Богът на дребните неща

9 Госпожа Пилай, госпожа Еапен, госпожа Раджагопалан

Зелената окраска на деня се беше изцедила от дърветата. Тъмни палмови листа се открояваха на фона на мусонното небе като провесени гребени. Оранжевото слънце се промушваше през извитите им захапващи зъби.

Ескадрила от прилепи профуча през здрача.

В изоставената орнаментална градина Рахел наблюдаваше унилите джуджета и забравения от всички малък Купидон, навеждаше се над застоялата вода на езерцето и гледаше как жабите подскачат от един зеленясал камък на друг. Красиви грозни жаби.

Слизести. С брадавици по кожата. Крякащи.

В жабите се криеха нецелунати, копнеещи принцове. Но те бяха и храна за змиите, скрити във високата юнска трева. Едно прошумоляване. Стрелване напред. И вече я няма жабата, която скачаше от един зеленясал камък на друг. Няма го и принца, който да бъде целунат.

Откакто се беше върнала, тази вечер за първи път нямаше дъжд.

Ако бях още във Вашингтон, мислеше си Рахел, по това време щях да отивам на работа. Пътуване с автобус. Осветени улици. Бензинови изпарения. Дъхът на непознати хора по стъклото на бронираната кабинка на бензиностанцията. Звънът на монети в металическата табличка, която клиентите бутат към мене. Миризмата на банкноти по пръстите ми. Неизменно точният пияница със сериозни очи, който идва точно в десет вечерта и подвиква: „Ей ти! Черна кучко! Яж ми гъза!“

Притежаваше седемстотин долара. И една златна гривна със змийски главички. Но Беба Кочама вече я беше попитала колко още смята да остане. И какво възнамерява да направи за Еста.

Тя нямаше планове.

Никакви планове.

Нямаше право на мнение.

Обърна се и погледна към голямата, украсена с фронтони дупка във Вселената с формата на къща и си представи, че живее в сребърната чиния, инсталирана на покрива от Беба Кочама. Изглеждаше достатъчно голяма, за да бъде жилище. Безспорно беше по-голяма от домовете на мнозина. По-голяма беше например от сбутаното местенце на Кочу Мария.

Ако тя и Еста спяха в чинията на покрива, свити един до друг като ембриони в плитка металическа утроба, какво щяха да правят фалшивите герои Хълк Хоган и Бам Бам Бигелоу? Ако чинията е заета, къде ще отидат те? Дали ще се спуснат през комина в живота и в телевизора на Беба Кочама? Или ще извикат Хеей! и ще паднат върху старата печка с яките си мускули и лъскави дрехи? А мършавите хора — жертви на глада и бежанци, — те дали ще се промушат през процепите на вратите? Ще се вмъкне ли геноцидът между тухлите?

Небето беше пълно с телевизионни образи. Ако си сложиш специални очила, би могъл да ги видиш как се въртят по небето между прилепите и прибиращи се в гнездата си птици — блондинки, войни, глад, футбол, кулинарни изложби, държавни преврати, вкоравени с лак за коса фризури. Модни колиета. Които летят като небесни плувци към Айеменем. Образуват фигури по небето. Или пък колела. Вятърни мелници. Цветя — разцъфнали и неразцъфнали.

Хе ей!

Рахел отново се замисли за жабите.

Тлъсти. Жълти. Подскачащи от един на друг зеленясал камък. Леко докосна една жаба. Тя вдигна клепачите си нагоре. Смешно самоуверена.

Мигателна ципа. Спомни си как тя и Еста си повтаряха това един цял ден. Тя, и Еста и Софи Мол.

Мигателна 

игателна 

гателна 

ателна 

телна 

елна 

лна 

И тримата се бяха облекли в сарита (стари, прокъсани) в този ден. Еста беше специалистът по подреждането на гънките им. Най-напред надипли сарито на Софи Мол. После на Рахел и своето. На главите си бяха вързали червени ленти. Бяха използвали, въпреки забраната на Аму, нейния прах за почерняне на вежди и докато се мъчеха да го измият, оплескаха целите си клепачи и заприличаха на мечета-еноти, които искат да се представят за индуски дами. Беше около седмица след пристигането на Софи Мол. И една седмица преди да умре. До това време тя бе действала под неотстъпното наблюдение на близнаците и бе надминала всичките им очаквания.

Ето какво беше направила:

а) Уведоми Чако, че макар той да е Истинският й баща, тя го обича по-малко от Джо. (От това следваше, че Чако би могъл — и е дори склонен — да бъде заместник-баща на жадните за обичта му двуяйчни същества).

б) Отхвърли предложението на Мамачи да замени Еста и Рахел в редовното вечерно сплитане на мишата й опашка и в броенето на бенките й.

в) — И най-важното — проницателно забеляза диктаторския нрав на Беба Кочама и не само пресече, но изцяло и много грубо отхвърли всичките й примамки и дребни съблазни.

И сякаш това не беше достатъчно, Софи Мол също така доказа, че е човешко същество. Един ден близнаците се върнаха от тайно пътешествие до реката (без гостенката си) и я намериха сред градината, обляна в сълзи, седнала на най-високото място сред растенията на Беба Кочама. Според нейното обяснение, „чувствала се самотна“. На следния ден Еста и Рахел я взеха с тях да посетят Велута.

Посетиха го облечени в сарита, като джапаха безмилостно през червената кал и високата трева (и си повтаряха „мигателна, игателна, гателна, ателна, телна, елна, лна“). Представиха се като госпожа Пилай, госпожа Еапен и госпожа Раджагопалан. Велута представи себе си и своя парализиран брат Кутапен (макар той да беше заспал дълбоко). Посрещна ги с най-голяма любезност. Наричаше всички „Кочама“, почерпи ги с мляко от прясно откъснати кокосови орехи. Бърбореше им за времето. За реката. За факта, че според него кокосовите дървета стават по-ниски от година на година. Също както и жените в Айеменем. Представи ги на своята недружелюбна кокошка. Показа им дърводелските си инструменти и издяла за всекиго по една дървена лъжичка.

Едва сега, като хвърли поглед назад през годините, Рахел осъзна колко мило е било държанието на Велута. Възрастен мъж беше забавлявал три енота и се бе отнасял с тях като с истински дами. Инстинктивно се бе включил като заговорник в играта на тяхното въображение, не бе разрушил илюзията с безразличието на възрастния. Нито беше демонстрирал прекалена нежност.

А колко лесно е да се развали магията на приказката. Да се прекъсне веригата на мисълта. Да се разруши една малка мечта, която някой носи внимателно като порцеланова вещ.

Да я оставиш да съществува, да се включиш в нея, както направи Велута, е много по-трудно.

Три дни преди да настане Ужасът, той позволи да лакират ноктите му с червения Кютекс, изхвърлен от Аму. Такъв беше той в деня, в който Историята ги посети на задната веранда. Дърводелец с червени нокти. Докосваемите полицаи ги погледнаха и се изсмяха.

— Какво е това? — попита един от полицейския отряд. — Променлив ток или прав ток? Този да не е обратен?

Друг повдигна ботуша си, в грайфера на чийто ток се бе свила една стоножка. Тъмноръждиво кафява. С един милион крака.

Последният светъл лъч се спусна по рамото на малкия Купидон. Здрачът погълна градината. Цялата, наведнъж. Като питон. В къщата запалиха лампите.

Рахел видя Еста в неговата стая, седнал на добре оправеното си легло. През решетките на прозореца гледаше навън, към тъмнината. Той не можеше да види сестра си, която беше в тъмното и гледаше в осветената стая.

Бяха двама актьори, хванати в капана на неразбираема пиеса, без никакъв намек за сюжет. Препъваха се в ролите си и ближеха чужди рани. Страдаха с чуждото страдание.

Нямаше как да променят пиесата. Нито срещу заплащане да си купят някакво евтино заклинание от съветник с въображаема титла, който да ги накара да седнат и да им каже успокояващо: „Вие не сте Грешници. Срещу вас е Съгрешено. Вие бяхте още деца. Не можехте да контролирате събитията. Вие сте жертвите, а не виновниците.“

Би им помогнало, ако можеха да разменят местата. Ако биха могли, макар и временно, да си надянат трагичната качулка на жертви. Тогава биха могли да се представят за такива, да възбудят у себе си ярост срещу случилото се. Или да търсят възмездие. И в края на краищата може би да се освободят от спомените, които ги преследват.

Но те не можеха да усетят гняв и не можеха да се освободят от онова Друго Нещо, което държаха в своите лепкави Други Ръце, като въображаем портокал. Нямаше къде да го оставят. Не беше тяхно, за да го дадат другиму. Принудени бяха да го държат. Внимателно и завинаги.

Естапен и Рахел знаеха, че в оня ден имаше няколко виновници (извън тях самите). Но само една жертва. С кървавочервени нокти и с кафяво листо на гърба, което караше мусоните да идват навреме.

Той остави зад себе си една дупка във Вселената, през която се сипе мрак като течен катран. През която майка им го последва, без дори да се обърне и да помаха за сбогом. След себе си тя остави тях, близнаците, да се въртят на тъмно, в място без дъно, без пристан.

Часове по-късно изгря луната и принуди намусения питон да върне онова, което беше погълнал. Градината отново се появи. Изплюта беше цяла-целеничка. Заедно със седналата там Рахел.

Вятърът промени посоката си и тя дочу барабани. Като дар. Като обещание за приказка. Имало едно време… — казваха барабаните.

В ясни нощи звукът на барабана ченда можеше да измине почти километър от айеменемския храм, възвестявайки началото на ритуалния танц катакали.

Рахел тръгна към храма. Привличаше я споменът за островърхи покриви и бели стени. За осветени месингови лампиони и за тъмно, омаслено дърво. Тръгна с надежда да срещне стар слон, който не е убит от електрически ток на шосето Котаям-Кочин. Отби се в кухнята, за да си вземе един кокосов орех.

На излизане забеляза, че една от покритите с мрежа врати на фабриката е извадена от пантите и е подпряна на входа. Отмести я и влезе вътре. Във въздуха имаше толкова влага, че в него биха могли да плуват риби.

Подът под обущата й се оля с нечиста пяна. Малък уплашен прилеп подхвърчаше между гредите на покрива.

Плитките циментови вани, в които се варяха консервите, се очертаваха в здрача и силуетите им придаваха на фабричния под вид на покрито гробище за цилиндрични мъртъвци.

Земните останки на Консерви и туршии „Парадайз“.

Тук, много отдавна, в деня, в който пристигна Софи Мол, на Посланик Е. Пелвис бяха хрумнали две мисли, докато разбъркваше буркан с червен конфитюр. Тук една червена тайна във формата на крехко манго беше консервирана, затворена херметически и прибрана.

Вярно е. Всичко може да се промени в един-единствен ден.