ЯТАГАН И МЕЧ – Част 5 – Битката

Азовият учител, подобно на Еговия, застава пред учениците си, но не се стреми да им отговори, а посреща въпросите им с мълчание и не дава никакъв отговор, докато те не изчерпват въпросите си. Те трябва да разберат, че задачата на учителя не е да им отговаря. Така, изчерпвайки въпросите си, ученикът трябва да разбере, че трябва да обърне въпросите към себе си, че единственият път е самоусъвършенстването, а единственият човек, който трябва да намери отговора, е самият питащ.

Така всеки Азов учител първо трябва да убие Еговия учител, в който учениците му искат да го превърнат. След като това се случи, Азовият учител трябва да постави ученика до себе си и да му обясни, че не е ученик, а учител и че единственият път е двамата да бъдат рамо до рамо. И никой не може да измине вашия Път, и няма отъпкани пътеки, и всеки сам се бори за Пътя си и за това да бъде знаещ!

Така Азовият учител няма ученици, а изгражда Азови учители.

Преди много години имах проблем. Чувствах, че трябва да бъда учител. Вече бях извел идеята за Егов и Азов учител и исках да бъда Азов учител. За нищо на света не исках да бъда Егов учител. Тогава погледнах хората, всички те отправяха призиви за учители, но никой от тях не искаше Азов учител. Всички те търсеха поредното задоволяване на Егото си. Те търсеха псевдоучители и не искаха истинско учение, което да ги научи и да ги промени. Учениците търсеха само Егови учители и това е нормално, но аз не исках да ставам такъв. Така ние с тях не можехме да се срещнем.

Мина време докато разбера, че Азовият учител трябва да слезе при хората и така да се опитва да им сведе идеята за Азов учител.

На другия ден Риз баба каза:

– Хората могат да се разделят на възрастни и деца. Това деление обаче няма нищо общо с възрастта и това на колко години си. Децата или малките хора са егоисти и егоцентрици, те мислят, че светът се върти около тях. Смятат, че всички са длъжни да вършат неща, за да се чувстват те добре. Децата са подчинени на Егото си. Всички хора в определен етап от развитието си са деца. Повечето от тях никога не порастват духовно и винаги остават на това ниво. Те винаги смятат, че другите хора им дължат нещо, не спират да искат, заповядват, командват, сърдят се, обвиняват другите за неуспехите си. Това са те – децата.

Възрастните хора са тези, които могат да се контролират, да мислят и се стремят към будност. Това са духовно будните. Те познават себе си, могат да потискат първичните си импулси и са по-зрели, съсредоточени и уравновесени. Истинските хора са възрастните, децата са само преходен етап в човешкото развитие. За съжаление днес почти не срещам възрастни хора. Всички, които идват при мен, са деца, а възрастните хора вече не са на този свят.

Друг път, докато отново си изясняваха въпроса с вярата, Риз баба каза:

– Вяра означава да приемаш нещата, когато не можеш да ги анализираш, да ги опознаеш и осмислиш. Вярата сама по себе си е проява на слабост. Много хора ще кажат, че без вяра не може. Винаги има неща, които са толкова велики или малки, че ги приемат на вяра. Според малките хора без вяра не може. Ако ви кажа, че може без вяра, това означава да ви излъжа, но забележете, че там, където за някои хора е неприкосновената територия на вярата, за други тече процес на самоусъвършенстване. За духовния човек няма неприкосновени места в човешката душа. Ето защо този Път е само за смелите, но не за тези, които наричат себе си войници и са само привидно смели, а за воините, дръзващи да се изправят пред себе си, собствените страхове и неизследваните си територии. И тази борба съвсем не е по-лесна от борбата преди битка.

Има хора склонни към това да бъдат вярващи, както има такива склонни към мистицизъм. Това са слаби, незначителни хора, те предпочитат да са вярващи, пред това да се борят за живота си. Вярата означава, че човекът не е духовно буден. Той е в предначертаното (калъпа) и е окован от предразсъдъци. Вярващите са сънуващи, те не са хора на Пътя. Вярващият човек е последовател, той има нужда да бъде воден, но не е творец и не контролира живота си.

Вярата започва да съществува в нас, когато сме още деца. Тогава хората около нас ни предоставят едно описание на света, което приемаме, и така започва вярването в живота на всеки човек. Когато сме били "деца", то е било неизбежно в условията, в които израстваме. Въпросът е, че вместо да е само етап от живота на човек, повечето хора остават в него завинаги. Именно защото във всеки човек вярването започва още от най-ранна възраст, то е толкова неуловимо, неусетно и упорито. За повечето хора то е естествено състояние, то е като въздуха, който дишат. Така те се залъгват, че вярата е голяма сила, че тя е Истината, че без вяра не може да се живее, че е нужна и задължителна. Тя е тяхната златна клетка. Клетка, която им дава убежище, сигурност, яснота, възможност да останат защитени. Но си остават завинаги в затвор, в който са се самооковали. Това е капан, маскиран като златна защита.

Да бъдеш вярващ означава да вървиш по малкото съпротивление, но вярващите не знаят дори това. Те също водят борба, но тя не е за доближаване на представата им за света до истината и реалността, а за това да обезличиш собствената си представа за света и да я поставиш под властта на това, в което вярваш. Борбата при тях е за пълно изгубване на собственото мнение и отдалечаване от собствената си идея за света. Вярващите хора сънуват един общ сън. Този сън се нарича религия. В този техен свят или сън нещата наистина се случват, но това е отделно създаден и изкуствено подържан свят, който е далеч от реалността и Бог. Колкото и да е абсурдно, повечето вярващи използват за отправна точка на вярата или религията си Бог, но всъщност именно вярата е тази, която ги отделя от "тук и сега", тоест от Бог.

Като ви говоря за вяра и вярващи хора, искам да ви кажа, че това не се отнася само до религии. Последователите или вярващите хора могат да се проявяват във всяка насока. Вярващи са и тези, които поставят пред себе си някакво знаме, а после вървят под него. Някои пък правят това с човек. Всичко това се прави само за да се скриеш, да се оправдаеш, че си слаб и незначителен. Това е страхливост и противоречи на Пътя, за който ви говоря.

Вяра и вярващи хора може да има дори към неща, нямащи нищо общо с религията. Единственото общо между вярата и религията е това, че всяка религия има нужда от вярващи хора.

Има една категория хора, които никога не могат да изразят собственото си мнение. Те четат книги и винаги смятат, че някоя от тях в пълнота ги изразява. Това е заблуда. Никога думите на друг човек не могат да изразят мислите ви. Това става само ако сте последовател, тогава вие се скривате зад думите на друг човек и твърдите, че те изразяват вашите мисли, но всъщност дори не ги разбирате.

Този, който има Личен път, задължително се изразява със собствени думи. Той може да ходи сам и не се нуждае от патерици. Такъв човек няма нужда от цитати, той може сам да говори и се изразява най-правилно, защото най-добре познава себе си.

В личното духовно учение най-важното нещо е преоткриването. Трябва да разберете, че всички думи вече са казани. Каквото и да кажете, то вече е било казано преди вас. Не са важни толкова думите, колкото разбирането, което имате. Не бързайте да отхвърлите някой талиб или мавлян само защото думите му ви звучат познато. Опитвайте се да вникнете зад външното и да прозрете в нещата, които се крият отвъд думите. Помнете, че тези, които могат да бъдат ваши учители, не могат да направят за вас нищо повече от това да ви провокират, така че бъдете отворени към провокации и никога не спирайте вървенето си по Пътя.

Личната религия, тази, за която ви говоря, трябва да се живее. Другите религии и духовни учения са като приказки, които слушаш и четеш, но това по-скоро обогатява общата ти култура, но не води до доближаване до реалността. Те само заменят едно описание на света с друго. Така хората слушат, четат или мислят, но не смеят да направят от това Път. Всъщност те само си подбират религията или приказката, в която по-добре да се припознаят, да се изживеят, да привидят себе си като роля, мечта или копнеж.

Когато стъпиш на Пътя, каквото и да правиш ти е от полза. Повечето хора не могат да разберат колко е важно да стъпят на Пътя. Те продължават да трупат знания, но правят това само за да отложат тръгването си по Пътя. Всъщност това е проява на техния страх и колкото по-бързо тръгнат по Пътя, толкова по-добре за тях. Трупането на знания в един момент започва да пречи. И най-важното нещо не са знанията, а вашето собствено духовно учение и Пътят ви към него. И трябва да изберете точния момент, в който да направите това.

Друг път съвсем изненадващо Риз баба каза:

– Вие и двамата сте записани Хаджиеви, майка ви реши така да ви нарече. Истина е, че и двамата ви бащи бяха хаджии. Това означава, че единият бе посетил черквата "Божи гроб" в Йерусалим.

– Защо само единият? – попита Иван.

– Другият освен в Йерусалим бе изпълнил и хадж до Мека.

– Мека?!

– Да не е бил мюсюлманин? – попита Атанас.

Момчетата явно бяха втрещени. Мисълта, че бащата на Атанас е бил мюсюлманин, ги разтресе. Иван също бе притеснен. Нима брат му щеше да се окаже наполовина мюсюлманин?

– Християнин или мюсюлманин, каква е разликата? Ако сте слушали внимателно, сте разбрали, че това няма никакво значение. Религията не прави хората по-добри или по-лоши. Освен това ще ви кажа още нещо, което може да ви притесни, но трябва да го знаете. Майка ви Ирис или Зеница, както вие я знаете, също бе мюсюлманка. Тя наистина е родена като християнка, но после беше приела исляма и се казваше Чичек.

– Чичек! – повтори Иван. – Лъжеш, чалмаджия! – извика силното момче и скочи към седналия дервиш. Очите му се бяха налели с кръв. – Лъжеш, куче!

Явно мисълта, че майка му е била и нехристиянка, му дойде в повече.

Атанас също повтаряше турското име на Ирис, но по-скоро го произнасяше с любов като приказка, като нежен повей на пустинен вятър. Иван се ядосваше, а Атанас като че ли отново се запознаваше с майка си.

Риз баба беше оставил достатъчно време на момчетата да осъзнаят думите му. С една ръка само бе отблъснал налитащия Иван и сега реши да заговори:

– Смешни са хората, които ходят в Тибет, Мека, Йерусалим, Персия или Индия и разчитат там да открият "истинското" учение или "истинския" учител. Повечето от тях всъщност преследват химери. Те са хора, които смятат, че истината се намира някъде другаде, но всъщност те са привлечени от мистиката и романтиката. Всичко това е приказка и ги отдалечава от реалността. Истинското учение е там, където е човекът. Там е неговата Мека, Тибет, Йерусалим или Ватикана. Там е неговата "Ая Софя". Търсещите себе си някъде другаде са водени от външното. Това са хора, които търсят само отговорите на въпросите, но не се взират в себе си. Те не търсят себе си и нямат вътрешно пътуване, те са повърхностни и преживяващи. Тях не ги влече дълбочината на търсенето, а мистиката, романтиката и приказката.

Моето учение се стреми да ви научи как да се самоопознаете, без да ви дава ново описание на света. Учителите преди мен са заложили в своите религии различни по стойност и сложност описания на света.

Аз съм Истински учител не защото ще създам световна религия и много хора ще твърдят, че следват моя Път, а защото идеите, заложени в това, което ви казвам, са напълно равностойни с идеите на останалите световни учители. За разлика от тях аз не се нуждая от определен брой души. Мен не ме интересува колко последователи ще има моето учение. Не ме интересува дали въобще ще има последователи. За мен не бройката на последователите е важна, а качеството на учението. Не желая името ми да бъде свързано с някакво общо, никому ненужно учение, което няма да е променило живота на нито един човек.

През годините все пак се запознах с ученията на повечето духовни учители и мога да ги оценя. Така например описанията на света според християнството и исляма са стъпили изцяло върху еврейската традиция. Но Пророкът на Аллах е дал по-просто описание на света от Исус. То е по-ясно и с по-малко условности. Все пак не бива да се забравя, че Мохамед е живял почти 500 години след Исус и за разлика от него не е бил евреин, а арабин. Забелязах, че колкото по-старо става учението, последователите го накичват с описания и идеи, които нямат нищо общо с първоначалните, заложени му от създателите.

Най-дълго и сложно ми се видя описанието на света дадено от Буда. Отделих много години от живота си на него. Все пак исках да видя дали то описва човека и света и дали е един от пътищата към хората. От вървенето по Пътя и от това, че разбрах, че няма и не може да има учители, загубих преклонението си пред авторитети. Разбрах, че всички богове, учители и Пътища са напълно равностойни. Научих се да изследвам ученията, без да изпадам в зависимост от тях, и зад учителите да виждам хората. Така разбирах защо те са създали това или онова учение, защо учението и възгледите им са точно такива. Зад общото видях частното и се научих да разбирам нещата по-добре дори от техните създатели. Не направих това, защото съм много умен, а защото винаги се опитвах да свържа всичко с човека, търсех отговорите и в същото време изследвах въпросите. Така винаги бях наясно с ученията, с които бях в досег. Освен това понякога отстрани нещата се виждат много по-ясно. Така станах експерт в духовните учения, разбира се, имах много добри учители. Лично познавах самия Абдаллах ефенди, който бе мой духовен наставник, но това не е важно. Запомнете, че не трябва да се прекланяте пред авторитети! Не Абдаллах ефенди ме научи на това, както и аз няма да ви науча. Вие сами можете да прозрете това, за което ви говоря.

Колкото и да са добри ученията на учителите, ученикът винаги изминава собствен Път в тях. Той прави това, защото е различен и никога не може да мине по вече отъпкан Път. Така или иначе единствената възможност е да имаш Личен път, друга възможност няма. Защо хората се страхуват да нарекат нещата с истинските им имена, а се опитват да се прикрият зад авторитети, цитати, чужди учения и религии? Защо се опитват да симулират духовно ниво? Истинският духовен човек няма нужда от това. Човек трябва да признае пред себе си, че всички учители на Пътя са равни, но за него значение има само личният му Път и това е най-важното нещо в неговия живот, а не учението на този или онзи и само личното си учение можеш да превърнеш в Път. И всеки човек е по-важен от който и да е учител, защото той е жив учител и твори, моделира собственото си учение и Път. И ако твърди, че има Личен път, не бива да изпада под зависимост и да бъде последовател.

Друг път Риз баба каза:

– Целта във всяка нова религия не е просто Бог от Йехова да се нарече Бог-Отец, Аллах или по нов начин, или следващият пророк да се наложи само като го нарече с ново име. Каква е разликата дали вярвате в думите на Мойсей, Ибрахим (Авраам), Исус или Мохамед? Идеята е не каква е религията, а как въздейства на човека, как го променя. И тогава, наричайки Бог както си искаме, това ще бъде нова религия и от нея ще има смисъл, но как ще наречеш Бог е най-малкото нещо.

Един ден дервишът заговори за любовта.

– Любов няма! – каза той. – Спомнете си как започва животът на човек. Вие знаете, че родителите са първите хора, към които всеки човек се привързва. Той осъзнава, че без тях не може. Така човек изпитва чувство, което нарича любов. Всъщност това е най-елементарно чувство на егоизъм. Това човек прави, за да оцелее, но не е любов, защото не може да има любов по принуда, от страх или защото така трябва.

Така човек пред страха от самотата през цялото време търси себеподобни, с които да бъде. Но понеже той е Егов човек, не се интересува от човека отсреща и в повечето случаи може да живее с него години наред, без да го познава, защото през цялото време живее със собствената си идея за този човек. Такива хора не искат да видят действителността, защото така им е по-добре. Когато човек е незавършен, той не може да обича. Незавършеният човек търси друг незавършен, с когото да направят "едно цяло". Това е един от най-разпространените митове за любовта, че всеки човек си има половинка. Всъщност в случая никой няма предвид половинка, а всеки смята, че някъде по света има човек, в когото се намира тази част, която му липсва и го прави незавършен. Така всеки иска да намери човека, който ще пасне на неговата пробойна. Забележете, че всеки си търси тапичката, но никой не иска да бъде тапичка. И така какво става в действителност. Между несъвършени индивиди не може да няма насилие. Така двамата, смятайки, че се обичат, се притискат един към друг. Всеки иска другият да добие формата, която на него му липсва. Ако това се случи, единият се е смачкал и е бил потиснат от другия. Това обаче не може да продължава дълго. Човекът, загубил индивидуалността си, започва да чувства това болезнено. Той непрекъснато усеща загубата на свободата и личността си. Другият, на когото му е удобно, се отпуска, защото той е постигнал това, от което е имал нужда, и смята, че повече няма смисъл да полага усилия. Така след време хората се разделят и смятат, че с времето са открили, че имат несъответствия в характерите, но това не е така. Това несъответствие те са го имали от самото начало и никога между тях не е имало любов и разбирателство. Затова повечето хора смятат живота си с друг човек за война. Това е така, защото те никога не са обичали и не са били обичани.

Такива хора може цял живот да си говорят, но понеже са изцяло в Егото си, всеки от тях говори, казва какво иска, на какво се надява, от какво се нуждае, но не слуша или не чува другия. Такива хора, макар и цял живот един до друг, винаги са сами и самотни.

Любов може да изпитва и да бъде обичан само човек, който не е Егов. Той е завършен, затворен и няма нужда от друг, който да му служи за патерица. Азовият човек се познава по това, че си е самодостатъчен и не се нуждае от закрила или някого, който да го спасява от самота. Този човек може да е сам, но щом има Път, не се чувства самотен. За разлика от него Еговите хора дори и да са с някого, дори сред много хора, се чувстват самотни, неразбрани, неразбиращи никого, затова те са обречени на самота.

Така страхуващият се от самотата човек отначало прехвърля тежестта на спасението си на родителите си. Понеже вие сте мъже, ще ви кажа как стоят нещата при мъжете, но знайте, че и за жените е по същия начин. Отначало такива хора се подслоняват и търсят закрила, одобрение и подкрепа в майките си. По-късно, когато пораснат, те губят майките си и в тях се отваря празнина. Когато си търсят жена, всъщност търсят някого, който да запълни празнината, отворена от майка им, и така всъщност търсят нова майка, а не жена.

Това, разбира се, в пълна сила се отнася и за възрастните. Ако майките са Егови, те въпреки инстинктите си и това, че им се струва, че обичат децата си, не ги обичат. Те разглеждат децата си като продължение на себе си. В тях те виждат възможностите, които те не са имали. Именно затова повечето родители са готови да "смачкат" децата си и да ги направят свои продължения, които да сбъднат техните мечти. Нормално е тогава родители и деца да не се разбират. Причините за това са в Егото и това, че хората не познават себе си. В повечето случаи те не виждат причините за дълбокото неразбиране.

Всъщност, когато човек ревнува, той не го прави заради другия човек, а заради себе си. Колкото човек е по-голям егоист и е свикнал да притежава, толкова по-ревнив е. Ревнивият човек се страхува да не бъде изоставен. Той изживява нещо драматично, което е спомен от миналото му, когато е бил дете и основният му страх е бил да не бъде изоставени или да не остане без внимание, ласки или добро отношение.

Един ден Риз баба с особен блясък в очите се изправи и каза:

– Много хора цял живот търсят и искат да си отговорят на един въпрос. Това е въпросът за смисъла на човешкия живот. Много учители и търсещи хора всячески са се опитвали да отговорят на този въпрос. Доколкото знам, досега никой не е успял. Аз успях! – като каза това, очите на Риз баба грейнаха. Явно това бе истина. Момчетата не знаеха дали е така и какво има предвид дервишът, но усещаха, че той е силно убеден, че е така.

По някое време Атанас се престраши и попита:

– Учителю, какъв е смисълът на човешкия живот?

– Смисълът на човешкия живот е нещо лично. Всеки човек има или в различни моменти познава различни същности на смисъла на живота си. Няма един общ смисъл на живота. Затова и човек има различни предначертания. Пътят и вървенето по него ви доставят смисъла на живота. Ако вие някой ден достигнете до нивото да проумеете смисъла на живота си, това ще означава, че сте хора, познаващи себе си. Едва след като разберете кои сте, идва познанието за смисъла на живота ви и второто следва задължително след първото. Тук има едни парадокс. Хората, които питат и искат да разберат смисъла на живота, всъщност не могат да го разберат.

Ако някой ви попита, вие не можете да му обясните, защото очевидно човекът още не е на ниво да го разбере. Така вие не можете да му помогнете. За Бог няма много животи, за Бог животът е един. Страданието за Бог няма значение.

Смисълът на човешкия живот се състои в това, че всеки човек трябва да опознае себе си. Всеки трябва да се събуди, да се опознае и да узнае кой е. После трябва да твори и да се самоусъвършенства. Това е смисълът на човешкия живот по Пътя на човек към себе си. Всеки трябва да изследва Бог, да опознае мисията си, но не е толкова важна идеята за Бог, а това, което всичко това предизвиква в човека. Това е смисълът на човешкия живот. Смисълът на човешкия живот е това, което правим със себе си и с живота си. А по това, което правим, се разбира и кои сме ние самите. И така въпросът за смисъла на човешкия живот се превръща постепенно във въпроса "Кой съм аз?", защото животът на човека е огледало на самия него, на живеещия същия този живот.

Запомнете тези мои думи! Някой ден, когато сте готови, ще се сетите за тях и ще ги разберете! Засега не можете да направите нищо повече от това да следвате Пътя си и да мислите, много да мислите!

Дните минаваха един след друг, а Риз баба продължаваше да говори:

– Егоцентирзмът е най-висшата форма на егоизъм. Помнете, че не сте център на света, нищо че така да ви се струва, и не всичко се върти около вас, макар така да ви се иска!

Момчетата вече бяха останали доста време при дервиша. Колко, те сами не можеха да определят. Това, че всеки ден беседваха от зори до здрач, че ден с ден си приличаха като две капки вода, много ги объркваше. Понякога сънищата им се смесваха с действителните разговори. Когато това, което бяха говорили през деня, ги бе впечатлило, насън момчетата продължаваха да разговарят, като че ли някаква сила се бе вселила в тях и продължаваше да им говори. Нормално беше сутрин, когато с натежали глави се събуждаха и оправяха завивките си, единият да промълви на другия: "Тази нощ сънувах Риз баба."

Един ден, без никаква връзка с предните дни, Риз баба изведнъж започна да им разказва за Вълчан. Момчетата се оживиха. От толкова време не бяха чували нормална дума. Сега това, което чуваха, им се струваше като приказка. След това дервишът продължи да им разказва за къщите близнаци в Козбунар, за Хъкъ и за кесиджийската къща в столицата на Империята. Дори им разкри, че сам е построил такава къща. Момчетата веднага се поинтересуваха къде. Ибрахим знаеше, че те много добре знаят Ибрахимбейовия конак и каже ли им, веднага ще се разкрие, затова замълча. Скоро той изказа предположението, че такива къщи може да има във Филибе или Едирне.

По някое време момчетата се отегчиха да слушат и тези разкази. Това бяха само думи. Откакто дервишът им разказа за къщата, която сам построил, но в подземието ѝ нямало съкровище, момчетата се усъмниха дали това е истина. Този беден дервиш, който никога не бе имал нищо, можеше да бълнува за богатства и пари и всичките му приказки да са врели некипели. Може да се е чалнал и сега да ги лъжеше. Колкото повече слушаха, толкова по-невероятно им се струваше всичко. Това бе някаква измислица. Старецът всъщност не казваше нищо конкретно. Разбира се, Козбунар се намираше съвсем наблизо и те скоро щяха да проверят какво е останало под къщите близнаци, но вече все по-малко вярваха на думите на стареца.

Като че ли прочел мислите им, по някое време дервишът се изправи, а коленете му сухо изпукаха.

– Елате! – кратко каза той. Момчетата го последваха. – Вземете по един сух клон и го запалете, да стане като факел!

– Къде ще ходим, учителю? – попита Атанас.

– Ще видите – загадъчно произнесе дервишът.

Момчетата бяха истински заинтригувани. През цялото време те имаха нужда от това – от малко доказателство, че думите на стареца съдържат поне зрънце истина. Дервишът водеше братята и те навлизаха все по-навътре в пещерата. Отначало се опитваха да запомнят пътя, но скоро толкова се объркаха, че ако старецът ги изоставеше, едва ли щяха да могат сами да намерят изхода. Минаваха по тесни коридори, целите украсени с красиви сталактити, сталагмити, сталактони. На места се налагаше да пълзят, след което неочаквано се оказваха в огромни галерии. На едно място Иван погледна нагоре и разбра, че са се спускали по странични коридори, защото преди малко тримата бяха изправени пред една пропаст, а сега се намираха на дъното на тази пропаст. Той не можеше да разбере от колко време навлизат към недрата на пещерата, но му се струваше, че това продължава цяла вечност. Освен навътре, тримата постоянно се спускаха и надолу. Най-накрая пред краката им се разкри красиво езеро с прозрачна и чиста като сълза вода. Момчетата осветиха езерото, дъното му се виждаше, но не можеше да се разбере колко е дълбоко. Атанас потрепери. За пръв път влизаше толкова дълбоко в недрата на някоя пещера, а това, което се канеше да направи Риз баба, още повече го притесняваше. Старецът явно наистина беше смел човек. Без никакво колебание, той нагази в чистата и смразяваща кръвта вода и започна да диша учестено. Той нагазваше все повече и повече. Водата вече бе до кръста му. Някакви изчадия, подобни на безплътни сенки, се движеха около кръста и краката на дервиша. Атанас знаеше, че ако трябва да го последва, няма да го направи, защото изпитваше панически ужас от такива неща. Риз баба също чувстваше това, което се движеше около него във водата. Спомни си младостта, скока от Дяволското пръскало и срещата с ужасните изчадия, които бе усетил там тогава. Тогава за пръв път се бе сблъскал с ужаса и страховете в себе си. Вървеше и се опитваше да не мисли за гадините около себе си. Ако Аллах е решил да завърши така живота си, той нищо не можеше да направи. В него се появи усещането, че това е последната му среща в този живот със страховете и ужаса от преизподнята. Това означаваше, че или ще умре, или ще бъде спасен. Каквото и да е, щеше да се случи въпреки неговите желания, така че нямаше смисъл да разсъждава. Риз баба продължаваше да се движи във водата. Тя бе ледена и сковаваше мислите, дишането и като че ли разбунваше страха му. Най-накрая стигна до мястото. Под водата до краката си забеляза камъка, на който имаше изографисан вълк. Това бе тайният нишан оставен от Вълчан войвода. Явно неговият знак бе вълкът. В ръката си Риз баба носеше една от факлите. Доближи я до водната повърхност, за да се убеди, че добре вижда нишана. Мракът като че се разсея. С периферията на очите си Риз баба все така виждаше гадините, които като че ли се уплашиха от светлината, когато той приближи факлата към водната повърхност, и се разбягаха. Тъй като водата бе прозрачна, на Риз баба му беше трудно да определи докъде точно е водата и в стремежа да огледа по-добре камъка, той докосна борината до водата. Чу се силен шум при досега на огъня с ледената вода. Из пещерата се разнесе миризма на изгорена смола. Светлината рязко намаля. За да спаси горящата борина, мъжът я хвърли на брега, където стояха двете момчета, след което се наведе и се гмурна. Водата наистина бе ледена, защото за миг той издиша, сякаш главата му бе стегната като в голяма стиска.

Риз баба отново почувства адовите изчадия около себе си. Те не можеха да го изплашат. Той бе мъртъв от толкова отдавна, какво можеха да му отнемат? Сега трябваше да действа бързо. Обхвана камъка с две ръце. Добре че беше под вода, иначе едва ли със силите, с които разполагаше, можеше да го вдигне. Сега обаче го подмести, с едно последно усилие успя да го повдигне и го измести в посоката, в която знаеше, че трябва да го направи. След това изплува и по най-бързия начин излезе от водата. Тялото му бе премръзнало. Момчетата го разтриваха и се опитваха да го затоплят. Докато двамата се грижеха за стареца, те не бяха забелязали някаква промяна около себе си, но когато се обърнаха, видяха, че от езерцето не бе останала и следа. Дъното беше оголено, а водата бе изчезнала. Може би бе изтекла през някакъв отвор. От другата страна на брега, там, където допреди малко се бе извисявала отвесна скала, се откриваше отвор. Момчетата веднага разбраха, че досега не го бяха забелязали, защото преди малко се е намирал под водата. Може би именно оттам бе изтекла водата. Дервишът вече се бе съвзел. Двете борини все така разпръсваха светлина. Момчетата ги държаха и като омагьосани тръгнаха към входа. Любопитството ги привличаше със страшна сила. На Риз баба му се наложи да се затича, за да ги настигне. Тримата стояха изправени пред отвесната каменна стена, но погледът им бе привлечен от входа на пещерата.

Риз баба тръгна пръв. Той бе взел едната факла и вървеше напред, осветявайки пътя. Най-отзад вървеше Иван, който носеше другата факла. Отначало се спуснаха, а след това тръгнаха по един тесен коридор, който бе изсечен в скалите. Той беше напълно сух. Явно формата на пещерата бе такава, че още при входа се образуваше нещо като въздушен джоб и входът се намираше под водата, но тя бе напълно суха. Тримата навлизаха все по-навътре.

– Ами ако водата се върне и ни залее? – попита Иван като страхливо се озърташе назад.

– Няма страшно! – отговори дервишът. Точно когато каза това, той прекрачи прага. Изведнъж тесният коридор свърши. Тримата застанаха на една малка каменна тераска. Личеше си, че тя или е била специално изсечена, или е била дооформена. Сега тримата видяха, че са застанали пред нещо като пропаст. Всъщност това не бе пропаст, а висока зала, оформена като храм. Долу, там нейде в тъмното, се намираше подът. Факлите едва успяваха да разсеят мрака, а нагоре залата продължаваше като свод на черква. Път надолу не се виждаше, а пред краката им наистина зееше пропаст. В този момент Риз баба, без предупреждение, хвърли своята факла. Тя се завъртя във въздуха и разсея мрака около себе си. Горящата борина не загасна, а летеше и падаше доста време. Момчетата проследиха полета на летящата факла. Когато тя се удари в пода и разпръсна около себе си букет от искрици, загуби силата си и в първия момент притъмня. Чак след няколко мига отново се разгоря и освети това, което се намираше около нея. В този момент чудната гледка изтръгна дълбока въздишка на възхищение от устите на двете момчета. Пред очите им се разкриваха невиждани богатства. Долу всичко блестеше. Злато, скъпоценни камъни, сандъци, зарити в златни пари, някои от тях отворени и преливащи от скъпоценности. Момчетата виждаха цялата тази планина от злато, сребро и скъпоценни камъни. Това бяха богатства по-големи от тези в пещерата на Аладин. Това съкровище не можеше да бъде описано, защото въображението на човек, който не е виждал такова нещо, не можеше да си го представи. Това бе най-голямото съкровище на света. Братята никога не бяха мислили, че някой ден ще видят подобно нещо. Те стояха като онемели и не можеха да кажат дори думичка. Не знаеха какво да мислят. Очите им бяха привлечени от скъпоценностите и не можеха да ги отделят от тях. Факлата долу продължаваше да гори, а отблясъците ѝ караха златото и скъпоценностите да оживяват. Но най-красиви бяха скъпоценните камъни, които проблясваха със зелени, червени, сини и жълти цветове. Те бяха толкова красиви и като че оживиха пещерата, заливайки с матови отблясъци всичко наоколо. Момчетата се възхищаваха на чудната гледка, но не най-шарените и красиви скъпоценни камъчета бяха най-скъпи. Там, сред планината от злато и скъпоценности, имаше малки прозрачни елмази. Те не светеха, нито отразяваха светлината, а само я пречупваха на хиляди отблясъци, но бяха най-скъпи.

– Това е съкровището на Вълчан войвода или поне една част от него

– Каза дервишът. – Трябва да се връщаме, защото останахме само с една борина, която скоро ще изгори, а не искам да оставаме без светлина в пещерата.

Тримата тръгнаха по обратния път. Момчетата все още бяха като зашеметени. Те бяха загубили представа от колко време са под земята. Едва когато Риз баба върна камъка на мястото му и езерцето отново започна да се пълни с вода, те имаха време да се осъзнаят. Сега обаче им се струваше, че това, което бяха видели, е било илюзия, мираж и въобще не се е случвало. На връщане тримата вървяха много по-бързо, явно Риз баба бързаше преди борината напълно да изгори.

Тази вечер тримата легнаха без да промълвят и думичка. На другия ден Риз баба продължи да говори, като че ли нищо не се бе случило.

– Бог е авторитет. Всички народи, които вярват в Бог, са подвластни на авторитетите. Един бог, създаден от човека, безспорно се нуждае от човек, който да вярва в него. Така е и с учението. Ученията, създадени за хората, за да обслужват техните потребности, имат нужда от хора, които да ги въплътят. Затова религиите се борят за последователи и вярващи и броят хората като човешки души. –

Моето учение не се нуждае от вярващи и последователи. То не е създадено хората да се изживяват чрез него. Аз нямам нужда да ставам духовен водач и лидер, както и да ме обожествяват или да ме издигат в култ. Това е разликата. Изведох учението за себе си, то е валидно само за мен и може да бъде полезно само на мен. Това дори не е ново духовно учение, а Път за самоопознаване и в него няма етапи, отправни точки и рамки. Това е Пътят на свободата. Всеки е сам в този свой Път. Никой не може да ви даде съвети и да ви помогне. В този Път няма учители и различни посоки. Това е Пътят на всеки един от нас. За всеки един от нас той е точно определен, но може да бъде и друг, ако се променят обстоятелствата или пък този, който върви по Пътя. Това е нашият Път.

– Но щом е така, това означава, че той е само за вас, учителю, и няма смисъл за никого другиго! Тогава на какво можете да ни научите? – попита Атанас.

– Аз няма да ви уча как да следвате моя Път. Какво общо може да има той с вас? А и за какво ви с да знаете за мен и моя Път? Аз искам да ви подскажа как да следвате и да откриете своя Личен път и личната си религия!

Не мога да кажа, че аз съм измислил това. Сигурно много хора от най-дълбока древност се стремят към този Път. Но и не мога да кажа, че някой го е следвал, защото няма как да знам това. Аз съм първият, който върви по моя Път, и никога няма да има друг. В моя Път съм преживял всичко сам и сам съм преодолявал трудностите. Откривах етапите и сам си бях духовен водач. За вас нещата ще стоят по същия начин. Откъде може да знаете как са били нещата при мен и какъв е бил моят Път? Така и аз не мога да знам за хората живели преди мен.

Сигурно ще попитате как да го наречем. Аз го наричам Път на самоусъвършенстване и това ми е достатъчно. В този Път няма богове и авторитети, няма учители и граници, няма примери и постулати, всичко се твори в момента, според ситуацията, това е истинско живо вървене по Пътя. Аз мога само да ви съобщя, че има такъв Път, но нищо повече. Това дали ще тръгнете по своя Път, дали ще се възползвате от това знание е лично ваш избор. Никой не може да ви накара да вървите по Пътя ви, нито може да ви го покаже. Това е Пътят. Това е сложното. В този Път винаги сте сами. И никога няма да имате оправдание, защото всичко зависи само и единствено от вас и никой не може да ви спре или да ви попречи по Пътя ви.

– Риз баба, как да наречем вашето учение? То не е религия, а какво е, философия, духовно учение или Път?

– Някога аз мечтаех да създам религия или поне самостоятелна секта. Тогава смятах, че това ще е най-високото достижение в живота ми. Днес знам, че не е така. Всичко това е било заради Егото, но аз го надмогнах. Няма нужда да наричате това по някакъв начин. Каква е разликата дали е учение, философия или религия? Все пак най-точното нещо би било да го наречете Път. Това е Пътят на самоусъвършенстване на всеки човек. Но вие грешите, това учение не е мое. Всеки човек има свой Път.

– Но нали вие сте го открили?

– Аз го открих само за себе си. Говорих ви не за да ви науча, а за да ви разкажа за него. Големите световни учители са го следвали, но винаги техните ученици са създавали религии от думите им. Всъщност всички: Ибрахим (Авраам), Христос, Буда, Мохамед, Зароастър и Мани, са говорили за този Път, но те не са искали да създават религии, а само да оставят следи. Но тъй като хората не са били готови, са превръщали думите им за свобода в думи за вяра.

Знам, че няма да ме разберете, докато не станете готови за това. Така някой ден от думите ми ще бъде създадена нова религия, но това ще ги отрече. Аз не искам да бъда обожествяван като Махди. Пътят на Махди е личният път на всеки един човек. Всеки човек е Махди. Това е казал и Христос, когато се е нарекъл Син божи, казвали са го и останалите световни учители.

Разберете! Не е важно дали това съм го измислил аз! Не е важно дали съм първият, или последният! Дори не е важно дали съм един от многото! Единственото важно нещо е вие какво ще направите и докъде ще стигнете в своето пътуване към себе си! Това е важното! Не е важно какво съм казал, а какво сте разбрали и ще направите!

– Учителю, какво е най-важното нещо, което научихте през живота си?

Риз баба погледна братята. Знаеше, че няма да го разберат, но каза:

– Изживях един наистина интересен живот. Само човек, преминал през изпитания, може да достигне до истинско прозрение. Едно от най-важните неща, които открих, бе смирението. Кръвта се измива със сълзи, не с кръв. Изцапаният с кръв ятаган не можеш да почистиш с кръв. Това може да стане само със сълзи. Трябва да си смирен и да се покаеш, а не да мъстиш, да воюваш и да предизвикваш.

Чак сега разбирам думите на един мъдрец, когото познавах толкова отдавна.

После Риз баба се замисли, но не им каза нищо. Те и без това нямаше да го разберат. За пръв път той разбра, че е Махди. Имаше кристална яснота за живота си. Той беше Махди, защото не просто създаде нова религия, а изведе учение, което бе коренно различно от всичко, създавано досега – учение за Пътя, себепознанието и самоусъвършенстването. То щеше да разруши света. Той бе очаквал нещата да бъдат твърде дословни и прозаични. Той наистина бе издигнал един нов Храм, но не на вярата и последователите, а на Човека и неговата душа. Той щеше да разруши стария свят и всички религии. Наистина всеки, който имаше сила, чрез неговото учение щеше да намери личния си Път към Бог, независимо дали е евреин, християнин или мюсюлманин. Той беше Махди! Това, което беше създал, бе единственото, което Махди можеше да създаде. Сега беше предал знанията си на тези момчета. Аллах му бе позволил да предаде знанието за Махди и то нямаше да изчезне с него. Те или техните ученици и наследници някой ден щяха да направят думите му достояние на хората. След много години някой любознателен човек щеше да чете за него, за делата на Ибрахим, който през целия си живот бе имал толкова много имена. За него щяха да се разказват притчи и истории, да се четат книги, но това не го блазнеше. Дали не беше по-добре да създаде притчи, които да са по-кратки'? Хората, ако не са готови, едва ли щяха да разберат и тях. Дори да постъпи като Христос, това не означаваше, че ще бъде разбран. Едва ли и Исус е точно разбран. Учител на духа не може да бъде разбран от последователи. Най-важното нещо бе всеки човек да застане на Пътя си, да изучава себе си, да разкрие душата си пред себе си, да се самоусъвършенства и да върви по собствения си Път. Чак сега разбра думите на бен Иохай. Ето за какво било всичко. Ето за какво се бяха борили Кубилай Юндер, Явуз Чилик, Неджиб ага, Абдаллах ефенди и Али Мюзекки. Той беше успял! Той беше Махди! Беше създал Учение за Човека, което щеше да промени света, да разруши религиите и ученията за вярата! Дори един човек след стотици години да разбере това, за което той се бе борил, това щеше да бъде достатъчно! Тогава той щеше да стане Махди, да разруши света и да разпръсне светлина сред хората! Кой ли щеше да бъде следващият Махди?!

Риз баба погледна очите на момчетата. Там до тях стояха още едни очи. Това бяха невидимите очи на човека, който след време щеше да научи всичко това. Дали той бе готов да се промени и да разбере думите му? Дали щеше да бъде воин и да поеме зу-л-фикр в ръката си? Дали от обикновен човек щеше да поиска да стане Махди? Дали животът на воин нямаше да го уплаши? Кой ли щеше да бъде той?

Риз баба продължаваше да се вглежда в очите на отсъстващия човек. Кой ли бе той? Щом е стигнал до тук, значи е силен, смел и има призванието и Силата. Дали щеше да продължи по Пътя си?

Той усещаше това невидимо присъствие, а очите също го гледаха. Те бяха оживели. Той като че ли бе прехвърлил мост във времето. Те се оглеждаха и отначало не можеха да разберат, че става дума за тях. После невидимите очи и Риз баба се изгледаха дълго и изпитателно.

"Да, да! За теб става въпрос! На теб говоря!"

Риз баба гледаше към невидимите очи. Беше се сетил, че обучението става от сърце в сърце. Той разтвори сърцето си и каза: "От сърце в сърце!" – като гледаше някъде до момчетата.

Те се учудиха, защото не разбраха за какво става въпрос. Странен човек беше Риз баба, явно общуваше с духове или с хора, които бяха от миналото му или може би в бъдещето. Това сега тях не ги интересуваше.

След няколко дни Риз баба каза:

– Отидете на Къркпанарските игри и с Боляровия начин ги победете на тяхна земя! Нека знаят, че Боляровите пехливани още ги има, че са живи!

– Учителю, за Иван е ясно, че е Боляров, защото баща му е Яне Боляров, но аз дали съм? Майка ми е Зеница Шейтанова, но кой е баща ми?

Риз баба го изгледа с каменно изражение. Нито един мускул не трепваше по лицето му. Това лице бе с изсечени като с грубо каменарско длето черти, прикрити от бялата брада.

– Боляров си! Боляров си, мойто момче! – каза най-накрая дервишът, а в гласа му имаше някаква промяна, като че суха буца бе заседнала в гърлото му.

При друг разговор на момчетата с Риз баба той им каза:

– Аз съм Махди, аз съм Ангелът на смъртта и идвам да разруша този свят! Аз съм призван да донеса новата религия, но разбрах, че това не може да бъде религия! Огън, разрушения и смърт идвам да ви донеса и самоунищожение!

– Но, учителю, звучите като някой чалнат! Кажете, че това се отнася само за вас! Вие идвате да разрушите само вашия свят! Става въпрос само за вашия вътрешен свят, нали? Така съм готов да приема вашите думи – отговори му Атанас.

– Значи ти би приел, ако аз съм дошъл да разруша моя свят, защото това няма да засегне твоя, но се страхуваш да не разруша целия свят! Страхуваш се от моите думи, защото, ако разруша целия свят, ще засегна и теб! Ще разруша твоята малка илюзийка и идилия! За целия свят говорех!

– Но това звучи налудничаво! Така говорят лудите хора! Притеснявате ме! Като ви гледам, с нищо не се различавате от тях! Имах различно мнение за вас! Досега ви смятах за разумен и мъдър човек!

– Прав си! Така говорят лудите хора и аз с нищо не се различавам от тях. От гледна точка на "нормалните" аз съм луд и не само. Те, "нормалните", биха казали, че имам мания за величие, че Егото ми е огромно и постоянно се разширява, че имам комплекс за незначителност и непълноценност и затова говоря така, че болезнено се нуждая от разбиране и съчувствие, че търся с някого да споделя мислите си. Мнението на "обикновените" хора не и валидно за мен. "Обикновените" хора биха били прави по тяхната си логика, но биха грешили, когато това се отнася за такива като мен.

Аз разруших света и създадох собствен Път! Той не е нито религия, защото няма нужда от последователи, нито духовно учение, защото всъщност не уча никого на нищо. Аз изведох единствено и само своя Път, но знам, че нито мога да го преподам, нито да го обясня. Този Път не може да има последователи. Всъщност може, но не бива, защото тогава би се превърнал в религия. Досега това е ставало много пъти с останалите религии. Някои от днешните религии са създадени по този начин – не от "учителите", а от мързеливите им, тесногръди, недостойни ученици, които са превръщали Пътя на своя "учител" в религия. Това, за което говоря, може единствено да се живее. Всеки човек трябва да живее собствения си Път. Ние нито можем да се подкрепяме, нито да си помагаме, нито дори да обменяме информация. Всеки един от нас е сам в Пътя си. Това е Личен път, в който всеки сам е господар на действията си. За да не бъдеш роб на постъпките си, трябва да си господар при вземане на решенията си. Всеки сам си създава морал, религия и се бори непрекъснато с нещата, които са му привнесени отвън. Аз говоря за Път, в който всичко е осъзнато. Всеки миг се преживява в пълно съзнание и творейки го. Аз живея като непрекъснато премахвам нещата, които ме карат да се "хлъзгам" по повърхността, като не робувам на обществените закони и мненията на други хора.

– Като всеки сам живее в собствения си свят, как тогава общувате? – отново се престраши да пита Атанас.

– Ние общуваме и дори се обучаваме, ако това въобще може да се нарече обучение – индиректно. Всеки един от нас излъчва сигнали и оставя следи, които събуждат нещо у другите. Тези косвени знаци "отключват" вратички в другия.

Ние общуваме чрез следи, които оставяме в пространството и времето. Някой ден някой друг като нас ще попадне на тях и ще ги разпознае. Тогава той ще разбере, че не е сам, че има и други като него.

Наричам тези знаци следи, защото когато ги откриваш, не е задължително човекът да е там. Но дори да е там, ти трябва да престанеш да го виждаш, за да останат само следите. Ние така или иначе можем да видим само следите.

– А след това, учителю? – отново попита Атанас.

– Нищо! Нищо повече от това! Ние можем да общуваме само дотолкова.

– Това, за което говорите, някаква дервишка практика ли е? Трябва ли човек да се уедини в пещера, за да следва този Път?

– Не, не се заблуждавайте! Не ви говоря за някаква дервишка практика, нито измислям оправдание за това, че съм отшелник и съм се сврял в тази пещера. Аз не съм отшелник, защото живея в пещера. Аз съм отшелник, защото избрах да съм извън обществото, извън света, но не само това. Аз бях призван да разруша този свят! Аз съм Махди! Аз съм Месията! Аз съм Втория Исус Христос! След мен ще настъпи Съдния ден или Страшния съд! След мен ще настъпи краят на света! За мен се споменава във всички религии! Всички хора досега са чакали появяването ми! Наричали са ме Месия, Махди, Втори Исус Христос и всички писания досега са били писани заради мен! Аз ще бъда последната точка, печатът на Светата книга, която евреите наричат Таурат, християните – Библия, а мюсюлманите – Коран! Всички тези книги са ал-Инджил! Това е световната, божествената книга и аз ще бъда нейният край!

Сега живея в тази пещера, но не винаги е било така. Някой ден също няма да бъде така. Не живея в пещерата, защото искам да се оттегля от света. От много години аз не съм в този свят. Аз присъствах в света и в живота си, но всъщност бях отсъстващ. Аз бях отшелник и когато бях сред приятели, и когато се намирах сред хората, и когато живях на една улица в Истанбул, и когато обикалях султанския сарай, и в битките, и в пътешествията си. Аз се носех като сянка през живота си. Бях кух от съдържание. Живеех живота на някого другиго. Отначало мислех, че това е така, защото съм натоварен със специална мисия. Трябваше да минат много години, за да разбера, че винаги съм бил гост в собствения си живот и винаги съм бил сам, живях сам и бях само и единствено себе си.

– Кога започна всичко това, учителю?

Риз баба млъкна и се замисли. Явно въпросът на Иван го върна назад във времето, някъде там дълбоко в неговите спомени.

– Всичко започна толкова отдавна, че вече не си го спомням! Може би съм го забравил или се е размило, но започна тогава, когато се разделихме. Тогава, когато скочих в бездната.

Изведнъж думите на стареца наистина започнаха да звучат като на луд човек, като бълнуване.

– Толкова отдавна бе всичко. Всичко започна, когато реших да скоча в бездната. Когато застанах на ръба на "Дяволското пръскало" и скочих, а после попаднах в "Дяволската дупка".

– Но, учителю, пещерата, в която сме, се нарича така?

– Да, всичко започна точно от тук, преди толкова много време и явно пак тук трябва да завърши – старецът говореше и очите му бяха широко отворени, но той не виждаше. Явно пред очите му, вътре в него, вървяха някакви негови образи и картини. Момчетата го гледаха и разбраха, че той отсъства. Сега те като че ли по-лесно приеха идеята, че всеки човек може да има собствен свят и този свят няма връзка със световете на другите хора.

Скоро на Иван му се стори, че Риз баб мълча достатъчно и той попита:

– Учителю, вашето учение е толкова странно, ту ми се струва, че ми се изяснява, ту го губя!

– И когато го загубиш, решаваш, че аз нещо съм се заблудил. Това учение е едно непрекъснато навлизане в себе си. При него постигането на нови знания винаги е свързано и с Път навътре в себе си. Но не е лесно да опознаваш себе си, да се разрязваш и накъсваш на малки парчета. Не е лесно да бъркаш в душата си и да късаш жива плът от себе си. Не е лесно и понеже боли, коства големи усилия. Много хора се опитват да се дистанцират и да си внушат, че това, което правят, се отнася за някого другиго.

Всеки човек според възможностите си навлиза до различно ниво в думите ми. Запомни ги! Колкото пъти се сетиш за думите ми, толкова пъти ще ги разбираш по различен начин! Би било хубаво тези думи някой ден да се запишат, за да могат да се четат!

Така ще има хора, които, като чуят тези думи, ще си кажат: "Колко мъдро!", а други ще кажат: "Пълни глупости!" Тези, които се затруднят от философията, ще кажат, че са объркани и аз съм виеват оратор. И едните и другите ще са еднакво далеч от същността на учението, защото това, което е заложено в думите, е много дълбоко и всеки достига до различно ниво. Разбира се, и едните и другите ще са прави. Това зависи от всеки един човек. Когато слушаш тези думи, не бива да отхвърляш или да решаваш, че щом не го разбираш това са глупости. Мисли и се опитвай да следваш Пътя си! Не давай квалификации! Не си позволявай да имаш отношение или да мислиш, че думите, които чуваш, са объркани! Не проявявай високомерие!

Когато нещо в това, което казвам, не им хареса, хората веднага са готови да ме обвинят, но никога не обвиняват себе си, защото това означава да признаят нуждата от полагане на още усилия. Не ви ли се е случвало да си помислите, че аз нещо греша, а вие сте прави? Хората много често бъркат "Това не го разбирам!" с "Това не ми харесва!" и "Това не е хубаво!".

– Да, случвало ми се е! – потвърди Атанас и наистина си спомни много такива случаи.

– Когато ти се случи пак, опитай се да си представиш, че не аз греша, а ти!

– Но в този момент съм сигурен, че е така.

– Именно с това трябва да воюваш. Тази твоя сигурност идва от нещата, които смяташ, че знаеш. Трябва непрекъснато да "сечеш" в основата си. Трябва да удряш в корените на твоето дърво. Ако искаш истинска промяна, трябва да изследваш себе си и никога да не допускаш мързеливият човек в теб, дяволът в теб да ти шепне на ухо, че си прав, че човекът срещу теб греши.

– Но, ако наистина е така? Ако наистина грешите?

– За да не стават грешки, когато двама души общуват, трябва и двамата да са с тази нагласа. Така никой няма да се опитва да се възползва от другия и е невъзможно да се допусне грешка. Когато говориш с друг човек на такива теми, не бива да искаш да му внушиш нещо или да го учиш. Всеки говори с другия чрез Силата, без директна намеса в неговия свят. Така той нито иска, нито може да те излъже и подведе, защото, макар да говори с теб, той най-вече води диалог със себе си и в този момент мисли за собствения си Път и развитие. Когато ти си на собствения си Път, никой не може да те измести от него.

– А какво е Път?

– Път е, когато хората живеят според философията си, религията и вярата си. Когато обаче живееш според религия или вяра, според предварително зададени канони, Пътят е мъртъв, защото това не е твоят Път, а Пътят на някого другиго. Когато използвам понятието Път, говоря за Пътя, който всеки човек следва и в същото време твори. Този Път няма дължина и посока, той е жив и гъвкав. Повечето хора го възприемат като нещо вече изградено, което има дължина и посока и трябва някъде да ги отведе. Това обаче не е така. Житейският Път не води до никъде. Той е просто Път. В Пътя винаги има пътуващ. Много хора скоро се разочароват от Пътя и започват да го обвиняват за това или онова. Те правят това, защото не виждат, че сами са си виновни за всичко. Някога, вместо да следват нещо мъртво и построено от други, е трябвало да се разбунтуват и да го разрушат, а след това да го изградят и да тръгнат по него, но тогава на тях това им се е струвало трудно, а сега са недоволни.

Аз говоря за Пътя, който всеки сам съзидава. И така вървящият сам се създава чрез Пътя си. Като вървиш по този Път, скоро откриваш, че Път без Човек не може да има. Но не само това. Път без вървящ по него Човек също е невъзможен. След това се разбира, че всъщност Път няма, а всичко е изява на един творящ себе си "вървящ".

Пътят и всяка крачка по него е едно извеждане от равновесие, загуба на старите неща в полет към "новите". Някои биха казали, че това е падане. Да, така е!

– Не разбирам, учителю?

– Стига с това "учителю"! Ако вие имате нещо, което смятате, че е Път, но не се движите по него, тогава това не е Път, защото не ви води никъде. Път, върху който има застанал стоящ човек не е Път, защото Човекът определя това дали е Път или просто някаква площадка. И чак след като Човекът тръгне, това се превръща в Път. Знаете ли какво представлява ходенето? – като каза това, старият мъж пъргаво се изправи. Само за миг си пролича колко пъргав и жизнен е той. Това толкова контрастираше с думите, които говореше досега Риз баба.

– Всеки човек е привързан със старите си знания. Тези връзки означават сигурност и стабилност. Много хора смятат, че тези връзки са те самите. Наричат ги с най-различни имена, най-често – принципи или опит. Според тях те са полезни, но според мен не са. Тази сигурност, тези знания, постигнати или внесени отвън, са смърт за всеки човек. Те пречат да вървиш напред, да приемеш нови знания или да добиеш ново описание на света. Те привързват човека към старите знания и постулати. Това е нещото, с което трябва да воювате, защото тези "врагове" са скрити. Важна част от намирането на вашите собствени истини е като първо откриете невидимите и неуловими, скрити, заучени и приети истини, зад които сте се прикривали.

Когато стоите на два крака, вие имате всичко това, но нямате развитие и живот. Ходенето е едно контролирано извеждане от равновесие. Всеки един от вас се накланя напред и ходи, но не пренася центъра на тежестта на тялото си към единия или другия крак. Това е ходенето, това е развитието. Едва когато това се направи, има Път.

Много хитреци ги е страх да направят това и пренасят центъра на тежестта от единия крак към другия, едва след това вдигат крак. После се опитват да направят същото с другия крак – като каза това, Риз баба смешно пренесе тежестта на тялото си на единия крак. После, с някакъв страх и като опипваше замята е вдигнатия си крак, стъпи, а чак след това пренесе тежестта си върху него. Момчетата се засмяха, защото учителят приличаше на голяма смешна птица.

– Всичко това може да се каже и по друг начин. Когато имате принципи, вяра или стабилност и сигурност, вие сте като хора, които са се хванали за ръба на една пропаст. Държите се за старото и се чувствате сигурни. Така обаче като висите нямате никакво развитие. Цялото това упражнение е обречено и то ще доведе само до едно – до падане в пропастта.

По някое време някои хора искат да променят нещо в живота си. За съжаление в повечето случаи те се опитват да сменят една стабилност с друга, един ръб с друг, като смятат, че там ще намерят свобода. Да, но те не искат да загубят старата сигурност, защото нямат никакви гаранции, че отсреща въобще има нещо. Така голяма част от хората се държат с едната ръка към старите неща, а посягат с другата към новите. Дори да се хванат, те остават разпънати между двата ръба и висящи над пропастта.

Истинските хора са тези, които имат силата да скочат. Те скоро разбират, че друг ръб на пропаст не им трябва. Всъщност скоро осъзнават, че пропаст не съществува, а ние сами я изграждаме. Това са нашите страхове и граници. Истинската свобода е в това да летиш и да се рееш.

– Това го разбрах! – ентусиазирано извика Иван. – Разбрах!

– Сега ти се струва лесно, но скоро ще разбереш и това, че да кажеш, че си разбрал, е много по-лесно, отколкото наистина да си го разбрал. И че всъщност няма значение дали си разбрал, а дали го правиш.

Това е ходенето по Пътя. Затова ви казах, че Път има само за Ходещия Човек. Ходещият Човек създава Пътя, но скоро разбира, че истинският Път не е в това да вървиш. Вървенето е безполезно и тогава Ходещият Човек се обръща към себе си. Така Пътят се свежда до точка. Това се нарича "Път без Път".

Човекът е важен и той определя Пътя и всичко останало.

– Но, Риз баба, това много прилича на първоначалното състояние!?

– Така е, но трябва да се измине Пътя! Човек, който е направил това, веднага се отличава от останалите.

– Как бихме могли да го различим?

– Вие не бихте могли. Такъв човек може да бъде познат само от друг човек като него. "Обикновените" хора не могат да различат този човек от обикновения шарлатанин.

- Тогава как обикновените хора могат да бъдат учени от Истински учители?

– "Обикновените" хора не могат да познаят такъв човек. Дори да го срещнат, те няма да го разпознаят. Те не търсят такива учители, защото тяхното понятие за учител отрича тези хора. Така те търсят учител, който може да ги научи на това, което те искат да научат. Всъщност това, за което ви говоря, не може да бъде научено.

Вие сте дошли при мен и се подлагате на всичко това, защото искате да научите нещо повече за този свят и за себе си. Наистина, вашата майка ви изпрати при мен, но все пак вие положихте лични усилия. Ако не ви беше поне малко интересно, отдавна вече щяхте да спите. Кажете какви искате да бъдете?

– Аз искам да стана силен! – каза Атанас.

– Силен? Защо ти е да бъдеш силен?

– Ей така!

– За да бъдеш силен, това означава, че искаш да се сравняваш с останалите и да бъдеш по-силен и по-добър от тях. Силата винаги означава да властваш.

– Аз не искам да властвам, а само да бъда силен! Силен за себе си.

– Сила просто така, сама за себе си, няма. Силата има смисъл само когато я съпоставиш с нещо друго и твоето е повече. Това е смисълът на силата. Силата означава власт. Но готов ли си да властваш над останалите? Знаеш ли дали ще можеш да контролираш силата си и дали ще можеш да я използваш за добри дела?

– Ще мога! – категорично отговори Атанас.

– Откъде знаеш? – попита Риз баба и разтвори ръце.

– Аз съм добър човек. По природа съм такъв.

– Човек по природа е всякакъв. Никой не е само добър или само лош. Във всеки един от нас има и добър, и лош човек. За съжаление силата събужда лошия човек в нас, онзи, който е деспот и тиранин.

Сигурен ли си, че когато придобиеш голяма сила, а след това благодарение на нея и власт, няма да се промениш?

– Сигурен съм! – твърдо отговори Атанас.

– Тези, които са най-сигурни, най-лесно стават жертва на силата, защото дори тази твърдост, която демонстрираш, е слабост и нищо не означава. Някой ден дори да постигнеш сила, ти ще си останеш едно слабо човече и със силата няма да съзиждаш, а ще рушиш. Докато си малък човек, не можеш да постигнеш истинска сила, защото ти ще се нуждаеш от голяма част от нея за лично ползване.

– Добре тогава, какво да поискам?

– Трябва да поискаш да имаш себе си. Да познаваш себе си и чак след това можеш да имаш всичко останало.

– Добре тогава – намеси се в разговора Иван, – аз исках да кажа точно това! Искам при всяко положение да имам себе си! Искам където и да отида, каквото и да правя да запазвам самообладание!

– Това не може да стане! За да имаш себе си, трябва да се отделиш от света и обществото. За да имаш себе си, трябва да загубиш родителите си, приятелите си и жените или мъжете, които те обвързват. Връзките към тях отнемат свободата ти. Така привързан никога няма да имаш себе си. Да скъсаш сега, когато го говорим, изглежда много лесно, но не е така. Много е трудно да се отделиш и да скъсаш. Това коства огромни усилия. И само отделен от другите, можеш да имаш себе си. Но трябва да знаеш, че път назад не съществува. Никога вече няма да можеш да се върнеш и да бъдеш това, което си бил. Това няма и да ти е нужно.

– Това искам! – размечтано каза Иван.

– Искаш! Използваш твърде лесно тази дума. За повечето хора това е най-използваната дума. "Искам това!", "Искам онова!", цял живот "Искам!". Това е първата дума, която произнасяме като деца. След "мама" и "татко", следващата дума е "Искам!". Някои хора смятат, че само като кажат "Искам!", ще постигнат това, което искат. Турците имат една много хубава поговорка: "Дори хиляда пъти да кажеш халва, от това в устата ти няма да стане по-сладко!"

Някои хора цял живот не порастват и постоянно само искат. Това е характерно за малките деца. Повечето, дори когато станат възрастни хора, не порастват и никога не спират да "искат". Те искат пари, здраве, дълъг живот, къща, още по-голяма и хубава къща, кон, още по-хубав кон, жена, още по-хубава жена, още една жена и още една, още по-млада жена... Искането е проявление на Егото и то няма край.

Повечето хора искат, но сами не осъзнават какво точно искат. Това е така, защото не знаят какво ще им коства. Те не знаят каква цена трябва да платят.

– Каква е тази цена, учителю?

Риз баба го погледна с проницателните си очи и като че ли го прониза.

– Ти какво си готов да платиш? – попита той Иван, като го гледаше все едно натискаше е поглед корема на момчето.

– Как така какво съм готов да платя?

– Какво си готов да платиш, за да постигнеш всичко това, за което ти говоря?

– Пари ли?

– Всичко! Какво си готов да платиш?

– Готов съм да заплатя с любовта си!

– Любовта?! Тя няма стойност тук! Твоята любов не струва! Пътят не се нуждае от любовта ти!

– Готов съм да платя с вярата си.

– Вярата ти също не струва! Тя няма стойност! Никой не се нуждае и не се интересува от верите ти! В Пътя вярата не съществува! Нещо друго?

– Друго, друго... готов съм да дам времето си.

– Времето ти също няма стойност! Докато си извън Пътя, времето няма значение! Време започва да има, когато стъпиш на Пътя! Тогава то започва да има значение за Пътя!

– Нещо материално да дам?

– За Пътя нищо материално няма значение!

– Тогава то какво се оказа, че аз нямам нищо ценно, което да предложа!?

– Това притеснява ли те?

– Да, винаги съм мислил, че съм умен човек и имам големи духовни сили.

– Да, но само така си мислил. Така си се успокоявал. Ето, че няма какво стойностно да предложиш.

– Това е много потискащо, Риз баба!

– Така е, но така стоят нещата.

– И какво излиза, че нищо не мога да предложа, за да постигна Пътя, така ли?

– Това е от тези въпроси, чиито отговор няма значение. Смисъл има самият въпрос. Не търси отговор на въпроса, а се опитай да унищожиш въпроса! Ако направиш това, един ден въпросът няма да има значение за теб...

Ще ти задам въпроса по друг начин. Ще те попитам така: Какво е най-ценното нещо, което си губил досега?

Иван и Атанас се замислиха. Скоро те понечиха да отговорят, но Риз баба само махна с ръка. Момчетата замълчаха и разбраха, че това е въпрос от онези, които нямат нужда от отговор...

Всичко, което говореше Риз баба, бе изключително и момчетата скоро се убедиха в това. Старецът имаше способността да извлече мъдрост и от най-простото нещо, и с най-простия пример да илюстрира думите си. Така всичко, което казваше, добиваше вид на притча. Докато слушаха, момчетата се научиха винаги да са нащрек, защото понякога зад привидно простите неща, които дервишът говореше, се криеха дълбочина и мъдрост, които момчетата в началото не успяваха да прозрат.

– За хората на Пътя има само един начин да вървят по него. Отначало трябва да тръгнат, а това става като преместят крака си – каза Риз баба.

Момчетата се засмяха. Явно това, което им казваше дервишът, им се струваше безсмислица. Това бе ясно за всеки човек.

– Да, да, не се смейте! Точно така е! Знам, че ви се струва смешно, но слушайте сега, за да разберете какво имам предвид!

За да се наречете хора на Пътя, това означава, че се движите по Пътя. Всеки Път се състои от крачки или изминато разстояние. Вярващите хора и тези, които в живота си не са се замисляли за духовността си, стоят на място и не могат или не искат да помръднат. Те са като вкоренени. Много малко, единици, са тези, които са прекрачили. За съжаление повечето от тези, които искат да се движат по Пътя, стъпват само с единия крак, после пак с него и пак с него, докато не се разкрачат съвсем и стане невъзможно да продължат. Така скоро те също спират. Пътят е обграден от стоящи и вкоренени хора, които гледат към него с копнеж и мечти. Това е така, защото хората не знаят нещо много важно. Тези, които искат да вървят, трябва да знаят, че всеки човек има два крака.

Момчетата отново се разшумяха. Днес Риз баба говореше само очевидни неща. Нима това бе мъдрост? Старецът като че отгатна мислите им, усмихна се и продължи:

– Знам, че ви се струва смешно това, което казвам, защото смятате, че го знаете. Не си позволявайте да не слушате само защото думите ви се струват познати! Това е капан, в който попадат повечето хора, които искат да слушат за Пътя и за духовното развитие! Те идват, сядат и задават въпросите си, но после не могат да се отърсят от това, което знаят, и слушат с ушите на знаещи хора. Така те чуват само себе си. Скоро разбират, че всичко, което им казвам, го знаят само защото думите са им познати, но не могат да вникнат отвъд тях и да видят новото ниво, което се крие зад думите ми. И те решават, че им говоря банални, познати неща, които те си знаят, и се отказват. Всеки един от тях решава, че повтарям едно и също или че "той това си го знае", но не е така. Това се получава, защото те не разбират това, което искам да кажа на вас.

Всеки вървящ трябва да осъзнае, че за ходенето са му нужни два крака и ходенето е последователно редуване на крачка с левия и десния крак. Единият крак е "постигането", а другият – "осъзнаването". Ходенето представлява постигане и осъзнаване. То е непрекъснат процес на постигане и осъзнаване.

Има два вида хора: едните са кръстосали крака, седят, веселят се, правят си мохабет, говорят красиви неща, мечтаят и очакват. Това са хората на "осъзнаването". Те се опияняват от "умни" разговори, харесват мъдростта, търсят авторитети и учители, крият се зад гърбовете на родителите си. Това са хора, които с лекота говорят за философия, религия, прераждания, езотерика, окултизъм и всякакви други магии, учения и чудеса, но не знаят, дори представа нямат за какво става въпрос, тъй като за тях тези неща са само забавление. Те ги "дъвчат" с години, а понякога и цял живот, като шекер и петмез, без да искат и да могат да ги преглътнат. Такива хора не разбират за какво става въпрос и за тях това е само сладък мохабет на чашка кафе. Те не живеят според нещата, за които говорят и мислят, нямат истински път и в най-добрия случай са прекрачили с единия си крак, например с левия и са се разкрачили. Колкото повече мислят и си фантазират, колкото повече се предвижват напред със същия този крак, наречен "осъзнаване", толкова повече се разкрачват. Това след известно време вече не е крачка, а разчекване и така крачката "осъзнаване" престава да бъде крачка, а се превръща в отрицание на себе си. Тогава започва да се нарича фантазиране, мечта, блян, празнодумие и празнословие. Това са хората, които се опитват да осъзнаят, но всъщност само си представят и преживяват, без да разбират какво е Път и че за да ходиш, трябва да имаш и друга част от себе си, която се нарича "постигане". Да постигаш означава да си даваш сметка за цената, която се плаща. Не просто да говориш за духовност, философия или религия, но да направиш така, че да живееш според думите си. И ако за хората на осъзнаването Пътят е недостижим, той е толкова далечен и за хората, които разчитат само на постигането. Такива хора са дейни. В повечето случаите те са воини, смели и решителни, но при тях също има немалко трудности. Повечето еничари бяха такива. Защото, когато само постигаш, но нямаш ниво на осъзнаване, си оставяш там, където си бил. За съжаление скоро това, че не си осъзнат, се отразява и на постигането ти. Колкото повече се опитваш да постигаш без осъзнаване, толкова повече се обричаш на застой. Така скоро започваш да разбираш, че не се движиш напред.

Аз отначало смятах, че хората на постигането са по-близо до Пътя, може би защото бях деен човек и винаги съм харесвал еничарите повече от мързеливите улеми, талиби и мюриди, които по цял ден седят на топло и разсъждават за това или онова. По-късно трябваше да си призная, че и двете състояния са равностойни. Няма значение с кой крак си прекрачил. След като си се разчекнал, това означава, че не ходиш и не си се придвижил.

Хората на Пътя са много малко. Това са тези, които са осъзнали, че вървенето се състои и от двете неща – осъзнаване и постигане. При тях всяка крачка с левия крак е последвана от крачка с десния и после пак, и пак... Това е ходенето. Път има само за ходещите. Няма значение колко голямо прекрачване си направил, ако не го последваш с другия крак. Слушах много спорове как трябва да започне ходенето, дали с левия, или с десния крак. Няма значение с кой крак ще направиш крачката. Това е важно само за тези, които още не са тръгнали и те в повечето случаи въобще не тръгват. За ходещите това отдавна е загубило значение, защото повечето от тях вече толкова пъти са редували ляв и десен крак, че са забравили с кой са тръгнали.

– При вас как беше, учителю? – попита Атанас.

– Понякога си мисля, че тръгнах с крака "постигане", но не съм сигурен. Скоро разбрах, че тази картина не е съвсем вярна. Всъщност днес аз не мога да отделя постигането от осъзнаването и наричам това общо с една дума – "съответствие". Днес знам, че всъщност крачката никога не е изолирана, дори когато правиш крачката "постигане", ти се облягаш на опорния крак, който е "осъзнаване". Постигането винаги се гради на нивото осъзнаване, което си постигнал, а когато искаш да осъзнаеш нещо, се облягаш на опита си. И така за мен двете крачки винаги са едновременни и няма такова редуване.

– Чакайте, чакайте, учителю! Тъкмо ми се изясни и отново всичко се обърка – каза Атанас.

Риз баба бавно се изправи, като не спираше да говори:

– Това няма как да го разберете. То също е въпрос на осъзнаване и постигане. Сега можете само донякъде да го разберете или да го чуете, но за да кажете, че сте го разбрали, трябва и да го постигнете.

След това старият мъж се изправи и бавно започна да показва на момчетата как ходи. Той правеше това бавно и всичко отначало им се стори някак гротескно, а по-късно и комично. Най-смешно обаче стана, когато след малко Риз баба започна да подскача с двата крака едновременно. Фигурата му заприлича на голям смешен заек. Момчетата гледаха странното представление и се чудеха дали да се смеят и как да реагират. Мъдър ли бе Риз баба, или безумец? Отначало беше говорил неща, които всеки знаеше. По-късно бе обяснил и момчетата бяха схванали донякъде дълбочината на мислите му, но сега отново не знаеха какво да мислят.

Скоро мъжът седна и отново кръстоса крака под себе си.

– Трудно е да разберете, защото се опитвам да ви обясня едно нещо в развитие. Сега слушайте и следващата крачка, защото Пътят не търпи спиране и застой! Това е сложното на обясненията свързани с Пътя, че те изискват да се правят в развитие, следвайки крачките изминати в Пътя. Това обаче за хората, свикнали да мислят и живеят линейно, е много трудно и почти невъзможно. Затова често те схващат само противоречие в моите думи. За тях има противоречие, защото не разбират това, за което ви говоря. Там, където за стоящия и разкрачения има противоречие, за ходещия няма.

Слушайте сега следващото нещо! Път има само за вървящия! Вървящите създават Пътя! Път сам за себе си няма! Движението и преместването създават Пътя!

Разбрахте ли! – попита старецът и погледна момчетата.

– Да! – отвърна Атанас.

– Едва ли! – охлади ентусиазма му Риз баба. – Ако си го осъзнал, трябва да прекрачиш напред! Всъщност кой е по-важен Пътят или Пътуващият? Може ли Пътят да съществува без Пътуващ?

– Не може! – хитро отвърна Атанас.

– Защо? – попита дервишът.

– Вие така казахте.

Старият мъж само поглади брадата си. Той не искаше да спира мислите и "ходенето" по Пътя, затова продължи:

– Може ли да има Път без Пътуващ? Ти каза "Не!", а може ли да има Пътуващ без Път? .

Момчетата мълчаха. От одеве дервишът говореше безсмислици. Старецът знаеше, че момчетата няма да могат да разберат, но продължаваше да говори. Арабите използват нещо, което наричат "молитвата на отсъстващия". Това беше, когато нещата се казват преди още да могат да бъдат осъзнати и постигнати. Отначало на мюрида (ученика) това звучи като безсмислени и често дори противоречащи думи, но по-късно, когато той достигнеше до определено ниво, споменът за тези думи се събужда в него. Сега старецът правеше точно това. Така арабите започваха да говорят на току що родените си деца, още преди те да могат да осъзнаят думите им. Децата обаче слушаха и по-късно думите "избухваха" в тях и се "събуждаха". Така израстването им беше съпроводено със "събуждането на спящите в тях думи". Риз баба знаеше, че съвсем скоро няма да има възможност да води разговори с момчета и да ги наблюдава как те се движат по Пътя, затова се опитваше да им предаде своята силсилa (силсила – дух, духовиа яснота, прозрение, духовно общуване между учител и ученик), като използваше "молитвата на отсъстващия".

Риз баба продължи:

– Може да има Пътуващ без Път, макар той вече да не се нарича така. Всъщност следващият етап на Пътя е да осъзнаеш и да постигнеш разбирането, че Пътуващият, Ходещият никъде не отива и че дори няма преместване. Всъщност всеки човек само крачи, но под краката си има лента, която се движи. Така човекът ходи, но не се премества. Това е истинският Път. Скоро човек разбира, че не целите, към които се стреми, са важни и не това да отидеш на друго място или да избягаш. Всъщност ходенето е вътрешен процес. Пътят, който трябва да изминеш, е вътрешен Път, това е Път навътре в себе си. Скоро разбираш, че колкото и да вървиш по Пътя, ти си сам, а това, което виждаш в далечината и след което тичаш, е твоят собствен гръб. Когато се настигнеш, затваряш Пътя и от линеен го превръщаш в кръг, а после все повече скъсяваш този диаметър, докато не превърнеш кръга в точка. Докато с времето не превърнеш тичането в кръг в обръщане на място. Това е Пътят. Тази част от Пътя се нарича Път без Път. На това ме научиха мавлянитите и техният танц.

– Нищо не разбирам! – призна си Атанас.

– Не е нужно! Само слушай!

– Пътят без Път ли е последната крачка по Пътя, учителю, защото това ще унищожи Пътя?!

– Нищо не може да унищожи Пътя, защото през цялото време Път всъщност не е имало. Така е с повечето неща в моето учение.

– Как така не е имало Път? Вие така отрекохте цялото обяснение, всичко, което ни говорите от толкова време!

– Това, че си се привързал към Пътя, означава, че си спрял в някоя от крачките си. Трябва да продължиш! Това е сложното на вървенето! Не бива да се задоволяваш и да си позволяваш това или онова описание на света да ти хареса! Трябва да продължиш дори когато смяташ, че си постигнал яснота! Знам, че ти хареса описанието на Пътя, което ти дадох, защото разбра нещо за Пътя, защото измина някакво разстояние! В момента обаче, в който спря, веднага се привърза към една част от описанието. Това е най-трудното в Пътя. Спреш ли, описанията на това ниво, на тази крачка, те примамват и те превързват с хиляди нишки към това място. Затова трябва да намериш сили в себе си и да разкъсаш нишките, корените на яснота, спокойствието и сигурността. Много хора си представят ходенето като нещо стабилно. Всъщност ходенето е едно непрекъснато контролирано извеждане от равновесие – като каза това, старецът се изправи и показа колко смешно би било, ако човек стъпва последователно на единия или другия крак. Той се наведе леко напред, а след това с лекота направи две-три крачки.

– Това е ходенето контролирано извеждане от равновесие. Докато ходим, не бива да имаме пристрастия или яснота. Повечето хора си представят себе си не като хора, които бързо стъпват от ляв на десен крак, а като ходещи дръвчета, които вместо крака имат коренища и след всяка крачка спират, оставят корените им да се впият в земята, за да им дадат стабилност, а после пак прекрачват. Това ходене е много бавно, мъчително и е свързано с непрекъснато късане на връзки, които сам си изградил. Има обаче и други хора, за тях ми говореше майка ви. Наричат се змейове. Те могат да летят и така, докато обикновените хора са дръвчета или просто ходещи, хората-змейове летят.

Има и следващо ниво след Пътя без Път. да изминеш Пътя без да помръдваш, да стоиш неподвижно, но да се движиш. Това е да бъдеш себе си, без да си.

– Има ли и още крачки по Пътя, учителю? – на Атанас му се струваше, че съвсем леко прозира идеята на стария дервиш. Той не можеше да си я изведе и ясно да я формулира, но се докосваше до дълбочината в думите на Риз баба. Поне така му се струваше.

Старецът се усмихна и каза:

– Аз не мога да ти покажа дори една крачка от Пътя, а той е безкраен! Много хора смятат, че когато завъртят една обиколка в себе си, вече познават Пътя и знаят всичко за него. Това е така, защото те са плоски и елементарни хора. Те са пленници на думите и смятат, че знаят всичко. Те са смешни и недостойни, защото техният свят, техният Път е двуизмерен, плосък и линеен.

Всъщност ние сме като коне, които препускат в един кръг и тичат все по-бързо и по-бързо. За "плоските" хора това е безсмислено въртене в кръг. Те казват: "Какъв е смисълът да се бъхтя да тичам в кръг? Вече познавам всичко в този Път!" Такива хора обаче винаги бягат само по периферията на кръга и не могат да осъзнаят, че трябва да тичат към центъра. Там, в центъра на кръга, е същността.

– Разбрах! – решително каза Атанас, защото му се стори, че има яснота.

– Но, дори и това не е вярно – продължи, без да го слуша, Риз баба. Всъщност Пътят не е двуизмерен. Когато аз тичам в кръг, за "плоските" линейни хора това е точно така. За тях моето тичане като обезумял е тичане в кръг, а за мен това е тичане по спирала, защото за мен Пътят не е двуизмерен. Гледано отгоре аз тичам в кръг, но погледнато отстрани, обемно, аз тичам по една спирала, все по-нагоре или надолу, няма значение. Има два вида спирали. Едните са като пружина. При тях движението винаги е еднакво отдалечено от оста им. При другите спирали, освен движение нагоре или надолу, има и приближаване към оста им. Движението по Пътя може да стане по единия или по другия начин. Когато е по втория начин, на "плоските" хора ще им изглежда като тичане към центъра на кръга...

На другия ден братята очакваха Риз баба да продължи този разговор и нещата да им се изяснят повече, но той подхвана съвсем друга тема. Атанас си даваше сметка, че през вчерашния ден Риз баба им бе показал как едно мнение и описание може да се развива в разговора, а не просто да описваш това, което смяташ. Атанас предпочиташе описанията, в които старецът говореше логично и не използваше много понятия като Бог, имена на светци и идеи на исляма. Сърцето му всеки път се свиваше, когато чуеше как дервишът използва идеите от християнството и споменава Исус Христос, но му ставаше неприятно, когато старецът говореше и за исляма със същата лекота и незачитане вярата на хората. Днешният ден бе от тези, които Атанас не харесваше.

– Още по-сложно е – каза Риз баба като че ли продължаваше някакъв свой разказ или спор със себе си. – Ние, хората, с душата си вървим по един Път, а с телата си, в живота на тия тела, вървим по друг Път, който обаче само изглежда, че е различен. Душата на човека е тая, която "върви първа". Тя дава насока на Пътя и на стъпките по него, дори и на тия човеци, които живеят сякаш са я загубили и самите те са се изгубили в мрака на изживяването си. Душата на човека живее и "вижда" различно. Тя също си има "свой свят", в който съществува като душа и там тя се чувства като "у дома си". Този неин свят е непознат и странен за нас, свикналите да гледаме на света като на твърдина, живот или смърт, страдание или болка. И все пак именно от света на душата се управлява и животът ни като хора. Това става като душата на всеки човек управлява живота ни тук на земята, какъвто си го представяме и виждаме. Дори в този момент, сега да говорим, да сте точно вие тук, за да съм аз това, което съм в този момент... да се случва всичко това, са били нужни много години на особени случвания, на събития, които сякаш изглеждат отделени, случайни, хаотични, умни или глупави, смешни или тъжни, безсмислени или поучителни... Помислете колко неща е трябвало да се случат, за да сте точно вие двамата в този момент тук. От колко много подробности и сякаш безкрайни малки неща е зависело вие сега да сте до мен. Тук, на това място, по този начин, с тия очи да ме гледате...

Така душата на човек живее в свят, където живеят всички човешки души. И там те са взаимно преплетени в особени връзки, по един магичен начин. А тия връзки тук на земята, в нашия познат живот, се превръщат в познанства, приятелства, омраза или обич между деца и родители, между напълно непознати или пък такива, живеещи заедно... за определено време. Всички промени, развития или западане, всички случки в живота на човека, първо се случват в света на душите ни. И като се случат там, душите се свързват или разделят, или пък между тях остават връзки и чак след това се случват тук на Земята, в познатия ни живот.

Нишката на съдбата на всеки човек е онова, което е животът на душата в нейния си свят. И като се говори за Път и Пътуващ, пътуването не е като да отидеш от едно село до друго, или да пътешестваш до непознати земи и народи, а е нещо съвсем различно. Защото където и да отидете, колкото и да вървите, всеки от вас носи душата със себе си и именно тази душа е това, което определя живота му. И ако нещо вътре във вас се бунтува или пък остава неудовлетворено, дори да се опитате да избягате, няма къде да отидете. Защото където и да отидете, колкото и далече да е това, винаги ще носите душата си в себе си. Защото душата ви дава крака и ви кара да се движите.

Някои хора са на по-високо духовно ниво, успяват да погледнат по-дълбоко в душата си и да чуят тънкия ѝ глас. Понякога този глас е странен и се чува насън или достига до нас чрез думите на друг човек, чрез вятъра в гората или с нашепването на листата. Когато този вътрешен глас иска да ви каже нещо, ще намери начин за това. Ако човек не го чува, душата се свързва с друга душа, която има връзка с този човек. Чрез нея той предава посланието си на човека. Ако човекът не е готов, дори по този заобиколен начин да получи това послание, ще се променят "случайности" в живота му, точно такива, от които той е зависим, и той ще разбере.

Аз съм човекът, който ще ви каже неща, които всяка зряла душа вече е разбрала. И затова моите думи, независимо дали сте ги разбрали, ще останат във вас. И когато дойде времето, те ще се "сътворят" в дела, в мотив да правите или не, да изберете или не. Аз съм само посланик, който се оставя да е използван от вашите души. Чувам гласа им, повика им и се отзовавам на тях. Така някой ден и вие ще кажете или направите нещо, което да е породено от повика на друга душа.

Искам да ви кажа нещо и за "гласа" на душата във всеки един от вас. Когато Егото е заслепило ума и чувствата на човека, когато е разпалило пожара на живот, потънал в изживяване, тогава гласът на душата се губи в толкова "шум". В главата на всеки човек Егото говори с различни гласове, случки, спомени, представи, мечти, рисувайки картини... Всичко това е преплетено с образите на родителите ви, приятели, "важни" хора или просто образи-фантазии. Този шум никога не спира. Егото се стреми да ви обсеби, бори се да бъде център на внимание и затова държи вратата към душата ви затворена и вие не чувате гласа ѝ.

Понякога се случва Егогласовете в главите ни да затихнат. Това като че ли става само, без ние да го правим. Но всъщност го прави нашата душа. Тя прави така, че ние да изживеем нещо много силно, толкова разтърсващо, че умът да се обърка и дори за малко да се изключи. И дори да са само мигове, заедно с ума се изключват и тия гласове, е които той заглушава душата ни. Често в тези моменти в главата на човек сякаш проблясва светлина и изведнъж добива усещането, че някаква мъгла се разсейва и започва да вижда ясно, и много надалеч. Изведнъж мислите му стават кристално ясни, започва да вижда толкова много неща и прозира колко е голям светът, разбира скритите тайни, които движат него и Вселената. Той сякаш проглежда с очите на Бог – вижда всичко, вижда надалеч, в безкрая. Не чувства, не се страхува, не се тревожи за нищо...

Именно така живеят хората, които имат връзка с душата си. Хората, които намират начин да накарат гласа на Егото да стане слаб и по този начин живеят с душата сред хората, в тялото на човек, чрез гласа на душата си те различават в себе си Егото и Аза. Но какво се случва в другите, които са просто "прекъснати"? Понеже тези мигове на тишина са редки или случайни, веднага след тях шумовете се завръщат и прекъсването минава като нещо странно и необяснимо. Усещането е като за сън, който не можем да си спомним, нещо мъгляво, маскирано като мимолетна фантазия. Така те не могат да разберат какво се е случило. При някои хора душата им прави по-често такива "прекъсвания", те започват все повече да ги забелязват и да привличат вниманието им. Това ги кара да се самонаблюдават и да опитват да запомнят какво им се случва. Осъзнаването на тези мигове на "прекъсване" започва да става все по-задълбочено и познато. Интересът на човек към тях става все по-значителен. Това се случва постепенно и се натрупва с времето.

– Учителю, защо тогава душата на човека не направи веднага каквото е нужно и да спре гласовете на Егото, за да отвори вратата на гласа си? Нали тя определя всичко, нали има силата да реши какво да се случва тук? – попита едното момче.

– Аз също имам въпрос – обади се другото.

– Един по един – отсече Риз баба. – Въпросът е много точен и на място. Благодарен съм, че въобще разбирате думите ми. Но, за да отговоря, трябва да ви обясня нещо, което не мога да опиша и което излиза отвъд това да си говорим за тайните на живота. Това нещо най-лесно мога да нарека Дух. Думата ви е позната, нали? Много хора я използват, правейки се, че им е ясна. Душата на човека не е Духът. Духът е онова, от което произлиза самата душа, от което е изграден светът на душите, а оттам и човешкият свят. Духът пронизва всичко това. Ако си спомните как описах връзката между света на душата и света на хората и казах, че светът на душата е по-големият свят и затова той управлява нашия свят. Именно така светът, в който "живеят" душите на всички същества, а не само на хората, прави така, че да управлява и да се отразява в света, в който всички живеем. Каквото е отношението между света на душата и човешкия свят, такова е и на Духа спрямо света на душата. Духът пронизва всички светове. И ако приемем, че всичко, за което говорихме, стои в една голяма къща с много чардаци, то на най-високия стои Духът, на по-ниския – светът на душата, а на земята е човешкият свят, където живеят телата ни и който виждаме с очите си на хора. Важното е, че колкото по-висок е етажът, толкова това, което се намира на него, е по-широко и управлява долния етаж. Точно както царят в царството, който е на върха и управлява всички под него – царските поданици и придворни, а те – подчинените си. А най-отдолу, там, където са селяните, няма по-ниско ниво и те няма кого да управляват. Тях ги управлява царят, чрез многото си придворни. Понякога обаче придворните се опитват да правят не това, което им е наредил царят. Те се опитват да бъдат нещо като царе на подчинените си. В света на Егото това е възможно, но Духът управлява всички светове, дори когато не разбираме това.

Хората, конто започват да стават различни и по-задълбочени, се замислят за всички тези неща. Независимо къде се намират всички хора, те живеят вътре в себе си. По подобен начин и вътрешният свят е изграден от един материал. И хората, които започват да обръщат внимание на начина, по който е изграден вътрешният им свят, са тези, на които душата им все повече им напомня, че чуват нейния глас. И колкото човек е по-близо до себе си, толкова по-близо до душата си е. И той вече не само чува гласа ѝ, а може и да гледа през нейните очи. Такива хора изглеждат странни в очите на другите. Те виждат и чуват неща, които другите не могат, и прозират през събитията. Често виждат неща преди да са станали, защото в света на душата всичко се случва предварително и едва след това се материализира в нашия свят.

Искам да ви кажа още нещо важно. Има нещо, което всяко дете, за да живее сред хората, за да е част от другите, прави със себе си. Когато то се ражда, вратата към душата му все още е отворена, но после хората му насаждат един свят, в който вратата към душата му все повече се затваря. Но колкото и да е заглушен гласът ѝ, тя присъства и го управлява. И това, което се случва, докато затваряме вратата, оставя в нас нишка. Чували ли сте за нишката на Ариадна? Всеки човек има такава нишка и с нейна помощ може да се измъкне от лабиринта, който представлява неговият живот и да се спаси от Минотавъра, който е част от нас самите. Чрез тези легенди някои странници, живели преди мен, са оставили следите на живота си. А "малките хора" ги пренасят като легенди, предания и митове, които пък сред тях са именно потребните. Така културата на груповите хора се използва за "преносител" и поле за следи на съвсем друг тип хора – на хората Странници. Тези следи могат да бъдат разпознати и да се разчетат единствено от друг Странник.

И така във всяко дете, във всеки човек, душата намира начин да намери пролука в света на Егото и да извести за себе си. Когато човек е "обърнат" към себе си, може лесно да се научи да разпознава гласа на душата си, чрез вече споменатата "нишка", която никога не може да се прекъсне. По тази "нишка" протича нещо от душата към света на Егото. Именно тогава се появява онова интересно нещо, което ще нарека Честност.

Честността е най-страшният враг на Егото. Именно честността е това, което още от деца затваряме от другата страна на "вратата". Всички ние живеем в свят, в който хората не са честни към себе си, а от тук и към другите. За да живеем в този свят, се налага още от малки да се разделим с честността си, а тя е частица от душата ни. Когато едно дете, принудено от слабостта си, допусне да го възпитават, тогава най-важните за него хора – майка и баща, правят това за него. Това са най-важните неща за всяко дете, но то не може да осъзнае това, лесно се подмамва и оставя честността си в свят, в който въобще я няма. Свят, който съществува именно защото няма честност. Най-лесният начин да разберете това е чрез скритите неща. Вижте колко много пъти в живота ви се налага да криете или премълчавате различни неща от живота си. Мислите си, че го правите в името на едно или друго нещо, но тайните на всеки човек тръгват от идеите му за света, от самия него. Тайните в човека, тайните между хората, тайните между народите и държавите, всичко е обхванато в тайни. Защото това е царството на лъжата. Няма човек, който, тръгвайки по Пътя към себе си, да не е открил колко много лъжи трябва да изрича и да изживява, колко много тайни трябва да пази и да се прикрива. Целият свят на Егото е изграден от лъжа. Дори най-близките хора се лъжат помежду си, често без дори да осъзнават това. Това става, защото преди всичко не сме честни със себе си, защото сме загубили връзката е душата си и от многото лъжи преставаме да разбираме кога лъжем.

Още от малки се учим да лъжем в името на желания, блянове или поради изгода. Лъжа е всяка религия, всеки ритуал, всяка отвлечена идея и приказка. Но ние, хората, имаме нещо в нас, което по някое време казва: "Какво правя? Защо трябва да го правя? В името на какво?" Лъжата на всеки човек се разпространява в целия свят и заедно с лъжите от другите хора се сливат в голямата, световна лъжа. През целия си живот хората биват разкъсвани от лъжата, но не могат да спрат, защото тя е като коварна мрежа, от която не можеш да излезеш, щом веднъж си уловен. Когато излъжеш за пръв път, след това не можеш да си признаеш, после лъжеш, за да скриеш първата лъжа, после пак и пак. Но както се раждаме в света на лъжата, така всеки човек носи в себе си и "убиеца" на всички лъжи – Честността. Егото на всеки човек живее най-добре в света на лъжата, защото я създава.

Най-голямото предизвикателство за всеки човек е да стигне до точка, в която да си даде сметка, че не може повече да понесе безкрайното унищожително бреме на лъжата – най-вече към себе си.

Нито едно геройство, нито една битка, нито едно препятствие не може да бъде преодоляно, ако човек не успее да постави Честността пред себе си и да я използва, за да се събуди за света на истината. Няма истина, която да не започва с Честност. Няма истина, която да не започва след спирането на тайните и криенето. Няма истина, която да не започва от това, че човек се открива, премахва границите си и го прави свободно, надмогвайки страха и ужаса от това. Още от деца на всеки от нас се вменява, че е грешно и много опасно да си честен, открит и истински. Учени сме, че е ужасно да се разкрием и другите да видят какви сме, защото може да не ни одобрят. Заради това одобрение ние се разделяме на две части и се скриваме в тъмния си, затворен килер. Животът на човека е обречен да остане вечно разкъсан между "двете лица", с които живеем. Заради това има страдания, мъки и конфликти. Нашият живот е лъжа, защото като скриваме нещо от нас в тъмния килер на сенките, другата част остава на светло, като лице пред хората. И именно това "лице" ние наричаме Аз, и с тази маска живеем живота си. Но там, в скритите и сенчести места, живее друга част от нас, която, макар и затворена, е жива. Тя също е наш Аз, но макар и разделена от живота, участва в него подмолно и скрито. Всъщност ние я скриваме. Тъжното е, че след като се разделим и я скрием, изпитваме болката от това разделяне. Започваме да трупаме живот и социални житейски умения и постепенно всичко това се покрива с нов измислен свят, в който живее само "светлата" част от нас – тази, която е предпочетената от другите, нашето лице пред света. Лице, което наричаме Аз и му даваме силата да живее един измислен от нас, разделен живот.

Капанът е още по-хитър, защото това, че сме разделени, прави така, че разделението в един човек да го прави зависим от разделението при другия човек. Понеже си оставяме за лице само една част, в нея остава следа, че тя не е цялото, остава една "недовършеност", един зов към възвръщане към единение. Така човекът преживява това разделение в себе си по два начина. Първият е, че той остава незавършен. Все нещо му трябва, не е доволен от живота си, усеща празнота – именно заради липсващата част, която той самият е изрязал от себе си. Това усещане за празнота и незавършеност преминава в импулс, който се опитва да компенсира. Така празнотата поражда усещане за непълнота, за липса на нещо важно... и се появява естественият импулс празното, липсата да се запълни. И човекът започва да запълва.

Няма нищо в живота на човек, което да не е подвластно на този силен, първичен импулс към запълване на празното. Това обаче, че сме разделени и живеем в свят на измислена лъжа, е тази непълнота, която усещаме в себе си и винаги я има, защото самите ние я поддържаме. И импулсът, с който опитваме да я попълним, винаги ще го има. И непълнотата, започваща от разделението и лъжата, вечно е придружена от пораждащия се от нея импулс да я запълним.

Вторият е именно това, че ние, хората, живеем на групи. Това дава едно важно друго следствие – всяка част от нас, която наричаме Аз, понеже е разделена и е налице импулс към запълване, взаимодейства със същото и у другите хора около нас. Така "частта" на един човек, поради стремежа да се попълни, се среща със същото в друг човек, който пък има различно лице, различна лъжа и се стреми да се допълни с различни неща. Така хората помежду си образуват взаимодействия чрез своите части, които се стремят да се компенсират една спрямо друга. Това е основата на човешките отношения и върху нея се гради социалното общуване и животът на хората. И това го определя. Всички хора живеят заедно, защото ги обединяват общите лъжи и разделението, което всеки от тях е принуден да направи, с идеята да оцелее. А всъщност оцеляването е само маска, с която се прикрива фактът, че заради потребностите си човекът е зависим от "другите". И за да ги задоволява, плаща цена. Условието е – даваме ти грижа, внимание, милувки, но само, ако си угоден ("добър"). Това е първата сделка със себе си. Заради нея се разделяме и скриваме "неугодната" ("лошата") си част и оставяме лицето си, така както го изискват другите – "доброто" и угодно за тях. И с това започваме живота си сред лъжата. За тази "сделка" се говори още от древни времена и е описана със символни образи. Тя е вградена в легендите и митовете точно както ви споменах за "нишката" на Ариадна. И защото, както вече ви казах, хората-деца най-добре я пренасят през поколенията.

По същия начин може да се разглежда идеята за Сатаната и Дявола, както и за ангелите или вестителите, но тя е завоалирана и много променена – за целите на Еговия свят.

Най-интересна обаче е голямата лъжа за Сатаната или ангелът, който бил най-близо до Бог. Най-умният, най-светлият от всички божии специални, издигнати синове. Но нещо се случило и той "въстанал", защото чрез своята изключителност и светлина прозрял една истина... много важна истина... И това е историята на човешкия стремеж към истина, за която няма цена и можеш да се посветиш единствено чрез своята честност. Измислиците за Дявола и Сатанаил по-късно са украсени, като им се приписали всички представи за злини, нещастия, беди, разрушения. И тази лъжа е стигнала до нас като преданието за ангел, който се опълчил срещу Бог. Най-хитрото в тази история е подмяната на ролите на героите, защото в основата на тази религиозна измислица стои друга история, която също е намерила следите си сред легендите и митовете, дори скрита зад религиозните текстове.

Един ден в света на лъжата от небето слязъл един човек, изправил се сред хората и заявил: "Вие живеете в лъжа, лъжете себе си, после се лъжете помежду си! Изградихте целия си свят от лъжа и забравихте Бог! Така не оставихте Бог да слезе сред вас, защото какъв ще е този Бог в свят от лъжа! Така и самият Бог ще стане лъжа! И го направихте лъжа, като написахте и съчинихте истории за лъжовното лице на Бог, дори и на местата, на които лъжовно нарекохте "божии" храмове!

За да дойде Бог сред вас, е нужна истина... Има ли сред вас хора достойни за истината? Хора достойни да си спомнят как някога изоставихте истината за себе си и изградихте свят от лъжа, опитвайки се да живеете именно в него!"

В погледа на Риз баба се бе появил някакъв странен блясък. Старецът продължаваше да говори като на себе си. Личеше си, че това, което казва, е нещо свързано с него и то вече няма връзка с разказа за Бог и Сатанаил.

"И не ще бъде познат Месията, наричан още Махди, докато наоколо съществува свят само на лъжа! И след като Махди дойде на този свят и възвести своето учение, не ще бъде познат от всички, а само от хората, познали истината и живеещи в честност. Така не беше познат Христос, Буда, Мохамед и всички световни учители, и думите им бяха изкривени и обърнати срещу това, което те казваха."

Изведнъж Риз баба като че ли се стресна, погледна двете момчета и отново продължи:

– Това казал вестителят и зачакал. А хората, влюбени в света на лъжите си, веднага разбрали, че за да се извади истината, за да си припомнят честността, целият им свят трябва да се разруши. Тогава целият свят, изграден от лъжа, ще се срути... И хората, живеещи в този лъжовен свят, също ще бъдат погубени, защото за пореден път не са посмели да изберат истината и за да запазят света, са скрили още по-добре тия думи зад хиляди образи и измислици. Сега разбирате ли на чий Бог е образът, за когото се говори в света на лъжата? Чий е гласът, който слушате, когато ви говори "вашият бог"?

Оттогава те нарекли този небесен пратеник "разрушителят на светове" и подменили образа му с образите от страховете си. И този избор, тази възможност е непрекъснато вътре в душата на всеки човек – още от зачатието си... а дори и преди това. Сега разбрахте ли защо единственият храм, в който може да дойде Бог, е храмът на душата, изграден от честност и безпощадна откровеност? И да е живян живот, пропит и пронизан именно от Честността – като копието и строителят на Живот от истина.

Това е храмът на честния човек – честен пред себе си, и чак тогава достоен да погледне онази своя част, която другите невиждащи нарекли Бог.

Този вестител освен Сатана, Дявол, Антихрист бил наречен още Махди или Месия. Затова навсякъде се казва, че Месията, който ще дойде в деня на Страшния съд или Съдния ден, ще донесе "огън и меч", гибел и разрушение. Това ще е краят на световете. Той всъщност ще разруши само света на лъжата, който ни отдалечава от Бог и който хората са приели, че е всичко и затова му дават толкова патетични и драматични определения.

Знайте, че Честността е разрушителят на света на Егото! Учението на Махди е Честността! Ако Исус донесе тази част от учението, която носеше любовта, прошката и състраданието, а Мохамед разкри на хората вътрешната чистота и борбата във всеки един човек, Махди ще донесе на света последната и най-безкомпромисна част от Пътя към Бог. Тя ще унищожи хората по начина, по който са живели досега, ще промени света и ще го унищожи, и той вече не ще бъде такъв, какъвто е бил досега. Това оръжие, това учение, тази част, която ще донесе Махди, е Честността. Махди ще ознаменува нова ера за човечеството – Ерата на Водолея. Тя ще породи яснота, безкомпромисност и ще донесе един нов свят – на Истина. Честността е онази свещеност, която в исляма нарекоха Малък джихад – свещената битка в себе си. Всъщност Мохамед през цялото време, с всичките си думи говори само за тази свещена война. Неговите наследници измислили така наречения Голям джихад и го поставили пред истинските думи и идеи на Пророка, като по този начин подменили учението му. Днес повечето мюсюлмани смятат, че Големия джихад е по-важен и водещ, а всъщност това е истинската идея на Пророка, пренесена в света на Лъжата. Голям джихад няма и не може да има. Истинският Път, проповядван от Пророка, е Пътят на вътрешната борба и чистота, Пътят за постигане на Истината. Затова Расул (Пророк, Пратеник Мохамед) я е нарекъл свещена, защото е сакрална – тя е вътре в душата на всеки човек. Това не е битката между лъжата и истината, защото нито една истина не се нуждае от битка. Само лъжата се нуждае от битка. Точно това е битката за оцеляване – за оцеляване на лъжата.

В името на света на лъжата ние, хората, направихме много лъжи и с тях скрихме лицето на истината... И битката за това криене е постоянна и не може да спре. Тази битка е обречена, но продължава да се води. Всеки човек я води. От това, че хората водят битката за лъжата и толкова много хора и животи са посветени на нея, Лъжата сякаш вече се е обединила и живее свой живот. Тя се храни от силата на всеки човек, живеещ в лъжа, и се съпротивлява на всеки, дръзнал да извади острието на Честността в себе си. Тя е като жива, сляла в себе си огромния брой хора, заслепени от това, че наричат лъжата Аз – с онова свое лице, на онова свое първично разделение, което някои религиозни хора скриха като "първороден грях". И го скриха отново зад лъжи и хитра заблуда – все заради едно и също нещо – да пребъде светът на Лъжата, в който Егото съществува. И нарекоха "зло" онова, което е способно да разруши света, в който живеят – света на лъжата. Ето така се подмени Истината и се скри Честността, като ѝ сложиха образа на злото – Сатанаил и Дявола. Образът на Махди и Месията все още не е компрометиран, защото това според малките хора е нещо, което няма да се случи. Махди или Месията е надеждата, но всички хора, живеещи в лъжа, каквото и да говорят, не очакват Махди да се появи. Той не им е нужен. Дори да се появи, те няма да го познаят, защото Махди не може да съществува в света на Лъжата. Така че те са прави, когато казват, че Махди не съществува и не може да слезе сред тях. В техния свят не може да има Махди.

Честността е голяма сила – тя съдържа огромна енергия и веднъж извадена на светло, веднъж използвана, вече не може да се прибере обратно и да се скрие. Тя е като вода, която, веднъж проникнала зад преградата, е способна да разруши хилядите стени, с които сме се оградили.

Всичко това, което досега ви описвах, се "знае" от Душата на всеки човек. Самото съществуване на Егото в света на Еговите деца е само етап, през който душата на всеки човек трябва да премине...

Един ден Атанас попита:

– Учителю, казахте нещо за това, че светът е разделен. Според вас не е ли така? Как ще обясните тогава това, че има Добро и Зло, черно и бяло, Бог и Сатана?

– Човек вижда света разделен, защото самият той не е единен, а е разделена душата му. Така тези хора наистина живеят в разделен свят. Те забравят, че наблюдават света с очите си и в техните очи е причината за разделянето на света. Светът иначе е единен! Бог е единен! Всеки, който раздели реалността, губи Бог. Единици са хората, които са живели досега и са виждали света единен. Това е било така, защото техните части, всичко, което ги е изграждало, е било в единство и хармония. Само тези хора могат да познаят Бог, защото преди всичко те познават себе си. Това е единственият Път към Бог. Път на вярата към Бог няма, никакъв друг Път към Бог не съществува. Пътят към Бог минава по Пътя към себе си. Когато обаче откриеш себе си, разбираш, че Бог не ти е нужен, защото всеки човек нарича "Бог" всичко извън себе си, а когато имаш себе си, не се нуждаеш от Бог. Когато човек има себе си, не му е нужно нищо извън него. Този, който притежава себе си, не се нуждае от нищо повече и притежава всичко извън себе си, чрез така наречения принцип на съответствието.

– Учителю наистина ли не ви е страх от смъртта? – попита друг път Атанас.

– Какво значение има дали ще умра днес, или утре, като животът ми свърши преди много години, вече не чувствам мисия и нямам повече задачи на гази земя? Не е ли по-добре веднага да отида при Аллах, да си почина и да бъда при него? Той и без това ме чака от толкова време, а за мен всеки ден живот на тази земя е болка, страдание и самота – като каза това, той погледна Атанас и една сълза се търкулна по слабата му буза, обрасла с бяла четинеста брада. Това бе синът му, той стоеше толкова близо и в същото време бе толкова далеч от него. Риз баба искаше да му разкрие кой е и да му каже колко много го е чакал и го обича, но не можеше. Цял живот някаква много по-могъща от него сила го бе водила и определяла нещата, които му се случваха. Сега той продължаваше да я усещаше толкова силно. Тя така бе стиснала гърлото му, че устата му бе пресъхнала като извор в пустиня и не можеше да каже нито думичка. Дори трябваше да се бори за живота си и да вдиша живителна глътка въздух. През тези дни бе толкова близо до момчетата и като че ли бе черпил от тяхната сила и младост. Това го бе върнало към живота. Отново се бе почувствал жив и нужен на някого. Сега обаче чувстваше как същата тази сила му повелява, че трябва да се разделят. Той не искаше, но ако не го направеше, сигурно щеше да умре. Какво толкова, смъртта вече не го плашеше! Ще остане с момчетата и ще им разкаже цялата истина! Ще разкрие кой е!

След като огледа сина си, внимателно се вгледа и в Иван. Това бе племенникът му. Това бяха наследниците на него, Яне и Ирис. Това бяха най-близките му хора и искаше да ги задържи при себе си. Сега същата тази сила, която толкова добре познаваше, не го заплаши със смърт. В един момент Риз баба разбра, че има нещо много по-страшно за него от смъртта. Разбра, че ако се опита да задържи момчетата, ще развали всичко. Истината бе много по-трудна за възприемане и много по-лесно бе премълчаването ѝ. Ако се разкриеше, всичко щеше да се промени – отношенията на момчетата към него, към майка им и помежду им. Дори той трябваше да промени самооценката си. Освен това Риз баба разбра, че може да иска да ги задържи и да ги обремени само от страх и за да задоволи Егото си. Помисли и цялата ситуация му се изясни. Разбра, че е много лесно да развиваш идеи и да предлагаш теории, когато това се отнася до други хора. Той обаче искаше да живее според възгледите си. Потърси Азово решение и замълча. Силата на решението му бе много по-силна, отколкото силата на предопределението. Тази вечер момчетата и старецът говореха много и до късно през нощта. На другата сутрин, когато се събудиха, братята с учудване видяха, че старецът е изчезнал. Той бе изчезнал, без да остави дори следа, сякаш никога не го е имало. Единственото нещо, което ги накара да разберат, че всичко, което се бе случило в последните дни, е било истина, а не сън, бяха подаръците оставени до всяко едно момче и лист хартия, изписан старателно.

Така до Атанас бяха поставени: едно дълго копие, от рода на пиките, които понякога носят конниците, две ками, едната, от които украсена с чудно красиви скъпоценни камъни, ако бяха истински, златна дръжка и кания с чудни сцени по нея. Освен камите, до него бе оставен и ятаган. Имаше и една книга. Тя бе стара и измачкана, а на места имаше и скъсани страници. Атанас почете малко и се стресна. Това беше някаква светотатствена книга. Когато я взе, видя, че отдолу имаше още една книга с дебела скъпа корица от кожа, а отгоре ѝ пишеше "Каук китаб".

Той не обърна внимание на всичко това, защото сега бе зает е твърде много неща. До Иван бяха оставени две книги с красиви дебели кожени корици. На тях пишеше "Яне башпехливан" и "Боляров пехливан". Имаше и една с по-тънки корици и на нея пишеше "Кесиджи китаб". Явно мъдрецът, макар прозорливостта си, въобще не бе преценил правилно момчетата, защото всички, които ги познаваха, знаеха, че от двамата четмото, писмото и мисленето много повече се отдаваха на по-малкия от братята, а Иван бе много силен, но безхитростен и простоват. До силното момче имаше поставени и две еднакви ками. Те не можеха да се сравняват по красота с камите, оставени до брат му, но също бяха хубави. Докато ги разглеждаше, той видя, че на едното острие е написано: "Който нож вади, от нож умира!" Имаше и право дълго оръжие, като сабя, но със съвсем право острие. До тях имаше и два стари табанджии пищови. Защо старецът бе разделил така даровете за двете момчета, те не можеха да разберат. Атанас много повече се зарадва на даровете на дервиша. Той втъкна камите в пояса си, взе ятагана и започна да разглежда синкавото му острие, украсено с шарки. Слънчев лъч премина през острието на великолепното оръжие и то като че ли оживя. Иван вече бе прибрал книгите си. Той също се радваше на своите оръжия. В този момент Иван завиждаше на брат си само за това, че не можеше добре да чете, а още сричаше, и съвсем забрави за чудното изчезване на дервиша. Макар 14 годишен, Атанас, за разлика от брат си, можеше да чете гладко. Той беше посещавал килийното училище в Араповския манастир, а и Кръстю го бе насърчавал да се учи на четмо и писмо, след като при Иван бе "ударил на камък".