Богът на дребните неща

11 Богът на дребните неща

Този следобед Аму сънува, че се носи нагоре, че весел еднорък мъж я притиска до себе си в светлината на газена лампа. Той нямаше друга ръка, с която да прогонва сенките по пода около него.

Сенки, които само той виждаше.

Коремните мускули се издигаха под кожата му като квадратчетата на шоколад.

Държеше я близо до себе си в светлината на газената лампа и тялото му лъщеше като излъскано с восъчна паста.

Той не можеше да прави две неща едновременно.

Ако я държеше, не можеше да я целува. Ако я целуваше, не можеше да я вижда. Ако я виждаше, не можеше да я чувства.

Тя би могла да погали с пръсти тялото му и да усети как гладката му кожа настръхва. Би могла да остави пръстите си да се спуснат надолу до края на плоския му корем. Да се спуснат небрежно върху лъскавите шоколадови квадратчета. Би могла да остави следи от настръхнала кожа върху тялото му, като следи от тебешир върху черна дъска, като полъх на ветрец върху оризова нива, като белите ивици, оставени от реактивните самолетчета върху синьото черковно небе. Би могла да направи това много лесно, но не го стори. Той също би могъл да я докосне. Но не го стори, защото в здрача, зад светлината на газената лампа, имаше метални сгъваеми столове, наредени в кръг, а на столовете седяха хора със слънчеви очила с наклонени рамки, и наблюдаваха. Всички притискаха под брадичките си лакирани цигулки и държаха лъковете си под еднакъв наклон. Всички седяха с кръстосани крака, левия върху десния, а левият крак на всеки от тях потреперваше.

Някои от хората имаха вестници. Други нямаха. Някои надуваха мехурчета от слюнка. Други не. Но в очилата на всички се отразяваше газената лампа.

Зад кръга от сгъваеми столове започваше плаж, осеян със счупени сини шишета. Безшумните вълни донасяха нови шишета, за да се счупят на брега, а при отлива си отнасяха старите обратно. Чуваха се назъбени звуци от стъкло, което се удря в стъкло. На една скала в морето, осветен от пурпурна светлина, стоеше плетен люлеещ се стол с облегалка и дръжки от махагоново дърво. Беше счупен.

Морето беше черно, а пяната му — зелен бълвоч.

Риби се хранеха с разтрошени стъкла.

Нощта беше опряла лакти върху водата, а иззад трошливите й крила надничаха падащи звезди.

Нощни пеперудки осветяваха небето. Нямаше луна.

Той можеше да плува, с едната си ръка. Тя плуваше със своите две.

Неговата кожа беше солена. Нейната също.

Неговите стъпки не оставяха следи по пясъка, той не накъдряше водата, не се отразяваше в огледала.

Тя би могла да го докосне с пръсти, но не го стори. Двамата просто стояха заедно.

Неподвижно.

Кожа до кожа.

Лек цветен бриз надигаше косата й, развяваше я като вълнист шал около рамото му, което свършваше рязко като скала, защото от него не започваше ръка.

Мършава червена крава с щръкнали тазобедрени кости се появи и веднага заплува в морето, без да намокри рогата си и без да се обръща назад.

В съня си Аму летеше с тежки потрепващи крила и спря да си почине под кожата на съня си.

На бузата й се бяха отпечатали сините рози, бродирани с кръстат бод върху завивката.

Усещаше, че над съня й висят като две тъмни разтревожени луни лицата на децата й и очакват да ги пусне вътре.

— Мислиш ли, че умира? — чу тя как Рахел прошепва на Еста.

— Това е следобеден кошмар — отговори Точният Еста. — Тя много сънува.

Ако я докоснеше, не можеше да говори с нея, ако я обичаше, не можеше да си тръгне, ако приказваше, не можете да чува, ако се биеше, не можеше да победи.

Кой беше той, едноръкият мъж? Кой би могъл да бъде? Богът на Загубите? Богът на Дребните Неща? Богът на Настръхналата кожа и на Внезапните Усмивки? На Кисело-металическите Миризми — като миризмата на стоманените перила в автобусите, и като мириса от ръцете на автобусния кондуктор, който се е държал за тях?

— Да я събудим ли? — попита Еста.

Тънки ивици от светлината на късния следобед се промушваха в стаята през завесите и падаха върху транзисторното радио на Аму с формата на мандарина, което тя винаги вземаше, когато отиваше при реката. (Формата на мандарина имаше и онова Нещо, което Еста носеше в лепкавата си Друга ръка, когато се върна да гледа „Звукът на музиката“).

Ярки снопове от слънчева светлина заблестяха върху разрошената коса на Аму. Тя все още чакаше, под кожата на своя сън, и не искаше да пусне децата си да влязат в него.

— Тя казва, че не бивало да се стряскат внезапно хора, когато сънуват — припомни си Рахел. — Казва, че от това лесно можели да получат инфаркт.

Близнаците единодушно решиха, че ще е по-добре да я обезпокоят дискретно, отколкото да я събудят внезапно. Затова започнаха да отварят чекмеджета, да си покашлят, да шепнат силно, да тананикат кратки мелодийки. Разместиха обуща. И намериха долап, чиято врата скърцаше.

Аму продължаваше да стои под кожата на своя сън, наблюдаваше ги и изпитваше болезнена любов към тях.

Едноръкият мъж изгаси лампата си, мина по назъбения плаж и се скри в сенките, които само той виждаше.

Не остави отпечатъци от стъпки по брега.

Сгъваемите столове се затвориха. Черното море утихна. Набръчканите вълни изчезнаха, сякаш някой ги беше изгладил с ютия. Пяната се прибра в шишетата. Шишетата бяха запушени с тапи.

Нощта бе отложена до второ нареждане.

Аму отвори очи.

Дълъг беше пътят, който тя измина — от прегръдката на едноръкия мъж до своите неидентични двуяйчни близнаци.

— Ти имаше следобеден кошмар — уведоми я дъщеря й.

— Не беше кошмар — промълви Аму. — Беше сън.

— Еста помисли, че умираш.

— Изглеждаше много тъжна — обясни Еста.

— Бях щастлива — усмихна се Аму и осъзна, че наистина е било така.

— Ако си щастлив насън, Аму, това брои ли се? — попита Еста.

— Кое да се брои?

— Щастието — то брои ли се?

Тя знаеше точно какво иска да каже синът й, чиято букла на алаброса се беше развалила.

Защото наистина само това, което се брои, има значение.

Простата, непоклатима мъдрост на децата.

Ако насън ядеш риба, това брои ли се? Значи ли, че си ял риба?

Веселият мъж, чиито стъпки не оставят следи — той брои ли се?

Аму посегна към транзистора си във формата на мандарина и го включи. Свиреше една песен от филма „Чемийн“.

В него се разказваше историята на бедно момиче, принудено да се омъжи за рибар от съседно крайбрежие, макар тя да обича другиго. Когато рибарят научава за предишния любовник на новата си жена, той излиза в морето в малката си лодка, въпреки че се задава буря. Тъмно е, надига се вятър. От дълбините на океана се появява водовъртеж. Чува се буреносна музика и рибарят се удавя, въртопът го повлича към морското дъно.

Двамата любовници решават да се самоубият; на следната сутрин ги намират прегърнати, изхвърлени на брега от вълните. Така всички умират. Рибарят, жена му, любовникът й и една акула, която няма участие в историята, но също умира. Морето прибира всички мъртъвци.

В синия избродиран на кръстчета мрак, обточен със светли ивици, с отпечатани върху сънливата й буза избродирани на кръстчета рози, Аму и нейните близнаци (по едно дете от всяка страна), пееха тихо заедно с радиото като мандарина. Песента, която рибарските жени пееха на тъжната млада булка, докато сплитаха косата й и я приготвяха за сватба с нелюбимия мъж.

Една феерична Рокля за летището стоеше на пода, поддържана от канавацата и собствената си твърдина. Навън чисти сарита лежаха едно до друго и се втвърдяваха на слънце. Кремавобели и златни. В колосаните им гънки се бяха вмъкнали ситни камъчета и трябваше да бъдат изтърсени, преди саритата да се сгънат и да се внесат вътре за гладене.

Слонът, убит от електрически ток (не Кочу Томбан), беше кремиран в Етуманур. Огромна клада беше издигната на шосето. Инженерите от съответната община отрязаха бивните на слона с трион и си го поделиха неофициално. Не поравно. Осемдесет тенекии с чисто течно масло бяха изсипани върху слона, за да се подхрани огънят. Пушекът се издигна в гъсти облаци, които се разстилаха по небето в причудливи фигури. Хората, стълпени на безопасно разстояние, гадаеха какво означават тези фигури.

Имаше много мухи.

За да наблюдават последните обреди около мъртвия слон, парии пускаха хвърчила, които падаха в близките дървета. Надяваха се, не без основание, да получат нещо от гигантските вътрешности. Например един огромен жлъчен мехур. Или обгорял грамаден далак.

Не останаха разочаровани. Нито пък напълно задоволени.

Аму забеляза, че и двете й деца са покрити със ситен прах. Като две нееднакви парчета кейк, леко поръсени с пудра захар. Между черните къдрици на Рахел се бе появила и една руса. Къдрица от задния двор на Велута. Аму я хвана с два пръста.

— Казвала съм ви и по-рано — смъмри ги тя. — Не искам да ходите в неговата къща. Това ще причини само неприятности.

Не уточни какви неприятности. И тя самата не знаеше.

Като не го назова по име, тя почувства, че някак си го въвлича в обърканата интимност на този следобед, белязан със синята бродерия на кръстчета и с песента от транзистора-мандарина. Като не го назова по име, тя осъзна, че сключва съюз между своя Сън и Света. И че акушерките на този съюз са — или ще бъдат — нейните покрити с прах от дървени стърготини двуяйчни близнаци.

Тя знаеше кой е той — Богът на Загубата. Богът на Дребните Неща. Безспорно го знаеше.

Изключи радиото-мандарина. В следобедната тишина, обточена със светли ивици, децата й се сгушиха в нейната топлина. В нейния мирис. Покриха глави с косата й. Усещаха по някакъв начин, че в съня си тя се беше отдалечила от тях. Сега я викаха да се върне с дланите на малките си ръце, притиснати върху голата кожа над диафрагмата й. Между блузата и фустата. Радваха се, че кожата от обратната страна на дланите им е също тъй кафява, както кожата върху корема на майка им.

— Еста, гледай — каза Рахел, докосвайки линията от мек мъх, която водеше на юг от пъпа на Аму.

— На това място сме те ритали. — Еста прокара криволичеща сребърна пътека с пръстчето си.

— Това в автобуса ли беше, Аму?

— По завоите на шосето през чаената плантация?

— Когато Баба е трябвало да ти придържа корема?

— Трябваше ли да си купите билети?

— Ние причинявахме ли ти болка?

А после, без да променя тона си, Рахел зададе въпроса:

— Мислиш ли, че той може да ни е загубил адреса?

Едва доловима пауза в дишането на Аму накара Еста да докосне със средния си пръст средния пръст на Рахел. Така, допрели среден пръст до среден пръст върху красивия корем на майка си, те престанаха да задават въпроси.

— Тук те е ритнал Еста, а пък тук — аз — каза Рахел. — … Там Еста, тук аз.

Двете деца си поделиха седемте сребърни следи върху корема на майка си, останали от времето на бременността. После Рахел долепи устни върху корема на Аму и го засмука, дръпна меката плът в устата си и отметна назад глава, за да се полюбува на кръглото петно от лъскава слюнка и на леко червените следи от зъбите й върху майчината кожа.

Аму се учуди на прозрачността на тази целувка. Целувка чиста като стъкло. Незамъглена от страст или желание — тези две кучета, които спят дълбоко у всички деца и ги чакат да пораснат. Това беше целувка, която не изисква ответна целувка.

Не беше мъглява целувка, носеща въпроси и очакваща отговори. Като целувките на веселите едноръки мъже в сънищата.

Аму се измори от собственическото разпореждане на децата й с нея. Искаше да си вземе тялото. Беше нейно. Отхвърли близнаците, както кучката отхвърля кутретата си, когато са й омръзнали. Надигна се и уви косата си на кок под тила. После спусна крака от леглото, отиде до прозореца и разтвори завесите.

Коса следобедна светлина наводни стаята и огря две деца върху леглото.

Близнаците чуха да се затваря ключалката в банята на Аму.

Щрак.

Аму се огледа в дългото огледало на вратата на банята и видя как се появява призракът на собственото й бъдеще и й се присмива. Консервиран. Сив. С влажни очи. С отпечатък от бродирани на кръстат бод рози върху отпусната му, хлътнала буза. Увехнали гърди, увиснали като мокри чорапи. Суха като кокал между краката, с коси, бели като перушина. Редки. Чупливи като изсушена папрат.

С кожа на люспи, които падат като сняг.

Аму потрепери.

От студеното чувство в този горещ следобед, че животът вече е изживян. Че нейната чаша е пълна с прах. Че въздухът, небето, дърветата, слънцето, дъждът, светлината и мракът бавно се превръщат в пясък. Че пясък ще изпълни ноздрите, дробовете и устата й. И ще я повлече надолу, оставяйки на повърхността спираловидно отверстие, каквито оставят раците, когато се заравят в пясъка на брега.

Аму се съблече и сложи червена четка за зъби под едната си гръд, да види ще се задържи ли там. Не се задържа. Където и да се докоснеше, плътта й беше стегната и гладка. Под допира й зърната на гърдите й се набръчкаха, втвърдиха се като тъмни орехи и опънаха меката кожа около тях. Тънката мъхеста линия, която започваше от пъпа, водеше през нежната извивка в основата на корема й към черния триъгълник. Като стрелка, насочваща изгубен пътник. Някой неопитен любовник.

Отпусна косата си и се извърна да види колко е израснала. Тя се спусна надолу на вълни, на къдрици и на непослушни завити кичурчета — мека от вътрешната страна, по-твърда отвън, и стигна малко по-надолу от мястото, където тънката й здрава талия започваше да се извива навън към бедрата. В банята беше горещо. Ситни мъниста от пот блестяха като диаманти по кожата й. После се разпукваха и се стичаха надолу. Пот течеше и по вдлъбнатината, образувана от гръбнака й. Аму огледа критично закръгления си, тежък задник. Сам по себе си не беше голям. Не беше голям per se (както безспорно би се изразил образованият в Оксфорд Чако). Изглеждаше голям само защото останалата част от тялото й беше тъничка. Той сякаш принадлежеше на друго, по-сластолюбиво тяло.

Трябваше да признае, че всяко от двете й полукълба с лекота би задържало по една четка за зъби. Може би и две. Изсмя се на глас, като си представи, че върви гола по Айеменем, а от двете страни на задника й стърчат набор от цветни четки за зъби. Бързо потуши смеха си. Стори й се, че полъх на лудост излиза от бутилката и победоносно се носи из банята.

Аму изпитваше тревога от лудостта.

Мамачи казваше, че я имало в семейството им. Патил Амай например на шейсет и пет години започнала да се съблича, да тича гола покрай реката и да пее на рибите. Тампи Качен пък всяка сутрин ровел изпражненията си с кука за плетене и търсел златния зъб, който бил погълнал преди години. Имало и един доктор Мутачен, когото изнесли в чувал от собствената му сватба. Няма ли бъдещите поколения да казват: „Имало една Аму, Аму Айп. Омъжила се за бенгалец. Тя полудяла. И умряла млада. Някъде, в един евтин хотел.“

Чако казваше, че лудостта между сирийските християни била цената, която те често били принудени да заплащат за браковете си с близки родственици. Мамачи твърдеше, че не било вярно.

Аму събра тежката си коса, зави я около лицето си и през раздвоените й кичури надникна към пътя на възрастта и смъртта. Като средновековен екзекутор, който наднича към жертвата през тесните очни процепи в островърхата си черна качулка. Стройна гола екзекуторка с тъмни зърна на гърдите и с дълбоки трапчинки, когато се усмихва. Със седем сребърни резки върху корема, оставени от двуяйчните й близнаци, родени при светлината на свещ сред новините за една изгубена война.

Аму не се боеше толкова от онова, което я очаква в края на пътя, колкото от самия път. По него нямаше километрични камъни. Край него не растяха дървета, които да хвърлят шарена сянка. Над него не се носеха мъгли. Не се виеха птици. Той нямаше завои и дори леки извивки, които да замъглят макар и само за миг ясния изглед към края на пътя. Това изпълваше Аму с ужасна боязън, защото не бе от жените, които искат да им се предсказва бъдещето. Твърде много се страхуваше от него. Затова ако би могло да й се изпълни само едно малко желание, тя би си пожелала да не знае. Да не знае какво ще й донесе всеки следващ ден. Да не знае къде би могла да бъде другия месец, идната година. След десет години. Да не знае в каква посока би могъл да тръгне нейния път и какво се крие зад завоя. Аму обаче знаеше. Или си мислеше, че знае, което е също толкова лошо (защото ако си ял риба насън, това значи, че си ял риба). А това, което Аму знаеше (или си мислеше, че знае), миришеше на блудкавите оцетови изпарения над циментовите вани във фабрика „Парадайз“. Изпарения, от които младостта се набръчкваше, а бъдещето се превръщаше в туршия.

С качулка от собствената й коса Аму се опря на своето отражение в огледалото и се опита да заплаче.

За себе си.

За Бога на Дребните Неща. За поръсените със захар близнаци, които бяха акуширали на съня й.

Този следобед — докато в банята орисниците заговорничеха да променят чудовищно и тайнствено посоката на майчиния им път, докато една лодка ги очакваше в задния двор на Велута, докато в една жълта черква малко прилепче очакваше да се роди — в спалнята на майка им Еста се изправи на глава върху дупето на Рахел.

Спалнята със сини завеси и жълти оси, които досаждаха на прозоречните стъкла. Спалнята, чиито стени скоро щяха да научат изпепеляващите им тайни.

Спалнята, в която Аму щеше да бъде заключена, а след това самата тя щеше да се заключи. Чиято врата Чако, побеснял от гняв, щеше да разбие четири дни след погребението на Софи Мол.

— Махай се от къщата ми, преди да съм изпочупил всичките ти кости!

Моята къща, моите ананаси, моите туршии.

След това, години наред Рахел щеше да сънува един и същи сън: дебел мъж, без лице, коленичил до трупа на майка й. Той й отрязва косата. Счупва всяка кост в тялото й. Строшава дори малките. Дори пръстите й. Ушните кости се трошат като тънки клончета. Чупенето на костите издава тих звук — щрак-щрак. Пианист убиващ клавишите на пианото. Всички клавиши, и черните. А Рахел (макар че след години, в електрическия крематориум, щеше да се възползва от запотената си, и затова хлъзгава длан, за да я издърпа от ръката на Чако), обичаше и двамата. Пианиста и пианото.

Убиеца и трупа.

Докато вратата бавно се руши, за да спре треперенето на ръцете си, Аму започва да подгъва краищата на панделките на Рахел, които не се нуждаят от подгъване.

— Обещайте ми, че винаги ще се обичате един друг — казва тя и притегля децата към себе си.

— Обещаваме — отговарят Еста и Рахел. Не намират думи да й кажат, че не могат да се обичат един друг, защото няма Един и няма Друг.

Близнаци воденични камъни и тяхната майка. Безмълвни воденични камъни. Онова, което бяха извършили, щеше да се върне и да ги изпълни с празнота. Но това щеше да стане по-късно.

По-късно. Камбана, която звучи от дълбочината на покрит с мъх кладенец. Търпелив звук, мъхнат като крачета на пеперудка.

Тогава, навремето, имаше само непоследователност. Сякаш смисълът се беше изплъзнал от нещата, оставяйки ги на фрагменти. Несвързани. Блясъкът от иглата на Аму. Цветът на една панделка. Тъканта на бродирана покривка. Врата, която бавно се чупи. Изолирани неща без никакво значение. Сякаш разумът, който разгадава скритите устройства на живота — който свързва отраженията с образите, блясъка със светлината, нишките с тъканта, иглата с конеца, стените със стаите, любовта със страха, с гнева, с разкаянието — внезапно беше изчезнал.

— Събирай си багажа и се махай — изрича Чако и стъпва по натрошените дъски. Издига се застрашително над тях. Стиснал в ръка хромова дръжка от врата. Внезапно странно спокоен. Изненадан от собствената си сила. От ръста си. От своята грубиянска мощ. От огромния мащаб на собствената си ужасяваща скръб.

Червен е цветът на превърнатата в трески врата.

Аму, външно спокойна и тресяща се вътрешно, не вдига очи от ненужното си ръкоделие. Металическа кутия с разноцветни панделки лежи отворена в скута й, в стаята, в която тя бе загубила правото на мнение.

Същата стая, в която (след като се получеше отговор от експерта по близнаци в Хайдерабад) тя ще подреди малкия куфар на Еста и сака му в цвят каки: 12 памучни потника, 12 памучни тениски с къси ръкави. Еста, името ти е написано върху тях с мастило. Чорапите му. Панталоните му като водосточни тръби. Ризите му със заострени якички. Бежовите му островърхи обуща (от които се надигаха у него гневни чувства). Плочите му с песни на Елвис. Таблетките му калций и сиропа му „Видалин“. Безплатния му жираф (получен заедно със сиропа). Неговите „Книги за знанието“ том I до IV. Не, миличък, там няма да има река, в която да ловиш риба. Неговата Библия в бял кожен калъф, който се затваря с цип, а на ципа е закачено аметистово копче за ръкавели, принадлежало на имперския ентомолог. Неговото канче. Сапуна му. Предварителният подарък за рождения му ден, който той не трябва да отваря. Четиридесет зелени сгъваеми листа за писма (които стават и пликове, след като се сгънат). Виж Еста, написала съм нашия адрес на всичките. Ти само трябва да ги сгънеш. Дай да видим дали можеш да ги сгъваш сам. И Еста ще сгъне внимателно зеления лист по пунктираните линии, където пише Сгъни тук, и ще погледне Аму с усмивка, която ще разкъса сърцето й.

Обещаваш ли ми, че ще пишеш? Дори и когато нямаш никакви новини?

Обещавам, ще каже Еста. Без да е съвсем наясно с положението си. Остротата на чувствата му е притъпена от внезапното му обогатяване със земни притежания. Бяха негови. И върху тях името му бе изписано с мастило. Щяха да се подредят в куфара (надписан с името му), сега разтворен върху пода на спалнята.

Стаята, в която — години по-късно — Рахел щеше да се завърне и да наблюдава как един мълчалив непознат се къпе. И пере дрехите си с ронлив син сапун.

С гладки мускули и с меден цвят на кожата. С морски тайни, скрити в очите му. И с една сребърна дъждовна капка на ухото.

Естапапичачен Кутапен Питър Мон.