ЯТАГАН И МЕЧ – Част 5 – Битката

– Викат ме Стоян.

Явно момчето беше българче.

– Стоян чий? – попита пак Атанас.

– А? – момчето или беше подивяло, или не разбираше какво му говори Атанас. То гледаше Аскера, но като че ли не го разбираше.

– Какво правиш тук? – продължи да настоява с въпросите си бъдещият еничар. – Защо не си си у вас? Къде са майка ти и баща ти?

– Нямам майка и баща! Прося тук.

Атанас гледаше изпадналото дете. Въпреки мръсотията и окаяния му вид, по всичко си личеше, че има живи и будни очи. Момчето сигурно не само просеше, но и покрадваше каквото може от хана. Затова Атанас внимателно се оттегли към хана. Като държеше момчето под око, Аскера провери дали нещо не му е изчезнало. Когато се убеди, че всичко си е на мястото, влезе обратно в хана. Беше толкова впечатлен от срещата, че забрави за нуждата си. Беше се убедил колко е опасно навън и не искаше да напуска помещението.

Когато се събуди сутринта, мехурът му заплашваше да се пръсне. Атанас изскочи от хана и бързо се отдалечи, като търсеше място да се облекчи. Тъкмо се обърна и облекчен тръгна към хана, когато пред него се появи същото момче. То трепереше още по-силно от снощи. Личеше си, че не се е прибирало и бе прекарало нощта навън.

– Какво правиш, Стоянчо? – весело попита Атанас.

– Нищо! – отговори момчето, но след малко попита: – Ти как се казваш?

– Атанас се казвам.

– А за къде си тръгнал?

Атанас се замисли дали въобще да казва нещо на момчето. Не искаше, ако капсъзите го проследят, да разберат накъде е тръгнал. Така той замълча и нищо не каза. За да накара момчето да спре да пита и да ходи след него, Атанас го попита:

– Ял ли си скоро? – момчето не каза нищо, но поклати отрицателно глава. – Хайде ела! – каза Атанас и потупа крехкото вратле на Стоянчо.

Въпреки намръщеното лице на ханджията, Атанас вкара малкото момче в хана и двамата седнаха на една маса. Караризовецът поръча по една купа топла рядка леща за себе си и за момчето и по един комат сух хляб, и двамата хапнаха. Атанас искаше да разпита Стоянчо, но момчето ядеше толкова бързо и така сърбаше и мляскаше, че беше невъзможно да се говори с него. Когато то спря да яде, коремът му се беше издул като заплашваше да се пръсне. Атанас ясно виждаше това през прокъсаните му дрешки. Може би от топлата супа то беше спряло да трепери.

След като се наядоха, Атанас стана и се приготви за път. Не искаше повече да се бави и да остава тук. Трябваше да бърза, не биваше да се забавя по пътя, затова се качи на кончето и тръгна. За последен път се обърна да погледне хана и Бакаджиците. Природата тук бе много красива. Полегатите хълмове на Странджа и виещата се река. В този момент го видя. Момчето тичаше след него. То беше като малко кученце, което току що си е намерило нов господар. Тичаше е изплезен език, а босите му крака вдигаха прах по пътя. Момченцето като че ли искаше да му каже нещо, което бе забравило. Атанас спря и го изчака.

– Какво има, Стоянчо? – попита той.

– Искам да дойда с теб! – каза запъхтяното момче.

– Не може да дойдеш с мен! Ай гид от тука! (гид – тур. Махай се! Бягай от тук!)

Момчето или не го чуваше, или не разбираше. То стоеше заковано на място. Тъй като не желаеше да се бави, а и реши, че не иска повече да се занимава с момчето, Атанас се обърна и тръгна по пътя си. Яздеше напред и не се обръщаше, не искаше да види разочарованието в очите на бедното дете. Колкото и да му беше тъжно, парите нямаше да стигнат за двамата. Те и така можеха да не му стигнат, а и какво щеше да прави с това дете. Той все още за себе си не можеше да се грижи. Не се обръщаше назад, въпреки че много му се искаше да види какво прави момчето. По някое време той се замисли. Това момче, колко различно беше то от онова, което съвсем наскоро бе видял да язди до Емин ага. Как ли се казваше? Да, Мустафа! Мустафа и Стоянчо, двете деца бяха на една възраст и двете бяха българчета и сираци, но колко различно изглеждаха. Смачканият от живота сирак, без род, умиращ от глад, просещ и крадящ и Мустафа – горд, силен и напет. Каква огромна разлика! Докато яздеше и мислеше за всичко това, Атанас забрави за момчето. Не се обърна повече, защото вече бе изминал голямо разстояние и беше сигурен, че момчето беше останало там някъде далеч. Стана му тъжно. Детето беше обречено така да премине животът му – в мизерия, страх и унижения. Атанас си помисли, че той не би могъл да живее такъв живот. Поблагодари на Свети Георги, че се е родил такъв и никога нямаше да изпадне до нивото на момчето. Сети се как преди да напусне Караризово се беше помолил в аязмото на светеца. Свети Георги беше покровител на техния род. Може би именно светецът го бе спасил, като го беше предупредил за Емин ага и хората му и го бе отвел при Риз баба, който сега се наричаше Ибрахим. Колко голяма беше разликата между тях тримата. Мустафа – роден да властва, Атанас и родът му, които си имаха дори личен покровител и светец и Стоянчо, който не знаеше дори рода си. Дори някой ден да изпадне в мизерия, Атанас щеше да запази честта си, защото от малък бе закърмен е чест и гордост.

После Атанас започна да си фантазира как Емин ага и Мустафа се изправят пред него и Стоянчо. Представяше си себе си като прославен еничар, а до него малкото, бедно и гладно дете като негов фараш. И така той се сблъскваше с Емин ага, а Стоянчо – с Мустафа. Скоро мислите му се отнесоха в друга посока.

Продължаваше да язди и вече съвсем бе забравил за момчето. От момента, в който отмина, то се превърна в мимолетен спомен за него. Все още му беше гадно за това, че беше изоставил момчето, но знаеше, че след два-три дни вече нямаше да се сеща за него, а след два месеца дори нямаше да си спомня името му.

По някое време се обърна и отново го видя, момчето все така го следваше. Атанас извика от изненада. Момчето се беше отдалечило много от Бакаджиците и бе изостанало, но все така като малка вярна хрътка тичаше отзад. Той го изчака. Стоянчо се приближи.

– Много си се отделил от хана, как ще се върнеш?

– Няма да се връщам! Не искам повече да прося! Искам да дойда с теб, където и да отидеш!

– Но ти не ме познаваш! Нито знаеш накъде съм тръгнал!

– Ще .те последвам където и да отидеш! Няма да ти бъда в тежест, ще ям каквото ми подхвърлиш, а ако искаш, ще крада за теб!

Горкото изпаднало селянче, какво щеше да прави в Бакаджиците, където всички го познаваха? Стоянчо щеше да преживее много по-лесно в голям град. Там щеше да проси и да краде и сигурно щеше да оцелява много по-лесно. Атанас не беше ходил в голям град, но много добре знаеше какви са хората в малките села.

Атанас се обърна. Вече беше взел решение да вземе със себе си момчето поне до Едирне. Той съобщи това на момчето, а то започна да скача от радост. Искаше да го качи на гърба на кончето, но със сигурност щеше да натежи на слабото животно, затова реши Стоянчо да върви отзад.

Когато стигнаха до Едирне, Стоян категорично отказа да се раздели с него. Така същата сцена, която се бе разиграла при Бакаджиците, се разигра и тук след Едирне.

След няколко дни двамата видяха Града на градовете. На портата пазачите не искаха да ги пуснат. Атанас се сети и показа едно от писмата. Стражите погледнаха писмото, после казаха нещо за някакъв сейменбашия и ги пуснаха като ги изгледаха учудено. Атанас вървеше по широките калдъръмени улички и водеше кончето за поводите, а Стоянчо го следваше отзад. Чувстваше се така все едно вече е бил тук. Оглеждаше се и се прехласваше по красивите джамии, сараите и чешмите. Многоликата тълпа го "поглъщаше". Тук имаше хора от всички краища на света със своите животни, дрехи, цветове и миризми. На няколко пъти толкова се прехласваше в мислите си, че щеше да се изгуби. После пак се връщаше към града, защото усещаше, че ако се загуби тук и ако само веднъж изпусне нишката на описанието на Риз баба, завинаги ще потъне в морето от хора. Ето какъв бил Истанбул?! Оглеждаше се и беше щастлив, че вече беше част от всичко това. Явно той също се струваше интересен на хората, защото те го оглеждаха, него или Стоян.

Намери квартала Еминьоню, лесно откри чаршията, а после кривна и по малката уличка. Риз баба му беше описал толкова добре кафенето и къщата отсреща, че не можеше да ги сбърка. Хъкъ го посрещна изключително радушно. За съжаление с него Атанас трябваше да говори само на турски. Докато му обясняваше, беше трудно, но когато му подаде писмата, всичко потръгна много по-добре. Отначало Атанас се притесняваше да не би бедният старец в онова малко затънтено селце в Румелия да се е направил на по-важен, отколкото е и да се окаже, че тук, в сърцето на Империята, никой не го познава. Освен това той му беше шепнал някакви брътвежи, че едното писмо е препоръчително, за да го приемат в корпуса на еничарите. Атанас искрено се съмняваше бедният старец да има такава власт или въобще някога да се е докосвал до елитната гвардия на султана, или до някого от тези влиятелни хора, които живееха в най-големия и богат град в света. Едва ли някой в този многолюден кошер от хора подозираше съществуването на онзи старец в Ново село с протритите и прокъсани шалвари. Атанас изпитваше притеснение и страх, че опасенията му ще се окажат верни, затова със свито сърце подаде писмата на Хъкъ. Той знаеше името на мъжа, но се почувства незначителен, защото по всичко личеше, че мъжът е с положение и много пари. Беше облечен в скъпи дрехи и голям атлазен тюрбан, който разкриваше положението му на богат и уважаван в гилдията си търговец. За изненада на Атанас, когато мъжът видя писмото, веднага го покани в къщата си. Тя беше богато украсена с дебели килими и красиви копринени и дантелени пердета. Жените на Хъкъ веднага го поканиха да се качи горе по едни стръмни и тясни стълби. Там, в софата, двамата мъже седнаха на ниска маса. Атанас не очакваше толкова топло посрещане. Хъкъ явно не само познаваше Риз баба, но като взе писмото в ръце, отправи гореща молитва към Аллах, че старецът е жив. После се отнесе към писмото, което още не бе отворил, като към най-скъпа вещ. Докосна чело в него като че ли да се докосне до мъдростта, за която е недостоен да чете. Личеше си, че богатият мъж се отнася с религиозно боготворене към писмото.

След като се настаниха на софрата и пред тях бяха поднесени най-богати гозби, Атанас каза:

– Много ми е неудобно, Хъкъ ага, посрещате ме като най-скъп гост, но всъщност аз съм само бедно момче дошло да търси работа и приключения в Стамбул! От одеве имам чувството, че ме бъркате е някого. Всъщност тези писма ми ги даде един беден старец от едно село. Да не би да е написал нещо и да ме злепостави, да ви излъже, а вие да сметнете, че аз съм виновен?! Освен това, ага, притеснявам се, защото пред вратата на къщата ви оставих кончето, с което дойдох, и едно момче, което тръгна с мен и не успях да прогоня! Искам да ми разрешите да сляза да се погрижа за тях!

– Не го познаваш от много време, нали? – попита Хъкъ.

– Не! – искрено си призна момчето.

– Използвал те е само да ми прати хабер, но дори и така да е, това е много добра вест и ще те нагостя, а после ще те пратя по живо по здраво! Яж, пий и се весели, и не мисли за кончето и момчето, моите ратаи вече се погрижиха за тях!

Атанас се успокой, сега обаче беше ред на Хъкъ да се учуди.

– Долу на вратата видях да подпираш джерид. Познавам много добре това копие, как така старецът ти го е дал, ако се познавате от толкова скоро? Нещо друго даде ли ти?

Атанас се сети какво му беше казал Риз баба и извади двете ками. Като ги видя, Хъкъ ага се стъписа.

– Скрий ги веднага, какво ги показваш!?

Турчинът беше объркан. Не знаеше какво да мисли. Взе писмата. Явно от тях трябваше да разбере какво се случва. На едното пишеше: "за Хъкъ, от Ибрахим Селяхаддин", на другото беше написано: "Слава и чест към гордия владетел, който обединява хората за славни дела, избраник, винаги заслужаващ благосклонност, богохраним владетел, агата на еничарите, Аллах здраве и дълъг живот да му дава, от стария сейменбашия и чорбаджия на сто и първа еничарска орта Ибрахим Джаб-бар Селяхаддин."

Хъкъ взе първото писмо, разчупи восъка, който го запечатваше, но беше без отпечатък по него и зачете наум.

"Биз гилиндж Махди! Хъкъ Селим ага, Аллах да те дари със здраве и дълъг живот, изпращам ти сина си. Неговото име е Атанас Хаджипетков по прякор Аскера. Да не се чудиш защо името му е такова, някога моето християнско име беше Петко, затова той е Хаджипетков. Внимавай ага, той не знае, че е мой син! Дай му пари и го настани да служи в корпуса на еничарите, защото това е най-горещото желание на момчето. Надявам се, че те сварвам в добро здраве и с голямо богатство. Гледам, че цялата Империя вече носи нашите фесове. Помогни му да влезе на служба при султана. Много поздрави на Махидевран, Ибрахим, Сабрие и другите ти жени и деца. Аллах да те закриля! Аз съм добре, щом съм още жив или по-точно обратното. Чакам и всеки ден се моля Аллах да ме вземе при себе си. Понеже ти остана последният човек от сектата на Махди, искам да се погрижиш за тялото ми. Когато умра, не искам да ме погребвате нито по християнски, нито по мюсюлмански! Поставете ме в каменен саркофаг и постройте малко теке! И нека това бъде направено там, където съм роден – в село Караризово, до аязмото "Свети Георги", което е наш семеен параклис, издигнат от брат ми. Дал съм всичките си оръжия на сина си, за мен запазих само зулфикр! Сложете ятагана на Махди някъде до мен! Атанас знае къде е той! Синът ми ще ти покаже селото и аязмото! Биз гилиндж Махди!"

Като прочете писмото, Хъкъ отново направи знак на признателност и почест към този, който бе написал редовете.

– Няма грешка! – каза той. – Вие, Атанас ефенди, ще останете при мен като мой най-скъп гост и аз ще се погрижа да се чувствате добре! Освен това волята на Ибрахим ага е да постъпите на служба при нашия любим султан Мустафа III, Аллах здраве и дълъг живот да му дава! Ако нямате други желания, аз ще се погрижа да ви приемат в корпуса на еничарите – като каза това, той посочи другото писмо, това, което още не беше отворил.

Атанас беше изумен. Хъкъ явно беше човек, на когото може да се вярва, но той говореше е такава лекота за приемане му в корпуса на еничарите, все едно, че това е най-лесното нещо на света. Момчето знаеше, че това не е толкова просто.

– Наистина ли ще ми помогнете?! – с надежда в гласа попита то.

– Ще бъдеш приет, бъди сигурен! – каза богатият турчин. – Щом Ибрахим ага го иска, ще бъде изпълнено!

Тези думи хвърлиха Атанас в още по-голямо недоумение. Кой беше този Риз баба, чието истинско име беше Ибрахим и каква власт имаше той тук?

Следващите дни, докато Хъкъ търсеше аудиенция с някой командир от еничарския корпус, жената на богаташа, която се казваше Махидевран, полагаше специални грижи за него. На Атанас му се стори, че тя се грижи за него така, все едно му е майка. Стоянчо беше настанен на долния кат – в стаята при прислужниците, а това означаваше близо до храната, което явно го правеше много щастлив. Старата готвачка се смиляваше над гладното и опърпано дете и непрекъснато се грижеше то да е нахранено. Още на другия ден му купиха дрехи и го измиха. Чак сега Атанас разбра как изглежда момчето. То имаше дълга, тъмна, чуплива коса и будни, чисти, красиви, тъмни очи. Все така беше слабо, но вече изглеждаше много по-добре.

Един ден Атанас хвана момчето за новата му дрешка, притегли го при себе си със силната си калена в борби ръка и му каза:

– Ако само посмееш да откраднеш нещо от този дом, ще ти отсека ръцете, да знаеш!

Стоянчо започна да се кълне и да се оправдава, но Атанас все така го гледаше като че ли искаше да го погълне. После го пусна като го отхвърли назад. Момчето излетя, препъна се и падна на пода. – Ще ти отсека ръчичките! – повтори бъдещият еничар.

Сабрие – най-малката дъщеря на Хъкъ, също се грижеше за момчето и ходеше с него навсякъде. Така двамата със Сабрие, която беше пет-шест години по-голяма от него, се сприятелиха. Тя вече беше започнала да се оформя като жена и Атанас с радост гледаше закръглените ѝ форми, които се очертаваха под дрехите ѝ.

След няколко дни Хъкъ посети един от еничарските командири. Някога той самият бил еничар и всички много добре го познаваха. Така агата на еничарите разреши Атанас Хаджипетков да бъде записан в редовете на еничарския корпус. Това стана, въпреки че Атанас беше християнин, въпреки името му и че не знаеше дори турски. Какво пишеше в писмото, така и никой друг освен тези, които го бяха чели, не знаеше, но от този момент всички знаеха, че над Атанас бдят всички еничарски командири. Това усещаха и неговите приятели, и врагове в корпуса. Атанас се сбогува с Хъкъ, Сабрие и Махидевран. Тези хора се бяха отнесли толкова добре е него, че той не можеше да изрази уважението и благодарността си. Когато отиде да се сбогува и със Стоянчо, момчето се вкопчи в ръката му и не искаше да го пусне. Хъкъ видя всичко това. Той беше обещал да се погрижи за момчето като за свой син, но сега разбра, че Стоянчо иска да бъде близо до Атанас. Двамата явно бяха като братя, затова той говори с еничарските командири, плати и те се съгласиха в корпуса да влезе и Стоян.

На сбогуване Хъкъ мушна по една кесия със златни пари в ръцете на Атанас и Стоян и се уговориха семейството на Хъкъ да бъде и тяхно. Всеки път, когато са свободни, те обещаха да посещават кесиджийската къща. Така Атанас Хаджипетков стана еничар. Отначало премина обучение, при което се наричаше аджамиоглан и в същото време учеше турски език. Обучението му беше тук в Истанбул и наистина при всяка възможност той посещаваше семейството на Хъкъ и то стана негово истинско семейство. Стоян смяташе, че Атанас е роднина на Хъкъ и повече не отиде до къщата. Той предпочиташе да остава в казармите.

Следващите години Атанас се превърна в истински еничар, открои се като един от най-добрите бойци и воюваше като че ли това бе в кръвта му. Стоян по нищо не му отстъпваше. Той ядеше много и стана наистина силен, но въпреки това беше с много фино тяло. Атанас го учеше на борба и на всичко, което знаеше за оръжията. Двамата четяха и разработваха техниките, описани в трактатите, които Атанас носеше със себе си. С времето Стоян се разви като много силен, справедлив и изключително обаятелен водач на еничарите. Понеже беше много добър воин и превъзхождаше всички еничари, макар и много по-големи от него, и заради големите си способности на боец, и тънкия му кръст, започнаха да го наричан Индже, което на турски означаваше "тънък".

Командирите и хората, които покровителстваха Атанас, бяха доволни от него. Скоро той стана командир на малка група и така започна да се издига в йерархията. Желанието му се изпълняваше, мечтите му се сбъдваха. Времето беше интересно и бурно, не липсваха сблъсъци, бойни походи и войни.

Стремежът на Русия да си осигури излаз към топлите морета предопределяше конфликтите с Османската империя. През 1768 година между Русия и Империята избухна война, формален повод за която беше граничен инцидент в Украйна. По това време Аскероглу, както го наричаха братята йолдаши от корпуса, беше в Истанбул и беше един от първите, които прехвърлиха в Бесарабия и Украйна. Въпреки голямото желание на Стоян да последва този, когото наричаше свой по-голям брат, той беше все още твърде млад, за да може да участва в бойни походи или битки. Така пътищата на двамата се разделиха. Когато тръгваше, Атанас забеляза сълза в окото на Стоян, който вече беше започнал да се оформя като голям бъдещ воин.

– Иолдаш Аскероглу, винаги ще си останеш мой по-голям брат! Ти за мен си повече от баща, защото ме спаси и ме измъкна от Бакаджиците! Ти ме учеше как да се боря и направи така, че да ме приемат в оджака на еничарите! Нека Господ бог те пази, братко!

Така двамата се разделиха.

Още в самото начало руските войски бяха успели да си осигурят предимство. През 1769 година те успяха да завземат Кабарда в Кавказ и Яш в Молдовия. Тук, където преди толкова години Ибрахим беше преживял първата си битка, на Атанас се случи същото. Само че битката не завърши добре за турските войски. През 1770 година османците претърпяха нови поражения и отстъпиха на юг, като предадоха във властта на руските войски цяла Бесарабия. В този период се случи, и голямо нещастие за Атанас. В едно от сраженията той беше ранен, не успя да се оттегли с приятелите си и попадна в руски плен. Когато разказа на русите, че е българин и християнин, те се отнесоха добре с него. Опитаха се да го вербуват за свой шпионин и го назначиха да воюва на страната на Русия. Следващите години бяха безрадостни за Атанас. Той воюваше, но без плам, знаеше, че отсреща са неговите приятели и се стремеше да не убива никого. Някои от командирите, при които служеше, бяха големи пълководци и истински воини. Научи руски и често го използваха за преводач при разпит на пленници и при писане на кореспонденция между двете страни. Бързият ум и чистата мисъл веднага направиха впечатление на руските му командири и той все по-често беше около тях. Така дори за известно време служи като адютант на един граф, който във войската беше с ранг на генерал. Графът беше дребнав човек, свикнал да командва и да му се подчиняват. Той беше страхлив и нерешителен. Беше станал генерал, защото бе благородник, а не защото беше израснал във военната йерархия. Войската на графа винаги стоеше в резерв и никой не разчиташе на нея. Графът издевателстваше над войниците си, по-голяма част от които бяха бивши крепостни селяни и особено след дни на жестоки запои и бездействие, той започваше да дава безсмислени команди. Атанас скоро се разочарова от реда и дисциплината в руската армия или поне от частта, в която бе зачислен. Научи се да пие водка. Това беше нещо като ракия, но казваха, че я правели от картофи. Атанас не искаше да повярва, но се научи да пие и да се напива. Това го спасяваше от безсмислието и жестокостта, които виждаше около себе си. Не издържа дълго и помоли графа да го премести на фронта. Бездействието и това, че се намираше далеч от битките, го изнервяше и го караше все по-често да мисли за глупости. Графът също не се чувстваше добре пред проницателните очи на Атанас. Отначало беше поискал чужденеца за адютант, за да се хвали с него пред останалите генерали и да може да слуша разказите на младия мъж. Скоро обаче това му омръзна и с радост се раздели с него. Щеше да си вземе за адютант някой послушен руски мужик, научен на покорство и примирение или млад кадет, изпънат като струна, която ще зазвънява при всяко негово желание.

Нещо друго обаче измъчваше Атанас през цялото това време. Откакто негов дом бе станал домът на Хъкъ в Истанбул, той все повече се бе сближил със Сабрие. Тя имаше най-красивите очи на света. Ту тъжни и красиви като на животно, ту весели, усмихнати и присмехулни. Двамата се познаваха вече от няколко години и беше ясно, че и тя го харесва. За да се сближи още повече със семейството на Хъкъ, той беше решил след като се върне от война, да поиска Сабрие за жена. Сега обаче, откакто беше в плен, вече от няколко години нямаше вест от любимата си. Това също го терзаеше. Така взе решение да избяга от руската армия и отново да се върне сред другарите си, а оттам и в Истанбул, където да се ожени за тази, която всяка вечер сънуваше. Понякога сънуваше и Стоян – Индже. Какво ли правеше той, как ли изглеждаше?

През 1770 година, след като бяха превзели Бесарабия, Молдавия и Влахия, руските войски излязоха на Дунава. Атанас се добра до река Дунава и нае лодка на влашки рибари, които го прехвърлиха от другата страна на реката. Така отново се оказа в Империята на падишаха. За по-голяма сигурност рибарите го прехвърлиха на безлюден бряг. Атанас тръгна надолу по течението реката. Знаеше, че най-гъсто са разположени селата по поречието ѝ, а и тук беше най-нормално да има еничарски гарнизони и аскер, разположени по фронта. Повървя известно време и попадна на отряд. Чак по-късно позна какви са хората. Това бяха капсъзи от хората на Исмаил Тръстениклията, който властваше в Русчук. Така един ден в Русчук Атанас гостува на Исмаил. Тук отново се срещна е Мустафа. От последната им среща бяха минали около десет години. Малкото петгодишно момче сега се бе превърнало в красив и смел 15-16 годишен младеж. Поради смелостта и безскрупулността му, макар че беше все още толкова млад, той бе избран да носи байрака на пашата, което означаваше, че е втори човек и заместник на Исмаил. Затова на Мустафа всички казваха Мустафа Байрактар. Още като попадна в сарая на Исмаил, Мустафа се взря в Атанас и каза:

– Кой си ти? Откъде те познавам?

Атанас издържа на погледа му и макар много добре да се досещаше откъде се познават двамата, му отвърна:

– Аз съм еничар, не знам откъде може да се познаваме!

– Еничар! – каза Мустафа и зъл пламък блесна в окото му. – Еничар!

Явно това, че Атанас беше еничар, влезе като трън в петата на Мустафа. Така скоро той намери начин и предизвика българина. Двамата се биха със саби. Атанас беше по-голям с десет и повече години и с лекота го победи. Опита се да направи това без да го унижава, но твърдостта и неотстъпчивостта на Мустафа, който непрекъснато искаше да продължат битката, направиха това невъзможно. Така, когато битката приключи, всички капсъзи, които ги наблюдаваха, се подиграваха на Мустафа и неговото упорство.

После момчето настоя двамата да се борят на пехливанска борба.

– Еничарите не сте добри пехливани! Ще те победя!

Мустафа се втурна към Атанас. Момчето наистина беше силно за годините си, но то явно се надценяваше. Атанас цял живот се беше борил.

Засили се и се сблъска с Байрактар. После използва мига, в който Мустафа бе зашеметен от изненадата и удара, и бръкна под мишницата му. Със силно движение от краката "изкорени" момчето. След това го вдигна и с всичка сила, преди още момчето да се окопити, го трътна в земята. Ударът беше много силен. Мустафа Байрактар лежеше и не можеше да се изправи на крака. Унижението за него беше пълно.

Така Атанас си спечели един истински враг, враг и на всички еничари. След битката Атанас беше принуден да напусне по най-бързия начин Русчук. Исмаил го изпрати и дори му даде кон. Той не искаше излишно изостряне на отношенията с еничарите. Скоро Атанас отново беше сред своите.

Все по-често Ибрахим излизаше навън и като някой чалнат се разхождаше по баирите. Целият този баир, пресечен от долини и оврази, получени от порои, беше обрасъл с ниски храсталаци. Те тук-там бяха образували полянки, а на места – непроходими лабиринти. Скоро Ибрахим се научи да се провира между трънките и шипките и запомни всички "стаи и коридори", които те образуваха. Цялата тази местност му приличаше на сарай, но без стени и покрив. Тук сенките на трънките задържаха влагата, а тревата избуяваше зелена и сочна, напичана от слънцето и щадена от вятъра. Мястото беше прекрасно за огромните стада от дебели вакли овце. Това беше така, защото тези хълмове бяха първият подстъп към планината, тук валяха много дъждове, а дори и в най-топлия ден не ставаше толкова горещо както в огнената пещ там долу в Тракия.

Ибрахим обичаше да сяда на някоя поляна. Така прикрит от трънките и храстите, можеше да остане насаме със себе си и мислите си. Обичаше да седи тук, защото баирът беше така наклонен, че се извисяваше над цялата Тракийска равнина и гладкото като тепсия поле се разкриваше пред очите му. Равнината беше "украсена" във всички цветове, оформена в правилни геометрични форми. Жълто с цветовете на узрелите жита, бяло от цветовете на цъфналите вишни и череши, освен лавандулата, която се открояваше с лилавия си цвят, там още се отглеждаха фъстъци, копър, анасон, мента. Зеленият цвят в различни нюанси бе преобладаващ. Ибрахим седеше и наблюдаваше равнината. Почти можеше да види Козбунар, там някъде беше Избеглий, а там трябваше да е и Боляровия хан, долу в ниското към Ходжиново беше конакът построен от него. Колко много свят беше пребродил и колко чужди земи бе видял! Колко много неща беше съградил! ... И колко много беше разрушил! И ето тук в този квадрат, на тази педя земя между Козбунар, Боляровия хан, конака и Бачкьой беше неговият свят. Дори когато се опитваше да избяга, не можеше да отиде много далеч от него. Където и да бе ходил, каквото и да бе правил, една част от него винаги беше оставала тук. Тази част може би се нарича душа, а може би корен. Именно тук се беше върнал. Тук доживяваше живота си и чакаше своя край. Тук щеше да се срещне отново със Създателя, независимо как го нарича – Бог или Аллах.

Един ден Ибрахим разбра, че в Светата атонска обител "Хилендар" се е появил някой си монах Паисий, който в 1762 година написал история за славата на българския народ и за това, че той е имал владетели и патриарси. Ибрахим чу това от българите в селото и видя как някак си те се промениха, като че ли пораснаха. Той знаеше много повече от това, което пишеше в малката книжчица, но сега това нямаше значение. В този момент се сети за стария си приятел Инокентий. Това всъщност беше една от неговите мечти. Това беше мечта и на Йосиф Брадати, която сега се беше сбъднала. Българите също вече имаха написана история. Всичко това много го зарадва.

Беше пролетта на 1772 година, Ибрахим трябва да беше на около 81 години. В този хубав слънчев ден той беше излязъл навън и беше седнал направо върху тревата. Беше ранна пролет и слънцето все още само затопляше, но не прежуряше. Наоколо миришеше на зелена, свежа трева и пръст, а гледката пред очите му беше от най-красивите, защото и тук, както и в низината, през пролетта природата беше най-красива.

В този ден Ибрахим беше настроен към размисъл. Пролетта и събуждането на живота в цялата природа като че ли разсънваше и него, и най-вече мислите му. Той седеше, а мислите му препускаха назад към миналото му.

Мислеше си за онези далечни дни, когато беше в оджака в Едирне и току що бе станал аджамиоглан. Тогава Абдаллах ефенди им беше разказал за различните секти в исляма. Сега Ибрахим се върна назад и разбра нещо за себе си. Отначало, докато беше еничар, той беше бекташ. По-късно във Филибе беше станал последовател на мавлявия. Така смятаха еничарите, че е редно и че любовта, проповядвана от мавлянитите, може да изчисти кървавото еничарско сърце. Но за пръв път Ибрахим беше усетил това още там, в Диарбекир, когато се бяха въртели двамата е Бурчин. По-късно в Персия беше станал последовател на ислямитите и беше избран да бъде Махди. В Истанбул беше разбрал какво е да си маламатия и да живееш "халват дар анджумен" (да бъдеш в самота, намирайки се в обществото), изведено от създателя на сектата ал-Мухасиби. По-късно като Риз баба създаде своя секта, която не знаеше как да нарече и дали въобще беше секта. Така през целия си живот беше преминал през всичките ислямски секти. Освен това разбра, че в определени периоди от живота си беше спазвал и постулатите на други по-малки и малко известни секти. Това ли беше животът му? Дали това е била една от идеите на Махди, да събере в себе си всички ислямски учения? Дали това го доближаваше до седемдесет и третата секта?

После мислите му продължиха да се "хлъзгат" в друга посока.

Истанбул, колко далеч му се струваше сега Градът на градовете. За него той не беше територията, а време. Неговият Истанбул беше останал там някъде далеч в миналото. Този Истанбул беше изчезнал, беше разрушен, беше престанал да съществува в момента, в който се върна във Филибе.

Спомни си лицата на хората в града на Босфора, миризмите, вятъра, очарованието. Дали имаше хора, които още да го помнят? Сигурно всички отдавна го бяха забравили, а тези, които го помнеха, навярно го мислеха за отдавна умрял. Може би смятаха, че се е затрил нейде по света и костите му са погребани някъде в безименен гроб. Колко ли щяха да се учудят, ако разберяха, че е жив?

Понякога Ибрахим се будеше нощем и целият беше облян в пот. Страхуваше се да не загуби паметта си. Без памет щеше да бъде само една дрипа, сянка на онзи Ибрахим Джаббар, нямаше да бъде Махди, щеше да остане без своя Истанбул.

Докато седеше така, дочу песента. Отначало не разбра, че е песен. Чу само гайдата. Протяжната мелодия се носеше над облите баири, провираше се между храстите и се издигаше към върховете на планината. После започна да различава думите. Беше тежък, мъжки, твърд, родопски глас. Този глас толкова добре отговаряше на планината – могъща, древна и непоклатима, такъв беше и гласът – глас на корав планинец.

Ибрахим се заслуша в песента. Тя беше с български думи. Пееше се за някакъв хайдутин. Такива бяха родопските песни, в тях винаги се пееше за хайдути и докато в Тракия се пееше за робския труд, ангарията, за любов и мъка, тук песните бяха за битки, юнаци и хайдути.

Слушаше гласа на човека и постепенно започна да разбира смисъла на песента. Той някак успяваше да вникне отвъд думите. Музиката и думите за него станаха едно цяло и той не просто слушаше, а вникваше в дълбочина в смисъла.

И ако отначало всичко това му се струваше някаква далечна история или легенда, разказана просто ей така, колкото повече слушаше, толкова повече разбираше, че в тази история има нещо близко, нещо разказано за него... но не съвсем.

Омагьосан, той слушаше песента, а тя беше бавна и много дълга. В нея се говореше за живота на някакъв човек. Историята бавно се разгръщаше пред Ибрахим. Той затвори очи и си представяше картини от живота на този човек. Това не беше просто един от родопските хайдути.

Отначало се пееше за тежкия му живот, за ралото, за хомота и болката, за изнурителния труд от сутрин до вечер. Момчето порасло, като бор расло. Голяма сянка хвърляло и висок бил, всички го виждали и му завиждали. В силата и красотата било неговото нещастие. После в песента се разказваше как момчето е един само шамар повалил най-големия изедник сред турците, повалило го и побягнало. Но изедникът като змей разперил криле и като летяща хала го последвал, а с него били и акраните му (приятели). Сборили се двамата и момчето, макар да било още малко и слабо, преборило змея. Съборило го на земята и аха да го прободе в сърцето, но юнак се появил отнякъде и го спасил да не извърши грях. Не ми бил юнак, а ми била черна сянка.

Отначало Ибрахим реши, че слуша поредната песен за Крали Марко, но с времето разбираше, че не е така. Гласът протяжно продължаваше да реди думите на песента. Тази песен беше създадена от народа, за да може вечер, когато всички седнат край огнището, дълго да се развива историята.

Сега Ибрахим не бързаше за никъде. Отпусна гръб върху зелената трева. Земята все още бе студена и гърбът му беше обзет от хлад, предната част на тялото му обаче бе топла, защото я напичаше слънцето. Заслуша се отново в песента.

Момчето расло и ставало все по-силно и смело, а "сянката" го учила. После попаднало в манастир.

Сега вече Ибрахим беше сигурен, че не става въпрос за Крали Марко. Много пъти беше слушал историята на Кралевичи и я знаеше цялата наизуст.

В манастира момчето се борило е мечка, за да заякне, и я надборвало. Отгледало мечето, защото преди това било убило майка му, която раздрала гърдите му.

После момчето станало хайдутин и убило някой си Али Бабаджан.

Само по името Ибрахим се сети, че това е някой пехливанин.

После момчето се борило с много хора, надборило всички Бимбелови, победило и Маринчо Бимбеля – Страшния.

Ибрахим като че ли се разсъни. Тази фамилия му беше позната и го извади от унеса му. Бимбелови! Това име му беше познато! Бимбелови!

Но разказът продължаваше. След това той отишъл в Едирне и станал башпехливан на пехливаните. Отишъл на гърба на магаре, победил самия Кая, после спасил султана от смърт. Мъжът беше наричан "султан на бедните". Но злият, неблагодарен султан му завидял и го изпратил на заточение. Две години го задържал в кауш, в една стая само, но той бил твърд и силен и станал още по-корав. После избягал, бил в Йерусалим и Арабия, станал хаджия, но не престанал да преследва изедниците. Върнал се в планината и станал войвода на всички воеводи. С една пръчка само победил бандитите на Дели Узун.

Чак сега Ибрахим чу името на човека, за когото се пееше в песента.

Певецът изброяваше геройствата му, а името му беше Яне. Ибрахим подскочи, изправи се и седна. Скоро певецът потвърди това, което мислеше Ибрахим. Човекът, за когото се пееше и се разказваше в песента, беше брат му Яне.

"Яне Боляров башпехливан на пехливаните и башхайдут на хайдутите."

После още дълго певецът разказва за геройствата му, за това как закрилял бедните и пазил християните. Колко съкровища натрупал, как момите примирали по него, но той бил "крило за народа", "змей и хала в едно".

Ибрахим беше твърде развълнуван да слуша. Той искаше да види кой пее тази песен и да го попита откъде я знае. Седеше и слушаше, но скоро се възмути.

В един от последните куплети, след като толкова дълго беше слушал, Ибрахим разбра, че Яне войвода бил убит от "църен арап, църна чума, църно зло". Поганец сложил край на живота на храбрия войвода. Погубил го с предателство и черна измама.

Сърцето на Ибрахим трепна от възмущение. Това беше лъжа! Той много добре знаеше как се случи всичко. Това беше лъжа! Той не беше поганец, а българин и брат на Яне и не го беше победил с черна измама. Замисли се какво да прави, за да се защити, не себе си, а истината. Дори мъртъв Яне го беше победил. Ибрахим осъзна, че е безсилен. Нищо не можеше да направи.

Чобанът с гайдата сигурно беше намерил голяма поляна е хубава трева, защото не бързаше да отведе стадото. Той продължаваше да реди думите за това как дори след смъртта си Яне бил срещан от хората и все още закрилял българите.

Хайдутинът оставил два сокола, които за бдят над цялата българска земя...

Ибрахим вече не слушаше, мислите му се бяха насочили в друга посока.

Той винаги беше мислил, че е изключителен и специален, че има мисия и е Махди. Слушаше песента и се замисли дали всъщност не можеше да се окаже, че Махди не е той, а брат му Яне. Дали Кубилай Юндер не се беше объркал? Дали Яне не е бил Посоченият? Ибрахим вече беше сигурен, че името на брат му ще остане във вечността, за него ще се разказват легенди и ще се пеят песни, а той, Ибрахим, ще си остане непознат и неизвестен, преживял целия си живот зад самоличността на друг човек. Петко изживял живота си като Ибрахим. Той беше човекът е многото имена. Отдавна вече той не живееше, стоеше тук и чакаше дните му да изтекат и Аллах да го повика при себе си. Разбра, че след като беше убил брат си, той самият не беше по-жив от него. Той, сегашният Ибрахим, беше само сянка на онзи Ибрахим Джаббар и Ибрахим Селяхаддин. Беден и жалък, той ли беше Махди? Всички хора в селото го смятаха за смахнат. Никой нямаше да повярва, че беднякът Ибрахим, когото те познаваха, е бил всичко това.

Яне го беше победил. Яне беше закрилникът, героят, а той беше наричан "зло" и "поганец". На душата му стана мрачно. Не можеше да се зарадва заради брат си. Колко ли щастливи щяха да бъдат майка му и баща му, баба му и дядо му, ако чуеха песента за Яне? Дали не беше сгрешил там долу до аязмото "Свети Георги", когато го бе положил мъртъв? Дали, ако той беше загинал, сега нямаше да се пеят песни за него?

Всъщност за какво му бяха тези песни? Той не искаше за него да се пеят песни. Колкото и да пееха, хората не знаеха истината. Всеки един от тях пееше за някакъв си свой, измислен Яне, който нямаше нищо общо с истинския. Ибрахим знаеше това. Един ден измисленият Яне щеше да унищожи истинския и той нямаше да има нищо общо нито с брат му, нито с истината. Ибрахим не искаше името му да бъде покрито с лъжа и скоро разбра, че всъщност да си Махди означава точно обратното на това, което се случваше е Яне. А противоположността на Яне беше точно той. Той беше преживял живота си смислено, с дълбочина и навлизане в религията, в бойните умения и философията. Бе живял скромно, бе живял за себе си и бе извел личната си религия. Беше изминал и формулирал личния си Път. Той беше истински Махди, а Яне беше живял заради хората и сега те пееха песни за него, но не го познаваха. В онази битка между двамата Аллах беше отредил на него, Ибрахим, да е победител. Аллах беше избирал него между двамата братя. Както Бог беше избрал между Каин и Авел. Тогава Бог беше избрал братоубиеца Каин. И той ли беше като него? Тези мисли накараха Ибрахим да се замисли. Все пак той, Ибрахим, беше избран, за да живее. Него Аллах беше посочил с пръст и така освен че му беше дарил живот, бе доказал и неговата правота. Неговият живот беше по ценен за Аллах от този на Яне. Той беше Махди! Това беше Махди!

Сети се, че Махди трябваше да се изправи срещу Злото и да го победи! Яне ли беше Злото, или Злото се намираше в него? Някога там в Персия той беше решил, че е убил шиитския Махди и че персийският шах е Лъже Махди. Можеше ли да се окаже, че е грешал? Можеше ли брат му да се окаже Махди, а той самият да е Лъже Махди?

Ибрахим с голямо усилие на паметта си припомни историята за Махди и Даджала – че Махди трябва да убие Даджала и ако Даджала е Исус Христос, това не означава ли, че Махди е Антихристът? В Библията се смяташе, че преди да настъпи Страшния съд Антихриста ще нападне Исус. Но там беше казано, че Христос ще убие Антихриста. Дали Даджала няма да убие Махди?

Спомни си как бяха говорили за това с Йенишехирли Абдаллах ефенди. Тогава Ибрахим беше изумен от това, че няма разлика между Христос и Антихриста или между Махди и Даждала, след като този, който ще оцелее, преди това трябва да стане убиец. Кой е по-добър? Този, който е загубил, но не е убил или този, който, за да докаже правотата си, е станал убиец? Кой е по-добър? Сега си даваше сметка, че той самият беше станал братоубиец. Чак сега, след смъртта на брат си, като слушаше песента, Ибрахим започна да го опознава и разбира. Едва сега като че ли започна да разбира нещата, които му се бяха случили и ги виждаше в една нова светлина. Все още обаче не му достигаше нещо, за да разбере цялата история. Щеше да му е много полезно, ако знаеше повече за брат си. Можеше ли Яне да е Даджала, или беше Махди? Можеше ли някой от братята да е Антихриста, Махди или Даджала? Можеше ли Ибрахим братоубиецът да е Махди? Ибрахим вече наистина се съмняваше и беше по-склонен да реши, че това е бил брат му. Дали Яне е знаел нещо за Махди и за това колко пъти двамата се бяха срещали в живота си? Каква ли борба беше водил брат му?

А дали двамата с Яне заедно не са представлявали Махди? Дали Махди или Месията не е едно същество съставено от тях двамата? Дали Махди не трябва да има в душата си едновременно християнин (Втори Христос, Идващия Христос) и мюсюлманин (Махди), а може би и евреин (Месията)? Ако е така, кой можеше да е евреинът?

Всъщност Ибрахим беше събрал в себе си тези тримата. Бен Иохай го беше учил на юдеизъм и кабала, беше роден християнин и беше приел исляма. Отново за миг изпита увереността, че е Махди. После продължи да разсъждава и така ту добиваше убедеността, че е Махди, ту я губеше.

Скоро силите му съвсем го напуснаха. Вече не можеше да ходи сам без чужда помощ. Тази сутрин беше тръгнал към селото, искаше да си купи нещо за ядене. От няколко дни беше ял само ориз, но беше започнал да изхожда кръв, нямаше никакви сили и искаше да си купи малко месо. През цялото време мислеше за детството си и за онова момче, което някога беше. Дояло му се беше свинско. Не беше го ял повече от 65 години. Беше решил сега да хапне, поне още веднъж в живота си, за последен път. Докато вървеше бавно, подпирайки се на тояжката си, мислеше за живота си. Припомняше си това какъв беше като млад. Вече не знаеше дали въобще някога е било. Струваше му се, че онзи Петко Кьосе, по-късно Ибрахим Абдаллах, въобще не е бил той. Като че ли някой друг му беше разказвал за живота си.

Мина много време преди да стигне до селото. Отиде в християнската част на чаршията и влезе в една месарница. Човекът му даде парче свинско месо и го изгледа учуден. Не знаеше кой е този беден човек, но по всичко си личеше, че е мюсюлманин. Старецът беше стар, ръцете му трепереха и миришеше лошо. Миришеше на мръсно, на овча лой и пот, на старост, но пък плати веднага. Човекът се зарадва, когато прокъсаният, миришещ лошо турчин излезе.

Ибрахим се отправи към най-близката кръчма. Освен месо му се бяха дояли и други неща. Искаше да угоди малко на душата си. Пред кръчмата бяха насядали няколко буйни младежи. Въпреки че беше още обед, те седяха и пиеха и бяха видимо развеселени от ракията, която бяха изпили. Когато Ибрахим мина покрай тях, те го изгледаха бавно и изпитателно. Един от тях запуши носа си и всички прихнаха да се смеят. Старият турчин беше добър повод да се посмеят и те се възползваха. Гледаха прокъсаните му потури и мръсната разпадаща се синя чалма.

Дюкянът беше нисък и прихлупен. Ибрахим вървеше бавно с кривите си крака и се радваше на въздуха и слънчицето, което приличаше. Сградата беше вкопана в земята и на стария човек му се наложи да слезе няколко стъпала надолу. Това сега за него беше голямо изпитание. Забави се много, но най-накрая влезе в кръчмата.

Отвън се чу смехът на младите мъже. Те сигурно се закачаха нещо помежду си. Продавачът погледна към прегърбения старец, който вървеше бавно към тезгяха. Лицето му беше набраздено от стотици бръчки, брадато и измъчено, по него като че ли имаше хиляди белези. Дясната му ръка, тази, с която се подпираше на някаква пръчка, леко трепереше.

– Докога ще ги търпим тия тука? – каза единият от младежите, без да споменава стареца, но всички веднага разбраха за кого говори.

– Тези помаци още малко и ще ни превземат! – каза друг.

Ибрахим се правеше, че не чува това, което младите хора викаха по него. Те явно бяха разбрали отнякъде, че той е покръстен в исляма българин или просто така налучкваха и търсеха с кого да се заядат. Ибрахим бавно се приближи до тезгяха и застана с гръб към младежите.

– Ей, помак! – викаше едно от момчетата отвън и тръгна след него. Краката му едва го държаха, но той скоро настигна стареца и го замери с камък.

Ибрахим не реагира по никакъв начин. Той все така гледаше към тезгяха, където бяха наредени ракии и вина. Старецът по никакъв начин не искаше да отвърне на момчето. Сигурно бе пийнало малко повече.

Кръчмарят се притесни. Той беше ядосан, не беше свикнал да гледа как се обижда толкова стар човек, независимо българин или турчин. Той поиска да каже нещо на пияното момче, но старецът му направи жест да не се намесва. Момчето отзад обаче потупа силно гърба на Ибрахим и каза:

– Ей, гъзваджия, ходи си! Не щем помаци тук! Знаеш ли кои сме ние?!

Ибрахим все така не обръщаше внимание на момчето, въпреки силата, с която то го тупаше. Сети се какво би направил преди години, ако този го потупаше така по гърба. Всъщност той не би посмял да го приближи. Стана му весело и се усмихна. Още една подигравка на живота с него, какво толкова? Кръчмарят беше изненадан. За да разсее старецът, той го заговори:

– Какво ще искате, Ибрахим ага? – той много добре познаваше стария бедняк, който живееше в една къщурка извън селото.

– Само гледам! – каза старецът и тъжно се усмихна.

Кръчмарят погледна очите на стареца. В тях прочете най-голямата тъга на света. Погледът беше толкова дълбок, като най-дълбоката бездна на света. На кръчмаря му се стори, че може да падне в нея.

– Дошъл съм да си платя всичките вересии – каза старият човек, след което се разплати с кръчмаря.

Момчетата продължаваха да го обиждат. Кръчмарят го гледаше притеснен, не знаеше какво искат от Ибрахим младите мъже.

– Ей, помак! Изчезвай от тук! Ние сме хайдути и юнаци! – това бяха виковете, които се носеха отвън. Кръчмарят не знаеше как старият човек ще излезе и ще мине покрай пияните мъже. Той отново погледна стареца, за да види дали в очите му ще види страх. Искаше да види дали в тези очи ще прочете молба за помощ. Нищо такова не видя. Старецът беше по-скоро тъжен, отколкото уплашен. Може би той дотолкова бе загубил ориентация, че не можеше да усети опасността надвиснала над него.

Ибрахим се обърна и бавно тръгна към стълбите. Внимателно се изкачи по тях. "Смелите" мъже продължаваха да викат по него. Те усещаха неговата безпомощност и това, че е сам и го нападаха. Явно младите подпийнали "смелчаци", които се мислеха за хайдути и юнаци, бяха решили да натрупат самочувствие на гърба на стария турчин. Той вървеше бавно и мина покрай тяхната маса. Колкото повече се отдалечаваше от тях, толкова по-силни ставаха виковете. Явно те смятаха, че старецът отстъпва и приемаха това за тяхна победа.

Старецът вървеше, а в очите му се появиха сълзи и се търкулнаха по хлътналите му брадясали бузи. Той не плачеше, сълзите му течаха не защото беше обиден, а заради собственото си безсилие. Той не се сърдеше на тези момци, а на Аллах. Много грехове явно имаше Ибрахим и Аллах го наказваше за всички тях. Отдавна вече не трябваше да бъде на тази земя. Той се прибираше бавно по пътя. Отнякъде долетя камък и го удари по главата. Камъкът беше голям и я сцепи. Струйка кръв потече и прокапа по ръцете му. Ибрахим се хвана за главата и усети топлата гъста кръв. Вдигна ръце и ги огледа. Кръвта по тях го подсети за нещо. Това беше знак от Аллах. Сега старецът вече вървеше по-бързо. Той дори не намираше смисъл да избърше кръвта от главата си. Странно чувство се бе появило в него. Беше сигурен, че смъртта го чакаше там, в къщичката му. Усмихваше се и не отговаряше на хората, които го срещаха и го питаха какво се е случило и откъде е получил раната. Сега това не беше важно. Този свят и случващото се тук вече не го интересуваха. Смъртта го чакаше там, а той не искаше да закъснява. Най-после смъртта бе дошла за него. Хората учудени гледаха след стареца, който бързаше по пътя, а след него оставаше кървава диря, която потъваше в прахта и попиваше в жадната земя.

Бързаше, а силите постепенно го напускаха. Кръвта все така продължаваше да тече от пукнатата му глава. Тя се стичаше по лицето му и го правеше да изглежда страшен, но сега това не го интересуваше. Притесняваше се само от едно – да не закъснее за срещата си със смъртта и да умре така по пътя. Най-накрая стигна до къщата. Трябваше да бърза. Наведе се и хвана капака на тайника в земята. Там се намираше зу-л-фикр. Този ятаган беше изкован за него. Извади острието и го помилва. Светла вълна премина през синкавото острие. Той трябваше да умре от това острие, само така можеше да спаси душата си.

Старият Ибрахим осъзнаваше колко дълго бе живял. Беше видял неща, които бяха твърде много за един човешки живот и които никой човек не иска да види през живота си. Сега тежестта от всичко това го смачкваше. Досега смъртта винаги беше бягала от него, явно тя също се страхуваше от еничарите. Допирът до оръжието го успокои. Отново почувства онзи странен приток на сила. Сега обаче той нямаше да допусне животът да го излъже.

Ибрахим бавно излезе на двора, седна на дръвника и поседя известно време, като държеше ятагана в ръце. Той се прощаваше с оръжието, е живота си и с този свят. Беше решил да сложи край на живота си. От главата му вече не течеше кръв, тя се бе съсирила. Слънцето напичаше старото му тяло. Мислите му "тичаха" назад, преминавайки през целия му живот. По някое време слънцето се скри. То като че ли предчувстваше какво ще се случи и това не му харесваше. Слънцето сякаш обвиняваше земята за това и не искаше повече да я осветява. Цялата природа стана някак тъжна и дори Аллах се натъжи. Старецът седеше на дръвника и чакаше смъртта. Душата му ликуваше. Тялото му страдаше, гърдите му се раздираха от болка. Погледът му попадна върху месото, което беше хвърлил направо върху земята. Не му беше съдено за последен път да опита свинско или Аллах го бе предпазил от този грях. Ибрахим знаеше, че хората го бяха видели с окървавена глава и скоро щяха да изпратят някого да види какво става с него, затова бързаше, искаше да умре преди някой да го открие. Не искаше повече да се бори за живота.

Пред къщата растеше голямо дърво. То хвърляше широката си сянка и под нея беше прекарал много спокойни дни. Ибрахим се приближи до дървото, обмисляше как да се раздели е живота.

Една от идеите му беше да се прободе в корема. Беше чувал, че някакви воини на изток така се самоубивали, като разпаряли сами коремите си. Ибрахим беше виждал броните и мечовете им. Те стояха изложени в Топкапъ сарай, подарък за някого от султаните. Бронята им можеше да си стои изправена, без в нея да има човек. Беше виждал и оръжията им, които се наричаха катани. Това бяха тънки и леки оръжия, но се държаха с две ръце. Сигурно тези воини имаха слаби ръце, щом им се налагаше да държат толкова леко оръжие с две ръце. Колко смешно – в последните си мигове на този свят мислеше за някакви си азиатци.

Цял живот беше очаквал смъртта. Сега беше решил да действа. Смъртта никога нямаше да дойде сама, тя се страхуваше от него. Той беше воин, не беше имал власт над това къде да се роди, но имаше власт да избере кога и как да умре. Така вместо смъртта да контролира него, реши той да контролира смъртта. До днес беше чакал знак от Аллах. Днес Бог му бе изпратил поличба и той веднага я позна. Бог му беше намигнал, а той отдавна бе готов за това. Не изпитваше никаква тъга или страх.

Ибрахим усети, че моментът е настъпил, обърна ятагана към себе си и е всичка сила го заби в сухите си гърди. Той чу звука от навлизането на острието в плътта му. Тялото на стария еничар не чувстваше ятагана като враг, а като приятел, като част от себе си. То приемаше острието и сякаш го прегръщаше. Толкова много години го беше очаквало! Кръвта обля ятагана. Човек и ятаган се бяха слели, плътта и желязото бяха станали едно. Болката беше неописуема. Кръвта бликна от раната, тялото му се отпусна, но ударът беше толкова силен, че ятаганът го беше приковал към дървото. Тялото му се отпусна, но остана изправено. Само главата му някак странно клюмна настрани.

Той все така стоеше прав, а душата му вече го бе напуснала. Беше поела към едно място, където нямаше болка. Там отвъд нямаше болка и страдание. Той усещаше как душата му се извисяваше. След малко щеше да разбере дали раят е християнски, или мюсюлмански, или просто ще загуби Егото си. Азът му бързаше към онази среща е големия Аз – Азът на Бог. Болката изчезна, световете се сменяха един след друг и тогава дочу някакъв шепот. Нечии устни мълвяха името му. Той се заслуша. Нима някой все още го познаваше?! А този глас бе най-приласкаващият, който беше чувал. Той си представи устните, които мълвяха думите, а това бяха устни на чисто и непорочно дете, на майка като Светата Божия майка и на красива невеста. Такива устни той беше виждал веднъж много отдавна в детството си. Тогава беше видял устните на Гергина. После това бяха устните на Ирис. Той престана да мисли за устните, а чу гласа, който изброяваше всичките му имена, с които някога беше наричан: Петко Боляров, Петко Кьосе, Ибрахим Абдаллах, Ибрахим Ашъкер, Ибрахим ал-Махди, Ибрахим ал-Хадад, Ибрахим Джаббар, Ибро, Ибрахим Селяхаддин, Ибрахим Фердоуси, Риз баба. Ангелски хор пееше псалм за него и той беше щастлив. Усмихна се, а устните му продължаваха да мълвят: "Биз гилиндж Махди! Биз гилиндж Махди! Биз гилндж Махди! ..." Братята му еничари му отговаряха: "Биз гилиндж мюсюлманларък! Биз гилиндж мюсюлманларък! Биз гилиндж мюсюлманларък!"

Привечер намериха стареца. Той все така стоеше изправен, все едно се бе подпрял на дървото, но всъщност беше прикован, а от гърдите му стърчеше ятаганът и неговата бяла дръжка се виждаше отдалеч. Кръвта беше пропила в земята. Гледката беше ужасна. Старецът, все така изправен и някак спокоен, само главата му беше клюмнала настрани. Момчето, което изпратиха да провери как е Ибрахим, се върна и не можа да обясни нищо, защото заекваше. Веднага няколко мъже се втурнаха, но нищо повече не успяха да направят. Старецът беше отдавна мъртъв, явно се беше самоубил. Преди още да го приберат в къщата Аллах изпрати лек, живителен дъждец, който изми кръвта от лицето и главата на стария просяк. Бог като че ли се погрижи за стария турчин. Докато внасяха вдървеното вече тяло, мъжете видяха нарисувания на стената ятаган и се учудиха. Рисунката на стената беше точно копие на ятагана, е който старецът бе сложил край на живота си.

Един от мъжете, които се погрижиха за тялото на стареца, каза:

– Луд беше Ибрахим, по-добре, че се спаси от този свят!

Останалите разбиращо кимнаха е глави, макар никой да не знаеше откъде се беше появило това красиво и скъпо оръжие.

Вечерта в другата част на селото един мъж, който лягаше до жена си, каза:

– Разбра ли, днес някакъв старец е починал в селото?

– Кой? – поинтересува се стопанката му. Тя искаше да научи, за да не изостава от клюката. Попита го, докато гасеше свещта, и се мушна под завивката.

– Някой си Ибрахим!

– Кой Ибрахим? – полюбопитства жената. – От кои е?

– Не го знам. Бил много беден. Бил си нарисувал ятаган на стената, явно нещо се бил смахнал.

– Странно! – каза жената.

– Нека Бог или Аллах се смили над душата му! – каза стопанинът.

– Нека Бог се смили над душата му! – каза жената и се прекръсти. Тя също не можа да се сети кой е този Ибрахим.

Междувременно руските стратези бяха планирали въоръжени бунтове на християните, живеещи на Балканския полуостров, които трябваше да затруднят действията на противника. Още при започване на войната от 1768 година в Черна гора беше изпратен княз Дългоруки със задачата да организира въстание на южнославянските народи, а намиращите се на руска служба гърци започнаха подготовка за въстание в Морея (Пелопонес). Атанас разбра защо русите се бяха отнесли добре с него. Чак сега можа да разбере, че всичко, което му бяха говорили, сигурно имаше за цел да го настрои и той също да подготви въстание, и то в България. Чак сега, когато се прибра в лагера на еничарите, започна да осъзнава какво се случваше. През 1769 година част от руския балтийски флот потеглил за Средиземно море и през пролетта на 1770 година се озовал пред Пелопонес. Десантните отряди на ескадрата били малобройни, но с появата им бил даден сигнал за въстание. Руските кораби носели оръжие, което раздали на въстаниците. Начело на въоръжените отряди застанали графовете Фьодор и Алексей Орлови.

През лятото на 1770 година руската ескадра нанесла тежко поражение на османския флот. Оцелелите кораби се укрили в залива Чешме между остров Хиос и малоазийския бряг. Там обаче те били застигнати от друга руска ескадра и подпалени, след което русите блокирали Дарданелите. Така морските сили на Екатерина Велика можели да действат безпрепятствено в Егейско море и в Източното Средиземноморие. В Сирия те подкрепили антиосманските бунтове на местните арабски владетели Али бей Египетски, Дахер ал-Омар и ливанските емири от рода Шераб. Успешни били действията на русите и в Крим, а след превземането на Влашко и Добруджа, руските войски се прехвърлили и на южния бряг на Дунава. Атанас участва в битка срещу русите и тримата с Исмаил и Мустафа отново кръстосаха оръжия. Тогава се разбра, че Исмаил Тръстениклията – русчукският аянин, през цялото време е вземал пари от русите и те са финансирали отрядите му от мародери и убийци, за да се обърнат срещу султана. В тази битка Атанас участва с особена жар. През цялото време на битката търсеше Мустафа Байрактар, за да сложи край на мизерния му живот. Той много добре помнеше Емин ага и унижението, което беше преживял и все още се чувстваше неотмъстен. Ако само беше зърнал малкото псе, щеше да го посече през кръста или да го намушка с джерида. Съжаляваше, че беше оставил ятагана на Риз баба, иначе би посякъл с него малкото куче. В битката обаче не му се отдаде да се срещне с Мустафа Байрактар. После, като говореше с приятелите си, разбра, че младият байрактар се отличил с голяма смелост и сила в битката и положил мъртви много от еничарите. Всички еничари говореха за него и искаха да отмъстят на младия Мустафа. Точно тогава Атанас им разказа за него и за срещата им преди години, за Емин ага и Исмаил. Еничарите като че ли полудяха, повечето от тях поискаха отново да влязат в битка, но командирите им ги спираха, защото нещата не вървяха добре за войските на султана. Русчук вече беше в руски ръце и точно когато еничарите очакваха натиск от страна на русите и още много битки, се случи нещо странно – русите се изтеглиха от другата страна на Дунава. Чак по-късно се разбра, че руските войски са били принудени да направят това, заради положението в Руската империя. В този момент Атанас научи и друга лоша за себе си новина. По свои приятели, които се връщаха в Истанбул, той беше пратил вест за Сабрие. Това, което научи, обаче не му хареса. Оказа се, че Сабрие го беше чакала, но когато се разчуло, че след битката не се е завърнал и всички говорили, че е убит или е попаднал в плен, Хъкъ и семейството му започнали да чакат вест. Щом минали две години, те дали Сабрие, която вече беше доста възрастна за женене, на някакъв истанбулски търговец. Така Сабрие вече не можеше да бъде негова. Тя беше станала турска ханъма. Жестока рана се отвори в сърцето на Атанас. Той се опитваше да оправдае Хъкъ и семейството му, но все така се чувстваше наранен. Така той оттегли молбата си да го пуснат в отпуска до Истанбул и предпочете да остане в Делиормана и Добруджа.

Атанас научи, че Индже бе станал един от най-силните млади еничари. Той надборвал всички, като прилагал Боляровия начин на тръткане, че и по-големите еничари проплакали от неговата сила. И макар буен и суров да бил нравът му, Индже бил и справедлив. Всички командири смятаха, че върви по пътя на Атанас и скоро също като него ще стане командир, защото големи били заложбите му за това.

За късмет на еничарите и турските аскери, намиращи се в Северна България, положението в Руската империя се усложняваше от непрекъснатите селски въстания. През август 1772 година във Фокшани започнаха мирни преговори, които обаче не завършиха с резултат. Така на следващата година военните действия отново бяха възстановени. Еничарите, подпомогнати от останалата турска войска, успяха да отблъснат руското настъпление при Русе и Силистра. В този момент Атанас с ортата си бе настанен в Силистра. Това беше най-голямата и здраво укрепена турска крепост в Европа. Синът на Ибрахим воюваше смело и е голямо желание, дори донякъде безразсъдно се хвърляше в битките като че ли да забрави раната, която зееше в гърдите му. Неговите приятели осъзнаваха, че тази смелост има донякъде нездрава основа и се притесняваха от това да не би българинът да пожертва живота си напразно, заради някаква жена. Те се опитваха да го разтушат и да му намерят някоя хубава ханъма. Атанас обаче отбягваше техните опити и все така безразсъдно се хвърляше в следващата битка.

Въпреки че тук еничарите удържаха победа, нищо не можеше да спре руснаците при тяхното напредване към Хаджиоглу пазар (днес град Добрич). Градът беше окупиран и оттук руското нападение продължи до Нови пазар. Великият везир Мухсинзаде Мехмед паша, който водеше всички турски войски, беше принуден да поиска мир. Руските генерали веднага приеха направеното предложение, притиснати от въстанието на донските казаци и избухналата чума в редовете на войската им.

Така скоро войната в България завърши. Султан Мустафа III изживяваше тежко неуспешния ход на военните действия. Той високо ценеше войната тук в България и осъзнаваше, че оттук нататък съдбата на Империята му ще зависи именно от резултатите на тази война и полагаше усилия да мобилизира всички ресурси. Но изключително неблагоприятните вести от военните фронтове в края на 1773 година го довеждат до дълбока депресия и през януари 1774 година той починал от сърдечен удар. Така умира синът на Ахмед III – Мустафа III. Еничарите чувстваха известна вина и се смятаха за отговорни за смъртта на султана. При вестта за смъртта му, те се наскърбиха ужасно и със свити сърца зачакаха вести от Истанбул, които не закъсняха.

На 21 януари върху султанския престол застана вторият син на Ахмед III – Абдулхамид I. Той също беше син на Ахмед III, но за разлика от предишния султан, който беше син на Михримах султан, той беше от друга султанска жена на Ахмед III – Рабия Шерми султан. Когато се възкачи на престола, Абдулхамид беше вече на 48 години. Въпреки трудния момент, в който застана на престола, на Абдулхамид I възложиха големи надежди. Той беше от синовете на Ахмед III, затова всички очакваха да управлява мъдро и отново да има златен век за Империята, така както баща им възроди старата слава на Империята в периода наречен "Ляле деври". Въпреки това действителността беше друга. Войната с Русия, опитът на някои бейлици да се отделят от централната власт, икономическият безпорядък и пълното изтощение на държавната хазна правеха прекъсването на войната абсолютно наложително. Това накара еничарите да негодуват, тъй като всички те искаха войната да продължи. Разтърсена от селското въстание на Емилиян Пугачов, Русия също беше склонна да започне преговори за мир. Абдулхамид I обаче реши да си осигури по-добри позиции за преговорите чрез една военна победа и възобновяване на военните действия. Под командването на генерал Суворов руската армия отново разби османските сили при село Козлуджа (село Козлуджа – днес град Суворово) (20 юни 1774) и Великият везир Мухсинзаде Мехмед паша бе принуден отново да иска мир. Споразумението между двете държави бе подписано на 21 юли 1774 година в Кючюк Кайнарджа и при създалото се положение беше продиктувано от руския главнокомандващ генерал Румянцев. Условията бяха тежки за Османската империя. Султанът трябваше да се раздели с Азов, с територията между реките Днепър и Буг и е областите Кубан и Терек. Особено тежък удар представляваше откъсването на Кримското ханство, което Екатерина II се стремеше да анексира и като първа стъпка се сдоби с независимостта му от султана. Русия получава правото да има постоянен посланик в Истанбул, да извършва свободно корабоплаване в Черно море и търговските ѝ кораби да преминават през Проливите (Босфора и Дарданелите). Една от най-неприятните клаузи за султана беше правото на Русия да покровителства православните поданици на Империята.

Абдулхамид I съзнаваше слабостта на държавата си, затова не желаеше да воюва, но агресивната външна политика на Екатерина II тласкаше събитията в друга посока. След като създала коалиция с новия австрийски император Йосиф II, който наследил Мария Терезия, руската императрица провокирала въстание в Крим против Шахин Гирай шах и използвала създалата се ситуация, за да вкара войска в Кримското ханство и да го окупира. През това време за неопределен период еничарите бяха разпуснати. Понеже не му се връщаше в Истанбул, Атанас Хаджипетков за кратко се записа да служи в армията на австрийския император. Униформата на австрийците много му харесваше, но това, че не знаеше немски, много му пречеше. Така и не успя да научи този език. Въпреки че беше на служба при император Йосиф II, Атанас не престана да се интересува от политиката на изток.

През 1783 година е манифест от 19 април Русия официално обявява присъединяването на Крим и започва строеж на военноморската база в Севастопол. Екатерина II отива и по-далеч – тя започва да чертае планове за изгонване на османците от Европа и възстановяване на Византия, начело на която да застане внукът ѝ Константин Павлович. Като неин съюзник Австрия трябваше да получи Западните Балкани, а Влахия и Молдова да се обединят в буферна държава. Абдулхамид I не можел да понесе демонстрация на сила, каквато беше пътуването на императрицата и Йосиф II в Крим през 1787 година, затова решил да изпревари събитията. На 24 август същата година Османската империя обявява война на Русия, с цел да възстанови хегемонията си над Крим. Османският план предвиждал завладяване на Очаков и Кинбурн, а ногайските племена и татарите по територията на Кубан до Бесарабия да се вдигнат на борба против Русия.

По това време Атанас беше включен към свитата, която трябваше да придружава Йосиф II в Крим. Като разбра, че ще има война, той веднага се прехвърли отново на страна на Турция. Постоянно му се струваше, че ако има битка, ще му се наложи да се изправи срещу йолдашите си и Индже. Беше започнал да сънува дори кошмари. Приятелите му от корпуса на еничарите се радваха отново да го видят. Неговата орта беше изпратена в Северното Причерноморие с цел да вдигнат ногайските татари на бунт. Те обаче настояваха въстанието на татарите да бъде обвързвано е религията и да бъде оформено като религиозен бунт. Това трябваше да бъде противодействие срещу засилващото се влияние на Русия сред християнските поданици на султана, най-вече българи, сърби, гърци и черногорци. Атанас обаче като християнин едва ли беше най-подходящият човек за организиране на религиозен бунт. Всички знаеха, че той все още е християнин, затова командването на ортата остави Атанас да си почива, за да го държи по-далеч от Крим.

Атанас отново беше в османската войска, но за негово съжаление – от губещата страна, защото десантът на османската армия при Кинбурн беше отблъснат от генерал Суворов (1788). Англичаните следяха успехите на Русия. За да противодействат на нейните успешни ходове, нейната дипломация успява да въвлече Швеция в тила на Русия, което веднага ангажира част от руските сили. Англичаните се стараеха да привлекат към съюза и Полша. През април британците подписват мирен съюзен договор с Холандия, а през юни – и с Прусия. Руските успехи по суша и море обаче продължаваха. На следващата година се водят множество битки в Бесарабия и Черно море.

По това време Атанас се изправи срещу доскорошните си командири от австрийската армия. Времената бяха такива, че имаше работа за военните. Това бяха благодатни за тях времена. Много наемници се насочиха към района, повечето от тях не се интересуваха на страната на кого ще служат, стига да плащаха добре и да имаше работа.

Още на 9 февруари 1788 година, съюзената с Русия Австрия обявява война на Османската империя. Армията ѝ, под личното командване на император Йосиф II, започва офанзива по Дунава и навлиза в Банат, където великият везир Коджа Юсуф паша печели решителна победа. Османската армия отблъсва австрийците при Видин.

Не по-малко критично беше вътрешното положение в Империята на султана, където Високата порта беше принудена да води същинска война срещу стремежа за самостоятелност на провинциите. Арабските вилаети, отдавна обхванати от политическа децентрализация, бяха в ръцете на местните деспоти, които управляваха по свои закони, водеха помежду си войни, сключваха международни договори и се обръщаха към султана само в случай на външна опасност. Още през 1775 година Абдулхамид I успява да се справи с отцепника в Палестина – Дахер ал-Омар, но на негово място веднага се появил следващият непокорен управител – Ахмед Джезар паша. През същата година по тайнствен начин починал и мамелюкският управител на Египет – Абу Дахаб, но веднага управлението на страната преминало в ръцете на други двама мамелюци – Ибрахим Бей и Мурад Бей, които отговорили непочтително на султанския указ за издължаване на неплатените данъци. В Багдатския вилает Бююк Сюлейман продължавал да укрепва властта си, без да се съобразява с Портата, а местните династии на северноафриканските провинции съвсем рядко се сещали, че са под "сянката на султана". Самовластните господари се разпореждали и в Анадола. През 70-те години в района на Трабзон и Ерзурум управлявал дерибеят хаджи Али Паша, в Централен Анадол се чувала единствено думата на клана Чапаноглу, в района на Маниса и Айдън – на Караосманоглу. Фамилиите разполагали със собствени войски, макар че трябвало да участват в поход срещу външните противници на султана, най-често воювали помежду си, внасяйки смутове и безредици в страната.

Положението на Балканите също се влошило. Абдулхамид I успял да отрови непокорния албанец Мехмед Бушати, но не смогнал да възстанови влиянието си в Северна Албания, тъй като синът на Мехмед – Махмуд Бушати, не допуснал османски войски във владенията на могъщата албанска фамилия. Неспокойно било и положението в Южна Албания, където друг местен герой – Али Тепеделенли, принудил султана да го признае за управител на Янинския санджак. В същото това време се набирали сили и бъдещите главни действащи лица на анархията в Румелия били Осман Пазвантоглу, Исмаил Тръстеникли и най-новият капсъзин Мустафа Байрактар – толкова добре познат на Атанас.

Еничарският корпус гласува на българина особената чест да се справи с капсъзите, които вече бяха започнали да се наричат кърджалии. Тъй като се прецени, че той най-добре познава Румелия, беше му дадена една орта, с която да воюва с кърджалиите. По това време Хаскьой беше станал център на кърджалийското движение. Кърджалиите нападаха не само раята, но и правоверните, водени единствено от желанието да плячкосват. Така хората, които доскоро се включваха в хайдушките дружини и бранеха честта на бедните, сега се превръщаха в главорези. Външните войни пречеха на султана да прехвърли по-големи сили в потушаването на движението. Малкия брой на войската си Аскероглу се опита да компенсира с дисциплина. Понякога обаче силите бяха толкова неравностойни, че той не смееше да излезе в открита битка е върлуващите бандитски орди. Например Емин ага, който още върлуваше из Румелия, събираше под знамената си повече от хиляда души въоръжени до зъби конници. Освен него от Хаскьой само през 1785 година бяха излезли трима хасковски кърджалии: Ибрахимоглу, Ак Осман и Кьоруджъклъ Халил. По същото това време Хаскьой беше нападнат от чума през 1788 година и от глад и суша през 1792 година. Така към бедственото положение на селяните се прибавиха и кърджалийските набези. За съжаление на Атанас еничарите, вместо да бранят раята, също се включваха в бандитските набези и тероризираха населението. Понякога ставаше така, че населението симпатизираше повече на кърджалиите и презираше еничарите. А може би всичко това беше поради страха. Бандитите главорези се отнасяха свирепо към селяните. Не беше рядкост Атанас и хората му да срещнат посечени цели села, заедно е жените и децата. Редовна гледка беше по пътя да се види побит на кол селянин. За съжаление все по-често срещаха и еничари, сполетени от същата участ. Това накара хората на Атанас да се страхуват. Те бяха оставени на милостта на съдбата, сами сред вълци. Останалите еничари не ги подкрепяха, кадиите и официалните власти също не ги защитаваха, а населението не ги обичаше. Така постепенно ортата на Аскероглу се отдели от централната власт и се оформи като самостоятелен боен отряд.

Най-силните врагове на Атанас Хаджипетков и неговите еничари бяха Емин ага, Ибрахимоглу, Ак Осман и Кьоруджъклъ Халил, по-късно към тях се присъединиха Индже, Стоян и Махмуд Синай. По някое време се чу, че Исмаил Тръстениклията бил убит. Разнесе се слух, че русчукският аянин бил убит или отровен от хора на султана, но по-късно стана ясно, че по-скоро е бил убит от ходжата, чиято хубава жена бил отвлякъл. След това пък се разнесе слух, че убиецът на Исмаил не бил ходжа, а широко известният сред българите поп Мартин. След като Исмаил беше убит, властта му беше поета от енергичния и много смел Мустафа Байрактар. Макар все още млад, той вече бе станал легенда сред кърджалиите. Чу се, че още като научил за смъртта на своя духовен баща и като разбрал, че го наследява, Мустафа извикал: "Дайте ми всички еничари тук!"

Атанас разбра за всичко това почти веднага. Мустафа явно знаеше къде е Атанас, защото започна все по-често да се спуска южно от Балкана. Говореше се, че търсел Аскероглу и искал да влезе в пряка битка е него. При тези набези неговите кърджалии се разправяха най-жестоко с еничарите. Силата на кърджалиите се дължеше на тяхната наглост, но и на воините, които участваха в дружините им. Най-страшни в дружините на кърджалиите бяха българите, които се наричаха кабадани. Те бяха особено сурови, жестоки и безцеремонни.

Въпреки огъня, който гореше около него, Атанас непрекъснато следеше политическата ситуация. Той беше осъзнал, че от това, което се случваше в Империята, зависеше и неговата съдба.

Един от неотложните проблеми, които си поставил да разреши Абдулхамид I още с идването си на власт, беше да подобри състоянието на армията. Войната през 1768-1774 година беше доказала слабата боеготовност на османските въоръжени сили и непригодността на военната система в цялост. Необходимостта от промяна на организацията била очевидна за султана. Особено разочарован бил той по време на двете войни с Русия, когато хранел надежда, че ще успее да си върне Крим. Но вместо да осъвремени армията, той предприел реформи насочени към миналото. Така султанът и неговите везири решили да възродят отживялата тимарска войска. За това голяма роля изиграва и Атанас. Той непрекъснато говореше с командирите на еничарите, дори с Великия везир. Всички те го караха да повтори това, което Риз баба му беше казал в онази нощ. Така той повтаряше и повтаряше идеите на този, когото всички наричаха Ибрахим Селяхаддин или Ибрахим Джаббар. Те също искаха да се възвърне силата на еничарите. Този Ибрахим явно някога е бил голям воин и уважаван командир, защото в думите му имаше много мъдрост и истина, но Атанас започна да ги разбира едва сега, след като беше минал през армиите на няколко държави. Най-важното от думите на стареца, както се струваше на Атанас, беше за воините. Идеята на Риз баба беше за това, че трябва да се запази характера на войската, така че подготовката да изгражда воини. Всеки еничар и войник трябва да е воин, да се бори, да преодолява трудностите и винаги да следва призванието на сърцето си, в себе си да смеси вярата, Пътя на воина и това човек, чрез битките и вървенето по бойния Път, да стане по-добър и да е по-близо до Аллах. Абдулхамид I направи няколко плахи опита за реформа в европейски дух, но срещна твърдия отпор на еничарите и религиозните водачи. Атанас отново беше начело на тази съпротива. Макар и християнин, с времето той започна да мисли точно както старият мъдрец му беше разказал. В думите на Риз баба имаше толкова мистика, че понякога на Атанас му се струваше, че поддържа духовна връзка със стареца. Така съвсем скоро той беше високо ценен от групата около султана, която беше против модернизация на армията по западен образец. Атанас Хаджипетков беше канен няколко пъти в Истанбул и в Топкапъ сарай. Обстановката в Румелия обаче му попречи да тръгне към столицата.

Може би това доведе до отпадане на неговата група като фаворити и когато начело на Високата порта застана новият Велик везир Халил Хамид паша, той успя частично да реформира армията с помощта най-много на Франция. Французите изпратиха специалисти в артилерията, сапьори и военни инженери. Пашата възстанови редовните артилерийски части, създадени от барон Тот. Еничарите мразеха артилерията, която по бездушен начин сееше грозна смърт сред противниците, а често и сред своите. Именно артилерията пречеше на воините в честен двубой да решат битката. Тя им отнемаше възможността да умрат достойно и с почест, защото няма нищо достойно в това един шрапнел да ти отнесе крака или да ти пръсне вътрешностите. Артилерията отнемаше честността на битките. Тя беше за страхливците, които понякога стояха толкова далеч, че въобще не виждаха бойното поле. Еничарите и въобще аскерите не обичаха артилеристите, както чуждите, така и своите. Те ги смятаха за страхливи и недостойни. Много често се случваше неточната стрелба на артилерията да помете повече от своите воини, отколкото от враговете. Такъв беше случаят, когато персийските артилеристи бяха избили повече от половината персийска войска.

Единственият противник, от когото се притесняваше Атанас, беше Мустафа Байрактар. Той ставаше все по-силен и действаше заедно с Емин ага.

Реформите през управлението на Абдулхамид I се извършваха предпазливо и плахо, а привържениците на радикалните действия често обвиняваха султана в нерешителност и мудност. Обединявайки се около Великия везир Халил Хамид паша, те бяха решили да свалят остарелия Абдулхамид I и на негово място да възкачат принц Селим (бъдещият султан Селим III). Заговорът обаче беше разкрит, Хамид паша бе свален от поста, а по-късно екзекутиран (1875 г.).

Тревогите около войните е Русия и Австрия бяха разклатили здравето на Абдулхамид I. На 7 април 1789 година, четейки новините от фронта, той починал от сърдечен удар, след като бе управлявал Империята повече от петнадесет години. Атанас научи вестта за това, докато беше на лагер в сърцето на Източните Родопи – в Егри дере (днес гр. Ардино). Именно там, в планинската котловина, българинът разбра, че скоро ще се случат интересни неща. Макар през цялото време да се намираше на лагер около Станимака, той нито веднъж не намери време да посети Караризово. Въобще не знаеше какво се бе случило с брат му и как е той, но сега това не го и интересуваше. През 1789 година Атанас Хаджипетков беше вече на 44 години. Той нямаше жена до себе си и се чувстваше като изгубен в Румелия. Постепенно с настъпване на старостта Атанас Аскера се чувстваше все по-стар и самотен. Сам не беше разбрал как беше станало така, че животът му бе преминал по този начин

– В постоянни походи и войни.

Новият султан се наричаше Селим III. Той беше син на султан Мустафа III, а майка му беше грузинката Михришах Валиде султан. Когато пое престола, той беше само на 27 години и всички очакваха много от него. Еничарите бяха недоволни. Атанас предчувстваше, че скоро ще настъпят лоши времена за него и за корпуса на еничарите. Още като дете султан Селим III се отличаваше с разсъдливост и решителност. Благодарение на чичо си Абдулхамид I, султан Селим III беше получил добро образование. Всички знаеха, че се увлича по музика и литература. Далеч преди да заеме османския престол Селим беше сред хората, които твърдяха, че Империята се нуждае от промени. Той живо се интересуваше от причините за напредъка на Европа и се беше сближил с френския посланик в Истанбул. Според принца реформите на чичо му Абдулхамид бяха недостатъчни, а султанът бе муден и нерешителен. Говореше се, че често са го чували да казва: "Ако аз бях султан, нещата щяха да стоят по друг начин." Обикновените турци посрещнаха с радост възцаряването на новия султан. Първото нещо, което султанът направи, беше да сключи мир с всички европейски държави. Еничарите бяха недоволни, но и те осъзнаха, че това е единственият начин да укрепнат, да сплотят редиците си и да могат с всичка сила да се хвърлят в битка с кърджалиите. Това обаче не стана. Султанът се боеше от кърджалиите точно толкова, колкото от еничарите.

Селим III беше склонен да извърши реформи и в страната. Тръгнал по пътя на Ахмед III и баща си Мустафа III, той непрекъснато се интересуваше от устройството на западните държави и Индустриалната революция. Постоянно изпращаше пратеници в европейските страни и дори водеше лична кореспонденция с френския крал Луй XVI.

Търсейки начин и подкрепа за предстоящите си начинания, султанът поставя задача на 22 държавници да изготвят доклади за обновление, които лично проучил в детайли. Еничарите с трепет следяха резултатите. Точно в това време агата на еничарите беше отишъл на проверка, за да хапне от еничарския казан на Аскероглу, но му се наложило незабавно да тръгне към столицата.

Дочу се, че предложените пътища за обновление били три. И трите засягаха само еничарите. Първият вид предложения за излизане от кризата изтъкваха, че е напълно достатъчно да се възстановят порядките от периода на най-голямото могъщество на Империята – времето на Сюлейман I. Усилията трябвало да се насочат към възстановяване на реда и дисциплината сред еничарите и спахиите и към спазване на старите закони. Второто предложение застъпваше становището, че еничарският корпус трябва да се запази, но управлението му да е като на европейските армии. И за да не се създава напрежение, трябвало публично да се обяви, че целите и промените са съобразени със закона на Сюлейман 1, когото еничарите уважаваха и срещу чиито закони не биха вдигнали ръка. Третото предложение според докладите било, че еничарската армия или трябва нацяло да се премахне, или да бъде драстично намалена и да се използва за второстепенни цели, докато държавата успее да създаде нова войска по европейски образец.

Заветът на Риз баба имаше голяма роля за оформяне на първото решение. Всички еничари се бяха обединили около него. Решението на Селим Ш обаче беше да подкрепи най-радикалната програма – третата. Така султанът и неговите съветници виждаха пътя към обновление най-вече в заздравяването на османската военна машина и главните им усилия бяха съсредоточени към създаването на нова, редовно обучавана армия. Поредицата от мероприятия, проведени за тази цел, бяха оповестени шумно и наречени "Низами джедид" (нов порядък). Така започна да се сформира нова войска само от турци, която беше наречена по същия начин. Хората, които изграждаха тази войска, изпитваха неистов ужас от еничарите. Новата войска осъзнаваше, че еничарите няма да се предадат без бой и че скоро могат да се очакват сблъсъци. Скоро се разбра, че за новата войска няма доброволци. Тогава султанът нареди да се вземат момчета само от Анадола. Това много приличаше на девширме. След като принудиха всяко семейство да даде по едно момче, те се даваха на обучение само на френски, английски и пруски офицери. Дори разшириха основаното ог барон Тот "Морскоинженерно училище". Към него султанът открил артилерийски отдел, който през 1795 година прераснал в самостоятелно училище, наречено "Сухопътноинженерно училище". Султанът поръчал превеждането на най-новите европейски трудове по военно дело.

В края на XVIII век огромната Империя на султана се оказала поделена. Еничарите желаеха и можеха да проведат обединение, но султанът се боеше от тях повече, отколкото бейовете и дерибеите. В Северна Африка вече два века местните управници се приемаха като независими владетели, а на управителите им се гледаше като на "султани". В Египет пратениците на султана бяха посрещани любезно, но там управляваха мамелюкските вождове. Иракските провинции Багдад и Басра бяха под контрола на избираните от тамошната военна върхушка паши. Които само формално се утвърждаваха от столицата. Над Палестина, Ливан, а в определени моменти и над цяла Сирия господстваше Ахмед Джезар паша, който имитираше вярност към Портата и султана, а Мосул повече от сто години принадлежеше на династията Джалил. Атанас знаеше и научаваше всичко това, защото наскоро беше избран за военен и политически съветник на агата на еничарите. Това беше висок пост, който отнемаше голяма част от времето му, но му даваше достъп до тайна информация, която му помагаше да си изгради цялостна представа за политическата и военна обстановка. Еничарите се колебаеха какво да предприемат. Те мразеха и винаги бяха воювали с мамелюците, но сега в тяхно лице и в лицето на останалите паши и дерибеи започнаха да виждат естествените си съюзници. Мисълта, че султанът иска да ги замени и унищожи, ги караше да са особено притеснени. Следващите години Атанас се премести в столицата. Посещаваше семейството на Хъкъ, но болката в сърцето го навестяваше, когато видеше къщата на богатия търговец. Въпреки това Атанас Аскера не можеше да забрави добрината, която му бяха направили Хъкъ и семейството му. Един пролетен ден първата жена на Хъкъ – Махидевран, почина. Атанас я уважи и присъства на погребението. Хъкъ беше съкрушен. Там за пръв път след толкова години срещна отново Сабрие. Това дълбоко го разтърси и дълго време не успя да се съвземе.

Реформаторските усилия на Селим III изискваха финансови разходи, които не можеха да бъдат удовлетворени от изтощената от войните държавна хазна. Средствата за създадената специална каса, наречена "Ирадъ джедид", се събираха чрез налагане на нови данъци. Често данъците от провинциите трябваше да се вземат е походи на еничарите. Това беше ирония на съдбата – еничарите събираха данъци за новата армия, която щеше да ги замести. Може би поради това данъците твърде често не пристигаха в столицата.

Удар по реформеното дело на Селим III нанесе походът на Наполеон в Египет. След като през 1797 година Бонапарт завладял Италия, той успял да убеди управляващите кръгове в Републиката, че трябва да постави под свой контрол Източното Средиземноморие и Северноафриканското крайбрежие. Френският удар бил насочен преди всичко срещу Англия. Един конфликт е Османската империя – традиционният съюзник и приятел на Франция, не тревожеше Наполеон. Дори се дочу, че казал: "Османската империя е обречена на гибел и ние няма защо да я поддържаме." През май 1798 година френската ескадра с десантни войски отплувала от Тулон и на 1 юли дебаркирала в Александрия. Объркването на Селим III, чиято нова войска се обучаваше от френски офицери, беше огромно. Той не знаеше как да реагира. Еничарите внимателно следяха действията му и не желаеха да влизат в открита битка. Египет и без това не беше същинска част от Империята. Освен това искаха да покажат на султана, че те са истинската опора на Империята, а не новите страхливи войници, обучени от наемници.

Атанас наблюдаваше ситуацията с голям интерес. Той трябваше да следи отблизо политическата обстановка около Египет, за да може да се реагира веднага. В този момент в казармите го посети Хъкъ. Старецът съвсем беше рухнал. Той идваше с молба при Атанас.

– Някога, когато ти дойде при мен, този, когото ти наричаше Риз баба. Ми изпрати писмо, в което беше написал две неща, които трябваше да направя. Едното беше какво да правим с него след смъртта му – слухът на Атанас се наостри. Той не беше очаквал да чуе това. – Или си забравил стареца и това, което направи за теб?

Атанас не беше забравил стареца. С времето уважението му и разбирането към него растяха. Той разбра, че онзи странен прокъсан старец, който живееше в пещерата, а по-късно и в селцето, е имал голямо влияние в Империята. Сигурно отдавна беше мъртъв, но все още продължаваше да оказва влияние над съдбата на Империята. Хъкъ продължаваше да говори:

– Чувствам се стар и изтощен! Сигурно ми остава още малко да живея, но преди това искам да изпълня заръката на Ибрахим Джаббар и така да изпълня синовния си дълг, защото освен родния си баща, аз имах още един баща – Ибрахим! Трябва да дойдеш с мен, защото не знам къде е живял последно учителят!

– Учителю, кой всъщност беше Риз баба?

– Не е сега времето да ти казвам кой беше Ибрахим Джаббар! Може би някой друг ден ще го направя!

Атанас веднага се съгласи. Колкото и да беше напечено положението, той трябваше да изпълни тази лична задача, а това беше много по-важно от някаква си война в Египет. Кърджалиите все още вилнееха из Тракия и Атанас се съгласи да командва и да води една еничарска орта, която да бъде отведена в района на Ново село, Караризово и Станимака.

Така двамата с Хъкъ тръгнаха от Истанбул. Вървяха бавно. На Атанас като че ли му беше трудно да се отдели от столицата и случващото се там. Той непрекъснато изпращаше вестоносци до столицата на Империята. Един ден, докато ортата продължаваше да върви по Цариградския път, двамата мъже се отделиха. Те яздеха хубави коне и бяха взели пари. Макар и стар, Хъкъ беше жилав и издръжлив. Това учудваше Атанас, който мислеше, че богатият истанбулски търговец е мекушав. Тъй като ортата се движеше пеша, а те яздеха хубави коне, Атанас беше сигурен, че ще успеят да изпълнят задачата си преди тя да стигне до Караризово.

След по-малко от два часа двамата стигнаха до покрайнините на Ново село, но вместо да навлязат към центъра на селото, те завиха надясно и тръгнаха към хълма, където се намираше къщата на Риз баба. Атанас беше останал в селото само две вечери, но си спомняше всичко, което се беше случило, като че беше вчера. Веднага намери пътя, който ги изведе от селото. Още един баир и щяха да видят къщата. Дали старецът бе още жив? Не, самият Атанас отхвърли тази мисъл. Това щеше да означава, че той е на около сто години. Дали къщата беше цяла, или времето я беше съборило? Двамата излязоха иззад завоя и я видяха. От нея бяха останали само руини. Спряха пред руините. Атанас скочи на земята.

– Трябва да разпитаме в селото какво е станало със стареца, дали тук е завършил дните си и ако е така, къде е погребан!

Атанас ровеше из кирпичените тухли. Той се опитваше да си спомни къде в пода бе вкопан тайникът. Най-накрая т о откри. Бавно вдигна дървения капак. Въпреки че беше масивен и добре скован, той беше поддал. Атанас премести капака и с трепет се наведе. Там сред глината и пясъка не откри нищо. Тайникът беше празен! Зу-л-фикр го нямаше!

След като не откриха ятагана, двамата се обърнаха и тръгнаха към селото. Там някъде трябваше да открият последните следи от стареца. Хъкъ ага беше взел много пари със себе си. Така след разпити и добро заплащане в първото турско кафене един от хората обеща да им покаже гроба на стареца в турското гробище. Все пак Ибрахим ага беше умрял тук, в селото. Мъжът удържа на обещанието си и им показа един беден гроб, над който нямаше дори каменна надгробна плоча, а само един камък. Той им разказа следната история. След смъртта на лудия старец един от мъжете, който го беше намерил прикован за дървото, взел красивия и скъп ятаган, но още същата вечер множество поличби се случили с него и той, твърдейки, че това оръжие е на Шейтана и не е за хората, на другия ден настоял да го погребат заедно със стареца. Всички в селото знаеха, че оръжието е заровено в гроба на Ибрахим, но ги беше страх да го изровят, за да не си навлекат зла прокоба. Още същата вечер двамата мъже изровиха тленните останки на стареца. В дъното на гроба с треперещи ръце Атанас изрови канията на зу-л-фикр. Сърцето му щеше да се пръсне. Почисти набързо пръстта по оръжието, обърна се и го показа на Хъкъ ага. Красивата му кания и тъканта още бяха запазени. Атанас нежно помилва оръжието. Той беше впечатлен, стори му се, че ятаганът го зове и като че ли се радва, че е в неговите ръце. Той сякаш му говореше и докато го държеше в ръце, почувства странна топлина. После извади острието и помилва синия метал. Някакъв проблясък пробяга по острието и сякаш оживя. Това, което обаче изненада Атанас, беше реакцията на Хъкъ, който, като видя ятагана, падна на колене. Отнесе се така все едно това бе една от най-светите реликви на исляма. Атанас стоеше стъписан и се чудеше как да реагира. Той поиска да подаде оръжието на Хъкъ, защото видя с какво благоговение се отнася към него. Турчинът обаче отказа. Той твърдеше, че няма право да се докосва до този свят предмет. Тогава Атанас се сети, че Риз баба му беше казал, че това е Мечът на Махди. Сега този спомен изплува в съзнанието му. Той вече знаеше кой е Махди. Това беше този, когото всички очакваха – Последния месия. Можеше ли това оръжие да бе изковано за Махди? Въобще можеше ли Махди вече да е дошъл на земята? Откъде това оръжие бе попаднало в ръцете на бедния старец? Всички тези въпроси го затрупаха, но той не можеше да намери отговорите им. Единственият, когото можеше да попита, беше Хъкъ, но той сега не беше на себе си.

Още същата нощ със зулфикр и останките на стареца двамата се втурнаха напряко към Караризово. Хъкъ вече беше разказал на Атанас какво е било последното желание на стареца. Сега двамата мислеха как да построят теке в едно изцяло християнско село. Еничарът много добре знаеше, че брат му Иван е "затворил" селото и едва ли би му харесала идеята в землището на Караризово да има теке. Това означаваше някога мюсюлмански поклонници да тръгнат към текето. Какво да измислят? И така, докато яздеха, Атанас измисли какво да правят. Към обяд двамата вече бяха до параклиса "Свети Георги" под гробището на Караризово.

– Откъде тук има толкова чалтици? – учуди се Хъкъ. Той много добре знаеше, че султанът не позволява да се гледа ориз на друга земя, освен негова. Освен това в Европа и Румелия беше абсолютно забранено отглеждането на чалтик.

– Тук властват други закони – каза Атанас. После мислеше да му разкаже за Вълчан войвода и за това, че брат му е управител на цялата тази област, но замълча.

– Има ли нещо общо Ибрахим е всичко това? Затова ли го наричате Риз баба? – Атанас не отговори на въпросите му, пък и той като че ли не очакваше това. После като огледа оризищата с покарал свежозелен ориз, каза:

– Точно това е мястото за теке на Риз баба – и посочи от другата страна на Черкезица, – точно там, до оризищата.

Така беше избрано мястото за текето. Атанас остави Хъкъ да си почива, а той се качи горе на пътя и започна да чака. Ортата се зададе по пътя от Ходжиново чак на другия ден по обяд. Атанас ги посрещна и вместо да навлязат в Караризово, ги накара да свият покрай гробищата и така се разположиха на стан около параклиса. Мястото беше идеално за стануване. Тревата беше тучна и зелена, имаше вода, дръвчетата бяха разперили короните си и хвърляха сянка, но в същото време имаше хубави слънчеви поляни. Мястото беше закътано и далеч от пътя, можеше много лесно да се отбранява само с един пост около гробищата.

Атанас разположи пост покрай гробищата, а след това изпрати да извикат местния първенец. Той много добре знаеше, че в Караризово отдавна вече са разбрали, че в покрайнините на селото има еничарска орта. Еничарският казан на 101-ва орта димеше и цялата местност се бе умирисала на курбан. Еничарите бяха доволни, защото този ден бяха вървели малко, а се оформяше да си починат добре и до утре да не мърдат от тук. Атанас не знаеше нищо за брат си. От вчера той непрекъснато хвърляше погледи към Боляровия хан, като че ли се опитваше да надзърне в него. Виждаше хана, който сега му изглеждаше малък на фона на голямата чорбаджийска къща, която се извисяваше зад него. Дали брат му помнеше договорката и беше запазил хана за него? Той беше подучил Хъкъ какво да каже, но все пак изчака да види дали ще се появи Иван. Той дойде. Водеше със себе си вакъл коч – дар за еничарите. Това още повече повдигна духа на аскери ге. Когато Иван се приближи, Атанас го огледа. Брат му имаше горда осанка и вид на човек, свикнал да се чува думата му. Въпреки че бяха минали много години, откакто не се бяха виждали, веднага го позна. Хъкъ и Иван започнаха разговор. Атанас беше подучил Хъкъ и той току що беше казал, че по време на похода на ортата е починал техният духовник. Тъй като беше светец, мюсюлманската традиция повелявала да му се издигне теке.

– Теке тук?! – учуди се Иван.

– Да, точно тук, където Аллах го прие при себе си!

По всичко си личеше, че Иван беше против, но не посмя да възрази. Той осъзнаваше какво ще стане, ако се разчуеше за чалтика. След малко той каза:

– Това място е свещено за моя род!

Думите му обаче не бяха чути.

Еничарите останаха няколко дни, докато не построиха текето. В каменен саркофаг поставиха всичко, което беше останало от Риз баба. Под ковчега издълбаха ниша, в която поставиха зу-л-фикр. Каменният саркофаг тежеше страшно много. Текето беше проста сграда с формата на куб, издигната от камъни, споени с хоросан. Към него от едната страна имаше много ниско минаре. Всички еничари от ортата помагаха в изграждането на текето и полагането на саркофага. Когато всичко свърши, Хъкъ помоли Атанас да строи цялата еничарска орта и всички заедно извикаха три пъти "Биз гилиндж мюсюлманларък!".

Потеглянето на ортата стана принудително. Един ден разтревожен в лагера нахълта Иван Бракмов. Той се появи толкова внезапно, че щеше да се срещне с Атанас очи в очи.

– Нападат Станимака! Нападат Станимака! – крещеше той. – Ордите на Емин ага са тръгнали да разорят Станимака!

Емин ага, нима беше още жив? Атанас се сети за хасковския кърджалия. И без това беше изпратен да унищожава кърджалиите. Ортата тръгна веднага. След няколко часа стигнаха в Станимака, бяха изпреварили хората на Емин ага. Веднага се заеха да укрепят града. Всички бяха чули новината, че пълчищата на Емин ага са тръгнали към богатия град. Хората бяха притеснени, носеха се слуховете за зверствата при нападенията над Хаскьой, Мустафа паша, Сливен и други големи и богати градове. Станимака се приготвяше за война. Атанас организираше цялата защита, но въпреки това не беше спокоен. Градът се състоеше от няколко махали. Източната махала, която се намираше от дясната страна на реката, ако се спускаш от планината, се наричаше Амбелин или Амбелинос. Това беше махалата около храма "Свети Димитър" и метоха. От другата страна на реката се намираше същинската част на града и махалата, която се наричаше Станимака. До нея от памтивека се намираше голяма турска махала. На север се намираше малка махаличка, съставена от българи, която се наричаше Кюмюрджъ махала. Тя беше изградена около малка черквичка, наречена Аргат клиси или "Черква на слугите", истинското име на която беше "Свети Атанасий". Градът имаше още една махала, която се наричаше Бохча и най-бедният квартал, който беше от заселели се безимотни селяни от околните села в покрайнините на града. Тази махала се наричаше Ципрохори или Ципрохорн махала. Тя беше наречена така на гроздовите люспи, на гръцки – ципури, които станимашките производители на вино изхвърляха. Първият спор беше дали въобще има смисъл махалата Ципрохори да се защитава. Градът беше добре закътан между двата дяла на Родопа планина. От изток като страж се извисяваше дял от Родопите, който се наричаше Добростан. Той защитаваше Амбелинос от изток. Тъй като този квартал беше най-малък, Атанас насочи цялото си внимание към другите части на града – от лявата част на реката. Тук бяха турските махали и по-богатата част на града. Богаташите искаха да се изключи Ципрохорн махала, за да се защити по-добре центъра на града. Все пак градът беше нараствал стихийно и не беше помислено за защитата му. Емин ага или няколко от неговите подчинени преди няколко години го бяха нападали и го бяха разорили, но сега се дочу, че хасковският главорез е събрал повече от 1000 кърджалии. От западната страна градът беше защитен от по-полегатите поли на дяла на Родопа планина, който идваше от самото сърце на планината и се наричаше Чернатица. Беше невъзможно градът да се нападне от юг, защото там беше планината, от изток се пазеше от Добростан, а от запад – от Чернатица. Малко вероятно беше нападението да дойде от запад, защото това означаваше да се мине много близо до Филибе. Емин ага беше тръгнал от Хаскьой, който се намираше източно от Станимака, но едва ли би рискувал да нападне от там. Това означаваше дълго време да се движи покрай планината и да бъде изложен на хайдушко нападение. Единствената посока, от която можеше да дойде атаката, беше от север.

Един ден, както преглеждаше как вървят строителните работи по укреплението на града, Атанас забеляза една жена, която носеше камъни. Това не би предизвикало вниманието му, ако жената не беше сляпа. Изведнъж жената изпусна тежкия бял сечен камък, който носеше, но въпреки слепотата си, успя да се предпази. После опипом започна да го търси. Атанас не помръдна и не помогна на жената, толкова гордост имаше изписано на лицето ѝ. Той по никакъв начин не искаше да я съжалява или да я накара да се почувства непълноценна. Все пак от този момент започна да я наблюдава. Това не беше трудно, тя явно беше напълно сляпа и нямаше как да забележи неговия интерес.

– Коя е тя? – попита Атанас един от станимашките големци. Той отиде да разпита и след малко каза:

– Някога баща ѝ бил кмет на Бачкьой, но починал по време на големия пожар в Бачкьой. Малко след това починала и майка ѝ. Сега живее при роднини в Станимака.

– Откога е сляпа?

– По рождение, доколкото знам, ага.

– Омъжена ли е?

Мъжът пак отиде нанякъде. След малко се появи и каза:

– Не и никога не е била омъжена. Никой не я искал такава.

– Как се казва?

– Марийка. Марийка Сотирова Устаманолова или Марийка Манолова. Явно някой от предците ѝ е бил майстор Манол или нещо такова.

Атанас я гледаше вече все по-неприкрито. Тя беше по-възрастна от него, но това нямаше значение. Все повече му харесваше силата и твърдостта, които излъчваше тази жена. Макар дребна и нямаща нищо общо с тези, които бяха смятани за красавици, в нея имаше нещо, което я отличаваше от другите жени. За жалост нападението на Емин ага прекъсна връзката му с бачковката.

Емин ага нападна от север. Първият щурм беше много свиреп. Атанас знаеше, че колкото по-дълго устоят, толкова повече ще изнервят кърджалиите. Той беше изпратил зов за помощ до Филибе, но знаеше, че никой няма да откликне на молбата му. Трябваше да се справя с помощта на жителите на Станимака.

Битката продължи много дни. С помощта на българите, турците от махалите и еничарската орта градът се бранеше много успешно. Емин ага атакуваше от север, но Атанас беше предвидил това и всяка следваща кърджалийска атака се разбиваше в стените на защитниците. Барут и карбит имаха достатъчно. Скоро храната на 1000-та кърджалии щеше да привърши и те щяха да се върнат обратно. В този момент се случи нещастие. Един ден при Емин ага завели пленена млада гъркиня. Агата я разпитвал и измъчвал и гъркинята признала, че Амбелинос е много слабо защитен. При следващата атака изненадващо Емин ага нападна от изток и така градът беше превзет. Атанас се опита да въведе дисциплина и ред при отстъплението. Той специално изпрати няколко еничари, които да отведат Марийка и семейството ѝ. Всички защитници и децата бяха отведени нагоре по поречието на река Чая към Бачкьой. Атанас беше предвидил, че това ще бъде пътят за отстъпление и вече беше приготвил каруците с домочадието. Така при отстъплението бяха дадени колкото се може по-малко жертви. Атанас беше един от последните, които напуснаха града. След като превзе града, желанието на Емин ага да преследва защитниците в тясната клисура изчезна. Хората му се интересуваха единствено от плячката и богатствата на града. Атанас и станимашките големци се качиха на една височина над града и гледаха как кърджалиите го унищожат и подлагат на плячкосване. Привечер тук-там се появиха пламъци и скоро пожари обзеха целия град. Хората долу плачеха. Повечето от тях предпочитаха смъртта пред това да видят как в огъня изчезват годините труд и трупаното с поколения. Минаха няколко дни преди Емин ага да си тръгне. Той отведе със себе си кервани с камили, отрупани с богатство. Когато хората се връщаха и виждаха това, което беше останало от къщите и имотите ми, оставаха потресени. Отначало Атанас мислеше, че донякъде е успял да защити поне хората, но сега осъзна, че те са обречени на бавна смърт. Мъката и сълзите бяха толкова много и не беше рядкост да се види висящото тяло на някой нещастник, неуспял да свикне е гледката на разорението си или останал сам без семейство и решил да сложи край на живота си. Атанас обикаляше из руините на града. Ужасът на гледката, която го заобикаляше, много го разстрои. Той реши да поеме в свои ръце възстановяването на града. Сега хората трябваше да се мобилизират, трябваше да се работи много, за да нямат време да осъзнаят какво им се беше случило. Всички трябваше да си помагат. Така Атанас включи ортата да помага на гражданите. Еничарите въвеждаха ред и им помагаха. Само след няколко дни вече имаше резултати от действията им. През цялото това време той продължаваше да наблюдава Марийка. Възхищаваше се на силата, с която тя приемаше случващото се и как се бореше, без следа от отчаяние. Понякога се опитваше да си представи какъв би бил животът му, ако на него му се случеше нещо такова. Скоро откри, че да е сляп би било най-страшното нещо, което може да му се случи. Понякога затваряше очи и се опитваше да направи най-елементарното нещо. Очите, които досега беше приемал като даденост, всъщност постоянно му бяха необходими. Какво ли беше да живееш във вечен мрак? Какво ли беше никога да не си виждал слънцето, тревите и цветята? Атанас все повече се възхищаваше на сляпата жена и все по-често се "улавяше", че си мисли за нея. Един ден заговори за това на Хъкъ.

– Хъкъ ага, винаги сте бил много добър към мен. Знаете, че бях много влюбен в дъщеря ви Сабрие. Дълго време не можех да преглътна това, че тя стана жена на друг и лекувах сърцето си със самота. Вече съм на 53 години. Доскоро мислех, че любовта е нещо, което няма да ми се случи, поне не в този живот. Все още мисля така, но не искам да си отида в самота. Харесах си тук в Станимака една жена. Тя е сляпа. Хъкъ ага, може ли да ви помоля като мой баща да отидете и да говорите за жената, да я взема?! – като каза това, Атанас се сети, че не знаеше кой е баща му и това винаги му беше липсвало. Ето, дори сега на тази възраст това му липсваше.

Хъкъ искрено се зарадва на решението на този, когото смяташе за свой приятел. Беше щастлив, че ще помогне на сина на Ибрахим да си вземе булка.

Отначало роднините не бяха съгласни, но след като разбраха, че Атанас е християнин, а не мюсюлманин и като видяха голямата кесия пълна със златни пари, които Хъкъ им дари, най-старият от тях мъж се съгласи. В тези лоши дни Атанас бе решил да не вдигат сватба, искаше да се венчаят само пред няколко човека, по-скоро като символ на новия живот в Станимака.

В този момент в града дойде брат му Иван. Един ден той просто влезе в конака, беше донесъл пари, за да подпомогне Станимака. Смелата защита на гражданите и на ортата беше предпазила и Караризово от кърджалийски погром. Сега Иван идеше да изрази подкрепата на богатото село и на цялата кааза. И така в конака бяха Иван, няколко станимашки големци и Атанас. Хъкъ беше отишъл отново да говори с роднините на Марийка. В първия момент Иван се поклони до земята и видя Атанас чак когато се изправи. Караризовският чорбаджия стоеше пред брат си като гръмнат. Макар облечен по турски, е висока бяла еничарска шапка и доста остарял, веднага го позна. Не беше го виждал от 1760 година, а сега беше 1798 година. Това означаваше, че не се бяха виждали от 38 години. Сега той беше на 56 години, а брат му трябваше да е на 53. Сълзи избиха в очите му. Толкова пъти го беше сънувал, толкова пъти се беше питал къде е и дали е жив, а ето сега го срещна тук в Станимака, когато съвсем не очакваше.

– Брате, как си?

По реакцията на Иван останалите хора разбраха, че се случва нещо специално. Те не знаеха какви са двамата, но си личеше, че са си близки. Човекът пред Атанас явно му беше брат.

– Откога си тук? – попита той. – Откога си в Станимъка?

Атанас не отговори. В този момент влезе Хъкъ, който не забеляза Иван и каза:

– Атанас Аскероглу ефенди, скоро булката ще пристане!

Иван познаваше Хъкъ, защото през цялото време, докато ортата беше в покрайнините на Караризово, той мислеше именно стария турчин за чорбаджия на ортата. Сега веднага разбра, че именно брат му е командир на всички еничари. Все пак името му беше българско, което означаваше, че може би бе запазил християнската си вяра. Но освен това Иван чу, че става въпрос за някаква булка. Явно брат му щеше да се жени. Ако беше християнин, това означаваше, че може да има само една жена. Едва ли на тази възраст Атанас не се беше женил досега. Ако пък беше мюсюлманин, това, което каза Хъкъ, можеше да означава поредната ханъма в харема му. Но що за човек трябва да си, за да вдигаш сватба в такъв трагичен за съгражданите ти момент?