Брачно предложение

1

Тихото плъзгане на картите по зелената филцова покривка на игралната маса, звънтенето на монетите, когато играчите правеха залозите си, приглушените гласове на персонала, който съобщаваше печалбите — това бяха единствените шумове в изискания игрален салон на Брок. Шестима мъже седяха на масата за фараон — петима играчи и банката. Носеха кожени престилки, за да не повредят дантелените волани на ризите си, и кожени козирки, за да се предпазват от ярката светлина на полилеите — безбройните свещи хвърляха ослепително сияние върху филцовата покривка. Мъжът, който държеше банката, имаше невъзмутим вид, докато раздаваше картите, следеше залозите, изплащаше сумите и след всяка игра прибираше парите с палката си. Събраните в салона зрители останаха с впечатлението, че Джак Фортескю, дук Сен Жюл, не се интересува печели ли, или губи.

Сред тях обаче имаше и няколко души, които знаеха, че това не е вярно. В елегантното помещение, където въпреки късния час се усещаше горещината на лятото, смесена с миризмата на пот, парфюми и разляно вино, не просто се играеше фараон — тук ставаше въпрос за нещо съвсем друго. Всички около масата бяха съсредоточени върху ясно доловимото напрежение между банката и един от играчите. Постепенно другите играчи се оттеглиха — парите им се бяха стопили, а страстта към хазарта трябваше да отстъпи на заден план пред една съвсем друга битка, разиграваща се пред очите им.

Само Фредерик Лейси, граф Дънстън, продължаваше да залага трескаво. Когато губеше, хвърляше рулото с монети към банката и залагаше наново. Все така спокоен и невъзмутим, херцогът откриваше картите, поставяше печелившите отдясно и губещите отляво. Един-единствен път студените му сиви очи блеснаха и огледаха преценяващо седящия насреща му противник. В следващия миг погледът му отново се устреми към масата. Никой от двамата не говореше.

— Дявол да го вземе, днес Джак е обсебен от дявола — промърмори Чарлз Джеймс Фокс, който следеше играта от входа на салона. Подобно на повечето присъстващи, и той беше облечен извънредно елегантно: яркочервената жилетка на златни ивици го стягаше непоносимо, а върху яркосинята напудрена перука бе нахлупил сламена шапка, украсена с панделки.

— Доколкото виждам, има дяволски късмет — отвърна също така тихо придружителят му. Неговият костюм, макар и богат на дантели, волани и златни ширити, изглеждаше почти дискретен. — От месеци насам има дяволски късмет.

— Непрекъснато играе срещу Лейси — продължи замислено Фокс и отпи голяма глътка бургундско. — Вчера бях свидетел, когато спечели от него десет хиляди гвинеи на вист.

— А в понеделник му взе двайсет на зарове. Според мен Джак не играе само за удоволствие. Има си по-сериозна причина. Играе с определени намерения — намеси се Джордж Кевъна. — Аз мисля, че е решен да унищожи Лейси. Но защо? Там е въпросът.

Фокс не бързаше да отговори, замислен за стария скандал. Никой не знаеше как е започнала историята, толкова отдавнашна, че вече не беше от значение за присъстващите. След малко поклати глава.

— Джак се върна от Париж ужасно променен. — Повдигна леко рамене и продължи: — Не мога да го определя по-точно, защото изглежда безгрижен и очарователен както винаги. Но понякога усещам у него нещо… нещо сурово и заплашително. Преди го нямаше.

— Нищо чудно. Който е успял да избяга от онзи ад на кървава анархия, остава белязан за цял живот — кимна сериозно Джордж. — Казват, че се отървал на косъм, но той упорито отказва да ни разкаже историята. Само се смее като дявол и сменя темата.

Младите мъже подадоха чашите си на минаващия лакей да ги напълни отново. Разговорът замря. Вниманието на всички бе привлечено от играта.

Пред Фредерик Лейси имаше само едно руло монети. Ръката му спря за малко върху него — първият признак на колебание за тази вечер. Сен Жюл плъзгаше пръсти по столчето на чашата с вино. Дълга и тясна ръка, тънки бели пръсти, безупречен маникюр… пръстенът с огромен сапфир разпръскваше син огън под светлината на свещите. Той чакаше.

Лейси пое шумно въздух и заложи на асо. Херцогът извади последната карта от кутията и показа първата — губещата. Асо. Въпреки че бе изпил няколко чаши вино и лицето му пламтеше, Лейси изведнъж стана блед като платно. С безизразно лице херцогът подреди асото при губещите карти и посегна към следващата карта от купчината. Обърна я — десетка пика. Чиста подигравка за пребледнелия граф. Херцогът прибави рулото с монети към купчината пред себе си и погледна мълчаливо своя противник. Оставаха само три карти.

Фредерик Лейси трябваше да се пребори със стягането в гърдите си. През последния месец бе загубил цялото си състояние от този мъж с невероятен късмет в картите. Дук Сен Жюл, открай време страстен играч, на млади години бе загубил цяло състояние на игралната маса. Отиде в чужбина и след няколко години се завърна с още по-голямо състояние. Оттогава почти не губеше. Играеше редовно, но предпазливо и непрестанно увеличаваше състоянието си. Макар и роден играч, никога вече не повтори грешките на младостта си. Почти не се случваше в края на вечерта да си тръгне губещ.

Лейси се взираше с мътни очи в двете купчинки открити карти от двете страни на раздаващия. Погледът му се насочи към трите останали карти в кутията. Като всеки, който бе проследил отварянето на картите и запомнил последователността им, той знаеше кои са трите карти. Ако заложи на последователността на излизането им, шансът му беше едно към пет. В този случай банката щеше да му плати четири към едно. С една-единствена сериозна печалба можеше да си възвърне загубеното. Вдигна поглед и се взря в сивите очи на мъжа, когото мразеше от дън душа. Знаеше какво е намерението на Сен Жюл. Единствен в препълненото помещение той знаеше причината. Ако късметът му преработи един-единствен път, играта ще се обърне. Ако Сен Жюл се съгласи със залога му и изгуби, край с него. Ще се принуди да му плати четири към едно и ще фалира.

Сен Жюл ще се съгласи. Лейси беше уверен в това.

Бавно свали пръстените от пръстите си, после и диамантената игла, която крепеше пищното дантелено жабо на ризата му. Съвсем спокойно нареди украшенията в средата на масата. Също така спокойно каза:

— Залагам на поредността.

— Това ли е залогът ви? — В гласа на херцога имаше учудване. Като се имаше предвид какво бе спечелено и изгубено тази вечер, залогът беше почти неприлично нисък. По лицето на Лейси пропълзя червенина.

— Не. Това е само част. Аз залагам всичко, милорд. Лейси Корт и къщата на Олбърмарли стрийт с всичко вътре в нея.

Няколко мъже въздъхнаха шумно. Други си размениха несигурни погледи.

— С всичко, което се намира вътре? — попита с тиха настойчивост херцогът. — Жив и нежив инвентар?

— Всичко — гласеше окончателният отговор.

Джак Фортескю премести цялата купчина монети пред себе си към средата на масата.

— Съмнявам се, че тази сума ще е достатъчна да покрие загубите ми, милорд — изрече той тихо и замислено. Плъзна поглед към приятелите си и попита: — Как да оценим залога на граф Дънстън? Ако трябва да му платя едно към четири, искам да знам точно какво рискувам.

— Да кажем, че се събират общо около двеста хиляди фунта — прецени Чарлз Фокс. Страстен играч, той бе загубил всичко, което притежаваше, и бе докарал много от приятелите си до ръба на фалита, защото безсрамно заемаше пари от тях без изгледи някога да ги върне. С времето се беше научил да оценява много точно. — Което означава, че дългът на Джак ще възлезе на осемстотин хиляди.

В салона се възцари мъртвешка тишина. Сумата беше наистина огромна! Дори за мъжете, които се бяха отдали изцяло на хазарта и за една нощ губеха или печелеха състояния. Всички бяха стъписани — с изключение на Фокс, в чиито очи светеше страстта на играча. Всички погледи бяха устремени към Сен Жюл, който седеше облегнат назад и все още плъзгаше пръсти по столчето на чашата си, докато по устните му играеше тиха усмивка. Погледът му беше впит в лицето на противника и следеше всяка негова реакция.

— Приемате ли сумата, Лейси? — Тонът му беше съвсем спокоен.

— Можете ли да я покриете? — попита противникът му и ядосано установи, че гласът му трепери.

— Съмнявате ли се? — Студената увереност, която струеше от думите, не остави и сянка от съмнение сред събралите се.

— Приемам. — Дънстън щракна с пръсти и веднага дотича прислужник с лист хартия, перо и мастилница. Граф Дънстън записа условията на облога и доста време дращенето на перото беше единственият шум в салона. Лейси изсуши мастилото с пясък и взе от купчинката с накити своя пръстен с печат. Прислужникът капна върху листа разтопен восък и Лейси удари печата си. После безмълвно бутна документа към херцога, за да го подпечата и той.

Сен Жюл се огледа търсещо наоколо и кимна на Джордж Кевъна.

— Джордж, ще съхраняваш ли документа?

Младият мъж кимна и пристъпи към масата. Прочете договора и го обяви за изряден. Хвърли бърз въпросителен поглед към неразгадаемото лице на приятеля си, после грижливо сгъна документа и го прибра във вътрешния джоб на жакета си.

Херцогът кимна, отпи глътка вино и изрече официално:

— А сега благоволете да назовете поредността, милорд.

С бързо, неосъзнато движение на езика Лейси облиза пресъхналите си устни. Наведе се, устреми поглед към останалите карти в кутията, сякаш можеше да проникне през картона, и изрече бавно:

— Асо купа… десетка спатия… петица пика.

Всички затаиха дъх и в салона ясно се чу внезапното съскане на разтопен восък върху масичката за сервиране. Сен Жюл обърна първата карта. Асо купа.

Тишината стана още по-тежка. Граф Дънстън се наведе още напред и устреми поглед в тясната бяла ръка на противника си, която тъкмо бе посегнала към следващата карта. Изражението на херцога не се промени. Обърна картата. Петица пика.

Лейси се отпусна назад и затвори очи. Хлътналото му лице побеля почти като изкусно накъдрената и напудрена перука. Не погледна, когато херцогът обърна последната карта. Тя нямаше значение. Петица пика бе решила съдбата му. Мина доста време, докато отново отвори очи и погледна противника си.

Сен Жюл, в чиито хладни сиви зеници не се четеше нито задоволство, нито триумф, срещна погледа му.

— Е, мон ами, това е проклятието на злото — изрече тихо.

Граф Дънстън бутна стола си така рязко, че той изскърца шумно по излъсканите дъбови дъски на пода. Зрителите безмълвно се разстъпиха да му сторят път, когато закрачи към широко отворената двукрила врата. Излезе на малкия балкон, от който се виждаше цялата улица Сейнт Джеймс и тежките завеси се разлюляха зад гърба му.

Чарлз Фокс нададе вик и се втурна след него, но преди да стигне до вратата, отекна оглушителен пистолетен изстрел. Чарлз дръпна завесите и коленичи до рухналото тяло на граф Дънстън. Нямаше смисъл да търси пулса му. Фредерик Лейси беше мъртъв. Под главата му се бе образувала локва кръв. По балкона течеше вадичка и капеше на улицата.

В салона настана блъсканица. Всеки искаше да види тялото. Дук Сен Жюл остана сам в помещението. Събра бавно картите, смеси ги и ги прибра в кутията за раздаване.

— Джак, ти си в съюз с дявола. — Гласът на Джордж Кевъна прозвуча дрезгаво.

— Играта свърши, Джордж — отвърна Джак и вдигна рамене. Посегна към чашата си и я изпи до дъно. — Лейси беше страхливец и умря като страхливец.

— Какво друго би могъл да направи? — попита глухо Джордж. — Ти му отне всичко.

— Той взе решението, драги мой, не аз — отговори провлечено херцогът. — Той избра да рискува. Аз само се съгласих.

Той стана и прислужникът се втурна да му свали филцовата престилка — униформата на страстния играч. Без да бърза, херцогът облече червения си жакет върху сапфирено синята жилетка. После махна кожените наръкавници от китките си и оправи дантелените маншети. Накрая свали и кожената козирка, която предпазваше очите му. Косата му, черна като нощта, не беше напудрена. Панделка от сапфирено синьо кадифе я стягаше на опашка на тила. Впечатляващ бял кичур изскачаше от корените в средата над широкото чело. Джордж, който познаваше херцога още от Уестминстърското училище, помнеше как този впечатляващ белег често вгорчаваше живота на малкото момче. Разглезените аристократчета се опитваха да дразнят и обиждат Сен Жюл, но скоро им стана ясно, че той не беше лесна жертва. Биеше се без скрупули и задръжки, изправяше се пред всяко предизвикателство и излизаше от битките окървавен, но винаги победител.

Някъде, някога Фредерик Лейси, граф Дънстън, бе влязъл в смъртоносен дуел с Джак Фортескю, дук Сен Жюл.

— Защо стигна дотук, Джак? — попита без заобикалки Джордж.

Джак отново разтърси маншетите си, сякаш бе недоволен от състоянието им.

— Това е моя лична работа, приятелю, но повярвай, беше необходимо. Светът трябва да се освободи от негодници като Фредерик Лейси.

— Сега си собственик на цялото му състояние — отбеляза Джордж, докато двамата вървяха навън. — Живо и неживо. Какво ще правиш с него? Две къщи, обори, кучета, вероятно слуги, арендатори и… — той млъкна за малко, преди да добави — … и сестра му, естествено.

Джак спря на първата площадка на широкото стълбище към партера.

— А, да… сестра му. Почти я бях забравил. — Поклати глава и в очите му светна учудване. — При дадените обстоятелства тя може да се превърне в сериозен проблем.

— Какво значи при дадените обстоятелства? — попита изненадано Джордж, но получи в отговор само вдигане на раменете и загадъчна усмивка. — Момичето ще остане съвсем без средства — не се отказа така лесно Джордж. — Ако, разбира се, не е наследила нещо от майка си. Доколкото си спомням, графинята почина, когато дъщеря й беше още дете.

— Да, знам — каза Джак и направи пренебрежителен жест. — Оставила е нещичко на дъщеря си, но с него не може да се живее.

Двамата заслизаха в мълчание. Джордж през цялото време се питаше защо Джак е така добре запознат с финансовата ситуация на една непозната жена, появила се за малко в лондонското общество, преди завинаги да се оттегли на село. Клатеше глава и тайно проклинаше своя загадъчен приятел, който винаги запазваше хладнокръвие и действаше с такава студена премисленост, че шокираше и най-закоравелите циници. Ала в нужда нямаше по-добър приятел от Джак, по-силна опора. Близките му знаеха, че могат да разчитат на помощта му, че никога няма да чуят от устата му лъжи и преструвки. Само глупак би посмял да се изправи срещу него. Само отчаян човек, загубил желание да живее, би го направил свой враг.

— Какви намерения имаш спрямо момичето? — попита Джордж, когато излязоха на улицата. От три седмици не бе валяло и в Лондон беше потискащо задушно, макар да беше малко след четири сутринта. Гадната миризма от канавките, пълни с боклуци, конски тор и човешки екскременти, беше навсякъде.

Джак спря, обърна се към придружителя си и за първи път през този ден очите му се озариха от спонтанна усмивка. Пълната, чувствена уста също се усмихна.

— Уверявам те, драги приятелю, че намеренията ми са напълно почтени. Абсолютно почтени. — Тупна го леко по рамото и добави: — Прощавай, но сега искам да остана сам.

Джордж го проследи с поглед, докато зави зад ъгъла. Ръката му почиваше спокойно върху дръжката на сабята. Оглеждаше се бдително наляво и надясно, за да не пропусне нито една сянка, нито един тъмен отвор по опасните тесни улички.

Джордж вдигна рамене и се върна в клуба. Трябваше да се свършат някои неща. Един човек бе намерил смъртта си.

Арабела Лейси беше толкова заета със скъпоценните си орхидеи в оранжерията зад къщата, че не чу пристигането на госта… тропота на конски копита по настланата с чакъл входна алея, търкалянето на тежките, обковани с желязо колела на парадната карета, теглена от четири коня. Не чу дори вика на пощальона, който призова слугите, нито ударите на тежкото чукче с лъвска глава по вратата.

Беше толкова задълбочена в работата си, че не забеляза кога кучетата й се надигнаха от слънчевото местенце в ъгъла на помещението и се запътиха към стъклената врата на задната стая. Там спряха с наострени уши и вдигнати рунтави опашки. Тя не чу и отварянето на вратата, защото тъкмо проверяваше листата на един рядък екземпляр и се вълнуваше от едно мъничко черно петно, което вчера не бе забелязала.

— Простете, че нахлувам така, мадам.

Тихите, леко провлечени думи я стреснаха. Арабела скочи и градинската ножица падна от ръцете й. Тя притисна с две ръце сърцето си и прошепна объркано:

— Ама че ме уплашихте…

— Да, виждам. Съжалявам… не знаех как иначе да покажа присъствието си.

Гостът влезе в оранжерията и Арабела забеляза с учудване и гняв, че води със себе си двете кучета. Ръцете му почиваха върху главите им и те се подчиняваха на натиска, сякаш бяха свикнали с него. Обикновено Борис и Оскар бяха недоверчиви към непознатите и тя бе свикнала да разчита, че ще й съобщават за всеки посетител, все едно чужд или познат. По същия начин можеше да разчита и на иконома Франклин. Къде ли беше изчезнал в тази ранна сутрин?

Арабела огледа непознатия с неприкрито любопитство. Ненапудрената му коса беше вързана на тила с черна кадифена лента. Погледът й спря върху възхитителния бял кичур точно над широкото чело. Мъжът носеше костюм за езда. В едната си ръка стискаше триъгълна шапка със златен ширит, в другата — камшик за езда със сребърен обков. Камшикът леко се удряше в ботуша, ясните, пронизващи сиви очи срещнаха погледа й съвсем спокойно.

— Мисля, че не се познаваме, сър. — В гласа на Арабела прозвуча леко високомерие. Наклони леко глава и с неудобство отбеляза, че на челото й са избили капчици пот, а косата й виси на влажни кичури от двете страни на лицето. В оранжерията беше ужасно задушно…

Посетителят направи елегантен поклон и черните поли на жакета му се разтвориха.

— Джак Фортескю, на вашите услуги, милейди. — Изправи се и й протегна ръка за поздрав.

Арабела смутено сведе поглед към собствената си ръка. Когато работеше в оранжерията, никога не носеше ръкавици. Дланите й бяха мръсни, под ноктите имаше черно. Затова не пое протегнатата ръка, а направи реверанс. Сутринта беше облякла най-старата си муселинена рокля, изтъняла и избеляла, и това я смути още повече. В присъствието на безупречно облечения джентълмен се чувстваше като прислужница, а това не беше добре за душевния й мир. Ала името я накара да застане нащрек.

— Вие сте негова светлост Сен Жюл? — попита остро.

— Същият, милейди. — Мъжът отново се поклони и вдигна градинската ножица, за да я сложи на работната масичка.

— Съжалявам, но брат ми отсъства — каза Арабела. — Мисля, че ще го намерите в Лондон.

Явно информацията не го заинтересува.

— Орхидеите ви са прекрасни — отбеляза той тихо.

— Обичам да се занимавам с тях — отвърна тя, решена да не показва любопитство, в случай че той не заговори веднага за причината за посещението си. Щракна с пръсти, кучетата се отделиха от херцога — колебливо, както й се стори, — и дойдоха при нея, за да се отпуснат послушно в краката й.

— Красиви кучета.

— Да. — Арабела приглади влажните кичури, нападали по челото й, притеснена от зачервеното си лице.

— Не би било зле да отидем на по-хладно място — предложи загрижено херцогът. — Нали няма да ми се разсърдите, ако кажа, че изглеждате малко… сгорещена.

— Августовският ден е ужасно горещ, а аз работя в оранжерия — отвърна гневно тя. По него всяко косъмче беше пригладено, а рюшовете на ризата изглеждаха толкова свежи, сякаш току-що са били огладени. Макар че и той стоеше под стъкления покрив, който буквално поглъщаше слънчевите лъчи.

Мъжът наклони глава, отиде до вратата и я отвори. После направи подканващ жест. На минаване Арабела усети аромат на чист лен и лавандула. Аз сигурно мириша като оборски ратай, каза си тя и се ядоса още повече. В облицованата с плочки зала, където беше относително хладно, тя въздъхна облекчено. Кучетата също въздъхнаха доволно и се отпуснаха на хладния под.

— Всичко наред ли е, милейди? — Икономът излезе от сянката. Тонът му беше много загрижен. — Обясних на негова светлост, че лорд Дънстън отсъства и че вие сте заета, но той… — Изречението остана недовършено, ала за всички беше ясно, че херцог Сен Жюл не му е позволил да предупреди господарката си.

— Честно казано, нямам представа какво става, Франклин — отговори с лека усмивка Арабела и хвърли поглед към странния посетител. — Не би било зле да отведете негова светлост в салона. При тази горещина чаша бира ще му се отрази добре. За мен лимонада, ако обичате. А сега ви моля да ме извините, милорд. Само след няколко минути ще сляза при вас. — Арабела се поколеба малко и добави: — Освен ако не искате веднага да ми кажете причината за внезапната си поява в дома ми. Предполагам, че не сте дошли просто ей така? Възможно ли е бързо да ми обясните какво се е случило?

По лицето на мъжа пробяга одобрителна усмивка. За момент очите му блеснаха. Предизвикателството в тона на младата дама беше недвусмислено.

— За съжаление обяснението ще трае доста дълго, милейди — изрече учтиво той. — Ще ви очаквам в салона.

Арабела смръщи чело, любопитна, учудена и изпълнена с лошо предчувствие. После вдигна рамене и с щракане на пръсти даде знак на кучетата, преди да се обърне и да тръгне по задната стълба към своята стая. Борис и Оскар я последваха послушно.

— Моля те, Беки, донеси ми гореща вода — каза тя, когато влезе и свали влажната кърпа от косата си. — Ръцете ми са мръсни, а имам посетител.

— Да, милейди, знаем — отговори момичето с неприкрито любопитство. — Смятате ли, че носи вест от господаря?

— Предполагам — промърмори Арабела и разсеяно се огледа в голямото огледало на гардероба. — Брат ми е споменавал името му. — По дяволите, изглеждаше ужасно! Запотеното й лице беше като посипано с пръст, а косата й бе ужасно разрошена. — Побързай с водата, Беки, но първо ме разкопчай, ако обичаш. — Тя застана с гръб към момичето и Беки сръчно разкопча редицата ситни копченца на гърба. — Благодаря ти… а сега водата.

Арабела смъкна роклята, седна пред тоалетката и грабна четката. Тъмнокестенявите й къдрици бяха ужасно разбъркани. Докато четкаше косата си, тя размишляваше усилено. Между веждите й се вдълба бръчка, Фредерик често споменаваше Джак Фортескю, херцог Сен Жюл, и то винаги с враждебност. Но може би това не беше учудващо. Несъщият й брат не обичаше хората, а след краткото си пребиваване в Лондон Арабела знаеше, че обществото му отговаряше със същото. Честно казано, тя също не харесваше Фредерик. Смяташе го за слаба, посредствена личност, изпълнена с омраза, и не изпитваше към него сестрински чувства.

Но какво търсеше Сен Жюл в Лейси Корт, на трийсет мили от Лондон, сред черешовите градини на Кент?

Беки донесе медна кана с топла вода и я изля в легена. Арабела изми грижливо ръцете и лицето си, после почисти с четчица мръсотията под ноктите.

— Извади зелената утринна рокля от индийска коприна, моля те, Беки. Но да знаеш, че не искам корсет и кринолин. Много е горещо.

Посетителят й не беше облечен чак толкова официално и не носеше напудрена перука — значи и тя можеше да си позволи да го посрещне в по-непринуден вид.

— Днес косата ми е невъзможна — оплака се тя, докато се бореше с гъстите къдрици. — От влажния въздух в оранжерията още повече се накъдря и слепва.

— По-добре оставете на мен, милейди. — Беки взе четката от ръцете й и грижливо разреса тъмните кичури. Спусна по няколко къдрички около лицето й и сръчно събра останалата коса на тила. — Ще сложим онова хубаво френско боне и ще изглеждате чудесно. — Закрепи дантеленото боне на главата на господарката си и кимна доволно. — Прекрасно. — И отстъпи назад, за да се възхити на делото си.

— Ти правиш истински чудеса с главата ми, Беки — засмя се Арабела, стана и облече скромната утринна рокля, приготвена от момичето. — Имам нужда и от малко розова вода — добави тя. Разтри ароматната течност на китките, в лакътните свивки и зад ушите. Не знаеше защо полага толкова усилия да се представи достойно пред непознатия гост, но не можеше да се отърси от недоброто си предчувствие и реши, че е важно по време на предстоящия разговор да бъде равностойна на херцога.

Слезе долу с опасението, че е отсъствала най-малко половин час. Двата сетера вървяха от двете й страни по грижливо излъсканите дъски на стълбището. Франклин я очакваше в предния коридор.

— Негова светлост предпочете библиотеката пред салона, милейди.

Арабела вдигна вежди.

— Да не би да е огледал всички помещения на първия етаж, Франклин?

— Хвърли по един поглед в приемните салони, милейди. — Думите прозвучаха като безпомощно оправдание.

Арабела се намръщи още повече. Обикновено посетителите се придържаха към поканите на домакините и не обикаляха самоволно чуждите домове, за да си изберат място, което им харесва. Постъпката на херцога можеше да се определи като невъзпитана и дръзка и тя се запита що за човек е дошъл в дома й. Лошото и предчувствие се засили.

— Занесохте ли му ейл?

— Той пожела бургундско, мадам. Занесох гарафата и каничка лимонада за вас.

Арабела кимна и прекоси залата, за да влезе в библиотеката — малко помещение, много различно от просторния салон, тъмно и интимно. Зиме и лете дъхащо на книги, стара кожа и пчелен восък.

Негова светлост Сен Жюл стоеше до прозореца и се взираше в градината навън. В ръката си стискаше чаша вино. Тривърхата шапка и камшикът за езда бяха захвърлени на близкото кресло. Арабела забеляза едва сега, че на колана му висеше тънка рапира в скъпа ножница. Не украшение, а истинско оръжие. По гърба й пробягна тръпка.

Мъжът чу влизането й и се обърна. Кучетата веднага скочиха към него.

— Вероятно любовта ви към орхидеите включва и грижите за градината като цяло?

Арабела затвори вратата след себе си и кимна кратко.

— Да.

— Вижда се, че разбирате от градинарство — установи с усмивка мъжът и спокойно се отпусна в креслото до празната камина. — Алпинеумът е великолепен.

— Благодаря — отговори просто Арабела и си наля чаша лимонада от каната на позлатената масичка. — Харесва ли ви виното?

— От добра реколта е — отговори той. — Брат ви имаше добра изба.

Ръката й спря по пътя към устата.

— Имаше?

Мъжът я погледна втренчено и отговори тихо:

— За съжаление нося лоши вести, лейди Арабела.

Без да каже дума, Арабела остави чашата си на масичката и скръсти ръце. Обхвана лактите си и се загледа в празното пространство.

Джак изчака спокойно тя да осъзнае смисъла на думите му. През това време наблюдаваше с удоволствие прекрасните тъмнокестеняви къдрички, които обрамчваха лицето и, и възхитителния златнокафяв блясък в очите й. Все още не можеше да реши дали очите й са повече златни или повече кафяви. Тенът й беше сметаново светъл. Въпреки това не би могъл да я нарече красавица в обичайния смисъл на думата. Не беше и просто хубава, нито мила. Първо, дните на младежката свежест бяха отминали. Лицето й беше остро изсечено, безкомпромисно, с високи скули, твърда брадичка и благороден прав нос. Тъмните вежди бяха по-гъсти, отколкото го изискваше модата, устата беше пълна, с прекрасно извита горна устна.

Най-сетне Арабела пусна лактите си и ръцете й паднаха безсилно отстрани на тялото.

— Как загина брат ми?

Макар да остана учуден от директния въпрос, Сен Жюл си каза, че той й подхожда. Тази млада дама явно не се боеше от неприятности и не приказваше много.

— От собствената си ръка — отговори спокойно той.

Погледът й моментално се изостри. Преждевременната смърт на Фредерик не я бе шокирала. В действителност винаги беше очаквала подобен изход като неизбежно последствие от порочния му живот и от лошите хора, с които общуваше. Беше виждала него и приятелчетата му пияни и знаеше на какво са способни в това състояние. Беше ги виждала да упражняват насилие върху беззащитни. Не би се учудила, ако Фредерик бе умрял от пиянство или като последствие от сбиване. Но самоубийство? Никога не би очаквала от несъщия си брат да вдигне ръка срещу себе си.

— Защо? — Въпросът бе поставен по-скоро към самата нея, отколкото към посетителя.

— Загуби всичко на игралната маса.

— Всичко? — Арабела прехапа устни.

— За съжаление да.

Ноздрите й се издуха леко, тя докосна устни с върховете на пръстите си. Това обясняваше защо брат й е избрал самоубийството. Тя го познаваше, Фредерик можеше да живее безчестно, но не и в бедност. Потърси в сърцето си съчувствие, но не го намери. Загубата на цялото им състояние означаваше горчиво бъдеще за нея. От само себе си се разбираше, че Фредерик не е нарушил отдавнашния си навик и не е помислил нито за миг за несъщата си сестра.

Защо именно херцогът й бе донесъл тази лоша вест? Огледа го скритом и установи, че лицето му е безизразно, но сивите очи следят реакциите й. Защо тъкмо той? Със сигурност не беше от приятелите на Фредерик, нито дори от добрите му познати. Наистина беше странно. Всъщност… не.

— Предполагам, че Фредерик е загубил от вас, милорд?

— Предположението ви е напълно правилно. — Мъжът извади от джоба на жакета си документа, написан от брат й на масата за фараон, стана и й го подаде.

Арабела разгъна листа и се обърна с гръб към посетителя. Прочете мълчаливо документа, сгъна отново листа, обърна се и му го върна.

— Поздравления, ваша светлост — изрече с равнодушно лице. — Кога трябва да напусна дома си?

Мъжът прибра документа в джоба си.

— Вероятно ще ви се стори странно, милейди, но аз не съм дошъл да ви изхвърля от дома ви. — В гласа му не личеше и най-малко вълнение. — Дойдох да ви предложа закрилата си.

На лицето й се появи невярваща усмивка, а в тона й ясно се усети презрение.

— Въз основа на неограничените си пълномощия, предполагам… Колко любезно от ваша страна, милорд. За съжаление ще отхвърля великодушното ви предложение.

Мъжът вдигна отбранително ръка и поклати глава.

— Без прибързани заключения, лейди Арабела. Вече си имам любовница и тя задоволява всичките ми потребности. Не ми е нужна втора. Имам нужда от съпруга.