Брачно предложение

21

Арабела се събуди от виковете на моряците и от дрънченето на котвената верига. Корабът вибрираше, но постепенно се успокои. Все още лежеше сгушена в Джак, ръката му все още беше на бузата й. Когато тя се раздвижи, той обърна бавно глава и й се усмихна.

— Добре си поспа, мила.

— А ти изобщо не си спал — установи тя и плъзна ръка по небръснатата му брадичка. Мъжът й толкова рядко изглеждаше занемарен, че гледката беше напълно нова за нея. И странно чувствена.

— Да — отговори тихо той и измъкна ръката си изпод тялото й. Трябваше да разтрие пръстите и лакътя, защото бяха изтръпнали. Изправи се и простена от болка.

— Тези койки не са предвидени за двама.

— Съжалявам. Сигурно ужасно си се схванал — отвърна разкаяно тя и стана с мъка. Той обхвана главата й и я целуна по устата.

— Заслужих си наказанието.

— Не биваше така — усмихна се тя и го прегърна пламенно. — Не съм искала да ти създавам неудобства.

— Какво ще правим сега? — попита след малко и изтърси смачкания си костюм за езда. Вече беше съвсем естествено да казва „ние“. Двамата бяха обединени. Двойка с обща цел. Чувстваше се лека като пухче.

— Ще влезем в някоя гостилница, ще закусим и ще вземем коне. Облечи се, а аз ще ида да взема нещата си от каютата.

Той я остави сама и тя се облече криво-ляво, изчетка бързо косата си и изми лицето си е остатъка от водата в каната. Докато плакнеше устата си, в стомаха й отново се надигна гадене и тя изкриви лице.

Събра нещата си в пътната чанта и примигна срещу яркото утринно слънце. Сцената, която се разкри пред погледа й, даваше представа за подреден хаос. Моряците изнасяха на палубата бали, а дълга редица носачи ги товареха на каруци. Мъже тичаха между дървените къщи на кея, други кораби, влезли в ограденото с червени зидове пристанище, свиваха платната си. Виковете на моряците се състезаваха с крясъците на прелитащите чайки.

Джак стоеше до спуснатата стълбичка на „Морския кон“ и разговаряше с Том Пери. Като я видя, той й махна и тя мина предпазливо между разхвърляните навсякъде въжета, сандъци и кофи, за да стигне до съпруга си.

— Капитан Пери смята, че след десетина дни ще е отново в Кале — съобщи й Джак и взе чантата й. — Ако сме тук, ще вземе и трима ни на борда.

Опитваше се да говори решително и с увереност. В момента най-важното за него беше Шарлот да е жива. Мисълта, че вървят по грешни следи, че Клод Фламан се е излъгал… или — което беше най-страшното — че отново ще закъснее и този път наистина ще намери Шарлот мъртва, беше непоносима.

Песимизмът нямаше да ги доведе доникъде. Джак трепереше от изтощение, но знаеше, че няма да заспи дори ако потъне в най-мекото легло.

Арабела виждаше колко е уморен, чуваше съмнението в решителните му думи, но не каза нищо. Можеше и щеше да впрегне всичките си сили, за да му помогне.

— Виждам едно прилично заведение на кея — каза тя. — Там ще закусим и ще попитаме за коне.

— Добре я избрахте, милейди. „Лъвът“ е известен с добрите си коне — похвали я Том Пери. — В Париж ли искате да отидете?

Джак кимна безмълвно.

— Ще са ви необходими три дни — допълни капитанът.

— Имам намерение да бъда там утре вечер — отвърна дукът.

Капитанът изгледа със съмнение Арабела. Мъжът можеше да язди като дявол и да стигне за два дни, но жената…

— Трябва да стигнете следобед — напомни предпазливо той. — Градските порти се затварят при падането на здрача. А по тъмно по-добре не се показвайте на пътя. Ако приемете съвета ми, през нощта останете извън града и влезте в Париж на сутринта.

Джак кимна отново, но Арабела знаеше, че той няма намерение да последва съвета на капитана. Двамата се сбогуваха с Том Пери и последваха моряка, който отнесе багажа им в споменатата кръчма.

— Поръчай стая и закуска — помоли Джак на вратата. — А, да, и гореща вода. — Попила брадичката си и направи гримаса. — Аз ще отида да огледам какво предлага конюшнята.

Арабела сложи ръка на рамото му.

— Да взема ли спалня? Ако поспиш няколко часа, ще си много по-бодър.

— Не — отговори кратко той. — След час искам да сме на път. — Запъти се към обора, а тя влезе в кръчмата. Явно трябваше да се примири, че ролята й е само да го подкрепя.

Поръча обилна закуска, защото беше убедена, че който не е спал, трябва поне да се нахрани хубаво. Джак влезе тъкмо когато тя наливаше кафе. Той постоя малко на прага, за да успокои дишането си, и отиде до скрина, където го очакваха сапун и гореща вода. Арабела бе извадила от пътната му чанта бръснача. Бръсненето продължи няколко минути. Накрая Джак се избърса с мократа кърпа и се обърна към масата, откъдето тя го наблюдаваше спокойно.

Той седна насреща й, отпи голяма глътка кафе и заговори решително:

— Искам да останеш тук и да ме чакаш. Обещавам ти, че ще се върна с Шарлот.

Арабела зяпна изумено.

— Какво означава това? В никакъв случай. Ще дойда с теб.

Той поклати глава.

— Не можеш да изминеш двеста мили за по-малко от два дни. Не мога да искам това от теб.

— Не ти го искаш от мен, а аз го искам от себе си — заяви тя с блеснали от гняв очи. — Ти нямаш нищо общо с моето решение, Джак Фортескю. Ако се опасяваш, че ще те забавя, можеш да ме оставиш в канавката, но да знаеш, че пак ще те последвам.

Той очакваше възраженията й. Наистина се опасяваше, че тя ще го забави.

— Освен това — продължи Арабела, за да укрепи позицията си — усещаше, че той е разколебан — Шарлот ще има нужда от женска подкрепа. Нося някои неща за нея… дрехи, лекарства… за всеки случай… — Гласът й пресекна, но след секунди тя продължи още по-решително: — Знам, че ще я намерим в лошо състояние. Сигурно е много слаба. Аз ще направя за нея неща, които ти не можеш.

Джак се взираше мрачно в чинията си. Сестра му никога не е била силна физически, но силната й воля компенсираше телесната крехкост. Тази воля сигурно й е помогнала да преодолее несгодите… но колко време може да издържи човек в онзи ад? Ако е оцеляла след клането, сигурно е била ранена. Старицата не се бе заблудила, не бе измислила историята. Пазачите са подкарали Шарлот с щикове. Може би са я изнасилили. Може би са я сметнали за мъртва и са я оставили да лежи сред труповете.

— Джак? — Гласът на Арабела, станал пронизителен от страх, го изтръгна от черните мисли. Той вдигна глава. Тя го гледаше едва ли не с ужас. — Престани, моля те — пошепна дрезгаво. — Каквото и да мислиш, Джак, престани. Няма полза.

— Права си — отвърна измъчено той. — Наистина няма полза.

Тайната полиция търсеше и него. През онзи септемврийски ден Фредерик Лейси се бе разприказвал и беше споменал всички имена, за които се е сетил, все едно френски или английски. Всеки чужденец, който пребиваваше в Париж и работеше против революцията, отиваше пред трибунала, а оттам — към чакащата гилотина. Арестуването на Шарлот беше първото от десетки други. Джак и малка група верни спътници бяха напуснали града малко преди тайната полиция да почука на вратите им. Той избяга, защото Шарлот беше мъртва, а той трябваше да остане жив, за да отмъсти за нея.

Отново погледна през масата. Насреща му седеше сестрата на Фредерик Лейси.

Арабела, неговата съпруга, спокойна, изпълнена с разбиране и съчувствие. Той усети силата й. Силата на любовта, която нямаше нищо общо с Лейси. Тя принадлежеше единствено на жената насреща му.

— Днес трябва да минем почти сто мили — проговори почти разкаяно. — Това са десет часа на седлото.

Тя кимна все така спокойно и отпи глътка кафе.

— Яж, Джак.

Той се подчини. Нахрани се без апетит, защото знаеше, че ще му трябват сили. Постепенно отчаянието отслабна и бе заменено от обичайната му целеустременост. Умората бе изтласкана на заден план, където можеше да не й обръща внимание.

Арабела хапваше по малко от хлебчето си и го наблюдаваше внимателно. Джак бе възвърнал отново истинското си „аз“. Тя изпи още една чаша кафе, запита се дали да си вземе малко шунка, но се отказа. Или пътуването по море й се бе отразило зле, или лекото гадене и безапетитието бяха реакция на напрежението през последните дни. Когато Джак заяви, че е сит и стана, за да плати на гостилничаря, тя се надигна с готовност.

Отиде до тоалетната, после в обора. Джак бе наел два коня, не особено красиви, но здрави и издръжливи.

— Може би не са много бързи, но ще препускат поне десет часа без спиране — обясни той, когато Арабела отиде при него.

Огледа я изпитателно и кимна. Макар и ужасно измачкан, костюмът за езда беше най-подходящата дреха за случая. Освен това беше незабележим. Само доброто качество на ботушките издаваше богатство. Самият той носеше само жакет и бричове, скромно ленено шалче и риза без рюшове и дантели. Косата му беше стегната с проста черна лента, двувърхата шапка беше от тъмен филц. Сигурно щяха да го помислят за търговец или дребен земевладелец. Освен това провинциалистите нямаха нищо общо с кръвожадната парижка тълпа. Надали някой щеше да се заинтересува от двамата пътници.

Той помогна на Арабела да възседне коня си, закрепи чантата й на седлото и се метна на своя жребец.

— Готови ли сме?

Тя кимна и се усмихна бодро.

— Готови сме.

През този ден смениха конете два пъти. При първата почивка Арабела купи от пазара на малкото градче хляб, сирене, чеснов салам и кожена манерка с вино, докато Джак сменяше конете. Нахраниха се на седлата и продължиха пътя си в мълчание. Бързо оставяха след себе си миля след миля. Пътищата постепенно се размиваха пред очите на Арабела. Малките градчета и села преминаваха едно в друго.

Когато се смрачи, минаха покрай малък крайпътен хан и Джак спря. Посрещна ги лай на кучета.

— Изглежда ми усамотено, а това означава, че е сигурно — обясни той. — Ще нощуваме тук.

Арабела смръщи нос.

— Леглата сигурно гъмжат от бълхи.

— Тогава ще спим на пода. — Той скочи от седлото и й хвърли юздите на коня си. Едва краката му бяха докоснали земята, когато дръгливото куче го поздрави приятелски и Арабела избухна в тих смях. Без да обърне внимание на кучето, което подскачаше около него, Джак влезе в хана, като наведе глава, за да мине през ниската врата.

— Само след минута се появи отново.

— Не е кой знае какво, но за една нощ…

— Има ли бълхи? — попита недоверчиво Арабела.

— Без съмнение. — Той протегна ръце и я свали на земята. Задържа я още малко в прегръдката си и поясни: — Има топла супа, ечемичен хляб и местна бира. Ще омая с чара си дамата на къщата, за да ни даде чисти чаршафи. Тя е малко мърлява, но иначе е много мила.

Арабела беше толкова уморена, че изобщо не я беше грижа за бълхи и дървеници в леглото. Перспективата да хапне топла супа напълни устата й със слюнки. Първо обаче трябваше да се измие. Дано някъде имаше помпа или изворче. Миришеше на пот и кон и копнееше за студена вода и основно измиване.

Джак изпълни обещанието си — собственичката им донесе чисти чаршафи и одеяла, съхранявани в шкаф от кедрово дърво, за да се опазят от гадинки. Арабела заяви, че сламеникът върху паянтовото дървено легло изглежда отвратително, и разстла одеялата и чаршафите върху изметените дъски на малката спалня. Нощта беше хладна и тя се сгуши в мъжа си. За нейно облекчение той заспа веднага. Тя се притисна в силния му гръб, обхвана го с две ръце и се вслуша с надежда в спокойното му дишане.

На следващата сутрин тръгнаха преди разсъмване. С наближаването на Париж усещаха все по-ясно промяната в настроението на хората. Ако преди бяха будили само бегло любопитство, сега ги преследваха подозрителни погледи, докато препускаха през села и малки градчета. Когато сменяха конете, получаваха груби отговори и трябваше да плащат много повече. Арабела се чувстваше зле, но се успокои бързо, като видя, че Джак се отплащаше на грубияните със същата монета. Отговаряше на грубостите с ругатни, на мрачните погледи със заплашително святкане на очите. Интересното беше, че поведението му бързо разсейваше подозренията на французите.

Трябваше да влязат в Париж през портата Сен Дени. Бяха вече съвсем близо, докато удар на камбана възвести затварянето на градските порти. Джак пришпори уморения си кон и стигна до къщичката на пазачите, следван от Арабела. Един пазач се подаде през прозорчето и измери закъснелите пътници с недоверчив поглед.

— Затваряме портите.

— Още не сте — възрази спокойно Джак. — Моля да пропуснете мен и жена ми. Дошли сме да посетим майка й, моята тъща, в Мобер. Казаха ни, че няма да доживее утрото. — В шепата му блесна сребро и пазачът го погледна жадно.

Арабела въздъхна и изрече умолително:

— Много ви моля, пуснете ни. Мама е на смъртно легло.

Джак плъзна ръка към стремето си. Отново блесна сребро и жандармът се приближи.

— Мобер ли казахте?

— Рю дьо Биевр — поясни Джак и като видя, че мъжът вдигна ръка, отвори пръстите си. Процедурата беше бърза и безшумна и остана незабелязана за другите пазачи в къщичката. Никой не подозираше, че другарят им се е сдобил с няколко ливри.

— Имате половин час до вечерния час — предупреди ги пазачът. — Дотогава трябва да сте изчезнали от улицата. — Отстъпи назад и ги пропусна да минат.

Двамата минаха през портата и тя се затвори зад тях с протяжно скърцане. Арабела преглътна с мъка. Вече бяха затворени в този град на терора. Хората по улиците и уличките се криеха в сенките на зидовете. По лицата им беше изписан страх.

Джак се наведе над нея и сложи ръка върху юздата й.

— По-добре е аз да водя коня ти. Аз познавам пътя и не бива да се разделяме.

— Да, не бива. Но аз трябва сама да държа юздите. Не се безпокой, няма да те изгубя от поглед. Къде отиваме?

— В Мобер, естествено — отговори с усмивка той. — Никога не лъжа жандармите. — Сивите му очи святкаха студено и безмилостно.

Арабела беше идвала в Париж няколко години преди избухването на революцията, но с изключение на Лувъра, Тюйлери и околните разкошни палати не познаваше града. Сега яздеха през тесни улички, потопени в полумрак от високите къщи, които ги ограждаха. Паважът беше ужасно хлъзгав и й беше много трудно да удържа коня си. Добре, че държа юздите със собствените си ръце, каза си с мрачно удовлетворение тя. В тесните улички трябваше да яздят един след друг и конят й инстинктивно се държеше съвсем близо до другаря си.

Излязоха на голям павиран площад от другата страна на реката срещу застрашително стърчащия комплекс на Консиержерията. Голите сиви стени се издигаха сякаш от самата вода. В средата на площада Арабела видя скандално известната машина за убиване, която познаваше само от картини. Острието, подобно на брадва, беше закрепено за долната част на дълга дъска. Блокът с точно изчислена вдлъбнатина за врага на осъдения се намираше точно под острието. Цареше мрак, но кървавите петна по ножа и дървения блок личаха съвсем ясно.

Това беше мястото, където бе екзекутирана кралицата, след като я бяха извели от затвора на Консиержерията в проста каруца. Градът все още миришеше на кръв и смърт. Арабела се сети, че затворът Льо Шатле също е някъде наблизо.

Двамата препуснаха към моста над Сена, защото църковните камбани възвестиха началото на вечерния час. Джак зави в объркващ лабиринт от улички, които се отдалечаваха от реката, и Арабела се постара да го следва по петите. Мракът падаше бързо. Джак спря пред една висока къща и погледна нагоре по фасадата. Прозорците бяха заковани с дъски. Домът изглеждаше необитаем. Джак се приближи до вратата и почука няколко пъти по точно определен начин. После се отдръпна и зачака. Арабела остана с чувството, че брои. След около минута повтори чукането. Направи го три пъти, след което вратата се открехна.

Джак се обърна към Арабела и й даде знак да слезе от коня и да влезе в къщата. Тя посегна за пътната си чанта, но той изсъска ядно:

— Остави това сега!

Арабела скочи от коня си и се олюля. Беше прекарала толкова много часове на гърба на коня, че краката отказваха да я носят. Все пак успя да се овладее и се промуши през полуотворената врата. На влизане хвърли бърз поглед през рамо и с ужас установи, че Джак и конете са изчезнали.

Едра мършава жена с бяла коса, стегната в кърпа, я огледа с подозрение, което Арабела оцени като произхождащо от навика, а не насочено лично към нея.

— Коя сте вие?

— Жената на Джак. — Арабела се опита да изправи малко гърба си. Най-добре да говори открито.

Жената кимна и посочи коридора. Арабела кимна и влезе в просторна кухня, препълнена с хора — повечето мъже и няколко жени, които тракаха с тенджери и тигани. Едната разточваше тесто върху голяма набрашнена маса.

— Коя е тази, Терез?

— Джак се върна — обясни жената. — Това е съпругата му.

Никой не извика, никой не зададе въпроси. Само спокойни погледи и кимания.

— Ела до огъня, жено — покани я един възрастен мъж и посочи ниско столче. — Сигурно сте яздили много дълго?

— Два дни — отговори Арабела и седна. — Идваме от Кале.

Мъжете наоколо одобриха върховото им постижение с нови кимания. Някой пъхна в ръката й чаша вино и тя пи с благодарност.

Когато някъде зад нея се отвори врата, тя почувства влизането на Джак, без да го види. Сигурно беше прибрал конете. Обърна глава и видя как той пусна багажа им на пода и всички го наобиколиха. Обсипаха го с въпроси, толкова бързи, че му беше трудно да отговори на всичките наведнъж.

При споменаването на Шарлот внезапно настъпи тишина. Арабела се взираше в огъня, топлеше ръцете си в чашата с вино и се питаше дали всички тези хора са познавали сестрата на Джак. Предполагаше, че не всички са благородници, но явно бяха обединени от борбата за общо дело. Колко ли бяха загинали? Тъй като се чувстваше малко като натрапница, тя остана на столчето си до огъня и изчака Джак да я включи в разговора.

Най-сетне той отиде при нея и сложи ръка върху главата й със собственически жест.

— Арабела, би ли обяснила какво ни доведе тук?

Тя разказа историята, както я беше чула от Клод Фламан. Ръката на Джак остана върху главата и. Арабела говореше спокойно и овладяно и умело скриваше радостта си, че Джак признава ролята й пред приятелите си, че я обявява за своя партньорка.

— Ние не сме чули нищо, Джак. До нас много рядко стигат вести от затворите. Досега нито дума от Шарлот. — Терез отиде при тях и сложи ръка на рамото на Джак. — Клането в Ла Форс беше много… методично.

— Знам, знам — прошепна дрезгаво той. Свали ръка от главата на Арабела и посегна към една чаша. Напълни я от гарафата на масата и я изпи на един дъх. — Знаем, че Шарлот е попаднала в клането. Ако по някакво чудо е оцеляла, никой от нас не е можел да го узнае, приятели.

Арабела го прекъсна енергично и много се учуди на себе си.

— Сега няма смисъл да се самообвинявате. Ако Шарлот е жива, трябва да я измъкнем от затвора. Казаха ми, че с пари всичко се постига.

Никой не й се разсърди.

— Ако парите попаднат на правилното място, ще я измъкнем — отговори замислено Терез. — Но ако попаднат на грешния пазач, ще стане катастрофа. Знам за осъдени хора, опитали се да подкупят тайни полицаи. — Избухна в тих смях и обясни: — Сигурно звучи странно, но не всички са корумпирани.

— Първо трябва да разберем дали виконтесата наистина е в Льо Шатле. — Едър, широкоплещест мъж с вид на хамалин се изправи и хвърли голяма цепеница в камината. От прасенцето, което се въртеше на шиш, покапа мазнина и пламъците засъскаха.

— Точно така, Жан-Марк, някой трябва да влезе вътре — подкрепи го Терез. — И то жена. Мъжете нямат право да влизат в женския затвор. — Плъзна поглед по присъстващите и продължи: — Нашите лица са познати. Повечето пазачи са от този квартал и опасността да ни познаят е голяма.

— Аз ще отида! — каза веднага Арабела. — Трябва само да ми кажете какво да направя.

— Не! — възрази решително Джак.

— Напротив — отговори със същата решителност тя.

Отново настъпи тишина, прекъсвана само от съскането на мазнината, бълбукането на виното в чашите и шума от точилката. Арабела издържа спокойно погледа на мъжа си.

— Би било много разумно мадам да свърши работата — обади се най-сетне Терез. — Ние ще я облечем както трябва, и ще й кажем къде да отиде. Ще влезе лесно, като се престори на продавачка и се усмихва прелъстително на пазачите.

— Не! — поклати глава Джак.

— Да! — отговори Арабела. — Аз съм жена като всяка друга и мога да се усмихвам на пазачите, френският ми не е лош, ще си служа само с прости изречения. Знам, че говоря с английски акцент, но няма да повишавам глас.

— Няма да говорите много — подкрепи я възрастен мъж и обърса устата си с опакото на ръката. — Ще се усмихвате, ще се кискате, ще позволите да ви ощипят отзад и готово.

Джак се намръщи грозно и Арабела се засмя в себе си. Мъжът й явно беше ужасен най-вече от щипането.

— Аз не съм от порцелан, скъпи съпруже — не можа да се удържи тя.

— Не това е важното.

— Хайде да вечеряме. С пълен стомах се мисли по-добре — намеси се решително Терез. — Хайде на масата!

Тя избърса голямата маса с влажен парцал и жените започнаха да носят картофи и зеле, хляб и масло, съдове и прибори. Един от мъжете наряза дебели късове от месото и ги натрупа на голямата дъска за сервиране в средата на масата.

Арабела седна до Джак на една от дългите пейки. Той й наля вино и напълни чинията й с месо. Тя се нахрани с апетит и слушаше разговорите, но сама не казваше почти нищо. Постепенно й стана ясно, че малката група е извела Джак от страната след арестуването на сестра му, а по време на терора всички са работили заедно като част от по-голяма мрежа, която помагала на преследваните да избягат и ги съпровождала до крайбрежието или през границата с Германия или Швейцария.

Досега познаваше своя съпруг само като светски лъв и страстен играч, мъжа, който беше способен да тласне своя враг към смъртта, елегантния приятел на Уелския принц. Познаваше политическите му възгледи, знаеше за интереса му към правителствената политика. Знаеше също, че всички кучета без изключение лягат в краката му.

Днешният Джак обаче беше съвсем друг. Никога преди това не се беше срещала с него. Мъжът, който помагаше на застрашените да избягат от разкъсваната от революцията страна и безброй пъти беше рискувал живота си. Мъжът по риза, с отворена яка, който ядеше с лакти на масата и хващаше месото направо с ръка, като през цялото време разговаряше с пъстрата смесица от приятели и спътници. Вероятно това е най-важната част от моя мъж, каза си тя и се облегна назад, за да вижда по-добре профила му. Всичко останало е само фасада, дебел пласт боя, маска. Този мъж тук също беше способен да тласне друг към бедността и смъртта, за да отмъсти за свой близък.

— Сигурно си уморена — каза внезапно Джак и се обърна към нея. — Нахрани ли се добре?

— Повече от достатъчно.

— Тогава ще те заведа да си легнеш.

— Още не — възрази Арабела и посегна към чашата си. — Трябва да се разберем какво ще правим утре.

Тя се обърна към жената, която я бе пропуснала да влезе. Намираха се в нейната къща. Терез явно беше между водещите членове на групата.

Терез опря ръце на масата и рече:

— Ще се преоблечете като продавачка на пазара и ще ви дадем кошница с пресен хляб. Пазачите имат пари. Ще купят хляб от вас и ако ги помолите умело, ще ви пуснат да влезете в женското крило… най-добре кажете, че искате да се отървете от стоката си.

Арабела кимна и се запита какво означава да моли „умело“. Сигурно да ги остави да я щипят отзад.

— Ами ако пазачите изкупят всичко и не ми остане хляб за затворниците?

— Най-отдолу ще сложим няколко хлебчета. Ще им кажете, че са от предишния ден. Пазачите ще кажат, че не ги искат, и тогава ще ги помолите да ви пуснат при жените затворнички, за да им продадете хлебчетата.

Джак остави чашата си.

— Още не съм дал съгласието си — отбеляза той мрачно.

— Тогава отведи жена си в стаята й и поговори с нея — отговори Терез. — Идете на тавана… леглото е широко и там никой няма да ви пречи.

Останалите закимаха одобрително. Джак прехвърли крак през пейката и стана.

— Да вървим.

Арабела се завъртя на пейката и също стана.

— Благодаря ви за вечерята. Беше невероятно вкусно.

— За нас беше удоволствие — засмя се домакинята. — Джак, ако имаш нужда от нещо, знаеш къде да го намериш.

Той кимна кратко, сложи ръка на кръста на жена си и я бутна към задната част на кухнята. Вдигна багажа им от пода и посочи стълбичката, която водеше към тавана. Арабела се изкачи сръчно и се озова на осветен от луната таван, където миришеше на ябълки и сено. Джак се изкачи след нея и издърпа подвижната стълба. После затвори отвора с дървен капак.

Тук ще се настаним, каза си Арабела и се огледа изпитателно. Широк сламеник, покрит с грубо платно. На етажерката няколко сбръчкани ябълки. С изключение на няколкото празни бъчви в ъгъла не се виждаше нищо друго.

— Ако ще останем тук до утре, ще ми се наложи да изляза — каза тихо.

— Зад бъчвите има всичко необходимо. — Джак зарови в пътната си чанта. Когато Арабела излезе иззад бъчвите, той вече бе събул ботушите и разкопчал ризата си. — Не искам да ходиш там — промълви той едва чуто.

— Вече го каза. — Арабела погледна през ниското прозорче и видя покривите и комините на Париж. — Но аз искам да го направя. Освен това не виждам друг начин. Ти можеш ли да предложиш нещо?

Той пристъпи безмълвно зад нея, прегърна я и я привлече към себе си. Тя се обърна бавно в ръцете му и плъзна пръсти по голите му гърди, притисна устни към зърната и вдиша дълбоко земната миризма на кожата му — смесица от кон, кожа и пот. Съвсем различна от обичайната свежа, чиста миризма на пран лен и сушена лавандула. Без да бърза, тя развърза шнуровете на полата си. В малкото, голо помещение изведнъж се усети отчаяна настойчивост, общо желание, което не се нуждаеше от думи. Арабела пусна полата си на земята и я изрита настрана.

Джак отвори бричовете си с една ръка и мушна другата под фустата й, за да помилва бедрата и задничето й. Двамата продължиха да стоят пред огрения от луната прозорец. Арабела свали бричовете му до коленете, погали твърдия, мускулест задник, обхвана пениса между палеца и показалеца си и се притисна към него с нарастващо желание.

Той я хвана здраво и я вдигна върху тесния перваз на прозореца. Тя го обгърна с крака и тялото й се отвори за него. Устата й го погълна жадно, езикът й се гмурна дълбоко в неговата уста. Той проникна в нея и обхвана хълбоците й, за да я задържи. Тя се устреми към него, улови ритъма му и се задвижи все по-бързо по спиралата на удоволствието. Вече беше много близо до върха, когато чу как шепне думи, неразбираеми дори за нея. Захапа устната му, вкуси кръвта и тогава спиралата се разтвори. Арабела извика тихо и той затисна устата й с длан, за да не ги чуят отдолу. Само след секунди и неговият оргазъм запулсира дълбоко във вътрешността й.

Той се отдели от нея и я плъзна надолу по себе си, като ръцете му продължаваха да притискат дупето й. Устните му оставиха топла следа по лицето й.

— Не — отговори бавно и колебливо, сякаш изпълнените със страст минути не бяха прекъсвали разговора им, — не виждам алтернатива.

Арабела се усмихна тържествуващо.

— Аз съм достойна за вас, милорд. Във всяко отношение.

Той се засмя тихо, но очите му си останаха сериозни.

— Не го оспорвам, мила. Никога не съм го оспорвал.