Брачно предложение

3

— Това е положението — заключи Арабела и удостои иконома и икономката с топла и, надяваше се, окуражителна усмивка.

— Простете, мадам, но не е справедливо. Просто не ми го побира умът — рече с треперещ глас мисис Елиът. — Толкова внезапно… смъртта на негово благородие… Искам да кажа, той беше млад човек. — Тя се намръщи. — Естествено, при живота, който водеше… е, не ми се полага да го критикувам. — Тя погледна многозначително Франклин, който кимна.

Арабела се въздържа да отговори. Насилствената, преждевременна смърт на брат й със сигурност щеше да бъде главната тема за разговор в кухнята през следващите седмици и месеци. И предмет на какви ли не спекулации.

По-добре да върне разговора към настоящето.

— Негова светлост каза, че не възнамерява да прави промени в къщата и никой не бива да се страхува за мястото си.

— Все пак ще има промени, мадам — възрази мисис Елиът и изтри ръце в престилката си. — Това се разбира от само себе си.

Арабела въздъхна.

— Да, сигурно ще има, но бих се учудила, ако херцогът прекарва много време на село. Лондон вероятно е много повече по вкуса му. Възможно е да го виждате твърде рядко.

— Бих казала, че като цяло е много изискан джентълмен — рече икономката. — А пък камериерът му е още по-изискан. — Отново смръщи нос и обясни недоволно: — Само ми създава ядове с нахалството си… Негова светлост има нужда от това, това не се прави така, онова не бива да е иначе, негова светлост не е свикнал с тези работи… Трудно ще го издържа. Права ли съм, мистър Франклин?

— Права сте, мисис Елиът — въздъхна достойният иконом. — Хлапакът си придава важност.

Арабела с мъка потисна въздишката си. За разлика от брат си тя се държеше с персонала непринудено и приятелски — такъв беше характерът й. В момента обаче не беше в настроение да слуша оплаквания. Имаше си свои грижи.

— Е, с времето всичко ще се уреди — отговори успокоително. — Както казах, не мога да си представя, че негова светлост ще се задържи дълго в имението. Освен това съм сигурна, че като си замине, ще вземе със себе си и слугите си.

— Но какво ще стане с вас, милейди? — попита загрижено икономката. — Къде ще отидете?

— Още не съм сигурна — отговори Арабела. — Вероятно при роднините в Корнуол. Ще мине известно време, докато се подготвя за заминаване, и херцогът беше така любезен да ми позволи да остана тук.

Мисис Елиът поклати глава.

— Позволете, но това не е прилично, милейди. Неомъжена дама… — Отново поклати глава и промърмори: — Какво ли си е мислил лорд Дънстън… да не се погрижи… — Тя се изчерви и замлъкна. Знаеше, че няма право да обсъжда действията на господарите си.

Арабела тръсна глава и отговори рязко:

— Няма да общувам с херцога. Ще се ограничавам със стаите си, няма да излизам от моето крило. Вие ще поднасяте храната на негова светлост в покоите му, а аз ще се храня в моя салон. Оттук нататък ще получавате нареждания от негова светлост. Ще съобщавате за посетителите направо на господаря на дома. Той е длъжен да им разяснява каква промяна е настъпила. О, разбира се, с изключение на приятелите ми — добави бързо тя.

— Ако дойде например мис Барат, не е нужно да съобщавате на херцога. Разбрахме ли се, Франклин?

— Много добре, мадам. — Икономът направи поклон, за да скрие недоволството си, че тя си позволяваше да му припомня един толкова естествен факт.

Арабела стана, за да сложи край на разговора.

— Има ли още въпроси?

— Мисля, че не, мадам — отговори икономът с нов поклон. Икономката направи реверанс и двамата излязоха от салона.

Е, свършихме и тази работа, помисли си облекчено Арабела. Беше останала делова и равнодушна, доколкото й беше възможно, но отлично си представяше как персоналът приема тази внезапна смяна на господаря. С арендаторите щеше да е същото. В имението всичко зависеше от добрата воля и великодушието на собственика на Лейси Корт. Неговите настроения и капризи можеха да направят живота на хората непоносим, Фредерик беше небрежен господар и изобщо не се интересуваше от живота на своите арендатори, от начина, по който обработваха земята… практически от всичко, с изключение на доходите, които получаваше. За щастие Питър Бейли беше много добър управител, а Арабела се занимаваше с чисто човешките проблеми. Можеше само да се надява, че Джак Фортескю ще оцени подобаващо Питър и ще го задържи. В същото време беше възможно и да назначи свой доверен човек.

Дори само мисълта за това й причини главоболие. Денят изглеждаше безкраен. Тя седна зад дъбовото си писалище и извади лист хартия. Как да започне писмото до роднините, които почти не познаваше? Как да ги помоли за помощ? Тук не ставаше въпрос за безобиден малък заем или за подслон за една нощ. Осигуряването на траен подслон беше нещо много по-различно.

Тя потопи перото в мастилото и започна да пише. Написа един ред, но не го хареса и започна отново. Борис и Оскар се разхождаха между писалището и вратата. Обикновено по това време Арабела излизаше на езда и кучетата тичаха доволно от двете страни на коня.

Конят й… На кого беше сега Рене — неин или на Джак Фортескю? Арабела спря да пише. Конят й беше роден и израснал тук, значи беше част от имота. Преди пет години Фредерик й бе казал, че може да го язди, когато иска…

Перото падна на пергамента и пръсна мастило. Какво друго и принадлежеше? Дрехите й… да, със сигурност, макар да бяха ушити с доходите от имота. Какъв абсурд. Борис и Оскар заръмжаха недоволно и тя ги прогони с необичайно нетърпение. Двете кучета със сигурност й принадлежаха. Сър Марк Барат й ги подари за рождения ден. И двете бяха родени от неговата любима Ред Лейди.

Малкото накити също си бяха нейни. Между тях имаше няколко украшения от майка й и перления комплект, подарък от баща й за дебюта й в двора. Само си хвърлих парите на вятъра, разгневи се той, когато момичето се върна у дома без нито един обожател на хоризонта. Но не й взе перлите.

Макар че, юридически погледнато, и те принадлежаха към имота. Разбира се, тя имаше малък доход от наследството на майка си. Дали беше достатъчен, за да се издържа? Май не. Не можеше да й осигури независим живот.

По дяволите! Каква невъзможна ситуация! Главата й се завъртя, горещината в помещението внезапно стана непоносима и тя скочи.

— Добре, излизаме на езда!

Кучетата зарадвано замахаха с опашки. Арабела отиде в спалнята си и нетърпеливо съблече утринната рокля. Бързо нахлузи бричовете и пола за езда от практично зелено платно. Намери подходящ по цвят елек, но се отказа и го хвърли на леглото. Енергично напъха скромната бяла ленена риза в колана на полата. Беше много горещо за елек, камо ли пък за жакет. Освен това нямаше да се показва пред никого, нямаше да прекрачва границите на имота. Седна да обуе ботушите си и с усмивка погледна кучетата, които чакаха с изплезени езици до вратата. Грабна ръкавиците и камшика, огледа се за шапката, но се отказа и от нея. Искаше да усети вятъра в косите си.

— Хайде, момчета. — Тя отвори вратата и кучетата се втурнаха надолу по стълбата. Беше почти три и херцогът вероятно беше вече в библиотеката с Франклин и мисис Елиът. Това означаваше, че няма опасност да се срещнат. Въпреки това мина по задната стълба и излезе от къщата през пералнята.

— Днес Рене е малко заспал, милейди — посрещна я оборският ратай. — Сигурно е от горещината. Всички се чувстваме изтощени.

Арабела кимна с бърза усмивка и се настани на една обърната бъчва за вода, за да изчака да оседлаят коня й.

— Днес пристигна едно великолепно животно — съобщи ратаят, когато изведе Рене от обора. — И красива карета с четири коня. Първокласни коне. — Той й хвърли многозначителен поглед и метна седлото върху гърба на Рене.

— Убедена съм, че херцог Сен Жюл избира само най-доброто — отбеляза Арабела с хладно кимване. — Сигурна съм, че е познавач на конете.

— Вероятно сте права — промърмори младежът. — Не би било зле да им хвърлите един поглед, милейди. Скопеният кафяв кон е в четвъртия бокс… другите са в края на втората редица.

Арабела се плъзна от бъчвата и се запъти към обора, опитвайки се да покаже, че интересът й към новодошлите е само повърхностен. В действителност умираше от любопитство. Неспокойно потрепващият тъмнокафяв кон беше великолепно животно, но можеше да бъде яздено само от човек със силни ръце и още по-силна воля. Тя си представи тесните, елегантни ръце на херцога и шокирано осъзна, че са се запечатали в съзнанието й, без изобщо да го иска. Въпреки това си спомняше всяка подробност — от грижливо изпилените нокти до гладката светла кожа над кокалчетата и фините китки, подаващи се между дантелите на маншетите му. Тесните ръце не са непременно слаби, каза си тя и си представи силата, която се криеше в тях. Щом носеше смъртоносно оръжие на колана си, вероятно умееше да си служи с него — по всички правила на изкуството.

Я не ставай смешна, каза си сърдито тя и излезе от обора. Като я видя, Рене вдигна глава, а Борис и Оскар се втурнаха към нея. Ратаят отведе коня при стъпалото за качване и Арабела се метна на седлото. Наведе се и помилва шията на коня.

— Събуди се, Рене. — Животното изпръхтя, разтърси глава и спокойно се запъти към изхода.

Арабела прекоси пасището и тръгна по брега на реката, която течеше през тясна долинка. Равномерният ритъм я успокои, вятърът, който вееше в лицето й, я ободри и повдигна настроението й. Главата й се проясни. Вече беше в състояние да прецени трезво положението си.

Може би в имението на роднините й в Корнуол ще има някоя празна къщичка. Не е нужно да е голяма. Две помещения ще са й достатъчни. С парите от майка си ще си купува храна и ще отглежда зеленчуци в градината. Хубаво е да има градинка, може би дори няколко овощни дървета. Ще разменя зеленчуци срещу брашно, месо и тям подобни… и няма да зависи от милостинята на чужди хора. Ще намери начин да печели достатъчно, за да живее. Трябва само да си намери покрив над главата. Ако й позволят да вземе орхидеите, ще продължи да си грижи за тях и да ги продава. Досега цветята бяха само хоби, но можеха да се превърнат в основен източник на доходи.

Постепенно Арабела се успокои отново намери своя вътрешен мир. Вече знаеше, че има сили да уреди бъдещето си и да живее добре. Обърна Рене и се запъти обратно към къщи. Борис и Оскар се влачеха след нея. Жегата ги бе изтощила. Точно когато влязоха в обора, Арабела видя херцога и Питър Бейли, задълбочени в сериозен разговор, и изрече тихо проклятие.

Когато я чуха, и двамата се обърнаха. Питър Бейли свали шапка. Дружелюбното, интелигентно лице изразяваше дълбока загриженост.

— Лейди Арабела, позволете да изразя съболезнованията си за смъртта на сър Фредерик. — Сложи ръка на седлото и вдигна поглед към нея.

Тя кимна с празна усмивка.

— Стана внезапно, Питър. Надявам се, че херцогът ви е обяснил какво става.

— Да, мадам, много подробно. — Лицето на Питър потъмня още повече, гласът му се снижи до шепот. — Ако позволите да кажа, земите и богатството на Дънстън са били обект на лоша сделка.

Арабела кимна отново.

— Не разбирам как е могло да се стигне дотам, но вие знаете, че брат ми следваше само своите собствени закони и имаше право да се разпорежда със семейното имущество, както намери за добре.

Питър направи лек поклон. За мъртвите не биваше да се говори лошо. Като всички други в имението той не си правеше илюзии за характера на Фредерик Лейси, а онова, което бе научил от херцога за обстоятелствата около смъртта му, не беше в състояние да промени мнението му.

Джак изчака дискретно настрани. Не желаеше да пречи на водения шепнешком разговор. Никога не беше срещал дама от висшето общество, която да обръща толкова малко внимание на външността си. Без жакет, без шапка, с разрошени от вятъра коси, с тъмно петно на носа, с капчици пот на челото — лейди Арабела изглеждаше като селянка. Все едно беше дъщеря на арендатор, която се връща от работа. Представи си Лили, своята хладна, елегантна любовница, която дори в леглото беше винаги със сложна прическа. По незнайна причина тази представа извика усмивка на устните му.

Той се покашля, за да предупреди двамата, и се запъти към тях през двора.

— Мислех, че днес сте твърде заета, за да излезете на езда, мадам — рече със суха усмивка. Погледът му се плъзна по тялото й и спря за момент върху гърдите, издуващи тънката риза. Красив контраст с тясната талия и закръглените хълбоци под зелената пола.

— Извеждането на кучетата е между обичайните ми следобедни занимания — отвърна Арабела, леко смутена от бързия, възхитен поглед. Защо се бе отказала от елека? Сигурно приличаше на циганка — също така мръсна и запотена както сутринта в оранжерията, докато херцогът отново беше безупречен. Сигурно беше сменил ризата си.

Той сложи ръка върху гладката, топла шия на коня и обхвана внимателно кадифените ноздри.

— А кучета не се извеждат в компания — отбеляза замислено и с лек намек на въпрос.

— Когато съм с кучетата, яздя много бързо и нямам време за разговор, ваша светлост — обясни хладно тя и заби колене в хълбоците на Рене, за да го насочи към стъпалото за слизане. Колкото по-скоро приключи този разговор, толкова по-добре — и без това беше в неизгодно положение.

Джак се отстрани от коня, но продължи редом с нея.

— Красив кон — отбеляза спокойно.

— Да. — Арабела скочи от седлото и се отдалечи от херцога. — Питър, бихте ли дошли при мен, след като привършите разговора си с негова светлост? Трябва да обсъдим някои неща.

— С удоволствие, мадам. — Управителят се поклони.

Арабела му благодари с усмивка, хвърли юздите в ръцете на ратая, подсвирна на кучетата и излезе от обора, без да удостои Джак Фортескю с поглед.

Той се загледа след нея, отбеляза красивата извивка на хълбоците, докато се отдалечаваше с бързи, енергични крачки. След малко поклати глава, сякаш се бе отказал да разгадае загадката.

Питър наруши напрегнатото мълчание, като отбеляза с леко колебание:

— Арендаторите много обичат лейди Арабела. Новината за заминаването й ще ги съкруши. Тя познава всеки по име, както и децата им… Те знаят, че при всеки проблем могат да се обърнат към нея за помощ… Помага им с храна и пари, позволява им да забавят изплащането на арендата, когато реколтата не е добра. Сигурно няма да знаят какво да правят без нея.

Джак не реагира.

След кратка пауза управителят продължи:

— Когато стана ясно, че лейди Арабела няма намерение да се омъжи, се опитах да убедя баща й да й припише част от имота, но…

— Той отказа — завърши изречението Джак и хвърли бърз поглед към сериозното лице на събеседника си.

— Не беше точно така. Не отказа директно, но го домързя да направи необходимите стъпки. Според мен не е можел да си представи, че ще се стигне до ситуация като тази. Вярваше, че лорд Фредерик ще се грижи за сестра си, щом поеме наследството.

— Той обаче не се е грижил за нея.

Питър поклати глава.

— Опитах се да му обясня, че трябва да вземе предпазни мерки, но… — Помълча малко и обясни натъртено: — Ще бъда честен, милорд, и ще ви кажа, че граф Дънстън и лейди Арабела изобщо не се разбираха.

— Разбирам. — Джак леко наклони глава. Изобщо не беше изненадан. Не би могъл да си представи, че на света има човек, който да се разбира добре с Фредерик Лейси. Арабела нямаше нищо общо с брат си.

Питър се покашля и продължи:

— Лорд Фредерик изобщо не се интересуваше от управлението на имота. Простете, ваша светлост, но за мен е престъпление, че единственият член от семейството, който се грижи за стопанисването на земите и за доброто на арендаторите, е лейди Арабела, която няма никаква изгода. — Погледна херцога със смесица от упорство и страх и пошепна: — Простете откровеността ми, сър.

— Няма нищо — отговори Джак. — Но ако това е молба да осигуря финансово лейди Арабела, ще ви кажа открито, че няма да го направя.

Ако предложеше на дамата приемлива алтернатива на предложението си за женитба, щеше да осуети хубавия си план.

При тези студени, трезви думи Питър се стъписа. Новият господар беше още по-несимпатичен от стария. Граф Дънстън поне беше имал неотменимо право да разполага с наследството си.

— Искам да ви уверя, че не съм равнодушен към живота на арендаторите си и оценявам високо доброто управление на имота — продължи херцогът. — Надявам се да ми направите тази голяма услуга и да останете на поста си.

Бързият поглед му бе показал, че Питър Бейли е верен до смърт на лейди Арабела и не знае как да постъпи.

— Ще остана, докато ваша светлост желае — отговори сковано управителят.

— Благодаря. — Херцогът се усмихна и Питър изпита странното усещане, че внезапно се е изправил пред напълно променен човек. — Повярвайте ми, мистър Бейли, аз не желая злото на лейди Арабела. Няма да й покажа вратата, докато тя сама не изрази желание да си отиде.

Питър видимо се отпусна.

— Значи ще се настаните в селския хан. Пощенската ни станция е много прилична.

Джак поклати глава.

— Не. Ще остана в Лейси Корт.

Управителят зяпна смаяно.

— Но… ваша светлост, това е в разрез с приличието и…

— Според лейди Арабела няма нищо неприлично — отвърна тихо Джак. — Аз заемам мястото на брат й, това е всичко. — И рязко смени темата: — Искам сега да ми обясните как арендаторите се издължават на господаря си в натура.

Малко след пет Джак се върна в къщата. Питър се извини и отиде при Арабела и херцогът трябваше сам да обиколи имението.

Накъдето и да погледнеше, виждаше резултати от усърдна работа. Великолепните цветни градини свидетелстваха за много знания, грижи и любов, а мелницата беше образцова. В езерото плуваха патици, оборът беше пълен с птици, имаше и няколко гълъбарника, в кошерите бръмчаха пчели. Дърветата в овощната градина бяха натежали от плод, сеното по поляните беше готово за прибиране. Кравите в оборите очакваха вечерното доене.

Докато обикаляше, херцогът се срещаше непрекъснато с хора от имението и беше обект на страхливо наблюдение. Момичетата, които биеха масло в млекарницата, спряха и плахо сведоха очи. Червенобузата жена, която обираше маслото, им се скара сърдито и те продължиха работата си. Малката прислужничка, която береше фасул в зеленчуковата градина, се изправи и зяпна изискания посетител на картофите и зелето с отворена уста. Джак й кимна с усмивка, тя се изчерви и отново се наведе над фасула.

Ако можеше да се вярва на Питър Бейли, заслугата за доброто водене на имението беше изцяло на Арабела. Вярно е, че провинциалните имения даваха добиви и без добри управители, но значителните постижения бяха възможни само с работата на ангажирани хора. Питър Бейли без съмнение беше добър управител, но той беше само служител, а Лейси Корт, стопанските сгради и нивите показваха, че тук някой работи с цялото си сърце. Че влага всичко от себе си.

Арабела обичаше своя дом — това беше извън всяко съмнение. Може би това ще я накара да приеме всяко предложение, което ще й даде възможност да остане тук, каза си той. Това беше още една стрела в джоба му. Доволен от тези мисли, херцогът се запъти обратно към къщата. Беше време за вечеря. От закуска не бе хапвал нищо и беше гладен като вълк. Сети се, че Арабела му бе предложила да обядва, смятайки, че има намерение да се върне в Лондон, но точно тогава се скараха и въпросът за обяда отиде на заден план. Не бе попитал кога вечеря господарката на къщата. В Лондон се хранеше към шест, но предположи, че домакинята — доколкото можеше да я нарече така — следва провинциалните обичаи. Ще почака и ще види.

В залата беше приятно хладно, Франклин веднага изникна от полумрака под стълбището. Поклони се и попита:

— Кога желае негова светлост да вечеря?

Джак го дари с дружелюбна усмивка, надявайки се да пробие студената му фасада, и отговори:

— Веднага щом си сменя ризата, Франклин. Няма да трае и четвърт час.

Недостъпен за усмивката му, икономът се поклони сковано.

— Много добре, ваша светлост. След четвърт час ще сервирам в трапезарията. — Обърна се и изчезна в тъмния коридор.

Джак вдигна рамене и забърза нагоре по стълбата. Никога досега не се беше замислял дали персоналът го харесва или не. Беше му абсолютно безразлично, стига хората да си вършат работата, но сегашната ситуация беше доста неприятна. Тези хора не си бяха избрали господаря. Оставаха в къщата, защото бяха принудени. Той би предпочел да го направят доброволно, а не защото нямат друг избор.

Камериерът го очакваше в просторния апартамент, принадлежал на граф Дънстън.

— Извадих жакета от турскосиньо кадифе, ваша светлост. И златната жилетка. — Той посочи избраните дрехи с четката, с която тъкмо обработваше кадифения жакет, обточен със златни ширити.

— Добре — кимна Джак и бързо свали костюма за езда. Съблече се по бельо и изми потта и праха от деня с топла вода от каната. Смяташе да прекара приятна, интимна вечер с лейди Арабела и искаше да сложи добро начало на отношенията им, като бъде точен.

След десет минути вече стоеше пред огледалото и подреждаше воланите на жабото. Както винаги, косата му не беше напудрена, но това бе единственото нарушение на вечерния тоалет. Как ли се беше облякла Арабела? В зелената утринна рокля изглеждаше доста добре, но преди и след това кратко интермецо можеше да я опише само като „твърде небрежна към облеклото си“. Дано поне за вечеря се постарае повече.

Закопча жабото с диамантена игла и с усмивка си каза, че много би искал да й даде няколко съвета относно тоалетите й. Необичайните цветове и съвършената фигура бяха две решаващи точки, които изискваха новаторски, дори малко рискован стил. Можеше да предвиди, че най-известните лондонски модисти ще водят ожесточени битки за правото да обличат дукеса Сен Жюл.

— Нещо ви развесели ли, ваша светлост? — попита камериерът и му подаде богато украсената сребърна табакера за емфие.

— Нищо интересно, Луис. — Херцогът плъзна табакерата в джоба на жакета си. Как стана така, че мислеше за предстоящия си брак с удоволствие и го планираше като съвсем нормална женитба? Запъти се към вратата с намръщено чело и очи, от които бе изчезнала всяка веселост. — Надявам се, че са ви подслонили в прилична стая?

— Горе-долу, ваша светлост — отговори камериерът и артистично смръщи нос. — Ако позволите да кажа… провинциалният персонал няма представа как се води домакинството на един изискан дом.

Джак спря с ръка на бравата и се обърна към камериера си. Лицето му остана напълно спокойно, но погледът накара младия мъж да се свие притеснено.

— Искам да запомните, драги мой, че без нашата намеса тези хора водят образцово домакинство. Не желая това да се промени, разбрахме ли се?

Луис се поклони така дълбоко, че носът му почти докосна коленете.

— Разбира се, ваша светлост. Това беше само едно наблюдение.

— Престанете да наблюдавате — посъветва го херцогът и излезе.

Влезе в трапезарията точно след петнадесет минути. Вратата към салона беше отворена и той спря за миг, за да види дали Арабела вече го очаква. Помещението беше празно, но присъствието й се усещаше съвсем ясно. Големи купи с едри рози разпръскваха сладко ухание, през отворените прозорци влизаха аромати и хладен въздух от градината. Женската ръка се усещаше навсякъде. Какво приятно усещане.

Шарлот имаше такава ръка, помисли си меланхолично Джак. Лили не я притежаваше. Къщата й — по-точно къщата на съпруга й — се смяташе за извънредно елегантна и се поддържаше отлично. Нито една дреболия не нарушаваше общото впечатление за изискан стил. Лили никога не би заповядала да сложат рози в купи, защото това беше нарушение на реда. Но тя не разбираше нищо от градинарство. Отново се улови, че се усмихва.

— Ваша светлост?

Поканен учтиво от Франклин, херцогът влезе в трапезарията. Икономът придържаше вратата.

— Вечерята е сервирана, сър.

Благодаря Франклин. — Херцогът влезе в трапезарията с приветлива усмивка. Помещението бе потопено в мека вечерна светлина, през прозорците долиташе птича песен. Върху блестящата махагонова повърхност на голямата маса се отразяваха свещници със запалени свещи, блестеше кристал, матово сияеше сребро. Сладката миризма на печено месо напълни устата му със слюнка.

На масата имаше само един прибор. Пред него беше поставен резбован стол с мека седалка. Чаши, прибори, порцелан — всичко необходимо за изискана вечеря. Явно трябваше да се храни сам.

Франклин отмести стола и каза, че се надява херцогът да одобри червеното вино, което бил избрал за вечерята. Джак примигна и отговори спокойно:

— Ще почакам лейди Арабела.

Франклин се покашля дискретно.

— Тя е горе в салона си. Каза ми да отворя виното и…

— Знае ли, че вечерята е сервирана? — прекъсна го херцогът. — Моля, съобщете й. Очаквам я в салона. — И се запъти към предната стая.

— Милейди вече вечеря, ваша светлост.

Херцогът се обърна рязко.

— Как така е вечеряла?

— Да, ваша светлост, предпочете да се нахрани в своя салон. Милейди вечеря винаги в пет и не искаше…

Икономът млъкна смутено. Лейди Арабела бе оставила у персонала впечатлението, че херцогът одобрява желанието и да остане независима, да води свой живот, различен от неговия. Явно не беше така. Изразът в сивите очи на херцога никак не му харесваше.

Много скоро изнервящите искри угаснаха и гласът на господаря прозвуча съвсем спокойно:

— Моля, предайте на лейди Арабела, че желая компанията й на чаша вино, докато вечерям. — Върна се до масата и се отпусна на стола, все още придържан от иконома. Франклин се поколеба само миг, преди да се обърне към вратата, но херцогът го спря.

— Не, почакайте.

Франклин въздъхна облекчено.

— Ваша светлост?

Джак бутна стола си и стана.

— Размислих… По-добре сам да отправя поканата. Къде е салонът на милейди?

Франклин се възмути от дън душа:

— Но ваша светлост, това е частният салон на лейди Арабела!

— Май забравихте, че обстоятелствата се промениха, Франклин. В момента лейди Арабела е моя гостенка. — Гласът му прозвуча опасно тихо. — Единствените частни покои в къщата са моите. — Направи крачка към иконома и Франклин моментално отстъпи назад, макар че в приближаването на херцога не личеше заплаха. Със същия тих глас Джак нареди: — Моля, Франклин, покажете ми салона на лейди Арабела.

Достойният иконом не беше склонен да отстъпи така бързо. Искаше му се да защити господарката си, но разумът му каза, че подобна битка би била без всякакви изгледи за успех. Безмълвно се обърна и тръгна към стълбището. Поне ще запази формата, като съобщи на лейди Арабела, че има посетител.

Джак го последва по дългия коридор към крилото, което беше точно срещу неговото. Направи му впечатление, че апартаментът на Арабела е възможно най-далече от този на брат й. Наистина можеха да живеят спокойно под един покрив, без да се срещат често. Сега разбра защо тя се бе съгласила с предложението му без особена съпротива.

Франклин почука на двукрилата врата, съвсем същата като вратата към покоите на херцога, и когато тих глас го покани да влезе, отвори едното крило и препречи входа.

— Милейди, негова светлост ще се радва, ако му правите компания в трапезарията.

Арабела остави перото.

— Не му ли казахте, че вече съм вечеряла?

— О, да, Арабела, каза ми. — Джак отстрани иконома от пътя си съвсем спокойно, без да приложи насилие, но с решителност, която не позволяваше съпротива. Арабела седеше зад голямо писалище, облечена в бяла домашна рокля, избродирана с рози. Дрехата беше само за личните покои и в никакъв случай не бе предназначена за чужди очи. Косата й беше разпусната, а когато се обърна към него, Джак развеселено установи, че е боса.

— Това е моят салон, сър — заяви тя, без да крие възмущението си от нахлуването му. — Не си спомням да съм ви поканила.

— Искам да ви обърна внимание, мадам, че господарят на дома няма нужда от покана, за да влиза в което и да е помещение. — Гласът му беше тих и делови, сякаш казаното не излизаше от рамките на приличието.

Цветът се отдръпна от бузите й. Това беше неприятната истина. Тя вече нямаше абсолютно никакво право върху това помещение. Нищо, че винаги й бе принадлежало. Никога вече нямаше да може да заключи вратата с увереността, че никой няма да смути покоя й. Вече не можеше да седи леко облечена и боса зад писалището си, сигурна, че личната й сфера е недосегаема.

Без да каже дума, тя се обърна отново към писалището, поръси писмото с пясък и сгъна листа. Капна малко восък от свещта, която гореше в свещника, запечата писмото и написа адреса. Стана и прекоси салона.

— Бяхте така любезен да ми обещаете, че ще франкирате писмото ми, ваша светлост. — Подаде му запечатания лист и се извърна настрана.

Джак взе писмото и го пусна в джоба на жакета си. Поклони се леко и отговори:

— За мен е удоволствие, мадам. А сега ще позволите ли да ви придружа в трапезарията?

— Извинете, но съм много уморена и предпочитам да си легна — отговори тя.

Мъжът вдигна вежди и хвърли многозначителен поглед към часовника на камината.

— Часът е шест и половина, Арабела. В този час не си лягат дори децата.

Учтивите претексти се бяха изчерпали. Ако продължи да упорства, да отказва и да се цупи, той ще стои на вратата и ще настоява и двамата няма да постигнат нищо. Очевидно не беше обяснила достатъчно убедително решението си двамата да живеят под един покрив, но независими един от друг. Той беше заблуден и тя трябваше да изясни намеренията си. Срещата в трапезарията на чаша вино беше напълно цивилизована и неутрална. Добър повод да си изяснят отношенията веднъж завинаги.

Огледа го от глава до пети и неволно се възхити на комбинацията от турскосиньо кадифе и златна жилетка. За разлика от него тя беше облечена абсолютно неподходящо за вечеря в трапезарията. Когато заговори, в гласа й се промъкна сарказъм:

— Ако позволите, ще сляза след пет минути. Виждате, че не съм облечена за официална вечеря, и вероятно ще ми разрешите да обуя поне обувки.

Джак се поклони в знак на съгласие и се оттегли. За миг спря в коридора и се вслуша дали Арабела ще спусне резето на вратата. Нищо такова не се случи. Арабела Лейси не би избрала пътя на най-малката съпротива. Сигурно ще се изправи срещу него на собствена територия, със собствените му оръжия.

Не слезе направо долу, а мина през покоите си. Извади писмото от джоба си и го прибра в касетка, обкована с желязо. Нямаше никакво намерение да го изпрати на роднините в Корнуол. Кой знае, може би те бяха готови да приемат Арабела.

Нарочно не бе обещал веднага да плати марката за писмото и да го изпрати — така можеше да почака няколко дни.

И това ако не е измама, каза си той със самоиронична усмивка и се запъти към трапезарията. Настани се спокойно на масата и помоли Франклин да му налее чаша вино. Облегна се удобно и зачака гостенката си.