Богът на дребните неща

1 Консерви и туршии „Парадайз“

Май е горещ и унил месец в Айеменем. Дните са дълги и влажни. Реката се свива, а черните врани пируват с плодовете на неподвижните, прашнозелени мангови дървета. Червените банани узряват. Наедрелите плодове чако се разпукват. Разгулни мухи месарки жужат сред ароматния въздух. После се блъскат зашеметени в чистите стъкла на прозорците и умират, сплескват се, заслепени от слънцето.

Нощите са ясни, но напоени с леност и с някакво мрачно очакване.

Ала още в началото на юни се втурва югозападният мусон и започват трите месеца на вятър и вода с кратки промеждутъци от силно, ярко слънце, когато възрадваните деца бързат да се наиграят. Полята стават безсрамно зелени. Границите се заличават, тъй като живите плетове от тапиока избуяват и разцъфтяват. Тухлените стени позеленяват от мъх. Увивните пиперови храсти плъзват като змии по електрическите стълбове. Диви лозници се проточват от червеникавите речни брегове и задръстват наводнените пътища. През пазарищата се движат лодки, а из локвите в уличните дупки плуват малки рибки.

Валеше, когато Рахел се върна в Айеменем. Полегати сребърни въжета шибаха рохката земя и я разораваха като оръдеен огън. Старата къща на хълма носеше стръмния си, островърх покрив, смъкнат над ушите като широкопола шапка. Набраздените с мъх стени бяха омекнали и леко издути от влагата, която се просмукваше от земята. Подивялата, занемарена градина беше пълна с шепота и суетнята на дребни живи същества.

В храсталака една змия се точеше край лъскав камък. Жълти жаби кръстосваха мътното езерце с надежда да си намерят самец. Измокрена мангуста се стрелна през посипаната с листа входна алея.

Самата къща изглеждаше празна. Вратите и прозорците бяха заключени. Предната веранда беше гола. Без маса и столове. Но небесносиният автомобил „Плимът“ с хромови перки отзад все още бе паркиран отвън, а вътре все още беше жива Беба Кочама.

Тя се падаше леля-баба на Рахел, беше по-младата сестра на баба й. Истинското й име беше Навоми, Навоми Айп, но всички й казваха Беба. Когато станала достатъчно възрастна, за да бъде леля, започнали да я наричат Беба Кочама. Рахел обаче не идваше да види нея. Нито племенницата, нито лелята-баба хранеха някакви илюзии по този въпрос. Рахел идваше да види брат си Еста. Бяха двуяйчни близнаци. Лекарите ги наричаха „дизиготски близнаци“. Родени от отделни, но едновременно оплодени яйца. Еста — Естапен — беше с осемнайсет минути по-голям.

Еста и Рахел никога не бяха си приличали много, дори като деца — тънкоръки, плоскогърди, измъчвани от глисти и прехласнати по Елвис Пресли, и тогава за тях не задаваха обичайния въпрос кой кой е нито превзето усмихнатите роднини, нито сирийските православни владици, които често посещаваха Айеменем за дарения.

Объркването се криеше много по-дълбоко, на потайно място.

В онези ранни смътни години, за които едва си спомняха, когато животът беше пълен с множество начала, но липсваха краища, когато всичко им се струваше завинаги, Естапен и Рахел заедно се възприемаха като мен, а поотделно, насаме, като Ние или Нас. Сякаш бяха някаква странна порода сиамски близнаци, разделени физически, но с обща самоличност.

Сега, след толкова години, Рахел още пази спомена как една нощ се бе събудила от собствения си смях, породен от някакъв смешен сън на Еста.

Помни и други неща, които не би трябвало да помни.

Спомня си например (макар да не е била там) какво направи на Еста продавачът на оранжада и лимонада в кино „Абилаш“. Спомня си вкуса на сандвичите с домати — сандвичите на Еста, които Еста изяде, когато пътуваше с влака „Мадраска поща“ за Мадрас.

И това са само дребните неща.

Така или иначе сега тя мисли за Еста и Рахел като за Тях, защото поотделно двамата вече не са каквито бяха или изобщо са предполагали, че ще станат.

Изобщо.

Сега двата им живота имат размер и форма. Еста си има неговия, а Рахел — своя.

Межди, очертания, граници, брегове и предели са се появили като митични същества на двата им отделни хоризонта. Дребни същества с дълги сенки, които патрулират в Мъгливия край. Нежни полумесеци са се очертали под очите им и сега са на възрастта на Аму, когато тя умря. На трийсет и една години.

Не са стари.

Не са и млади.

Те са на жизнеспособна, подходяща за умиране възраст.

Двамата, Еста и Рахел, насмалко да се родят в автобус. Колата, в която Баба, баща им, отвеждал Аму, майка им, към болницата в Шилонг, за да ги роди, се повредила по завоите на шосето през чаената плантация в Асам. Изоставили автомобила и спрели един препълнен автобус от обществения транспорт. Със странното съчувствие на много бедните към сравнително заможните, или може би защото видели напредналата бременност на Аму, седналите пътници сторили място на двойката и през останалата част от пътя бащата на Еста и Рахел трябвало да придържа корема на майка им (заедно с тях вътре), за да не се клатушка. Това е било преди да се разведат и Аму да се върне да живее в Керала.

Според Еста, ако се били родили в автобуса, са щели да получат правото да пътуват безплатно в автобусите през целия си живот. Не беше ясно откъде е получил такава информация и откъде знаеше тези неща, но близнаците години наред хранеха известно недоволство от родителите си, задето са ги лишили от безплатни автобусни билети за цял живот.

Също така вярваха, че ако загинат на кръстовище с пешеходна зебра, правителството ще плати за погребенията им. Бяха твърдо убедени, че именно затова кръстовищата са маркирани със зебри. За безплатни погребения. Разбира се, в Айеменем нямаше кръстовища със зебри, където да бъдат прегазени, нямаше такива дори и в най-близкия град Котаям, но през прозорците на колата бяха виждали подобни кръстовища в град Кочин, който се намираше на два часа път с автомобил.

Правителството не плати за погребението на Софи Мол, защото тя не загина на кръстовище със зебра. Погребението й беше в старата, неотдавна пребоядисана черква в Айеменем. Беше братовчедка на Еста и Рахел, дъщеря на вуйчо им Чако. Дошла беше на гости от Англия. Еста и Рахел бяха седемгодишни, когато тя умря. Софи Мол беше почти на девет. Направиха й специален ковчег с детски размери.

Покрит отвътре със сатен.

С лъскави месингови дръжки.

Тя лежеше, обута в жълтите си найлонови панталони, косата й беше завързана с панделка, а до нея беше положена любимата й английска чанта. Лицето й беше бледо и набръчкано като палец на доби, палец на перач, киснал дълго във вода. Хората се бяха събрали около ковчега, а жълтата черква се издуваше като гърло от тъжните напеви. Свещениците с къдрави бради люлееха кадилници с тамян и не се усмихваха на малките деца, както в обикновените неделни дни.

Дългите свещи на олтара се бяха превили. Късите не бяха.

Една възрастна жена, която се преструваше на далечна роднина (макар никой да не я познаваше) и често се появяваше до мъртъвците на погребенията (болна от погребаломания или от некрофилия), капна одеколон върху памучен тампон и набожно и леко предизвикателно обърса с него челото на Софи Мол. Софи Мол ухаеше на одеколон и на ковчег.

Маргарет Кочама, която беше англичанка и майка на Софи Мол, не позволи на Чако, биологичния баща на Софи Мол, да я обгърне утешително през раменете.

Членовете на семейството стояха един до друг. Маргарет Кочама, Чако, Беба Кочама и редом с нея снаха й — Мамачи, бабата на Еста и Рахел (а също и на Софи Мол). Мамачи беше почти сляпа и когато излизаше от къщи, носеше черни очила. Сълзите се стичаха иззад очилата и трептяха по брадичката й като дъждовни капки върху ръба на покрив. Беше дребна и изглеждаше зле в крепираното си бяло сари. Чако беше единственият син на Мамачи. Собствената й скръб я гнетеше. Неговата скръб я смазваше.

Макар да бяха разрешили на Аму, на Еста и Рахел да присъстват на погребението, накараха ги да стоят отделно, а не с останалите от семейството. Никой не поглеждаше към тях.

В черквата беше горещо и листата на белите калии се бяха посвили и сгърчили. Заблудена пчела умря върху едно цвете в ковчега. Ръцете на Аму трепереха, а с тях и книгата с химни, която държеше. Кожата й беше студена. Еста стоеше прилепен до нея, още сънен, очите го боляха и блестяха като стъклени, пламналата му буза бе опряна до голата, трепереща ръка на Аму, която стискаше песнопойката.

Рахел обаче беше напълно будна, остро наблюдателна и настръхнала от изтощение след битката й с Истинския живот.

Забеляза, че Софи Мол е будна на своето погребение. Тя показа на Рахел две неща.

Първото беше новобоядисаният висок купол на жълтата черква, който Рахел никога не беше виждала отвътре. Беше син като небето, а по него се носеха облаци и дребни реактивни самолетчета, чиито дълги бели следи се кръстосваха над облаците. Вярно е (и то трябва да се каже), че е по-лесно да забележиш всичко това, ако лежиш в ковчег и гледаш нагоре, а не си щръкнал между скамейките, притеснен от опечалени хълбоци и песнопойки.

Рахел се замисли за онзи, който си бе направил труда да се качи горе с няколко кутии боя — бяла за облаците, синя за небето, сребърна за самолетчетата — че и с четки и с разредител. Представяше си го там, горе, някой като Велута, гол и с лъскава кожа, седнал на разлюляна дъска, прикрепена към скелето във високия купол на черквата, седи и рисува сребърни реактивни самолетчета върху синьото църковно небе.

Мислеше си какво би станало, ако въжето се скъса. Представяше си как човекът пада като тъмна звезда от небето, което сам е нарисувал. Лежи изпочупен на горещия църковен под, а от черепа му изтича тъмна кръв, тъмна като тайна.

По това време Естапен и Рахел вече бяха научили, че светът си има и други начини да пречупва хората. Вече познаваха особения мирис. Болезнено сладникав. Като на увехнали рози, полюшвани от вятър.

Второто, което Софи Мол показа на Рахел, беше малкото прилепче.

По време на погребалната служба Рахел забеляза как едно малко черно прилепче се изкачва по скъпото погребално сари на Беба Кочама, като нежно придвижва закривените си нокти. Когато стигна до мястото между сарито и блузата, до голата й диафрагма, Беба Кочама изпищя и взе да размахва песнопойката си във въздуха. Пеенето се прекъсна и започна едно: „Квостава? Квоима?“, едно развяване на сарита и мъхнато размахване на крилца.

Нажалените свещеници отупваха къдрави бради с украсените си със златни пръстени ръце, сякаш невидими паяци внезапно ги бяха оплели с паяжини.

Прилепчето изхвърча в небето и се превърна в реактивно самолетче без дълга бяла следа подире си.

Само Рахел забеляза, че Софи Мол направи едно тайно акробатическо салто в ковчега си.

Тъжното пеене се подхвана отново и опечалените изпяха един и същ тъжен куплет два пъти. А жълтата черква пак се изду като гърло от многогласния хор.

Когато спуснаха в земята ковчега на Софи Мол в малкото гробище зад черквата, Рахел знаеше, че братовчедка й още не е умряла. Тя чу (вместо Софи Мол) меките звуци на червената кал и твърдите звуци на оранжевите скалисти наноси, които развалиха политурата на лъскавия ковчег. Чу през дървото на полирания ковчег и през вътрешната му сатенена обвивка тъпото падане. Чу гласовете на нажалените свещеници, приглушени от калта и от дървото.

Предаваме в твоите ръце, всемилостиви Отче, душата на това наше дете, на дъщерята, която ни напусна, а нейното тяло предаваме на земята, земя при земята, пепел при пепелта, прах при праха. Вътре в земята Софи Мол крещеше и разкъсваше сатена със зъби. Но крясъците не могат да се чуят изпод земя и камъни.

Софи Мол умря, защото не можеше да диша.

Уби я нейното погребение. Прах при праха при праха при праха. Върху надгробния й камък беше написано: Един слънчев лъч, отдаден ни за кратко.

По-късно Аму обясни, че за кратко значело за много малко време.

След погребението Аму заведе близнаците отново в полицейския участък в Котаям. Мястото им беше познато. Там те бяха прекарали голяма част от предния ден. Предусещайки острата лютива воня на стара урина, с която бяха просмукани стените и мебелите, те стиснаха здраво ноздри, преди още да са усетили мириса.

Аму потърси началника на участъка и когато я пуснаха в неговата канцелария, му каза, че е станала ужасна грешка и че желае да направи едно изявление. Поиска да види Велута.

Мустаците на инспектор Томас Матю щръкнаха като мустаците на дружелюбния махараджа върху плаката на Еър Индия, но очите му бяха лукави и лакоми.

— Не мислиш ли, че вече е малко късно? — попита я той.

Говореше на грубия котаямски диалект, както всички в Малайалам. Говореше и гледаше гърдите на Аму. Заяви, че полицията знаела всичко, което й е нужно, и че котаямската полиция не приемала изявления от такава вешия, такава уличница като нея или от незаконните й деца. Аму отговори, че ще види тая работа. Инспектор Томас Матю излезе иззад бюрото си и се доближи до Аму с полицейската си палка.

— На твое място — избоботи той — щях тихичко да се прибера вкъщи. — После потупа гърдите й с палката. Леко. Тап, тап. Като че ли си избираше манго от кошница. Като че ли посочваше плодовете, които иска да му бъдат увити и изпратени у дома. Изглеждаше, че инспектор Томас Матю знае кого може да закача и кого не. Полицаите имат такъв инстинкт.

На една дъска зад гърба му беше изписано със сини и червени букви:

Аму плачеше, когато излязоха от участъка, затова Еста и Рахел не я попитаха какво значи вешия. А също и незаконни деца. За първи път виждаха майка си да плаче. Не хълцаше. Лицето й беше замръзнало като каменно, но от очите й извираха сълзи и се стичаха по скованите й бузи. Близнаците я гледаха и им прилошаваше от страх. Сълзите на Аму превърнаха всичко, което досега им изглеждаше нереално, в реалност. Върнаха се в Айеменем с автобус. Кондукторът, слаб човек в сиво-кафява униформа, се плъзна към тях по перилата в автобуса. Опря кокалестия си хълбок върху облегалката на една седалка и щракна перфоратора за билети пред Аму. Закъде! — искаше да попита кондукторът с това щракване. Рахел усети, че ръцете му миришат на кисело от автобусните билети и от железните перила.

— Той е мъртъв — прошепна му Аму. — Аз го убих.

— За Айеменем — побърза да се обади Еста, преди кондукторът да е загубил търпение.

Момчето извади пари от портмонето на Аму. Кондукторът му подаде билетите. Еста ги сгъна внимателно и си ги прибра в джоба. После прегърна с тъничките си ръце скованата си разплакана майка.

Две седмици по-късно Еста беше „върнат“. Накараха Аму да го изпрати обратно при баща му, който беше напуснал работата си в самотната чаена плантация в Асам и се бе преместил в Калкута, за да работи в някаква компания за производство на въглен на прах. Беше се оженил повторно, бе спрял да пие (относително) и се напиваше само от време на време.

Оттогава Еста и Рахел не бяха се виждали.

А сега, след двайсет и три години, баща им на свой ред беше „възвърнал“ Еста. Беше го изпратил обратно в Айеменем с един куфар и с писмо. Куфарът беше пълен с хубави нови дрехи. Беба Кочама показа писмото на Рахел. Беше написано с полегат, женски, усвоен в манастирско училище почерк, но подписът беше на баща им. Или поне името беше неговото. Рахел не би могла да разпознае подписа. В писмото се съобщаваше, че той, баща им, е напуснал компанията за въглен на прах и ще емигрира в Австралия, където ще бъде началник на охраната в керамична фабрика, и че не може да вземе Еста със себе си. Следваха най-добри пожелания за всички в Айеменем и уверението, че ще потърси Еста, ако някога се върне в Индия, което не било много вероятно.

Беба Кочама каза на Рахел, че ако желае, може да запази писмото. Рахел го прибра в плика му. Хартията беше омекнала и се сгъваше като плат.

Беше забравила колко влажен става въздухът в Айеменем по време на мусоните. Раздутите долапи скърцаха. Затворени прозорци сами се отваряха. Между кориците си книгите ставаха меки и накъдрени. Вечер като привидения се появяваха странни насекоми и изгаряха върху слабите, четирийсетватови крушки на Беба Кочама. Трошливите им овъглени останки покриваха пода, лежаха по прозоречните первази и докато Кочу Мария не ги събереше в пластмасовата си лопата, въздухът миришеше на изгоряло.

Не беше се променил, юнският дъжд.

Небето се разтваряше и от него буйно се лееше поройна вода, тя съживяваше унилия стар кладенец, покриваше със зелен мъх кочината, в която вече нямаше прасета, бомбардираше застоялите локви в чаен цвят, така както спомените бомбардират заспалите, добили чаен цвят мозъци. Тревата беше мокрозелена и изглеждаше доволна. Щастливи лилави червеи се веселяха в рядката кал. Зелената коприва кимаше. Дърветата се наклоняваха.

Далеч от къщата, сред вятър и дъжд, край бреговете на реката, сред гръмотевици и внезапния мрак посред бял ден, вървеше Еста. Беше с розовоягодова тениска, подгизнала и затова изглеждаше по-тъмна. Той знаеше, че Рахел си е дошла.

Еста винаги е бил тихо дете, затова никой не можеше да определи що-годе точно кога (годината, ако не месеца или деня) беше спрял да говори. Спрял напълно. Всъщност и не би могло да се посочи „точно кога“. Защото то бе станало постепенно, говорил бе все по-малко и накрая просто беше спрял. Утихването му бе станало почти незабелязано. Сякаш беше изчерпал разговорите и нямаше какво повече да каже. Но мълчанието на Еста не бе притеснително. Не беше натрапчиво. Нито шумно. То не беше обвиняващо, нито пък мълчание, което изразява протест, а по-скоро нещо като летаргия, психологическия еквивалент на това, което правят ония риби, които имат и хриле, и дробове; те изпадат в особено състояние по време на сухия сезон, но в случая с Еста имаше изгледи неговият сух сезон да продължи вечно.

С течение на времето той беше придобил умението да се слива с фона където и да беше — да се слива с рафтовете с книги, с градината, с пердетата, с вратите, с улиците — да изглежда неодушевен, почти невидим за неподготвеното око. На непознатите обикновено бе нужно време да го забележат дори да бяха в същата стая. Още по-дълго време им бе нужно да осъзнаят, че той изобщо не говори. А някои никога не усещаха това.

Еста заемаше твърде малко място в света.

След погребението на Софи Мол, когато Еста беше „върнат“, баща им го изпрати в едно училище за момчета в Калкута. Не беше изключително добър ученик, но и не изоставаше, по нито един предмет не беше слаб. Среден ученик, или задоволителна работа — такива бяха оценките, които учителите му вписваха в бележника в края на годината. Не се включва в групови занимания беше често повтаряно оплакване. Но какво точно разбираха под „групови занимания“, учителите не обясняваха.

Еста завърши средното училище със среден успех, но отказа да постъпи в колеж. Вместо това започна да се занимава с домакинската работа в къщи, което отначало твърде много смути баща му и мащехата. Сякаш по този начин Еста искаше да заплати за издръжката си. Метеше, миеше подовете и переше. Научи се да готви и да пазарува зеленчуци. Продавачите по пазарите, седнали зад пирамиди от намазани с олио и лъснати зеленчуци, започнаха да го забелязват щом се появи, и да го обслужват веднага въпреки недоволството на прередените клиенти. Даваха му ръждясали кутии от филми, в които да си слага избраните зеленчуци. Той не се пазареше. Продавачите не го лъжеха. След като беше платил за подбраните и претеглени зеленчуци, те ги прехвърляха в пластмасовата му червена пазарска кошница (най-отдолу лука, после патладжаните и най-отгоре доматите) и редовно му добавяха безплатно стръкче колендро и шепа зелени люти чушлета. Еста се качваше в претъпкания трамвай и отнасяше покупките в къщи. Беше като тихо мехурче, което плува над море от шум.

Искаше ли нещо, когато се хранеха, ставаше и си го вземаше сам.

След като се настани около Еста, тишината остана при него и го обхвана напълно. Тя излизаше от главата му и го обгръщаше с мочурливите си ръце. Люлееше го в древния ембрионален сърдечен ритъм. Протягаше крадешком смучещи пипала вътре в черепа му, изглаждаше гънките на паметта, разместваше стари изречения и ги пропъждаше от върха на езика му. Лишаваше мислите му от думите, които ги изразяват, и ги оставяше голи и осакатени. Непроизносими. Вцепенени. И следователно несъществуващи за страничния наблюдател. Бавно, с годините Еста се оттегли от света. Свикна с притеснителния октопод, който живееше в него и впръскваше мастиления си транквилизатор върху миналото му. Постепенно причината за мълчанието му беше потулена, погребана някъде дълбоко в утешителните гънки на факта, че Еста вече не говори.

Когато Хубчанд, любимото му сляпо, оплешивяло, вече неспособно да се сдържа седемнайсетгодишно куче стигна до мъчителната си, дълго отлагана смърт, Еста се грижеше за него при най-тежките му изпитания така, сякаш от това зависеше собственият му живот. През последните месеци на живота си Хубчанд, който имаше най-добри намерения, но съвсем ненадежден пикочен мехур, се завличаше до вратата към задния двор, в която беше оставен специален отвор за него, промушваше глава навън и изпускаше на пресекулки яркожълтата си урина вътре в стаята. После с изпразнен мехур и с чиста съвест вдигаше към Еста помътнелите си зелени очи, които се очертаваха като мътни езерца сред проскубания му череп, и се връщаше с куцукане до мократа си възглавница, като оставяше влажни кучешки следи по пода. Докато Хубчанд умираше на възглавницата си, Еста виждаше как прозорецът на спалнята се отразява в гладките му лилави топки. А също и небето. Веднъж и една птичка, която прелетя. За Еста — обвеян от мириса на увехнали рози, окървавен от спомена за един пребит човек — самия факт, че нещо тъй крехко, тъй невероятно нежно беше оцеляло, че му беше разрешено да съществува — изглеждаше като чудо. Летяща птичка, отразена в топките на едно старо куче. Това наблюдение го накара да се изсмее.

След смъртта на Хубчанд Еста започна своите разходки. Ходеше с часове наред. Отначало обикаляше само близката околност, но полека-лека започна да броди все по-далеч и по-далеч към полята.

Хората свикнаха да го виждат по шосето. Добре облечен мъж с тиха походка. Лицето му стана мургаво и обветрено. Загрубяло. Набръчкано от слънцето. Започна да изглежда по-умен, отколкото беше в действителност. Като рибар в града. Със своите морски тайни.

Сега, когато Еста беше „възвърнат“ обратно, започна да обикаля целия Айеменем.

Някои дни вървеше по бреговете на реката, която вонеше на изпражнения и на пестициди, получени чрез заемите на Световната банка. Почти всичката риба беше измряла. Все още живите риби бяха заразени.

Друг път крачеше по шосето. Покрай новите, новоизпечени, добре охладени къщи, построени с пари от Персийския залив — от медицински сестри, строители, железари и банкови чиновници, които работеха упорито и безрадостно в далечни места. Покрай начумерените по-стари къщи, позеленели от завист, приклекнали зад собствените си автомобилни алеи между собствените си каучукови дървета. Всяка от тях беше едно рушащо се феодално владение със собствена епична история.

Минаваше покрай селското училище, построено от прадядо му за недокосваеми деца.

Покрай жълтата черква на Софи Мол. Покрай айеменемския Младежки клуб за кунг фу. Покрай детската градина „Нежни пъпки“ (за докосваеми деца), покрай продоволствения магазин, където продаваха ориз, захар и банани, увесени на жълти кичури от тавана. На върви, провесени от тавана, бяха прикрепени с щипки за пране и евтини порносписания за въображаеми южноиндийски сексманиаци. Списанията се полюшваха мързеливо от топлия бриз и съблазняваха честните купувачи с мимолетен показ на знойни голи жени сред локви от нарисувана кръв.

Понякога Еста минаваше край „Лъки прес“ — печатницата на стария другар К.Н.М. Пилай, която преди беше айеменемския клуб на комунистическата партия, там се провеждаха среднощни кръжоци, печатаха се и се разпространяваха брошури с бойки текстове на песни на марксическата партия. Знамето, което се вееше на покрива, беше овехтяло. Червеният му цвят беше избледнял.

Сутрин самият другар Пилай излизаше отвън в кирлива долна фланелка, тънкото му бяло мунду1 очертаваше топките му. Мажеше се с топло, поръсено с пипер масло от кокосов орех, втриваше го в старата си отпусната плът, която лесно, като дъвка се разтягаше по костите. Сега живееше сам. Жена му Калиани беше умряла от рак на яйчниците. Синът му Ленин беше отишъл в Делхи, където работеше като предприемач — организираше извършването на битови услуги за чужди посолства.

Ако другарят Пилай беше излязъл и се мажеше пред къщата си, когато Еста минаваше оттам, той винаги го поздравяваше.

— Еста мон! — провикваше се с висок писклив глас, загубил плътността си като захарна тръстика с обелена кора. — Добро утро! Редовната си разходка ли правиш?

Еста минаваше покрай него, без да е груб, нито пък учтив. Просто безмълвен.

Другарят Пилай се потупваше по ръцете, за да си засили кръвообращението. Той не знаеше дали Еста все още го познава след толкова години. Не че това особено го интересуваше. Макар неговата роля в цялата тази история съвсем да не беше малка, другарят Пилай в никаква степен не се смяташе лично отговорен за случилото се. Той просто го определи като „неизбежно последствие на една нужна политика“. Старата история за изгорения омлет и яйцата. Но другарят К.Н.М. Пилай поначало беше политик. Професионален майстор на омлети. Движеше се през света като хамелеон. Никога не се разкриваше, ала и никога не изглеждаше, че се прикрива. Излизаше невредим от хаоса.

Той беше първият в Айеменем, който научи, че Рахел се е върнала. Новината не го разтревожи, а по-скоро възбуди любопитството му. За другаря Пилай Еста беше напълно непознат. Изпъждането му от Айеменем беше станало съвсем внезапно и безцеремонно, при това — много отдавна. Но другарят Пилай познаваше Рахел добре. Беше я следил как расте. Чудеше се защо ли се връща сега. След толкова години.

Преди да дойде Рахел, в главата на Еста цареше тишина. Но с появата си тя донесе шума на минаващите влакове, светлината и сянката, които падат върху теб, ако си седнал до прозореца. Светът, изключен от живота му за години, внезапно нахлу обратно и сред целия му шум Еста не можеше да чува себе си. Влакове. Улично движение. Музика. Стоковата борса. Една язовирна стена се пробива и диви води помитат всичко във въртопа си. Комети, цигулки, паради, самота, облаци, бради, фанатици, списъци, знамена, земетресения, отчаяние — всичко се носеше в неспирен водовъртеж.

И Еста, който вървеше по брега на реката, не можеше да почувства, че дъждът е мокър и че привързалото се към него измръзнало кученце внезапно потреперва. Той мина покрай старото мангостиново дърво и стигна до ръба на червеникавата скала, надвиснала над реката. Там клекна и започна да се люлее напред-назад под дъжда. Мократа кал под обувките му издаваше груби пльокащи звуци. Измръзналото кученце трепереше и го наблюдаваше.

Беба Кочама и Кочу Мария — киселата, избухлива, дребна на ръст готвачка — бяха единствените, останали в къщата в Айеменем, когато Еста беше „възвърнат“ обратно. Мамачи, баба им, беше умряла. Чако сега живееше в Канада и се занимаваше неуспешно с антикварен бизнес.

Колкото до Рахел…

Подир смъртта на Аму (след последното й завръщане в Айеменем, подпухнала от кортизон и с дробове, които хъркаха, свиреха и произвеждаха звук подобен на далечен мъжки вик) Рахел започна да се мести от място на място. От едно училище в друго. Ваканциите си прекарваше в Айеменем, където Чако и Мамачи почти не й обръщаха внимание (потиснати след понесената загуба, отпуснати в скръбта си като двама пияници в кръчма); Рахел от своя страна не обръщаше внимание на Беба Кочама. Чако и Мамачи се мъчеха да решат въпросите, свързани с отглеждането на Рахел, но не успяваха. Осигуряваха й храна, дрехи, пари за училищните такси, но го правеха без особена загриженост.

Загубата на Софи Мол се движеше леко из къщата в Айеменем като живо същество по чорапи. Криеше се в книгите и в храната. В калъфа за цигулката на Мамачи. В струпеите от пъпки по бедрата на Чако, които той постоянно разчесваше. В тънките му женствени крака.

Странно е, че понякога споменът за смъртта живее много по-дълго от спомена за живота, който тя е прекъснала. С течение на годините споменът за Софи Мол (търсачката на малки мъдрости: Къде отиват старите птици, за да умрат? Защо, като умрат, не падат като камъни от небето? Предвестникът на суровата действителност: Вие и двамата сте цели зог2, а аз съм половин. Гуруто на нещастните: „Видях човек след една катастрофа. Очната му ябълка се люлееше в края на очния нерв като играчката йо-йо)“ — този спомен бавно избледняваше, а загубата на Софи Мол ставаше все по-осезаема и по-жива. Тя винаги присъстваше. Като сезонен плод. През всеки сезон. Постоянна като държавна служба. Тя придружаваше Рахел през детството й (от училище в училище) и продължаваше да бъде с нея, когато порасна и стана жена.

За първи път вписаха Рахел в черния списък в манастира Назарет, когато беше единайсетгодишна, защото я хванаха пред градинската врата на икономката да украсява купчинка кравешки изпражнения с малки цветенца. На другата сутрин я накараха да намери в оксфордския речник думата поквара и да прочете значението й пред общото събрание. „Състояние на поквареност, развала, греховност“ — прочете Рахел пред море от хихикащи ученички, а зад нея седяха една редица монахини със строго стиснати устни. „Извратеност: морална извратеност; присъща на човешката природа развратност, която се дължи на първородния грях; както избраните, така и обикновените хора идват на този свят в състояние на пълна поквара и отчуждение от Бога и не могат сами по себе си да правят друго, освен да грешат. Дж. Х. Блънт.“

След шест месеца Рахел бе изключена поради многократни оплаквания от по-големите момичета. Обвиняваха я (с пълно право), че се криела зад вратите и нарочно се блъскала в ученички от по-горните класове. Когато директорката поиска обяснение за поведението й (увещава я, би я с пръчка, остави я гладна), тя най-накрая призна, че се е блъскала, за да разбере дали гърдите болят. В тази християнска институция гърдите не се признаваха. Не се приемаше, че те съществуват, а в такъв случай как можеше да болят?

Това беше първото от трите й изключвания. Второто беше заради пушене. А третото, защото бе изгорила изкуствения кок на икономката; Рахел бе принудена да си каже, че го е откраднала.

И в трите училища, които бе посещавала, учителките отбелязваха, че тя:

а) е извънредно вежливо дете;

б) че няма приятелки.

Държането й сякаш беше учтива, индивидуална проява на поквареност. И поради това те всички бяха единодушни (като изпитваха удоволствие от своето учителско неодобрение, премятаха го през езика си, смучеха го като бонбон) — че простъпките й са още по-сериозни.

Изглежда, шепнеха си учителките една на друга, тя просто не знае как да бъде момиче.

Не бяха далеч от истината.

Странно, но факт беше, че изоставянето й бе довело до едно неочаквано освобождаване на нейния Дух.

Рахел порасна, без да бъде напътствана. Без някой да й уреди женитба. Без някой, готов да плати зестрата й, поради което на хоризонта й не се появи задължителният съпруг.

Така че, ако не вдигаше шум, оставаше свободна да си прави проучвания какво са гърдите и колко могат да болят. Какво е изкуственият кок и лесно ли изгаря. Какво е животът и как трябва да се живее.

Като свърши средното си образование, успя да влезе в един посредствен колеж по архитектура в Делхи. Това не беше в резултат от някакво сериозно увлечение по архитектурата. Нито дори от повърхностен интерес. Просто се случи, че издържа приемния изпит и постъпи в колежа. Преподавателите бяха впечатлени не толкова от умението й, колкото от размерите (огромни) на нейните скици на натюрморти с въглен. Те погрешно възприеха небрежните й дръзки линии за артистична увереност, а всъщност авторката им не беше никаква художничка.

Рахел прекара в колежа осем години, без да завърши петгодишния курс и да се дипломира. Таксите не бяха високи и не й беше трудно да поминава, като живее в евтин хотел, храни се в субсидирания студентски стол и рядко посещава лекциите. Вместо да учи, работеше като чертожничка в мрачни проектантски фирми, които експлоатираха ниско платения студентски труд, за да представят плановете си и да обвиняват чертожниците, ако има неблагополучия. Другите студенти, особено момчетата, се плашеха от нейното своенравие и от пълната й липса на амбиция. И не й обръщаха внимание. Никога не я канеха в хубавите си домове или на шумните купони. Дори професорите й бяха малко озадачени от нея — от странните й, неприложими строителни планове, които представяше на проста жълтеникава хартия, от безразличието й към техните остри критики.

От време на време Рахел пишеше на Чако и на Мамачи, но никога не се връщаше в Айеменем. Дори и когато Мамачи умря. И когато Чако емигрира в Канада.

Докато беше още във факултета по архитектура, тя срещна Лари Макаслин, дошъл в Делхи да събира материал за докторската си теза на тема „Енергийна ефективност в местната архитектура“. За първи път той забеляза Рахел в библиотеката на колежа и отново няколко дни по-късно на Хан-пазар. Беше облечена в джинси и бяла тениска. Част от стара пъстра покривка за легло беше прикрепена около врата й и се влачеше като пелерина зад нея. Дивата й коса беше опъната назад и привързана, за да изглежда права, но всъщност не беше. В едната й ноздра блещукаше миниатюрен диамант. Деколтето и ключиците й бяха невероятно красиви, имаше хубава атлетическа походка.

„Ето една джазова мелодия“ — помисли си Лари Макаслин и я последва в близката книжарница, където нито той, нито тя гледаха книгите.

Рахел пристъпи към брака, както пътникът пристъпва към свободен стол в чакалнята на летището. С намерението да седне. Замина с него за Бостън.

Когато Лари държеше жена си в своите обятия с бузата й, опряна до сърцето му, той се извисяваше достатъчно над нея, за да вижда върха на главата й, буйната тъмна коса. Когато докосваше с пръст ъгълчето на устата й, усещаше едно лекичко пулсиране. Обичаше това ъгълче. Това слабо, едва доловимо потреперване под кожата й. Пипаше го, слушаше с очи като очакващ баща, който усеща как нероденото му бебе рита в утробата на майка си.

Държеше я в ръцете си като подарък. Като нещо, дадено му с любов. Нещо кротко и малко. Безкрайно ценно.

Но когато се любеха, оставаше обиден от очите й. Те сякаш не бяха нейни, а принадлежаха на друг. На някого, който наблюдава отстрани. Гледа към морето през прозореца. Гледа лодка в реката. Или гледа човек, който върви през мъглата с шапка на глава.

Той се вбесяваше, защото не знаеше какво означава този поглед. Обясняваше си го като нещо между безразличието и отчаянието. Не знаеше, че по света има места, като страната, откъдето беше дошла Рахел, където различни видове отчаяние се борят за първенство. И че личното отчаяние никога не е достатъчно отчайващо. Че нещо особено се случва, когато личното объркване се отбие в крайпътния параклис на огромното, яростно, кръжащо, движещо се, нелепо, налудничаво, невъзможно социално объркване на една нация. Че Големият Бог вие като горещ вятър и изисква подчинение. После Малкият Бог (кротък и въздържан, потаен и поверителен) се появява претръпнал и се смее беззвучно на своята безразсъдност. Привикнал с потвърждението на собствената си непоследователност, той става гъвкав и напълно безразличен. Нищо няма смисъл. Нищо не означава много. Все по-малко и по-малко неща имат значение. И никога нищо не е било много важно. Защото са се случвали и по-лоши неща. В страната, от която беше дошла Рахел, крепяща се във вечно равновесие между ужаса на войната и страхотиите на мира, по-лоши неща продължаваха да се случват.

Затова Малкият Бог се засмива неискрено и се отдалечава, подскачайки си весело. Като богато момче, обуто в шорти. Той си подсвирква и подритва камъчета. Извор на крехкото му въодушевление е фактът, че неговото нещастие е относително дребно. Той пропълзява в очите на хората и им придава отчаяно изражение.

Лари Макаслин обаче не виждаше отчаяние в очите на Рахел, а нещо като престорен оптимизъм. И една празнота в нишата, която са заемали думите на Еста. Не можеше да се очаква от Лари да разбере това. Че празнотата у единия близнак е просто версия на мълчанието на другия. Че празнотата и мълчанието се сливат в едно цяло. Като две лъжици, сложени една върху друга. Като добре познатите тела на двама любовници.

След като се разведоха, Рахел работи няколко месеца като келнерка в индийски ресторант в Ню Йорк. После няколко години като нощна продавачка в бензиностанция край Вашингтон; там седеше в бронирана кабинка, където пияници понякога повръщаха в табличката за пари, а сводници й предлагаха по-доходен бизнес. Два пъти видя как през прозорците на колите им бяха застреляни мъже. Друг път пред очите й нападнаха човек и го изхвърлиха от движещата се кола с нож в гърба.

После Беба Кочама й писа, че Еста отново е „възвърнат“. Рахел се отказа от работата си в бензиностанцията и с радост напусна Америка. За да се прибере в Айеменем. При Еста в дъжда.

В старата къща на хълма Беба Кочама седеше до масата за хранене и търкаше една презряла краставица, за да излезе горчивината й заедно с гъстия пенест сок. Беше облечена в отпусната карирана нощница от тънко платно с бухнали ръкави, цялата в лекета. Под масата люлееше миниатюрните си крака с лакирани нокти, като малко дете, седнало на висок стол. Ходилата й бяха отекли и пухкави като въздушни възглавнички във формата на крак. Едно време, когато дойдеха гости в Айеменем, Беба Кочама непременно обръщаше внимание на големите им крака. Молеше ги да й дадат за малко чехлите си, обуваше ги и казваше: „Вижте колко са ми големи!“ После се разхождаше с тях из къщата и повдигаше леко сарито си, за да могат всички да се възхищават на малките й крака.

Сега търкаше краставицата с тържествуващ вид. Беше много радостна, че Еста не проговори на Рахел. Че я погледна и я подмина. После излезе навън под дъжда. Както се държеше с всички.

Беше осемдесет и три годишна. Зад дебелите стъкла на очилата очите й се разливаха като масло.

— Нали ти казах? — обърна се тя към Рахел. — Ти какво очакваше? Някакво по-специално отношение ли? Казвам ти, той си е загубил ума! Вече не разпознава хората. А ти какво си мислеше?

Рахел не отговори.

Тя чувстваше ритъма, в който Еста се полюшва, чувстваше как дъждът мокри кожата му. Чуваше бученето на объркания свят в главата му.

Беба Кочама погледна към Рахел притеснено. Вече съжаляваше, задето й писа, че Еста се е върнал. Но пък какво друго би могла да направи? Да се грижи за него до края на живота си? Откъде-накъде? Тя не носеше отговорност за него.

Или може би носеше?

Между племенницата-внучка и лелята-баба, наричана Беба, мълчанието стоеше като трети човек, чужденец. Надут. Непоносим. Беба Кочама си напомни да си заключва спалнята нощем. Опита се да заговори за нещо друго.

— Харесва ли ти прическата ми?

С мокра ръка опипа подстриганата си модно коса и остави върху нея горчива следа от краставична пяна.

Рахел не се сещаше какво да й каже. Наблюдаваше как Беба Кочама бели краставицата. Тънки обелки от кората бяха попадали по гърдите й. Косата й, боядисана в гарвановочерно, стоеше върху скалпа й като купчина разбъркани конци. Боята беше оставила бледосива следа по кожата на челото, която се открояваше като сянка. Рахел забеляза, че старицата е започнала да употребява грим. Червило на устните. Почернени вежди. Лек руж върху бузите. И тъй като къщата беше затворена и тъмна, а Беба Кочама използваше електрически крушки само от четиридесет вата, нарисуваната й с червило уста беше малко встрани от истинската.

Лицето и раменете бяха отслабнали, от което фигурата й се бе превърнала от кръгла в конусовидна. Но като беше седнала, огромният й ханш се прикриваше от масата и тя изглеждаше едва ли не крехка. Бледата светлина в трапезарията беше изтрила бръчките от лицето й, което по странен начин макар и хлътнало — бе сякаш подмладено. Носеше много бижута. Останали от покойната баба на Рахел. Всичките. Блещукащи пръстени. Диамантени обици. Златни гривни и майсторски изработена плоска златна верижка, която докосваше от време на време, за да се увери, че е там и е нейна. Като млада булка, която не може да повярва в късмета си.

Тя живее живота си отзад напред, помисли си Рахел.

Това наблюдение беше съвсем уместно. Беба Кочама наистина бе живяла живота си отзад напред. Като млада се бе отказала от материалния свят, а сега, като старица, се бе обърнала към него. Беше го прегърнала и той отговаряше на прегръдката й.

Като осемнайсетгодишна Беба Кочама се влюбила в един красив млад ирландски монах, отец Мълиган, изпратен за една година в Керала от семинарията си в Мадрас. Изучавал индуистките свещени писания, за да може интелигентно да ги оборва.

Всеки четвъртък сутрин отец Мълиган идвал в Айеменем, при бащата на Беба Кочама, преподобния Е. Джон Айп, който бил свещеник в черквата на Мар Тома. Преподобният Айп бил добре известен в християнската общност като човек благословен лично от Антиохския патриарх, суверенен глава на сирийската християнска църква — факт, който бе станал част от айеменемския фолклор.

През 1876 година, когато бащата на Беба Кочама бил седемгодишен, неговият баща го завел да види патриарха, който дошъл в Керала да посети сирийските християни. Попаднали пред група хора, с които патриархът разговарял на западната веранда на дома Калени, в Кочин. Бащата се възползвал от случая, прошепнал нещо в ухото на малкия си син и го побутнал напред. Бъдещият преподобен Айп се плъзнал на пети, вцепенен от страх и допрял ужасените си устни до пръстена върху средния пръст на патриарха, като го намокрил със слюнка. Патриархът изтрил пръстена с ръкав и благословил малкото момче. Дълго след като пораснал и станал свещеник, преподобният Айп продължавал да е известен като Пуниян кунджи — Благословеното момче — и мнозина водели децата си при него да ги благославя, като някои идвали по реката чак от Алени и Ернакулам.

Въпреки значителната възрастова разлика между отец Мълиган и преподобния Айп и макар че принадлежали към различни вероизповедания (известни с взаимната си неприязън), двамата мъже се разбирали добре и обикновено отец Мълиган бил поканван да остане за обяд. Само единият от двамата забелязвал сексуалната възбуда, подобна на приливна вълна у крехкото момиче, което се навъртало около масата дълго след като е раздигната подир обяда.

В началото Беба Кочама се мъчела да прелъсти отец Мълиган и всяка седмица проявявала показна благотворителност. В четвъртък сутрин, тъкмо когато пристигал отец Мълиган, Беба Кочама започвала насила да къпе при кладенеца някое бедно селско дете, като болезнено търкала изпъкналите му ребра с твърд червен сапун.

— Добро утро, отче! — провиквала се Беба Кочама, щом го зърнела, а на устните й се появявала усмивка, напълно противоречаща на жестоката й хватка върху тънката, хлъзгава от сапуна детска ръчица.

— Добро утро и на теб, Беба! — отвръщал отец Мълиган, като спирал и сгъвал чадъра си.

— Искам да ви попитам нещо, отче — подхващала Беба Кочама. — В Коринтяни, глава десета, стих двайсет и трети, се казва: „Всички неща са законни за мене, но не всички са целесъобразни.“ Отче, как е възможно всички неща да са законни за Него? Мога да разбера някои неща да са законни за Него, но…

Отец Мълиган бил повече от поласкан, че събужда подобни емоции у привлекателното младо момиче, застанало пред него с потреперващи устни, готови за целувки и с горящи, черни като въглен очи. Защото и той бил млад и може би съзнавал, че сериозните обяснения, с които разпръсвал фалшивите й библейски съмнения, са в пълно противоречие с вълнуващото обещание на сияйните му смарагдови очи.

Двамата стояли до кладенеца всеки четвъртък, измъчвани от безмилостното обедно слънце. Младото момиче и безстрашният йезуит, и двамата разтърсвани от нехристиянска страст. Използващи Библията като оправдание да бъдат заедно.

Неизменно посред разговора им нещастното насапунисано, насила къпано дете успявало да се измъкне и отец Мълиган мигом идвал на себе си.

— Ооо! По-добре е да хванеш детето, преди да го е пипнала настинка.

С тези думи той отново отварял чадъра и се отдалечавал в своето шоколадовокафяво расо и удобни сандали, като тържествено пристъпваща камила, която има насрочена среща. След себе си отецът влачел на каишка свитото от болка сърце на младата Беба Кочама, а то се удряло и спъвало в дребни камъчета и попадали листа. Наранено, почти разбито сърце.

Така изминала цяла година от четвъртъци. Най-сетне дошло време отец Мълиган да се върне в Мадрас. Тъй като благодеянията й не довели до осезаем резултат, отчаяната млада Беба Кочама вложила цялата си надежда във вярата.

С изключително упорство и целенасоченост (подобни прояви от страна на млада жена в онези години се възприемали едва ли не за физически недъзи — като заешка устна или изкривено стъпало) Беба Кочама се възпротивила на бащината си воля и станала римокатоличка. Със специално разрешение от Ватикана тя се покалугерила и постъпила в манастир в Мадрас като послушница. Надявала се, че това ще й даде законна възможност да бъде с отец Мълиган. Представяла си как двамата седят в тъмни сводести зали с тежки кадифени завеси и разискват теологията. Тя не желаела нищо повече. За нищо повече не смеела да мечтае. Само да бъде близо до него. Достатъчно близо, за да усеща уханието на брадата му. Да вижда грубата тъкан на монашеското му расо. Да го обича само с поглед.

Скоро обаче разбрала цялото безсмислие на своето начинание. Открила как старшите монахини са монополизирали свещениците и епископите с много по-дълбоки от нейните библейски съмнения и че може да минат години, докато успее да се приближи до отец Мълиган. Започнала да се чувства нещастна, станало й душно и тясно в манастира. По главата й се появил упорит алергичен обрив от постоянното дърпане на монашеската забрадка, говорела английски по-добре от всички останали. От това се усещала още по-самотна.

Година след постъпването й в манастира баща й започнал да получава от нея озадачаващи писма. „Миличък татко, добре съм и съм щастлива, че служа на Пресветата Дева. Но Кохинор не е щастлива и страда за дома си. Миличък татко, днес следобед Кохинор повърна и вдигна температура. Миличък татко, манастирската храна изглежда не е подходяща за Кохинор, макар на мен да ми харесва. Миличък татко, Кохинор се тревожи, че семейството й нито я разбира, нито се интересува от здравето й…“

Освен че (по онова време) така се казвал най-големият диамант в света, преподобният Е. Джон Айп не бил чувал за никакъв друг Кохинор. Чудел се как момиче с мохамеданско име е попаднало в католически манастир.

Най-сетне майката на Беба Кочама осъзнала, че Кохинор е самата Беба Кочама. Спомнила си как много отдавна показала на Беба копие от завещанието на своя баща (дядото на Беба Кочама), в което той — като описвал своите внуци — бил написал: „Видях скъпоценни камъни, един от които е моят Кохинор.“ След това изреждал на кого какво завещава — малки суми пари и скъпоценности — без обаче да изясни кого от внуците или внучките си смята за своя Кохинор. Сега майката на Беба Кочама се досетила, че Беба, без някакво основание за това, е решила, че дядо й е имал предвид тъкмо нея. И в манастира, тъй като е знаела, че преди да се пуснат, всички писма се четат от игуменката, Беба Кочама възкресила Кохинор, за да съобщи на близките си чрез това име за своите тревоги.

Преподобният Айп отишъл в Мадрас и прибрал дъщеря си от манастира. Тя го напуснала с радост, но настоявала, че не иска да промени вероизповеданието си и до края на живота си останала католичка. Преподобният Айп осъзнал, че на дъщеря му вече е „излязло име“ и едва ли ще си намери съпруг. Решил: щом не може да има съпруг, може да има поне образование. Затова й уредил да изкара един курс в Рочестърския университет в Америка.

Две години по-късно Беба Кочама се върнала от Рочестър с диплома по орнаментално градинарство, но още по-влюбена в отец Мълиган. От тънкото привлекателно момиче нямало и следа. Докато била в Рочестър, Беба Кочама наедряла. Казано направо, станала много дебела. Дори боязливият шивач на Чънгам Бридж сега искал двойно повече, отколкото на другите клиентки, за блузите към сарито й.

За да не се отдава на мрачни мисли, баща й възложил на Беба Кочама да се грижи за предната градина на къщата в Айеменем и тя я оформила — с ожесточение и горчивина така добре, че чак от Котаям идвали хора да я видят.

Беба Кочама превърнала кръглото наклонено място, заобиколено със стръмна, чакълирана алея, в яркоцветен лабиринт с миниатюрни дръвчета, камъни и фонтанчета. Най-много обичала тропическото цвете антуриум. Антуриум андреанум. Посадила най-различни видове от това декоративно растение — руб-рум, хънимун и многобройни негови японски разновидности. Единственият сочен лист около съцветието варирал в окраската си от петнисточерно до кървавочервено и искрящо оранжево. Средната част на цветовете се издигала високо и била винаги жълта. Посред градината на Беба Кочама, заобиколен от лехи с други пъстри цветя, се извисявал мраморен пикаещ Купидон, който безспирно отпращал сребърна водна струя в плитко езерце с един-единствен син лотос в него. В ъглите на езерцето били поставени гипсови джудженца с розови бузи и островърхи червени шапки.

Беба Кочама прекарвала следобедите в своята градина. В сари и гумени ботуши. Държала с яркооранжевите си работни ръкавици огромна градинарска ножица. Като укротителка на лъвове опитомявала виещи се растения и настръхнали кактуси. Подкастряла миниатюрните дръвчета и се грижела за редките орхидеи. Воювала с времето. Опитвала се да отглежда еделвайс и китайска гуава.

Всяка вечер си мажела краката с истински каймак и почиствала кожичките около ноктите.

Напоследък, след повече от половинвековно упорито и безмилостно внимание, орнаменталната градина беше изоставена. Оставена сама на себе си, тя бе избуяла и подивяла като цирк, чиито животни са забравили номерата си. Буренът, на който викаха комунистическа пача (защото вирееше в Керала като комунизма) задушаваше по-екзотичните видове. Само виещите се растения продължаваха да растат като ноктите на мъртвец. Те влизаха през ноздрите на розовите гипсови джуджета, цъфтяха в кухите им глави и им придаваха учуден вид или изражение на човек, който се готви да кихне.

Причина за това внезапно безцеремонно изоставяне на градината беше една нова любов. Беба Кочама си беше инсталирала антена чиния върху покрива на къщата в Айеменем и наблюдаваше света от дневната си по сателитната телевизия. Не бе трудно да се разбере невероятната възбуда, която телевизията извикваше у Беба Кочама. Това не стана постепенно. Стана от днес до утре. Блондинки, войни, глад, футбол, секс, музика, държавни преврати — всичко нахлу в стаята й едновременно. И се установи там като пътници, които отсядат в един и същ хотел. А в Айеменем, където някога най-силният шум беше автобусният клаксон, сега цели войни, бедствия, живописни кланета и Бил Клинтън можеха да бъдат призовани като домашна прислуга. И тъй, докато орнаменталната й градина вехнеше и умираше, Беба Кочама наблюдаваше по Ен Би Ей мачовете на американската лига, еднодневен крикет и всичките тениссрещи от турнира за големия шлем. През седмицата гледаше сериалите „Дързост и красота“ и „Санта Барбара“, в които крехки блондинки с начервени устни и втвърдени от лак фризури съблазняват мъжкарите и бранят своите сексуални империи. Беба Кочама харесваше лъскавите им дрехи и остроумните им, смели отговори. През деня си припомняше сцени от филмите и цъкаше с език.

Кочу Мария, готвачката, още носеше тежките златни обици, които бяха деформирали завинаги долната месеста част на ушите й. Тя обичаше шоупрограмите със състезания по борба, където Хълк Хоган и мистър Пърфект, чиито вратове бяха по-широки от главите им, се явяваха в лъскави костюми и се биеха безмилостно. В смеха на Кочу Мария звучеше и една леко жестока нотка, както понякога се смеят децата.

По цял ден двете седяха в дневната — Беба Кочама в дълбокия плантаторски стол или в шезлонга (в зависимост от състоянието на краката й), а Кочу Мария до нея, на пода (сменяйки каналите, когато й се удаде възможност) — потънали в едно общо и шумно телевизионно мълчание. Косата на едната беше снежнобяла, а на другата — боядисана въгленово-черна. Участваха във всички състезания, възползваха се от рекламираните намаления на цените и два пъти бяха спечелили — веднъж тениска, а друг път термос, които Беба Кочама пазеше заключени в своя долап.

Беба Кочама обичаше къщата в Айеменем и мебелите, които беше наследила благодарение на това, че бе надживяла всички. Цигулката на Мамачи и статива за нотите й, шкафовете, плетените пластмасови столове, леглата от Делхи, тоалетката от Виена с напуканите валчести дръжки от слонова кост. Масата от палисандрово дърво в трапезарията, която Велута бе направил.

Плашеха я сцените на глад по Би Би Си и телевизионните войни, на които попадаше, докато сменяше каналите. Старите й страхове от революция и от марксистко-ленинската опасност се възбуждаха отново, като гледаше нови телевизионни страхотии за растящия брой на отчаяни и безимотни хора. В етническото прочистване, глада и геноцида виждаше пряка заплаха за своите мебели.

Освен когато ги ползваше, държеше вратите и прозорците заключени. Употребяваше прозорците си за определени цели. За глътка чист въздух. За да плати млякото. За да пусне навън вмъкнала се оса (която Кочу Мария бе принуждавана да преследва из къщата с пешкир).

Заключваше дори жалкия си олющен хладилник, където пазеше седмичния запас от кифлички с крем, които Кочу Мария й купуваше от най-добрата пекарна в Котаям. И двете шишета с оризова вода — пиеше я вместо обикновената. На най-долния му рафт беше наредила онова, което бе останало от декорирания с върбови клонки сервиз за хранене на Мамачи.

Десетината шишенца с инсулин, донесени й от Рахел, държеше в отделението за сирене и масло. Допускаше, че в днешно време дори най-невинните на вид може да се окажат крадци на порцелан, любители на кифлички с крем или диабетици-мошеници, които кръстосват Айеменем, за да търсят вносен инсулин.

Нямаше доверие и на близнаците. Смяташе ги способни на всичко. На абсолютно всичко. Те дори могат да откраднат и да си върнат настоящето, помисли си тя и осъзна с учудване колко бързо отново беше започнала да мисли за двамата като за едно същество. След всичките тези години. Но обзета от решимост да не позволи на миналото да я обладае, веднага промени мисълта си. Тя. Тя можеше да открадне и да си върне настоящето.

Погледна Рахел, която бе застанала до масата, и забеляза същата тайнствена боязън, същото умение да бъде мълчалива и много тиха — способности, които Еста бе довел до съвършенство. Беба Кочама малко се плашеше от мълчаливостта на Рахел.

— И тъй! — заговори Беба Кочама с писклив и треперлив глас. — Какви са плановете ти? Колко ще останеш тук? Решила ли си вече?

Рахел се опита да каже нещо. Думите й излязоха назъбени. Като парче стара тенекия. Отиде до прозореца и го отвори. За глътка чист въздух.

— Затвори прозореца, когато си свършиш работата с него — нареди Беба Кочама и заключи лицето си като шкаф.

От прозореца вече не можеше да се види реката.

Можеше, преди Мамачи да прегради задната веранда с първата в Айеменем плъзгаща се и нагъваща се като хармоника врата. Рисуваните с маслени бои портрети на преподобния Е. Джон Айп и на Алиюти Амачи (дядото и бабата на Еста и Рахел), бяха преместени от задната в предната веранда.

Там висяха сега — Благословеното момче и жена му от двете страни на препарирана бизонска глава.

Преподобният сега бе насочил самоуверената си дядовска усмивка към шосето вместо към реката.

Алиюти Амачи гледаше по-колебливо. Като че ли й се искаше да се обърне на другата страна, но не можеше. Очевидно за нея бе по-трудно да се откъсне от реката. С очите си гледаше в посоката, в която гледаше и съпругът й. Със сърцето си гледаше на обратната страна. Тежките й обеци от патинирано злато (свидетелство за добрината на Благословеното момче) бяха разтегнали месестата част на ушите й и висяха до раменете. През дупките в ушите се виждаше горещата река и тъмните дървета, наведени над нея. И рибарите в лодката им. И рибите.

Макар че от къщата вече не можеше да се види реката, както в морската раковина винаги се чувства морето, така и в айеменемската къща винаги се чувстваше реката.

Поройна или носеща се бавно, пълна с риба.

От прозореца на трапезарията, пред който стоеше с облъхвана от вятъра коса, Рахел виждаше как дъждът барабани по ръждясалия ламаринен покрив на някогашната фабрика за консерви на баба й.

Консерви и туршии „Парадайз“.

Намираше се между къщата и реката.

Някога във фабриката произвеждаха туршии, пулпове, сладка, къри на прах и компоти от ананас. И конфитюр от банани (нелегално) след като ОХП (организацията за хранителни продукти) го забрани, защото според спецификациите им не бил нито конфитюр, нито желе. Бил много рядък, за да е желе, и твърде гъст за конфитюр. Казаха, че гъстотата му била неопределена и не подлежала на класификация.

Според каталозите на организацията.

Сега, като си спомни за онова време, Рахел си помисли, че трудностите на семейството й с класификацията не са се свеждали само до проблема желе-конфитюр.

Може би Аму, Еста и тя самата бяха най-големите нарушители. Но не само те. И другите също. Всички нарушаваха правилата. Всички навлизаха в забранена територия. Всички своеволничеха със законите кой и как трябва да бъде обичан. И колко. Законите, които правеха бабите да са баби, вуйчовците — вуйчовци, майките — майки, братовчедките — братовчедки, конфитюра — конфитюр и желето — желе.

Беше дошло време, когато вуйчовците ставаха бащи, майките — любовници, а братовчедките умираха и им правеха погребения.

Беше дошло време, когато немислимото ставаше мислимо, а невъзможното наистина се случваше.

Полицията намери Велута още преди погребението на Софи Мол.

По ръцете му имаше отоци от белезниците. Студени белезници с дъх на кисел метал. Като на металическите перила в автобусите и мириса, който излъчваха ръцете на кондуктора от дългото държане за перилата.

Когато всичко свърши, Беба Кочама каза: „Каквото си посял, такова ще ожънеш.“ Като че ли тя нямаше нищо общо с посяването и с жътвата. Върна се на малките си ходила към бродерията с кръстат бод. Късите пръстчета на краката й изобщо не се докосваха до пода. Нейна беше идеята Еста да бъде „върнат“.

Скръбта и горчивината на Маргарет Кочама от смъртта на дъщеря й се сви в нея като гневна пружина. Не казваше нищо, но удряше плесници на Еста винаги когато имаше сгода в дните преди да си замине за Англия.

Рахел наблюдаваше как Аму подрежда малкия куфар на Еста.

— Може да са прави — шепнеше си Аму. — Може би момчетата наистина имат нужда от своя Баба.

Рахел видя, че очите й са червени и безжизнени.

Консултираха се с една специалистка по близнаци в Хайдерабад. Тя отговори с писмо, че не било препоръчително да се разделят еднояйчни близнаци, но че двуяйчните не се различавали от обикновените деца. И те щели да страдат както всички деца на разбити семейства, но нищо повече. Нищо необичайно.

И тъй Еста беше „върнат“ с влак заедно с металическия му куфар и с една торба в цвят каки, където носеше бежовите си островърхи обуща. В първокласен вагон с нощния влак „Мадраска поща“ до Мадрас, а после с един приятел на баща им от Мадрас до Калкута.

В малка кутия за храна си носеше доматени сандвичи. И шише за вода с картинка на орел. В главата си Еста носеше ужасни картини.

Дъжд. Поройна мастилена вода. И един мирис. Болезнено-сладникав. Като на увехнали рози, полюшвани от вятър.

Най-лошото обаче беше, че носеше у себе си спомена за един млад мъж с уста на старец. Споменът за едно подпухнало лице и една размазана усмивка, гледана отгоре надолу. За една растяща локва с бистра течност, в която се оглежда гола електрическа крушка. За едно налято с кръв око, което се бе отворило и след малко бе спряло погледа си върху него. Върху Еста. И какво беше направил Еста? Беше погледнал в това любимо лице и беше казал: Да.

Да, той беше.

Думата, до която октоподът на Еста не можеше да се добере: Да. Думата, която не можеше да отскубне. Беше загнездена дълбоко в някаква гънка или бразда като влакно между кътни зъби. Което не може да се измъкне.

В чисто прагматичен смисъл би било правилно да се каже, че всичко започна с идването на Софи Мол в Айеменем. Сигурно е вярно, че един само ден може да донесе големи промени. Че двайсетина часа могат да се отразят за мнозина върху хода на целия им живот. И че когато това стане, тези двайсетина часа, като спасените реликви от опожарена къща — овъгления часовник, опърлената снимка, обгарялата мебел — трябва да бъдат извлечени от развалините и изследвани. Запазени. Обяснени.

Малки случки, обикновени неща и вещи, които са били размазани или разтрошени, да бъдат възстановени. Разчетени в друг смисъл. Тогава изведнъж може да се превърнат в скелета на цялата история.

И все пак — да кажем, че всичко започна с идването на Софи Мол в Айеменем, е само един от възможните начини да погледнем на събитията.

С не по-малко основание може да се твърди, че всъщност всичко това е започнало преди хиляди години. Дълго преди да дойдат марксистите. Преди британците да превземат Малабар, преди холандското господство, преди пристигането на Васко да Гама, преди завладяването на Каликут от Заморин. Преди тримата сирийски епископи в пурпурни одежди, убити от португалците, да бъдат намерени в морето с морски змии, завити на кълбо върху гърдите им и със стриди, оплетени в рошавите им бради. Може да се твърди, че всичко е започнало преди християнството да пристигне в една лодка и да се просмуче в Керала като чай от чаена торбичка.

Че в действителност всичко е започнало в дните, когато са били създавани Законите за Любовта. Законите, които повеляват кой трябва да бъде обичан и как.

И колко.

ОБАЧЕ, за практически цели в един безнадеждно практичен свят…