Богът на дребните неща

13 Песимистът и оптимистът

Чако се беше изнесъл от своята стая и щеше да спи в кабинета на Папачи, за да могат Софи Мол и Маргарет Кочама да се настанят в неговата стая. Малка стая с прозорец към вече смалената и поизоставена каучукова плантация, която преподобният Е. Джон Айп беше купил от свой съсед. Една врата я свързваше с голямата къща, а друга (отделният вход, направен от Мамачи, за да може Чако да задоволява дискретно своите „Мъжки Потребности“), водеше направо в страничното крило.

Софи Мол сега спеше на малко походно легло, разпънато за нея до голямото. Бръмченето на бавния вентилатор на тавана изпълваше главата й. Синьо-сиво-сините й очи се отвориха.

Будна.

Жива.

Бодра.

Сънят беше прогонен изведнъж.

За първи път, откакто бе умрял Джо, тя не помисли първо за него, като се събуди.

Огледа стаята. Не движеше, а само въртеше очните си ябълки. Като пленен шпионин на вражеска територия, който крои драматично бягство.

Ваза с небрежно подредени и вече клюмнали цветя бе поставена върху масата на Чако. Стените бяха покрити с книги. Един долап със стъклени врати беше натъпкан с повредени дървени самолетни модели. Счупени пеперуди с умоляващи очи. Дървени жени на лош цар, които линеят от зла дървена магия.

Хванати в капан.

Само една, нейната майка Маргарет, беше избягала в Англия.

Стаята се въртеше около спокойния хромов център на сребърния вентилатор на тавана. Един бежов гущер с цвят на недопечена бисквита я съзерцаваше с любопитство. Софи Мол си помисли за Джо. Нещо в нея се преобърна. Тя затвори очи.

Спокойният хромов център на сребърния вентилатор на тавана започна да се върти в главата й.

Джо можеше да ходи на ръце. А когато се спускаше по стръмнина с велосипеда, можеше да вкарва вятъра в ризата си.

На съседното легло Маргарет Кочама още спеше. Лежеше по гръб със сключени под ребрата ръце. Пръстите й бяха подути и сватбената й халка очевидно бе болезнено впита. Бузите й висяха от двете страни на лицето, от което скулите изглеждаха високи и изпъкнали, а устата — дръпната надолу в безрадостна усмивка, през която проблясваха зъби. Беше оскубала гъстите си вежди и от тях според сегашната мода бяха останали две тънки като черта от молив дъги, които й придаваха леко учудено изражение дори и насън. Изскубаните косми отново прорастваха и напомняха стърнище. Лицето й бе зачервено. Челото й лъщеше. Но руменината криеше бледност. И потисната тъга.

Тънкият плат на роклята й от памук и полиестер — тъмносин на бели цветя — се беше отпуснал и очертаваше контурите на тялото, издигаше се над гърдите, спускаше се във вдлъбнатината между дългите й силни крака, сякаш и той не бе свикнал с горещината и се нуждаеше от дрямка.

Върху нощната масичка стоеше поставената в сребърна рамка черно-бяла сватбена снимка на Чако и Маргарет Кочама, направена пред черквата в Оксфорд. Преваляваше сняг. Първите пресни снежинки се стелеха по улицата и по тротоара. Чако беше облечен като Неру. В бяла риза и тесни панталони на гънки край глезена под черна връхна дреха с права яка. Раменете му бяха поръсени със снежинки. В бутониерата му имаше роза, а от горното му джобче се подаваше върхът на носна кърпа, сгъната на триъгълник. Беше с лъснати черни обувки с връзки. Имаше вид на човек, който се присмива на себе си и на своето облекло. Като че ли се е издокарал за маскарад.

Маргарет Кочама беше в дълга ефирна рокля, с евтина тиара върху късо подстриганата й къдрава коса. Беше вдигнала булото от лицето си. Маргарет и Чако бяха еднакво високи. Изглеждаха щастливи. Тънки и млади, посмръщени от слънцето в очите им. Гъстите, тъмни вежди на младоженката бяха сключени и контрастираха приятно на бялата сватбена ефирност. Смръщен облак с вежди. Зад тях стоеше едра, внушителна жена с дебели глезени, със закопчани отгоре до долу копчета на дългото палто. Майката на Маргарет Кочама. Двете малки внучки стояха от двете й страни, в плисирани шотландски полички и чорапи с еднакви пискюлчета. И двете момиченца се смееха и бяха покрили уста с ръце. Майката на Маргарет Кочама гледаше настрани, не в обектива, сякаш предпочиташе да я няма.

Бащата на Маргарет Кочама бе отказал да присъства на сватбата. Не обичаше индийците, смяташе ги за хитри и безчестни. Не можеше да повярва, че дъщеря му се омъжва за такъв човек.

В десния ъгъл на снимката се виждаше велосипедист, който кара до бордюра и се обръща да позяпа двойката.

Маргарет Кочама беше сервитьорка в едно оксфордско кафене, когато срещна Чако. Семейството й живееше в Лондон. Баща й беше собственик на пекарна. Майка й помагаше на една шапкарка. Маргарет Кочама беше напуснала дома на родителите си преди година, единствено от желание да засвидетелства младежка независимост. Възнамеряваше да работи и да спести достатъчно, за да се запише в курс за подготовка на учители, а след това да потърси работа в някое училище. В Оксфорд живееше в малък апартамент със своя приятелка. Друга сервитьорка, в друго кафене.

След като предприе тази крачка, Маргарет Кочама започна да се превръща точно в момичето, каквото искаха родителите й. Пред лицето на реалния свят тя нервно се придържаше към усвоените стари правила, и нямаше срещу кого да се бунтува освен срещу себе си. Така че дори и в Оксфорд, освен дето пускаше грамофона си малко по-силно, отколкото й разрешаваха вкъщи, тя продължаваше да води еднообразния скучен живот, от който си въобразяваше, че е избягала.

Докато една сутрин в кафенето не влезе Чако.

Беше лятото на последната му година в Оксфорд. Дойде сам. Смачканата му риза бе закопчана накриво. Връзките на обувките му бяха развързани. Косата, грижливо сресана и пригладена отпред, отзад стърчеше като твърд ореол от бодли. Приличаше на небрежен, весел таралеж. Беше висок и под неугледните дрехи (неподходяща вратовръзка, оръфано сако) Маргарет Кочама забеляза, че е добре сложен. Излъчваше нещо забавно, присвиваше очи, сякаш се мъчи да прочете далечен надпис, а си е забравил очилата. Ушите стърчаха от главата му като дръжки на чайник. Имаше противоречие между атлетическото телосложение и размъкнатия му вид. Единственият признак, че в него се крие бъдещ дебелан, бяха лъскавите му, ведри бузи.

У Чако нямаше и следа от неловкостта и притеснителната непохватност, характерни за разсеяните и неуредни мъже.

Изглеждаше весел, сякаш бе с въображаем приятел, чиято компания му е приятна. Избра си място до прозореца, седна с лакът върху масата, подпря лице на дланта си и се заоглежда усмихнат в празното кафене, като че ли се готвеше да подхване разговор с мебелите. Поръча си кафе със същата дружелюбна усмивка, но без да дава вид, че забелязва високата сервитьорка с гъсти вежди, която прие поръчката му.

Тя се стресна, като го видя да сипва две препълнени лъжички захар в кафето си, силно разредено с мляко.

После поиска яйца на очи с препечен хляб. Още кафе и конфитюр от ягоди.

Когато сервитьорката се върна с поръчката, той сякаш продължи започнат вече разговор и попита:

— Да сте чували за човека, който имал двама синове близнаци?

— Не — отговори тя и остави закуската му пред него. Кой знае защо (може би от естествена предпазливост или от инстинктивна въздържаност с чужденците), тя не показа такъв интерес, какъвто той очакваше, че ще прояви към човек със синове близнаци.

— Един човек имал синове близнаци — въпреки това каза той на Маргарет Кочама. — Пийт и Стюарт. Пийт бил Оптимист, а Стюарт — Песимист.

Чако извади ягодите и ги сложи от едната страна на чинията. Останалата част от конфитюра разстла на дебел слой върху препечения хляб, намазан с масло.

— На тринайсетия им рожден ден бащата подарил на Стюарт-Песимиста скъп часовник, дърводелски инструменти и велосипед. — Чако вдигна очи към Маргарет Кочама, за да види дали го слуша. — А стаята на Пийт-Оптимиста напълнил с конски фъшкии.

Чако качи пържените яйца върху препечения хляб, разкъса ярките потрепващи жълтъци и ги размаза върху ягодовия конфитюр с гърба на лъжичката си.

— След като разтворил подаръците си, Стюарт ръмжал цяла сутрин. Не искал дърводелски инструменти, часовникът не му харесвал, а гумите на велосипеда не били подходящи.

Маргарет Кочама беше престанала да слуша, защото вниманието й беше приковано от странния ритуал, който се извършваше в чинията. Препечената филия с конфитюра и пържените яйца беше нарязана на хубави малки квадратчета. Извадените от конфитюра ягоди, придърпвани една по една, бяха раздробени на малки парченца.

— Когато бащата влязъл в стаята на Пийт-оптимиста, не можал да види Пийт, но чул шум от усърдно гребане с лопата и тежко дишане. По цялата стая хвърчали конски фъшкии.

Чако беше започнал да се тресе от беззвучен смях предугаждайки завършека на своята смешка. С треперещи от смях ръце слагаше малко парченце ягода върху всяко жълто-червено квадратче от препечената филия — цялата конфигурация приличаше на претенциозна хапка, която възрастна дама би могла да поднесе на гостенките си от карето за бридж.

— Какво, по дяволите, правиш? — извикал бащата на Пийт.

Препечените квадратчета бяха поръсени със сол и пипер. Чако спря преди финалната реплика и погледна засмян към Маргарет Кочама, която пък се усмихваше към чинията му.

Дълбоко изпод фъшкиите се чул гласът на Пийт. „Ами, татко, щом има толкова много фъшкии, навярно тук някъде има и пони!“

Чако, стиснал вилица в едната и нож в другата ръка, се отпусна върху облегалката на стола и се разсмя в празното кафене с високия, хълцащ, заразителен смях на дебел човек и по бузите му потекоха сълзи. Маргарет Кочама, която не бе чула голяма част от смешката, се усмихна. После започна да се смее на неговия смях. Смеховете им се подхранваха един друг и достигнаха истерични височини. Собственикът на кафенето, който се появи след малко, видя един клиент (не особено желателен) и една сервитьорка (само средно желателна), обхванати от спиралата на заглушителен безпомощен смях.

Междувременно друг клиент (от редовните) беше пристигнал незабелязано и очакваше да бъде обслужен.

Собственикът започна да бърше няколко вече избърсани чаши, чукаше ги шумно една в друга и тракаше с чинии върху тезгяха, за да изрази недоволството си от Маргарет Кочама. Тя опита да се съвземе, преди да се отправи за новата поръчка. Но в очите й блестяха сълзи и с усилие възпря още няколко изблика на смях, което накара гладния клиент, чиято поръчка получаваше, да вдигне глава от картата с менюто и да стисне тънките си устни в мълчаливо неодобрение.

Тя погледна крадешком към Чако, който отвърна на погледа й и се усмихна. Усмивката му беше безумно приятелска.

Той свърши със закуската, плати и си отиде.

Работодателят порица Маргарет Кочама и й изнесе лекция по етика в кафене. Тя му се извини. Наистина съжаляваше, че се бе държала така.

Вечерта след работа Маргарет се размисли за случилото се и се засрами от себе си. Обикновено не беше лекомислена и не смяташе за правилно, че се е включила в такъв необуздан смях с напълно непознат човек. Струваше й се, че днешната й постъпка е била прекалено фамилиарна и интимна. Чудеше се какво я беше накарало да се смее така. Знаеше, че причината не се крие в анекдота.

Спомни си за смеха на Чако и усмивката остана още дълго в очите й.

Чако започна да посещава кафенето доста често. Винаги идваше с невидимия си придружител и с дружелюбната си усмивка. Дори когато не го обслужваше Маргарет Кочама, той я намираше с поглед и двамата си разменяха потайни усмивки, с които извикваха общия спомен за техния голям смях.

Маргарет Кочама започна да очаква посещенията на Измачкания Таралеж. Без вълнение, но с известно растящо благоразположение. Научи, че той е от Индия и следва в Оксфорд със стипендия на името на Сесил Роудс. Че учи в класически факултет. Че е в отбора по гребане на Бейлиол.

До самия ден на сватбата им тя не вярваше, че някога ще се съгласи да му стане жена.

Няколко месеца след като започнаха да излизат, Чако взе да я води тайно в квартирата си, където живееше като безпомощен принц в изгнание. Въпреки усилията на колежанския му прислужник и на чистачката стаята му бе винаги мръсна. По пода се валяха книги, празни бутилки от вино, мръсно бельо и фасове. Да се отварят долапите в стаята му беше опасно, защото от тях се посипваха книги и обувки, а някои от книгите бяха тъй тежки, че можеха наистина да те наранят. Дребният организиран живот на Маргарет Кочама се потопи в този бароков безпорядък с тихата въздишка на топло тяло, което влиза в студено море.

Тя откри, че под външността на Измачкания Таралеж, един изтерзан марксист води война с непоправим, неизлечим романтик, който забравя свещите запалени, чупи винените чаши, губи си пръстена. Който я любеше със задушаваща страст. Маргарет беше смятала себе си за безинтересна девойка с широка талия и дебели глезени. Не мислеше, че е грозна. Но не че е нещо особено. Когато беше с Чако обаче, старите й представи изчезваха. Хоризонтите се разширяваха.

Никога преди не беше срещала мъж, който да говори така за света — какво представлява, как е възникнал и какъв според него ще стане в бъдеще. Говореше за света така, както други познати мъже говорят за своята работа, за приятелите си или за уикенда на морския бряг.

В присъствието на Чако Маргарет Кочама чувстваше, че душата й се изплъзва от тесните предели на нейната островна държава и попада в огромните чудати простори на неговата страна. Той събуждаше у нея усещането, че светът им принадлежи — като че ли лежеше пред тях като разрязана жаба на дисекционна маса и моли да бъде изследван.

През годината, в която ходеха заедно, преди да се оженят, тя откри у себе си някаква малка магия и за известно време се чувстваше като весел дух, освободен от бутилката си. Навярно беше твърде млада, за да осъзнае, че онова, което възприема като любов към Чако, всъщност е боязлив, плах опит да опознае самата себе си.

Колкото до Чако, Маргарет Кочама беше първата приятелка, която изобщо бе имал. Не само първата жена, с която беше спал, но и първата му истинска другарка. Чако най-много обичаше у нея независимостта й. Това качество може би не беше забележително за обикновената англичанка, но в очите на Чако то бе забележително.

Харесваше му фактът, че Маргарет Кочама не се лепва за него. Че е несигурна в чувствата си към него. Че той до последния ден не знаеше дали ще се омъжи за него. Обичаше да я гледа как седи гола в леглото му, обърнала дългия си бял гръб към него, как поглежда часовника си и казва делово — „Охо, трябва да тръгвам.“ Харесваше му, че всяка сутрин тя отива на работа с велосипеда си. Чако поощряваше различията в мненията им и вътрешно се радваше на редките й изблици на отчаяние от неговото декадентство.

Благодарен й беше, че не желае да се грижи за него. Че не предлага да разтребва стаята му. Че не се държи като натякваща майка. Стана зависим от Маргарет Кочама за това, че тя не беше зависима от него. Обожаваше я заради това, че не го обожава.

За семейството му Маргарет Кочама знаеше много малко. Той рядко говореше за него.

Истината е, че през годините, които прекара в Оксфорд, Чако почти не мислеше за домашните си. Твърде много неща се случваха в живота му и Айеменем изглеждаше прекалено далеч. Реката малка. И малко риба в нея.

Нямаше належащи причини да поддържа връзка с родителите си. Стипендията Сесил Роудс беше голяма. Не се нуждаеше от пари. Беше влюбен до уши в любовта си към Маргарет Кочама и в сърцето му нямаше място за другиго.

Мамачи му пишеше редовно, описваше подробно недостойните кавги със съпруга си и своите тревоги за бъдещето на Аму. Чако рядко дочиташе писмата й. Понякога не си правеше труда да ги отваря. И никога не им отговаряше.

Дори единственият път, когато се върна вкъщи (и попречи на Папачи да удря Мамачи с бронзовата ваза, след което един люлеещ се стол беше екзекутиран под лунната светлина), дори тогава Чако едва забеляза колко оскърбен остана баща му, не забеляза, че майка му започна да го обожава двойно повече, нито че по-младата му сестра изведнъж се беше превърнала в красавица. Чако дойде и си тръгна като в транс и от момента на пристигането си закопня за бялото момиче с дълъг гръб, което го очакваше.

През зимата след напускането му на Бейлиол (и след като пропадна на изпитите), Маргарет Кочама и Чако се ожениха. Без съгласието на нейните родители. Без знанието на неговите.

Решиха Чако да се нанесе в апартамента на Маргарет Кочама (като измести другата сервитьорка от другото кафене), докато той си намери работа.

По-неподходящо време за сватбата си не биха могли да изберат.

Наред с тежестите на съвместния живот дойде и немотията. Вече нямаше стипендиантски пари, а трябваше да се плаща целият наем.

Щом престана да се занимава с гребане, Чако внезапно, преждевременно напълня като човек на средна възраст. Той стана дебел мъж, с тяло, отговарящо на гръмкия му смях.

След една година брачен живот за Маргарет Кочама изчезна чарът на студентската леност на Чако. Вече не й бе забавно, че докато тя е на работа, апартаментът остава тъй мръсен и разхвърлян, както когато е излязла. Че на него дори не му идва наум да оправи леглото, да изпере дрехите или да измие съдовете. Че не се извинява, когато изгори с цигарата си новото канапе. Че е неспособен да си закопчее ризата, да си направи възела на вратовръзката и да си завърже връзките на обущата, когато отива да се представи на евентуален бъдещ работодател. След една година брачен живот тя бе готова да замени жабата върху дисекционната маса за някои малки, практични придобивки. Като например работа за съпруга й и чист дом.

Най-сетне Чако получи краткотрайна, лошо платена работа в Презокеанския Търговски Отдел на предприятието „Индийски чай“. С надеждата, че това ще му открие нови възможности, Чако и Маргарет се преместиха в Лондон. В още по-малко, по-неприветливо жилище. Родителите на Маргарет Кочама отказваха да я виждат.

Тъкмо бе открила, че е бременна, когато срещна Джо. Той беше стар училищен приятел на брат й. При срещата им Маргарет Кочама бе физически по-привлекателна отвсякога. Бременността беше придала руменина на бузите и блясък на гъстата й черна коса. Въпреки неприятностите в брака си тя излъчваше някакво скрито въодушевление и гордост от собственото си тяло, както често се случва с бременни жени.

Джо беше биолог. В момента подготвяше третото издание на речник по биология за едно малко издателство. Джо имаше всичко, което липсваше на Чако.

Беше стабилен. Платежоспособен. Със стройна фигура.

Маргарет Кочама почувства, че той я привлича, както ивица слънчева светлина привлича растение, оставено в тъмна стая.

Когато изтече срокът, за който Чако беше назначен и тъй като не можеше да си намери друга работа, той писа на Мамачи, че се е оженил, и я помоли за пари. По това време финансовото състояние на Мамачи беше незавидно, но тя заложи тайно бижутата си и нареди парите да се преведат на Чако в Англия. Те не стигаха. Парите никога не стигат.

Когато Софи Мол се роди, Маргарет Кочама осъзна, че заради себе си и заради дъщеря си, тя трябва да напусне Чако. Поиска му развод.

Чако се върна в Индия, където лесно намери работа. Няколко години преподаваше в Мадраския Християнски Колеж, а след смъртта на Папачи се отправи към Айеменем с машината за затваряне на буркани, с греблото от Бейлиол и с разбитото си сърце.

Мамачи радостно приветства завръщането му в нейния живот. Тя го хранеше, шиеше му, грижеше се в стаята му всеки ден да има свежи цветя. Чако имаше нужда от обожанието на майка си. Нещо повече, той го изискваше и в същото време я презираше за това и тайно я наказваше по различни начини. Започна да подхранва дебелината си и общия си физически упадък. Носеше евтини, протрити шарени найлонови ризи над бялото си мунду и най-грозните пластмасови сандали, които можеха да се намерят на пазара. Ако Мамачи имаше гости — роднини или стара приятелка, дошла от Делхи, Чако се появяваше в трапезарията на подредената с вкус маса, украсена с прекрасни орхидеи и с най-хубавите порцеланови съдове в дома, сядаше и започваше да чопли коричката над зараснала рана или големите, продълговати черни мазолести натрупвания около лактите си.

На особен прицел вземаше гостите на Беба Кочама — католически владици или свещеници, които често се отбиваха за следобедна закуска. В тяхно присъствие Чако си събуваше сандалите, за да проветри някой отвратителен, гноясал диабетичен цирей на крака си.

— Боже, смили се над този беден прокажен — промърморваше той, а Беба Кочама отчаяно се мъчеше да отвлече вниманието на гостите си, като вадеше от брадите им попадали трохи от бисквити или парченца от пържени банани.

Но от всичките тайни наказания, с които Чако измъчваше Мамачи, най-тежкото и най-убийственото бе да започне да си спомня за Маргарет Кочама. Говореше за нея често и с особена гордост. Сякаш й се възхищаваше, задето се е развела с него.

— Маргарет ме замени с по-добър мъж — дразнеше той Мамачи, а тя потреперваше, като че ли беше опетнил не себе си, а нея.

Маргарет Кочама пишеше често и съобщаваше на Чако новини за Софи Мол. Уверяваше го, че Джо е станал чудесен, грижлив баща и че Софи Мол много го обича — факти, които в еднаква степен радваха и огорчаваха Чако.

Маргарет Кочама беше щастлива с Джо. Може би по-щастлива, отколкото би била, ако не беше преживяла онези диви, безпарични години с Чако. Мислеше за Чако с обич, но без съжаление. Просто не осъзнаваше колко дълбоко го е наранила, защото все още се смяташе за обикновена жена, а него — за необикновен мъж. И тъй като Чако нито тогава, нито след това беше проявил обичайните симптоми на тъга и сърдечна мъка, Маргарет Кочама допускаше, че той възприема случилото се не само като нейна, но и като своя грешка. Когато му бе съобщила за Джо, той си тръгна тъжно, но тихо. С невидимия си придружител и с дружелюбната усмивка.

Разменяха си писма често и с течение на годините отношенията им съзряха. За Маргарет Кочама те се превърнаха в спокойно, предано приятелство. За Чако те бяха начин, единственият начин, да остане във връзка с майката на детето си и с едничката жена, която бе обичал.

Когато Софи Мол порасна дотолкова, че да тръгне на училище, Маргарет Кочама се записа в курсове за учители и си намери работа като стажант-учителка в лондонския квартал Клапам. Беше в учителската стая, когато й съобщиха, че Джо е катастрофирал. Новината й предаде млад полицай с тъжно изражение, хванал каската си в ръце. Изглеждаше странно комичен, като лош актьор, който се явява на прослушване за трагична роля в някаква пиеса. Маргарет Кочама си спомняше, че като го видя, първата й спонтанна реакция бе да се усмихне.

Заради Софи Мол, пък и заради себе си, Маргарет Кочама реши да посрещне трагедията хладнокръвно. Да се престори, че посреща трагедията хладнокръвно. Не си взе отпуск. Полагаше усилия и училищния режим на Софи Мол да остане непроменен. — Напиши си домашното. Изяж си яйцето. Не, не можем да не ходим на училище.

Криеше страданието си под енергичната и делова маска на учителка. Строга дупка във Вселената с форма на учителка (която понякога плескаше децата).

Но когато Чако й писа, че я кани в Айеменем, нещо у нея въздъхна и се отпусна. Въпреки всичко случило се между нея и Чако, нямаше друг в света, с когото би предпочела да прекара коледните празници. Колкото повече мислеше за поканата, толкова по-привлекателна й се струваше. Убеди себе си, че едно пътуване до Индия е най-подходящото нещо за Софи Мол.

Затова най-сетне, макар да знаеше, че на приятелите и колегите й ще се стори странно — да се втурне към първия си съпруг непосредствено след смъртта на втория — Маргарет Кочама изтегли депозита си за срока и купи два самолетни билета. Лондон-Бомбай-Кочин.

Това нейно решение остана да я преследва до края на живота. Отнесе със себе си в гроба спомена за тялото на дъщеричката си, положено върху шезлонга в гостната на айеменемската къща. Дори от разстояние беше ясно, че е мъртва. Че не е болна или заспала. Личеше си от начина, по който беше легнала. От ъгъла, под който бяха свити краката й. Усещаше се властта на Смъртта. Ужасната й неподвижност.

Зелени водорасли и речна тиня се бяха вплели в красивата й червенокафява коса. Хлътналите й клепачи бяха ожулени, накълвани от риби. (О, да, те кълват, дълбоководните риби. Нахвърлят се на каквото им попадне.) Върху бледолилавата й престилка от рипсено кадифе бе написано с весели наклонени букви „Холидей!“ От дългото стоене във водата беше се набръчкала като палеца на перач.

Гъбеста сирена, която беше забравила как се плува.

Беше стиснала сребърен напръстник в малкото си юмруче, за късмет.

Момичето, което пиеше от напръстник.

Момичето, което направи салто в ковчега си.

Маргарет Кочама никога не можа да си прости, че заведе Софи Мол в Айеменем. Че я остави там сама през уикенда, докато тя и Чако отидоха в Кочин, да заверят самолетните билети за връщане.

Беше около девет часа сутринта, когато до Мамачи и Беба Кочама стигна вестта, че е намерено тялото на бяло дете, което се носело в долното течение на реката, там, където Миначал, приближавайки към ръкавите си, се разширява. Еста и Рахел още ги нямаше.

По-рано сутринта децата — и трите — не се бяха явили за сутрешната си чаша мляко. Беба Кочама и Мамачи сметнаха, че са отишли да поплуват в реката, което беше обезпокояващо, тъй като предния ден и през по-голямата част от нощта бе валял силен дъжд. Знаеха, че реката може да бъде опасна. Беба Кочама изпрати Кочу Мария да ги търси, но тя се върна без тях. В хаоса, който настъпи след посещението на Велия Паапен, никой не можеше да си спомни кога са ги видели за последен път. При създалото се положение децата не бяха първа грижа за никого. Възможно бе да са отсъствали и през цялата нощ.

Аму беше още заключена в спалнята си. Ключът бе у Беба Кочама. Тя се провикна през вратата да попита Аму има ли представа къде може да са децата. Постара се в гласа й да няма нотки на паника, да прозвучи като обикновен въпрос. Нещо се разби с трясък във вратата. Аму не беше на себе си от ярост и неверие, че е възможно това, което й се случва — да бъде заключена като умопобърканата в семейството, в средновековен дом. Едва по-късно, когато светът около тях се срути, когато тялото на Софи Мол беше донесено в Айеменем, едва когато Беба Кочама я отключи, Аму се опита да обуздае гнева си и да осмисли случилото се. Страхът и тревогата я накараха да мисли ясно; едва тогава тя си спомни какво бе казала на близнаците, когато дойдоха да чукат по вратата на спалнята и да я питат защо е заключена. Лекомислените думи, които бе изрекла, без да вярва в тях.

— Заради вас! — беше изкрещяла Аму. — Ако не бяхте вие, нямаше да съм заключена! Нищо от станалото нямаше да се случи! Нямаше да стоя тук сега! Щях да съм свободна! Трябваше да ви изпратя в сиропиталище още когато се родихте! Вие сте воденичните камъни на врата ми!

Не можеше да ги види как са се свили пред вратата. Един изненадан Алаброс и един Фонтан, прихванат с Любов-в-Токио. Изучени Посланици на Бог-знае-какво. Техни Превъзходителства Посланиците Е. Пелвис и П. Насекомо.

— Вървете си! — беше им креснала Аму. — Просто се махнете и ме оставете на мира!

И те си отидоха.

Но когато единственият отговор, който Беба Кочама получи на въпроса си за децата, бе захвърленият с трясък предмет по вратата в спалнята на Аму, и тя си отиде. Някакъв страх бавно се надигна у нея и тя започна да прави очевидните, логични и напълно погрешни връзки между случилото се снощи и изчезването на децата.

Дъждът бе завалял предния ден в ранния следобед. Горещият ден изведнъж помръкна, небето се прихлупи и затътна. Кочу Мария — в лошо настроение без особена причина — беше в кухнята; стъпила на ниското си столче, тя чистеше настървено голяма риба, като създаваше миризлива вихрушка от рибешки люспи. Златните й обици се люлееха ожесточено. Сребърни рибешки люспи летяха из цялата кухня и падаха по чайници, по стените, по картофобелачки, по дръжката на хладилника. Тя не обърна внимание на Велия Паапен, когато той се появи на кухненската врата, мокър до кости и треперещ. Истинското му око беше кръвясало и изглеждаше, че е пил. Стоя там десет минути в очакване да бъде забелязан. Когато Кочу Мария свърши с рибата и се захвана с лука, той се покашля и попита за Мамачи. Кочу Мария се опита да го отпрати, но той не си тръгваше. Отвореше ли уста да заговори, миризмата на оризова ракия удряше Кочу Мария като с чук. Никога не беше го виждала такъв и се поуплаши. Имаше доста ясна представа каква е работата, затова най-накрая реши да повика Мамачи. Затвори кухненската врата и остави Велия Паапен отвън, пред задния вход, където той продължи пиянския си брътвеж под проливния дъжд. Беше декември, а валеше като през юни. На другия ден вестниците писаха, че имало циклонални атмосферни смущения. Но тогава никой вече не беше в състояние да чете вестници.

Може би дъждът бе довел Велия Паапен до вратата на кухнята. За човек, суеверен като него безмилостния порой по никое време на годината навярно е изглеждал като поличба от някой разгневен бог. Пияният суеверен човек може да е сметнал пороя за началото на края на света. В известен смисъл то наистина си беше така.

Когато Мамачи дойде в кухнята по фуста и бледорозов пеньоар, обточен с къдрички, Велия Паапен се изкачи по стъпалата към кухнята и й подаде ипотекираното си око. Протегна го към нея върху едната си длан. Обясни, че не го заслужавал и искал да й го върне. Левият му клепач увисна върху празната орбита като в безкрайно чудовищно намигване. Сякаш всичко, което се готвеше да каже, беше част от някаква сложна игра.

— Какво е това? — попита Мамачи и протегна ръка, като смяташе, че Велия Паапен, кой знае защо, й връща килото червен ориз, което му беше дала сутринта.

— Това е окото му — извика към Мамачи Кочу Мария, собствените й очи насълзени от лука. Но в това време Мамачи вече беше докоснала стъкленото око. Тя отстъпи, отвратена от неговата хлъзгава твърдост. От слизестото му подобие на мрамор.

— Ти пиян ли си? — възкликна Мамачи сърдито под акомпанимента на дъжда. — Как смееш да идваш тук в такова състояние?

Опипом стигна до умивалника и отми със сапун просмукалите се в дланта й очни сокове на паравана. Като свърши, си помириса ръцете. Кочу Мария подаде на Велия Паапен стара кухненска кърпа да се избърше, и не каза нищо, когато той застана на най-горното стъпало, почти в нейната докосваема кухня, и започна да се подсушава, подслонен под полегатата стреха на покрива.

Когато се поуспокои, Велия Паапен върна стъкленото око в празната орбита и заговори. В началото напомни на Мамачи колко много е направило нейното семейство за него. Поколение след поколение. Как дълго преди комунистите да се сетят за това, Преподобният Е.Джон Айп беше дал на неговия баща — Келан, правото да притежава земята, върху която сега стои колибата му. Как Мамачи беше заплатила за окото му. Как беше организирала Велута да получи образование и го беше назначила на работа…

Мамачи, макар да беше ядосана на пиянството му, не възразяваше да послуша елейни слова за нейната и на семейството й християнска щедрост. Дотук нищо не я подготвяше за онова, което предстоеше да чуе.

Велия Паапен се разплака. Половината му лице плачеше. Сълзи извираха от истинското му око и блестяха върху черната му буза. С другото си око гледаше напред с каменен поглед. Той беше стар параван, който помнеше дните, когато трябваше да върви заднешком, а сега се разкъсваше между лоялността и любовта.

После Ужасът го обхвана и изтръгна думите от устата му. Разказа на Мамачи какво е видял. Историята за малката лодка, която прекосяваше реката нощ подир нощ, и кой се возеше в нея. Историята на един мъж и една жена, които стоят заедно в лунната светлина. Кожа до кожа.

Ходят в къщата на Кари Сайпу, разказваше Велия Паапен. В тях е влязъл демонът на Кари Сайпу. Така Кари Сайпу си отмъщавал за това, което Велия Паапен му беше сторил. Лодката (в която бе седнал Еста, а Рахел бе намерила) била завързана за стар дънер до стръмната пътека през блатото към изоставената каучукова плантация. Велия Паапен я виждал там. Всяка нощ. Да се клатушка върху водата. Празна. В очакване любовниците да се върнат. Чакала с часове. Понякога те се появявали през високите треви едва в зори. Велия Паапен ги бил виждал със собственото си око. И други ги били виждали. Цялото село знаело. Рано или късно и Мамачи щяла да научи. Затова Велия Паапен дошъл сам да го каже на Мамачи. Като параван и човек с ипотекирани части от тялото си, смятал, че това е негов дълг.

Любовниците. Заченати от него и от нея. Неговият син и нейната дъщеря. Те направили немислимото мислимо и невъзможното възможно.

Велия Паапен продължаваше да говори. Да плаче. Да му се повдига. Да движи устата си. Мамачи вече не чуваше какво казва. Шумът на дъжда ставаше все по-силен, докато експлодира в главата й. Не чу дори себе си, когато започна да крещи.

Внезапно сляпата старица в пеньоар с къдрички и със сплетена на миша опашка рядка сива коса пристъпи напред и бутна Велия Паапен с всичка сила. Той се катурна назад, падна надолу по кухненските стъпала и се просна в мократа кал. Ударът го свари съвсем неподготвен. Не го очакваше, защото беше забранено да се докосват недокосваемите. Поне не при подобни обстоятелства. Чувстваха се физически изолирани в непромокаем пашкул.

Беба Кочама, минавайки край кухнята, чу суматохата. Свари Мамачи да плюе в дъжда — Пфуу! Пфуу! Пфуу! — и Велия Паапен да лежи мокър в калта, да плаче, да раболепничи. Предлагаше да убие сина си. Да го разкъса на части.

Мамачи крещеше:

— Пияна свиня! Пиян параван и лъжец!

Над цялата врява Кочу Мария успя да изкрещи на Беба Кочама историята на Велия Паапен. Беба Кочама незабавно схвана огромните потенциални възможности на създаденото положение, но побърза да притвори грижливо мислите си. Тя разцъфна. Съзря в тази ситуация посочен от Бога път как да накаже Аму за нейните грехове и същевременно да отмъсти за собственото си (на Беба Кочама) унижение от Велута и участниците в демонстрацията, които й бяха викали подигравателно Модалали Мариакути и я бяха принудили да развява знамето. Тя веднага вдигна платна. Като кораб на добротата, който пори морето на греха.

Беба Кочама обгърна Мамачи с тежката си ръка.

— Сигурно е вярно — подхвана тихо. — Напълно способна е да го направи. И той също. Велия Паапен не може да лъже за подобно нещо.

Накара Кочу Мария да даде на Мамачи чаша вода и стол, на който да седне. Подкани Велия Паапен да повтори цялата история, като го спираше от време на време за повече подробности — Чия лодка? Колко често? От колко време продължава това?

Когато Велия Паапен свърши, Беба Кочама се обърна към Мамачи:

— Той трябва да се махне оттук. Още тази вечер. Преди нещата да са отишли по-далеч. Преди да сме напълно съсипани.

После потрепери като ученичка. И именно в този момент каза:

— Как е могла да търпи миризмата му? Не си ли забелязала? Тези парии, те имат особена миризма?

С тази забележка, свързана с обонянието, с този специфичен дребен детайл, макарата на Ужаса започна да се развива.

Яростта на Мамачи към стария едноок параван, застанал под дъжда, разлигавен, пиян, овалян в кал, се пренасочи, превърна се в хладно презрение към собствената й дъщеря и постъпката й. Представи си я гола и как се съвкуплява в калта с мъж, който не е нищо повече от един мръсен кули. Представи си ярки подробности: грубата черна ръка на един параван върху гръдта на дъщеря й. Неговата уста върху нейната. Неговите черни бедра, които се друсат между нейните разтворени крака. Звука на дишането им. Неговия особен мирис на параван. Като животни, помисли си Мамачи и едва не повърна. Като куче с разгонена кучка. Толерантността й към „мъжките потребности“ на сина й сега подпали неконтролируемо настървение срещу дъщеря й. Тя беше осквернила не едно благовъзпитано поколение (благословеното момче, благословено лично от Антиохския Патриарх, един Имперски Ентомолог, един възпитаник на Оксфорд, стипендиант на Сесил Роудс), тя беше принудила своята фамилия да падне на колене. В идващите поколения завинаги отсега нататък хората щяха да ги сочат с пръст по сватби и погребения. По кръщенета и на рождени дни. Щяха да се побутват и да си шушукат. Сега вече всичко свърши.

Мамачи загуби самообладание.

И те, двете стари жени, направиха каквото трябваше да се направи. Мамачи подклаждаше страстта. Беба Кочама начерта плана. Кочу Мария беше техният лейтенант-джудже. Заключиха Аму (примамиха я в спалнята й), преди да изпратят за Велута. Знаеха, че той трябва да напусне Айеменем, преди да се е върнал Чако. Не можеха нито да се доверят, нито да предскажат какво отношение ще вземе Чако.

Не изцяло по тяхна вина обаче всичко се изплъзна от контрол като прекършен връх на дърво. Който се стоварва върху онези, които се изпречат на пътя му. Когато Чако и Маргарет Кочама се върнаха от Кочин, беше твърде късно.

Рибарят вече беше намерил Софи Мол.

Представете си го.

Излязъл е с лодката си на разсъмване, при устието на реката, която познава, откакто се е родил. Реката е още бърза и придошла от снощния дъжд. Нещо се поклаща във водата и цветовете му привличат неговия поглед. Бледолилаво. Червенокафяво. Пясъчножълто. Движи се бързо с течението към морето. Той протяга бамбуковия си прът, за да го спре и да го притегли към себе си. Вижда една сбръчкана сирена. Сирена-дете. Още дете. С червенокафява коса. С нос като Имперския Ентомолог и стиснала в юмручето си сребърен напръстник — за късмет. Издърпва я от водата и я качва в лодката. Постила под нея тънкия си памучен пешкир и тя ляга на дъното заедно с дребните рибки, заплетени в дрехите й. Подкарва обратно — тай тай така тай тай том — и си мисли колко греши всеки рибар, който си въобразява, че познава добре своята река. Никой не познава Миначал. Никой не знае какво може да грабне или какво може внезапно да ти поднесе Миначал. Нито кога. Затова рибарите се молят.

В котаямския полицейски участък разтрепераната Беба Кочама беше въведена в канцеларията на полицейския началник. Тя съобщи на инспектор Томас Матю какви обстоятелства са довели до внезапното уволнение на един фабричен работник. Един параван. Преди няколко дни той се бил опитал да, да… да изнасили нейната племенница. Разведена жена с две деца.

Беба Кочама представи невярно отношенията между Аму и Велута не заради Аму, а за да се потуши скандалът и да се спаси семейната репутация в очите на инспектор Томас Матю. Не можеше да допусне, че Аму сама ще се посрами, че ще отиде в полицията и ще се опита да каже истината. Беба Кочама започна да вярва, че историята е такава, каквато тя я е разказала.

Защо веднага не са съобщили в полицията за случилото се, искаше да знае инспекторът.

— Ние сме стара фамилия — отвърна Беба Кочама. — Не искахме за нас да се говорят такива неща…

Инспектор Томас Матю с мустаци, щръкнали като мустаците на махараджата върху плаката на Еър Индия, разбираше много добре. Той имаше докосваема съпруга, две докосваеми дъщери — в чиито докосваеми утроби чакаха цели докосваеми поколения…

— Къде е сега жената, която е била нападната?

— Вкъщи. Тя не знае, че съм дошла тук. Не би ми позволила. Естествено — обезумяла е от тревога за децата. Направо е истерична.

По-късно, когато инспектор Томас Матю научи истинската история, фактът, че онова, което параванът бе взел от докосваемото царство не е било получено насила, а му е било дадено, дълбоко го разтревожи. Затова след погребението на Софи Мол, когато Аму отиде при него с близнаците, за да му каже, че е станала грешка и той я потупа по гърдите с полицейската си палка, това не беше спонтанна полицейска бруталност. Жестът му бе предумишлен и целеше да я унижи и сплаши. Опит да въдвори ред в един объркан свят.

Още по-късно, когато прахът се бе уталожил и той бе подредил писмената си документация, инспектор Томас Матю се поздрави за начина, по който всичко бе проведено.

Но сега той слушаше внимателно и учтиво историята, която Беба Кочама съчиняваше.

— Снощи, вече се стъмваше, беше около седем вечерта, когато той дойде у дома, за да ни заплаши. Валеше силен дъжд. Електричеството беше угаснало и тъкмо палехме лампите, когато дойде. Той знаеше, че мъжът в нашата къща, племенникът ми Чако Айп, го няма… че е отишъл в Кочин. Вкъщи бяхме три жени, самички. — Тя поспря, за да може инспекторът да си представи ужаса, когато един сексманиак, параван, влиза при трите самотни жени в къщата. — Казахме му, че ако не напусне Айеменем кротко, ще повикаме полицията. Той взе да твърди, че племенницата ми се била съгласила, можете ли да си представите? Попита какви доказателства имаме за обвинението си срещу него. Каза, че според трудовите закони нямаме основание да го уволняваме. Беше много спокоен. „Мина времето — рече, — когато можехте да ни изритвате като кучета…“ — Беба Кочама вече звучеше напълно убедително. Засегната. Застрашена.

После попадна изцяло под властта на въображението. Не описа как Мамачи е загубила самообладание. Как е отишла до Велута и го е заплюла в лицето. И какви думи му бе казвала. Какъв го беше наричала.

Вместо това обясни на инспектор Томас Матю, че е била принудена да дойде в полицията не само заради това, което е казал Велута, но и заради начина, по който го е казал. Пълната липса на разкаяние от негова страна, това я потресло най-много. Той като че ли дори се гордеел с постъпката си. Без да го осъзнава, Беба Кочама приписа на Велута поведението на човека, който я беше унизил по време на демонстрацията. Обрисува подигравателната ярост в лицето му. Безсрамното нахалство в гласа му, от което настръхнала. Затова била сигурна, че не може да няма връзка между уволнението на Велута и изчезването на децата.

Беба Кочама изтъкна, че познава този параван от дете. Нейното семейство му е дало образование в училището за недокосваемите, открито от баща й Пуниан Кунджу. (Господин Томас Матю навярно знае за него? Да, разбира се)… Благодарение на нейното семейство е станал дърводелец, къщата, в която живее, е била дадена на дядо му от нейното семейство. Дължал всичко на нейното семейство.

— Вие — прекъсна я инспектор Томас Матю — най-напред разглезвате тези хора, носите ги на гърба си като трофеи, а после, когато направят поразия, тичате при нас за помощ.

Беба Кочама сведе очи, като дете, което са смъмрили. После продължи историята си. Каза на инспектор Томас Матю, че през последните седмици е забелязала някои предупредителни сигнали, известна наглост и грубост. Спомена, че е видяла Велута в демонстрацията по пътя към Кочин и за слуховете, че той е, или е бил, наксалит. Не забеляза леката бръчка на безпокойство, която последната информация извика върху челото на инспектора.

Предупредила племенника си за Велута, изтъкна Беба Кочама, но и в най-кошмарните си сънища, не била допускала, че ще се стигне дотук. Едно красиво дете е мъртво. Други две са изчезнали.

Беба Кочама грохна.

Инспектор Томас Матю й поднесе чаша полицейски чай. Когато тя се почувства малко по-добре, той й помогна да напише всичко, което му беше разказала в нейните писмени показания. Увери Беба Кочама, че може да разчита на пълното съдействие на котаямската полиция. Негодникът ще бъде заловен до края на деня, увери я той. Един параван, преследван от историята, отвлякъл двуяйчните близнаци — инспекторът знаеше, че няма много места, където би могъл да се скрие.

Инспектор Томас Матю беше предпазлив човек. Той взе предпазна мярка. Изпрати един джип да доведе другаря К.Н.М. Пилай в полицейския участък. От решаващо значение за него беше да знае дали този параван се ползва с някаква политическа подкрепа, или действа сам. Макар той самият да беше от партията на Конгреса, нямаше намерение да рискува сблъсък с марксисткото правителство. Когато другарят Пилай пристигна, поканиха го да седне на стола, освободен преди малко от Беба Кочама. Инспектор Томас Матю му показа писмените показания на Беба Кочама. Двамата мъже поговориха. Кратко, тайно, по същество. Сякаш си разменяха цифри, а не думи. Не чувстваха нужда от обяснения. Те не бяха приятели, другарят Пилай и инспектор Томас Матю, и си нямаха доверие. Но се разбираха идеално. И двамата бяха мъже, у които детството не беше оставило никакви следи. Мъже без каквото и да е любопитство. Без съмнения. И двамата — всеки по свой начин — истински и ужасяващо възрастни. Гледаха на света, без да се чудят как работи, защото знаеха. Те го караха да работи. Бяха механици, които обслужват различни части на една и съща машина.

Другарят Пилай каза на инспектор Томас Матю, че се познава с Велута, но пропусна да спомене, че Велута е член на комунистическата партия, както и че Велута е почукал на неговата врата късно предната вечер, и по този начин другарят Пилай беше последният човек видял Велута, преди той да изчезне. Нито пък, макар да знаеше, че не е вярно, оспори твърдението в писмените показания на Беба Кочама, че оня е направил опит за изнасилване. Само увери инспектор Томас Матю, че според него Велута не се ползва с покровителството на комунистическата партия. Че действа самостоятелно.

След като другарят Пилай си отиде, инспектор Томас Матю претегли наум разговора им, разнищи го, прецени логиката му, търсейки някакви несъответствия. Остана доволен от този разбор и даде нареждания на своите хора.

В това време Беба Кочама се прибра в Айеменем. Видя, че плимътът е паркиран на алеята. Маргарет Кочама и Чако се бяха върнали от Кочин.

Софи Мол беше положена върху шезлонга.

Когато Маргарет Кочама видя трупа на дъщеричката си, душата й внезапно се разтърси като празна зала от празнични аплодисменти. Силният шок се надигна у нея като вълна и я накара да повърне, после я скова, остави я безмълвна и с празен поглед. Скърбеше не за една смърт, а за две. След загубата на Софи Джо сякаш повторно умря. Сега нямаше кого да подканя да си напише домашното и да си изяде яйцето. Беше дошла в Айеменем, за да търси лек за своя наранен свят, а беше загубила всичко. Беше се разбила като стъкло.

Мъглив беше споменът й за дните, които последваха. Дълги, безлични часове на дълбоко, угнетяващо спокойствие (с помощта на предписани от доктор Вергезе Вергезе медикаменти), прекъсвани от силни, безмилостни пристъпи на истерия, остри и режещи като нов бръснач.

Смътно осъзнаваше присъствието на Чако — той говореше загрижено и с нежен глас, когато беше до нея — а иначе беше гневен и фучеше като ураганен вятър през айеменемската къща. Напълно различен от забавния Измачкан Таралеж, когото бе срещнала в тъй далечната оксфордска сутрин в кафенето.

Слабо си спомняше за погребението в жълтата черква. Тъжните напеви. Един прилеп, който беше обезпокоил някого. Помнеше звука на затръшвани врати и изплашени женски гласове. И как нощем песните на щурците в храсталака звучаха като скърцащи стъпала и усилваха страха и унинието, надвиснали над айеменемската къща.

Никога не забрави неоправдания си гняв към двете по-малки деца, които бяха пощадени по бог знае каква причина. Пламналият й разсъдък се държеше като удавник за мисълта, че Еста е по някакъв начина отговорен за смъртта на Софи Мол. Странно, защото Маргарет Кочама не знаеше, че Еста — Бъркащият Магьосник с алаброс като букла, който бе бъркал конфитюра като че е лодка с гребла и бе измислил две мисли — Еста, който бе нарушил правилата и бе откарвал следобед Софи Мол и Рахел с малка лодка до отсрещния бряг на реката, Еста, който беше унищожил прикованата със сърп миризма, размахвайки срещу нея едно марксистко знаме. Еста, който бе превърнал задната веранда на Къщата на Историята в техен втори дом и я беше обзавел с тръстикова рогозка и с много от техните играчки — прашка, надуваема гъска, мече-коала с разхлабени очи от копчета. И най-сетне, в онази зловеща нощ, Еста, който бе решил, че въпреки мрака и дъжда, е дошло време да избягат, тъй като Аму вече не ги иска.

Щом всичко това бе неизвестно на Маргарет Кочама, защо обвиняваше тя Еста за случилото се със Софи? Може би проявяваше майчинският си инстинкт.

Три-четири пъти, едва изплувала изпод дебелите пластове на предизвикания с успокоителни сън, тя дори бе намерила Еста и му бе удряла плесници, докато се явеше някой, който да я успокои и да я отведе. По-късно тя писа на Аму и я помоли за извинение. Но преди да пристигне писмото, Еста бе „върнат“ и Аму бе принудена да си събере багажа и да напусне бащиния си дом. Само Рахел бе останала в Айеменем, за да получи — от името на Еста — извинението на Маргарет Кочама. Нямам представа какво ме беше прихванало, пишеше тя. Мога да си го обясня само с въздействието на лекарствата. Нямах право да се държа по този начин; искам да знаеш, че се срамувам от постъпката си и страшно много съжалявам.

Странно бе, че човекът за когото Маргарет Кочама никога не помисли, беше Велута. Нищо не си спомняше за него. Дори и как изглежда.

Може би защото тя всъщност не го познаваше, нито пък научи какво се е случило с него.

С Бога на Загубата.

Богът на Дребните Неща.

Той не беше оставил отпечатъци от стъпки в пясъка, нито вълнички във водата, нито отражение в огледалата.

В края на краищата Маргарет Кочама не беше с отряда от докосваеми полицаи — в широки, колосани шорти в цвят каки, — когато те прекосиха придошлата река.

Не беше чула металния звън на белезници в нечий натежал джоб.

Нелогично е да се очаква човек да помни нещо, което дори не знае, че се е случило.

До тъгата, обаче, все още оставаха две седмици в този син следобед с избродирани сини кръстчета, когато Маргарет Кочама лежеше, унесена в сън, изморена от дългия полет. Чако, запътил се към другаря К.Н.М. Пилай, се прокрадна край прозореца на спалнята като неспокоен, боязлив кит с намерение да надникне и да види дали жена му (Бивша жена, Чако!) и дъщеря му са будни и дали имат нужда от нещо. В последния миг куражът му се изпари и той подмина прозореца, без да надникне вътре. Софи Мол (Будна, Жива, Бодра) го забеляза.

Тя се надигна, седна в леглото и погледна навън към каучуковите дървета. Слънцето се беше придвижило по небето и сега над плантацията лежеше дълбока сянка във формата на къща, от която тъмнолистите дървета изглеждаха още потъмни. Отвъд сянката светлината беше приглушена и мека. Върху кората на всяко дърво имаше диагонален разрез; от него като бяла кръв от рана капеше подобен на мляко каучук и се събираше в срязана на две черупка от кокосов орех, завързана за дървото.

Софи Мол стана от леглото и прерови портмонето на спящата си майка. Намери това, което търсеше — ключовете на оставения на пода голям заключен куфар със стикери на самолетната компания и с етикети за багажа. Отключи го и претърси съдържанието му не по-деликатно от куче, което разравя цветна леха. Преобърна купчинки бельо, изгладени поли и блузи, шампоани, кремове, шоколади, ролки с лейкопласт, чадъри, сапуни (и други затворени в шишенца лондонски миризми), хинин, аспирин, широкоспектърни антибиотици. „Вземи си всичко — бяха посъветвали Маргарет Кочама колежките й със загрижени гласове. — Нищо не се знае.“ По този начин искаха да предупредят своята колежка, която заминаваше за Сърцето на Мрака, че:

а) На всекиго всичко може да се случи.

Затова

б) Най-добре е да си подготвен.

Най-накрая Софи Мол намери каквото търсеше.

Подаръците за братовчедите й. Триъгълни шоколади Тоблерон (омекнали от горещината). Къси чорапи с многоцветни отделни пръсти. И две химикалки — горната им прозрачна половина беше пълна с вода, в която беше закрепен изрязан колаж на изглед от Лондон. С Бъкингамския дворец и Биг Бен. С магазини и хора. Червен двуетажен автобус се плъзгаше нагоре-надолу по тихата улица, движен от въздушно мехурче. Някак зловещо беше, че от оживената улица в химикалката не се чува никакъв шум.

Софи Мол пъхна подаръците в чантата си, преметна я през рамо и излезе във външния свят. Да направи изгодна сделка. Да завърже едно приятелство.

Приятелство, което за беда щеше да остане висящо. Недовършено. Разлюляно във въздуха, без опора. Приятелство, още без своя история, поради което — много по-скоро, отколкото би трябвало — Софи Мол се превърна в Спомен, а Смъртта на Софи Мол остана ярка и жива. Като узрял плод през съответния сезон. През всеки сезон.