Брачно предложение

7

Едва влязъл през страничния вход, Джак бе посрещнат от Франклин, чието лице изразяваше загриженост.

— Имаме гости, ваша светлост. Лорд и лейди Олсъп. Опитах се да обясня, че не сте си вкъщи, но милейди… — Той разпери безпомощно ръце.

— … не ви позволи да я отпратите — довърши изречението херцогът. — Вече знам от лейди Арабела. — Удостои иконома с бегла усмивка и добави: — Щом лейди Арабела се преоблече, ще поздравим гостите заедно. Междувременно можете да им занесете освежителни напитки и да съобщите, че сме пристигнали преди малко и ще се явим след двайсетина минути.

— Разбира се, ваша светлост. — Видимо облекчен, Франклин се отдалечи с много по-сигурна крачка, за да изпълни поръчението.

Джак отиде в библиотеката, наля си мадейра от гарафата на масичката и зачака Арабела. Както бе обещала, тя се появи след четвърт час.

Той я огледа изпитателно от горе до долу. Тя бе облякла ябълково зелената утринна рокля, косата й бе скрита под дантелено боне.

— Е, ваша светлост, приличен ли е видът ми? — попита тя след ироничен реверанс.

— Горе-долу. Много бих искал да се погрижа за гардероба ви. В тази пустиня сте олицетворение на пропилените шансове.

— Какво означава това? — попита несигурно тя. Не знаеше дали да тълкува думите му като обида или като скрит комплимент.

— Означава, мила моя, че ако се облечете както трябва, и фризирате косите си при истински фризьор, всички ще се обръщат подире ви. — Той остави чашата си. — Може би звучи странно, но много искам да преживея този миг. Е, хайде, да се изправим срещу дракона.

Отвори вратата и я пропусна да мине първа.

Защо ми говори така, питаше се Арабела, докато вървеше пред него към салона, Франклин ги очакваше пред двукрилата врата и като видя господарката си, отвори тържествено.

— Благодаря, Франклин — усмихна се Арабела, влезе в салона и направи почтителен реверанс. — Лейди Олсъп, милорд, каква приятна изненада. Много мило от ваша страна да ни дойдете на гости.

Лейди Олсъп се надигна от мекото кресло и притисна едната си ръка към гърдите. Двойната й брадичка затрепери, тя се залюля леко на високите си токове. Препарираният гълъб, възседнал изкусно направената и обсипана с пудра фризура, се разтрепери на трона си.

— Значи е вярно — изрече тя с дълбоко възмущение. — Не можах да повярвам на ушите си, лейди Арабела. В отсъствие на брат си сте приели в къщата си мъж.

— Виждам, че новините се разпространяват бързо — отговори Арабела с принудена усмивка. — Но вие вероятно не знаете, мадам, че моят брат… че лорд Дънстън си отиде от този свят. — Тя посочи спокойно чакащия до нея Джак. — Позволете да ви представя негова светлост дук Сен Жюл, наследник на брат ми.

Дамата нямаше как да не е чула кой стои пред нея, но не реагира на представянето.

— Мъртъв! — извика потресено. — Граф Дънстън е починал? Как е възможно? — Обърна се към мъжа си и повтори още по-високо: — Олсъп, как е възможно? Как е станало така, че ти не знаеш нищо?

Джак преспокойно си взе щипка емфие, без да сваля поглед от гостенката. Виконтът отчаяно се стараеше да намери отговор на въпроса на съпругата си.

— Кой е този мъж? — Лавиния размаха ветрилото си в посока към херцога. — Какво прави тук?

— Простете, мислех, че вече съм го представила. — Гласът на Арабела звучеше абсолютно равнодушно. — Позволете да ви представя още веднъж наследника на моя брат, новия собственик на Лейси Корт. — Очите й блеснаха за миг — по лицето на Лавиния пролича уплаха, даже шок. Арабела повтори високо и ясно: — Негова светлост херцог Сен Жюл.

В салона се възцари потиснато мълчание. Джак прибра табакерата си в джоба и направи лек поклон.

— Ваша светлост… — промърмори лейди Олсъп. Рядко беше общувала с херцози. — Дук Сен Жюл… — Неволно вдигна ръка да попипа гълъба в косата си, сякаш искаше да се увери, че си е на мястото.

— Същият, мадам. — Джак направи нов поклон.

— Ами… много се радвам… Ваша светлост. Каква чест! Олсъп, веднага се поклони на херцога. — Тя направи реверанс и махна заповеднически в посока на нещастния си съпруг.

Лорд Олсъп се поклони послушно, притискайки шапката до гърдите си.

— Ваша светлост.

Джак кимна едва-едва. Сивите очи гледаха студено от равнодушното лице.

Лейди Олсъп размаха ветрилото си.

— Нямах представа, че негова светлост е роднина с граф Дънстън. При тези обстоятелства, разбира се, няма нищо нередно лейди Арабела да живее в дома на своя роднина. Нали, Олсъп? — И направи заповеднически жест в посока към съпруга си.

— Ами да, при тези обстоятелства — промърмори виконтът и за нещастие добави: — Нямах представа, че между двете семейства има роднински връзки.

Жена му изгледа остро Арабела.

— Негова светлост има роднинска връзка с вас, нали, лейди Арабела?

— Абсолютно никаква — отговори преспокойно Джак.

Моралното възмущение на Лавиния се събуди отново.

— Тогава… как стана така, че сте негов наследник?

— Това засяга ли ви по някакъв начин, мадам? — попита Джак с едва забележима, но ледена усмивка.

Лейди Олсъп се изчерви, като червенината я заля откъм тила и се разпространи по дебело намазаните с руж и напудрени бузи — сигурен знак, че възмущението й е достигнало върха.

— Разбира се, че ме засяга. На карта е заложено доброто име на нашата малка общност. Една от нашите съседки е обезчестена, името й е погазено… все едно дали сте херцог или не — заключи тя с твърд глас.

— Мили боже, мадам, възможно ли е за двайсет и четири часа да съм предизвикал такова опустошение? — попита с искрено учудване Джак. — Наистина ли случаят е такъв, лейди Арабела?

Устните на младата дама затрепериха, но тя се овладя, макар и с мъка. Опита се да примири двете страни:

— Лейди Олсъп, моят брат направи херцога свой наследник и ме повери на неговите грижи и закрила. В момента дук Сен Жюл заема в този дом мястото на орат ми.

— Не виждам къде е разликата — заяви все така твърдо дамата. — Освен ако не е скрил тук някъде жена си. Такъв ли е случаят, сър? — Тя заплаши Джак с показалец.

Арабела изпита още по-силно съчувствие към дамата, която не знаеше с кого се захваща, и каза бързо:

— Мадам… лейди Олсъп, моля ви… не е нужно да се държите така. Личните дела на негова светлост засягат само него… а моите — мен.

— Вие нямате представа, мила моя, колко ще пострада доброто ви име. — Гласът на Лавиния зазвуча пискливо. — Няма да допусна да останете в тази къща. Олсъп, заповядай да приготвят колата ни. Лейди Арабела идва с нас.

Виконтът погледна безпомощно Арабела и тя поклати глава. Нещастният човечец намести перуката си, покашля се в шепа и напразно се опита да каже нещо. Джак се обърна и си наля чаша мадейра от гарафата на масичката. После безмълвно я предложи на лорд Олсъп, който с благодарност му протегна чашата си за доливане.

— Олсъп! — извика възмутено жена му. — Не бива да пиеш с този човек. Какво ме е грижа, че е херцог? Кажи веднага на лейди Арабела да вземе нещата си. Тя идва с нас.

Джак вдигна чашата към устните си. Виконтът се опита да обясни:

— Миля моя, това е изключено. Въпросът не ни засяга… Лейди Арабела не принадлежи към нашето семейство. Наистина не мога да й заповядвам.

— Вашият съпруг има право, лейди Олсъп — подкрепи го Джак. — Вашата загриженост за доброто име и морала на лейди Арабела е похвална, но аз вярвам, че тя е напълно в състояние да се погрижи и за двете. Но да изразявате загриженост за моето добро име и моя морал — това е недопустимо… и не особено умно.

Лавиния примигна стреснато — явно беше видяла заплахата в сивите очи. Не беше първата, загубила ума и дума под сивия поглед. За момента устата й бе затворена. Когато се овладя, се завъртя към Арабела и кринолинът й за малко не събори една позлатена масичка.

— Ще съжалявате затова, лейди Арабела. — Това беше всичко, което можа да каже. — Да вървим, Олсъп. Дойдох тук с най-добри намерения, а получих само присмех. — Ново завъртане на кринолина, поредното разтреперване на високата фризура, на което гълъбът реагира с усърдно кимане, и дамата се изнесе. Съпругът й погледна безпомощно херцога и Арабела, изпразни чашата си, направи дълбок поклон и промърмори няколко извинителни думи, след което последва съпругата си.

Арабела се хвърли на дивана и се разтресе от смях.

— Мег ще умре от мъка, че е пропуснала това малко представление.

Джак се засмя и отпи от мадейрата си.

— Е, сложихме ли край на клюките?

— Разбира се, че не — отговори тя и попи очи с кърпичката си. — Наистина ще съжалявам, че се подиграхме с нея. Злобата на Лавиния не знае граници. Това не бяха празни заплахи. Скоро цялото графство ще узнае, че аз съм „лекомислена девойка“, която живее в грях. Обзалагам се, че обществото ще ме изключи.

— Барат ще им каже истината.

— Съмнявам се, че в този случай протестите на сър Марк ще дадат някакъв резултат. Но съм уверена, че приятелите ми няма да ме изоставят. А за другите не ме е грижа.

— Кои са приятелите ви? — Джак я наблюдаваше внимателно.

— Мег и Баретови, разбира се, освен това Дейвид Кайл и жена му. Дейвид е нашият енорийски свещеник, най-младият син на граф Дънлеви, истинско съкровище. Толкова е добър, че сигурно не мисли лошо дори за Луцифер. А Мери е прекрасен човек. Двамата са толкова мили, че редом с тях често се чувствам като жалък червей.

Арабела се изправи рязко. Следващият посетител със сигурност щеше да е Дейвид. Лавиния щеше да излее възмущението си първо пред местния духовник. Запъти се към вратата и съобщи през рамо:

— Отивам в оранжерията. Имам много работа.

— В пет ви очаквам в трапезарията. Нали не сте забравили споразумението ни?

— Както желаете — отговори равнодушно тя и затвори вратата.

Арабела прекара целия следобед в оранжерията и когато свърши, беше мръсна и уморена, по челото й течаха вадички пот, тънката рокля бе залепнала на гърба й. Както винаги, работата с орхидеите проясни ума й, защото докато пресаждаше, подреждаше, режеше и връзваше, мислите й вървяха по свои пътища. Щом свърши с орхидеите, излезе в градината да подреже розите и да оплеви алпинеума. Докато пълзеше между камъните, вдишваше дълбоко тежката миризма на хумус и ръцете й се ровеха в пръстта, тя си зададе въпроса, който я дебнеше то сутринта: Наистина ли бракът с Джак Фортескю беше по-лош от алтернативата?

Двете с Мег често бяха разменяли мисли за брачната институция. И двете бяха на мнение, че бракът е измислен, за да потиска жената и че това положение няма да се промени скоро. Или поне не докато законите се правеха от мъже. Малко жени имаха късмета да уредят брака си в своя полза. Имаше жени, които си вземаха любовници, отваряха литературни и политически салони, ставаха известни меценатки, оказваха влияние върху властимащите. След като Уелският принц беше приятел на Джак, ако станеше херцогиня, тя неизбежно щеше да се запознае с него и да го посреща като домакиня в къщата си. Защо да не станат приятели? Защо да не се вслушва в съветите й? Тя ще се научи да ги формулира така, че да му се понравят.

Тя беше на двайсет и осем години, девица, всички я смятаха за стара мома. Сама по себе си тази съдба не беше лоша… само че старите моми не бяха независими.

Арабела се отпусна на топлата земя и ножицата падна от ръцете й. Корнуол, къщичка в имението на роднините й, зеленчукова градина, снизходителни хора… как си го представяше? Подобно бъдеще не беше розово. Щеше да бъде напълно зависима. Бедна роднина, разчитаща на добротата и милостта на хора, които почти не познаваше. Не е ли по-добре да поеме по път, който поне й обещаваше интересни преживявания?

Джак Фортескю, дяволите да го вземат, знаеше много добре, че тя няма друг избор, освен да приеме предложението му. Това я вбесяваше, но още повече я вбесяваше фактът, че не знаеше защо той се стреми към тази връзка. Беше унищожил брат й и някак си не й изглеждаше логично да иска да спаси сестрата. Нито за секунда не беше повярвала, че предложението е замислено като компенсация. Той имаше други причини да се обвърже с нея и докато не ги знаеше, тя беше в неизгодно положение.

Разбира се, че ще получи обезщетение. В най-различна форма… Борис зарови муцуна в скута й и тя нежно подръпна ушите му. Този живот си беше неин и тя не искаше да го изгуби. Кучетата, градината, къщата, всички малки удобства и притежания, които никога преди не беше поставяла под въпрос.

После идваше възможността да разшири хоризонта си в области, за които инстинктивно знаеше, че ще я развълнуват. Бракът с Джак Фортескю беше цената, която трябваше да плати. Колко висока беше тази цена в действителност?

Арабела посегна към мотичката и енергично изрови няколко плевела, които бяха убягнали от вниманието й. Изпита злобно задоволство, когато изтръгна бурените с корените и ги хвърли в кофата, която носеше.

Символично захвърляне на миналото? Арабела сърдито поклати глава. Все още не беше взела решение. Вдигна лице към слънцето и се наслади на топлината, която се плъзна по клепачите й и слезе към устните и брадичката.

Страст. И това й бе предложил.

О, не. Тя разпери ръце, сякаш искаше да отблъсне от себе си тази мисъл. Не сега. Не точно сега, макар да бе запомнила думите на Мег за безутешността на добродетелния живот. Дали перспективата да опознае страстта си струваше да обмисли предложението на Джак Фортескю?

Тя отпусна напрегнатите си рамене и издиша дълбоко. Кучетата бяха полегнали до нея и дишаха тежко. Късният следобед беше непоносимо горещ, Фредерик бе загубил богатството и живота си по вина на Джак Фортескю. Сигурно и душата си. Защо, за бога, защо? Херцогът със сигурност нямаше намерение да вземе живота й. Нито богатството и, защото нямаше такова.

Душата й обаче беше съвсем друга работа.

Арабела извика сърдито и дръпна ръка от бодила, който бе понечила да изтръгне. Знаеше, че трябва да бъде предпазлива с бодливите растения. Клекна на пети и погледна капчицата кръв на пръста си. Да, душата й беше застрашена. Имаше чувството, че ако не е постоянно нащрек, Джак Фортескю ще я погълне цялата.

Тя изсмука кръвта от пръста си, прибра инструментите в кофата и се надигна. Косата бе полепнала по челото й и тя сърдито я приглади назад. Бе помолила Беки да приготви ваната. Сигурно беше малко преди четири. Дано да успее до вечерята в пет.

Даде знак на кучетата и се запъти към къщата. Изпитваше облекчение. Вероятно скоро щеше да вземе решение. Точно тогава си спомни жалкия сезон, който беше прекарала в Лондон, и помръкна. Наистина ли си въобразяваше, че ще стане част от високомерния, изпълнен с презрение свят, съставен от красиви жени и мъже?

Но нима имаше нещо по-лошо от това да прекара остатъка от живота си като зависима от милостинята на далечните си роднини?

Кое беше най-доброто решение? Арабела притисна слепоочията си, макар че ръцете й бяха мръсни. Имаше чувството, че главата й ще се пръсне.

Беки я чакаше в спалнята й с вана, пълна с гореща, ухаеща на лавандула вода. Бе приготвила всичко необходимо.

— Би било хубаво да облечете роклята от розова дамаска, милейди — предложи тя, защото вече бе изгладила роклята и я бе разпростряла на леглото. — Негова светлост винаги изглежда много елегантен.

— Да, права си — съгласи се неохотно Арабела, докато се оглеждаше в огледалото.

— Ще сложите ли корсет, мадам? А кринолин? — В гласа на Беки звънна надежда.

Корсетът беше необходим, иначе роклята нямаше да стои добре. Но нищо повече. Кринолинът не беше необходим. Спомни си забележката на херцога, че много би искал да подбере гардероба й, и се ядоса. Няма да допусна да се държи като благодетел, реши тя. Сегашният й гардероб може би беше излязъл от мода и изглеждаше селски, но той отговаряше на стила й. Защо беше подчертал, че ще й избере необичайни дрехи? Тази дума не беше ли малко обидна?

— Само корсет — отговори решително Арабела.

Беки изглеждаше разочарована и господарката й обясни примирително:

— Дори за корсет е много горещо, Беки. Въпреки това ще го сложа и ще ти позволя да ме срешиш, както ти харесва.

Очите на Беки засвяткаха.

— Пудра, милейди? Веднага ще донеса кутийката.

— Не — отговори натъртено Арабела. — Не, Беки, всичко ти е позволено, само не пудра. — Тя си припомни чудовищната фризура на Лавиния Олсъп и потрепери. — Достатъчно е, че има лимонов сок. С него косата ми ще блести. Ти си много сръчна и знам, че ще се справиш.

Докато помагаше на господарката си да свали замърсените от работата в оранжерията дрехи, Беки бъбреше безгрижно:

— О, да, милейди. Вие имате прекрасна коса. За мен е радост да ви фризирам.

Арабела влезе в медната вана и се отпусна с доволна въздишка. Вдигна колене и положи глава върху ръба, за да даде възможност на Беки да измие косата й.

— Би ли ти харесало да живееш в Лондон, Беки? Беки спря да я мие.

— Мили боже, милейди… в такъв голям град… май не бих отишла там.

— Би ли дошла с мен, ако реша да отида там? — попита небрежно Арабела. Беки беше едва на шестнадесет години и май още нямаше обожател.

Ох, не знам… — Беки започна да изплаква кестенявите къдрици. — Наистина ли ще отидете в Лондон, лейди Арабела?

Тъкмо размишлявам над този въпрос. В случай че отида, бих искала да си до мен. Разбира се, само ако няма никой, който сериозно да те задържа тук, Беки. Убедена съм, че не мога да се справям без теб.

— Ох, милейди… ами мама? — попита Беки и изля вода с лимон върху косата на господарката си.

— Ще се връщаме за Коледа и през лятото — обясни Арабела. — В Лондон има прислужници, коняри, все добри възможности… Според мен мисис Фит няма да иска да те лиши от тези възможности. — Май искам да убедя повече себе си, отколкото нея, каза си тя.

— Не знам — повтори Беки, но вече не бе толкова сигурна.

— Помисли си, Беки. — Арабела стана и посегна към голямата кърпа. — След няколко дни ще поговорим пак.

Беше готова няколко минути преди часовникът да удари пет. Беки бе увила косата й на кок на тила. Страничните къдрички бяха намазани с помада и блестяха в наситено шоколадово-кафяво. Кокът беше оплетен с тъмночервени копринени панделки. Корсетът подчертаваше извивката на гърдите й в дълбокото деколте на роклята от розова дамаска, правеше талията й още по-тънка и разкриваше красотата на широката пола.

— Много добре изглеждате, лейди Арабела — извика възхитено Беки. — Ще сложите ли перлите? — И й поднесе кутията за скъпоценности.

Арабела я отвори и извади огърлицата от безупречни бели перли. Баща й, който иначе не й обръщаше внимание, бе избрал най-доброто за единствения си подарък. Когато сложи огърлицата на шията си, перлите поеха розовия оттенък на тежката коприна и засияха с нежен блясък. Твърде много усилия за една най-обикновена вечеря у дома, каза си сухо тя и помоли Беки да я закопчее. Не беше нужно да се конкурира със сътрапезника си. Макар че, ако не го направи, ситуацията й ще стане още по-неизгодна.

Взе рисуваното китайско ветрило, приготвено от Беки, сложи дантелена кърпичка в деколтето, кимна си одобрително в огледалото и слезе на партера.

Джак, който чакаше на вратата към трапезарията, чу шума от стъпките й по стълбите и прекоси залата, за да я посрещне на стълбата. Застана пред нея и се поклони със замах. Сивите му очи засвяткаха. Бързо обходи с поглед променената й фигура и спря върху белоснежната гръд в деколтето.

— Добър вечер, мадам. Моите комплименти.

Арабела го погледна подозрително, но не откри нищо неприлично в изражението му, нито намек за подигравка в церемониалния поздрав. Затова реши да следва примера му.

— Добър вечер, ваша светлост — отговори с грациозен реверанс.

Херцогът бе облякъл копринен жакет на светли и тъмни зелени ивици, с висока яка и сребърни копчета. На шията му светеше колосано снежнобяло шалче. Изглеждаше невероятно елегантен. Косата му, както винаги ненапудрена, бе хваната на тила. Когато се изправи, Арабела не можа да не забележи, че отвореният жакет подчертаваше силната извивка на бедрата под опънатия тъмнозелен панталон, закопчан под коленете. Днес не носеше рапира.

— Да седнем на масата. — Той й предложи ръката си. Франклин бе наредил дългата трапеза празнично — както винаги, когато семейството се хранеше заедно. В двата края на излъсканата махагонова повърхност бяха сложени два прибора. На равни разстояния се издигаха четириръки сребърни свещници със запалени свещи. Икономът, облечен в най-добрата си ливрея, чакаше готов да намести стола на Арабела. Един слуга чакаше зад стола на херцога начело на трапезата.

Арабела промърмори някаква благодарност, седна, и отвори салфетката си. Погледна през масата и в очите й светна злобно удовлетворение. Разбираше, че херцогът няма да хареса това подреждане. Той предпочиташе интимна вечеря, а така все едно вечеряше сам. Сен Жюл продължаваше да стои прав, без да поглежда слугата зад себе си.

— Не — заяви изведнъж. — Няма да стане така. — Мина по дължината на масата и застана до Арабела. — Сложете моите прибори тук, Франклин — нареди и зае място вдясно от Арабела. — Нямам намерение да крещя по цялата дължина на масата.

Франклин погледна безпомощно Арабела и тя каза:

— Както желае негова светлост, Франклин.

— Милейди, лорд Дънстън, вашият баща, винаги настояваше…

— Това вече няма значение, Франклин — напомни му Джак — ненужно, прецени Арабела и в гърдите й лумна недоволство.

— Да, разбира се, ваша светлост — отговори сковано икономът и даде знак на прислужника да донесе приборите.

— Сами ще се обслужваме — добави Джак, вече с по-дружелюбен тон.

Объркването на Франклин нарасна, но той само се поклони и постави на масата между двата прибора сребърен супник. Вдигна капака и отново се поклони, преди да се оттегли достойно и да притвори вратата зад себе си.

— О, боже — пошепна Арабела. — Бедният Франклин с ясно изразеното му чувство за приличие и морал. Баща ми винаги настояваше на масата да се спазва строг церемониал.

— А брат ви? — попита Джак и вдигна вежди.

— Той беше различен — отвърна кратко тя. — Франклин помни старото време.

— Е, да се надяваме, че всички ще свикнат с новия ред — рече безгрижно Джак и напълни чинията й със супа. — Мм, колко хубаво ухае!

Арабела си спести забележката, макар да не й стана приятно от това безчувствено пренебрежение към мнението на стария служител. Предполагаше, че като бе настоял на привичния ритуал, Франклин се опитваше да убеди сам себе си, че няма нищо лошо лейди Арабела да вечеря насаме с един непознат. Ако бе успяла да се оттегли в своите помещения, персоналът щеше да има чувството, че изискванията на приличието се спазват… поне до известна степен. А сега… след тазсутрешното посещение на Лавиния клюката щеше да се разнесе в цялото графство.

Докато размишляваше така, Арабела се взираше със смръщено чело в чашата с вино.

— Какво не е наред с виното ви? — попита Джак, като видя, че тя не вдига поглед.

— Всичко е наред — отговори с лека принуда тя. — Виното е великолепно. — Посегна към лъжицата и помоли: — Моля да ми обясните основната разлика между вигите и торите.

Джак изпълни молбата й, макар че би предпочел да се посвети на други теми.

— По принцип торите са партията на краля и се застъпват за абсолютна власт на монархията и парламента. Докато вигите защитават по-скоро правата на народа. — Разчупи едно хлебче и го натъпка в устата си.

Арабела смръщи чело.

— Това означава ли, че вигите симпатизират на революцията във Франция? Тази революция бе насочена срещу тиранията на монархията, духовенството и аристокрацията. Не казахте ли, че сте от вигите? Какво ви е мнението за революцията? — В погледа й блестеше неподправен интерес.

Мина доста време, докато Джак отговори на този интелигентен въпрос. Не искаше тя да узнае какво е изстрадал в хаоса на революцията, затова му трябваха няколко минути, докато подреди чувствата и спомените си.

— Твърде малко виги подкрепят кървавото господство на тълпата, в което се превърна революцията. И никой не одобрява убийството на краля.

Арабела кимна отново, този път много сериозно. Екзекуцията на Луи XVI и Мария Антоанета миналата година бе сложила началото на терора във Франция. В страната цареше анархия и вестниците, които стигаха до нея, разказваха за френски емигранти, които просят по улиците на Лондон.

— Познавате ли някой, който е бил в Париж при пламването на революцията?

Въпросът беше съвсем нормален. Имаше толкова много женитби между френски и английски аристократични семейства, че повечето представители на висшето общество имаха роднини отвъд Ламанша.

— Мисля, че преди няколко месеца Фредерик беше там — продължи замислено тя. — Когато го видях последния път, каза, че имал някаква работа във Франция. — Поклати глава и промърмори замислено: — Не мога да си представя какво би могъл да прави там… освен да играе, естествено. — Сигурно е бягал от кредиторите си, допълни наум тя.

Джак вдигна чашата до устните си.

— Не мога да си представя, че все още има хора, които се осмеляват да преминат Ламанша, за да отидат във Франция. — Отпи голяма глътка и добави: — Но вашият брат, скъпа моя, винаги е бил глупак. — Гласът му звучеше дрезгаво, почти скърцащо, а погледът му беше студен и празен като арктически лед. Изпи виното на един дъх и веднага си наля пак.

Въпреки оранжевия диск на залязващото слънце в салона изведнъж стана хладно.

Какво е направил Фредерик, за да си навлече вечната омраза на Джак Фортескю? Арабела бе готова да попита, но бързо затвори уста. Не беше в състояние да зададе такъв личен въпрос, не и в тази хладна атмосфера. Зае се отново със супата си и се опита да пренебрегне мълчанието, все едно, че беше нещо напълно нормално. Когато свърши, разклати звънчето.

Франклин влезе, следван от слуга, понесъл тежка табла. Мисис Елиът беше приготвила еленов бут с картофи и шаран в магданозен сос. Слугите донесоха още гарнитури — зелен фасул с масло, артишок и купичка с желе от цариградско грозде.

— Мисис Елиът се надява, че е достатъчно, лейди Арабела — каза сковано Франклин. — Ако негова светлост желае птица, можем да му сервираме сварен петел с каперси.

Джак вдигна отбранително ръце.

— Не… не искам нищо повече, Франклин. Моля, предайте благодарностите ми на мисис Елиът. Тази вечер имаме истинско празнично ядене. — Удостои иконома с топла усмивка, но тя падна върху камениста почва.

— Вероятно не е това, на което сте свикнали в Лондон, ваша светлост — отговори Франклин, докато подреждаше празните съдове върху таблата. — Да нарежа ли дивеча, милейди?

— Да, ако обичаш. — Арабела видя, че трябва да поеме инициативата. Знаеше, че херцогът предпочита да продължат вечерята без иконома, но присъствието на трети човек в помещението щеше да ги принуди да изберат неутрална тема за разговор. — С нетърпение чакам времето да се промени — рече бодро. — Досега не сме имали толкова дълга гореща вълна. Мислите ли, че ще има буря, ваша светлост?

Джак я погледна над чашата си. Отчаянието бе изчезнало от очите му. Устата му се изкриви в лека усмивка.

— Не ми се вярва, мадам — отвърна сухо. — Но дъждът ще е полезен за вашата градина.

— Със сигурност — кимна Арабела и се облегна удобно на стола си. Изчака Франклин да постави пред нея чинията с дивеч и продължи: — Моравата е почти изсъхнала.

— Тогава да се надяваме скоро да завали — отговори сериозно Джак и пое чинията си. — Благодаря, Франклин. Вече можете да се оттеглите. Ще се обслужваме сами.

Икономът се поклони и излезе.

— Желаете ли желе от цариградско грозде, ваша светлост? — Арабела посегна към купичката.

— Е, добре, Арабела, сключваме примирие — каза той и пое купичката. — Сигурно вече ви е ясно, че между мен и брат ви нямаше добри чувства. — Насипа желе върху дивеча и продължи: — Не мога да понасям глупците и не го крия. — Погледна я и заключи: — Мисля, че и вие сте като мен, Арабела.

— Да.

— Ще ми кажете ли още нещо… Бяхте ли привързана към брат си? — Тонът му беше спокоен, но ръката, която стискаше лъжицата, остана неподвижна, докато чакаше отговора.

— Не — отвърна тихо тя.

— Имате ли нещо против да оставим нещата дотук?

Арабела кимна неохотно и той разбра, че тази вечер трябва да се задоволят с този половинчат резултат.