Брачно предложение

20

Арабела отиде направо при Мег и набързо й разказа какво се бе случило. Както винаги, приятелката й я изслуша мълчаливо.

— Смятам, че той ще вземе кораб от Дувър до Кале. Това е най-бързият път между Лондон и Париж — заключи Арабела.

— Смятам да взема пощенска карета до Дувър, да се кача на същия кораб до Кале и да го последвам до Париж. Ще изляза пред очите му, когато най-малко очаква.

Мег сбръчка чело.

— Не искам да те обезкуражавам, Бела, но ти познаваш ли този мъж истински?

Арабела обмисли въпроса й.

— Струва ми се, че знам твърде малко за него — призна най-сетне с меланхолична въздишка. — Но трябва да опитам. — Стисна ръцете на приятелката си и попита: — Ти ме разбираш, нали?

— Да, естествено.

Арабела помълча малко, после се изправи с нова решителност.

— Първо ще наема пощенска карета. — Огледа се и попита малко безпомощно: — Знаеш ли как се прави това?

Застанала до прозореца, Мег отговори:

— Попитай Тидмут. Джак тъкмо излиза от къщи. Значи няма да узнае нищо.

Арабела отиде при нея и проследи как мъжът й възседна жребеца си. На седлото беше завързана кожена чанта.

— Той е на кон и ще напредва по-бързо, отколкото аз с пощенската карета — прошепна обезкуражено тя.

— Но той не може да язди седемдесет мили без прекъсване — напомни й Мег. — Трябва да смени коня или поне да му даде почивка. А през нощта трябва да отседне някъде.

— Затова пък пощенската карета може да пътува през цялата нощ и няколко пъти да смени конете. — Арабела изпита облекчение. — Моля те, иди при Тидмут и му поръчай да наеме кола. Ще си помисли, че е за теб, и няма да задава глупави въпроси.

— Сигурна съм, че няма да задава въпроси — засмя се тихо Мег. — Ще се радва, ако изчезна. Никога не бях срещала такъв закостенял тип.

— Непоправим е — кимна Арабела. — Но е абсолютно предан на Джак. Кажи му, че колата ти трябва до един час. Междувременно аз ще си събера багажа.

— Шарлот… сестрата на Джак… — промълви колебливо Мег.

— Помислила съм и за нея. Ще взема две-три рокли, медикаменти, превръзки… в случай че наистина е жива. — Арабела инстинктивно стисна палци. Искаше жената, видяна от Фламан, да е наистина Шарлот. Искаше го повече от всичко на света.

— Запъти се към вратата, но спря. — Нямам представа дали нещата ми ще й станат. Дали изглежда като Джак? Искам да кажа, дали си приличат и извън белия кичур над челото?

Помисли си за Клод Фламан и потрепери. След толкова месеци глад и затвор, след дългия живот при непоносими условия Шарлот сигурно изглеждаше като него. Заля я вълна на отчаяние. Възможно ли беше една крехка жена, никога непознала тъмната страна на живота, да оцелее в този ад?

Какво да направи, за да заличи вината на Фредерик за смъртта на Шарлот? Чувството на безпомощност и безнадеждност заплаши да я надвие.

Мег разпозна слабостта в погледа на приятелката си и попита бързо:

— Искаш ли да дойда с теб, Бела?

Арабела поклати глава. Предложението й вдъхна нови сили.

— Не, Мег, но ти благодаря много. Трябва сама да се справя. Освен това си длъжна да останеш тук, за да отклоняваш любопитните въпроси. Джак и аз изчезваме от Лондон без никакво обяснение — слуховете са неизбежни. Ако си тук, ще можеш да посочваш безобидни претексти. Заминали сме да се погрижим за болен роднина или нещо подобно… но ще изчакаш завръщането ни. Смятам, че няма да останем дълго там. Не е нужно да прекъсваш пребиваването си в Лондон.

Мег кимна сериозно.

— Не се притеснявай, Бела, ще се оправя.

След около час разстроеният Тидмут помогна на херцогинята и камериерката й да се качат в наетата пощенска карета и остана на стълбището с мис Барат и двата неутешими сетера.

Присъствието на Беки беше необходимо, за да придаде на експедицията достоверност и приличие. Момичето нямаше представа къде отиват и защо. Подчиняваше се на кратките нареждания на господарката си и сега седеше мълчаливо в ъгъла на каретата с малка чанта на коленете. Арабела седеше насреща й, взираше се право пред себе си и не даваше никакви обяснения.

Когато мълчанието се проточи, херцогинята се сети, че не бива да се държи така с камериерката си, и каза с усмивка, която трябваше да изглежда успокояваща:

— Щом стигнем Дувър, можеш да вземеш пощенската карета обратно за Лондон, Беки.

— Да, лейди Арабела. — Беки изобщо не изглеждаше успокоена. — А вие какво ще правите, мадам?

— Заминавам за Франция. Херцогът замина преди мен. Ще се върнем скоро.

— Във Франция? Но, милейди! — Беки зяпна смаяно. — Там има революция! Цари пълен хаос! Пълно е с чужденци и всички се убиват един друг. Даже мистър Тидмут каза… а пък мистър Алфонс в кухнята… Ох, мадам, да знаете какво говори!

— Е, вече не е толкова опасно както преди — отговори Арабела и неволно се запита дали в думите й има нещо вярно. Париж все още се разтърсваше от въстания на гладните. В Лондон се говореше, че хората се събирали на банди и обикаляли улиците, че полицията не можела да въведе ред… но поне гилотините не работеха толкова често, както преди.

Лицето на Беки изразяваше съмнение, но девойката си каза, че херцогинята знае повече от камериерката си, и се примири. Разположи се удобно в ъгълчето на каретата и затвори очи. Даже се опита да се наслади на пътуването, но когато за четвърти път смениха конете, без да слязат и продължиха пътя си с недоволни, мърморещи придружители, ефектът на новото преживяване отлетя. Единствено перспективата да получат щедър бакшиш караше мъжете да продължат напред.

В първата пощенска станция казаха на Арабела, че преди няколко часа пристигнал ездач от Лондон, влязъл да се посгрее и подкрепи и сменил коня си. Жребецът му си отпочивал и утре щели да го изпратят обратно към Лондон с наемен ратай. Арабела въздъхна облекчено. Предположението й, че Джак ще замине от Дувър за Кале, се потвърждаваше. Тя вървеше по петите му. Знаеше, че той няма да си позволи повече от няколко часа нощна почивка — но и така преднината му не беше особено голяма. Когато на следващата сутрин каретата пристигна в Дувър малко след разсъмване и спря в двора на „Лястовицата“, тя слезе със сковани крака и болезнен гръб и с добре изиграна небрежност попита едно от момчетата в обора дали и други посетители са пристигнали в този ранен час. Момъкът бутна шапката си на тила и се почеса по главата.

— Странно, че ме питате, мадам. Преди около два часа пристигна джентълмен на кон… беше още тъмно. Доколкото разбрах, поискал легло. Бедният му кон едва се държеше на крака.

— Явно е имал много важна работа, щом е яздил през цялата нощ — отбеляза Арабела и кимна, за да покаже, че за нея темата е приключена.

Влезе в гостилницата и помоли за отделна стая със закуска и сгъваемо легло за камериерката й. За разлика от Арабела Беки бе спала през по-голямата част от нощта и сега беше бодра. Младостта и издръжливостта вървят ръка за ръка, каза си Арабела и се опита да раздвижи скования си гръб.

— Убеден съм, че милейди ще хареса нашата храна. — Гостилничарят отвори вратата към просторна стая на таванския етаж. — Ей сега ще ви донесат най-доброто, с което разполагаме.

— Много ви благодаря и… — Арабела го спря на вратата. — Знаете ли дали днес ще замине пощенски кораб за Кале?

— Но разбира се — отговори любезно мъжът. — Преди час или два пристигна един джентълмен… рядко се случва да идват гости толкова рано… буквално ме измъкна от леглото. И той поиска да узнае дали има кораб. Казах му, че „Морският кон“ на Том Пери ще замине с голям товар поща. Том често носи пощата през Ламанша.

— Много ви благодаря. — Арабела му кимна усмихнато и се обърна към Беки: — Бързо, миличка, тичай на кея и се разбери с капитана на този „Морски кон“. — Подаде на момичето снопче банкноти и обясни: — Искам единична кабина… и се увери, че корабът наистина заминава за Кале, а не за Хавър или Булон. Трябва да отидем в Кале. — И сключи пръстите на Беки около банкнотите.

Беки кимна съсредоточено.

— Да, милейди. Кале. Единична кабина. Къде ще намеря кораба?

— На кея… където е морето — обясни нетърпеливо Арабела. — Попитай за капитан Пери. Том Пери.

— Морето? — пошепна учудено Беки. — Никога не съм виждала море.

— Ето, сега ще имаш този шанс. Като се върнеш, ще закусим и после ще вземеш пощенската карета обратно за Лондон.

— По-добре да си отида в Кент, милейди.

— Ако наистина искаш, позволявам ти… но като се върна, ще дойдеш пак в Лондон. Направи ми още само тази услуга, Беки — намери капитан Пери.

Беки вече гледаше по-весело.

— Ако се върнете, милейди, с радост ще дойда пак в Лондон.

— Разбира се, че ще се върна — отговори Арабела с увереност, каквато не изпитваше. Знаеше, че ще се върне в Англия, но нямаше представа дали все още ще бъде съпруга на херцог Сен Жюл.

Когато Беки излезе, прислужниците от гостилницата наредиха масата. Арабела нямаше никакъв апетит. Цяла нощ не бе затворила очи, предишната нощ, когато все още беше друга личност в друг свят, също не беше спала. Умората я пронизваше до мозъка на костите, но мозъкът й беше свръхактивен и отказваше да се отпусне. Прие с благодарност чашата ароматно кафе и зачака да се върне Беки.

— Готово, милейди. — Момичето влезе и тържествуващо размаха някакъв лист. — О, и видях морето… толкова е голямо! — Думите бяха придружени от смаяно клатене на главата.

Арабела се усмихна разсеяно и пое листа от ръцете й.

— Седни и закуси, Беки.

Момичето се нахвърли жадно върху бърканите яйца.

— Морякът ми каза, че кабината е с прозорче. Каза още, че до Кале се пътува около дванайсет часа, ако вятърът и вълните са благоприятни. Корабът ще потегли в четири.

— Чудесно. — Арабела се усмихна топло. — Не знам какво щях да правя без теб, Беки. Можеш да останеш в стаята, колкото искаш, за да се наспиш добре. Утре каретата ще те върне в Лондон. Докато си тук, в гостилницата, можеш да си поръчваш, каквото искаш.

— Всичко ли? — Беки смаяно отвори очи.

— Всичко — отговори с усмивка Арабела. — Ядене, пиене, момиче, което да изглади дрехите ти… всичко. Но първо аз ще поспя няколко часа, преди да стане време да се кача на кораба.

— Да ви придружа ли дотам, милейди?

— Не — отговори решително Арабела. — Ще отида сама.

Следобед в два Арабела слезе към доковете. Едно момче от гостилницата носеше пътната й чанта — там бе прибрала всичко, което според нея щеше да е нужно на Шарлот. За себе си бе взела само малко бельо, две прости батистени рокли и тоалетни принадлежности.

Беше сигурна, че Джак ще се качи на борда в последния момент. Защо да понася неудобствата на кораба по-дълго от необходимото. Тя щеше да се скрие в кабината си и да не излиза.

Един моряк провери документа й, метна чантата на рамо и я отведе в малка каюта точно над водата, обзаведена с тясна, закрепена за стената койка и заковано за пода столче. Чаршафите не бяха особено чисти, а нощното гърне, макар и празно, изглеждаше неизмито. Малкото кръгло прозорче беше здраво затворено.

— Колко пътници ще има на борда? — попита Арабела, когато морякът остави чантата й на пода. Малките кораби, които пренасяха пощата през Ламанша, приемаха само по десетина пасажери.

— Само още един, мадам. Един джентълмен.

— Прозорчето може ли да се отваря?

— Да, мадам, но ви предупреждавам, че когато излезем в морето, трябва да го затворите. — Мъжът отвори без усилие малкото зелено стъкло.

— Добре, тогава ще го затворя — каза тя и пъхна в ръката му монета. Морякът вдигна ръка към шапката си и се сбогува с усмивка. Едва бе затворил вратата зад гърба си, когато Арабела падна на койката. В гостилницата само бе дремала и се бе вслушвала завистливо в дълбокото дишане на Беки, но сега, когато вече нямаше смисъл да се тревожи за бъдещето, заспа дълбоко, като мъртва.

Събуди се от скърцането на мачтите и от дрънченето на котвената верига. Изведнъж я обзе паника. Ами ако Джак е пропуснал потеглянето на кораба? Не, в никакъв случай. Стана от койката и се олюля като пияна. Корабът се люлееше застрашително. Следобедното слънце огряваше малката каюта и вътре беше горещо и задушно. През малкото прозорче почти не влизаше свеж въздух. Арабела се наведе и погледна навън. Придружен от няколко лодки, които използваха прилива, корабът излизаше от оживеното пристанище.

Стресна я силно чукане по вратата.

— Влез! — извика тя и се обърна.

Морякът, който я бе довел в каютата, влезе и отдаде чест.

— Капитанът нареди да ви предам, мадам, че ако желаете да се качите на палубата, щом оставим пристанището зад нас, сте добре дошла.

Много ви благодаря. Радвам се, че ще подишам чист въздух. — Очите й бяха слепени от дълбокия сън, косата й сигурно приличаше на птиче гнездо. — Възможно ли е да ми донесете кана вода, за да се измия?

— Да, само че няма да е гореща. Гореща вода ще има едва когато запалят печката в камбуза.

— Ще се задоволя и със студена — отговори бързо Арабела. — Искам да се освежа малко.

Веднага, мадам. — Морякът отново отдаде чест и излезе, като умело избягваше люлеенето на кораба.

Арабела отвори малката си чанта и извади четка за коса и малко ръчно огледало, в което се огледа критично. Изглеждаше още по-зле, отколкото се беше опасявала. В гостилницата не бе свалила пътния си костюм и сега изглеждаше мръсна, запотена и бледа. Ала като си помисли за жената, прекарала години в Льо Шатле, се засрами от егоизма си. Кога ли Шарлот е получила за последен път чисто бельо? Дано наистина беше тя. Трябваше да е тя! Дали разполага с четка за зъби или с гребен? Дали изобщо й дават студена вода да се измие?

Морякът се появи с кана вода и метален леген, който остави на столчето.

— Добре ли е така, мадам?

— Отлично — отговори искрено Арабела и момъкът я погледна учудено.

— Капитанът ще се радва след половин час да ви поздрави на борда, мадам.

— Благодаря. — Тя затвори вратата след него и дръпна резето. Искаш да се съблече и трябваше да е сигурна, че никой няма да влезе по погрешка. Изтърси смачканите си дрехи и ги разпростря на леглото, сви на вързоп чорапите и бельото и ги прибра в пътната чанта. После се изми от глава до пети с хладката вода и веднага се почувства освежена. Главата й се проясни. Ако приеме поканата на капитана и се качи на палубата, ще трябва да се изправи срещу Джак. Дали да го изненада на публично място? Или първо да разбере къде е кабината му и да го потърси там?

По-добре в присъствието на повече хора, реши тя и енергично изчетка косата си. Така ще го принуди да запази приличие и докато останат насаме, гневът му ще е угаснал. Не че това я притесняваше особено. Тя беше права, той не. Да се гневи колкото си иска. Тя щеше спокойно и упорито да защитава убежденията си.

Незнайно по каква причина обаче тръпките в корема й не преставаха, колкото и да се опитваше да ги потисне. Облече лека рокля от кремава батиста с бронзов ешарп, обу чисти чорапи и прости обувки от козя кожа — единствените, които бе взела освен ботушките за езда. Е, вече изглеждаше прилично.

За момент спря с ръка върху бравата. Страхуваше се да отвори. Не, не се боеше от мъжа си… или все пак? Сега не биваше да сгреши. Нейното бъдеще… тяхното общо бъдеще зависеше от това дали тя ще овладее ситуацията и ще укроти гнева му.

Отвори вратата и излезе в тесния дървен коридор. В края му се виждаше тясна стълбичка. Опирайки се на стените, Арабела успя да стигне до стълбичката и излезе под ярката светлина на късния следобед.

В небето кръжаха чайки, такелажът скърцаше, платната плющяха. Корабът зави рязко и Арабела, която не бе подготвена за тази маневра, посегна към релинга и инстинктивно се наведе, когато дървото на мачтата премина над главата й и хвърли черна сянка.

Когато отново вдигна глава, срещна погледа на мъжа си, който стоеше малко по-нататък редом с загорял от слънцето млад мъж, застанал на кормилото. Корабът направи нов завой и пое по курса си. Арабела не се помръдна. Непоколебимият сив поглед на Джак я приковаваше на място.

Мъжът на кормилото вдигна ръка към шапката си и я повика:

— Елате при нас, мадам. Следобедът е толкова хубав… имаме добър западен вятър. — Той се усмихна зарадвано и в сините му очи затанцуваха слънчеви искри. Арабела се овладя и отиде при двамата мъже.

— Капитан Пери, мадам. — Младият мъж стисна здраво ръката й, без да изпуска кормилото. — Радвам се, че ще пътувате с мен. Имаме още един пасажер на борда. Херцог Сен Жюл.

— С негова светлост вече се познаваме — каза спокойно Арабела и се обърна към съпруга си.

— И то много добре — допълни Джак. — Капитан Пери, това е съпругата ми, херцогиня Сен Жюл.

Том Пери зяпна смаяно.

— Какво казахте? Нямах представа…

— Разбира се, няма как да знаете — прекъсна го Джак. — И аз не знаех. — Хвана лакътя на жена си и направи лек поклон. — Моля да ни извините за няколко минути, капитане… — Поведе Арабела към стълбичката за каютите и слисаният Том Пери остана сам на кормилото.

— Долу е много задушно — възпротиви се Арабела, когато стигнаха до стълбичката. — Тук няма никой. — И посочи кърмата на кораба.

Джак кимна в знак на съгласие и бързо намери свободно местенце пред фокмачтата, обградено от няколко рула въже. Арабела се изправи до релинга, той застана до нея.

— Ще благоволиш ли да ми обясниш? — Тонът му беше измамно небрежен. Когато сложи ръце върху дървените перила до нея, кокалчетата на пръстите му побеляха от напрежение.

— Аз бих казала, че всичко е ясно.

Джак се изсмя грозно и обърна гръб на морето. Облегна се на релинга и заяви:

— Когато ти си намесена в играта, нищо не е ясно, мила моя. Това ми е ясно отдавна. Е, ще благоволиш ли…?

— Аз не съм Фредерик — прекъсна го решително Арабела и продължи тихо и настойчиво — Вярно е, че във вените ми тече кръвта на Лейси, но аз не съм Фредерик. Винаги съм знаела, че ти се ожени за мен с определено намерение и винаги съм предполагала, че то е свързано по някакъв начин с Фредерик. — Тя бе устремила поглед към водата и когато той не каза нищо, продължи: — Сега ми се струва глупаво и рисковано да приема, че онова, което стои между теб и Фредерик, не ме засяга… но аз нямам нищо общо с него — подчерта още веднъж. — Надявам се с времето да го разбереш.

Мълчанието надвисна тежко помежду им.

— Нищо ли няма да ми кажеш? — попита сърдито тя и се извърна, за да види профила му, безкомпромисно вирнатата брадичка. Сърцето й се сви от болка. Думите й не бяха стигнали до него. — Аз не мога и не искам да моля за прошка за онова, което е извършил Фредерик…

— Стига! — прекъсна я гневно той. — Повече не искам да чувам името му от устата ти. Ти вече не си Лейси. Твоето семейство вече не съществува. Никога вече няма да произнесеш това име. Разбрахме ли се?

Най-после се обърна и я погледна, но Арабела изпита чувството, че гледаше през нея.

— Аз съм, каквато съм — отговори тихо тя. — Аз съм твоята жена, Джак. Аз те обичам, но не съм се родила като твоя жена. Сега съм тук, за да помогна на сестра ти… — Той понечи да каже нещо, но тя вдигна ръка и го спря. — Не, не ме прекъсвай. Твоята сестра е моя зълва. Тя е жена в нужда. Няма да ме изключиш от тази мисия. Моят дълг изисква да й помогна, защото тя е сестра на съпруга ми, а не защото моят подъл полубрат я е предал. — Решителният й поглед го прикова и не го изпусна дори когато той се обърна.

— Помисли малко, Джак — помоли отчаяно тя. — Ако не бях аз, ти никога нямаше да узнаеш, че Шарлот може да е още жива. Ако не бях аз…

— Млъкни! — изкрещя той. — Не разбираш ли, че ме подлудяваш?

Арабела преглътна, но не спря дотук.

— Да — отговори просто, — ясно ми е. Но не може другояче. Аз съм твоя жена. Аз те обичам. Повече от всичко. Твоите болки са и мои. Съвсем просто е. Трябва само да го разбереш.

Джак чуваше думите й, но те бяха без значение за него. Пред очите му беше Фредерик Лейси на площада на Бастилията. Тогава Фредерик Лейси го погледна и видя собственото си спасение. Ако Шарлот е загинала в затвора Ла Форс, смъртта й е била бърза, но ако не… Мисълта за страданията й беше непоносима. Той се вкопчи в релинга, взря се в мътните води на канала и забрави неподвижната, безмълвна жена до себе си.

Арабела сведе глава, пусна релинга и се запъти обратно към стълбичката за каютите.

Гневът й дойде на помощ. Защо този неин мъж притежаваше толкова малко човечност, толкова малко разбиране? Защо не й вярваше? Тресна вратата на малката си каюта и се тръшна на койката. Тя се разкри цялата пред него, разголи душата си, каза му, че го обича, а той изобщо не се трогна. Все още беше затънал в задушаващата тиня на отмъщението, която се бе втвърдила като разтопена лава.

Приседна на ръба на койката и се загледа навън, където слънцето бавно потъваше във водата и оцветяваше морето в розово, после в светлосиньо, а накрая в тъмнеещо сиво. Появи се вечерницата. Замириса на ядене. По палубата тропаха стъпки. Корабът се залюля по-силно.

Без да знае дали я мъчи глад или гадене, тя седеше като в транс и чакаше нещо да се случи.

Когато някой почука на вратата, в сърцето й пламна надежда.

— Да?

Появи се познатият моряк.

— Извинете, мадам, с капитана ли ще вечеряте или в каютата си?

На езика й беше да му каже, че не иска да яде, но разумът победи. Каква полза да си легне гладна? От закуска не бе хапвала нищо.

— Тук, ако обичате.

Морякът излезе и скоро се върна с чиния печено месо, парче хляб и канче ейл.

— Заповядайте, мадам.

— Благодаря.

Арабела пое чинията и се настани на койката. Месото ухаеше великолепно. Отчупи парче хляб и го натопи в соса. Нахрани се с наслада, но гаденето се върна и тя изнесе чинията навън. Явно пътуването по море не й се отразяваше добре. Върна се в каютата, съблече се по риза и се пъхна под тънкото одеяло, ала дълго не можа да заспи. Вслушваше се в скърцането на мачтите, в плисъка на вълните и в другите шумове, които долитаха отвън. През прозорчета на каютата й влизаше сребърната светлина на звездите.

Джак и капитанът се нахраниха заедно на палубата. Никой от двамата не спомена отсъствието на втория пасажер. Когато мълчанието се проточи и стана обвинително, Джак помоли Том Пери да му разкаже за опасностите на плаването между Англия и Франция.

— А пък хората, които се качват на борда, сър… — Том се отпусна бързо. Отпиваше често-често от канчето си и ставаше все по-разговорлив, още повече, че това беше любимата му тема. — Несретници… успели да спасят само живота си. Сега бягат най-различни хора. Не само аристократи, а и занаятчии, работници… всички бягат. В родината им вече няма място за тях. Би трябвало да се очаква, че хората, които изкарват прехраната си по почтен начин, ще са добре дошли при нас.

Той погледна своя изискан пътник със смесица от любопитство и страх. Не стига, че херцогът и херцогинята се бяха качили поотделно на корабчето му, сякаш не са семейство, ами и сега не бяха заедно! Човек никога не можеше да бъде сигурен какво е мнението на пътник, взел пощенски кораб за Франция, за събитията там. При онези, които пътуваха в обратната посока, беше по-просто.

Джак потопи парче хляб в соса и хапна малко.

— Прав сте — отговори с безразличие.

Том Пери изпразни канчето си и стана. Нямаше смисъл да говори повече.

— Извинете ме, сър, но трябва да управлявам кораба. Желая ви лека нощ. Надявам се, че ще е спокойна. Вятърът се обръща на югозапад. Към четири ще пристигнем. В шест трябва да сте готови за слизане.

— Лека нощ, капитане. — Джак допълни канчето си и се взря в далечината, без да вижда звездите, без да усеща мекия солен бриз и лекото люлеене на кораба. Главата му не се проясняваше. Досега гневът му беше ясен и студен, насочен към една определена цел. Виждаше го като върха на рапирата по време на дуел с майстор като Албер. Острието му беше целенасочено и смъртоносно. И винаги улучваше целта. А сега се бе изправил пред непредвидима бъркотия.

Шарлот е прекарала повече от година в друг парижки затвор… ако жената в Льо Шатле наистина беше Шарлот. Възможно ли беше това? Нали онази старица я описа точно… разказа му как я убили с щикове. Едно от първите жертви. Старата видяла сребърния кичур над челото й. Докато говореше с него, попипа кичура му с мръсната си ръка и му намигна заговорнически.

Може би Шарлот е успяла да избегне септемврийското клане. Може би се е отървала от гилотината.

Джак изохка тихо и притисна ръце към слепоочията си. Как да се справи с този хаос от действителни и недействителни събития? Как да преодолее объркването си? Опитите си да отрече хаоса?

Накрая стана от масата и се запъти към стълбичката, където нетърпеливо го очакваше млад моряк.

— Покажете ми каютата на лейди Арабела. — Заповедта прозвуча рязко и морякът реагира с мрачно кимване към стълбичката. Джак проследи накъде сочеше протегнатата му ръка и отвори тихо вратата на малкото помещение, обляно от сребърната светлина на звездите, фигурата на леглото се размърда.

— Джак? — попита тя.

Той седна до нея и сложи ръце на кръста й. Тя сложи ръка върху неговата и преплете пръсти с неговите. Той се наведе над нея, целуна я и нежно плъзна устни по брадичката. Тя се обърна бавно по гръб и го погледна. От усмивката й бликаше тъга.

— Прости ми — пошепна той.

Вместо отговор тя вдигна ръка и сложи пръсти върху устните му.

Джак свали ботушите си и легна до нея на тясната койка. Мушна ръка под тялото й, притисна я до себе си и нежно помилва бузата й. Тя сгуши глава на рамото му и се отпусна. Заслушан в равното й дишане, той лежа цяла нощ с широко отворени очи, загледан в гредите на тавана в очакване на утрото.