, са като пръстите на ръката – като каза това, Риз баба показа лявата си ръка. Той беше изпънал пръстите си. – Този пръст е материята – каза дервишът и посочи малкото пръстче, което бе най-отдолу. После старецът назоваваше останалите си пръсти и ги сочеше. Така безименният пръст бе светът на емоциите, средният – светът на мислите и идеите, показалецът – Азът. Тук мъжът замълча.

– Палецът ли е Егото, учителю? – попита Атанас.

– Не всъщност Егото не е нито един от пръстите. Бях принуден да изоставя идеята за разглеждане на Егото и Аза като двете страни на монета. Всъщност разбрах, че Егото не съществува реално. То е временно и тленно. Всички други части на човека са безсмъртни. Те идват от Бог и отиват обратно в него. Ето, след смъртта материята се връща в земята.

Казва се, че от кал сме направени и отново в кал се превръщаме. Така тази част от нас отива обратно там, откъдето е дошла. Емоциите ни отиват в едно специално място, където се събират емоциите на хората. Идеите пък имат друго такова място, където се събират идеите. Тези места се наричат егрегори. Азът на човек се връща обратно към Бог. Така всяка част от тези, които изграждат човек, е безсмъртна и след смъртта продължава да съществува. Но не това е нужно на човек. Той не иска безсмъртие по този начин. Той казва: "Защо ми е това безсмъртие, когато мен няма да ме има? Какво е това безсмъртие без мен?" Човек разсъждава така, защото е воден от Егото си. Единственото тленно нещо, което човек може да загуби, това е Егото. Всъщност човек може да загуби само Егото си. Ако се замислите, ще видите, че наистина само Егото може да изчезне, че ние се олицетворяваме единствено чрез Егото си. То ни прави отделни от Бог. Ние съществуваме и мислим за себе си по този начин благодарение на Егото. Нас ни е страх да не загубим Егото си, ние живеем заради него и се опитваме всячески да му извоюваме безсмъртие. Всъщност Егото е една връвчица – при тези думи дервишът показа с другата си ръка една въображаема връв, която обвързва четирите пръста на лявата му ръка. – Егото е точно тази връв. Тя обединява всичките ни същности в това уникално същество, което сме ние. Това е най-ценното и скъпо нещо, което имаме. Страховете на хората са свързани единствено с Егото. Дълго мислих и разбрах, че страховете са излишни. Смъртта е една преграда, като едър гребен – дервишът разтвори пръстите на дясната си ръка, а срещу нея държеше лявата със събрани пръсти. После придвижи двете ръце една към друга. Когато лявата ръка достигна дясната, тя опря в разтворените пръсти и разтвори своите. – Това е смъртта – каза Риз баба. – По време на смъртта Егото се разкъсва и изчезва. То трябва да изчезне. От нас умира само Егото и нищо не може да се направи. Има и още нещо. Всъщност Егото не съществува, то стои в основата на нашата магия. Това е най-куриозното, че цял живот се страхуваме да не загубим нещо, което всъщност не съществува. Докато мислите ви са в Егото, ще ви бъде страх. В момента, в който преместите себе си в някоя друга част от себе си или във всичките си части и започнете да възприемате нещата от този ъгъл, ще разберете, че вече не се страхувате. Затова ви казвам, че аз вече не се страхувам. Това е част от Пътя. Не се страхувам, не защото го исках или се опитвах да го постигна, а защото надраснах страха. Така надраснах и идеите за Добро и Зло, за вярата и религията, за смисъла на човешкия живот, за любовта и молитвата.

Така всички религии, всички идеи за прераждане, Страшния съд, Рая, Парадиза (раят според персите и зороастризма), Ада, Сетния ден, Джнана, Елисейските полета, Валхала, Олимп, са измислени, за да може човек да осъществи желанието за безсмъртие на Егото си.

И когато момчетата вече мислеха, че всичко им е ясно, учителят продължи:

– Всъщност Егото не съществува.

– Какво? – двете момчета бяха изумени. – Как така! Нали току що го описахте като връвчица, която изчезва? Как може да изчезне нещо, което не съществува?

– Ние виждаме само проявлението на Егото и може да съдим за него само по косвени белези. Егото наистина определя в най-голяма степен нашия живот, но всъщност няма материален, а и какъвто и да е носител на Егото. Его въобще няма. Всеки човек сам си измисля, а после и поддържа в съзнанието си Егото, но такова нещо няма. Егото е фикция, химера.

Такава химера също е и калъпът, обществото, социума. Ние сами я изграждаме и поддържаме, тя е като паяжина разпъната между всички нас. С времето става по-силна от нас и ние се оказваме уловени и зависими завинаги.

Представете си, че сте буца глина. Това сме ние хората. Когато нещо в нас се промени, това го правим ние самите, но отвън изглежда сякаш голям невидим палец ни моделира. Той ни натиска и оформя, ние се изграждаме според него, но всъщност такъв палец няма. Така цял живот сме пленници на една идея за нас самите и най-трудното нещо е да я разберем, а след това да се освободим и да я променим.

За живота на всеки човек е важно описанието на света, което държи в главата си. Всъщност човек е това описание и според него той изгражда живота си, в тази идея е включена и идеята за собствения му образ, за това кой е и какви са възможностите му. Това е изключително важно. Много е важна тази идея. Изграждането на описанието на света става едновременно с Егото и Аза. Колкото повече Егото участва в изграждането на това описание, толкова по-далеч от действителността е то. Егото формира свят, който да го обслужва, затова е толкова трудно да се разкъса измислената действителност, която то изгражда. Това е така, защото хората, изградили си такъв свят, постоянно получават потвърждения за правотата на възгледите си. Колкото по-близо до реалността е това описание, толкова по-добре. Все пак помнете, че колкото и да сте близо до действителността, не можете да я постигнете! По-важна е промяната, гъвкавостта, опознаването на себе си и усъвършенстването.

Много хора, които са с малки възможности, се опитват да натруфят описанията си на света. Това е характерно и за хората склонни към интелектуализиране. Така мнозина не могат да усетят кога да спрат и като продължават, се отдалечават от реалността. Много хора търсят прости описания, които с минимални усилия да им обяснят и оправдаят несъответствията. Така се пораждат суеверията, идеите за магиите, за това, че някой друг управлява живота ни, че има световни правителства, които управляват не само живота ни, но и мислите, и идеите ни.

Това е философията, до която съм достигнал. Тя е най-оптималният вариант в доближаване на описанието на света до реалността.

– Учителю, какво трябва да направим, за да достигнем до това ваше описание?

Риз баба бе толкова погълнат от това, което говореше, че дори не можа да разбере кой зададе този въпрос, затова продължи:

– Ако само сте слушали внимателно, вече не сте далеч от това, за което ви говоря. Не трябва да правите нищо повече от това да се замислите върху думите ми. И помнете, не бива нито да опростявате, нито да усложнявате, защото и двете са от Егото!

Самоопознаването е нещо уникално, това е изключителна даденост, която всеки човек притежава. При него не се нуждаеш от нищо повече освен от самия себе си. Инструмент на самоопознаването си самият ти. При този Път, до който достигнах аз и който най-общо може да се нарече самопознание, не просто съставяш собствена религия, но имаш лична религия или духовно учение, които само ти можеш да следваш. Когато си в това състояние, можеш да преоткриваш другите религии, но правиш това по един уникален и неповторим начин, не само от позицията на създател на учение, но и като човек постоянно създаващ религия или учение. Така ти преоткриваш останалите религии и можеш свободно да ползваш техните термини и дори цели фрази, но въпреки това създаваш нова религия, ново учение. Предпочитам да го наричам учение вместо религия, защото религията задължително се нуждае от последователи и вярващи хора. Докато учението може да бъде изповядвано само от вървящи хора. Когато последователи попаднат на духовно учение, те унищожават същността му и го използват само като форма. Моето учение се състои в това всеки сам да има лично духовно учение. Всеки човек трябва сам да създаде собствената си религия. На Бог е нужно различното. Хората, следващи това учение, са най-скъпите на Бог, защото това са най-ценните хора. Представете си какво ще стане, ако всеки човек има собствено духовно учение. Някога едни хора мислеха, че съм призван да създам нова секта в исляма. Не, не само това, те мислеха, че ще създам нова религия. Ето, най-накрая аз изпълних мисията си, но сега осъзнавам, че те едва ли щяха да разберат и да приемат това. Техните най-смели мечти едва ли щяха да стигнат до тук. Аз не просто създадох религия, а учение, което отрича всички религии. Не, не ги отрича, а по-скоро ги надраства. Те искаха да създам учение, което да бъде като всички останали – да има водач и последователи. Но досега не се е случвало да бъде създадена секта, в която всеки неин член да бъде човек със собствена религия, създател на сектата и неин водач, и дори Бог. Представяте ли си? – вдъхновен питаше дервишът, а в очите му гореше пламъкът на човек постигнал нещо, за което се е борил цял живот. Това бе погледът на човек постигнал най-ценната победа в живота си.

– Разбирате ли? – пак попита Риз баба и изгледа момчетата втренчено в очите. – Вие сте моят последен шанс да спася нещата, до които достигнах!

– Учителю, аз искам да ви разбера, но не всичко разбирам! Ами ако не ви разберем добре и изкривим учението?

– Знам, че не можете да разберете това, което ви казвам. Знам, че дори да ме разберете, вие ще имате собствен и различен Път от моя. Не се притеснявайте, учението, което разкривам пред вас, не може да бъде изкривено, защото в него няма закони, постулати и праведен Път! Това учение е живо и променящо се като живота! То е нагаждащо се и създаващо!

Не очаквайте от мен да ви кажа как стоят нещата или какво трябва да правите. В другите секти хората са активни само докато научат постулатите на сектата и стават нейни членове след като ги приемат. От този момент от тях се очаква да са вярващи и последователи, но без да са активни в духовен план. В учението, което аз изведох, приемането на постулатите не означава край на духовния Път, а това ще е само начало на духовната ви активност. Така след като се разделим вие няма да сте постигнали ново ниво в духовното си развитие, а Пътят за вас тепърва ще предстои. Тогава ще трябва да направите сами първата крачка в духовния си Път. Това ще е начало на вашето духовно пътешествие.

Цял един ден Риз баба отдели на братята да им разкаже за това какъв трябва да бъде един учител. Отначало те опитаха да се оправдаят и да кажат, че даже нямат намерение да стават учители, но старецът им каза:

– Слушайте внимателно! Не се заричайте, че няма да станете учители! Освен това, за да бъдете истински и добри ученици, трябва да знаете всичко за учителите и учениците!

Искате ли да разберете един учител, не допускайте той да ви стане учител, защото като ученик вие никога няма да можете да видите човека, който стои зад учителя!

За да разбирате хората, не бива да ги правите свои учители! За да ги разберете, трябва да бъдете равностойни! Само ученикът има нужда от учители! Без ученици учителите биха изчезнали! Когато престанете да бъдете ученици, вече не ще срещнете учители!

Всъщност такова нещо като учител не съществува и никой не може да ви научи на нищо!

Повечето хора, които държат да бъдат наричани учители, са нещастни, незначителни хора, страдащи от несигурност. Това са хората, които гъделичкат самочувствието си, наричайки се учители, и наблюдават със задоволство преклонението и обожествяването в очите на своите ученици.

Учителите откликват на зова на учениците. Те приемат да изиграят пред тях тази роля. Повечето от тях са честни пред себе си и помнят, че играят роля, но някои дотолкова започват да си вярват, че се отделят от реалността. Те са опасни както за себе си, така и за учениците си.

Ученикът никога не разбира учителя. Той се интересува от себе си. Единствено учителят в нас може да ни помогне.

Докато смяташ себе си за ученик, никога няма да станеш учител. Ученикът е последовател, но не и учител.

Ако кажеш на някого, който иска да бъде ученик, че няма учители, ще го излъжеш, защото, въпреки че наистина няма учители, за него това не е вярно. Всъщност за него учители има и той ще ги намери или ще ги създаде, ако се наложи.

– Но, учителю, това, което казвате, е противоречие! – каза Атанас.

– Това, което казваш ти, и това, че ме наричаш учител, също е противоречие. Всъщност това е куриоз. Учител няма, но аз се опитвам да ти обясня това от позицията на учител. Твърдя, че няма учител, а се държа като учител. Не се притеснявай, това объркване е привидно, но съществува само за неразбиращите! Отговорите на важните въпроси са валидни дори когато са противоположни на пръв поглед. Мнозина, свикнали да мислят линейно, смятат, че това е противоречие, но не е. Затова именно много от древните елински философи приживе са били смятани за празнодумци, но по-късно се е разбирало, че думите им имат право. Това е един от начините да разбереш дали си достигнал до нивото на сериозните въпроси. Това става когато отговорите, които получаваш, са различни, но са валидни и верни. Такива са отговорите за Съдбата, Свободната воля, за Всичко и Нищо, за Бог и хората, за смисъла на човешкия живот. Това са въпросите на Аза в нас, за които вече ви казах, че остават отворени, че нямат един отговор, а имат много непрекъснати отговори, понякога противоположни, но всички те са верни.

Всъщност е много лесно да различиш Истинския учител от хората, приели и решили да изпълняват тази роля.

Всеки, който се е съгласил да играе ролята на учител, е човек с проблеми и се бори чрез тази си "престижна" роля да придобие чувство за значимост и да избие комплекса си за непълноценност. Така той е ангажиран и емоционално към учениците си. Дори когато това е с най-добри намерения, то не може да доведе до нищо добро. Всъщност повечето качества, които се смятат за положителни за учителите и преподавателите, вредят и пречат на учениците. Смята се, че учителят трябва да бъде добър, загрижен, да се опитва да предразположи и предпази и да намали тежестта на учениците си... Всичко това пречи и прави научаването на каквото и да е невъзможно.

Каквото и да е емоционално обвързване, означава, че двамата – учител и ученик, "се съпреживяват" и играят роли и че учителят е ученик, приел да играе тази роля.

Истинският учител се различава от другите, защото той учи, но не заради Егото си. Затова той не се обвързва по какъвто и да е начин и не допуска ученикът да го увлече в собствената си игра. Всъщност Истинският учител не учи, тъй като той е непрекъснато в Аза си и е в досег с Учението, а само го пропуска през себе си и го излъчва. Той знае, че не може да научи никого на нищо, защото все още той самият се учи. Това какво ще разбере, зависи изцяло от питащия.

Ученикът престава да съществува, когато престане да задава въпроси. Тогава той осъзнава, че отговорите са в самия него и няма смисъл да пита, защото всеки отговор, идващ отвън, би бил лъжа (некоректен).

Така Истинският учител стои срещу ученика, но не е там, за да отговаря на въпросите му, а за да го стимулира да пита, докато не се изчерпи и не проумее, че няма и не може да има учител. И когато ученикът се изчерпи и достигне до това разбиране, той ще се обърне и ще застане рамо до рамо с човека, когото допреди малко е наричал учител. Защото мястото на учителите е рамо до рамо, а не срещу или пред учениците. И едва в този момент човекът, стоял срещу досегашния учител, сам става учител. А учителят става Истински учител, защото едва в този момент той е успял да научи на нещо ученика и да направи така, че той вече да не е ученик. И не само това, в този момент той го е направил Истински учител, защото той самият е Истински учител. Всъщност той нищо не е направил, защото ученикът сам е станал Истински учител. Един човек става учител не когато има ученици, а едва когато сам успее да изгради учители. А за целта първо той трябва да е намерил разбирането за това в себе си.

Атанас разбра всичко и за пръв път видя човека в учителя Риз баба. В първия момент осъзна, че това не са думи на учителя, но после разбра, че човекът, който преди малко бе срещу него, а сега бяха рамо до рамо, беше Истински учител. Неусетно той му бе отнел възможността да живее с илюзията, че е ученик. И тъй като загуби Егото си, той откри Аза си и разбра кой е. Иван стоеше до него, но нищо такова не се случваше с него. Атанас сякаш опозна Бог и вече бе готов да стане учител на другите хора, защото това знание в него породи желание да го сподели. Така Атанас бе готов да стане Истински учител, макар в началото да не беше го искал. Колкото и да бе странно и за него самия, Риз баба беше успял да го трогне, думите му го бяха разтърсили духовно. Атанас отначало се бе отнесъл скептично към думите на турчина и не го смяташе за Истински учител, а просто за някакъв дърдорко, който едва ли може да го научи на нещо. Макар да бе умен младеж и много пъти да си бе задавал въпроси за смисъла на човешкия живот, за религиите, той знаеше, че е православен християнин и очакваше религията да му даде отговори на въпросите. Сега обаче думите на дервиша го бяха разтърсили до дъното на душата му. Колкото и да му бе странно, Риз баба бе успял да го събуди, нещо, което не се наблюдаваше при Иван. В брат му, като в дебелокожо животно, думите на Риз баба просто се отклоняваха.