Богът на дребните неща

17 Гарата на пристанище Кочин

В своята чиста стая — в мръсната айеменемска къща — Еста (нито стар, нито млад) седеше на леглото си в мрака. Седеше с изправен гръб. С изопнати рамене. Скръстил ръце в скута си. Сякаш беше следващият в някаква редица от хора, които чакат да бъдат прегледани. Или да бъдат арестувани.

Дрехите бяха изгладени. Стояха наредени на купчинка върху дъската за гладене. Беше изгладил и дрехите на Рахел.

Валеше без да спира. Нощен дъжд. Самотен барабанист, който продължава да се упражнява дълго след като останалите оркестранти са си легнали.

В двора, до отделния вход за „Мъжки Потребности“, светкавица за миг освети задните хромови перки на стария плимът. Години след като Чако беше заминал за Канада, Беба Кочама нареждаше колата да се мие редовно. Два пъти седмично, срещу малко заплащане, деверът на Кочу Мария, който караше жълтия общински камион за смет в Котаям, пристигаше в Айеменем (съпроводен от вонята на котаямски боклук, която оставаше и след като той си замине), за да прибере за себе си заплатата на Кочу Мария и да направи няколко кръгчета с плимъта, за да зареди акумулатора. Откакто се отдаде на телевизията, Беба Кочама изостави едновременно и колата, и своята градина. Тути-фрути.

С всеки мусон старата кола усядаше все по-здраво в земята. Като ъгловата, болна от артрит кокошка, седнала вдървено върху своя полог с яйца. Без никакво намерение да се надигне. Около спадналите й гуми беше израснала трева. Рекламната табела върху покрива, на която пишеше „Консерви и туршии Парадайз“, беше прогнила и паднала навътре, като свалена корона.

Една пълзяща лиана се оглеждаше крадешком в замъглената половинка, останала от напуканото огледало на шофьора.

Върху задната седалка лежеше умряло врабче. Беше се промъкнало през дупка в предното стъкло с надежда да си направи гнездо в дунапрена на скъсаната седалка. Но не успяло да отлети. Никой не обърнал внимание на паническите му писъци до прозореца на плимъта. Умряло върху задната седалка с крачка вирнати нагоре. Като на шега.

Кочу Мария беше заспала на пода на дневната, свита като запетайка и осветена от трепкащия екран на телевизора, който още работеше. Американски полицаи набутваха в полицейска кола младо момче с белезници. По паважа имаше кръв. Лампата на полицейската кола мигаше и сирената виеше предупредително. Изтощена жена, може би майката на момчето, наблюдаваше страхливо, свита в сенките. Момчето се съпротивляваше. Върху горната част на лицето му трептяха закриващи го мозаично разноцветни квадрати, за да не може да съди заловилите го. По устата имаше съсирена кръв, която се спускаше и надолу, върху тениската му, като червено лигавче. Розовите му устни бяха вдигнати в озъбена гримаса. Приличаше на вълкодав. Крещеше през прозореца на полицейската кола срещу камерата.

— Аз съм петнайсетгодишен и ми се иска да съм по-добър. Но не съм. Искате ли да чуете тъжната ми история?

Изплю се върху камерата, изригналата слюнка се разля по обектива и потече надолу.

Седнала в леглото си, Беба Кочама попълваше талон, с който фирмата „Листерин“ предлагаше отстъпка от две рупии за новото, половинлитрово шише и билети за участие в лотарията, с които щастливите победители щяха да получат подаръци за по две хиляди рупии.

Гигантски сенки на дребни насекоми пълзяха по стените и по тавана. За да се оттърве от тях, Беба Кочама беше угасила лампите и беше запалила голяма свещ в леген с вода. Водата вече беше потъмняла от опърлени трупове. Светлината на свещта подчертаваше начервените бузи и устни на Беба Кочама. Клепките й бяха оцапани с размазан грим. Бижутата й блестяха.

Наведе талона към свещта.

Коя марка вода за изплакване на устата употребявате обикновено?

Листерин, написа Беба Кочама с ръката покрита с мрежа от изпъкнали вени.

Назовете причините за предпочитанието си.

Тя не се поколеба. Приятен вкус. Свеж дъх. Беше научила този находчив, жив език от телевизионните реклами.

Попълни името си и излъга за възрастта.

Под Професия, написа: Орнаментално градинарство (дип), Роч. САЩ.

Сложи талона в плик с надпис Рилайъбъл Медикос, Котаям. Кочу Мария щеше да го пусне сутринта, като слезеше в града да й купи кифлички с крем от най-добрата пекарна в Котаям.

Беба Кочама взе своя кафяв дневник, с прикачена химикалка. Отгърна го на 19 юни и направи нов запис. По обичайния си начин. Написа: Обичам те Обичам те.

Върху всяка страница на дневника бе изписан същият текст. Имаше цял сандък, пълен с дневници със същото откровение. Но по някои страници имаше и други текстове. Сметки от този ден, списъци с предстоящи задачи, любими реплики от любими сапунени опери. Но и тези записи започваха все със същите думи: Обичам те Обичам те.

Отец Мълиган беше умрял преди четири години от вирусен хепатит в един ашрам — място за религиозно общение и медитация — на север от Ришикеш. Годините, които бе прекарал в изучаване на хиндуистките свещени писания най-напред бяха възбудили у него теологическо любопитство, но накрая го бяха довели до промяна на вярата. Преди петнайсет години отец Мълиган стана поклонник на Бог Вишну. Продължи да поддържа връзка с Беба Кочама и след като постъпи в ашрама. Пишеше й всяка година за религиозния празник на светлините Дивали, а по Нова година изпращаше поздравителна картичка. Преди няколко години й прати своя снимка, на която говореше пред група пенджабски вдовици на някакъв духовен събор. Всички жени бяха облечени в бяло и с покрити глави. Отец Мълиган беше в тъмнооранжево одеяние. Приличаше на жълтък, който говори пред море от сварени яйца. На челото му имаше тъмнооранжева Санта със свещена пепел. Беба Кочама направо не повярва на очите си. Тази снимка бе единственото нещо, изпратено от него, което не бе запазила. Беше обидена от факта, че в края на краищата се бе отказал от обета си, но не заради нея, а за да даде нов обет. Приличаше на жена, която чака някого с отворени обятия, а оня я подминава и се хвърля в обятията на друга.

Смъртта на отец Мълиган не промени записите в дневника на Беба Кочама, защото — що се отнасяше до нея — нищо не беше се променило. Нещо повече, в смъртта си, той й принадлежеше по-пълно, отколкото като жив. Поне споменът за него оставаше неин. Изцяло неин. Диво, пламенно неин. Нямаше да дели спомена си с Вярата, а още по-малко със съревноваващи се за вниманието му монахини, свети мъже, поклонници, или както и да се наричаха.

Това, че я бе отблъснал в живота (макар да го бе направил нежно и състрадателно), сега се обезсилваше от смъртта. В спомена й за него той я прегръщаше. Само нея. Така, както мъж прегръща жена. След като беше умрял, Беба Кочама свали смешните тъмнооранжеви одеяния на отец Мълиган и го облече отново в любимото й расо в цвят на кока-кола.) Докато го преобличаше, сетивата й се наслаждаваха на слабото му, хлътнало, Христосоподобно тяло.) Тя му отне паничката за подаяния, направи педикюр на мазолестите му хиндуистки пети и го обу пак в неговите удобни сандали. Превърна го пак в тържествено стъпващата камила, която идваше у тях за обед в четвъртък.

И всяка вечер, нощ подир нощ, година след година, в дневник подир дневник пишеше: Обичам те Обичам те.

Прибра химикалката в специалната й вдлъбнатина и затвори дневника. Свали очилата, размести зъбните си протези с език, освободи ги от точещата се слюнка, която ги придържаше към венците като провиснали корди на арфа, и ги пусна в чаша, пълна с „Листерин“. Протезите паднаха на дъното и изпратиха нагоре дребни мехурчета, като молитви. Като почерпка преди сън. Като усмихнато газирано питие. Ароматни зъби сутринта.

Беба Кочама се отпусна върху възглавницата и зачака да чуе Рахел да излиза от стаята на Еста. Бяха започнали да я притесняват, и двамата. Преди няколко сутрини си беше отворила прозореца (за глътка чист въздух) и ги хвана как се връщат отнякъде. Очевидно бяха прекарали цялата нощ навън. Заедно. Къде ли са били? Какво и колко си спомняха? Кога щяха да си отидат? Какво правеха, като седяха тъй дълго заедно в тъмното? Беба Кочама заспа, облегната на възглавниците, като си мислеше, че може би заради дъжда и шума на телевизора не е чула вратата на Еста да се отваря. Че Рахел вече отдавна си е легнала.

Не беше си легнала.

Рахел лежеше върху леглото на Еста. Легнала изглеждаше по-слаба. По-млада. По-дребна. Лицето й бе обърнато към прозореца до леглото. Дъждът биеше в преградките на решетката върху прозореца и падаше като ситни пръски върху лицето и гладката й гола ръка. Меката й тениска без ръкави блестеше като жълто петно в мрака. Долната част на тялото й, обута в тъмносини дънки, се сливаше с тъмнината.

Беше малко хладен. Малко влажен. Малко тих. Въздухът.

Но за какво можеше да се говори?

Оттам, където беше седнал, в края на леглото, Еста я виждаше, без да обръща глава. Леко очертана. Острата линия на челюстта й. Ключиците, разтворени като крила от основата на шията до началото на раменете. Като птица, придържана от кожа.

Тя изви глава и го погледна. Той седеше с изправен гръб. Като че ли чакаше реда си за преглед. Беше изгладил всичко.

Виждаше му се прекрасна. Косата й. Бузите й. Малките й, чевръсти ръце.

Неговата сестра.

В главата на Еста се появи натрапчив шум. Шумът на минаващи влакове. Светлина и сянка, светлина и сянка, които падат върху теб, ако си седнал до прозореца.

Изправи гръб още повече. И така продължаваше да я вижда. Беше одрала кожата на майка им. Воднистият блясък на очите й в мрака. Малкият й прав нос. Устата й с пълните устни. Като след понесена обида. Сякаш много отдавна мъж с пръстени я беше ударил през устата. Красива, наранена уста.

Устата на красивата им майка, помисли си Еста. Устата на Аму.

Която му беше целунала ръката през решетката върху прозореца на влака. Първа класа, влакът „Мадраска поща“ за Мадрас.

— Сбогом, Еста. Бог да те благослови — беше казала устата на Аму, устата на Аму, която се мъчеше да не заплаче.

Последният път, когато я беше видял.

Тя стоеше на перона на гарата на пристанище Кочин, вдигнала лице към прозореца на влака. Кожата й беше сива, бледа, неоновото осветление на гарата й бе отнело лъчезарното сияние. Други влакове, спрели от двете страни, не допущаха дневна светлина. Като дълги тапи, които държат тъмнината затворена в бутилка. „Мадраска поща“. Летящата принцеса.

Ръката на Аму държи Рахел. Комар, вързан на каишка. Пръчкоподобно Насекомо в сандали „Бата“. Феята от Летището, долетяла на железопътната гара. Пристъпва от крак на крак по перона и вдига облаци от уседнал прахоляк. Докато Аму й раздруса ръката, каза й да спре и тя спря. Около тях блъскащата се, бутаща се тълпа.

Тичащи бързащи купуващи продаващи ругаещи храчещи идващи отиващи просещи пазарещи се хора влачещи багаж носачи деца проверяващи резервациите си пътници.

Отекващи звуци на гарата.

Продавачи на кафе. На чай.

Мършави деца, избелели от недохранване, продават мръсни списания и храна, недостъпна за тях самите.

Стопени шоколади. Сладки пури.

Оранжада.

Лимонада.

Кока-кола, фанта, сладолед, фруктово мляко.

Кукли с розова кожа. Хлопки. Шноли Любов-в-Токио.

Кухи пластмасови папагали, пълни с бонбони и с отвинтващи се глави.

Червени слънчеви очила с жълти рамки.

Детски часовници с нарисувани стрелки и часове.

Количка с дефектни четки за зъби.

Гарата на пристанище Кочин.

Сива под гаровото осветление. Измършавели хора. Бездомни. Гладни. Все още страдащи от миналогодишния глад. Тяхната революция засега е отложена от другаря Е.М.С. Намбудирипад (Съветски Послушник, Верно куче). Бивш любимец на Пекин.

Въздухът беше почернял от мухи.

Слепец без клепачи и с очи сини като избелели дънки, с белези от едра шарка по кожата, разговаряше с прокажен без пръсти и сръчно смукваше от събраните на купчина фасове.

— А ти? Ти кога се настани тук?

Като че ли някой от тях е имал избор. Сякаш са избрали гарата за свой дом, след като са прегледали списъци с луксозни жилища, отпечатани в лъскави брошури.

Човекът, който седеше върху една червена теглилка, откачи изкуствения си крак (надолу от коляното) с изрисувана на него черна обувка и хубав бял чорап, кухият изпъкнал прасец беше розов, каквито трябва да бъдат истинските прасци. (Когато пресъздаваш образ на човека, защо трябва да повтаряш грешките на Господ?) В кухия прасец инвалидът държеше билета си. Пешкир. Чашата си от неръждаема стомана. Своите миризми. Своите тайни. Своята любов. Своята лудост. Надеждата си. Радостта си. Истинският му крак беше бос.

Купи си чай, който наляха в чашата му.

Една стара жена повърна. Остави локва на бучки. И продължи да си живее.

Светът на гарата. Циркът на обществото. Там с нахлуването на търговията се настаняваше и отчаянието, което бавно се вгорчаваше и се превръщаше в примирение със съдбата.

Но този път за Аму и нейните двуяйчни близнаци нямаше автомобил плимът, през чийто прозорец да гледат. Нямаше защитна мрежа, която да ги спасява, когато се премятат под купола на цирка.

Събирай си багажа и си върви, беше казал Чако. Стъпил върху счупената врата. Стиснал в ръка хромовата й дръжка. И Аму, макар ръцете й да трепереха, не беше вдигнала очи от ненужното си ръкоделие. Кутия с разноцветни панделки лежеше отворена в скута й.

Но Рахел беше. Беше вдигнала очи. И беше видяла как Чако изчезва, а на неговото място остава едно чудовище.

Човек с дебели устни и пръстени по ръцете, облечен в бяло, си купи цигари от продавач на перона. Три пакета. За да пуши в коридора на влака.

Той беше придружителят на Еста. Семеен приятел, който случайно пътуваше за Мадрас. Господин Куриен Маатен.

Тъй като Еста щеше да се придружава от възрастен, Мамачи каза, че нямало защо да се харчат пари за още един билет. Баща му щеше да купи билет от Мадрас до Калкута. Аму си купуваше Време. Тя също трябваше да стегне багажа си и да замине. Да започне нов живот, в който да има достатъчно средства да отглежда децата си. Решено бе дотогава единият от близнаците да остане в Айеменем. Не двамата. Заедно създаваха неприятности. атанатаС в етичо ми. Налагаше се да бъдат разделени.

Може би са прави, прошепна си Аму, докато нареждаше куфара и сака на Еста. Може би момчетата имат нужда от Баща.

Човекът с дебелите устни беше в съседното до Еста купе. Каза, че като тръгнел влакът, щял да опита да си смени мястото с някого.

Засега малкото семейство беше оставено само.

Човекът знаеше, че над цялото семейство е разперил крила зъл ангел. Където отиваха те, там отиваше и той. Спираше, където те спираха. Капеше върху им восък от една приведена свещ.

Всички знаеха това.

Беше писано във вестниците. Новината за смъртта на Софи Мол, за „срещата“ на полицията с един параван, обвинен в отвличане и в убийство. За последвалата обсада на фабриката „Консерви и туршии Парадайз“, организирана от Комунистическата партия и ръководена от самия Айеменемски Кръстоносец — борец за Справедливост и Говорител на Потиснатите. Другарят К.Н.М. Пилай твърдеше, че Мениджмънтът е въвлякъл паравана в съчинен полицейски казус само поради това, че е бил активен член на комунистическата партия. Че са искали да го отстранят, защото се е занимавал със „законна профсъюзна дейност“.

Всичко това се бе появило във вестниците. Официалната версия.

Естествено, човекът с дебелите устни нямаше представа каква е другата версия.

Версията, в която отряд от докосваеми полицаи пресича реката Миначал, кална и придошла от неотдавнашен дъжд, проправя си път през мокрите шубраци и нахлува в Сърцето на Мрака.