Брачно предложение

24

Шарлот настоя да седи на палубата, когато корабът вдигна котва и се промуши между другите плавателни съдове в пристанището на път към открито море. Джак стоеше до нея, сложил ръка на рамото й. Двамата се сбогуваха с Франция — всеки по свой начин. Арабела стоеше на известно разстояние до релинга, без да се намесва. Знаеше, че двамата трябва да преживеят този момент заедно. Най-сетне оставиха пристанището зад гърба си. Малкият кораб увеличи скоростта, тласкан от хладния морски бриз, и червените зидове на крепостта Кале бързо се изгубиха от поглед. Шарлот вдигна глава към брат си.

— Всичко свърши, Джак.

— За нас да. Хайде, ще те отнеса в каютата.

Тя кимна. Силата, която я бе задържала на палубата, за да се сбогува, се бе изчерпала. Сега искаше само да лежи. Джак бързо я отнесе в каютата.

— Арабела ще ми помогне да си легна — каза тихо тя, когато той я положи върху тясната койка.

Той я гледаше с безпомощна мъка и образът й се разми пред очите му. Едва влизането на Арабела го накара да се обърне.

— Ела след малко пак — помоли тя и остави на пода чантата си и каната с вода. Той се наведе да целуне горещото чело на сестра си и тихо напусна каютата.

Арабела не се притесняваше да полага най-интимни грижи за Шарлот, а тя се оставяше с готовност в ръцете й. Лежеше тихо, докато Арабела я съблече и изтри цялото й тяло с хладка вода, а после й помогна да облече нощницата. Глътна лауданума, внимателно дозиран от Арабела, и се помоли да притъпи пристъпите на кашлица и да й помогне да заспи бързо.

— Остани при мен — помоли тя тихо, когато Арабела прибра нещата си в чантата.

— Трябва да се преоблека — отговори Арабела и отвратено показа дрипавите си дрехи. — Представям си какво мисли за мен капитан Пери. Последния път на борда му пътуваха херцог и херцогиня Сен Жюл, прилично облечени. Имахме късмет, че днес изобщо ни взе на борда си. — Думите бяха казани с надежда да развеселят Шарлот, но не постигнаха особен успех. — Ей сега ще си сменя дрехите.

Когато Джак влезе отново, тя беше по риза и триеше ръцете и гърдите си с мокра кърпа, за да отмие праха от пътуването. Той я огледа скритом и установи, че е отслабнала. Лицето й беше по-бледо от обикновено, очите се открояваха на изпитото лице. Не изглежда добре, каза си той, но след последните десет дни това не ме учудва. Арабела усети погледа му и го дари с колеблива усмивка. Но той не реагира и усмивката й бързо угасна. Почувства се като обект на клинично изследване и се разтрепери. Въпреки това го разбираше. Мислите му бяха съсредоточени единствено върху сестра му.

Джак коленичи до койката. Лауданумът бе започнал да действа и клепачите й натежаха.

— Не ми харесва, че главата ми тежи — прошепна сънено тя.

— Какво ти тежи, мила? — Той се наведе над нея, за да разбере думите й.

— Дадох й лауданум — обясни Арабела и се опита да закопчее чистата си рокля. — От вчера й давам редовно. Притъпява кашлицата.

Джак сбърчи чело.

— Редно ли е да й даваш успокоително?

— Няма друг изход — отговори тя. — Моля те, закопчай ми роклята. — И се обърна с гръб към него. Той изпълни молбата и, но продължи да се мръщи.

— Човек привиква към успокоителните и…

— Какво значение има това в конкретния случай? — Арабела хвърли поглед към койката. Шарлот спеше и дишаше тежко през устата. — Знам, колко ти е трудно, Джак…

— Откъде можеш да знаеш! — Той буквално блъсна ръката й. — Сестра ми е близо до смъртта, а аз не мога да направя нищо, за да й помогна.

— Можеш да направиш последните й часове приятни — отговори твърдо тя. — Можеш да се усмихваш. Поне опитай. Как мислиш, добре ли се чувства Шарлот, когато я гледаш, сякаш вече лежи в гроба?

Джак я погледна изумено, после рязко разтърси глава и излезе от каютата. Арабела въздъхна. Е, поне бе опитала. Шарлот се размърда и пошепна едва чуто:

— Не се карайте заради мен, Арабела.

— Не се караме — излъга тя и се приближи до койката. — Но трябва да призная, че когато иска, брат ти може да вгорчи живота ми.

Шарлот се усмихна едва-едва.

— Ще ми помогнеш ли да се надигна? Така ще дишам по-леко.

Арабела приседна на койката и положи главата на Шарлот на рамото си.

— По-добре ли е така?

— Да, благодаря ти. — Тя затвори очи и отново заспа.

Арабела устреми поглед към стената на каютата, която се поклащаше в ритъма на лекото вълнение.

— Боже, гади ми се — пошепна тя и бързо се отдели от Шарлот. Едва стигна до нощното гърне. Шарлот се събуди и я проследи със загрижен поглед. За ужас на Арабела Джак влезе в кабината точно когато тя се освобождаваше от последните остатъци от закуската си.

— Какво става? — Той приглади косата от запотеното й лице и я задържа. — Морето е спокойно като езеро, мила моя.

— Това е истинският му глас, каза си Арабела, изпълнен със загриженост, и въпреки смущението си се почувства облекчена. Значи думите й не бяха останали без въздействие.

— Знаеш, че не съм спокойна в морето — пошепна тя, изправи се и изтри устата си с кърпичка.

— Аз ще изхвърля това. — Той взе гърнето от ръцете й и отвори прозорчето. — За щастие вятърът духа в правилната посока. — Изля съда в морето и се обърна, без да затвори прозорчето. — Какво ще правя сега с двама болници? — попита с тон на капризен младеж. — Исках да предложа партия вист на три ръце, но вие двете изглеждате толкова жалки, че се съмнявам дали ще можете да броите картите.

Шарлот успя да се усмихне.

— Главата ми е прекалено замаяна, за да броя. Защо не си поговориш с капитана и не оставиш двете болни дами да се утешават взаимно?

Арабела изплакна устата си с вода от каната и я изплю през прозорчето.

— Умирам от глад — заяви тя енергично. — Шарлот също има нужда да хапне. Защо не ни донесеш нещо вкусно?

— Току-що повърна храната си и веднага искаш нова? — Той я погледна загрижено.

— Така изглежда. — Арабела махна изразително към вратата. — Каквото и да донесеш, със сигурност ще ми хареса. Хляб, сирене, супа, ябълка…

— На вашите услуги, мадам. — Джак се поклони церемониално и излезе от каютата.

Арабела седна отново на койката и нагласи главата на Шарлот в скута си. Пак се зазяпа в стената отсреща, но вече не изпитваше гадене. Странна работа. Или не?

— Боже… — пошепна внезапно.

— Какво има, мила? — Шарлот я погледна замаяно.

— Май изобщо не страдам от морска болест — отвърна Арабела. — Ама че съм глупачка, как не се сетих по-рано… Случиха се толкова много неща, че съвсем забравих. Миналия месец нямах кървене.

— О, мила моя. — Шарлот обхвана ръката й с тънките си, горещи пръсти. — Това е прекрасно. Аз винаги съм искала деца, но не можах да си родя… — Тя затвори очи и добави шепнешком: — Може би така беше по-добре. В Льо Шатле децата не живееха дълго.

Арабела не каза нищо, само държа ръката й, докато Джак се появи с табла, отрупана с всичко, което бе получил от кухнята. Остави я на масата, обърна се към сестра си и се постара да изобрази на лицето си весела усмивка. Ала коравите линии на изтощението и болката останаха. Коленичи до леглото и обеща:

— Веднага щом слезем от кораба, ще отидем в планините. Там въздухът е чист и свеж, Шарлот. Ще се храниш с хубаво мляко, яйца и сметана и скоро ще се закръглиш и бузите ти ще порозовеят.

Тя посегна към ръката му.

— Да, разбира се, мили. Ще си възвърна силите, знам.

Ала хлътналите й очи говореха друго и Джак знаеше, че пламенното му желание да я види отново здрава не може да промени действителността. Поднесе ръката й към устните си и целуна горещите пръсти. После се изправи бавно и взе една купичка от таблата. Коленичи пред нея и заговори с подчертано бодър тон:

— Хайде, мила, трябва да ядеш, за да оздравееш. — Седна в ъгъла на койката й започна да я храни лъжичка по лъжичка с топла супа от овесени ядки. Шарлот се насили да погълне няколко лъжички, но после промърмори някакво извинение и се извърна настрана. Джак я погледна с безпомощна болка.

— Не би било зле да ни позабавляваш — намеси се бързо Арабела. — Искам да чуя някоя история от безгрижната ви младост. Джак сигурно е правил много глупости, нали, Шарлот?

Сестра му се усмихна с обич.

— Понякога правеше опасни глупости. Никога не зачиташе правилата, по-точно не мислеше за тях. Защо не ми разкажете как се срещнахте?

Във въздуха пламна напрежение. След малко Джак каза:

— За първи път видях Арабела мръсна и запотена да се рови в една цветна лека. Незнайно по каква причина не можах да устоя на гледката.

— Джак, разбира се, беше безупречен — засмя се Арабела. — Отначало не намерих това обстоятелство за неустоимо. Но нали се казва, че противоположностите се привличат. Изглежда и нашият случай е такъв.

— Не бих казал, че стоим в двата противоположни края на вселената — заяви Джак и се зарадва на живите искри в очите на сестра си.

— Според мен щеше да бъде по-добре само единият от нас да е… нетрадиционен — отговори с усмивка Арабела. — Но лично аз мисля, че тогава връзката ни нямаше да е щастлива.

— Боже, как ми се иска да видя детето, което сте създали — въздъхна Шарлот и се опита да се настани по-удобно на тясната койка.

Джак се обърна като ударен от гръм и погледна Арабела, която продължаваше да крепи крехката фигура на сестра му. Арабела се засмя самодоволно.

— Аз не съм от хората, които страдат от морска болест — обясни високомерно. — Вече би трябвало да знаеш, че имам много здрав организъм.

Шарлот се засмя, но напрежението я изтощи. Смехът отприщи ужасяващ пристъп на кашлица и кърпата, с която притисна устата си, се обагри в кръв. Арабела я взе от ръцете й и се наведе за легена, който чакаше до койката. Джак се извърна настрана. Не беше в състояние да понесе мъките на сестра си. Най-сетне пристъпът премина и Шарлот отново се облегна на Арабела. Смъртнобледа, с дълбоко хлътнали очи, черни като пещери. Сините сенки под тях бяха огромни и стигаха чак до скулите. Живите искри бяха угаснали като последното проблясване на догаряща свещ.

Арабела подаде легенчето на Джак, който безмълвно го изпразни и го остави на масата. Арабела отново нагласи главата на Шарлот на рамото си. Тялото й беше крехко като на птичка и тя имаше чувството, че и най-лекото докосване може да го прекърши. Крепеше я внимателно, докато Джак седеше на тясната пейка под прозорчето и се взираше мрачно в далечината. Гърбът му беше скован, раменете стегнати. Арабела усети как животът бавно си отива от болната и повика съпруга си.

— Джак…

Той стана и пристъпи към койката. Коленичи и улови сухата като хартия ръка на сестра си. Притисна я до бузата си и остана така, докато след няколко минути Шарлот изпусна последния си дъх. Очите на Арабела останаха сухи. Джак, чието лице бе обляно от сълзи, плака и за двамата.

Когато той взе тялото на сестра си от ръцете й и го притисна до гърдите си, Арабела стана от койката и тихо излезе от каютата. Съпругът й имаше право да остане сам с мъката си. И да бди над мъртвата.

Погребаха Шарлот в утринния здрач. Безжизненото тяло се плъзна леко в спокойното, оцветено в розово море. Том Пери произнесе просто надгробно слово:

— Предаваме тялото й на морето.

Моряците стояха мълчаливо наоколо, а Джак, вече със сухи очи, проследи от релинга как тялото на сестра му потъна в спокойната вода. Арабела стисна ръката му, макар да знаеше, че той не усеща докосването й. Отново се бе отдалечил от нея. Въпреки това не махна ръката си, докато напразно се опитваше да се пребори със сълзите. Близостта й с Шарлот бе продължила само няколко дни, но я бе обикнала като сестра. Сега плачеше за загубата, която бяха претърпели тя и детето в утробата й. То никога нямаше да се запознае с леля си, която със сигурност щеше да обогати живота му.

Когато всичко свърши, моряците се разотидоха, Джак благодари на Том Пери и веднага слезе в каютата си. Арабела понечи да го последва, но едва забележимо движение на ръката й показа, че той предпочита да остане сам. След кратко колебание тя се върна горе и стоя там, докато стана съвсем светло и на хоризонта се появи английският бряг.

Усети приближаването на Джак, без да е чула стъпките му. Той застана до нея под първите лъчи на утринното слънце, опря се на перилата и се загледа в спокойните води на Ламанша. После безмълвно протегна ръка към жена си и тя измина без колебание малкото разстояние, което я отделяше от него. Той не я докосна, но двамата бяха толкова близо един до друг, че тя усещаше топлината му.

— Прости ми — прошепна тя задавено.

— Какво да ти простя, Арабела? — Той обърна бавно глава и я погледна. Изражението му беше спокойно. Само в дълбините на очите се четеше болка.

Тя се постара да намери правилните думи.

— За предателството на брат ми.

— О, отдавна съм престанал да те смятам за сестра на Фредерик Лейси — отвърна той, сложи ръка на рамото й и я привлече към себе си. — Аз съм, който трябва да моли за прошка, мила. Мина много време, докато проумея за какво съкровище съм се оженил… и колко малко го заслужавам.

Арабела усети как я обля топла вълна. Пое дълбоко дъх и трепереща облегна глава на рамото му. Най-сетне, най-сетне щеше да се освободи от болката и несигурността.

След минута Джак продължи:

— Имам чувството, че Шарлот е умряла два пъти. Два пъти не успях да я спася. Не знам дали ще го понеса. — Гласът му се пречупи и той зарови лице в ръцете си. Арабела го прегърна и сълзите им се сляха. Споделена мъка… споделена любов. В този момент двамата бяха неразривно свързани. Тя не намери думи да го утеши. Само го държа здраво, докато той отново намери сили да понесе мъката си.