Битката

I Глава

ИБРАХИМБЕЙОВИЯ САРАЙ

– Ти?!? Ти?!? Ти?!? – двамата мъже стояха един срещу друг и мълвяха тези думи. Те като че ли не можеха да кажат нищо повече. В мъжа, който беше излязъл от гората, се появи желание да прегърне този, който със сокола си избиваше гълъбите му. Цял живот той бе убивал и бе сял разруха и смърт. Той беше хайдутин, войвода и кесиджия, (Освен кесиджия, водачите ги наричат също "балтъджия", "калаузин" и "ватафин". Русалии е бойна игра, която запазвала през вековете бойната форма на българите. Тя е останала от древното българско езичество. Подобно на русалиите били калушарите и много други празници, дошли от езически времена и от времето на древните българи) за него да си наложи самоконтрол бе въпрос на чест. И сега, въпреки силата на чувствата, която го заливаше, успя да запази самообладание.

Мъжът със сокола, който допреди малко бе държал ръката си върху ятагана, също беше развълнуван. Отначало той стоеше като парализиран и всичките му мисли и волята му за движение бяха изчезнали, причината за това беше, че пред него стои кесиджията – човекът убил учителя му Явуз Чилик. В първия момент, в който разбра, че стои пред кесиджията, изпита притеснение и в гърдите му се процеди тънка струйка страх. После го заля гняв, но когато се взря още по-добре в лицето на мъжа и разпозна чертите му, той вече съвсем се обърка. Всички тези чувства се смесиха с чувството на липса, с любов и един първичен повик на кръвта, които пронизваха цялото му същество. Ако беше по-слаб, щеше да се разплаче, но той не можеше, сълзите му бяха пресъхнали много отдавна. С тях той беше отмивал кръвта, която бе измърсявала паметта и съвестта му. Очите му не можеха да отделят и една капчица, те бяха пресъхнали и той вече никога нямаше да заплаче, дори за себе си.

– Братко! Братко! – двамата мъже тръгнаха един към друг, но после като че ли овладяха чувствата си и размислиха. И двамата като по команда спряха.

– Ти!? Жив ли си?! Мислехме, че си мъртъв! И майка и татко, и баба и дядо си тръгнаха от този свят, но всъщност в себе си те оплакваха... Петко!

Очите на еничара може би бяха пресъхнали, но сърцето му плачеше с кървави сълзи. Той си спомни лицата на майка си и баща си, на баба си и дядо си. Най-близките му хора, които толкова много обичаше, бяха мъртви. Сега разбра със сигурност, че са мъртви. Досега само го беше мислил и го очакваше, но сега за пръв път го научи със сигурност. Една от причините, за да не отиде досега в Боляровия хан, беше, че не се чувстваше готов за новината, че роднините му вече не са сред живите. Чувстваше известна вина, че е бил далеч от тях, когато това се бе случило. Едва сега, когато чу думите на брат си, Ибрахим разбра, че през цялото време е имало и още нещо. Той не искаше да вижда никого от Боляровите, защото там нейде, вътре дълбоко в себе си, той ги обвиняваше. Те го бяха прокудили и никога не го бяха потърсили. Скрито, неизказано, той ги беше обвинявал цял живот за това. Те го бяха предали, бяха го лишили от собствената си любов, защита и подкрепа, те го бяха направили сирак. Той ги обвиняваше за всичко, което му се беше случило, за това, че цял живот бе живял сам, че го бяха взели при девширме, че беше станал еничар, че цял живот беше живял като животно, цял живот или го бяха преследвали, за да го убият, или той бе преследвал, за да убие.

Сега усещаше силата и тежестта на всички тези обвинения. Той бе прав за себе си, те се бяха отнесли лошо с него. Бе сигурен, че и за него, както и за по-големия му брат, тъгата на родителите му е била безмълвна, а ето, за по-малкия му брат се бяха грижили и го бяха подкрепяли. Като че ли дяволът му шепнеше и той попита:

– Яне, майка и татко казаха ли нещо, което да ми предадеш? Някакви последни думи?

Явно кесиджията бе затруднен. Самият той беше израснал и живял далеч от родителите си и не бе имал подкрепата им, така както брат му смяташе. Сега обаче нямаше как да му разкаже за всичко това. Той бе свикнал да убива, но никога не бе обиждал хора, затова каза:

– Всъщност те рядко говореха за теб и не те споменаваха, а и аз не бях при тях, когато те са починали.

Яне се сети кога беше станало това и стисна юмруци. Все още искаше да отмъсти на Георги Шейтана за голямото зло, което беше сторил.

Ибрахим усети, че е прав.

– Рядко или никога не са ме споменавали?

Кесиджията бе съкрушен, той наведе глава.

– Яне, не ме лъжи!

– Никога!!! – като че ли, за да намери сили в себе си, за да каже тази дума, Яне я произнесе по-твърдо. Но тази твърдост беше вътрешна, като борба със себе си, а не насочена към брат му. Самият той беше сигурен, че след като ги беше напуснал, те бяха престанали да споменават и неговото име.

Двамата мъже .стояха и се гледаха. Чувствата в тях бушуваха като буря, душите и на двамата се разкъсваха. Цял живот бяха копнели за този момент, бяха се стремили един към друг и бяха мечтали да се срещнат, а ето сега стояха толкова близо и същевременно толкова далеч един от друг.

– Яне!

– Петко!

– Вече не съм Петко. Името ми е Ибрахим.

– Но как? Защо? – по-малкият брат явно бе стъписан. – Ти си предал нашата вяра и си приел исляма!? – след като произнесе това, то прозвуча на Яне още по-страшно. – Обрязан ли си? – Мисълта, че родният му брат е мюсюлманин, дълбоко го потресе. – Защо прие исляма?

– Аз съм еничар! – твърдо отговори Ибрахим.

– Еничар?! – изумлението на Яне растеше. – Значи освен вероотстъпник, си и родоотстъпник.

Ибрахим се почувства наранен. Винаги беше очаквал подобна реакция от българите. Именно затова той беше напуснал Филибе и като подгонено животно се бе оттеглил да живее тук, в конака, отделен от останалите хора. Сега обаче, когато чу тези думи от брат си, наистина го заболя.

– Вие ме предадохте и изоставихте! – Ибрахим за пръв път произнесе обвиненията, които цял живот беше спотаявал в себе си. – Ти с нищо не си по-добър от мен, независимо че си християнин! Дори и православен, душата ти може да бъде много по-черна от моята!

– Господи, помилуй! Господи, помилуй! Господи, помилуй! – каза Яне и се прекръсти три пъти. Той сметна думите на брат си за светотатствени, затова молеше Бог да му прости и по този начин му съобщаваше, че не е имал избор и е бил принуден да чуе тези думи. На Ибрахим всичко това му беше ясно, затова само се усмихна. Толкова наивно му се стори поведението на брат му.

На Яне може би не му хареса пренебрежителната усмивка на еничара, затова просъска:

– Не смей да светотатстваш!

Всичко това още повече подразни Ибрахим.

– Ти смяташ, че си по-добър от мен само защото си християнин! Вие ме предадохте! Вие ме изоставихте!

– Не смей да говориш така за майка и татко!

– Защо, да не би да лъжа?

– Те бяха праведни християни и никога нямаше да приемат, че си станал мюсюлманин и еничар! Срамувам се заради теб, братко! Смятах те за мъртъв и цял живот съм те носил като тъга и горчилка в сърцето си! Бих предпочел да си мъртъв, отколкото това, което виждам! Винаги съм си мислил, че ако беше останал жив, щеше да станеш голям човек. Винаги си ме превъзхождал във всичко и искрено вярвах, че ако си жив, си станал голям воин, богат търговец или учен и свят мъж. Имам чувството, че Дяволът те е съживил, за да очерни душата ти пред мен, за да ме разочарова. Ако е така, върни се в рая и не продавай душата си на Рогатия!

– Аз пак може да съм голям човек, какво общо има това с религията, която изповядвам?! Може би ти си твърде малък, за да го видиш и проумееш!

Яне Кесиджи посегна и хвана дръжката на меча, Ибрахим също се вкопчи в дръжката на ятагана си.

– Ти си срам за рода на Боляровите, ние сме благородни българи и винаги сме били християни! Добре че всичките ни роднини са мъртви, иначе щяха да умрат като разберат какъв си станал! Днес всички те сигурно умират за втори път!

– Как смееш?! – ядът на Ибрахим наистина беше много голям. Такава обида не беше получавал през целия си живот. Беше готов във всеки момент да скочи и да съсече собствения си брат. Сега той не осъзнаваше, че ако такава битка се състои, ще има само губещи. Или той щеше да загуби живота си, или щеше да убие брат си. Шейтанът като че ли го тласкаше към тази битка. И точно когато си наложи самоконтрол и благодарение на годините обучение и еничарство се въздържа, брат му каза:

– Не мога да те оставя така, ти си срам за нашия род! Защо се върна? Сега трябва да те убия, трябва да освободя душата ти! Покай се, ще те убия, за да спасиш душата си!

– Ибрахим ага! Ибрахим ага!

Ибрахим чу този глас някъде отстрани. Двамата мъже бяха толкова погълнати от това, което ставаше между тях, че не бяха забелязали как към тях се беше приближил някакъв конник. Ибрахим с усилие отмести поглед от Яне. Те двамата като че ли се бяха вкопчили с погледите си и сега му бе трудно да разкъса този "захват". Погледна към мъжа и веднага го позна. Това беше Али Мюзекки.

– Ибрахим ага, като станах тази сутрин, видях, че ви няма и реших да дойда да погледна как ловите. Как е уловът днес?

Ибрахим бе толкова потресен, че не можеше да произнесе и думичка. Той само махна с ръка. После се обърна към брат си, но от него не беше останала и следа. Като истински кесиджия той беше изчезнал, все едно се беше разтворил във въздуха.

У Ибрахим бе изчезнало всякакво желание за лов, а и вече знаеше чии са гълъбите, които ловуваше. Сети се, че всеки кесиджия отглеждаше гълъби на тавана на къщата си. Сети се за гълъбите на Велко в къщата близнак в Козбунар, после гълъби се бяха появили и в къщата в Еминьоню. Все тези гълъби. Какво общо имаха гълъбите с кесиджиите? Отщя му се да ловува. Обърна се и без да каже и дума се отправи към Арабкан. Повика Бурак, соколът явно не се интересуваше от това, което се случваше долу. В небето се виждаха няколко малки облачета от пух и пера, които се рееха и като че ли не искаха да паднат на земята, което означаваше, че оставена без надзор, у птицата се бе пробудил хищническият ѝ инстинкт да убива. Но това не беше лов, а безразборно и хаотично убийство. Убийство заради самото убийство. "Това е разликата между воина и убиеца – помисли си Ибрахим. – Воините убиват само когато се налага, когато са застрашени и от това зависи животът или каузата им.

Те убиват само колкото се налага. Убийците убиват заради самата смърт, те се опияняват от нея, на тях това им доставя удоволствие, докато на воина смъртта носи печал и тъга. Воинът не убива заради себе си, той осъзнава, че е проводник на божията воля." Някога, като млади еничари, момчетата обичаха да броят колко човека са убили техните командири и еничари ветерани. Явуз Чилик паша им обясняваше, че не винаги човекът убил най-много врагове е най-добрият воин. "От убиец не може да стане воин!" – казваше пашата, но момчетата не разбираха и не вярваха на думите му. Докато викаше птицата при себе си, Ибрахим се замисли колко души бе отнел през дългия си живот. Стотици?!

"Дали съм воин, или убиец?" – прошепна на себе си еничарът. После съжали, срещата с Яне явно много го беше разстроила, щом такива мисли се въртяха из главата му. Тази среща го беше разколебала, а това не му харесваше.

– Какво казахте, Ибрахим ага? – попита Али Мюзекки.

Ибрахим не отговори нищо, той дори не обърна внимание на думите на спътника си. Без никакво настроение, Ибрахим се прибра в конака. Али Мюзекки усещаше, че нещо се е случило, макар и да не можеше да разбере какво точно. Чак привечер той си позволи да заговори еничара, който все така стоеше умислен. Персиецът се притесняваше да не би този, когото цяла секта смяташе за Махди, да се поболее.

– Днес имате вид все едно сте видели джин, (дух, привидение, призрак) Ибрахим ага! Дори по-лошо, все едно, че сте видели самия Шейтан!

Ибрахим отново не отговори и персиецът разбра, че положението е наистина сериозно. Следващите дни всички като че ли чувстваха, че агата не е на кеф и стояха далеч от него. Ибрахим беше като болен, всички смятаха, че невярна болест го е поразила, само Али Мюзекки предчувстваше, че са го налегнали мрачни мисли, но и сам той не знаеше дали това има връзка със странния човек, с когото го беше видял да разговаря.

Всичко това продължи докато един ден нисък гологлав мъж не застана в средата на огромния двор на конака. Наоколо се суетяха аргатите. Али Мюзекки се приближи до човека. Той беше свалил шапката си и както се стори на персиеца, притеснено я мачкаше в коравите си работни ръце. По всичко си личеше, че мъжът е българин. Сигурно идваше с някаква молба. По олисялата му глава беше останала съвсем малко бяла и рядка коса, а мустаците му – бели и буйни, стърчаха настрани. Селянин, по всичко си личеше, че мъжът е селянин – по износената и протрита чохена аба, по протритите на коленете му потури. Беден стар селянин от съседните села. За последното Али разбра по това, че човекът беше дошъл до тук, до Ибрахимбейовите сараи, без кон или каруца, явно беше дошъл пеша от някое от близките села.

– Агам ага (агам – батьо), кой си ти и откъде идеш?– попита персиецът, като се приближи до стареца. Той се сепна и го огледа внимателно, като че ли можеше отнякъде да го познава.

– Търся господаря на този сарай – каза мъжът с ясен и силен глас, който не подхождаше на вида му.

– Защо ти е господарят, байно? Аз ще ти свърша работа – Али Мюзекки се отличаваше с благ нрав и все още мислеше, че старецът се нуждае от някаква милостиня. Едва ли на тези години щеше да търси работа.

Изведнъж мъжът като че ли се преобрази, стана някак по-изправен и с г о-твърда стойка.

– Господарят ми трябва! Хабер имам за него – каза той още по-решително.

– Но ти дори не знаеш името му! – опита се все пак да бъде вежлив талибът Али.

– Знам името му! – сопна се старецът. – Някой си Ибрахим!

– Аз съм Ибрахим ага – разнесе се силен глас из целия конак.

Али Мюзекки и старецът се сепнаха и погледнаха нагоре, към широкия чардак на втория кат на сграда, в която живееха аргатите. Там като гръмоносен облак, със свъсени вежди, бе застанал еничарът и изглеждаше като сокол, готов във всеки момент да се спусне над двамата и да ги сграбчи с хищните си нокти. Явно агата беше подслушал целия разговор, не се беше стърпял и се беше намесил.

– Кой си ти и какво искаш? – гласът на Ибрахим беше страшен. Всички, които го чуха, притихнаха в очакване на беда. Дори сърцето на приятеля му Али Мюзекки се сви. В последно време не беше в добро настроение Ибрахим Селяхаддин. Открай време се бе променил, бе изчезнал веселият, умен и одухотворен мъж, който обичаше да се смее, да играе на игри и да ходи на лов със соколи. Соколът вече не летеше и не ловеше, а само тъжно кряскаше от кафеза си, напомняйки, че от странна болест и нега е болен господарят на сарая.

Старецът обаче не се уплаши, все така спокоен и изправен, с ясния си силен глас каза:

– Аз съм Кара Тозю, викат ми още Тозю Църнио – и спря, като че ли очакваше името му да означава нещо за мъжете и дори да ги впечатли.

Ибрахим наистина беше чувал това име, но не можеше да се сети откъде.

– Кой си ти и какво търсиш тук? – отново прогърмя гласът на еничара.

– Трябва да ви предам хабер!

Поведението на стария мъж наистина беше предизвикателно и това силно противоречеше на външния му вид. Али Мюзекки се молеше еничарът да не забележи това, защото в противен случай нищо добро не можеше да се очаква.

– Аз ли да дойда при теб, или ти ще слезеш? – въпросът, който старецът зададе, наистина беше оскърбителен. Али беше чувал легенди, които се разказваха за Ибрахим Джаббар, каквото бе името на господаря му преди. Еничарите още разказваха за битките му и за стотиците убити от неговата ръка. Вярно, че в последните години той се беше отдал на разходки, молитва и размисъл, и както сам много пъти беше казвал, не желаеше вече да убива, но твърдостта му винаги прозираше под воала на новия Ибрахим Селяхаддин.

Ибрахим ага не реагира на наглите думи на стареца. Той просто каза:

– Аз ще сляза! – след което пъргаво заслиза по стълбите. Той беше облечен с тъмносин къс елек, гологлав и с ятаган, който висеше на силяха, стегнат на кръста му. Докато слизаше по стълбите, които някак тъжно проскърцваха под тежестта му, попита:

– Кой те праща при мен?

– При вас, Ибрахим ага, ме праща Яне Кехая.

Ибрахим настръхна, кожата на лицето му като че ли стана още по-тъмна. Али не бе чувал за този Яне, но беше ясно, че е човек, когото еничарът добре познава.

– Той ви провожда хабер по мен и иска да му отговорите.

– Кажи? – каза намръщено Ибрахим, като гледаше отгоре по-дребния от него старец. Али се приближи, той чувстваше, че се случва нещо изключително и реши да бъде в помощ на своя господар. Не че Ибрахим ага се нуждаеше от нея или я беше поискал, но любопитството, което при учените преминава в любознателност, го накара да пристъпи напред. Сцената, а и всичко случващо се, беше прелюбопитно. Така той успя да чуе първите думи на този Кара Тозю, които той каза на еничара.

– Моят господар Яне Кехая се чувства обиден и смята, че двамата не можете да живеете толкова близо един до друг. Той смята, че за двама ви няма място под едно слънце, че не може да диша въздуха, който вие сте дишали. Някога той е приел да ви преследва, но ще ви даде шанс, като воин и човек на честта, да се защитите. Ето как ще стане всичко...

В този момент Ибрахим ага се обърна към Али Мюзекки и го погледна. Явно еничарът реши, че персиецът е чул достатъчно. Талибът се отдалечи, но продължи да наблюдава отдалеч. Изведнъж гласът на агата се извиси и отново стана възможно на Али да чува това, което казваше.

– Да му изпратя послание?! – изкрещя Ибрахим. – Сега ще му изпратя послание! – гласът на еничара беше страшен. Само за миг, един толкова бърз миг, че Али не успя да мигне с клепачите си, еничарът хвана дръжката на ятагана, извади го и преди още Али да разбере какво се случва, го стовари върху врата на клетия човек. Главата на Кара Тозю падна на земята. Отначало тя отскочи, а големите щръкнали настрани мустаци се смачкаха, но най-страшни бяха очите. Полузатворени, в тях се виждаше само бялото.

Али все още не можеше да повярва на очите си, за пръв път виждаше толкова бърза и брутална смърт. Отначало той не можеше да разбере какво се случва и всичко му изглеждаше някак нереално. Никога не бе мислил, че границата между живота и смъртта е толкова тънка. Един миг само и допреди малко живият човек, притесненият селянин, вече бе труп. Животът му бе изтекъл за един миг само. Едва ли човекът е знаел, че след миг вече ще бъде безвъзвратно мъртъв. Талибът бе втрещен от бързината, с която бе протекло всичко. Всичко бе станало толкова бързо, че в първия момент той още не можеше да усети смъртта и гледаше като на театър обезглавения мъж, от чийто врат шуртеше кръв. Една тънка струйка като фонтан пръскаше нагоре от врата и се разплискваше право в лицето на Ибрахим ага, като че ли да му отмъсти за това, което беше сторил. Миг след това коленете на трупа се подгънаха и той падна напред, като в първия момент се подпря на тях. Ръцете, все още живи, като че ли не бяха разбрали, че мъжът е мъртъв и че главата му се търкаля в тревата, се опитваха някак конвулсивно да се хванат за някаква опора и безпомощно, в едно последно усилие, опитаха да се уловят за нещо. Скоро те като че ли разбраха безсмислеността на всичко това и се отпуснаха безпомощно надолу, някак примирено, и трупът, с цялата си тежест, се пльосна напред.

Ибрахим стоеше, наблюдаваше цялата сцена и не помръдваше.

– Ето моето послание! – извика той, след което непоколебимо се обърна и тръгна, все едно нищо не се беше случило. Все едно просто бе казал своето послание и бе отпратил пратеника. Мисълта за смъртта едва сега нахлу в главата на талиба. Той беше милостив човек, никога не бе убивал дори животинка и бе потресен от лекотата и безцеремонността, с която еничарът пред очите му закла човек. Той смяташе, че познава българина, през цялото време се възхищаваше от неговата дълбока, ясна мисъл, от познанията му за света и от това, че почти нямаше място на земята, където агата да не е бил. И когато заговаряха за Персия, Арабия, Крим или дори за Европа, Али говореше за това, което е чел или чул, а Ибрахим казваше: "Когато бях там..." Въпреки че през живота си Али Мюзекки беше имал възможност да се срещне с много учени и духовни хора, някои от които бяха много известни и водеха последователи, а други даваха съвети на най-влиятелните владетели в света, Ибрахим Селяхаддин бе най-мъдър измежду тях, той светеше и разпръскваше светлина като голяма звезда, като самото слънце. Като член на сектата на Махди, Али знаеше предсказанието, че Ибрахим ще създаде последната секта в исляма и че това ще е последният пророк, сочещ единствено праведния път. И до този момент той беше сигурен в това, но изведнъж еничарът се бе превърнал пред очите му в звяр, беше отнел човешки живот с един замах само. Сега пред очите му се бе открила една друга същност на еничара, която досега не познаваше. В очите му той бе изминал за едни миг само пътя от светеца до убиеца. Каквото и да му беше казал старецът, агата уби един невъоръжен човек и като че ли нищо не трепна в душата му.

Ибрахим погледа още миг обезглавеното тяло. Целият свят за него се беше свил само до гледката на това тяло, някъде много далеч зад себе си дочу изпищяване на жена, явно някой от ратаите също беше видял обезглавения Кара Тозю. Краката на Али Мюзекки се подкосиха, той се свлече по очи, стомахът му се беше свил, а от очите му рукнаха сълзи. Той не плачеше заради мъртвия старец, а защото за пръв път се беше сблъскал със смъртта. После повърна...

За това си мислеше персиецът и по-късно, когато Ибрахим го повика при себе си. Ето, на пръв поглед двамата с еничара изглеждаха еднакви като хора, а всъщност колко различно реагираха, когато срещнеха смъртта. Колко ли хора трябва да е убил човек, за да гледа с такова безразличие на смъртта на някой човек? На Али му се струваше, че Ибрахим дотолкова е свикнал със смъртта, че дори я презира. Дори неговата собствена смърт сигурно нямаше да го впечатли. Ето какви бяха еничарите, ето защо в Персия се страхуваха от тях и ги ненавиждаха. Това бяха хора без дом и родина, смъртта беше единственият техен приятел и ги следваше навсякъде. Те не можеха да променят или прикрият природата си на убийци. И може би затова навсякъде след себе си сееха смърт и разруха. Това бяха еничарите! Сега той разбра поговорката, която тези воини цял живот повтарят: "Никой не се ражда еничар, но станеш ли, можеш да умреш само като такъв." Веднъж станали еничари, тези мъже не можеха да избягат от природата си на убийци. Ето, сега Ибрахим ага се беше преместил от столицата в родината си. Той самият беше роден и израсъл някъде из този край, но вместо да се успокои и да се радва на огромното си богатство, да събере харем и да си гледа старините, Ибрахим ага не можеше да избяга от природата си. Той беше свикнал да живее в пожар и огъня, с който го разпалваше, носеше със себе си. Сега Али Мюзекки си даде сметка, че сигурно Ибрахим ага смята света за лош, но всъщност еничарът провокираше тази лошота и може би затова всички хора мразеха еничарите, а те се молеха да умрат в битка, а не отритнати и в самота. Невъзможно е да обичаш и да бъдеш другар на еничар, ако ти самият не си еничар. Между тях и останалите хора имаше някаква преграда, някаква невидима ципа, която сега талибът виждаше и много добре усещаше. Някога той беше мислил, че тази преграда е ципа, а сега разбираше, че тя е непреодолима стена, по-дебела от крепостен зид. Ето защо помежду си еничарите се наричаха "йолдаши". Това показваше тяхната привързаност един към друг и означаваше другар или спътник. Те можеха да бъдат другари и братя само помежду си и никой, който не беше еничар, не можеше да ги разбере и да им бъде брат, другар или спътник. Те бяха спътници в своя си Път на еничара.

Такива мисли вълнуваха сега талиба Али Мюзекки, докато отиваше да се представи пред Ибрахим Селяхаддин – човекът, който само миг преди това безцеремонно бе съсякъл невъоръжения старец. Тази мисъл като че ли съвсем не правеше впечатление на агата, който все така си стоеше намръщен и тежка сянка беше легнала върху челото му.

– Ще отидеш до Ходжиново. Оттам ще купиш някаква кукерска маска.

– Какво? Какво?

– Ще ми купиш кукерска маска и цялостна униформа на кукер.

– Какво е това? – поинтересува се старецът.

– Тук в България има един обичай, който се нарича кукери. При него хората се обличат в кукерски дрехи, които се състоят от овчи и агнешки кожи, с високи конусовидни шапки с рога и зверски изображения. Освен това на кръста и по ръцете и краката се закачат множество хлопки и чанове. Когато има кукерски игри, така облечените мъже гонят злото.

Русалиите са нещо друго. Мъжете от различни села се обличат с кукерските си костюми и обикалят землището си, без да разговарят помежду си. Те са въоръжени със сопи, начело на всяка група стои най-старшият мъж на всяко село. Него го наричат кесиджия (Освен кесиджия, водачите ги наричат също "балтъджия", "калаузин" и "ватафин". Русалии е бойна игра, която запазвала през вековете бойната форма на българите. Тя е останала от древното българско езичество. Подобно на русалиите били калушарите и много други празници, дошли от езически времена и от времето на древните българи). Мъжете обикалят територията на селото си така, както преди българските войскари, когато още българите са имали държава, са обикаляли границите на държавата си.

Ибрахим говореше на персиеца и си даде сметка, че говори на човек, който произлиза от една от най-древните държави в света.

– Ако понякога се случи две групи от русалии да се срещнат, тогава между тях започва ритуална битка. Тя понякога е доста ожесточена и може да коства счупен крак, ръка или глава на участващите в битката. В много редки случаи може да има и смъртен случай. Това е жертвоприношение към Бог.

– Не знаех, че в християнството има жертвоприношения.

– Този ритуал е много по-стар от християнството. Той е свързан с древната религия на българите.

- Но все пак днес се практикува от християни, нали?

– Да!

– Как тогава християните смеят да твърдят, че тяхната религия е на любовта, като имат такива ритуални игри? Ислямът в това отношение е много по-чист.

Ибрахим реши да не отговаря на въпроса на талиба. Той продължи:

– Мястото, където бъде убит някой русалия, започва да носи името Русалийска гора или Русалийски дол, Русалии или Русалийски гроб. Човекът, който е убит, се нарича "мълчан човек". Това означава, че за него спира да се говори, все едно никога не е живял и не е съществувал. Всички, дори семейството му, спират да го споменават и да си припомнят съществуването му, защото се смята, че той е живял заради Бог и е бил повикан при него. Това означава, че той е бил чист, праведен и мил Богу. Неговите роднини се отказват да търсят мъст от убиеца му, смята се, че този, който го е наранил и е бил маскиран като русалия, е представлявал божията десница и е бил проводник на волята му.

– Никога досега не съм чувал за "мълчан човек". Народът, от който произлизате, е странен, господарю! Отстрани изглежда спокоен и покорен, отначало мислех, че той е най-покорната рая на султана, но когато гледам вас, господарю, и като слушам какво ми разказвате, се плаша!

– Добре, добре, Али ага, сега отиди да купиш кукерски дрехи с всичките му там чанове и салтанати.

Али погледна агата и видя колко уморен и стар изглежда, като че ли за миг се беше състарил. Като че ли това убийство беше изсмукало силите и живота му. На Али Мюзекки му стана тъжно за стария воин. Ибрахим беше много по-млад от него, но явно животът, който беше водил, и убийствата, които беше извършил, го бяха състарили и съсипали.

Най-накрая той реши да зададе въпроса, който го изгаряше отвътре:

– Защо го убихте, Ибрахим бей?

Беят погледна Али, но не със злоба, а така все едно, че не го вижда. Погледът му беше насочен някъде далеч в миналото.

– Това беше този, когото в Истанбул наричаха Арист! Той уби Рефик Сарък.

Али повече не попита, реши, че сянката на миналото преследва бившия еничар. Той не знаеше нито кой е Арист, нито познаваше този Рефик, така че този въпрос щеше да остане без отговор.

Вестта за убийството на Кара Тозю се разнесе като пожар из околните села. Селяните обсъждаха бея. Повечето от тях досега бяха виждали само добро от него, затова сега отказваха да повярват, че той го е убил. Други говореха с недомлъвки, но понеже никой не знаеше нищо официално, се разнесоха мълви, слухове и клюки. Така това, което се беше случило в конака, се разнесе изопачено и след няколко дни няколко различни истории се носеха, но трезвомислещите хора отказваха да повярват. Тъй като агата не беше оттук и явно нямаше близки от околните села, никой не можеше да потвърди или отрече и така слуховете продължаваха да витаят.

На втория ден от убийството на Кара Тозю от Боляровия хан дойдоха няколко човека, които с волска талига отнесоха тялото на мъртвия мъж. Ибрахим дори не видя как и кога бе станало това. Явно тези мъже щяха да се погрижат и да погребат тялото по достоен начин.

Али донесе поръчания от Ибрахим бей кукерски костюм.

След няколко дни уреченият ден настъпи. От най-ранна утрин агата събуди Али Мюзекки. Известно време талибът се въртеше безцелно и не можеше да разбере какво се случва.

– Ела! – каза еничарът, после започна да прави нещо с едно парче дебело въже. Нанизваше малки оловно топчета на всяко едно от канапчетата на въжето. Али, все още спящ, му помогна. После Ибрахим ага направи клуп и го нахлузи на лявата си китка. Али изумен гледаше всичко това. Докато вършеше това, Ибрахим заговори, а Али слушаше с отворена уста.

– Загубих живота си и душата си през 1705 година. Оттогава живея в тялото на някой друг, но това не съм аз. Това е обвивка на човек, но без душа и аз само наблюдавам какво се случва. Загубих възможността да живея, защото престанах да изпитвам болка.

Ти ще кажеш, че съм убил много хора и съм наложил волята си над тях. Аз ще ти кажа: Убил съм ги, защото нямах душа, защото бях само една обвивка, но нямах страх. Убих ги без страх, без чувства и нямаше гордост, че съм победил. Дори нямаше радост, че съм останал жив. Вървях през хората и през света, но не усещах нищо. Аз бях друг човек. Живях живота на някой друг, който остана да живее след мен и само очите в това тяло бяха моите и те понякога изумени наблюдаваха действията ми и какво се случва около мен.

Много хора, а и аз самият, мислих, че вървя по някакъв Път, че в живота ми ме движи чувството за дълг и чест, че съм воин. Скоро разбрах, че нямам дълг към никого и никому не се чувствам задължен. Нямам семейство, род, народ и държава. Еничарите ме направиха безродник. Отнеха вярата ми и ме направиха безверник. Те смятаха, че като останем без род и вяра, ще приемем еничарите за род и исляма за вяра. Еничарите за род приех, но исляма за вяра не можах, защото ислямът и християнството не са вери, а религии. Религията се "захваща" за вярата, която човек има в себе си, но когато на някого му отнемат религията, има опасност да му изтръгнат и вярата, а направиш ли това, той повече не може да приеме друга религия. Така скоро аз останах без вяра, а като нямах вяра, не можех да имам и религия.

Отначало приех еничарите за свои братя йолдаши, но по-късно загубих и тях.

Оцелях единствено, защото нямах душа. Мачках, убивах, налагах се и скоро разбрах, че освен дълг нямам и чест. Чест може да има само човек с душа, човек задължен и във връзка с обществото. Аз съм сам! Аз съм най-самотният човек на света! Нямам никого освен себе си! Отчитам се единствено пред себе си и само на себе си съм длъжен! Не се интересувам от ничие мнение и никой не може да ме накара да вървя или да се привържа по какъвто и да е начин! Аз съм изпепелил душата си! Аз съм еничар и кесиджия в едно, но не съм нито едно от двете! Аз съм българин и турчин в едно, но не съм нито едно от двете! Аз съм воин и духовник в едно, но не съм нито едно от двете! Аз съм Петко и Ибрахим, но не съм нито едно от двете! Защото... Аз съм!!! Днес мога за кажа за себе си само това.

Помогни ми да се облека! – каза нетърпеливо Ибрахим.

След това бавно и внимателно облече кукерските дрехи. Направи така, че въжето с оловните топчета да остане в левия му ръкав. Дрехите бяха много тежки, миришеха ужасно и бяха много неудобни. За да се задържат по него трите реда с тежки чанове, кръстът и цялото му тяло бяха стегнати с каиши. От това целият се изпоти, не можеше да диша, сърцето му биеше в слепоочията му и като че ли заплашваше във всеки момент да се пръсне. При най-малкото движение пред очите му причерняваше. Ибрахим не знаеше как ще ходи така, а за подскачане, тичане и всичко останало и дума не можеше да става. Вместо тояга Ибрахим накара приятеля си да му донесе джерида, а на кръста си, над чановете, превърза зулфикр. Накара Али така да завърже канията на ятагана, че той се скри под дългите кози косми на костюма. Пратеникът беше казал на Ибрахим да завърже на върха на шапката си дебел кичур от конски косми. Така щеше да се различава от останалите маскирани хора. След като това беше изпълнено, еничарът се качи на гърба на Арабкан. В лявата си ръка държеше маската. В нея за очите имаше пробити толкова малки дупки, че беше немислимо през тях да вижда нещо и особено да язди. С големи мъки стигна до мястото, където знаеше, че ще се съберат русалиите от село Ходжиново. Това беше най-близкото до неговия конак село. Боляровия хан се намираше между селата Ходжиново и Катърли, но докато те се намираха вляво, Боляровия хан беше отдясно на самия път. Ханът се намираше два пъти по-близо до Катърли, отколкото до Ходжиново.

Ибрахим се включи в редиците на русалиите от Ходжиново и започна обиколката на землището с тях. Той сложи маската, на която имаше рога, зъби и конска опашка на върха, и така никой не го позна. Всички го приемаха за свой, а и маската явно им беше позната. Помагаше му това, че хората не говореха помежду си.

По-голямата част от земята на селото на север граничеше с Папазлий, на юг и изток – с неговата земя, а по пътя към Станимака опираше до земята на Боляровия хан. Именно по този път тръгнаха русалиите от Ходжиново. Водачът "кесиджия" ги водеше така, все едно знаеше къде отиват и следва някакъв предварителен план. Цялата група ходжиновски русалии вървеше по пътя, така беше по-лесно, но явно доста неочаквано за тях. Хората се питаха какво става, защото групата отдавна вече се беше отделила от землищата на селото си. От лявата им страна беше баирът, а отдолу – неговата бейска земя. От дясната му страна се намираше местността Мишето. Той много добре познаваше тази земя, защото като деца неведнъж бяха идвали с брат си до тук, за да си играят, да берат сливи или черници или да работят на някоя нива, защото цялата тази земя – до Кочово, Касъмово и Катърли, беше на Болярови.

Групата русалии не просто ходеше, но се налагаше и да подскача. Така шумът, който вдигаха чановете, камбаните и хлопките, беше неописуем. При всеки подскок мишинените ремъци (мишин – дебела кожа за ремъци и колани) се впиваха в плътта му и го караха да страда. Това спираше дишането му и го задушаваше. Все така чувстваше сърцето си в главата, а потта се стичаше в очите му и солта ги караше да сълзят. Маската му пречеше да избърше чело и да намали страданията си. Мъките му не свършваха дотук, през малките дупки на очите не можеше да види почти нищо, шапката постоянно се движеше и дупките се разместваха.

Отначало той мислеше да вземе Арабкан със себе си. Искаше, когато свърши всичко, да се метне на гърба му и да се прибере в сарая си. После реши и го остави на сборния пункт. Сега не съжаляваше, че бе оставил коня си. Шумът, който вдигаха русалиите, беше толкова силен, че със сигурност щеше непрекъснато да плаши животното и то щеше да му създава само допълнителни грижи.

Всичко караше Ибрахим да се чувства несигурен, постоянно искаше да се освободи от задушаващите го ремъци и да вдиша поне веднъж свободно и дълбоко. Притесняваше се да не се спъне и да падне. Не знаеше, ако това се случеше, дали щеше да успее да се изправи с цялата тази тежест по него.

Ходенето изтощи еничара, толкова зле не се беше чувствал дори при тежък боен поход. Искрено се зарадва, когато забеляза Толчовата могила. Беше я виждал стотици пъти. Тя се намираше в близост до Боляровия хан. Погледна натам, където трябваше да е родното му място, и го видя. Не го беше виждал от дете. Сърцето му се сви. Нима така щеше да се завърне в родната си къща? Да, той беше роден в хана, там бяха родени и отрасли неговите предци и всички Болярови. Те живееха в две малки кирпичени стаи вдясно от основната сграда на хана. До стаите беше залепена дълга сградаобор, в която гостите на хана, а и семейството, държаха конете и животните си. Точно пред кирпичените стаи се намираше бунарът. Тъй като ханът се намираше на баира, водата беше надълбоко и кладенецът беше много дълбок, облицован с обли камъни. Като дете много пъти беше вадил вода от кладенеца, за да пои добитъка. От него пояха уморените коне и воловете на гостите на хана. До бунара имаше голямо тежко каменно корито, в което жените от семейството перяха. Любима игра на децата беше да пускат камъчета в кладенеца, а после да чакат, докато не чуят как те цамбуркват във водата. Понякога минаваше доста време преди да чуят ясния звук, който се чуваше и се отразяваше в студените каменни стени на бунара.

Баба му и дядо му не искаха да пият от водата на кладенеца, затова изпращаха малкия Петко или Яне да налеят вода в една специална стомна с малко по-широк отвор за пиене. От нея се пиеше по-спокойно, отколкото от обикновена стомна с тесен чучур в дръжката. На баира долу имаше каменна чешма, от която течеше чиста и бистра като сълза вода. Говореше се, че я е изградил първият мъж от рода на Боляровите, който се заселил тук. Наричаха я Долната чешма. Тя се намираше в една извивка на баира, в тихо, закътано място. Точно до Долната чешма се намираше малко изворче. То беше оформено като чешмичка, с широк плосък каменен улей, по който се процеждаше тънка струйка водичка. Тази вода беше много ценна и макар чешмичката да беше обрасла с водорасли и жабуняк, имаше хора, които идваха от много далечни краища, за да си налеят от нея. Тя не ставаше за пиене, бе кисела и за разлика от Долната чешма не беше вкусна, но беше лековита и с нея хората миеха очите си и се разказваха много истории за това как слепи хора са проглеждали след като са се мили с нея. Тази капеща чешмичка се наричаше Кьоравото изворче.

Отначало Ибрахим виждаше Толчовата могила. Колкото повече се приближаваше до хана, толкова по-ясно различаваше постройката за животните и кирпичените стаички. По някое време му се стори, че вижда и бунара. Точно когато започна да се настройва да влезе в хана, "кесиджията" рязко спря. От известно време мъжете с недоумение се питаха накъде ги води той, но маскираният им водач всеки път повтаряше да го следват. Хората очакваха и се надяваха всичко това да си заслужава и накрая да ги очаква някаква приятна изненада. На повечето от тях това съвсем не бяха първите русалийски игри, но никога досега не се бяха отдалечавали толкова от Ходжиново. Мъжете предчувстваха, че става нещо сгранно и сега, когато бяха толкова близо и всички очакваха с нетърпение скорошната почивка, а може би пийване и хапване, бяха обзети от ентусиазъм по-бързо да стигнат до хана. За тяхно неудоволствие "кесиджията" пак се намеси. Те вече го проклинаха наум и вътре в себе си всеки беше взел решение, че това ще е последната му година с този водач.

– Вижте вляво! – каза водачът на русалиите.

Ибрахим също погледна. Там се виждаше пресен гроб с кръст върху него.

– Това е пресният гроб на Кара Тозю.

– Той е онзи дето беят го заклал като овца ли? – попитаха няколко мъже.

– Не! Не! – каза друг. – Не го заклал, с куршум го ударил. За жена било всичко – тези думи се чуха изпод една от маските. Колкото и да бе странно, всички маски започнаха да кимат ободрително и като че ли се съгласиха с това невярно твърдение.

– Всички знаеха кой беше Кара Тозю, никой не можеше да се мери с него по лютост! – продължи мъжът.

Отново всички мъже заклатиха глави. Ибрахим беше изумен с каква лекота всички се съгласяваха с неистината. Той не се стърпя и се намеси в разговора.

– Беят не живее ли сам? – каза той, а след малко иронично добави:

– И не беше ли малко старичък Кара Тозю да задява бейовите ханъми?

Ибрахим гледаше към самотния гроб и в този момент зад пресния гроб видя няколко други, също с кръстове, но вече буренясали. Те не се виждаха толкова ясно, но сърцето на Ибрахим трепна. Сърцето му се сви. Знаеше на кого бяха тези гробове. Цял живот се беше чудил дали са живи и кой от тях как бе посрещнал края си. Ако не му предстоеше среща с Яне, би захвърлил тежките дрехи и чанове и би се поклонил на гроба на баба си и дядо си, както и на майка си и баща си. Сега обаче не можеше да го направи.

В този момент "кесиджията", който вече сериозно дразнеше останалите русалии, каза:

– Знаете, че водата в Боляровия хан, тази, която вадят от бунара, не е хубава за пиене, затова да се отбием първо и да се освежим с чиста и прясна хладна водица. Ей тук Яне Кехая наскоро изгради аязмо, наречено на Свети Георги. Казват, че водата била хем целебна, хем давала сила, хем вкусна. Да се отбием, дружина!

Мъжете не бяха вдъхновени, макар предложението да им се стори разумно. Те бяха толкова ядосани, че не можеха да се зарадват. Всички тръгнаха по един коларски път, който се спускаше надолу. Там се образуваше широка поляна, скатана в пазвите на баира. За разлика от Долната чешма, която беше доста близо, тук наблизо минаваше малка рекичка – Черкезина, и в този триъгълник – между реката и двата ската, имаше гора салкъм, топола, тук-там кестен и дрян. Дружината все по-нетърпеливо заслиза по склона. Изведнъж вдясно Ибрахим видя това, за което досега беше говорил водачът им. Красив, белоснежен параклис се беше скатал сред дръвчетата. Над него кичести салкъми^[4] бяха надвесили клони, като че да го предпазват и защитават. Откъм страната на Ибрахим параклисът имаше тясна, но висока вратичка, над която беше написано "Аязмо Свети Георгий". Ибрахим знаеше, че целият му род счита Свети Георги – светецът на небесното войнство, за свой закрилник. Явно брат му беше издигнал този параклис в чест на Боляровия род. Мъжете започнаха да свалят шапките си, да пият и да се мият от трите чучура на чешмата. Това не беше истинска чешма, всъщност водата изтичаше от аязмото. Чучурите бяха разположени от широката част на аязмото, тази, която не беше вкопана в земята. Подът на аязмото беше мраморен. По него, от ръцете на опитни майстори, бяха изсечени розови храсти, преплетени със салкъми грозде, имаше изобразени и животни, и птици. В дъното на аязмото имаше квадратно корито, изсечено в пода. В така образувалото се малко корито, някъде отгоре от баира, се стичаше вода, която пълнеше басейнчето, а после под пода изтичаше навън и беше хваната в три чучура. Може би, защото водата, веднага след като извираше, се събираше в басейнчето, където се утаяваше, а после преминаваше под мраморния под, тя беше леденостудена дори в този топъл ден, освен това беше и кристално чиста. В басейнчето вярващите пускаха сребърни пари, за да измолят здраве и дълъг живот от светеца. Ибрахим знаеше, че когато във вода се остави да престои сребро, то я прави лечебна и много чиста. Говореше се, че някои от чешмите в Топкапъ сарай са със сребърни тръби и чучури, за да е по-вкусна и чиста водата.

Мъжете от русалийската дружина се наслаждаваха, пиеха и, пръхтейки от удоволствие, се миеха. Животът сякаш се върна в тях и сега те бяха развеселени и доволни.

Ибрахим не свали маската си като останалите. Кара Тозю го беше предупредил да не я сваля. Отнякъде трябваше да се появи Яне също с конска опашка на маската си. Дали Болярови, облечени като русалии, не дебнеха някъде наблизо? Ибрахим познаваше свирепия нрав и бойните умения на роднините си и си представяше какво ще стане, ако нападнат селяните от Ходжиново. Той потърси с поглед "кесиджията" на ходжиновци, беше решил да се разкрие и да го предупреди. По-добре така, отколкото на съвестта му да легне животът на тези невинни, играещи си с водата като деца, мъже. Много от тях вече се бяха напили и измили с прохладната вода и сваляха чановете и дебелите кози дрехи. Някои от тях се изтягаха под сянката на дръвчетата около аязмото. Други бързаха и преди да са се съблекли търсеха храсти за удовлетворяване на нуждите си. Това беше следващата трудност с тези костюми. Водачът, макар и още облечен, явно също търсеше място и Ибрахим го видя да навлиза в горичката. Беше неудобно да го последва, затова остана все така прав на малката полянка и зачака връщането му. Не свали маската си, не само защото Кара Тозю така му бе казал, а и защото не желаеше да се разкрива пред хората от Ходжиново.

Явно вършенето на каквато и да е нужда с костюма беше трудна работа, защото "кесиджията" от Ходжиново доста се забави. Изведнъж храстите от мястото, където беше влязъл водачът, се размърдаха и оттам се появи той, в пълния си блясък, като митично чудовище "изплува" от горичката. Маската му беше страшна, но това, което накара кръвта на Ибрахим да смръзне, не беше видът на маската, нито чановете, които застрашително похлопваха, не беше и погледът, който той не виждаше, но се чувстваше наблюдаван. Това, което го накара да настръхне, беше конската опашка, която се развяваше на върха на маската на "кесиджията".

Една мисъл като светкавица порази мисълта на Ибрахим. Брат му отново го беше измамил. Беше му устроил капан. Чрез Кара Тозю му беше казал да облече кукерски костюм и да се включи към русалиите на Ходжиново. "Кесиджията" на селото естествено не беше Яне. Брат му беше убил "кесиджията". Дали случайно Яне беше избрал да бъде "кесиджия" на селяните от Ходжиново, след като той самият беше истински кесиджия? Това беше станало още преди да тръгнат или преди малко в храстите. Ибрахим не знаеше, но беше сигурен, че "кесиджията" беше подменен и то не доброволно. Със сигурност мъжът вече беше мъртъв. Ибрахим се сети как водачът на русалиите ги беше водил към Боляровия хан. Той е имал план и го беше следвал неотклонно, а Ибрахим през цялото време е бил във властта му, като мушица в паяжината на паякубиец. Досега не беше допускал мисълта, че брат му може да е по-добър, хитър и опитен воин от него, но кесиджията вече няколко пъти го беше "улавял" неподготвен. Така беше станало и сега, когато той бе скрит зад маската на ходжиновския водач на русалиите. А можеше ли да е клопка и зад маската да бъде някой друг, а Яне да гледа някъде отстрани? Ибрахим нямаше време да помисли. Човекът с маската срещу него извади тънко право острие. Той познаваше прекрасно това оръжие

– Персийски медж. За да принуди мъжа да спре по-далеч от него, Ибрахим свали джерида и насочи върха на оръжието към гърдите му.

Стъписаните мъже от Ходжиново следяха това, което се случваше между двамата русалии. "Кесиджията" и един от мъжете, с извадени истински оръжия, стояха и се гледаха и никой не помръдваше. Може би беше някаква шега! Следващите действия на двамата направо сащисаха мъжете. Те не можеха да се намесят, защото нямаха оръжие, а и усещаха, че ще се случи нещо трагично и никой не искаше той да е потърпевш.

Само при мисълта, че човекът зад маската е кесиджията, сърцето на еничара заби лудо, потта се стичаше в очите му и му пречеше да вижда. Дупките за очите като че ли станаха още по-тесни. Той почти не виждаше човека пред себе си, ако фиксираше поглед върху тялото му, не успяваше да види ръцете и меджа. За да вижда по-добре, на Ибрахим се налагаше непрекъснато да движи главата си. Явно брат му също не го виждаше, защото движеше главата си смешно като птица.

– Ибрахим Селяхаддин, предизвиквам те като истински син на Болярови! Заради честта на моите родители и на нашите предци те предизвиквам! Ти си родоотстъпник и вероотстъпник!

Думите жегнаха Ибрахим. Когато му беше казал това първият път, еничарът беше изпитал болка, но сега брат му го обвиняваше пред чужди хора. Отначало той бе мислил, че думите му са плод на емоции, но сега, когато ги повтори, Ибрахим разбра, че той наистина мисли така. Вече нямаше съмнение, че срещу него стои брат му.

Той стисна зъби и те силно изскърцаха, така че чак насядалите хора го чуха. Яне продължаваше да говори. Макар и приглушен, гласът му звучеше достатъчно ясен и силен, за да се чува от всички мъже.

– Предизвиквам те като убиец на моя приятел и съратник Кара Тозю, чийто гроб, все още пресен, е над главите ни!

Ибрахим се чувстваше зле. Тежкият костюм го натискаше, маската му пречеше да вижда и да диша. Никога досега не се беше чувствал толкова зле, не искаше да мисли какво ще прави, ако трябва така да се бие.

– Ятаган срещу меч! – извика Яне. После продължи: – Мюсюлманин срещу християнин!

Изведнъж, в лявата ръка на брат си, Ибрахим видя пищов табанджия. С дръжката на пищова той удари острието на джерида, което се отклони встрани. Ибрахим се почуди известно време, а после хвърли дългото арабско копие на земята. То вече не му трябваше и му беше само в тежест. Миг след това и Яне внимателни постави пищова на земята. Пищовът беше инкрустиран с желязо и седеф и имаше красива дърворезба. Личеше си, че е стар и много носен. Така двамата мъже останаха един срещу друг, гърди в гърди, а между тях бяха само остриетата на оръжията им.

Ибрахим чувстваше, че също трябва да каже нещо и, без да се замисли, извика:

– Брат срещу брат!

Неочаквано изпод левия ръкав на човека отсреща видя да се изхлузва ортома. Не можеше да сбърка това оръжие. Нормално беше кесиджията да има кесиджийско оръжие. В този момент инстинктивно почувства замах срещу себе си. Той много добре познаваше този замах. Това беше удар с ортома. Дръпна рязко китката на лявата си ръка напред и неговата ортомата също излезе със сила от ръкава му, а после веднага, без никакво забавяне, нанесе своя удар. Двете ортоми се срещнаха и се получи нещо като взрив. Стотици сачми се разлетяха като малки куршумчета из цялата местност. Срещата на двете тежки кесиджийски оръжия беше гръмовна. Селяните стояха като зашеметени. Такова нещо досега не бяха виждали. Ибрахим дръпна ортомата към себе си, но тя се беше преплела с тази на кесиджията, а някои от топчетата от сблъсъка така се бяха смачкали, че бяха като заварени. Стана му ясно, че ортомите вече няма да могат да се разделят и използват. Противникът му явно също беше разбрал това, защото изхлузваше клупа на ортомата от ръката си. Ибрахим побърза да направи същото. Двете оръжия, преплетени в "мъртва хватка", тежко паднаха на земята и останаха така, неразделни завинаги.

Чак в следващия момент Ибрахим осъзна какво би станало, ако нямаше ортома. Отдавна вече щеше да лежи мъртъв на земята. Мислено благодари на Велко Кесиджи, после отстъпи няколко крачки назад и отново зае бойна позиция.

Хората от Ходжиново продължаваха да наблюдават стъписани тази картина. Те вече нищо не разбираха. Двамата мъже, маскирани като чудовища, с извадени в ръце оръжия, явно се готвеха за битка. Гледката беше толкова странна. Те бяха чували за сблъсъци между различни русалийски групи, но нито бяха чували, нито бяха виждали двама русалии от една и съща група да вадят оръжие един срещу друг. Двамата се приближиха един към друг, Ибрахим посегна към кръста си и с лявата ръка извади персийската кама. Еничарът направи това, защото искаше да се бие с две оръжия. Той смяташе, че това ще му осигури предимство. Спомняше си колко му беше трудно, когато за пръв път се сблъска с този европейски начин за водене на бой. Това, че мъжът беше въоръжен с право острие, беше добре за него. Познаваше това оръжие още от Едирне, когато се беше упражнявал с Юсуп. Спомни си битките си срещу шпага и рапира във Франция с Льо Комб, с меджовете в Персия и битките с Колаксай и братята му, а и срещу швейцарските и френски гренадири. Това оръжие, този тип острие, му беше познато. Неведнъж той беше заставал срещу право острие и всеки път беше успявал да победи, а понякога и да убие човека, който го държи. Сега, като гледаше това оръжие, насочено срещу себе си, се успокои. В следващия момент обаче Яне направи нещо, което го притесни. Той също бръкна в диплите на костюма си и извади неговата султанска кама. Брат му явно не беше притеснен и за него не беше нов този начин на дуелиране, като в едната си ръка държат късо, а в другата – дълго острие. Видът на красивата, богато украсена кама, която му беше подарена лично от султан Ахмед Ш и която дълго време беше негов неотменен спътник, го изпълни с желание да си я върне. Сега неговата кама беше в ръцете на брат му. Ако победеше, еничарът щеше да си я върне, това решение вече беше взето.

Правото острие беше много по-дълго и леко от ятагана. То беше тънко и двуостро като жило и беше много добро за мушкане и пробождане. Ятаганът беше отличен за сечене, но много по-слаб при мушкане. При сечене и порязване другите оръжия трябва да се натискат или ако се изтеглят, те излизат от плътта. Ятаганът напротив, тежкото му острие му даваше огромно предимство при сечене, а благодарение на формата му, колкото повече боецът тегли към себе си, което е най-силното движение на ръката, толкова повече острието се врязва в плътта. Това правеше ятагана много силно, опасно и разрушително оръжие.

Ибрахим замахна и пръв нанесе своя удар. Не го направи много силно, за да не се разкрие прекалено в самото начало и да бъде изпреварен. Ударът му беше защитен по перфектен начин с движение, което издаваше прекрасна бойна подготовка и едно много високо ниво на владеене на оръжието. Ибрахим не само нанасяше удари, но както всяко начало в битка, той проучваше своя противник. За да победиш, трябва да познаваш слабите страни на човека, изправил се пред теб. Така леко и вяло, някак като на шега, той удряше отляво и отдясно, като че ли изпитваше брат си дали знае различни удари. Хората, които наблюдаваха, едва ли можеха да се досетят, че това е сериозна битка на живот и смърт. Отстрани изглеждаше все едно еничарът изпитва брат си и двамата се забавляват, след което ще се прегърнат и ще се смеят заедно. Ибрахим, като внимаваше да не бъде контриран, удряше пак и пак, и пак. В позицията, движенията, техниката и начина, по който противникът му водеше битката, имаше нещо, което го порази. Не, не можеше да сбърка. За нищо на света не можеше да сбърка това, което виждаше пред себе си. Думите биха могли да го подведат, но не и това, което виждаше, това, на което цял живот беше учен. Човекът, срещу когото беше влязъл в битка, макар и облечен с кукерски костюм, му беше познат. Да, вече много пъти той се беше изправял в битки и двубои срещу него. Това откритие го разтърси. Отначало му се стори, че греши, но колкото повече удари си разменяха, толкова по-убеден ставаше в това. Още в корпуса се беше научил да разпознава хората само по движенията им. Когато чуеше някое име, вместо да се сети за лицето и първо то да изплува в съзнанието му, Ибрахим най-напред се сещаше за движенията му, за това как се бори и бие, как върти шашката и какви са грешките и слабите му страни. Така че сега, когато се биеше с брат си, той разбра, че грешка не може да има, той вече се беше изправял срещу този мъж и то неведнъж. Освен това можеше да се закълне, че зад техниката му прозира намесата на приятеля му льо Комб. Веднага отхвърли тази мисъл, но натрапчивата идея остана. Откъде Яне можеше да познава французина?

Сега обаче битката продължаваше и еничарът нямаше време да си спомни кога точно се бяха срещали и при какви обстоятелства. Хубавото бе, че не се биеше срещу непознат противник, а и оръжието, макар толкова рядко и специфично, също му беше познато. Ето например, за да нанесе силен сечащ удар отстрани, на Ибрахим му се налагаше да отвори повече ръката си, а това откриваше тялото му за мушкане. Ибрахим наистина беше превъзходен фехтовач, ръката му беше твърда и силна. На няколко пъти се опита със силата и тежестта на своето оръжие да притисне противника си и да избие много по-лекия меч от ръката на Яне, но това не му се отдаде. С ловки маневри мъжът срещу него успяваше да бъде равностоен в битката. Ако Ибрахим не знаеше кой е Яне, сигурно щеше да се изненада, но сега той разбра, че битката няма да се реши бързо. Търпение, сега му беше нужно търпение. Това качество е едно от най-трудните за изграждане по Пътя на воина. Осъзнаваше, че вече е стар и че едва ли може да се сравнява с онзи Ибрахим отпреди 30 години, но старият воин знаеше, че сега притежава качества, които на младини все още не беше изградил. Едно от тях беше търпението. Беше го градил през годините лишения, труд и изпитания, както и в моментите, в които беше дебнал да нанесе решителния удар. Днес беше стар и сигурно много по-бавен отпреди, но беше пресметлив, разсъдлив и търпелив. Търпението щеше да реши изхода на тази битка, Ибрахим беше сигурен в това.

Противникът на Ибрахим беше надарен с бързина, но не с нормална, а с някаква свръхчовешка, дяволска бързина. Неговото оръжие беше като жило и той го изстрелваше напред с такава бързина, че приличаше по скоро на мълния, отколкото на мушкане. Колкото по-бърз ставаше Яне, толкова повече Ибрахим изоставаше в бойните ситуации.

Допълнителното късо оръжие даваше предимство на Ибрахим и му беше много по-лесно да парира леките, пък макар и бързи удари на меджа. Може би затова еничарът много по-често използваше персийската си кама за блокиране и защита от мушканията на правото тънко острие. Ятаганът нанасяше много по-силни удари и Яне скоро се убеди, че е много трудно и рисковано да противопоставя султанската кама на ятагана.

Хората от Ходжиново бяха притихнали. Те не можеха да проумеят какво се случва и на какво точно стават свидетели. Битката пред очите им беше най-странното нещо, което бяха виждали. Допреди малко самите те бяха облечени с тежките неудобни костюми, с които нищо не виждаха и които едва не ги доведоха до припадък и смърт в тази жега. От собствен опит те знаеха, че хора не могат да се движат с тези костюми, а какво остава да се бият. Селяните не казваха нищо, но знаеха, че в костюмите не може да има хора. Бяха сигурни, че зад маските се крият демони или някакви други безплътни същества. Всички бяха настръхнали от страх и вълнение, ужасът се прокрадваше като черна мъгла в душите им, но не можеха да се откъснат от гледката на случващото се. Като омагьосани бяха вперили поглед в битката на чудовищата. Всеки чувстваше, че това може да струва живота му и го беше страх, че биещите се могат да се обърнат срещу тях, но като че ли страхът и инстинктът за оцеляване бяха притъпени от любопитството. Подсъзнателно те чувстваха, че случващото се е по-важно от тяхното оцеляване. Гледката на биещите се същества, изпълзели като от преизподнята, ги беше вцепенила, както змия вцепенява жаба преди да я погълне. Те разбираха това, но не можеха да помръднат. Битката беше толкова бърза, че насядалите наоколо не можеха да видят какво точно се случва. На моменти те нищо не разбираха и не гледаха като свидетели, а като омагьосани.

Битката наистина беше много бърза. На няколко пъти Ибрахим "изпускаше" движението на Яне. Брат му беше много по-бърз от него. Той беше с една година по-млад, но едва ли от това идваше бързината му. Беше дяволски бърз. Брат му беше продал душата си на Шейтан, затова сигурно беше толкова бърз. При един удар на Яне, Ибрахим закъсня, не, по скоро не закъсня, а Яне го изпревари. Това беше толкова бързо мушкане, че еничарът по никакъв начин не успя да се защити. Почувства натиск, като че ли някой натискаше с ръка костюма му. После натискът изчезна и той за малко щеше да загуби равновесие напред. Известно време не чувстваше нищо. Чак след това дойде паренето. Оръжието на кесиджията беше превъзходно, беше толкова тънко, бързо и леко, че влезе в него почти без да го усети. Острието на меча беше толкова съвършено, че не раздра плътта му, а го разряза, то само влезе и излезе. Паренето се засилваше, именно то го накара да загуби за миг концентрация. В този момент дойде разсичащият удар в корема. Острието разряза дрехата на корема му, но той отново не усети болка. Въпреки това знаеше, че е порязан. Този път паренето беше по-силно. Мина доста време преди да усети, че е сериозно ранен. Явно губеше много кръв, защото скоро почувства слабост. Ръката, с която досега беше стискал дръжката на ятагана, отхлаби хвата си и се разтрепери. Трябваше да действа бързо, ако искаше да оцелее. Беше допуснал да бъде ранен и се намираше близо до смъртта. Колкото и да беше странно, брат му се беше оказал по-добър от него в битката с оръжие. Сега той беше ранен и животът му беше застрашен. Какво да прави? Тогава реши да премахне предимството на оръжията. При едно поредно мушкане на Яне към корема му, Ибрахим нанесе решителен изпреварващ удар. Той завари атакуващия неподготвен и оръжието, с ясен метален звук, излетя от ръката на Яне.

Ибрахим държеше в едната си ръка зулфикр, а в другата – персийската кама. Яне беше останал само със султанската кама. Ситуацията беше неравностойна и еничарът имаше голямо предимство. Ибрахим реши да се възползва от него и по най-бързия начин да свърши с брат си, това щеше да е милост за него, защото нямаше да има време да прояви страх и да продължи агонията му. Знаеше, че трябва да се приближи и да отсече главата на брат си. От качулката не можеше да определи къде точно е вратът му, но дори да сгрешеше, щеше да сече, докато не го открие. Ибрахим се приближи. Брат му го гледаше и като че ли се беше примирил със съдбата си. Колкото повече еничарът се приближаваше, толкова решителността му се изпаряваше. Чак сега си даде сметка, че човекът с маската пред него не е кой да е, това беше брат му. Може би освен него това бе последният мъж от рода на Боляровите. Тъй като той нямаше деца, може би един ден Болярови щяха да бъдат само наследниците на този мъж. Каква ирония на съдбата!

Ибрахим гледаше отпуснатите ръце на брат си и разбра, че не може да го убие. Той бе вършил твърде много лоши неща, но това не можеше да направи. Замисли се. Какво да прави? Знаеше, че ако не се възползва, по-късно може да съжалява. Как да спре Яне? Какво да направи? Всички тези въпроси се въртяха в главата му. Докато държеше в ръка зулфикр, всичко зависеше от него и той щеше да диктува условията. Знаеше, че ако се приближи прекалено, може да подплаши Яне и да се стигне до схватка, в която да се наложи да го убие, затова спря. Единственият начин да задържи брат си и да го обезоръжи беше да се раздели със зулфикр. Трябваше да се раздели с това оръжие, което го беше спасявало толкова много пъти, което и сега му беше осигурило предимство и постоянно му даваше от силата си. Никога досега не се беше разделял доброволно с Меча на Махди. Не му беше лесно да вземе това решение, но му беше много по-трудно да го изпълни. Въпреки това след доста колебание той внимателно постави Втория меч на исляма встрани.

Еничарът посегна да хване ръцете на брат си. Знаеше, че това е много рисковано, но нямаше друг избор. Това беше единственият му шанс да добие надмощие. След като се беше убедил, че е по-слаб с оръжия, сега трябваше да се опита да го победи в борба и бой с ками. В този момент ръкавът на Яне се запретна и Ибрахим само за миг успя да зърне татуирано нещо. Вгледа се по-обстойно, там пишеше: "Едирне 1706 лето по Иса, башпехливан Яне Боляров." Сега всичко му стана ясно. Коя година беше 1706? Къде беше и какво беше правил той тогава?

Яне усети погледа на Ибрахим и инстинктивно се отдръпна назад. Ибрахим вече знаеше, че на няколко пъти в живота си се беше изправял и се беше борил с брат си. Яне беше наследник на Болярови и на тяхната пехливанска борба. Той беше победил в Едирне, беше станал башпехливан и беше победил Кая в най-силните му години. Ето кой беше загадъчният пехливанин, победил една година преди той да участва в борбите в Едирне. Това беше башпехливанинът, когото бяха арестували точно преди да участва в борбите. Ето кой беше сбъднал мечтата на поколения Болярови и беше станал башпехливанин. Колкото и да му беше неприятно, трябваше да признае, че Яне със сигурност ще е по-добър борец от него. Въпреки това Ибрахим взе решение да продължи битката с ками.

Двамата братя останаха въоръжени само с камите си. С рев скочиха напред и се вкопчиха един в друг. Ибрахим се опита да нанесе зверски удар в сърцето на брат си. Той осъзнаваше, че това е последният му шанс да победи. Яне се опита да хване ръката му, като почти не нанесе удар. Двамата мъже взаимно държаха ръцете си и се бореха.

Яне се опита да повали брат си, но получи яростна съпротива. Той погледна и видя кръвта, която течеше от корема на еничара. Веднага разбра, че предимството му е голямо. При толкова много загуба на кръв брат му нямаше да издържи дълго. Съвсем скоро силата му щеше да започне да намалява. Яне напрегна сили, но не, за да победи, а за да го изтощи.

Ибрахим усещаше силата на хвата на брат си, който стискаше така, че скоро щеше да го принуди да изпусне ръкохватката на персийската кама. Най-накрая очакваното от еничара се случи. Яне беше много по-силен и успя да избута ръцете с камите нагоре. Двамата стояха така, вдигнали нагоре ръце. Телата им се докосваха. Маската на Ибрахим се беше разместила и той не можеше да вижда, но чуваше тежкото дишане и усещаше миризмата на козяци, пропити с пот.

Ходжиновските мъже гледаха чудната картина. Две чудовища с рога, висящи кожи и колани от чанове се биеха. Сега камите изглеждаха малки и почти не се забелязваха на фона на борещите се чудовища. Чуваше се пръхтене и вопли, явно силата, която "демоните" влагаха при борбата, беше огромна. Те риеха земята и се движеха като в някакъв древен, митичен танц, като че ли изпълняваха тайнствен ритуал. По-ниският вдигаше все повече и повече ръцете на другия. Телата им се опряха в цялата си дължина и продължаваха да се притискат. Те се опитваха да се вдигнат на пръстите на краката си все по-високо и по-високо и се протягаха, като че ли да достигнат небето. Изведнъж отстрани се видя, че повече нагоре не може. По-ниският се беше повдигнал на пръсти и се опитваше да се вдигне още и още, но повече не можеше. Изведнъж фигурата, която представляваха двамата мъже, се разлюля, явно основата ѝ беше станала нестабилна. През цялото време си личеше натискът на телата. После двамата се разклатиха и паднаха със страшен грохот. Паднаха така, както бяха вкопчени един в друг. Двамата силни и тежки мъже, заедно с тежките си костюми, с всичките чанове по тях, се строполиха на земята с тътен. На наблюдателите им се стори, че от падането земята под краката им се разтресе. Чановете силно издрънчаха. Ударът беше силен и за двамата, защото те паднаха без да могат да се подпрат и да омекотят удара. От падането костюмите им започнаха да се разпадат. Известно време двамата лежаха един до друг и не можеше да се разбере дали продължават да се борят, или се опитват да се изправят. Над телата им се беше вдигнал прах, който не позволяваше да се разбере какво точно става.

Болката беше ужасна. Чановете удариха Ибрахим в ребрата. От удара пред очите му причерня. За миг загуби съзнание. Ударът беше толкова силен, че на еничара му се стори, че месото му се отделя от костите. Беше се борил много, но за пръв път падаше толкова тежко. Никога не беше предполагал, че може да му се случи да падне и да се бори облечен с толкова тежък и неудобен костюм. Опита се по най-бързия начин да възвърне силата и яснотата на съзнанието си. Опасяваше се, че мъжът до него ще се съвземе по-бързо и ще го прободе, докато е безпомощен. Когато се съвзе, веднага стегна ръката, с която стискаше китката на брат си. Оказа се, че все още държи ръка му. Опита се да раздвижи ръката си, с която стискаше персийската кама, тя също беше стисната в ръката на брат му. Ибрахим понечи бързо да се изправи. Яне се раздвижи по-късно, но много по-бързо се окопити. Изправи се и скочи върху еничара. Двамата все още стискаха ръцете си. Все пак Яне беше отгоре. Цялата му тежест, а и тази на костюма му, притискаше лежащия по гръб еничар. Борбата беше неистова. Ибрахим се задушаваше от усилието и от цялата маса, която го притискаше. Яне натискаше султанската кама надолу. Явно целта му беше да удари точно там, където качулката се свързваше с останалия костюм. Той се целеше във врата на брат си. Ибрахим знаеше, че ако отпусне съвсем малко натиска, камата ще се вреже в гърлото му. Беше ясно, че намеренията на брат му са съвсем сериозни. Той наистина искаше да го убие. Трябваше да направи всичко възможно да се измъкне от тази ситуация. Ако останеше така, скоро щеше да е мъртъв. Костваше му голямо усилие да удържа натиска, но не можеше да издържи дълго така. Задушаваше се! От усилието и от това, че дупката на устата му се беше разместила, дишането му стана плитко и учестено. Опитваше се да вдиша, но не можеше. Събра всички сили. Нима така нелепо щеше да загуби живота си? Той, еничарът, нима така щеше да умре? Добре че поне беше с маска, за да не могат хората да виждат лицето му. Как ли щяха да реагират приятелите му от оджака и учителите му, ако можеха да го видят сега в тази безизходна ситуация? Вдиша дълбоко, събра сили, стегна се и с всичка сила подхвърли тялото на брат си във въздуха. Чу се силно издрънчаване. Брат му явно беше отлетял нанякъде, защото вече не беше върху гърдите му. Ибрахим се опита бързо да се изправи и да намести качулката си. В този момент го видя. Брат му лежеше на земята. Султанската кама беше изхвърчала от ръката му. Еничарът стоеше и се чудеше какво да прави. Неговата персийска кама също беше отлетяла нанякъде. Наведе се и взе скъпата златна кама, която лично му беше подарена от султан Ахмед III. Сега нямаше време да търси персийската кама, султанското оръжие също му осигуряваше предимство. За пореден път си даде сметка, че не иска да убие брат си. Та той му беше роден брат. Вярно, че Яне бе убил учителя му, но може би такава е била съдбата му. Докато стоеше и се чудеше какво да прави, брат му се бе изправил на крака. Яне се затича към него, Ибрахим хвана с две ръце камата и я вдигна над главата си. Беше решил да нанесе последен смъртоносен удар. Нямаше избор. Яне не му даваше никаква възможност да го запази жив. Той се бореше все по-ожесточено и заплашваше живота му. За пръв път Ибрахим си даде сметка, че трябва да убие брат си. Яне вече бе преодолял разстоянието между тях, скочи и хвана ръцете му, както държеше камата с тях.

– Ще те убия! – крещеше кесиджията. После се опита да разтвори пръстите му и да вземе камата. Нямаше съмнение, Яне наистина искаше да го убие. Ибрахим успя да задържи дръжката на камата в дясната си ръка и освободи лявата си. Сега силите бяха неравностойни, макар да държеше камата, той беше с една ръка, а усещаше около китката сключените пръсти на двете ръце на брат си. В този момент реши, че ако въпросът е: "Той или брат му?", ще избере себе си. Силите му го напускаха и не му позволяваха да вземе такова предимство, че да може да неутрализира брат си без да го нарани. Ибрахим замахна и с юмрука на лявата си ръка нанесе удар в гърдите на Яне. Искаше да го удари в корема, но там бяха закачени чановете и не можеше. Удари още няколко пъти, но ефектът беше почти никакъв. Докато удряше, внимаваше да не загуби контрол над камата, за да не му бъде отнета. Ударите явно не свършиха работа. Трябваше да измисли нещо друго. Тогава пусна дръжката на султанската кама, тя се превъртя, докато падаше. Ибрахим беше изчислил всичко. Камата се превъртя така, че дръжката се оказа в дланта на свободната му ръка. Яне явно не разбра какво става, защото все още с двете си ръце държеше празната му дясна ръка високо вдигната над главите им. Не искаше, но Аллах така пожела. В една загубена битка той отново му даде предимство. Бог не го изостави, той искаше еничарът и този, когото смятаха за Махди, да живее. Ибрахим стисна дръжката на камата, замахна назад и с всичка сила вкара острието в откритите гърди, точно там, където трябваше да се намира сърцето на брат му. Камата, без никаква съпротива, влезе в гърдите му до дръжката. Яне изхриптя. Ибрахим не виждаше лицето му, но почувства как се олюля. След миг той започна да пада, така както си беше изправен. Като че ли, за да го задържи, еничарът се опита да дръпне дръжката на камата към себе си. Камата обаче се измъкна и Яне тежко падна на земята по гръб. Ударът в земята беше много силен, чу се тътен и дрънчене на чанове, вдигна се много прах. Яне лежеше и не помръдваше, нито издаваше някакъв звук. Дали го беше убил? В следващия момент го заля вълна на съжаление. Той се наведе и бързо махна качулката на брат си. Яне лежеше в безпомощно състояние, по русата му коса имаше кръв. Кървава пяна изтичаше и от устата му. Лежеше и се опитваше да вдиша, но пяната го задушаваше, плюеше кръвта, но тя пак изпълваше устата му. Ибрахим се чудеше какво да прави. Брат му умираше. Току що беше убил най-близкия си роднина. Беше убил брат си. Еничарът беше убил кесиджията. Един кесиджия беше убил друг кесиджия. Така Яне остана в паметта на Ибрахим. Еничарът знаеше, че брат му, макар все още жив, вече е мъртъв и няма начин да бъде спасен. Беше разкъсван от желанието да му помогне поне достойно да посрещне смъртта и да запази собствената си кожа.

Сега трябваше да бяга. Скоро селяните, които бяха наблюдавали битката, щяха да се окопитят. Без да сваля маската си, макар да му беше много трудно, той се наведе и взе канията на султанската кама, после потърси персийската кама. Откри я недалеч, взе зулфикр, пищова на Яне и джерида. Пищова взе, защото не искаше преследвачите му да имат оръжие в себе си и да го прострелят в гръб. След това се обърна и тръгна по реката. Вървеше по най-прекия път към конака си. Едва ли някой щеше да се досети кой е. Отначало ходеше бавно, като замаян. Пътят му минаваше по левия бряг на река Черкезица, а отляво беше баирът. Ибрахим знаеше, че горе е пътят, но сега не биваше да излиза на него. Знаеше, че селяните от Ходжиново са уплашени и едва ли някой би рискувал да го преследва при условие, че бяха наблюдавали битката и бяха видели как уби човек. Опитваше се да ходи бързо, но кукерският костюм му пречеше. Скоро стигна до един огромен къпинов храст. Обърна се и за последен път погледна към брат си. Така и не успя да го види, нито да разбере дали все още е жив, или вече е мъртъв.

Около него се бяха скупчили всички селяни от Ходжиново. След като се скри от очите на хората, с помощта на султанската кама преряза мишинените ремъци и се освободи от кукерските дрехи. Втъкна в силяха си пищова, меча на исляма и двете ками, хвана в ръка джерида и се затича към конака. На едно място прекоси река Черкезица. Беше разгарът на лятото и в нея нямаше много вода. Опитваше се да бяга, без да мисли за това, което беше направил преди малко. Когато се прибра в конака, все още не беше на себе си. Още по пътя реши какво да прави. Веднага повика Али Мюзекки. Само една следа беше останала, която можеше да го свърже с убийството и това беше конят, който беше оставил на сборното място на русалиите. Знаеше, че ходжиновци ще са в шок. Те щяха да търсят помощ и то сигурно от хората в Боляровия хан. При прибирането си едва ли щяха да се отърват от кукерските си дрехи, така че щяха да се забавят много. Ибрахим нямаше сили.

– Али ага, отиди по най-бързия начин и ми доведи Арабкан! – после беят обясни на персиеца къде е оставил коня си. Помощникът нямаше нужда от повече обяснения, защото много добре познаваше коня на господаря си.

– Случило ли се е нещо, Ибрахим ага?

– Тичай, няма време!

Сега наистина не му беше до обяснения. Докато седеше и се молеше на Аллах да му прости големия грях, който беше извършил, талибът се върна, но не водеше със себе си Арабкан. Ибрахим изтръпна, нима беше разкрит? Оказа се, че Арабкан беше отказал да тръгне с Али. Умното животно беше научено да не се подчинява на никого другиго освен на господаря си. Нурсултан Алиев беше последният човек, на когото Арабкан беше разрешил да го язди и то след много бой. Оттогава никой друг не го беше яздил и така не можеше да бъде откраднат. Ибрахим едновременно беше гневен, че трябва да отиде лично да вземе животното и в същото време беше доволен от верността на Арабкан.

Той отиде и сам доведе коня си. Сега вече никой не можеше да го свърже с убийството, но съвестта му остана като вечно буден съдник.

Няколко месеца никой не видя агата. Единствено персиецът можеше да влиза в къщата при него. Там нейде на втория кат живееше агата, а вратата на къщата като кале стоеше непрекъснато залостена. Аргатите чувстваха, че става нещо лошо, но никой не смееше да попита. Суров човек беше той, говореше се, че някога бил аскер и много животи тежали на съвестта му. Всички се държаха далеч от него. Появиха се даже слухове, че агата не е в конака, а е заминал за Стамбул или Филибе, но това се говореше тихо и никой не смееше да се интересува каква е истината.

Мина много време преди една сутрин господарят на имението да излезе пред къщата крепост. Цялото му лице беше брадясало, по бузите беше покарала остра, четинеста брада. Добре поддържаните му еничарски мустаци бяха увиснали. Лицето му беше някак измъчено, пепеляво, очите – тъмни и изпити, а бузите му, макар обрасли с гъста брада, си личеше, че са хлътнали навътре. Косата му беше рядка. Чак сега на ратаите и прислужниците им направи впечатление колко бели са брадата и косата на агата. Досега той винаги беше ходил с гладко избръснати бузи и глава, сега обаче годините му проличаха, а може би не годините, а патилата. Ибрахим ага приличаше на смъртник. Изведнъж като че ли се беше състарил и смалил. Някаква мъка беше оставила дъмга върху тялото му и той изглеждаше крив и изгърбен.

Промяната беше толкова голяма, че ратаите никога не биха познали в този прегърбен старец онзи властен мъж, но той излезе от къщата, а тази къща нямаше други входове и никой, освен господарят и Али Мюзекки, нямаше право да влиза в нея.

Скоро отнякъде се появи и персиецът.

– Ибрахим ага, не бива да се появявате така пред хората – каза той.

– Ратаите ще ви видят.

– Никой не ме интересува вече! – каза съкрушен старецът. – Оседлай коня ми!

– Но, Ибрахим ага, не бива така да се появявате пред чужди хора! Поне си сложете шапка на главата, слънцето е силно!

– Конят и соколът да са готови!

Ибрахим ага като че ли се сети за нещо. Отново някакъв – макар и малък, блясък се появи в очите му. Като чу за сокола, Али се зарадва. Агата беше решил да ходи на лов със сокола си. Той знаеше колко много обича да ловува еничарът и каква наслада му носи това. Соколът не беше ловувал от много време и единственото, което правеше в последно време, бе тъжно да изписка сегиз-тогиз. Разбира се, за него се грижеше специален доганджия – един старец, и не можеше да се каже, че птицата не е хранена или че не са полагани грижи за нея.

Това, че поиска сокола, означаваше, че Ибрахим се връща към живота. Каквото и да се беше случило, каквото и да беше преживял агата, това вече беше минало, то беше свършило. Али се зарадва. Господарят много повече му харесваше така, жизнен и активен. Седмици наред той беше наблюдавал как беят се самоизмъчва и страда, откъснат от живота и реалността. Али беше сигурен, че агата е болен, но не от някаква телесна болест, а от душевна болка. А тези болки са най-упорити и лоши и няма илачи измислени за тях. Той, разбира се, прерови записките си и книгите на Абу Али ибн-Сина, но там не откри нищо, което да може да помогне на господаря му. Не можеше да разбере от какво страда еничарът, защото той не искаше да говори с него, не ядеше, мълчеше и като че ли душата му не беше в този свят.

Това, че Ибрахим поиска да отиде на лов със сокола, означаваше, че няма да се мярка пред много хора. Персиецът беше доволен, защото той не искаше хората и раята да виждат бея си така.

Конят и соколът бяха приготвени. Ибрахим се появи с черни дрехи, със силях, на който беше закачена някаква чуднокрасива кама. Тази кама Али никога не беше виждал, но толкова много неща беше чувал за нея, че веднага се сети коя е. Старият му приятел евреинът неведнъж горящ от страст му беше описвал тази кама, която според него била камата на старите персийски шахове, а после преминала в ръцете на османските султани. Именно тази кама беше висяла на кръста на султан Ахмед III. С нея Ибрахим беше откупил Персика. Какво се беше случило? Тази кама имаше нещо общо с всичко, което агата беше преживял в последно време, но какво? Макар и умен, Али не можеше да разбере какво става. Камата обаче му направи силно впечатление. Тази кама носеше нещастие, където се появеше, се случваше нещо лошо. Как тя отново беше попаднала в ръцете на Ибрахим? Какво беше станало с бащата на Персика? Камата накара Али да си спомни за родната Персия. Колко далеч се намираше тя сега! Какво беше станало с неговия мечет? Къде се беше запилял приятелят му евреин? Али не можеше да си отговори на тези въпроси, но чувстваше, че се случва нещо нередно. В силяха на Ибрахим ага беше затъкнат и ятаганът, който талибът много добре познаваше, а също и един пищов.

Ибрахим също мислеше за султанската кама, но други неща го вълнуваха. Той много добре знаеше поверието, че кесиджия може да бъде убит само от друг кесиджия и с кесиджийско оръжие. Той беше убил Яне със султанската кама и се питаше дали това оръжие не е било притежавано от кесиджии. Можеше ли да се окаже, че турските султани и персийските шахове са част от сектата на кесиджиите?

Като се качи върху седлото на коня, Арабкан затанцува от нетърпение. Ибрахим като че ли порасна, гърбът му се изпъна като струна. Спомни си младостта и това, че е еничар и бей на цяла кааза. Подкара коня, на ръката си беше сложил големия кожен ръкав, на който държеше сокола. Птицата предчувстваше какво ще се случи и наддаваше весели писъци. Макар с качулка, тя се държеше трескаво, обзета от възбудата на предстоящия лов.

– Стооой, стой! – опитваше се той да успокои птицата и коня.

Ибрахим много добре познаваше ловните полета, движеше се бавно и се наслаждаваше на природата. От много време не беше виждал слънцето и гората. Ветрецът, макар и сух, милваше брадясалите му бузи. Кръвта му се раздвижи, конят също танцуваше под краката му. Животното от много време не беше излизало от обора. Но не да ловува беше дошъл Ибрахим бей. Той говореше на сокола като че ли птицата можеше да го разбере.

– Ти си горда птица, Бурак. Роден си да цепиш въздуха с гърдите си и да ловуваш. Роден си да бъдеш властелин на небесата. Хищен и бърз ... И аз съм като теб. Всъщност ти си аз, но нашата съдба е предопределена. Ние сме обречени на гибел. Аз вече съм мъртъв. Наистина, аз го убих, но и аз съм мъртъв от този момент. Повече не искам да живея! Аз трябва да умра!

Птицата, все още с качулка на главата, въртеше глава, като че ли се оглеждаше, или поне разбираше това, което еничарът ѝ говореше и се съгласяваше с него. В небето не се виждаха никакви птици и нито едно облаче. Беше горещо като в казан на ада. Затоплената вече земя излъчваше гъста мараня, която на пластове се стелеше над полето. Всеки човек, който видеше самотния конник, щеше да се зачуди как в този пек може да ловува.

Ибрахим дръпна поводите на Арабкан и конят спря на място, като че ли някой го закова. Докато махаше качулката на сокола, Ибрахим продължаваше да му говори:

– Аз го убих, Бурак, но той ме победи! Сега аз ще остана да живея с гузната си съвест и да влача съществуването си на братоубиец! Той ме победи завинаги! Неговите гълъби победиха теб, Бурак! Най-гордата от всички птици беше победена от едни жертви! Ти вече няма за какво да живееш! Аз повече никога няма да ловувам! Животът за мен и за теб свърши, соколе мой! Ти трябва да умреш! Ти вече си мъртъв, но още не знаеш това!

Докато говореше това, Ибрахим махна с ръка и птицата се "откъсна" от кожения доганджийски ръкав. С мощен удар на крилете си Бурак се издигна нагоре. Личеше си, че не е летял от много време. Той се стрелкаше ту наляво, ту надясно и се опияняваше от свободата и скоростта. Полетът правеше Бурак щастлив, защото той беше истински сокол. Той беше птица и свободата го опияняваше. Ибрахим го гледаше и всички онези чувства, които го вълнуваха през последните седмици, отново нахлуха в него. Следеше го с поглед и продължаваше да говори:

– Аз съм мъртъв, Бурак, а ти си моята душа! Да, ти си душата ми и вече си мъртъв! Аз ще продължа да живея, но без душа, без теб, Бурак!

– Като каза това Ибрахим бръкна в силяха си. Слънцето силно напичаше и го заслепяваше, като му пречеше да следи птицата. Бурак летеше и търсеше плячка, не гладът, а душата му на ловец и воин го караше да търси жертва. Той разцепваше небесата с острия си писък и като че ли предизвикваше всички птици да се изправят пред него. Отначало крясъкът му звучеше като боен зов, но постепенно някакво разочарование се появи в него. Птицата като че ли осъзна, че днес няма да има лов и никога вече не ще може да убие. Ибрахим очакваше този момент. Вече беше дал достатъчно свобода на птицата. Протегна ръката си, в която стискаше същия онзи пищов, който преди дни беше в ръката на брат му, прицели се и стреля. Изстрелът прокънтя и като че ли се разнесе над цялата земя. Соколът, както си летеше, избухна в пера и като че ли изчезна. Изстрелът не го уби, а го изпари. От птицата останаха само пера, тя като че ли се разтвори и от нея остана само душата ѝ. Ибрахим се учуди, никога досега не беше виждал такъв изстрел.

– Ти си сокол – еничарът продължаваше да говори. – Символ си на свободата и бързината. Ти самият си като смъртта. Появяваш се изневиделица и убиваш. Ти заслужаваш да умреш в небето като свободна птица. Повече никога няма да ловя и да убивам. Брат ми беше последният човек, когото убих, а ти си последното нещо, което си позволих да убия! Ти си моето жертвоприношение към Аллах! Убих те, за да убия душата си! Аз вече съм мъртъв! Повече никога няма да убивам!

Еничарът беше потресен. Изстрелът с този пищов беше направил да изглежда така, все едно Бурак не е убит и мъртвото му тяло не е паднало на земята, а завинаги е останало там нейде в небето.

Ибрахим бей се прибра в сарая си. Старецът и Али дойдоха да го посрещнат и да му помогнат да слезе от коня. Старецът стоеше стъписан пред конника.

– Ибрахим ага – попита той, – къде е Бурак?

Ибрахим нищо не отговори, а само мрачно изгледа двамата мъже. Скочи от гърба на коня и дори не благоволи да каже думичка. Али пое поводите на Арабкан и тръгна да го прибира в обора, а старецът доганджия остана с празни ръце. Той все още не можеше да разбере какво става. Али го наблюдаваше и му стана тъжно. Докато махаше седлото на коня, старецът отиде до него и каза:

– Али ага, попитайте бея какво става с Бурак!

Али също искаше да разбере какво бе станало с Бурак. Тъкмо беше решил, че беят се е оправил и сега се случи това със сокола. Али Мюзекки потропа направо върху дървения парапет, за да предупреди агата за присъствието си.

– Ибрахим ага, може ли да поговорим?

Агата нищо не каза, а само погледна към талиба. Тъй като продължи да мълчи, талибът заговори:

– Какво стана, Ибрахим ага? Къде е Бурак?

– Нищо не е станало, Али ага – с мъка отговори Ибрахим.

– Къде е Бурак, Ибрахим ага?

– Бурак умря – кратко отговори беят.

– Умря? – персиецът не можеше да скрие учудването си. – Как така умря, Ибрахим ага?

– Бурак беше наранен и умря.

Чак сега Али видя пищова. С красива инкрустирана дръжка, точно това оръжие днес сутринта бе видял да стърчи от силяха на агата. Сега табанджията стоеше пред него, поставен на ниската масичка. По всичко си личеше, че с пищова скоро е било стреляно. Талибът веднага разбра какво се бе случило, Ибрахим бей сам бе убил сокола си.

– Защо, Ибрахим ага? Защо? – талибът не можеше да каже нищо повече.

– С Бурак умря част от душата ми.

– Но защо го застреляхте? Защо ви беше да убивате Бурак? Той не беше виновен за нищо...

– Не съм казал, че е виновен. Аз го освободих.

– Но защо просто не го пуснахте да отлети?

– Никой не може да си тръгне от мен!

– Но защо? Защо?

– Защото аз съм Ибрахим Селяхаддин! Никой не може да си тръгне или да ме изостави! Щом си до мен, единственият изход е да останеш с мен завинаги или да умреш!

Животът в Ибрахимбейовия сарай продължаваше. Без да излиза от него, чрез талиба Али Мюзекки, Ибрахим изкупи земите на селата Катърли и Касъмово. След време купи и цялата земя на Ходжиново и Конуш. Така земята, която владееше, стана истинска кааза и той вече беше истински бей. Единствено земята на Боляровия хан стоеше като остров в именията му. Сега земите му се простираха от Цариградския път до Станимака, от Козбунар до Касъмово. В каазата влизаха десетина села, повечето български и едно турско – Касъмово. През именията му минаваха четири реки: река Мечка до Козбунар, после Сушица, под самия баир течеше Черкезица, а една безименна река течеше през горната част на баира. Следващата голяма река, но тя протичаше извън именията му, беше Чая, идваща от Станимака. Всичко се управляваше от неговия конак.

След като изкупи земите на Катърли и Касъмово, през една нощ яхна Арабкан и обиколи землищата на двете села. Яздеше коня си и си спомняше как преди много години потерите на тези две села го бяха преследвали като диво животно. Така беше започнало цялото му пътешествие. Чак сега, като яздеше из землищата на селата, си даде сметка, че всъщност така беше започнал животът му. Обикаляше из каазата си и се чувстваше като господар на света. Той беше успял. Беше станал богат и властен. Всички хора от детството му, които беше познавал, както и децата им, сега му бяха подчинени и зависеха от него. Той беше техен господар и така щеше да остане навеки. Техните деца и внуци щяха да служат на неговите деца и внуци. Както си яздеше, Ибрахим се усмихна, може би беше дошло време да се замисли за наследници. Тази мисъл искрено го развесели. Никога досега не беше мислил за това. Прибра се в конака. Колкото и да беше странно, мисълта за наследник го изпълваше с трепетно очакване. Сладостна топлина се разливаше из тялото му щом се замислеше за това. Може би вече беше време да си направи харем и да се обгради с ханъми. Може би тогава нещата, които му се бяха случили, нямаше да му се струват толкова лоши. Следващият въпрос беше: Българка, туркиня или гъркиня? Той беше мюсюлманин и знаеше, че българите не са склонни да дават дъщерите си в хареми. Освен заради вярата, според тях беше обидно жената да бъде една от жените на някой бей. Разбира се, имаше случаи на българки в хареми, но всички те бяха отвлечени насила, а след това разправата на бащите и братята им беше безцеремонна. Ибрахим не желаеше да има врагове. Българките бяха много красиви, гъркините бяха с по-бяла кожа, но по-груби. След като мисли дълго, Ибрахим бей реши да не рискува и да си вземе няколко туркини. Те щяха да бъдат мюсюлманки и с тях щеше да му бъде най-лесно. Освен това беше богат и за всеки род щеше да бъде чест да му даде дъщеря си за ханъма.

Една сутрин осъмна с взето решение, преди това обаче реши да изпълни още един свой дълг. Взе Тайната книга и, яхнал Арабкан, пое към Араповския манастир. Разбира се, със себе си носеше и кожена кесия. Бяха минали много години и Ибрахим не можеше да се сети колко бяха жълтиците в онази кесия, която Инокентий му беше дал, за да купи агнешки кожи от Станимака. Все пак той напълни голяма кесия с жълтици и тръгна да върне дълга си.

Манастирът беше същият, какъвто го беше оставил преди толкова години. Без да слиза от коня, Ибрахим потропа на Голямата порта. Отвътре някакъв монах отвори портата, поклони се и каза:

– Заповядайте, Ибрахим бей!

Ибрахим онемя. Не очакваше някой да го познава тук. Земите му наистина се простираха до самия манастир, но не очакваше християнските монаси да го приветстват, та те не го познаваха, а и той беше мюсюлманин. Ибрахим скочи от Арабкан и подаде поводите на монаха.

– Първо да почине, а после го напойте и му дайте малко зоб!

Монахът явно беше свикнал да се грижи за животни, защото с ръката на опитен коняр отведе коня до чешмата отвън, до входа на манастира. Ибрахим си спомни годините, които беше прекарал в светата обител. Всичко му беше толкова познато, като че ли не беше ходил никъде и още беше онзи кьосе пандур.

В този момент той погледна към скрипторията. Черната сграда все така се извисяваше на същото място. Ибрахим беше научил, че сега скрипторията вече не е това, което беше. Към нея новият игумен беше създал едно от първите килийни училища, за да пръска искрите на знанието, просветата и любородието. И ако някога монасите книжници бяха стояли по цял ден прави, а краката им се изпълваха с кръв, сега учениците стояха седнали, с кръстосани пред себе си крака и пишеха с пръчки на пясъчни таблички. Преподаваха им строги монаси и ги учеха не само на четмо и писмо, но и на всякакви други полезни неща.