Брачно предложение

23

Метр Форе беше розов и тлъст, самодоволен и надменен. Когато съобщиха за лейди Дънстън, той се надигна небрежно иззад елегантното си писалище в стил Луи XV.

— Лейди Дънстън… очарован съм. — Застана пред нея и се поклони, после й подаде ръка. — Съобщиха за посетителка, но нямах представа, че е толкова прекрасна… — Огледа я от глава до пети и малките кафяви очи засвяткаха, когато погледът му спря върху сапфирените обици.

Носеше традиционната черна адвокатска одежда, но панталонът и жакетът бяха от най-фино кадифе. Ризата му беше обшита с белгийска дантели, жилетката — избродирана със златни цветя. Токите на обувките и копчетата бяха от сребро. Посивялата коса бе грижливо накъдрена и намазана с помада, а когато се приближи към Арабела, тя усети натрапчив аромат на гардении и мускус.

Подаде му ръката си в тънка ръкавица, но си спести реверанса. Аристократките не правеха реверанс пред правистите, дори да имаха висок ранг при новия режим.

— Метр Форе… много се радвам да ви видя…

— Моля, седнете, милейди. Желаете ли чашка шери? Или чай? — Той побутна към нея крехък позлатен стол.

— Шери, благодаря. — Арабела седна и подреди полите си, като умело скри торбичката отстрани в дошлите на полата.

Форе позвъни за шери и спря пред нея, триейки ръце. Наблюдаваше посетителката си с видимо възхищение.

— Денят е прекрасен — отбеляза самодоволно. — Може би е малко топло.

— Според мен не — отвърна тя с невинна усмивка. Влезе слуга с табла, Форе наля шери и тя отпи от чашата си, благодарна, че ще си вдъхне малко смелост. Въпреки комплиментите и ласкателствата му тя усещаше, че не може да му има доверие. Очите му бяха твърде малки и твърде приближени. Прокурорът Форе беше коварна личност.

Той се отпусна в един също толкова крехък стол насреща й и дебелите му бедра го препълниха. Той кръстоса крака и кимна доволно към блестящите си токи, след което каза:

— С какво мога да услужа на милейди? Бъдете уверена, че ще направя всичко по силите си. — И се усмихна сияещо.

Арабела реши да не губи време.

— Пристигнах в Париж, повикана от безкрайно неприятна юридическа заблуда, сър. Най-добрата ми приятелка е затворена в Льо Шатле. — Усмивката й показа разбиране към неизбежните грешки по време на велики събития като революцията.

— Разбирам — кимна сериозно Форе. — Много е жалко, че подобни неща продължават да се случват — вече съм запознат с няколко такива случая. Предполагам, че знаете номера на затворничката?

— 1568.

Той записа грижливо номера в бележника си и кимна с разбиране.

— Доколкото разбирам, става въпрос за дама от добро семейство? — попита предпазливо. — Вероятно ви е ясно, че това усложнява нещата.

— О, аз не желая да превишавате пълномощията си, метр Форе — увери го с усмивка тя. Наведе се и сложи ръка върху неговата. — Моля ви, сър, направете, каквото можете, за да поправите сторената грешка. Моята приятелка — официалното й име е виконтеса Сеймур — не е французойка. Съпругът й, бедният виконт, бе екзекутиран. — Някак си успя да му покаже, че одобрява екзекуциите. — Но жена му… вдовицата му… тя не е виновна в нищо. — И се отдръпна, без да откъсва умолителен поглед от лицето му.

Метр Форе поглади гладката си розова брадичка. Очичките му почти се губеха в грубите черти.

— Наистина е много жалко, когато една невинна чужденка попада в хаоса на революцията, която изобщо не я засяга. Но пак повтарям, лейди Дънстън, много е трудно да се издейства освобождаването на една аристократка.

— Трудно, но не невъзможно, надявам се — отговори тя и извади торбичката. Звънът на монетите отекна в стаята като църковна камбана. — Помислих си, че ще е скъпо — продължи тя и го погледна с честна, открита усмивка.

— Много скъпо, милейди. — Форе отново поглади брадичката си. — Имам добър приятел в префектурата и ще се опитам да го убедя, че трябва да освободи затворничка номер 1568.

— Можете да бъдете уверен в моята вечна благодарност, сър. — Арабела леко повдигна торбичката и я пусна отново в скута си. Форе я следеше с жаден поглед. Протегна безмълвно ръка и тя сложи торбичката на дланта му.

Той премери тежестта й и се опита да прецени колко пари му дават. Стана, промърмори нещо неразбираемо, и излезе от стаята.

Арабела седеше и чакаше с лудо биещо сърце. Нищо не можеше да направи, ако той задържи парите и не изпълни молбата й. Вярно, приятелите на Джак щяха да разпространят случая из цял Париж и Форе щеше да изгуби всички по-нататъшни сделки от този род, а той беше направил кариера и пари именно като посредник. Точно така, каза си Арабела, той не е постигнал сегашната си позиция с кражби и измами, а само с корупция — ако това изобщо беше някакво различие. Пръстите й нервно опипваха сапфирените обици.

Форе се върна след десет минути. Без торбичката. В ръка стискаше пергамент, на лицето му грееше доволна усмивка.

— Е, милейди, обърнахте се към точния човек — заяви бодро. — Нося ви заповед с незабавно действие за освобождаването на затворничка номер 1568 от Льо Шатле.

Арабела се изправи.

— Нямам думи да изкажа благодарността си, сър… Колко признателно ще ви бъде цялото семейство на гражданката в Англия… Думите не могат да изразят чувствата ни.

Погледът му бе прикован в обиците. Сложи пергамента на масата и го покри с две ръце.

— Не са нужни думи, милейди.

Арабела разбра веднага.

— Тогава ще се опитам да изразя благодарността си по личен начин — каза тя и попипа обиците. Сините камъни се залюляха около стройната шия и в дълбините им блесна огън. Погледът на Форе светна жадно. — Възможно ли е да хвърля един поглед върху заповедта за освобождаването, метр Форе? — Тя му се усмихна и протегна ръка. Вече не беше нужно да лицемери и да крие, че става въпрос за подкуп.

— Естествено, мадам. — Той и подаде пергамента и тя побърза да го разтвори. Изглеждаше истински. Печатът беше на тайната полиция. Подписът изглеждаше нечетлив, но единствено печатът беше важен.

— Благодаря — прошепна развълнувано тя, нави пергамента и го мушна в деколтето си. Свали сапфирените обици и му ги подаде. — А това е моята лична благодарност, метр Форе.

Той буквално ги грабна от ръката й и сключи пръсти около тях, сякаш се страхуваше да не изчезнат.

— Желая ви хубав ден, метр. — Арабела кимна и се запъти към вратата.

Форе се втурна да й отвори.

— За мен беше удоволствие да преговарям с вас, милейди.

— Наистина — отвърна тя и леко наклони глава. Слезе по внушителното стълбище, облицовано с мрамор, и изчака слугата да й отвори входната врата. Докато вървеше през двора, имаше чувството, че отворената порта е на мили разстояние. Лесно бе изпълнила мисията си… твърде лесно. Наостри уши, за да открие евентуален преследвач, но не чу нищо. Огледа се скритом, но видя само едно куче, което се изтягаше лениво на слънце. Вратарят й хвърли бегъл поглед и я пропусна да излезе.

Джак бе втренчил поглед в двукрилата порта. Като видя, че Арабела излезе без обиците, въздъхна облекчено. Скочи от каручката и я вдигна на дъската.

— Носиш ли документа?

— Да. — Тя извади навития пергамент от деколтето си. — Отвратителен тип. Поиска ми обиците.

— Очаквах го. — Джак прочете бързо написаното на пергамента, нави го отново и го пъхна в ръката й. После изплющя с камшика. Конят се затътри мързеливо по паважа.

Арабела си спести въпроса къде отиваха.

— Кой ще отиде в затвора?

— Аз — отговори Джак.

— Но теб няма да те пуснат в женското крило.

— Ще ме пуснат. Трябва веднага да измъкнем Шарлот от онова място. — Гласът му звучеше рязко, почти грубо.

Арабела не възрази. Той бе стоял непоносимо дълго на заден план. Сега бе дошло неговото време.

Щом стигнаха пред портите на затвора, Джак скочи на земята. Марсел зае неговото място на капрата и хвана юздите.

— Ние ще чакаме тук.

Джак кимна, взе пергамента от ръцете на Арабела и се запъти към затвора. Арабела протегна шия, за да вижда по-добре. Стискаше ръце в скута си с такава сила, че ноктите й се врязаха в кожата през тънките ръкавици.

Джак каза няколко думи на жандарма, който стоеше на пост пред вратата, и му показа пергамента. Жандармът повика подкрепление и скоро около Джак се събраха десетина пазачи.

— Дали могат да четат? — усъмни се Арабела.

— Горе-долу — засмя се Марсел. — Сигурно са виждали и други документи като този. Важното е печатът да е истински.

Тя кимна и прехапа долната си устна. Групата се разпадна. Един от жандармите се запъти към вратата на женското крило. Арабела си спомни как бе влязла там сутринта и потрепери. Сега слънцето вече залязваше. Джак последва жандарма, но остана да чака навън.

Шарлот бе коленичила на пода до една родилка, когато в затвора падна лъч слънчева светлина. Веднага обърна глава към източника на светлината и в изтощението й блесна мъничка искра надежда.

Жандармът спря на вратата.

— 1568! — извика гръмко. В първия момент никой не помръдна и пазачът извика номера още веднъж. Шарлот погледна жената, която раждаше и се нуждаеше от помощта й. Погледна другите жени, които се бяха събрали около родилката. Жандармът вдигна рамене и отстъпи назад, готов отново да затвори вратата.

— Чакайте, тя е тук! — извика някой. Една жена изправи Шарлот на крака и я бутна напред. — Ето я. Това е тя.

Пазачът затропа недоволно с крак.

— Хайде, жено, побързай, няма да те чакам вечно!

Две жени хванаха Шарлот под мишниците и я поведоха към лъча светлина. Родилката зад нея изпищя. Шарлот се опита да се върне при нея, но жените я блъснаха грубо напред и тя едва не падна в ръцете на пазача. Той почти не усети допира до измършавялото й тяло. Хвана ръката й и я повлече след себе си. Вратата на затвора се затвори с трясък зад гърба й.

Щом излязоха в двора, Шарлот спря, ослепена от слънчевата светлина, която обливаше главата й. Откога не беше виждала слънцето? Откога не беше дишала чист въздух?

В следващия момент усети ръцете на Джак. Той я вдигна и я притисна до гърдите си. По бузите му се стичаха сълзи. Пренесе я през двора без никакви усилия. Усещаше, че тя е на края на силите си. И беше толкова лека… сякаш носеше малко дете. Бързо я връчи на Марсел, качи се в каручката и седна отзад. Марсел му върна Шарлот и Джак прегърна нежно сестра си, за да я пази от друсането на колата по паважа.

Арабела се обърна към мъжа си. По бузите му все още се стичаха сълзи и той не ги криеше. Пръстите му милваха нежно измършавялото лице на Шарлот и тя му се усмихваше през сълзи. Арабела изхълца тихо и отново се загледа напред, за да не пречи. Пое дълбоко дъх и си каза, че ролята й е завършена. Шарлот нямаше да живее още дълго и Джак го знаеше, но двамата все пак имаха още малко време да се порадват един на друг. Самата тя щеше да стои на заден план, да предлага помощта си. Джак щеше да има нужда от нея… повече от преди… когато Шарлот си отиде.

Марсел спря пред къщата на Рю дьо Биевр и Джак слезе, без нито за миг да остави сестра си. Терез отвори при първото почукване и извика задавено — дали от ужас или от радост, Арабела не можа да определи. Тя последва малката група по коридора към кухнята, доволна, че стои на заден план, и предостави на Терез да се разпорежда. Скоро Шарлот бе увита в дебели одеяла и настанена на люлеещ се стол пред камината.

— Горещ бульон — каза Терез и грабна големия черпак. Ръцете и трепереха, напрегнатото лице издаваше колко е потресена.

Арабела разбра, че всички тези хора бяха помагали на Джак да спасява невинни хора и да ги извежда от Франция. Те знаеха за напразния му опит да спаси сестра си, сега бяха научили и за катастрофалната заблуда, довела до тази трагедия. И бяха отчаяни като него. Без да каже дума, тя отиде до печката и взе черпака от ръцете на Терез. Жената я погледна учудено, но не се възпротиви.

Арабела напълни купичка със супа и я отнесе до камината. Коленичи до Шарлот и потопи лъжицата.

— Нека аз да я нахраня — помоли Джак. Без да каже дума, Арабела му подаде лъжицата и купичката и отстъпи назад.

Шарлот направи смел опит да се нахрани, но успя да преглътне само няколко лъжички и бе връхлетяна от нов пристъп на кашлица. Арабела знаеше какво се очаква и бързо пъхна в ръката й салфетка. Мъчителната кашлица продължи дълго. Накрая страдащата се отпусна изтощено назад и на устните й изби кървава пяна. Арабела изтри устата й и взе салфетката, за да изпере следите от кръв в каменната мивка. После безмълвно избърса запотеното й чело.

Шарлот й благодари с лека усмивка и стисна ръката й.

— Много бих искала… — пошепна тя, но не намери сили да продължи.

— Какво искаш, Шарлот? — Джак коленичи от другата й страна. — За какво копнее сърцето ти, мила?

Клепачите й затрепкаха.

— Баня — отговори просто.

Внезапно всички се наелектризираха и напрежението се разтвори във въздуха. Можеха да направят нещо за Шарлот, което да й донесе истинско облекчение. Напълниха няколко ведра с вода и ги окачиха над огъня, натрупаха още дърва в камината. Донесоха медна вана и цял наръч кърпи. Арабела донесе от чантата си парче сапун, което беше предвидила специално за Шарлот, и собствената си мека батистена нощница.

Шарлот отново протегна ръка към нея и Арабела застана до стола й.

— Ще ми помогнеш ли, Арабела… сестричке?

Арабела пламна от радост. Кимна и помилва измършавялата ръка.

— Всичко, което мога да направя. Кажи ми какво искаш и ще го изпълня.

Джак, който стоеше от другата страна на сестра си, чу думите й и се преизпълни с гордост и любов към жена си. Но накрая в сърцето му остана само дълбока тъга. Тази покълваща връзка щеше да свърши, преди да е започнала.

Щом ваната се напълни, в кухнята останаха само двете жени. Шарлот стана и се подпря тежко на масата, докато одеялата падаха от раменете й.

— Толкова съм мръсна — прошепна тя, докато Арабела й помагаше да се съблече. — Дрехите ми са пълни с въшки. Не ги пипай, моля те.

— Нищо няма да ми стане — възрази Арабела. — Ще ги разрежа, така е по-просто. — Грабна ножицата и разряза дрипите на Шарлот, без да показва ужаса си от въшките, които пъплеха навсякъде. Хвърли дрехите в огъня и проследи доволно как гадинките започнаха да се пукат в пламъците.

— Проклети въшки — промърмори тя. Тънкото тяло на Шарлот беше цялото на червени следи от ухапванията им. Косата й сигурно също беше пълна с въшки. Арабела й помогна да влезе в медната вана и коленичи до нея със сапун и кърпа в ръка. Шарлот ги взе от ръцете й.

— Сама ще се измия — каза тя. Гласът й бе малко укрепнал. — Но ще те помоля да ми измиеш косата… Терез сигурно има катранен сапун.

— Ще я попитам. — Това беше единственото ефективно средство срещу широко разпространените главови въшки. Терез направи съжалителна гримаса и донесе от пералнята купичка с мекия сапун. После продължи да бели картофи, за да намери занимание на ръцете си, докато Шарлот се изкъпе.

Арабела се хвана мълчаливо за работа. Натри косата на Шарлот с кашавата маса и ги разреса с дървен гребен. Косата й не беше мита и подрязвана почти година. Арестуването й беше станало така внезапно, че не бе взела със себе си дори гребен, а по време на затворничеството си твърде рядко беше имала възможност да използва тази проста тоалетна принадлежност.

— Най-добре е да отрежа косата ти — каза Арабела и подсмръкна шумно. Струваше й огромно напрежение да разреши сплъстените коси.

— Направи го — отговори спокойно Шарлот. — Отрежи я до корен, ако трябва.

— Жалко, че мосю Кристоф не е тук — въздъхна Арабела. — Щеше да ти направи модерна къса прическа. Даже Беки щеше да се справи по-добре от мен.

— Просто я отрежи.

Арабела примирено вдигна рамене и изпълни нареждането. Режеше и режеше и сплъстените коси падаха на пода. Наведе се да ги вдигне и ги хвърли в огъня. Колкото и да се стараеше да направи нещо като фризура, подхождаща на фината глава на Шарлот и да оформи извивка около ушите, накрая трябваше да я установи, че не е постигнала зашеметяващ успех.

Шарлот обаче се зарадва истински. Зарови пръсти в късата си коса и въздъхна облекчено. Завъртя глава насам-натам, сякаш беше освободена от тежка верига.

— Чувствам се великолепно… толкова свободна. Благодаря ти, Арабела. Джак никога не би направил това за мен.

— Права си — призна Арабела и се запита как ще реагира Джак, като види остриганата глава на сестра си. — Не вярвам, че ще оцени усилията ми.

Шарлот избухна в тих смях.

— Да си приказва колкото ще. Това изобщо не го засяга, сестричке.

— Готова ли си да станеш? — попита Арабела.

— Да, трябва да побързам, преди отново да съм се изцапала в тази отвратителна вода. Подай ми ръка, моля.

Арабела помогна на Шарлот да стане.

— Има още гореща юда… съвсем чиста. Ако останеш така една минута, ще те облея. — Тя се надигна на пръсти и изля кана топла вода върху главата на зълва си, която потрепери от удоволствие. Вече изглеждаше много по-силна. Пълна противоположност на библейския Самсон, който с косата си загубил огромната си сила, каза си развеселено Арабела, докато помагаше на Шарлот да се изсуши. Облече й нощницата и доволно я приглади.

— Ако знаеш колко дълго съм си мечтала за това — въздъхна Шарлот и се олюля леко. — Отново да съм чиста. Мръсотията е по-лоша от жаждата, глада и мрака. — По крехкото й тяло отново премина тръпка.

— Мога да си представя — отговори искрено Арабела. Взе ръката на Шарлот и й помогна да се настани удобно на стола. — Искаш ли още малко бульон? Или малко вино?

— Би било неблагодарно да откажа — отговори с уморена усмивка Шарлот. — Ще опитам и от двете, за да ти доставя радост.

— Мога ли вече да отворя вратата?

— Нека Джак изнесе ваната — помоли Шарлот. — Ще ми бъде неловко, ако някой друг…

Но Арабела беше вече до вратата и говореше с Джак, който влезе забързано и зяпна изумено.

— Какво, по дяволите… — За първи път от много дни насам говореше както преди. — Какво си направила, Арабела? — обърна се гневно към жена си.

— Аз я помолих — обясни Шарлот и в гласа й звънна смях.

— По-точно ми заповяда — подкрепи я Арабела. — Джак, трябва веднага да изнесеш коритото.

Не бяха нужни повече обяснения. Той се натовари с ваната, бутна вратата с лакът и изля последните остатъци от затворничеството на сестра си в градината. Когато се върна, в кухнята отново цареше весело оживление. Шарлот ядеше бульон и сама държеше лъжицата. Глътка вино беше порозовила бузите й. Джак веднага се изпълни с надежда. Дива, ирационална, невъзможна надежда. Ала като видя хлътналите очи и тънката сива кожа, разбра, че е напразно.

Арабела сложи ръка на рамото му. Златнокафявите очи бяха изпълнени с любов и съчувствие.

— Вземи, каквото можеш, любов моя. Радвай се, че сестра ти си е у дома.

Той обгърна раменете й и я целуна по главата. После се настани до сестра си и не мръдна оттам. Бдеше над съня й, говореше й тихо, когато се стряскаше, бършеше устните й след пристъпите на кашлица.

Арабела лежеше будна на сламеника на тавана и се вслушваше в ужасната кашлица. С Шарлот пътуването до Кале щеше да трае много по-дълго от предишното. Тя се опасяваше, че болната няма да оцелее. Опита се да предложи на Джак да останат в Париж, докато сестра му укрепне, но той я отряза. Не искаше да се забави нито миг. Веднъж бе претърпял провал в опита си да изведе Шарлот от Париж и не искаше да рискува провалът да се повтори. Ами ако тайната полиция размисли… всичко можеше да се случи. Ако претърсят къщата на Рю дьо Биевр…

Арабела не възрази. Нямаше смисъл. Джак се разкъсваше от болка и чувство за вина. Спасяването на сестра му се беше превърнало в мания. Накрая заспа. Сънят й беше неспокоен. Преследваха я образи на жени с трескави очи, вегетиращи в мръсна, миришеща на гнило тъмница. Събуди се преди разсъмване, окъпана в пот и измъчвана от гадене. Някой я разтърсваше по рамото.

— Тръгваме — проговори предупредително Джак. — След пет минути. Марсел ще ни вземе с каручката. Облечи дрехите, които носеше в затвора.

Арабела с мъка отвори очи. Мъжът й вече беше облякъл дрипавия костюм. Тя седна и се опита да забрави кошмарната нощ.

— Ами Шарлот? Какво ще облече? Донесла съм някои неща за нея.

— Терез вече се погрижи. Ти си донесла изискани неща, а не бива да привличаме излишно внимание. Хайде, побързай. — Грабна багажа й и изчезна надолу по стълбичката.

Арабела не успя дори да среши косата си, защото Джак бе взел всичките й неща. Навлече дрипавите одежди, които бе носила при посещението си в затвора, и приглади косата си с пръсти, после я напъха под бонето. Беше гладна. Стомахът й искаше нещо топло. Слезе с мъка по стълбичката и видя, че кухнята е пълна с хора. Джак стоеше до масата и пиеше кафе. В другата му ръка имаше парче хляб със сирене.

— Яж — заповяда той и посочи масата.

Шарлот седеше до огъня, увита в палто, и се усмихна на Арабела, която си взе парче хляб и малко студено месо и отиде при нея.

— Как се чувстваш днес?

— Малко по-силна — отговори Шарлот. — Терез ме нахрани с овесена каша. — Тя се засмя и веднага задиша накъсано от напрежение.

— Нося лауданум — каза й тихо Арабела. — Може би ще ти помогне да поспиш по време на пътуването.

Шарлот поклати глава.

— Само ако ми стане много зле, мила моя. Искам да остана в съзнание колкото може по-дълго. Толкова отдавна не съм виждала света навън, че не искам да пропусна нищо.

Арабела кимна. Джак глътна последното късче хляб и й махна с ръка.

— Тръгваме — обяви той тихо, наведе се и вдигна Шарлот на ръце. — Марсел е готов с колата. Градските порти отварят след половин час и искам да мина пръв.

Терез и другите жени бяха натрупали в каручката одеяла и възглавници и Шарлот обяви, че се чувства много удобно в гнезденцето си. Джак я уви в топло одеяло и я огледа загрижено.

— Съжалявам, но сега ще те раздрусаме.

— Глупости — отговори спокойно тя. — Не се притеснявай за мен, Джак. Сега най-важното е да се махнем от този град.

— Аз ще седна при Шарлот — каза Арабела и се покатери в каручката. — Ти ще караш с Марсел.

Джак скочи на капрата и изплющя с камшика. Колата затрополи по все още тъмните и пусти улици към портата Сен Дени. По небето вече личаха първите ивици светлина. Когато стигнаха до портата, собствениците на магазини вече отваряха прозорците и вратите. Пред портата чакаше малка опашка коли, желаещи да напуснат града. Повечето бяха селяни, продали продукцията си предишния ден и неуспели да си тръгнат преди затварянето на вратите.

Каручката на Марсел привлече само бегли погледи, когато напусна града в потока от коли. Арабела видя как Джак въздъхна облекчено, когато излязоха на пътя за Кале. Раменете му се отпуснаха и няколко пъти тръсна глава, за да облекчи схванатия си врат.

Шарлот се усмихна и пое дълбоко въздух, когато изгряващото слънце стигна до лицето й. С напредването на деня обаче усмивката й ставаше все по-рядка. Каручката се тресеше, пропадаше в дупки и това я изтощаваше ужасно. Накрая Арабела я прегърна и се опита да я предпази от друсането. Самата тя не се чувстваше добре. Люлеенето й причиняваше гадене, друсането предизвикваше болки в кръста, но тя стискаше зъби и съсредоточаваше цялото си внимание върху Шарлот.

Джак не искаше да спират никъде, където можеха да обърнат внимание на малката група. Нощуваха в една плевня. Марсел отиде в съседното село и се върна с хляб, месо, вино и плодове. Шарлот се опита да хапне нещо, но беше твърде изтощена и падна в сеното, което щеше да й послужи като постеля.

Арабела й предложи лауданум и този път получи съгласието й.

— И ти вземи малко — пошепна Шарлот. — Изглеждаше уморена не по-малко от мен.

— Миналата нощ почти не спах — призна Арабела — но сега сигурно ще заспя веднага. — Тя се отпусна върху сламата до Джак, увита в наметката си. Той я държа през цялото нощ, но тя усещаше, че не я възприема истински. Беше й мъчно, че близостта й не го утешава, но се примири. Грижата за сестра му заемаше цялото му внимание и нямаше време за нищо друго. Тя бе живяла достатъчно дълго с него, за да знае, че когато е така вглъбен в себе си, не може да се приближи до него. Можеше само да се надява, че когато Шарлот напусне Франция и вече няма опасност за свободата й, той ще се обърне отново към жена си. Не си позволяваше да помисли какво въздействие ще му окаже смъртта на сестра му, макар да знаеше, че краят е близко.

Когато на следващия ден пристигнаха в Кале, Шарлот беше толкова слаба, че едва вдигаше глава. Арабела бе цялата схваната. Всяко мускулче и всяка става я боляха, сякаш беше лежала на масата за мъчения. Не й беше нужна особена фантазия, за да си представи как се чувства бедната Шарлот. Тя нямаше плът по костите си, която да я предпази от ужасното друсане, а честите пристъпи на кашлица бързо изцеждаха малкото останала й сила.

Слава богу, корабчето на Том Пери ги чакаше на кея. Стълбичката беше спусната, моряци тичаха от борда към кея и обратно, мъкнеха вързопи с поща, бъчви с вино и коняк, сандъци и кутии със стоки, предназначени за Англия.

Джак скочи от каруцата и се втурна към кея, където Том наблюдаваше товаренето на стоката. Арабела скочи след него, протегна се няколко пъти, разтвори ръце, раздвижи раменете си и вдъхна дълбоко свежия морски въздух.

— Мирише толкова приятно — пошепна немощно Шарлот. — О, боже… чайките. Не вярвах, че ще ги чуя пак. — Надигна се с мъка, хвана се за страничните дъски на каручката и вдигна лице към слънцето и морския бриз. — Стига ми толкова — продължи още по-тихо и стисна до болка ръката на Арабела. — Достатъчно ми е. Никога не бях помисляла, че ще преживея още веднъж всичко това. — Усмихна се на зълва си и рече: — Не се притеснявай, ако Джак се затвори в себе си. Такъв е още от детските си години. В душата му има тъмни ъгълчета.

— Забелязах го. Имам намерение през следващите години да проведа основна чистка.

Шарлот се засмя тихо.

— Пожелавам ти много щастие, мила.