Богът на дребните неща

12 Кочу Томбан

Звукът на ченда13 се беше утаил над храма и от това нощната тишина изглеждаше още по-дълбока. Самотният мокър път. Дърветата, които наблюдават. Рахел, задъхана, с кокосов орех в ръце влезе в двора на храма през дървената порта във високата бяла ограда.

Вътре се виждаха само бели стени, покрити с мъх керемиди и лунна светлина. Всичко миришеше на неотдавнашен дъжд. Мършавият свещеник бе заспал на постелка върху каменната веранда. Бронзовият дискус с монети, поставен до възглавницата му, приличаше на комиксова илюстрация на съновиденията му. Дворът беше пълен с луни, по една във всяка кална локва. Кочу Томбан беше привършил церемониалните си обиколки и лежеше завързан за дървен стълб до изпускаща пара купчина от собствените му изпражнения. Беше изпълнил задълженията си, беше изпразнил червата си и сега спеше, опрял единия си бивник на земята и насочил другия към звездите. Рахел се приближи тихо. Видя, че кожата му е по-отпусната, отколкото си я спомняше. Той вече не беше Кочу Томбан. Бивниците му бяха пораснали. Сега беше Велия Томбан. Слон с големи бивници. Рахел положи кокосовия орех на земята до него. Една гънка от груба кожа се разтвори и разкри воднистия блясък на слонското око. После пак се затвори и дългите, тежки клепачи отново призоваха съня. Единият бивник сочеше звездите.

През юни рядко се изпълнява ритуалното представление катакали. Но има храмове, които танцьорите на катакали никога не подминават. Айеменемския храм не беше от тях, но напоследък поради географското му положение много неща се променяха.

В Айеменем идваха, за да се облекчат от чувството на унижение, че са танцували в Сърцето на Мрака. Че са изнасяли съкратено представление край плувни басейни. Че са се свързали с туризма, за да се спасят от глада.

На връщане от Сърцето на Мрака танцьорите спираха в храма, за да поискат прошка от своите богове. Да се извинят, че са осакатили историите им. Че са ги осребрявали. Злоупотребявали са с живота на божествата.

В такива случаи бе добре, ако има човешка публика, но това не беше задължително.

В широкия, покрит, ограден с колони коридор, водещ до сърцето на храма, където живее Синият Бог с флейтата си, барабанистите удряха барабаните, а танцьорите танцуваха, цветните им дрехи бавно се вееха в нощта. Рахел седна с кръстосани крака и с гръб, опрян на кръгла бяла колона. Висок металически съд с кокосово масло блестеше в мъждукащата светлина на месингова лампа. Маслото подсилваше пламъка. Пламъкът палеше маслото.

Без значение беше, че историята вече е започнала, защото ритуалът катакали отдавна беше открил, че великите истории нямат тайни. Велики са историите, които си чувал, но искаш да ги чуеш отново. Можеш да се включиш в тях по всяко време и да ги следваш без затруднение. Те не те подмамват със сензации и неочакван край. Не те изненадват с непредвидими случки. Познати са ти като собствения ти дом. Като мириса на кожата на любимия. Знаеш как свършват тези истории, но ги слушаш като че ли не знаеш. Също както макар да знаеш, че един ден ще умреш, живееш, сякаш това няма да ти се случи. Във великите истории знаеш кой оживява, кой умира, кой среща любовта и кой не. И въпреки това искаш пак да го научиш.

Това е тяхната загадка и тяхната магия.

За изпълнителя на катакали тези истории са негови деца и в същото време — неговото детство. Той е израснал в тях. Те са къщата, в която е бил отгледан, полята, където е играл. Те са неговите прозорци и начинът, по който вижда. Затова, когато разказва една история, той се отнася с нея като със свое дете. Закача се с нея. Наказва я. Пуска я да хвръкне като балонче. Събаря я на земята и я пуска да се изправи пак. Смее й се, защото я обича. Може да те запрати през цели светове за няколко минути или да се застои с часове, за да разглежда някой увехнал лист. Или да поиграе с опашката на заспала маймуна. Без усилие може да премине от кланетата в една война към блаженството на жена, която мие косата си в планински поток. От новото хрумване и лукавото буйство на демона към бъбривия малайалаец, който разпространява скандална клюка. От чувствеността на кърмачка, притиснала рожба до гръдта си, към прелъстителната закачливост в усмивката на Кришна. Може да разкрие зърното тъга, скрито в щастието. Рибата на срама, притаена в морето на славата.

Той разказва историите на богове, но нишките им са изтъкани от небожествено, човешко сърце.

Изпълнителят на катакали е най-прекрасният от мъжете. Защото неговото тяло е душата му. Неговият единствен инструмент. От тригодишна възраст той е бил рендосван и полиран, подкастрян и запряган с едничката цел да стане разказвач на истории. Той носи в себе си магия, този човек с изрисувана маска и развяващи се поли.

Сега обаче той е станал нежизнеспособен. Без приложение. Ненужна стока. Неговите деца му се подиграват. Мечтаят по нищо да не приличат на баща си. Те са израснали пред очите му, за да станат чиновници и кондуктори в автобуси. Четвърторазредни държавни служители. Със свои профсъюзи.

Но той самият, оставен да виси между земята и небето, не може да прави това, което вършат те. Не може да се движи между седалките на автобусите, да брои монети и да продава билети. Не може да се отзовава на повикването на звънци. Не може да превива гръб над подноси с чай и сладкиши.

В отчаянието си той се обръща към туризма. Излиза на пазара. Продава единственото нещо, което притежава. Историите, които умее да разказва с тялото си.

Превръща се в Местен Колорит.

В Сърцето на Мрака зрителите му се присмиват с показната си голота и с вносните си дрънкулки. Той потиска гнева си и танцува за тях. Получава си хонорара. Напива се. Изпушва една цигара с трева. Силна кералска трева. Тя го кара да се смее. А после той спира в айеменемския храм заедно с другите изпълнители от трупата, за да танцуват и да искат прошка от боговете.

Рахел (без никакви планове, без право да изразява мнението си), опряла гръб на една колона, наблюдаваше как Карна се моли на брега на Ганг. Карна, загърнат в своята броня от светлина. Карна, тъжният син на Сурия, на Слънцето, Богът на Деня. Карна Щедрият. Карна, изоставеното дете. Карна, най-почитаният воин.

Тази нощ Карна беше упоен. Изпокъсаната му пола беше закърпена. В короната му, на местата, където е имало скъпоценни камъни, зееха дупки. Кадифената му блуза бе изтъркана от употреба. Петите му бяха напукани. Загрубели. Върху петите си гасеше цигарите с трева. Но ако би имал екип от гримьори, които да го чакат зад кулисите, ако би имал импресарио, договор, процент от приходите — тогава какво би представлявал? Измамник. Лъжлив богаташ. Актьор, изпълняващ роля. Би ли могъл да бъде Карна? Или ще е прекалено обезпечен в пашкула на своето богатство? Тогава парите му няма ли да издигнат преграда между него и историята, коя го предава? Ще може ли да се докосне до сърцевината й, до нейните тайни така, както го правеше сега?

Може би не.

Тази вечер той е опасен. Отчаянието му е пълно. Историята, която представя, е обезопасителната мрежа, над която се издига и спуска като великолепен клоун в банкрутирал цирк. Историята, която представя единствена го възпира да не полети надолу през света като падащ камък. Тя е за него цветът и светлината. Тя е съдът, в който той излива себе си. Тя му придава форма. Структура. Тя го впряга. И го държи. Тя е неговата Любов. Неговата Лудост. Неговата Надежда. Безкрайната му Радост. По ирония на съдбата усилията му са противоположни на усилията на актьора — той се мъчи не да влезе в ролята си, а да излезе от нея. Но тъкмо това не може да направи. В неговото унизително поражение се крие върховният му триумф. Той е Карна, когото светът е изоставил. Карна Самотният. Отречена ценност. Един принц, отгледан в бедност. Роден, за да умре несправедливо, невъоръжен и сам — от ръцете на своя брат. Докато се моли на брега на Ганг. Напълно упоен.

После се появи Кунти. Тя също беше мъж, но мек и женствен, мъж с гърди от дългогодишно изпълняване на женски роли. Движенията й бяха плавни. Като на истинска жена. И Кунти беше замаяна. Пушила бе от същата цигара.

Беше дошла, за да разкаже на Карна една история.

Карна наклони красивата си глава и заслуша.

Кунти, червеноока, затанцува пред него. Разказа му за млада жена, на която е било оказано благоволение. Как жената научила един таен напев — мантра, — който можела да използва, за да си избере любовник измежду боговете. И как с младежка самонадеяност решила да опита дали това може да стане. Как застанала сама сред голо поле, обърнала лице към небесата и подхванала мантрата. Думите едва били излезли от глупавите й устни, разказваше Кунти, и ето че Сурия, Слънцето — Богът на Деня, се появил пред нея. Младата жена, омагьосана от красотата на лъчезарния млад бог, му се отдала. След девет месеца му родила син. Бебето дошло на бял свят озарено от светлина, със златни обици и със златен медальон на гърдите, върху който била гравирана емблемата на слънцето.

Младата майка обичала дълбоко първородния си син, разказваше Кунти, но не била омъжена и не можела да го задържи. Сложила го в една тръстикова кошница и го пуснала по реката. Един колесничар, Адирата, намерил детето. Нарекъл го Карна.

Карна вдигна очи към Кунти. Коя е тя? Коя е била майка ми? Кажи ми къде е. Заведи ме при нея.

Кунти наведе глава. Тя е тук, отвърна му. Стои пред теб.

Въодушевлението и гнева на Карна след това разкритие. Неговият танц на объркване и отчаяние. Къде беше ти, когато най-много се нуждаех от теб, питаше той? Държала ли си ме някога на ръце? Кърмила ли си ме? Търсила ли си ме? Чудеше ли се къде съм?

В отговор Кунти взе царственото му лице в ръцете си — лицето бе зелено, очите червени — и го целуна по челото. Карна потрепера от радост. Един воин се връща в детството си. Екстазът на тази целувка. Той изпрати този екстаз по цялото си тяло. До пръстите на краката. До пръстите на ръцете. Прекрасната целувка на майка му. Ти знаеше ли как ми липсваше? Рахел виждаше как вълнението минава по вените му, виждаше го така ясно, както се вижда яйце, спускащо се по шията на щраус.

Пътуващата целувка изведнъж се закова на място от ужаса на Карна, когато осъзна, че майка му се е разкрила пред него само за да осигури безопасността на останалите й петима, повече обичани от нея синове — Пандавити, които били пред епическа битка със своите сто братовчеда. Тях искаше да защити Кунти с признанието си пред Карна, че е негова майка. Искаше да изтръгне обещание.

Кунти се позова на Законите на Любовта.

Те са твои братя. От същата плът и кръв. Обещай ми, че няма да подхванеш война срещу тях. Обещай ми го!

Карна Воинът не можеше да даде подобно обещание; за да го направи, трябваше да се откаже от друг свой обет. Утре щеше да тръгне на война, а враговете му щяха да са Пандавити. Защото те, и по-специално Арджуна, го бяха обругали публично, че е син на прост колесничар. А Дуриодана, най-старият от стоте братя Каурави, му се беше притекъл на помощ и му бе дарил собствено царство. В замяна Карна се бе заклел пред Дуриодана във вечна вярност.

Но Карна Великодушният не можеше да откаже на майчината молба. Затова видоизмени исканото обещание. Поусука го. Направи малко уточнение и даде по-различна клетва.

Ето какво ти обещавам, каза Карна на Кунти. Ти винаги ще имаш петима синове. Няма да сторя зло на Юдищира. Бима няма да загине от моята ръка. Близнаците — Накула и Сахадева — също няма да пострадат от мен. Обаче за Арджуна няма да обещавам нищо. Ще го убия или той ще убие мен. Един от двама ни ще умре.

Във въздуха настъпи някаква промяна. И Рахел разбра, че е дошъл Еста.

Тя не обърна глава, но почувства в себе си едно вътрешно сияние. Той дойде, помисли си. Той е тук. При мен.

Еста се настани до една отдалечена колона и двамата останаха така до края на представлението, разделени от ширината на коридора, ала свързани от една и съща история. И от спомена за една друга майка.

Въздухът стана по-топъл. И по-малко влажен.

Може би тази вечер е била особено лоша в Сърцето на Мрака. В Айеменем мъжете танцуваха така, като че ли не можеха да спрат. Като деца, скрили се от бурята в топла къща. И отказват да излязат вън и да видят какво е времето. Да видят вятъра и гръмотевиците. Плъховете с доларови знаци в очите, които бягат през пометената от бурята околност. Светът, който се руши край тях.

Излизаха от една история, за да се потопят мигом в друга. От Карна Шабадам — Клетвата на Карна — в Дуриодана Вадам — смъртта на Дуриодана и на брат му Душасана.

Беше почти четири сутринта, когато Бима намери злия Душасана. Мъжът, който се беше опитал публично да разсъблече жената на Пандава Драупади, след като братята Каурава я бяха спечелили в една игра на зарове. Драупади (кой знае защо тя се гневеше срещу мъжете, които я бяха спечелили, но не и срещу онези, които я бяха заложили) се беше заклела, че никога няма да завие косата си, преди да я измие в кръвта на Душасана. Бима се беше зарекъл да отмъсти за нейната поругана чест.

Бима настигна Душасана сред бойно поле, вече осеяно с трупове. Двамата водиха бой цял час. Разменяха си обиди. Изброяваха всички злини, които единият е причинил на другия. Когато светлината от месинговата лампа започна да премигва и да гасне, воюващите сключиха примирие. Бима доля масло, Душасана почисти обгорелия фитил. После продължиха да се бият. Задъханият им двубой се пренесе от коридора в двора на храма. Там те не спряха да се преследват и да размахват картонените си боздугани. Двама мъже с развяващи се поли и проскубани кадифени блузи прескачаха отразени в локвите луни и купчинки изпражнения, обикаляха около туловището на спящия слон. Душасана се перчи и напада. След това отстъпва. Бима си играе с него. И двамата са упоени.

Небето се превърна в розов купол. Сивата дупка във Вселената с формата на слон се раздвижи в съня си, после пак заспа. Зората тъкмо се пукваше, когато у Бима се надигна звярът. Барабаните забиха по-силно, ала въздухът притихна и се изпълни със заплаха.

В светлината на ранното утро Естапен и Рахел наблюдаваха как Бима изпълнява клетвата си пред Драупади. Той събори Душасана на земята. Продължи да усмирява и последните слаби гърчове на умиращото тяло със своя боздуган, удряше, докато те напълно спряха. Като ковач, който сплесква непокорен къс метал. Изглажда систематично и издатините, и вдлъбнатините. Бима продължи да убива врага си дълго след като оня беше вече мъртъв. После с голи ръце разкъса и разтвори тялото му. Изтръгна вътрешностите и се наведе, за да лочи кръв направо от кухината на раздрания корем; подивелите му очи надничаха надолу, блестяха от бяс, омраза и безумно удовлетворение. Гъргорещи мехурчета от кръв розовееха между зъбите му. Капеха по изрисуваното му лице, по брадичката и по шията му. Като се напи до насита, изправи се, метна като шал кървавите черва около врата си и отиде да намери Драупади, да измие косата й в прясна кръв. Все още бе озарен от аура на гняв, който дори убийство не може да уталожи.

В тази ранна утрин имаше някаква лудост. Под розовия купол. Това не беше представление. Естапен и Рахел бяха наясно. Бяха виждали плодовете на лудостта и преди. В една друга утрин. На друга сцена. Друг вид безумие (със стоножки по токовете на обувките). Жестоката ненаситност на тази лудост съответстваше на дивата въздържаност на онова безумие.

Замръзналите двуяйчни вкаменелости — Безмълвието и Празнотата — с издутини върху челата, от които не бяха пораснали рога, седяха в преддверието на храма, разделени от ширината на покрития коридор. Хванати в капана на една история, която и не беше и беше тяхната история. Която бе започнала с подобие на определена структура и ред, а после се бе понесла като подплашен кон към анархията.

Кочу Томбан се събуди и внимателно разчупи утринния си кокосов орех.

Изпълнителите на катакали свалиха грима и се прибраха в домовете си, за да бият своите съпруги. Даже и Кунти, кроткият, с гърди като на жена.

Вън от храма и около него градчето, което се представяше за село, се размърда и се оживи. Един възрастен човек се събуди и се заклатушка към печката, за да притопли посипаното си с пипер кокосово масло.

Другарят Пилай. Човекът, който чупи яйца и като професионалист забърква омлети в Айеменем.

Интересно беше, че именно той запозна близнаците с представленията на катакали. Въпреки несъгласието на Беба Кочама беше ги завел заедно с Ленин да наблюдават нощните изпълнения в храма, бе седял редом с тях чак до зори, бе им обяснявал жестовете и езика на катакали. Още на шестгодишна възраст близнаците гледаха с него точно тази история. Той им представи Раудра Бима — налудничавия, кръвожаден Бима, който търси смърт и отмъщение. „Той търси звяра в себе си“, обясни тогава другарят Пилай на двете облещили очи, уплашени деца — когато обикновено добронравният Бима започна да се зъби и да ръмжи.

Точно кой звяр, другарят Пилай не им подсказа. Навярно е искал да каже, че Бима търси човека, скрит в него, защото без съмнение няма звяр, който да достигне до безграничното, безкрайно изобретателно изкуство на човешката омраза. Нито един звяр не може да постигне нейния обхват и сила.

Розовият купол потъмня и пусна към земята топъл сив дъждец. Тъкмо когато Естапен и Рахел излизаха през портите на храма, в него влезе К.Н.М. Пилай, олизан след маслената си баня. На челото му имаше паста от сандалово дърво. Капки дъжд блестяха по мазната му кожа като главичките на кабърчета. В двете си длани носеше малка купчинка свежи жасминови цветчета.

— Охо! — извика той с пискливия си глас. — Вие сте тук! Значи още ви интересува родната ви индийска култура? Добре, добре. Много добре.

Близнаците — нито груби, нито учтиви — не му отговориха. Прибраха се вкъщи заедно. Той и тя. Ние и Нас.