Богът на дребните неща

8 Добре дошла у дома, наша Софи Мол

Величествен стар дом беше айеменемската къща, но изглеждаше някак високомерна. Сякаш нямаше почти нищо общо с хората, които живеят в нея. Като старец със сълзящи очи, който наблюдава как децата играят, и вижда само мимолетност в тяхното кресливо въодушевление и всеотдайно посвещаване на живота.

Стръмният, керемиден покрив беше обрасъл с мъх и потъмнял от дъжд и старост. Триъгълните дървени рамки монтирани във фронтона, бяха гравирани виртуозно, а светлината, която влизаше полегато през тях, падаше на пода в причудливи форми, пълни с тайни. Вълци. Цветя. Игуани. Формите се променяха с движението на слънцето по небето. И по здрач изведнъж изчезваха.

Вратите имаха не по два, а по четири срязани през средата капака от тиково дърво, така че в старо време жените са могли да държат долната им част затворена, да се опрат с лакти на нея и да се пазарят с уличните продавачи, без да се показват от кръста надолу. Технически те са могли да купуват килими или гривни с покрити гърди и с голи задници. Технически.

Девет стръмни стъпала водеха от алеята до предната веранда. Височината й придаваше достойнството на сцена и всичко, което се случваше там, се озаряваше от аурата и значимостта на представление. Верандата се издигаше над орнаменталната градина на Беба Кочама и чакълираната алея, която се виеше около нея и се спускаше към подножието на малкия хълм, на чийто връх беше построена къщата.

Верандата беше дълбока и хладна дори до пладне, когато слънцето печеше най-ожесточено.

При направата й в сместа за червения циментов под сложили белтъците на почти деветстотин яйца. Подът блестеше.

Под препарираната бизонска глава с очи-копчета, с портретите на свекъра и свекърва й от двете страни на главата, Мамачи седеше в нисък плетен стол пред плетена маса, върху която поставяха зелена стъклена ваза с един-единствен стрък лилава орхидея.

Следобедът беше тих и горещ. Въздухът беше в очакване.

Мамачи бе закрепила лъскава цигулка под брадичката си. Матовите стъкла на слънчевите й очила от петдесетте години бяха черни и извити нагоре, а в ъглите на рамката имаше украса от изкуствени скъпоценни камъни. Сарито й беше колосано и парфюмирано. Кремавобяло и златно. Диамантени обици блестяха под ушите й като миниатюрни полилеи. Рубиновите пръстени й бяха хлабави. Бледата й тънка кожа беше набръчкана като каймак над изстиващо мляко и напръскана с дребни червени бенки. Беше красива. Стара, необикновена и царствена.

Сляпа Майка-Вдовица с цигулка.

На по-млади години, с предвидливост и старание Мамачи започнала да събира всичките си падащи косми в малка бродирана чантичка, която държала на тоалетката. Когато се събрала достатъчно коса, тя я увила на кок, покрит с мрежичка, и го заключила в чекмеджето с бижутата. Преди няколко години, когато косата й посребря и оредя, за да й придаде повече плътност, тя започна да прикрепва с фуркети този гарвановочерен кок върху малката си, бяла глава.

Според нея това бе напълно приемливо, тъй като всичката коса си беше нейна. Вечер, когато сваляше кока си, Мамачи позволяваше на внуците си да сплитат останалата й коса на стегната, намазана с масло, сива миша опашка, прихваната с ластик в края. Единият сплиташе косата, а другият броеше безбройните й бенки. Редуваха се.

На темето, грижливо покрити с рядката й коса, се издигаха ръбове с формата на полумесец. Белези от стари побои през съпружеския й живот. Белези от бронзова ваза.

Свиреше бавната част на Сюита номер едно от Хендел — „Музика на водата“. Зад извитите й слънчеви очила безполезните й очи бяха затворени, но тя виждаше как музиката се отделя от цигулката и се издига в следобедния въздух като дим.

Вътрешността на главата й беше като стая със спуснати тъмни завеси в ясен ден.

Докато свиреше, умът й се върна назад през годините към деня, в който беше произвела първата професионална партида консерви. Колко красиво изглеждаха! Беше си наредила херметически затворените буркани на масичка до леглото, та да може да ги докосне, щом се събуди сутринта. Беше си легнала рано онази вечер, но се събуди малко след полунощ. Протегна ръка към тях, ала нетърпеливите й пръсти се омазниха с олио. Навсякъде имаше олио. В кръг около термоса. Под Библията. По цялата й нощна масичка. Консервираното манго беше поело мазнината и се бе издуло, а от това бурканите бяха протекли.

Мамачи направи справка в книгата „Домашни консерви“, която Чако й беше донесъл, но не намери решение. После продиктува писмо до зетя на Анама Чанди, който беше регионален управител на консервите Падма в Бомбай. Той я посъветва да увеличи дозата на консервантите. И солта. Това помогна, но не реши изцяло проблема. И досега, след толкова години, бурканите с консерви и туршии Парадайз течаха по малко. Незабележимо, но все пак течаха, а при дълго транспортиране етикетите им ставаха мазни и прозрачни. Самите консерви бяха соленички.

Мамачи се чудеше дали някога ще овладее изкуството на съвършеното консервиране и дали Софи Мол би искала малко леден гроздов сок. Студен лилав сок в стъклена чаша.

После се замисли за Маргарет Кочама и провлачените, плавни тонове на Хенделовата музика зазвучаха остро и сърдито.

Мамачи не се беше срещала с Маргарет Кочама. Въпреки това я презираше. Дъщеря на дюкянджия — така беше класифицирана Маргарет Кочама в ума на Мамачи. Целият свят на Мамачи беше подреден по този начин. Ако отиваше на сватба в Котаям, с когото и да пътуваше, през цялото време му шепнеше. „Дядото на булката по майчина линия беше дърводелец на баща ми. Кунджакути Еапен ли? Сестрата на прабаба му беше само акушерка в Тривандръм. Семейството на мъжа ми някога притежаваше цялата местност на този хълм.“

То се знае, Мамачи би презирала Маргарет Кочама дори тя да беше наследница на английския престол. Възмущаваше се не само от работническия й произход. Мразеше Маргарет Кочама, задето бе станала жена на Чако. Мразеше я, задето го бе оставила. Но ако не беше го напуснала, щеше да я мрази още повече.

В деня, в който Чако не позволи на Папачи да я бие (и вместо това той счупи стола си), Мамачи събра съпружеския си багаж и го предостави на грижите на Чако. Оттогава той стана пазител на всичките й женски чувства. Нейният Мъж. Нейната единствена Любов.

Тя знаеше за неговите твърде свободни отношения с жените от фабриката, но това бе престанало да я наранява. Когато Беба Кочама подхващаше този въпрос, Мамачи ставаше напрегната и свиваше устни.

— Той не е крив, че има мъжки потребности — сопваше се тя.

Изненадващо бе, че Беба Кочама приема това обяснение и загадъчната, потайно вълнуваща представа за мъжките потребности получи негласно одобрение в айеменемската къща. Нито Мамачи, нито Беба Кочама виждаха някакво противоречие между марксистките разбирания на Чако и феодалните му сексуални влечения. Тревожеха ги единствено Наксалитите, за които се говореше, че принуждавали мъже от добри семейства да се оженят за слугини, забременели от тях. Разбира се, изобщо не подозираха, че ракетата, която наистина беше изстреляна и която предстоеше да унищожи завинаги Доброто Име на фамилията, щеше да дойде от съвсем неочаквана посока.

Мамачи нареди да се направи отделен вход към стаята на Чако, която беше в източния край на къщата, за да не се налага обектите на неговите „потребности“ да се шляят из дома. Тя тайно им подхвърляше пари, за да са доволни. Те ги приемаха, защото имаха малки деца и стари родители. Или съпрузи, които харчат всичко припечелено по баровете. Тая система устройваше Мамачи, защото според нейното схващане една заплатена такса улеснява нещата. Разграничава секса от любовта. Потребностите от чувствата.

Маргарет Кочама обаче беше съвсем друга работа. Тъй като нямаше начин да го установи (макар веднъж да се бе опитала, като накара Кочу Мария да провери дали по спалните чаршафи няма петна), Мамачи можеше само да се надява, че Маргарет Кочама не възнамерява да възобнови сексуалните си връзки с Чако. Когато Маргарет Кочама отиваше в Айеменем, Мамачи се справяше с иначе неуправляемите си чувства, като мушкаше пари по джобовете на роклите, оставени от Маргарет Кочама в коша с мръсни дрехи. Маргарет Кочама не й връщаше парите, просто защото никога не ги бе намирала. Аниян, перачът, по принцип изпразваше всички джобове. Мамачи знаеше това, но предпочиташе да възприема мълчанието на Маргарет Кочама като безмълвно приемане на хонорар за интимните услуги, които Мамачи си представяше, че тя прави на нейния син.

Така Мамачи беше удовлетворена — можеше да гледа на Маргарет Кочама като на поредната курва, Аниян перачът беше доволен от всекидневния си бакшиш, а Маргарет Кочама, разбира се, оставаше в щастливо неведение за разиграваното зад гърба й.

Кацнала на напречната греда над кладенеца, голяма рошава птица изврещя хуц-хуц и разтърси ръждивочервените си крила.

Една врана мигом открадна парченцето сапун, което й се пенеше в човката.

В тъмната опушена кухня ниската Кочу Мария, изправена на пръсти, правеше глазурата на висока двуетажна торта за празненството „ДОБРЕ ДОШЛА У ДОМА, НАША СОФИ МОЛ“. Макар че в тези години повечето жени християнки бяха започнали да се обличат в сари, Кочу Мария още носеше безупречно бяла фланелка с къси ръкави и остро деколте, а надолу — бяло мунду, което се прихлупваше като платнено ветрило върху задните й части. Това ветрило на Кочу Мария обаче се прикриваше отчасти от абсурдно грамадната камериерска престилка на бели и сини шахматно наредени квадрати, украсена с къдрички, която Мамачи настояваше тя да носи вкъщи.

Кочу Мария имаше къси и дебели ръце, пръсти като коктейлни кренвиршчета и широк месест нос с големи ноздри. Дълбоки гънки от кожа, от двете страни на носа, го съединяваха с брадичката и отделяха тази част на лицето й, която изпъкваше като зурла. Главата й бе прекалено едра за тялото. Приличаше на ембрион от биологическа лаборатория, който е избягал от стъкленицата с формалдехид, разгънал се е и е надебелял с напредването на възрастта.

В корсажа си носеше овлажнели банкноти и го превързваше стегнато към тялото, за да изглеждат малко по-плоски твърде нехристиянските й гърди. Обиците й в стил кунуку бяха тежки и златни. От тежестта им дупките в месестата част на ушите се бяха разтегнали и представляваха огромни примки, които се люлееха около врата й, а обиците седяха в тях като палави деца на въртележка. Месестата примка на дясното й ухо веднъж се беше разцепила и се наложи да бъде зашита от доктор Вергезе Вергезе. Кочу Мария не преставаше да носи обиците кунуку, защото без тях как щеше да се знае, че е сирийска християнка, макар да е проста готвачка (със заплата от седемдесет и пет рупии на месец)? Как да знаят, че не е пелая, или пулая, или параван. А че е докосваема, християнка от висша каста (в която християнството се беше просмукало като чай от чаена торбичка). Да се зашият отново разкъсаните й уши беше много по-добро решение.

Кочу Мария още не беше се запознала с пристрастената телеманка, скрита в душата й. Пристрастена към Хълк Хоган. Още дори не беше виждала телевизор. Не би повярвала, че телевизията съществува. Ако някой й бе казал, че има такова нещо, тя би го приела за предизвикателство към интелигентността й. На Кочу Мария й бе омръзнало да слуша какви са представите на другите за външния свят. Най-често ги приемаше като лично оскърбление поради това, че е необразована, а (преди години) и много наивна. Сега, след един решителен обрат в присъщите й реакции, Кочу Мария по принцип почти никога и на никого не вярваше. Преди няколко месеца, през юли, когато Рахел й каза, че един американски астронавт — Нийл Армстронг, е ходил на Луната, Кочу Мария се изсмя саркастично и заяви, че малайаламският акробат О. Мутачен е ходил на ръце върху Слънцето. При това с два молива, мушнати в ноздрите. Беше готова да приеме, че съществуват американци, макар че никога не беше ги виждала. Можеше дори да повярва, че има такова невероятно име като Нийл Армстронг. Но това за ходенето на луната? Не, сър. Не вярваше и на замътените сиви снимки, които се явиха в „Малайала Манорама“, вестника, който не можеше да чете.

Продължаваше да е убедена, че когато Еста вика: „И ти ли, Кочу Мария?“, той я обижда на английски. Смяташе, че казва нещо като Кочу Мария, ти грозно, старо джудже. Очакваше подходящ момент да се оплаче от него.

Глазурата на високата торта вече беше готова. Тя наклони глава назад и изстиска останалата в тубата сладост върху езика си. Дълга лента от шоколадова паста върху розовия език на Кочу Мария. Когато Мамачи извика от верандата („Кочу Мария! Чувам колата!“), устата й беше пълна с шоколад и не можа да се обади. Най-после свърши, облиза си зъбите и млясна няколко пъти с опрян на небцето език, сякаш беше яла нещо кисело.

Далечни небесносини автомобилни звуци (минаващи покрай автобусната спирка, покрай училището, покрай жълтата черква и нагоре по неравния червен път през каучуковите дървета) достигаха като глухо бръмчене до помещенията и двора на фабрика „Парадайз“.

Консервирането (изтискването, рязането, варенето, бъркането, рендосването, посоляването, сушенето, претеглянето и затварянето на бурканите) спря.

„Чако Саар вану“ — Дойде сър Чако, плъзна шепот. Острите ножове бяха оставени. Зеленчуците останаха полунарязани върху огромните металически тепсии. Ананасите — срязани до половина. Бързо се сваляха цветните гумени предпазители за пръстите (ярки, като весели плътни кондоми). Изпръскани ръце се миеха и се бършеха в кобалтовосини престилки. Изплъзнали се кичури коса се прибираха под белите забрадки. Всяко вдигнато под престилката мунду се спускаше надолу. Покритите с мрежа врати на фабриката се люшваха на пантите, после сами шумно се затваряха.

От едната страна на алеята, до стария кладенец, под сянката на кодамовото дърво, се събра мълчалива армия в сини престилки, да наблюдава в зелената горещина.

В сини престилки, с бели забрадки, като редица от синьо-бели знамена.

Ачу, Жосе, Аниан, Елаян, Кутиан, Виджаян, Вауа, Джой, Сумати, Амал, Анама, Канакама, Лата, Сушила, Виджаяма, Джоликути, Моликути, Люсикути, Бийна Мол (момичета с имена на автобуси). Началният тътен на недоволство лежеше покрит от дебел пласт лоялност.

Небесносиният плимът сви при портата и тръгна по чакълираната алея, като смачкваше дребни черупки и чупеше ситните червени и жълти камъчета. Децата се изсипаха от колата.

Отвързани фонтани от коса.

Сплескани алаброси.

Смачкани жълти клоширани панталони и любима чанта през рамо. Уморени от пътуването и сънливи деца. Последваха ги възрастните с подути глезени. От дългото седене.

— Пристигнахте ли? — провикна се Мамачи и обърна извитите си тъмни очила към новите звуци: затварящи се автомобилни врати, слизане от колата. Тя свали цигулката.

— Мамачи! — спусна се Рахел към своята красива сляпа баба. — Еста повърна! Посред „Звукът на музиката“. И…

Аму леко докосна дъщеря си. По рамото. И това докосване означаваше Шшшшт… Рахел се обърна и разбра, че тя участва в пиеса. Но имаше съвсем малка роля.

Беше само част от декора. Може би цвете. Или дърво.

Лице в тълпата. Сред групата граждани.

Никой не поздрави Рахел със здравей. Дори и Синята армия в зелената горещина.

— Къде е тя? — отправи Мамачи въпрос към звуците на колата. — Къде е моята Софи Мол? Ела при мен да те видя.

Докато говореше, чакащата мелодия, която се бе отделила от цигулката и трептеше над нея като чадър на храмов слон, се раздроби и леко се разпадна на прах.

Чако в своя костюм (за който Аму бе възкликнала Какво е станало с нашия „Човек от Народа?“) и с добре стегната вратовръзка триумфално поведе Маргарет Кочама и Софи Мол нагоре по деветте червени стъпала, сякаш носеше два трофея от тенис турнир, които току-що е получил.

И отново се казаха само дребните неща. Големите се таяха вътре, неизречени.

— Здравей, Мамачи — поздрави Маргарет Кочама с кротък учителски глас (който понякога можеше да звучи и строго). — Благодаря ти, че ни приемаш тук. Много ни беше нужно да се махнем оттам.

Мамачи усети лъх на евтин парфюм, примесен с пот от пътуването. (Самата тя пазеше шишенце с „Диор“ в меката му торбичка от зелена кожа, заключено в сейфа й.)

Маргарет Кочама пое ръката на Мамачи. Пръстите й бяха меки, рубинените пръстени твърди.

— Здравей, Маргарет — отговори Мамачи (нито грубо, нито любезно), без да сваля тъмните си очила. — Добре дошла в Айеменем. Съжалявам, че не мога да те видя. Както навярно знаеш, аз съм почти сляпа. — Говореше преднамерено бавно.

— О, няма нищо — откликна Маргарет Кочама. — И без това сигурно изглеждам ужасно. — Засмя се неуверено, като не знаеше дали отговорът й е бил правилен.

— Не е вярно — каза Чако и се обърна към Мамачи с горда усмивка, която тя не можеше да види. — Хубава е както винаги.

— Със съжаление научих за… Джо — добави Мамачи. В гласа й не звучеше искрено съжаление. Не много искрено.

Последва кратко мълчание — израз на съжаление за Джо.

— Къде е моята Софи Мол? — попита Мамачи. — Ела тук, за да те види баба ти.

Софи Мол бе заведена до Мамачи. Мамачи премести тъмните слънчеви очила върху косата си. Там те заприличаха на присвити котешки очи върху мухлясалата бизонска глава. Главата рече: „Не. В никакъв случай!“ На мухлясал бизонски.

Дори след присаждането на нови лещи, Мамачи различаваше единствено светлина и сянка. Ако до вратата стоеше човек, тя виждаше, че там има някой. Но не можеше да каже кой е. Разчиташе чек, разписка или банкнота само ако ги сложи тъй близко, че да опират в клепките й. Задържаше неподвижно това, което иска да прочете и местеше окото си по него. Плъзгаше го от дума на дума.

Рахел (в нейната феерична рокля) видя как Мамачи придърпва Софи Мол до очите си, да я разгледа. Да я прочете като чек. Да я огледа като банкнота. Мамачи (с по-здравото си око) видя червенокафява коса (Нне… почти руса), видя извивката на две обсипани с лунички бузи (Ммм… почти розови), видя синьо-сиво-сини очи.

— Носът на Папачи — заяви Мамачи. — Кажи ми, ти хубаво момиче ли си? — попита тя Софи Мол.

— Да — кимна утвърдително Софи Мол.

— И високо?

— Висока за възрастта си — отвърна Софи Мол.

— Много е висока — обади се Беба Кочама. — Много по-висока от Еста.

— Тя е по-голяма — поясни Аму.

— Въпреки това… — натърти на своето Беба Кочама.

Малко встрани от къщата Велута минаваше по прекия път през каучуковите дървета. Гол до кръста. Върху едното му рамо висеше намотка от изолирана електрическа жица. Носеше тъмносиньото си мунду с черни шарки, което свободно се развяваше над коленете му. На гърба му се виждаше късметлийското листо от родовото петно във формата на дърво (листото предизвикваше мусоните да идват навреме). Есенното листо върху тъмната нощ на кожата му.

Преди да излезе измежду дърветата и да стъпи на алеята, Рахел го видя, напусна пиесата и отиде при него.

Аму я видя, че отива.

Извън сцената тя проследи как двамата изпълняват сложния ритуал на официалния поздрав. Велута направи реверанс, както го бяха учили, а мундуто му се разпери като полата на английската млекарка в „Закуската на краля“. Рахел се поклони (и каза „поклони се“). После скачиха кутретата си и се здрависаха сериозно, като банкери на конференция.

В шарената сянка на тъмнозелените дървета Аму наблюдаваше как Велута вдига дъщеря й без никакво усилие, сякаш беше гумена кукла, надута с въздух. Когато той я подхвърляше, за да падне пак в ръцете му, Аму забелязваше върху лицето на Рахел върховното удоволствие на политнало във въздуха младо създание.

Виждаше коремните мускули на Велута да се изпъват и се надигат под кожата му като квадратчетата на шоколад. Чудеше се как неусетно тялото му се бе променило — от плоско момчешко тяло в тяло на мъж. Твърдо и с ясни очертания. Тяло на плувец. Тяло на плувец дърводелец. Излъскано с восъчна паста.

Имаше високи скули и внезапна бяла усмивка.

Усмивката му напомняше на Аму за Велута като малко момче. Как помагаше на Велия Паапен да брои кокосовите орехи. Как й поднасяше на отворената си длан малки подаръци, които бе направил за нея, та да може тя да ги вземе, без да го докосва. Лодчици, кутийки, малки вятърни мелници. Казваше й Амукути. Малка Аму. Макар да не беше по-малка от него. Гледаше го сега и си мислеше, че мъжът, в който се бе превърнал, твърде малко прилича на някогашното момче. Единственият багаж, който мъжът беше пренесъл от юношеството си, беше усмивката му.

На Аму изведнъж й се прииска Рахел да е видяла именно него на демонстрацията. Надяваше се той да е издигнал знамето и гневно свития юмрук. Надяваше се, че под грижливото прикритие на своята веселост той таи жив и пулсиращ гняв срещу самодоволния и добре подреден свят, от който тя така негодуваше.

Надяваше се да е бил той.

Изненадана беше от физическата лекота, с която дъщеря й общува с него. Изненадана, че детето й сякаш имаше и някакъв скрит свят, от който тя беше напълно изключена. Осезаем свят на усмивки и смях, в който тя, нейната майка, нямаше място. Аму смътно осъзна, че мислите й са леко обагрени с червеникавия оттенък на завистта. Не си позволяваше да прецени на кого завижда. На мъжа или на собственото си дете. Или просто на техния свят на скачени кутрета и неочаквани усмивки.

Мъжът в сянката на каучуковите дървета, по чието тяло танцуваха слънчеви петна, както държеше в ръце нейната дъщеря, вдигна очи и срещна погледа на Аму. Векове се изнизаха в краткотраен миг. Историята беше стъпила накриво, беше изненадана неподготвена. Съблечена като стара змийска кожа. Отпечатъците й, белезите й, раните й от някогашни войни, върнатите назад дни — всичко изчезна. На тяхно място остана една аура, едно ярко проблясване, което се виждаше така ясно, както водата в речното корито и слънцето на небосклона. Което се чувстваше така ясно, както топлината в горещ ден или дръпването на опънатата корда от лапнала стръвта риба. Нещо тъй очевидно, че никой не го забелязва.

В този краткотраен миг Велута вдигна очи и видя неща, които не бе виждал преди. Които досега са били извън полезрението му, скрити от наочниците на историята.

Прости неща.

Той видя например, че майката на Рахел е жена.

Че като се усмихне, има дълбоки трапчинки, които остават и след като усмивката е угаснала в очите й. Видя, че мургавите й ръце са закръглени, здрави, съвършени. Че раменете й лъщят, но очите й са някъде другаде. Видя, че когато й дава подаръци, вече няма защо да ги поднася на разтворена длан, за да не го докосне. Неговите лодчици и кутийки. Неговите малки вятърни мелници. Видя също, че навярно той не е единственият, който може да дава подаръци. Че и тя имаше подаръци, които може да му даде.

Това прозрение го прониза внезапно, като острие на нож. Едновременно студено и горещо. Появи се само за миг.

Аму видя че той е видял. И отмести поглед. Той също. Демоните на историята се върнаха, за да ги приберат. Да ги завият отново в нейната стара оръфана кожа и да ги завлекат до местата, където в действителност живеят. Където законите на любовта определят кой трябва да бъде обичан. И как. И колко.

Аму се върна на верандата и влезе отново в пиесата. Разтреперана.

Велута сведе поглед към Посланик Пръчкоподобно Насекомо в ръцете му. Свали я на земята. Той също трепереше.

— Я виж каква си днес! — засмя се, като огледа смешната натруфена рокля на Рахел. — Колко си красива! Да не би да се жениш?

Рахел се нахвърли върху подмишниците му и започна да го гъделичка безмилостно. Кис-кис-кис, кис-кис-кис!

— Аз те видях вчера — съобщи му тя.

— Къде? — Велута направи гласа си писклив и изненадан.

— Лъжец — отвърна му Рахел. — Лъжец и преструван. Аз наистина те видях. Ти беше комунист, носеше риза и знаме. И се направи, че не ме виждаш.

— Айо каштам — възкликна Велута. — Какво говориш! Бих ли направил такова нещо? Ти ми кажи — би ли направил Велута такова нещо? Трябва да е бил отдавна-загубеният брат близнак.

— Кой отдавна-загубен брат близнак?

— Урумбан, глупаче… Дето живее в Кочи.

— Кой Урумбан? — В този миг видя насмешливо пламъче в очите му. — Лъжец! Ти нямаш брат близнак! Не беше Урумбан! Ти беше!

Велута се засмя. Смехът му беше чудесен и истински.

— Не съм бил аз — повтори той. — Аз бях болен на легло.

— Виждаш ли, усмихваш се! Това значи, че си бил ти възрази Рахел. — Усмивката ти значи, че си бил ти.

— Така е само на английски! — отвърна Велута. — На малайаламски моят учител винаги казваше: „Усмивката значи, че не съм бил аз.“

Мина малко време, докато Рахел прецени какво значи това. После пак започна да го гъделичка. Кис-кис-кис!

Все още засмян, Велута надникна в пиесата и потърси Софи.

— Къде е нашата Софи Мол? Я да я видим. Ти сети ли се да я доведеш, или я остави на летището?

— Не гледай там — настойчиво го спря Рахел.

Тя се качи на циментовия бордюр, който отделяше каучуковите дървета от алеята, и закри с ръце очите на Велута.

— Защо? — попита той.

— Защото аз не искам — отвърна Рахел.

— Къде е Еста Мон? — попита Велута, а в това време на гърба му, стиснал кръста му с крака, висеше един Посланик (маскиран като Пръчкоподобно Насекомо, дегизирано като фея от аерогарата) и продължаваше да закрива очите му с лепкави ръчички. — Не съм го виждал.

— А-а, ние го продадохме в Кочин — засмя се Рахел. — За една торба ориз. И за едно фенерче.

Къдричките на твърдата й рокля притискаха грапави дантелени цветя до гърба на Велута. Дантелени цветя и едно щастливо листо бяха цъфнали на един черен гръб.

Но когато Рахел потърси Еста в пиесата, видя, че там го няма.

В пиесата се появи Кочу Мария; изглеждаше още по-ниска зад високата торта.

— Тортата пристигна — съобщи тя по-силно на Мамачи.

Кочу Мария винаги говореше малко по-силно на Мамачи, защото допускаше, че слабото зрение автоматично се отразява и на другите сетива.

— Кандо, Кочу Марийе? — откликна Мамачи. — Виждаш ли нашата Софи Мол?

— Кандо, Кочама — отвърна много високо Кочу Мария. — Виждам я.

Усмихна се на Софи — много широко. На ръст беше точно колкото Софи. Въпреки всичките си усилия бе по-ниска от сирийските християни.

— Има цветовете на майка си — каза Кочу Мария.

— Ала носа на Папачи — настоя Мамачи.

— Не знам дали е така, но е много красива — изкрещя Кочу Мария. — Сундари кути. Тя е едно малко ангелче.

Малките ангелчета имаха кожа с цвета на плажен пясък и носеха широки панталони.

Малките дяволчета имаха калнокафява кожа, облечени бяха във феерични рокли за летището, а на челата им се виждаха бабунки, които можеха да се превърнат в рогца. На главите им имаше фонтани, прикрепени с Любов-в-Токио. Имаха навик да четат отзад-напред.

Ако се вгледате по-внимателно, можете да забележите Сатаната.

Кочу Мария пое двете ръце на Софи, обърна ги с дланите нагоре, вдигна ги до лицето си и вдъхна дълбоко.

— Какво прави тя? — искаше да знае Софи, чиито нежни лондонски ръце бяха стиснати от мазолести айеменемски длани. — Коя е тази жена и защо мирише ръцете ми?

— Тя е готвачката — обясни Чако. — По този начин те целува.

— Целува ли ме? — Софи Мол не беше убедена, но се заинтересува.

— Прекрасно! — възкликна Маргарет Кочама. Това е нещо като подушване. Мъжете и жените също ли си правят така?

Нямаше намерение да прозвучи точно в този смисъл, затова се изчерви. Във вселената се образува дупка във формата на засрамена учителка.

— О, постоянно! — каза Аму, а думите й прозвучаха малко по-високо, не само като саркастично пошушване, както бе възнамерявала. — По този начин си правим бебетата.

Чако не я плесна.

Затова и тя не му го върна.

Въздухът на очакването се нажежи.

— Мисля, че дължиш извинение на жена ми, Аму — обади се Чако с покровителствен и собственически глас (като се надяваше, че Маргарет Кочама няма да го поправи: „Бивша жена, Чако“ и да помаха розата пред лицето му).

— О, не! — извика Маргарет Кочама. — Грешката беше моя. Съвсем нямах намерение да прозвучи така… исках просто да кажа… че е прекрасно да си представиш, че…

— Въпросът ти беше напълно оправдан — прекъсна я Чако. — Затова мисля, че Аму трябва да ти се извини.

— Трябва ли да се държим като някакво току-що открито проклето, забравено от Бога племе? — попита Аму.

— О, Боже! — въздъхна Маргарет Кочама.

В гневната тишина, която настъпи в пиесата (Синята армия все още наблюдаваше в зелената горещина), Аму отиде до плимъта, извади куфара си, трясна вратата и се отправи към своята стая; раменете й лъщяха. Всички останаха учудени откъде се е научила на такава наглост.

И то наистина си бе за учудване.

Защото Аму не беше получила такова образование, нито беше чела такива книги, нито бе срещала подобни хора, които да й повлияят да мисли по друг начин.

Тя просто беше животно от такава порода.

Още в ранно детство беше започнала да се отнася с пренебрежение към приказките за Татко Мечок и Мама Меца, които я караха да чете. В нейната версия Татко Мечок биеше Мама Меца с бронзови вази. Мама Меца понасяше побоищата с безмълвно примирение.

Като стана малко по-голяма, Аму взе да забелязва как баща й плете своята отвратителна паяжина. Беше чаровен и учтив с посетителите, ако пък бяха бели, държанието му ставаше почти сервилно. Пред обществото правеше парични дарения на сиропиталища и клиники за прокажени, за да изглежда изтънчен, щедър и морално чист човек. Но останеше ли насаме със съпругата и децата си, превръщаше се в чудовищен, подозрителен тиранин, със злобна и коварна душа. Биеше ги и ги унижаваше, а после ги принуждаваше да страдат от завистта на приятели и роднини, че имат такъв прекрасен съпруг и баща.

Аму беше прекарвала студени зимни нощи в Делхи, скрита в храстите около дома им (за да не я видят хората от добрите семейства), защото Папачи се е върнал от работа в лошо настроение, бил е нея и Мамачи и ги е изгонил от къщи.

В една такава нощ Аму, тогава деветгодишна, се криеше заедно с майка си в храстите и наблюдаваше стройния силует на Папачи, който се движеше от стая в стая. Но очевидно не беше достатъчно задоволен от това, че е набил жена си и дъщеря си (по онова време Чако се учеше и не беше вкъщи), та започна да дърпа и събаря пердетата, да рита мебелите, счупи една настолна лампа. Един час след като изгаснаха светлините, въпреки страха и молбите на Мамачи, малката Аму се промъкна в къщата през вентилационната шахта, за да спаси новите си гумени ботуши, които обичаше повече от всичко на света. Сложи ги в една книжна торба и се прокрадна отново в дневната, когато лампите внезапно светнаха.

Папачи през цялото време седял в махагоновия си стол-люлка и тихо се люлеел в тъмнината. Хвана дъщеря си без да каже дума. Наложи я с камшика си за езда с дръжка от слонова кост (същия, който лежеше в скута му на снимката от фотографското студио). Аму не плака. Когато сметна, че я е бил достатъчно, накара я да му донесе големите назъбени ножици на Мамачи от долапа й с шевните принадлежности. Пред погледа на Аму Имперският Ентомолог наряза новите й гумени ботуши с майчината й ножица. Ивици черна гума падаха на пода. Ножиците щракаха. Аму не обърна внимание на източеното, изплашено лице на майка й, което се показа зад прозореца. Нужни бяха десет минути, да се нарежат докрай любимите й гумени ботуши. Когато и последната ивица от гума се свлече на пода, баща й я погледна със студени, безизразни очи и започна да се люлее, да се люлее, да се люлее. Заобиколен с море от извити гумени змии.

Като поотрасна, Аму свикна да живее с тази студена, предумишлена жестокост. У нея се разви силно чувство за несправедливост и онова дръзко упорство, което се появява у малкия човек, малтретиран цял живот от някой голям човек. Тя не правеше абсолютно нищо, за да избегне кавгите и конфронтациите. Напротив, би могло да се каже, че сама ги предизвикваше и че може би дори й правеха известно удоволствие.

— Тя излезе ли? — попита Мамачи сред общото мълчание.

— Излезе — високо й отговори Кочу Мария.

— В Индия разрешено ли е да се казва за нещо, че е проклето? — попита Софи Мол.

— Кой е казал думата „проклето“? — учуди се Чако.

— Тя — поясни Софи Мол. — Леля Аму. Тя каза: „Някакво проклето забравено от Бога племе.“

— Срежете тортата и дайте на всекиго по едно парче — предложи Мамачи.

— Защото в Англия това не е прието — обърна се Софи Мол към Чако.

— Кое не е прието? — попита Чако.

— Да се изразяваме така — отвърна Софи Мол. Мамачи погледна към слънчевия следобед навън с невиждащи очи.

— Всички ли са тук?

— Уър, Кочама — отговори й Синята армия в зелената горещина. — Всички сме тук.

Вън от пиесата, Рахел погледна Велута.

— Ние не сме тук, нали. Ние дори не играем.

— Точно така — съгласи се Велута. — Ние дори не играем. — Аз обаче искам да знам къде е нашият Естапапичачен Кутапен Питър Мон?

И това се превърна в един весел, задъхан танц между каучуковите дървета, нещо като ринги-ринги-рае.

А от ринги-ринги-рае се превърна в друга песничка и в друг танц.

Кочу Мария отряза едно примерно парче торта, за да бъде одобрено по големина от Мамачи.

— На всекиго по едно парче — потвърди Мамачи и леко опипа парчето с пръсти, украсени с рубинени пръстени, да се увери, че е достатъчно малко.

Кочу Мария наряза цялата торта усърдно, на разплескани парчета, като дишаше през уста запъхтяно, сякаш режеше печено агне. Нареди парчетата на голяма сребърна табла. Мамачи изсвири на цигулката си една мелодия за Добре дошла у дома, наша Софи Мол. Сладникава, шоколадова мелодия. Лепкавосладка и разтапяща се. Шоколадови вълни върху шоколадов бряг.

Посред мелодията Чако издигна глас над шоколадовите звуци.

— Мамо! — каза той (с гласа си за Четене на Висок Глас).

— Мамо! Това е достатъчно! Достатъчно посвири!

Мамачи спря да свири и погледна към Чако с лък в ръка.

— Достатъчно? Смяташ ли, че е достатъчно, Чако?

— Повече от достатъчно — увери я Чако.

— Напълно достатъчно — промърмори си Мамачи. — Мисля, че вече мога да спра — каза тя, сякаш току-що й е хрумнала тази мисъл.

Сложи цигулката в черния й калъф с форма на цигулка. Той се затвори като куфар. Заедно с него се затвори и музиката.

Щрак. И щрак.

Мамачи отново си сложи черните очила. И спусна своите пердета върху горещия ден.

Аму излезе от къщата.

— Рахел! — извика. — Време е за следобедния ти сън! Прибери се, щом си изядеш тортата!

Сърцето на Рахел се сви. Следобеден сън. Не го обичаше.

Аму се прибра.

Велута свали Рахел на земята и тя остана като загубена на ръба на алеята, в периферията на пиесата, а на хоризонта й се надигаше голям и неприятен следобеден сън.

— И моля те не бъди прекалено фамилиарна с този човек! — Така Беба Кочама посрещна Рахел.

— Прекалено фамилиарна? — обади се Мамачи. — За какво става дума, Чако? Кой е прекалено фамилиарен?

— Рахел — отговори Беба Кочама.

— Прекалено фамилиарна с кой?

— С кого? — поправи майка си Чако.

— Добре, с кого е прекалено фамилиарна? — искаше да знае Мамачи.

— С твоя възлюбен Велута — с кого другиго? — отвърна й Беба Кочама и спря поглед върху Чако. — Попитай го къде беше вчера. И да се разправим с него веднъж завинаги.

— Не сега — сряза я Чако.

— Какво значи „прекалено фамилиарна“? — Софи Мол отправи въпроса си към Маргарет Кочама, която не й отговори.

— Велута? Тук ли е Велута? Тук ли си? — попита Мамачи следобедния въздух пред себе си.

— Уър, Кочама. — Той излезе измежду дърветата и влезе в пиесата.

— Разбра ли каква е повредата? — попита Мамачи.

— Шайбата в долния клапан. Смених я. Сега работи.

— Тогава пусни водата — нареди Мамачи. — Резервоарът е празен.

— Този човек ще бъде нашата Немезида12, Отмъстителката — каза Беба Кочама. Не защото беше ясновидка и бе имала внезапно пророческо видение. Тя просто искаше да създаде неприятности на Велута. Никой не й обърна никакво внимание.

— Запомнете ми думите — злобно изсъска тя.

— Виждаш ли я? — каза Кочу Мария, когато стигна до Рахел с нарязаната торта. Имаше предвид Софи Мол. Като порасне, тя ще бъде нашата Кочама, тя ще ни повиши заплатите и ще ни подари найлонови сарита за празника на реколтата Онам. — Кочу Мария събираше сарита, макар че никога не беше носила сари и навярно нямаше да носи и в бъдеще.

— Е, и какво? Тогава аз сигурно вече ще живея в Африка — изненада я с отговора си Рахел.

— В Африка? — ухили се Кочу Мария. — Африка е пълна с грозни черни хора и с комари.

— Ти си грозна — сопна й се Рахел и добави (на английски): — Глупаво джудже!

— Какво? — заплашително я погледна Кочу Мария. Няма нужда да ми казваш. Знам какво беше. Чух го. И ще кажа на Мамачи. Само почакай!

Рахел пресече алеята и отиде до стария кладенец, където обикновено се намираха мравки за убиване. Червени мравки, които изпускаха неприятна кисела миризма, когато ги настъпиш. Кочу Мария тръгна подире й с таблата с парчета торта.

Рахел каза, че не иска да яде от тая глупава торта.

— Кушумби — измърмори Кочу Мария. — Завистливите хора отиват направо в ада.

— Кой е завистлив?

— Не знам. Ти ми кажи — озъби й се Кочу Мария с престилката си на къдрички и с кисело като оцет сърце.

Рахел си сложи слънчевите очила и пак погледна да види как се разиграва пиесата. Всичко беше в гневни цветове. Софи Мол стоеше между Маргарет Кочама и Чако; изглеждаше така, сякаш трябва да бъде наплескана. Рахел намери цяла колона от сочни мравки. Бяха тръгнали на черква. Всичките в червено. Трябваше да бъдат убити, преди да стигнат дотам. Да бъдат смачкани и размазани с камък. В черквата не бива да влизат миризливи мравки.

Мравките издаваха лек хрускащ звук, когато се разделяха с живота. Като че ли митичен елф яде препечена филийка или хрупкава бисквита.

Софи Мол — с шапка, с широки панталони и Обичана от Самото Начало — излезе от пиесата, за да види какво прави Рахел зад кладенеца. Но Пиесата тръгна с нея. Ходеше, когато тя ходеше, и спираше, когато тя спираше. Нежни усмивки следваха Софи Мол. Кочу Мария отмести таблата с парчета торта от пътя на гостенката, а усмивката й изразяваше обожание, докато Софи шляпаше в калта край кладенеца (с вече мокри и кални крачоли на жълтите панталонки).

Софи Мол инспектира миризливото бойно поле с клинична добросъвестност. Камъкът беше омазан със сплескани червени трупове и с няколко леко потрепващи мравешки крачета.

Кочу Мария наблюдаваше с таблата, в която бяха останали само трохи.

Нежни усмивки наблюдаваха нежно.

Как малките момиченца си играят.

Колко са сладки.

Едната с кожа като плажен пясък.

Едната с кафява.

Едната обичана.

Едната обичана по-малко.

— Хайде да оставим една мравка жива, че да е самотна — предложи Софи Мол.

Рахел не й обърна внимание и уби всичките. После във фееричната си рокля за летището с подходящи гащички (които вече не изглеждаха нови) и с неподходящи за роклята слънчеви очила, тя побегна. Изчезна в зелената горещина.

Нежните усмивки останаха съсредоточени върху Софи Мол като прожектор — навярно си мислеха, че сладките братовчедки, както често става, си играят на криеница.