Брачно предложение

13

Мосю Кристоф се появи точно в четири. Арабела все още не беше решила как да реагира на постъпката на Джак.

— Моля ваша светлост да наклони малко глава — подкани я фризьорът и започна да навива ситни къдрички с машата.

Арабела, облечена само в лек халат, се подчини и проследи в огледалото как той разресваше накъдрените кичурчета и ги мажеше с помада, за да държат.

— От Париж ли сте, мосю Кристоф? — попита с интерес.

— Ами да, милейди. Ох, бедният Париж. — фризьорът въздъхна дълбоко.

— Да, прав сте — съгласи се съчувствено Арабела. — В Лондон вече има много емигранти, нали?

— Да, милейди, много като мен. — французинът въздъхна отново. — Опитваме се да оцелеем, помагаме си според силите си, но това невинаги е просто. Ние сме силно зависими от великодушието на вашите сънародници, ваша светлост.

Арабела го погледна сериозно в огледалото.

— Ако мога да направя нещо, мосю, моля ви да се обърнете към мен. Вярно е, че още не познавам много хора тук, но скоро ще бъда в състояние да ви препоръчам. Дотогава с радост ще помагам на колегите ви.

Фризьорът се усмихна с благодарност.

— Ваша светлост е много добра. Няма да забравя предложението ви.

Вратата на будоара се отвори. Влезе херцогът във вечерно облекло, фракът и панталонът до коленете бяха от сапфирено-синьо кадифе, жилетката — обшита със сребърни ширити. На шията и маншетите се къдреха дантели. Косата му беше хваната на тила с тъмносиня кадифена панделка. В дантеленото жабо на шията блестеше огромен сапфир. В колана беше затъкната рапира със сребърна дръжка. В ръка стискаше кутия за скъпоценности.

Страхотен мъж. Коварен, непредвидим, интригант, страстен… и великолепен. Арабела впи поглед в отражението му в огледалото, когато той застана зад нея с чувствена усмивка. Белият кичур беше в ярък контраст с блестящите черни коси, а сивите очи, които я измерваха с преценяващ поглед, бяха като цвета на водата при залез слънце.

— Добър вечер, ваша светлост. — фризьорът се поклони дълбоко.

Джак му кимна и остави кутията на ниската резбована масичка.

— Възможно ли е да сложите това във фризурата на херцогинята? — Отвори кутията и извади диамантена диадема с форма на подкова.

— Но разбира се, ваша светлост. Какъв прекрасен накит! — Кристоф го пое почти страхопочтително. — Косата ви просто е създадена за диаманти. Диадемата ще създаде идеалната рамка.

— Диамантите на Сен Жюл — обяви тържествено Джак и показа на Арабела огърлицата. Застана зад нея и я сложи на шията й. Диамантите бяха съвършено оформени, но тя ги усети тежки и студени.

— Още не съм облечена — възрази тя, не знаейки как да реагира на този разкош.

— Исках да видя дали ти отиват — поясни Джак. — Да, харесвам те с тях. — Извади от кутията диамантени обици и помоли тихо: — Сложи ги.

Арабела закрепи тънките златни телчета на ушите си и спусна искрящите продълговати диаманти от двете страни на стройната си шия. Мосю Кристоф сложи диадемата в косите й и възкликна възхитено:

— Великолепно! Тоалетът е напълно завършен, нали, милорд?

Джак кимна доволно.

— По-прекрасно е, отколкото си го представях.

— О, лейди Арабела — пошепна задъхано Беки, която до този момент бе следила мълчаливо всяко движение на фризьора, — прекрасна сте!

Арабела огледа отражението си в огледалото. Въпреки скромния халат скъпоценните камъни я бяха преобразили.

— Сякаш съм в хиляда и една нощ — пошепна унесено тя. — Въпреки това смятам, че не ми подхождат, Джак. Прекалено са… разкошни. Не намирам друга дума. Аз съм скромно момиче, вкусът ми е твърде прост за диаманти. Особено когато са толкова съвършени.

— Не се самозаблуждавай, мила моя — възрази решително той. — Стоят ти отлично. Щом облечеш роклята, ще разбереш, че съм прав.

— Негова светлост има право, милейди — кимна усърдно Кристоф и започна да събира нещата си. — Никога не съм виждал дама, на която диамантите да отиват повече.

— Ласкаете ме — отвърна Арабела и стана. Фризьорът понечи да протестира, но тя се усмихна и поклати глава. — Хиляди благодарности за прическата, мосю. И не забравяйте какво ви казах.

— Разбира се, че няма да забравя. Много ви благодаря. — Мосю Кристоф направи дълбок поклон и излезе.

— Какво си му казала? — поинтересува се Джак.

— Това е работа между мен и фризьора ми, ваша светлост — отвърна Арабела и добави иронично: — Вие знаете твърде много за жените и вероятно сте наясно за специалните им отношения с фризьорите.

— Бях готов да се обзаложа, че при теб е друго — отвърна той и вдигна рамене, за да покаже, че темата е приключена. Отиде до вратата на спалнята й и я отвори широко. — Време е да се облечеш. Искам да видя цялостното ти въздействие.

Влезе пръв в спалнята и Арабела и Беки го последваха. Той зае място пред камината и проследи с голямо внимание как Беки облече господарката си първо в долната рокля, а после и в самата роба от органза. Момичето положи всички усилия, за да не развали изкусната фризура.

Деколтето беше много дълбоко и блясъкът на диамантите между гърдите й буквално я разгалваше. Арабела се огледа със съмнение в голямото огледало. По дяволите, гърдите й бяха почти непокрити! Ако вдигне рамене, зърната й ще изскочат.

— Ще свикнеш — рече Джак, който бе отгатнал мислите й. — Уверявам ви, че тази вечер ще постигнете зашеметяващ успех, мадам. — Предложи й тържествено ръката си и заключи: — Време е да слезем на вечеря.

Пристигнаха в Ковънт Гардън малко преди десет. Вечерта беше студена и Арабела трепереше. Тънката наметка, която беше драпирала на раменете си, не я пазеше от вятъра, нито пък дългите бели копринени ръкавици, тънките чорапи и леките сатенени обувки. За разлика от нея херцогът беше облечен в топло кадифе. Да, мъжете бяха за завиждане. Само лицата им бяха изложени на стихиите.

— Вътре е горещо, успокой се — каза той и улови ръката й, за да я поведе нагоре по парадното стълбище.

Улиците около площада бяха пълни с хора и много шумни. Уличници и улични търговци си търсеха клиенти с високи крясъци, групи пияни млади мъже се местеха от една кръчма в друга, от бордей в баня и обратно. Елегантно облечени посетители на операта не се виждаха никъде и Арабела си каза, че Джак е планирал пристигането им много грижливо. Появата й щеше да привлече всички погледи.

В сърцето й покълна възбуда. Днес беше много по-различно от първата й поява пред изискания свят.

Токчетата на сатенените обувки тракаха по мраморния под на огромното фоайе, опряно на могъщи колони. Един лакей ги поведе по тесен коридор с много врати. След минута спря, отвори една от вратите и отстъпи настрана. Арабела влезе в ложата и примигна от внезапната ярка светлина. От високия таван висяха полилеи и обливаха в светлина сцената и зрителите. И партерът, и ложите бяха заети до последното място. Навсякъде се носеше глъчка. Хората разговаряха на висок глас, без да се съобразяват с певците на сцената и оркестъра в оркестрината.

Арабела избра стол на първата редица и без да бърза, разтвори ветрилото си. Джак седна до нея и опря лакти на тапицирания с кадифе парапет, за да огледа залата. Няколко души вдигнаха ръце за поздрав и той им кимна в отговор, после посвети вниманието си на ставащото на сцената.

Арабела усети, че глъчката е станала по-шумна. Видя как дами и кавалерите им вдигнаха оперните бинокли и ги насочиха към ложата на Сен Жюл. Обърна се още малко към сцената и продължи да си вее лениво с ветрилото — така голяма част от нея оставаше скрита за любопитните погледи. До този момент не беше вярвала, че може да се забавлява, когато е в центъра на общественото внимание и любопитство.

От време на време Джак оглеждаше с привидно равнодушие зрителите в залата и ложите. За негово задоволство всички важни личности се бяха върнали и днес бяха тук. Уелският принц се бе завърнал от Брауншвайг. Сега седеше в кралската ложа с брат си, Йоркския херцог, и няколко приятели и се смееше шумно. Като срещнаха погледа му, принцовете му махнаха весело. Граф и графиня Уорт също бяха в ложата си. Чарлз Фокс и Джордж Кевъна седяха на партера с група вити и Джак любопитно се запита колко ли ще издържи Джордж, без да играе.

Херцогиня Девоншир, натруфена с величествена шапка, от която стърчаха пет великолепни паунови пера, беше обкръжена от приятелки със също толкова смайващи шапки. Съпругът й не се виждаше, но Джак не се учуди. Херцогът и херцогинята рядко се появяваха заедно в обществото. Тя ръководеше своя дом по свои собствени правила. Даже езикът, който се говореше там, беше друг — абсурд, който разсмиваше Джак, но в същото време той признаваше, че въпреки екстравагантностите си Джорджиана е влиятелна и интелигентна дама, обект на възхищение от страна на Фокс и вътрешния кръг на витите. На всичкото отгоре тя беше страстен играч и циничните съвременници уверяваха, че именно това е причината за сърдечното и много близко приятелство, което я свързваше с Фокс.

Заключителните акорди възвестиха края на действието. Завесата падна. Светлините блеснаха още по-ярко и мъжете от партера веднага се надигнаха, за да посетят дамите в ложите им.

Джак се обърна към Арабела. Тя изглеждаше напълно спокойна и равнодушна, вееше си с ветрилото и се оглеждаше небрежно. След минута вратата на ложата им се отвори. Първите посетители.

Джордж, принц на Уелс, и Фредерик, херцог на Йорк, влязоха шумно в малкото помещение. Джак стана и се поклони. Арабела също позна двамата принцове и направи дълбок придворен реверанс — доста трудно начинание в тясната ложа. Добре, че роклята й беше толкова лека.

— Добре дошъл у дома, Джак. Без теб Лондон беше смъртно скучен — заяви Джордж и сложи монокъла на окото си, за да огледа

Арабела, която тъкмо се изправяше. Тя срещна нахалния му поглед, без да трепне, и дори се усмихна.

— Предполагам, че това е съпругата ти?

— Да, сър. Позволете да ви представя херцогиня Сен Жюл.

— Джак улови ръката на Арабела и я издърпа напред.

— Възхитен съм да се запозная с вас, мадам. — Принцовете се поклониха и огледаха съпругата на приятеля си с неприкрито любопитство. Братята имаха разлика само една година и си приличаха като близнаци. Лицата им под напудрените къдрици бяха зачервени. И двамата бяха доста пълни.

— Моите комплименти, мадам — рече Фредерик. — Най-добри благопожелания, Джак. Ти си щастливец!

— Благодаря, сър — отговори херцогът с лек поклон. Очите му светнаха.

— Новата мода ви отива, мадам — оповести Джордж и свали лорнета си. Безцветните сини очи бяха леко кръвясали. — Проклет да съм, ако съм виждал друга дама, на която да стои толкова добре.

— Много сте любезен, сър — прошепна Арабела и отново отвори ветрилото си.

— Да знаете, брат ми е напълно прав — оповести Фредерик. — Не съм ви виждал досега в Лондон, мадам. — Това си беше чист въпрос.

О, виждал си ме, помисли си развеселено Арабела. Само че преди десет години изобщо не ми обърна внимание.

— Къде се криехте досега? — попита направо Джордж. — Къде я намери, Джак?

Арабела бързо се убеди, че двамата принцове нямат никакви маниери, и само се усмихна с празна усмивка.

Джак, който знаеше, че през последните две седмици принцовете не са били в Лондон и клюките около съпругата му не са стигнали до тях, обясни търпеливо:

— Жена ми е несъща сестра на Фредерик Лейси. Познавам я от доста време. — Лъжа, която нямаше как да бъде доказана.

— Сестра на Дънстън? — Джордж посегна отново към монокъла, сякаш тази информация можеше да промени външността на Арабела. — Дяволите да ме вземат…

Двамата принцове зяпнаха изненадано. Когато Дънстън се самоуби, и двамата не бяха в клуба, но както всички в Лондон знаеха историята в подробности.

Арабела спокойно отговори на погледите им над ръба на ветрилото си. Лицето й остана все така ведро усмихнато.

— Така значи — промърмори най-сетне Уелският принц. — Предвиждам, че ще засветите като бисер в короната на обществото, мадам.

Това беше по-добре, помисли си развеселено Арабела и отговори на погледа с лек реверанс и няколко нищо незначещи думи.

Братята се сбогуваха с обещанието скоро да посетят новата херцогиня. После Арабела загуби представа за времето и броя на хората, които и бяха представени. Безкрайна върволица от имена, свързани с лица, се нижеха през пълната ложа, осветена от полилеите. Тя разпозна близките приятели на Джак под напудрените им перуки и запомни имената им. Джордж Кевъна и Чарлз Фокс. Джордж изглеждаше разумен мъж, а Чарлз въпреки ексцентричната си външност беше една от най-умните глави в страната. Когато оркестърът поде началната мелодия на второто действие, господата се върнаха по местата си, но това не означаваше край на критичното оглеждане. Все повече лорнети се насочваха към ложата, дамите любопитно разпитваха господата за първите им впечатления от новата херцогиня.

Арабела се чувстваше като крава, спечелила награда на пазара. По-добре да гледам операта, каза си сърдито тя и насочи поглед към сцената.

До нея Джак вдигна лорнета си. Граф Уорт също бе дошъл да им изкаже почитанията си и сега седеше отново до жена си. Лили се бе обърнала към него и го слушаше внимателно. Челото й беше намръщено и това загрозяваше порцелановото лице. Само веднъж хвърли поглед към ложата на Сен Жюл, но като видя, че Джак я наблюдава, побърза да се извърне.

Внезапно Арабела се обърна към него и попита:

— Любовницата ти тук ли е тази вечер, Джак?

Въпросът й дойде толкова изненадващо, че той едва не изпусна лорнета от ръцете си.

— Какво каза?

В златнокафявите очи блесна предизвикателство и той се приготви да го посрещне.

— Хайде, Джак — помоли с измамна кротост тя. — Покажи ми любовницата си. Бъди искрен… След като ми призна, че имаш любовница, не виждам защо да не ми я покажеш. — Сега имаше възможност да му отмъсти за неизпратеното писмо до Корнуол.

Джак, който се питаше откъде бе дошло това внезапно нападение, смръщи чело и отговори директно:

— Погледни във втората ложа вдясно, на втория ред. Графиня Уорт.

Арабела взе лорнета от ръката му и го насочи към отсрещните ложи. Обходи ги всичките и спря съвсем за малко върху споменатата от мъжа й. Веднага разбра, че лейди Уорт е красива и елегантна и само малко по-възрастна от нея.

— Прелестна е — промърмори тя и му върна лорнета. Спомни си, че сред многото любопитни посетители имаше един лорд Уорт, и заяви: — Съпругът й изглежда много мил човек.

— Такъв е.

Арабела вдигна вежди.

— Надявам се, че е … снизходителен към слабостите на жена си.

Джак не реагира. Само едната му буза потръпна издайнически.

Арабела вдигна рамене и отново посвети вниманието си на сцената, ала погледът й на няколко пъти се върна към ложата на Уорт и красивата дама, която седеше там. Какво беше очаквала? Грозно плашило? Естествено, любовницата на Джак беше образец на съвършенство, поне външно. Като него.

През второто действие, което въпреки магията на музиката и старанията на певците да привлекат вниманието й се стори безкрайно, тя се обгърна в мълчание. Когато завесата най-сетне падна, буквално скочи от мястото си. Джак загърна раменете й с наметката. В движенията му се усещаше недоволство. Устата му бе стисната, в очите му святкаха опасни искри.

— Ще те придружа до колата — каза кратко и отвори вратата на ложата. — Трябва да се отбия в „Брокс“.

Без да каже дума, Арабела му позволи да сложи ръката й върху своята в учтив жест на лицемерна загриженост. Двамата излязоха в коридора и се смесиха с навалицата, която се стремеше към фоайето.

— Джак! Настоявам да ме запознаете с жена си. — Дама на средна възраст с огромна шапка, на която се люлееха щраусови пера, препречи пътя им. В погледа, отправен към Арабела, светеше любезно любопитство.

Джак се наведе над ръката й и след като се изправи, обяви тържествено:

— Мила моя, представям ти херцогиня Девоншир. Мадам, това е съпругата ми, лейди Арабела.

Двете жени реагираха с дружелюбно кимване — така се поздравяваха дамите с еднакъв ранг. Херцогиня Девоншир се усмихна и заяви:

— Едно ново лице е винаги добре дошло в нашето малко общество, мила моя. Ще получите покана за следващата ми среща на карти.

Арабела се поклони. С удоволствие щеше да приеме поканата. Вечерите при херцогинята бяха известни с високите залози и рискованите игри. Новаците сигурно губеха значителни суми на игралните й маси.

— Джак, представи ме на жена си, ако обичаш.

Херцогът се обърна към Лили, която се приближаваше подръка с мъжа си. Усмивката на лицето й беше скована.

— Скъпа лейди Уорт. — Той се наведе над ръката й и я поднесе към устните си.

— Колко си официален, Джак — прошепна Лили и игриво го потупа по ръката с ветрилото. — Хайде, представи ме на жена си.

Арабела усети как глъчката наоколо заглъхна. Вкусна хапка за клюкарките, каза си презрително. Първата среща между любовницата и съпругата. Усмивката й, отправена към лейди Уорт, излъчваше топлота и увереност.

— Не е нужно да ни запознават официално, лейди Уорт. Горях от нетърпение да се запозная с вас.

Лили отговори на ръкостискането, без да измени изражението на лицето си.

— Ваша светлост — проговори учтиво тя и веднага пусна ръката й. — Колко очарователно.

— Много се надявам да ме посетите на Кавендиш Скуеър — продължи Арабела с все така любезна усмивка. — Убедена съм, че ще открием много общи неща — завърши с тих смях.

— И аз се радвам — промълви едва ли не уплашено Лили, направи лек реверанс и се отдалечи със съпруга си.

— Чу ли това? — пошепна Джордж Кевъна в ухото на Чарлз Фокс, който стоеше до него и подръпваше розовата си перука, увенчана с мъничка тривърха шапка.

— Разбира се, че чух, драги. Не очаквах, че сестрата на Дънстън има такъв стил — отвърна контето.

— Не му е истинска сестра, имат само общ баща — обясни Джордж. — Според мен, драги приятелю, тази жена ще създаде доста проблеми на нашия приятел Джак.

— Ще му се отрази добре — ухили се Фокс. — Аз се интересувам повече защо се е оженил за нея.

— И аз се питах, но като я видях днес… — Джордж се усмихна многозначително. — Трябва да призная, че е необикновена жена. Но все пак е Лейси. А семействата Фортескю и Лейси са като огън и вода.

— Нищо не е вечно, драги приятелю — отговори весело Джордж. — Във всеки случай ще се радвам да задълбоча познанството си с дамата.

— Бих искал да я видя на игралната маса — промърмори замислено Фокс, който не издържаше и две минути, без да говори за голямата си страст.

— Сигурно играе като Лейси — отвърна Джордж и размаха шапката си, когато Арабела мина подръка със съпруга си.

Тя го дари с приятелска усмивка без следа от лицемерие. Наистина беше невероятно, че тази толкова спокойна и сдържана личност е успяла да затвори устите на клюкарките. Беше дала да се разбере, че знае всичко за любовницата на съпруга си и че не се интересува особено от другата дама. Че не я счита за съперница.

Без да каже дума, Джак придружи жена си до чакащата карета. Слугата бързо отвори вратичката.

— Добър вечер, ваша светлост… Ваша светлост. — И спусна стълбичката, за да се качи Арабела.

Преди да влезе, тя се обърна и каза тихо на съпруга си:

— Сигурен ли си, че не искаш да се прибереш вкъщи и да се скараме, както трябва? Няма да ти навреди, ако изпуснеш малко пара.

— Благоволете да се настаните в каретата, мадам. — Думите бяха произнесени с преувеличена учтивост. — Духа студен вятър.

Арабела благодари на чакащия слуга и се настани на меката седалка. Учуди се, когато мъжът й наистина се качи след нея и зае мястото насреща.

Той се облегна назад, скръсти ръце под гърдите и я огледа замислено. После поде с измамно мек тон:

— Изглеждаш решена да ме провокираш, Арабела. Какво съм направил?

Тя отговори съвсем спокойно на погледа му.

— Нарушаваш правилата, Джак. Ние с теб сключихме брак по разум. Разбрахме се, че аз няма да се намесвам в твоите работи и ти няма да се месиш в моите. А сега очакваш да се държа като невинна наивка с нежни ушенца и чувствително сърце. Не бива да зная нищо за жената, която ти е любовница от… всъщност откога си влюбен в лейди Уорт?

Джак затвори очи за миг и отново ги отвори.

— От три години.

— Имате ли общи деца?

В гласа й имаше само любопитство. Нито следа от ревност. Нали искаше точно това? Защо тогава беше ядосан?

— Доколкото знам, не.

Арабела кимна и отговори просто:

— Е, повече не искам да знам.

— Радвам се да го чуя. — Той се усмихна подигравателно. — Ще се разберем ли да не говорим повече по тази тема?

— О, не мога да ти обещая. — Арабела се намръщи замислено. — Кой знае какво още ще се случи. — Наведе се и сложи ръка върху неговата. — Обещавам ти, че винаги ще се отнасям с лейди Уорт с извънредна учтивост и дружелюбие.

— Точно от това се опасявах — изсъска той и присви очи. — Ако ми позволите една малка забележка, скъпа ми госпожо, вие сте коварна като цяло гнездо змии. Не си въобразявайте, че можете да ме измамите с невинната си усмивка и с разумните, изпълнени с разбиране възражения.

— Не искам да те мамя — възпротиви се тя. — Искам да съм сигурна, че правилата не са се променили. Ти ми обеща, че като дойдем в Лондон, ще мога да правя каквото си искам, и аз точно това възнамерявам. — Присви очи и започна да изброява впечатленията си. — Твоите приятели мистър Фокс и лорд Кевъна ми харесват. Обещаха да ме посетят утре. Принцовете не ме впечатлиха ни най-малко, но се налага да ги търпя.

— Точно така — кимна сухо той и в сърцето му неволно се прокрадна възхищение към ума й.

— Мисля, че ще се разбирам добре с херцогиня Девоншир.

Джак избухна в тих смях.

— Мила моя, херцогинята е най-важната, най-влиятелната жена в Лондон. Ако желае, тя ще се разбира добре с теб. Обратно не става, повярвай ми.

— Наистина ли? — попита тя с едва забележима усмивка и без преход премина в атака: — Не ти ли се струва странно, че семейството на мама от Корнуол изобщо не отговори на писмото ми? Писах им през август, а сега е януари. — Вдигна рамене и добави: — Разбира се, вече не ми е нужен отговор. Бях забравила онова писмо, но сега се питам дали пък роднините ми не са измрели до един. Може би са станали жертва на епидемия?

— Нямам представа — отговори Джак и почука по разделящата стена. Каретата веднага спря. — Тук трябва да те напусна. Ще повървя по Пикадили и ще стигна бързо до „Брокс“. — Наведе се към нея, целуна я хладно по челото и отвори вратичката.

Арабела се отпусна назад и изтощено затвори очи. Отвори ги едва когато каретата спря пред къщата й. Когато слезе и се заизкачва по стълбите към парадния вход, където нощният портиер вече я очакваше, усети, че хладният нощен въздух малко я поободри.

— Нейна светлост има ли още някакви желания? — попита портиерът, след като заключи голямата врата и пусна резето.

— Не, Сайлъс, благодаря. Нямам представа кога ще се върне негова светлост.

— Не преди изгрев слънце, мадам — отговори мъжът с многозначително кимване.

Той сигурно знае, каза си Арабела. Отдавна е в къщата на Джак и познава навиците му. Тя му пожела с усмивка лека нощ, но вместо да се качи горе, отиде в библиотеката. Двете свещи, поставени в канделабрите от двете страни на камината, хвърляха мътна светлина. Облицованото с тъмно дърво помещение, препълнено с книги, тънеше в мрак. Тя затвори вратата и се облегна на касата, за да обмисли последствията от действията си.

Не беше кражба, защото писмото, което се готвеше да вземе, беше нейна собственост. Джак ще се ядоса, че е отключила касетката му… че се е ровила в личните му документи. Но тя няма да вземе нищо, няма дори да погледне документите. Ще вземе писмото и ще заключи касетката. Това не беше ровене в тайните му. Разбира се, съществуваше възможност той изобщо да не забележи, че писмото липсва. Може би вече е забравил, че го е заключил в касетката си. Ако не е имал намерение да го изпрати, не е имало защо да го съхранява.

Арабела се отблъсна от вратата и отиде до писалището. Вървеше на пръсти, макар че беше съвсем сама и в къщата беше буден само нощният портиер, който нямаше да напусне поста си. Седна на стола и отвори чекмеджето, в което Джак съхраняваше ключовете. Не можа да намери веднага ключа от касетката и едва след като опипа всеки сантиметър от чекмеджето, откри малко копче в задния край. Натисна го. Отвори се малко тайно чекмедже, в което лежеше ключът.

Арабела отвори най-горното чекмедже, в което се съхраняваше касетката, извади я и внимателно я постави върху писалището. Ключът се завъртя леко. Тя вдигна капака и видя купчина грижливо подредени документи. Следобед писмото й беше най-отгоре, но сега го нямаше. Обзе я колебание. Не биваше да пипа нещо, което не й принадлежеше.

След секунда тръсна глава и започна да изважда документите един по един, като внимаваше да запази реда. Нарочно не поглеждаше към нито един от тях.

Наложи се да прехвърли почти половината документи, докато открие писмото си. Въздъхна доволно, извади го и грижливо прибра вътре другите книжа. Затвори капака, заключи и прибра ключа на мястото му. Преди да излезе, огледа внимателно писалището. Нищо не загатваше, че някой е пипал вътре.

Стисна писмото в ръка и се запъти с бързи крачки към спалнята си, където Беки беше задрямала пред огъня в очакване да помогне на господарката си да си легне.

Джак стана от игралната маса малко преди разсъмване. Откакто се бе завърнал в Лондон с Арабела, за първи път прекарваше цялата нощ в игра на карти. Отначало възнамеряваше да остане само час-два, но се задържа на масата за фараон. Излезе в хладното утро и махна на една носилка.

Защо Арабела внезапно бе заговорила за роднините си? Той наистина бе забравил неизпратеното писмо.

Докато седеше в носилката, Джак размишляваше усилено. По това време лондонските улици бяха пусти и нищо не смущаваше размишленията му.

Днес ще изгори писмото… По дяволите всички скрупули.

След двайсетина минути вече седеше зад писалището си и прехвърляше документите в касетката. След безплодно търсене се отпусна назад и вдигна глава към тавана. Писмото не беше тук. Къде ли се бе изгубило?

Внезапно скочи. Писмото беше у Арабела. Как го бе открила? Какво да прави сега? Заключи касетата и тихо напусна библиотеката.

Когато излезе в залата, едно от слугинчетата в кухнята притича покрай него с кофа въглища. Джак не го забеляза, както не забеляза и че слънцето е изгряло. Входната врата беше отворена, едно момиче миеше стъпалата и изливаше кофи вода. Градът постепенно се будеше.

Джак спря за миг на стълбището. Арабела го поставяше пред сериозна дилема. Ако й поиска обяснение, ще трябва да признае, че не е изпратил писмото й. Ако не каже нищо, ще се изложи на опасността да падне в коварен капан.

Много добре знаеше колко коварни могат да бъдат членовете на семейство Лейси.

Пред вратата на спалнята си спря отново. Основата, на която се крепеше бракът му, се клатеше. Това вече не беше простият, прагматичен брак по разум, какъвто беше планирал. Жена му не му вярваше. Сега и той започваше да не й вярва. Внезапно се бяха разделили в два враждебни лагера. Как, по дяволите, бе допуснал да се стигне дотук?