Богът на дребните неща

7 Тетрадки за упражняване на ума

В кабинета на Папачи изложените пеперуди и молци се бяха раздробили в малки купчинки дъгоцветен прах по дъното на стъклените им шкафове, а карфиците, с които са били забодени, сега стояха голи. Изглеждаше жестоко. Стаята имаше дъх на плесен и изоставеност. Стар неоновозелен обръч за хула-хуп висеше на дървена закачалка и се открояваше на стената като огромен, захвърлен от някой светец ореол. По перваза на прозореца се движеше колона от лъскави черни мравки с вдигнати нагоре задничета — като редица предвзети балерини от мюзикъл на Бъсби Бъркли. С очертани от слънцето силуети. Бляскави и красиви.

Рахел (на табуретка върху масата) ровеше в един шкаф за книги с потъмнели мръсни стъкла. Отпечатъците от босите й стъпала личаха ясно върху праха по пода. Те водеха от вратата до масата (изтеглена до шкафа с книги), после до табуретката (издърпана до масата и качена върху нея). Търсеше нещо. Сега животът й имаше размери и форма. Два полумесеца се очертаваха под очите й, а на хоризонта й — впряг от митологични създания.

На най-горния рафт Папачи беше наредил поредицата Богатият свят на насекомите в Индия; кожената подвързия на всеки от томовете се бе подкожушила и нагънала като вълнист азбест. Безкрили насекоми пълзяха по страниците, пробиваха си произволно път между различните видове инсекти и превръщаха организираната информация в жълта дантела.

Рахел бъркаше зад подредените книги и вадеше скрити отзад неща.

Една гладка мидена черупка и една бодлива.

Пластмасово калъфче за контактни лещи. Оранжева пипетка.

Сребърно кръстче сред навървени мъниста. Броеницата на Беба Кочама.

Рахел я вдигна към светлината. Всяко мънисто жадно грабна своя дял от слънце.

Над осветения от слънцето правоъгълник върху пода на кабинета падна сянка. Рахел се обърна към вратата с броеницата в ръце.

— Представяш ли си, тя е още тук. Аз я откраднах. След като ти беше Възвърнат.

Думата се изплъзна от устата й лесно. Възвърнат. Сякаш близнаците се раждаха за това. Да бъдат вземани на заем и връщани. Като книги от библиотека.

Еста не вдигаше очи. Умът му беше пълен с влакове. Той засенчваше светлината, влизаща през вратата. Една дупка във вселената с формата на Еста.

Зад книгите учудените пръсти на Рахел откриха още нещо. И на друга сврака бе хрумнала същата идея — да скрие нещо отзад. Рахел го извади и избърса праха по него с ръкава на блузата си. Беше плосък пакет в прозрачна найлонова обвивка, залепена със скоч. На бяло листче хартия вътре беше написано Естапен и Рахел. С почерка на Аму.

В пакета имаше четири оръфани тетрадки. На кориците им пишеше Тетрадки за упражняване на ума с място за попълване на Име, Училище (Колеж), Клас, Предмет. Върху две от тетрадките се четеше името на Рахел, а върху другите две — на Еста.

От вътрешната страна на една от кориците беше написано нещо с детски почерк. Разкривените букви и неравномерното разстояние между думите свидетелстваха за усилието да се контролира непослушният, самонадеян молив. Но чувството, което написаното изразяваше, беше съвсем ясно: Мразя госпожица Митън и мисля, че гащите й са скъсани.

На предната страна на корицата Еста беше изтрил с плюнка фамилното си име и заедно с него беше отнесъл и част от хартията. Върху грозното, мръсно петно беше написал с молив Неизвестен. Естапен Неизвестен. (Временно бе отложил определянето на фамилията си, докато Аму избере дали да носи името на съпруга си или на баща си.) До Клас беше написал: 6 години. До Предмет: Разказване на приказки.

Рахел седна с кръстосани крака (на табуретката върху масата).

— Естапен Неизвестен — каза тя. Отвори тетрадката и зачете на глас.

Отдолу имаше поправки от предишен урок, писани по няколко пъти.

Сигурност учение град каляски носач мост учуден 

сигурност учение град каляски носач мост учуден 

сигурност учение град 

сигурност учение град 

— Най-напред сигурността — обяви Рахел и гласът й се накъдри от смях.

По дължината на цялата страница Аму беше нарисувала с червена писалка начупена линия и беше написала: „Не си оставил поле. И моля те друг път пиши буквите свързано!“

„Когато вървим по улицата в града — продължаваше разказът на предпазливия Еста, — винаги трябва да вървим по тротоара. Ако вървиш по тротоара там няма коли за да причинят злоплуки, но по главната улица има упасно движение и те могат лесно да те бутнат и да те направят безчуствен или инвълид. Ако си счупиш главата или грабнака ще си много нештастен. Полицаите могат да насочват движението за да няма много инвълиди които да се изпращат в болницата. Когато слизаме от автобуса трябва първо да питаме кондуктура за да не бъдем нарнени и да отворим работа на лекарите. Работата на шофьора е много опасна. Семейството му е тревожно защото шофьора може лесно да умре.“

„Мрачно дете“ каза Рахел на Еста. А като обърна страницата, нещо я стисна за гърлото, измъкна гласа й, разтърси го и го върна обратно, но вече без да е накъдрен от смях. Следващият разказ на Еста беше озаглавен Милата Аму.

Написан беше със свързани букви. Опашките на буквите Д и У бяха добре извити. Сянката пред вратата стоеше неподвижно.

Аму беше поправила правописните грешки, а под разказчето беше написала: „Ако аз говоря с някого, можеш да ме прекъснеш само ако е много належащо. Ако ме прекъсваш, моля те, казвай Извинявай. Ще те накажа строго, ако не изпълняваш това нареждане. Моля те, довърши си поправките.“

Милата Аму.

Която никога не успя да довърши своите поправки.

Която трябваше да си събере багажа и да замине. Защото нямаше право да изразява мнението си. Защото Чако каза, че вече е разрушила достатъчно.

Милата Аму, която се върна в Айеменем с астма и с такова хъркане в гърдите, сякаш се чуваше как някакъв мъж вика отдалече.

Еста не я видя такава.

Безумна. Болна. Тъжна.

Последния път, когато Аму се върна в Айеменем, Рахел току-що беше изключена от Манастира Назарет (задето бе украсявала купчинки кравешки изпражнения с цветенца и се бе блъскала в по-големите ученички). Аму пък беше уволнена за пореден път — последната й служба бе в рецепцията на един евтин хотел — защото боледувала и много дни не се явявала на работа. Казали й, че хотелът не може да си позволи това. Имали нужда от по-здрав човек на рецепцията.

При това последно посещение Аму прекара цяла сутрин с Рахел в нейната стая. С останките от скромната си заплата беше купила за дъщеря си малки подаръци, увити в амбалажна хартия с налепени по нея цветни книжни сърца. Пакетче сладки пурички, металическа кутия за моливи и един брой от „Илюстрирана класика за деца“ — серия комикси от Пол Бъниан. Подаръците бяха подходящи за седемгодишно дете; Рахел беше вече почти на единайсет. Аму сякаш вярваше, че ако отказва да забележи как времето тече в живота на нейните близнаци, ако пожелае времето да спре, то наистина ще спре. Сякаш със силата на волята си можеше да продължи детството на своите деца докато се замогне, за да има възможност да ги прибере при себе си. Тогава щяха да продължат оттам, докъдето бяха стигнали. Да започнат пак от седемгодишната им възраст. Аму каза на Рахел, че е купила един брой от комиксите и за Еста, но ще го пази при себе си, докато си намери нова работа и започне да печели достатъчно, за да наеме стая, в която тримата да живеят заедно. Тогава щяла да иде в Калкута да прибере Еста и да му даде неговия комикс. Този ден не е далече, каза Аму. Той може да дойде днес-утре. Скоро плащането на наем нямало да е никакъв проблем. Каза, че се била кандидатирала за служба в системата на ООН и че навярно тримата щели да живеят в Хага и за тях да се грижи холандска прислужница. Но, от друга страна, Аму обясни, че можело да остане в Индия и да направи това, което винаги е искала — да открие училище. Не й било лесно, каза, да избере между кариера в образованието и служба в ООН, но не трябвало да се забравя едно — самият факт, че има избор, вече било привилегия.

Но засега, повтори тя, докато вземела решение, щяла да задържи при себе си подаръците за Еста.

Аму говори цяла сутрин без да спре. Задаваше въпроси на Рахел, но не й даваше възможност да отговори. Ако Рахел се опиташе да каже нещо, Аму я прекъсваше с нова своя мисъл или въпрос. Като че ли изпитваше ужас дъщеря й да не заговори като възрастен човек и да размрази Замразеното време. Страхът я правеше бъбрива. Тя го потискаше с брътвежа си.

Беше подпухнала от кортизон, с едро като луна лице, не беше вече стройната майка, която Рахел помнеше. Върху издутите й бузи кожата беше изопната и лъщеше, както лъщи белег от стара ваксинация. Когато се усмихваше, трапчинките й се изпъваха тъй силно, сякаш от това болеше. Къдравата й коса бе загубила блясъка си и висеше край подутото й лице като матова завеса. Носеше дъха си в стъклен инхалатор в окъсана дамска чанта. Кафяви изпарения „Бровон“. Всеки дъх, който поемаше, беше битка срещу железния юмрук, който се мъчеше да изстиска въздуха от дробовете й. Рахел наблюдаваше как майка й диша. При всяко вдишване вдлъбнатините до ключиците й се изопваха и се изпълваха със сенки.

Аму изкашля една храчка в носната си кърпа и я показа на Рахел.

— Винаги трябва да се проверява — прошепна тя дрезгаво, сякаш храчката беше списък с аритметични отговори, който трябва да се провери, преди да се предаде. — Когато е бяла, още не е узряла. Когато е жълта и с лош мирис, тогава е узряла и може да се изкашля. Храчката е като плод. Узрял или още не. Трябва да можеш да познаеш.

По време на обеда Аму се оригваше като шофьор на камион и казваше „Извинявайте“ с нисък, неестествен глас. Рахел забеляза, че по веждите й има нови косми, по-дебели и дълги като пипала. Аму се усмихваше на тишината около масата и отделяше парченцата пържена риба от костта. Отбеляза, че се чувствала като крайпътен знак, върху който птиците пускат курешките си. Очите й имаха странен, трескав блясък.

Мамачи я попита дали е пила и предложи да посещава Рахел колкото може по-рядко.

Аму стана от масата и излезе, без да каже нито дума. Дори и довиждане.

— Иди да я изпратиш — обърна се Чако към Рахел.

Рахел се престори, че не чува. Продължи да си яде рибата. Спомни си за храчката и едва не повърна. В този момент тя мразеше майка си. Мразеше я.

Повече не я видя.

Аму умря в една мръсна стая в Барат Лодж в Алепи, където беше отишла да търси работа и да разговаря с нечий секретар. Умря сама. Единствено шумният вентилатор на тавана й правеше компания; нямаше го Еста да легне зад гърба й и да й говори. Беше на трийсет и една години. Нито стара, нито млада, но на жизнеспособна, подходяща за умиране възраст.

Предната нощ се бе събудила, за да се отърве от един познат, явяващ й се често сън, в който към нея се приближават полицаи, щракат с ножици и искат да й отрежат косата. В Котаям постъпваха така с проститутките, които залавяха в базара — дамгосваха ги, за да знаят всички какви са. Вешии. А за новите патрулиращи полицаи да не е трудно да открият кого да тормозят. Аму винаги ги забелязваше по пазарите, жените с празен поглед и насилствено остригани коси в тази страна, където дългата, намазана с масло коса беше привилегия на морално чистите.

Тази нощ Аму се надигна в непознато легло, в непозната стая, в непознат град. Не знаеше къде се намира, не виждаше нищо познато около себе си.

Единствено страхът й беше познат. Далечният човек вътре в нея започна да крещи. Този път железният юмрук не разхлаби хватката си. Сенки се събраха като прилепи във вдлъбнатините над ключиците й.

Метачът я намери сутринта. Той изключи вентилатора.

Под едното й око имаше синя торбичка, подпухнала като мехурче. Сякаш окото й се е мъчило да прави онова, което дробовете й не са могли да направят. Някъде около полунощ далечният човек, който живеел в гърдите й, спрял да крещи. Един взвод мравки невъзмутимо изнесе през вратата мъртва хлебарка, като че ли показваше какво трябва да се прави с труповете.

Църквата отказа да погребе Аму. По няколко причини. Затова Чако нае камионетка да пренесе трупа до електрическия крематориум. Беше увит в мръсен спален чаршаф и положен върху носилка. На Рахел й се стори, че прилича на римски сенатор. Et tu, Ammu! — помисли си тя и се усмихна, като си спомни за Еста.

Странно беше да се пътува през светли, оживени улици с мъртъв римски сенатор върху пода на камионетката. От това синьото небе изглеждаше още по-синьо. Зад прозорците на камионетката се движеха хора като изрязани от хартия марионетки и продължаваха своя хартиен, марионетъчен живот. Истинският живот беше в камионетката. Там, където беше истинската смърт. Където минаваха над друсащи бабунки и дупки по улицата, тялото на Аму се клатеше и накрая се свлече от носилката. Главата й се удари в един железен болт на пода. Тя не мигна, нито се събуди. Главата на Рахел бучеше и до края на деня Чако трябваше да вика, ако иска да го чуе.

Крематориумът имаше ужасния, занемарен вид на железопътна гара, само че беше пуст. Нямаше влакове, нямаше тълпи от хора. Тук кремираха само просяци, самотници и умрелите в полицейския арест. Хора, които умират, без да има кой да се сгуши до гърба им и да им говори. Когато дойде ред на Аму, Чако стисна силно ръката на Рахел. Тя не искаше някой да държи ръката й. Възползва се от жегата в крематориума, за да освободи влажната си длан. Не присъстваше никой друг от семейството.

Стоманената врата на пещта се вдигна нагоре и приглушеното бръмчене на вечния огън се превърна в червен рев. Горещината се нахвърли върху им като изгладнял звяр. После Аму, майката на Рахел, беше метната в огъня. Косата й, кожата й, усмивката й. Нейният глас. С който показваше любовта към децата си, преди да ги сложи в леглото, като им четеше Киплинг: Ние сме от една кръв, ти и аз. Целувката й за лека нощ. Начинът, по който държеше лицата им здраво с едната си ръка (стиснати бузи и рибешка уста), а с другата разделяше косите им на път и ги сресваше. Начинът, по който държеше гащичките на Рахел, за да влезе тя в тях. Ляв крак, десен крак. Всичко това беше хвърлено на звяра и той бе задоволен.

Тя беше тяхната Аму и техният Баба — и ги беше обичала двойно.

Вратата на пещта щракна и се затвори. Нямаше сълзи.

Управителят на крематориума беше отишъл отсреща за чаша чай и не се върна цели двайсет минути. Толкова време Чако и Рахел трябваше да чакат за розовата разписка, която им даваше право да приберат останките на Аму. Нейната пепел. Песъчинките от костите й. Зъбите от усмивката й. Цялото й същество, натъпкано в малка глинена урна. Разписка № К-498673.

Рахел попита Чако как разбира управата на крематориума коя пепел чия е. Чако отвърна, че сигурно имат някаква система.

Ако Еста беше с тях, той би запазил разписката. Той беше Пазачът на Архивите. Естественият събирач на автобусни билети, банкови разписки, касови бележки, остатъци от кочани на чекови книжки. Имало един Малък Мъж. Той живеел в каравана — в слънце и в дъжд. Дум дум.

Но Еста не беше с тях. Всички решиха, че така е по-добре. Вместо да го извикат, му писаха писмо. Мамачи каза, че и Рахел трябва да му пише. Да му пише какво? Мили Еста, Как си? Аз съм добре. Аму умря вчера.

Рахел не му писа. Има неща, които е невъзможно да се направят — като да напишеш писмо на част от себе си. На краката или на косата си. Или на сърцето си.

В кабинета на Папачи Рахел (нито стара, нито млада), с прах от пода по стъпалата си, вдигна глава от „Тетрадката за упражняване на ума“ и видя, че Естапен Неизвестен си е отишъл.

Слезе долу (първо от табуретката, после от масата) и излезе на верандата.

Видя как гърбът на Еста изчезва през портата.

Беше средата на сутринта и пак се готвеше да вали. Зеленината — в последните мигове на странната сияйна преддъждовна светлина — беше яростнозелена.

В далечината изкукурига петел и гласът му се раздвои. Както подметка се отделя от стара обувка.

Рахел стоеше с оръфаните „Тетрадки за ума“. Стоеше на предната веранда на една стара къща, под бизонската глава с очи-копчета, където преди години, в деня, в който пристигна Софи Мол, беше изпълнена пиесата „Добре дошла у дома, Наша Софи Мол.“

В живота нещата могат да се променят в един ден.