Брачно предложение

10

В свежото октомврийско утро дук Сен Жюл влезе в главния салон на игралния клуб Брокс. За момент спря на прага и си взе щипка емфие, докато се оглеждаше внимателно. Залата беше полупразна. Още беше твърде рано за сериозна игра.

— Джак! Мили боже, защо те нямаше толкова дълго? — извика Джордж Кевъна и хвърли картите на масата. — Така ли се отнасяш към приятелите си? — изрева той и скочи. — Изчезна, без да кажеш и една дума.

— Поласкан съм, че си усетил липсата ми, драги — отвърна Джак с ленива усмивка, прибра табакерата и протегна ръка за поздрав. — Продължавай да играеш, няма да ти преча.

— О, няма значение. И без това губя. — Джордж разтърси ръката на приятеля си, сложи ръка на рамото му и го поведе към масичката с гарафите. — Къде беше, по дяволите? В града се носят безумни слухове. Казаха ми даже, че си се оженил. Какви са тези глупости? — Той наля шери в две чаши и подаде едната на херцога.

— Изобщо не са глупости — отговори Джак и вдигна чашата си в шеговит тост. — Това е истината, скъпи Джордж.

— Ти шегуваш ли се? — Джордж погледна втренчено приятеля си, с чаша в ръка, без да отпие нито глътка.

— Не — отговори спокойно Джак. — Пий, Джордж. Редно е да ме поздравиш.

Джордж изпълни искането му. В погледа му се четеше дълбоко учудване.

— За кого? — попита най-сетне. — И защо?

Джак остави чашата си и отново извади табакерата. Отвори я и предложи на Джордж, после и сам си взе щипка емфие.

— На първия въпрос мога да отговоря — рече с усмивка, — но на втория… — Вдигна рамене и обясни: — Когато мъжът достигне известна възраст, е редно да се ожени, не мислиш ли?

— За теб това не се отнася — отвърна сърдито Джордж. — А какво ще стане с Лили?

— Както много добре знаеш, приятелю, Лили си има съпруг — напомни му меко Джак.

— Хайде да не си играем на остроумия, Джак. Коя е тя?

— Сестрата на Дънстън. — Джак посегна отново към чашата си. — Арабела Лейси стана моята херцогиня. Сега е Арабела Фортескю.

Джордж зяпна смаяно. Челото му се набръчка.

— Не разбирам… — промърмори объркано.

Джак избухна в тих смях.

— Какво има за разбиране? Много е просто. Имах нужда от жена и си намерих. Лейди Арабела е най-подходящата за мен.

— Но ти мразеше Дънстън!

— Не съм се оженил за него, Джордж.

Приятелят му млъкна. Погледът му остана все така втренчен в лицето на херцога. В очите на Джак светеха искри, които го караха да се чувства неловко. Това бяха искри на предупреждение, едва ли не на заплаха, от която дори най-близките приятели на Джак се страхуваха. Въпреки това Джордж не можа д се сдържи.

— Сестрата на Дънстън не е подходяща партия за теб, Джак. Тя е стара мома. Дойде за един сезон в Лондон и се върна в провинцията. Защо ти е такава жена?

— Какво те засяга това, драги? — попита спокойно Джак и допълни чашата си.

— По дяволите, Джак, не се дръж така с мен! Аз съм ти приятел — извика обидено Джордж. — Не забравяй, че се познаваме от ученическите си години.

Последва миг на напрегната тишина. Джак го наруши с нов смях.

— О, Джордж, разбира се, че не съм забравил. — Напълни и неговата чаша и в погледа му светнаха искрици смях. Продължи с обичайния си лек тон: — След няколко дни ще се запознаеш с жена ми и можеш сам да си съставиш преценка за нея.

— Прощавай, не исках да обидя дамата. Признавам, че бях ужасно неучтив.

Джак прие извинението с леко кимване.

— А сега ми разкажи какво се е случило в мое отсъствие.

Джордж прие с благодарност смяната на темата.

— Почти нищо. Знаеш, че през лятото в Лондон цари скука. Всички са в провинцията. Новините от Франция стават все по-лоши. Всеки ден пристигат нови емигранти.

Лицето на Джак помрачня и Джордж млъкна стреснато. Знаеше, че сестрата на Джак е омъжена за френски аристократ. Ала не можа да удържи любопитството си и попита плахо:

— Имаш ли новини от Шарлот?

Джак бе премълчал затворничеството и убийството на сестра си. Любопитството и съчувствието може би щяха да го възпрат да отмъсти на човека, който бе станал причина за смъртта й. Сега обаче походът на отмъщението бе приключил, и то много по-задоволяващо, отколкото си го представяше в най-смелите си мечти. Носеше титлата на Лейси, притежаваше цялото му богатство, наслаждавате се на прелестите на сестра му Все още не знаеше как ще се развият нещата занапред, но в момента беше напълно доволен. Въпросът на Джордж обаче събуди отново горчивото чувство на отвращение, което смяташе, че е преодолял.

— Мисля, че е изчезнала — изрече мрачно той, но тонът му даваше да се разбере, че темата е приключена. — А, ето го и Фокс. Извини ме, Джордж. — Направи лек поклон и прекоси салона, за да поздрави Чарлз Джеймс Фокс, който бе влязъл от другата страна.

Джордж не направи опит да го последва. Както винаги, приятелят му не желаеше да дава обяснения. Ако Шарлот наистина бе станала жертва на терора, ситуацията ставаше разбираема. Джордж знаеше колко близки бяха Джак и Шарлот, познаваше и мълчанието на приятеля си.

След шестнайсет часа на игралната маса Фокс изглеждаше ужасно — с хлътнали бузи и зачервени очи, със замъглен поглед. Яркочервената перука не допринасяше с нищо за разкрасяването му. Позна Джак едва когато той се приближи.

— О, Джак, скъпи! — Размаха ръка за поздрав и се олюля. — Радвам се, че отново си тук.

— Както виждаш. — Херцогът направи поклон. — А ти изглеждаш дяволски зле. Колко изгуби миналата нощ?

— Малко над десет хиляди — отговори с надебелял език Фокс. — Вече не помня точно. — Примигна и рече: — Дявол да го вземе, вече е светло. — Махна на минаващия келнер и взе чаша вино от таблата.

— Вече е следобед — уточни Джак. — Къде е Уелският принц? Толкова дълго ме нямаше, че не знам нищо за него.

— Замина за Брауншвайг, за да види принцесата — отговори Фокс и изпразни чашата на един дъх. — Май ще има сватба. — Кръвясалите му очи изведнъж светнаха. — Хората говорят, че и ти си се оженил! Има ли нещо вярно, Джак? Според мен са глупости.

Джак изкриви лице.

— Защо всички ми казват, че слуховете за моята женитба са глупости? Наистина ли ми се носи славата на закоравял ерген?

Фокс зяпна смаяно.

— Не може да бъде, Джак! Кажи, че не е вярно!

Джак се поклони отново.

— Вярно е, приятелю. Един ден всеки мъж трябва да се ожени и аз го направих.

— Ти… женен мъж? — Фокс се опули. — И коя е тя? — Като чу името, очите му се присвиха. — Сестрата на Дънстън? — повтори замислено. — Е, желая ти щастие. Някой ден трябва да посетя нейна светлост.

— След около седмица — отговори Джак. — Смятам да представя жена си в обществото, когато аз реша.

Направи лек поклон и се отдалечи. Обиколи салоните, поздрави познатите и скоро целият клуб знаеше за женитбата му. До вечерта щеше да узнае цял Лондон и през следващите дни всички господа и дами щяха да говорят само за това. Когато дукеса Сен Жюл се появи на сцената, всички ще бъдат подготвени, каза си доволно той.

След известно време и няколко леки игри Джак Фортескю излезе от клуба и тръгна по Пикадили. Отби се в няколко магазина и накрая се насочи към Фортескю Хаус на Кавендиш Скуеър. Двамата с Арабела бяха пристигнали в Лондон предишния ден. В къщата имаше постоянен персонал и изненадващата поява на херцога и херцогинята не бе предизвикала объркване и хаос.

— Ваша светлост. — Икономът се поклони и пое цилиндъра и бастуна със сребърна дръжка.

— Къде е херцогинята, Тидмут?

— Нейна светлост надзирава разтоварването на някакви цветя — съобщи сковано икономът и Джак веднага разбра, че според Тидмут подобна дейност е крайно неподходяща за една херцогиня. Онова, което в провинцията беше съвсем естествено, в Лондон се смяташе за неприлично. — В новата оранжерия. Нейна светлост заяви, че помещението не е съвсем подходящо за цветята и нареди да повикаме Марш.

— О, разбирам. — Джак свали ръкавиците от сърнешка кожа и попита: — Вероятно Марш е успял да разсее съмненията на нейна светлост?

Тидмут се поклони и пое ръкавиците.

— Нямам представа. Нейна светлост и Марш са още в оранжерията.

Джак кимна и леко се намръщи. Архитектът Марш бе получил поръчение да проектира и изгради оранжерия за орхидеите на Арабела. Цветята пътуваха с тях, опаковани по-грижливо от деца. Защо ли построената по всички правила оранжерия не отговаряше на изискванията на Арабела?

Без да бърза, той се запъти към новата постройка. Борис и Оскар, които бързо свикваха с новия си дом, го поздравиха с радостен лай. Той ги почеса разсеяно зад ушите и те дадоха израз на възторга си, като навириха опашки и вдигнаха предните си лапи на гърдите му.

— Долу! — заповяда сърдито той. — Досега не бях срещал толкова лошо възпитани кучета. Трябваше да ги научиш на маниери, Арабела.

Съпругата му, която беше коленичила със загрижено изражение пред един сандък, вдигна глава.

— Развълнувани са. Всичко е ново за тях. Иначе се държат много прилично.

— Забравяш, че вече знам какви са — отбеляза все така остро той. — Чух, че имаш проблеми.

— О, да, и то сериозни. — Арабела се изправи и приглади прашните си поли. — Решетката, проектирана от Марш, е на място, където не пада утринно слънце. Поставена е там, където по обед падат най-силните слънчеви лъчи, а орхидеите не понасят ярко слънце. Нужна им е сянка. Сигурна съм, че му казах къде точно да я постави. Ти му изпрати подробни указания, помниш ли?

— Извинете ме, ваша светлост. — Марш изглеждаше и уплашен, и сърдит. Облечен в типичния за гилдията му черен жакет и бричове, той въртеше смутено тривърхата шапка между пръстите си. — Не съм получил такива указания.

— Вината е моя, Марш — каза Джак с успокояваща усмивка. — Сигурен съм, че ще направите необходимите промени.

— О, да, ваша светлост, без проблеми. Обаче нейна светлост иска веднага да засади цветята, а аз имам нужда от няколко часа, докато преместя решетката на подходящото място.

— Тогава цветята трябва да почакат — реши херцогът.

— Но, Джак… — започна Арабела.

Знаейки, че когато става въпрос за орхидеите, жена му може да бъде крайно неразумна, херцогът я прекъсна решително:

— Мила моя, няма как да се направи нещо невъзможно, нали? Няма нищо лошо, ако орхидеите ти останат още няколко часа в опаковките. Предлагам да оставим Марш и хората му да работят спокойно.

Арабела се намръщи. Бе решила да пресади скъпоценните орхидеи до вечерта и това забавяне с няколко часа я изнервяше.

— Е, щом не може другояче… — В гласа й звънна гняв.

— Сигурна съм, че някои растения ще загинат.

— Ще побързаме, ваша светлост — опита се да я успокои Марш. — Ще повикам шестима работници и до края на следобеда ще свършим. Готови сме и да пресадим растенията.

— Не, в никакъв случай! — Гласът на Арабела стана пронизителен. — Това не са цветя, а орхидеи.

— Как да не са цветя? — промърмори Марш и се огледа смутено.

— Добре де, може да ги наричате и цветя — призна Арабела. — Но имайте предвид, че са много редки. Не искам никой да ги докосва. Ако трябва да преместите някой сандък, отнасяйте се с него като с крехък порцелан. Шокът убива орхидеите!

— Разбира се, мадам. — Марш огледа замислено сандъците с орхидеи. Беше наясно, че това не са обикновени хризантеми или нарциси, но все пак бяха цветя, а цветята не умираха от шок.

— Хайде, Арабела, имаме работа — каза Джак и хвана ръката й.

— Трябва да остана тук — възпротиви се тя. — Трябва да следя как върви работата.

— Не, не трябва. Само ще пречиш на работниците. Марш си знае работата. Остави го да работи спокойно.

— Какво значи „имаме работа“? — Арабела излезе навън, следвана от кучетата, зарадвани от възможността да се раздвижат.

— Ще видиш. — Джак говореше сериозно, но Арабела усети, че мъжът й е развеселен.

— Вече се запознах с персонала — продължи тя. — Обсъдих менюто с Алфонс и проблемите на прислугата с Тидмут. Беки и Луис разопаковаха багажа, без да се скарат, макар че по едно време Беки беше готова да го цапне с нещо по главата. За щастие успях да се намеся навреме. Какво друго имам да правя?

— Ти, скъпа, си задачата, която ми предстои да реша — отвърна Джак и я поведе по извитата стълба. — И ако ми позволиш, искам да ти напомня, че една херцогиня не се меси в работите на персонала, не се занимава със съставянето на менюто и с воденето на домакинството. Имаме френски готвач и отличен иконом. Скоро ще установиш, че Тидмут организира всичко превъзходно.

Арабела спря на средата на стълбата и издърпа ръката си. Погледна го с присвити очи и Джак за пореден път се възхити на златните искри в зениците й.

— Ако позволите, сър, ще ви напомня, че аз съм господарка на този дом и нямам никакво намерение да изпусна юздите от ръцете си. Ще водя домакинството според моите представи. Изобщо не ме е грижа какво правят херцогините. Десет години управлявах голямо домакинство и още по-голямо имение, и то много успешно. Ако твоят персонал не е доволен от методите ми, не задържам никого. Те си отиват, аз оставам. — След това решително изказване тя се врътна и забърза нагоре по стълбата, следвана от кучетата.

Джак не я последва веднага. Не можеше да оспори, че тя е експерт в тези неща, но явно не разбираше, че няма да й остане време за подобни баналности. Тя беше неговата херцогиня и трябваше да заеме подобаващо място в обществото. Не можеше да очаква светът да се приспособи към своенравието й, както правеше мъжът й.

Ако хората започнат да се смеят на жена ми, няма да го понеса, каза си изненадано Джак. Ако беше осъществил първоначалния си план и я беше оставил в Кент с няколко деца, сега нямаше да мисли за своенравието й. Но след като тя бе успяла да промени плана му според своите желания, трябваше да си носи последствията. Сега беше от семейство Фортескю с всички задължения, които се пораждат от това. Естествено, той желаеше тя да се появи в елегантното общество по начин, който да поласкае гордостта на Фортескю. Още от първия момент, в който я видя, бе усетил в нея този потенциал и планираното й преобразяване му доставяше огромно удоволствие, но щеше да му бъде много трудно постоянно да балансира между възхитителната елегантна дама и изложения на присмех оригинал.

Сега не беше подходящият момент да се кара с нея, затова не каза нищо, просто я последва по стълбището. Апартаментът на Арабела се състоеше от спалня, гардеробна и будоар. Просторната спалня беше обзаведена с мека мебел, която позволяваше на херцогинята да приема посетители по време на утринния си тоалет, но Арабела нямаше никакво намерение да се подчини на модата и да приема добри приятели по долна риза и неглиже, докато я фризират и избира тоалет за деня. Само мисълта за това я отвращаваше.

Арабела влезе в будоара си и спря стъписано. Стаята беше пълна с хора, по пода бяха нахвърляни кутии за шапки и топове плат. Борис и Оскар заръмжаха.

— Какво, по дяволите… — изсъска тя и млъкна.

— Ваша светлост. Каква чест. — Тънък мъж с жилетка на райета, розов костюм и напудрена перука излезе напред и се поклони дълбоко, без да сваля бдителен поглед от кучетата. — Каква чест, че ми позволихте да ви предложа услугите си.

Арабела погледна въпросително през рамо.

— Влез в спалнята си, за да ти обясня — рече Джак, кимна на хората в будоара и насочи жена си към свързващата врата, която решително затвори пред кучетата.

— Какво става тук, Джак? Какви са тези хора?

— Сега ще разбереш. — Той разпери ръце и започна да брои на пръсти: — Две шивачки, една модистка — най-добрата в Лондон — и мосю Кристоф, който прави чудеса с женските коси. — Наведе се и целуна ъгълчето на устата й, сложи ръка на тила й и я задържа. — Спомни си какво ти казах: че смятам да се заема с новия ти гардероб! — Езикът му се плъзна по устните към кранчето на ухото й.

Арабела се засмя и се изплъзна от ръката му в напразен опит да избегне милувката, която изпращаше стрели на възбуда по цялото й тяло.

— Аз пък си мислех, че предпочиташ да ме събличаш — пошепна тя и извърна глава.

— Това също — отговори той, хвана по-здраво главата й и продължи да целува ухото.

— Защо не им кажеш, че днес няма да правим нищо? — предложи тя и се остави в ръцете му.

— Не мога. — Той я помилва отново и се отдръпна. — Както съм ти казвал, радостното очакване увеличава удоволствието.

Огледа я внимателно и възмутено поклати глава. Светлосинята памучна рокля беше цялата на петна, шалчето на шията беше разместено, косата й висеше на кичури.

— Трябва веднага да те оправим. — Взе ръцете й, обърна ги и огледа неодобрително замърсените длани и мръсотията под ноктите. — От днес нататък ще носиш ръкавици, докато работиш в градината, ясно ли е?

Арабела огледа разкаяно ръцете си.

— Мразя ръкавици. Растенията не усещат ръцете ми.

— Можеш да разговаряш с тях — посъветва я той и започна да разкопчава роклята и.

— Правя го. Но защо искаш да ми свалиш роклята?

— Защото ти предстои проба за новите тоалети — обясни търпеливо Джак. — Шивачките ще ти вземат мярка и ще изберат цветовете. Затова трябва да си само по риза.

— Не мога да пробвам шапки само по риза — възрази тя и остави роклята да се свлече на пода. — Нали каза, че си поканил най-добрата модистка в града?

— Точно така. Но при шапките се гледа косата. Не е важно с какво си облечена. — Той наля вода в легена на масичката. — Измий си ръцете.

Арабела го послуша. Изми се със сапун и изчетка ноктите си. Радваше се, че Джак ще избира вместо нея. Тя не знаеше нищо за новата мода, не я интересуваше. Ала щом й предстоеше да заеме мястото си в елегантното общество на Лондон, трябваше да го направи по най-добрия начин.

— Моля те само за едно — каза тя, докато навличаше лек халат. — Твърдо отказвам да сложа пудра или да нося перука.

— Това означава да прикриваш естествените си предимства — кимна сериозно той. — Не бих ти позволил, дори да искаш.

Арабела стегна колана си и го погледна предизвикателно. Желанието й да предостави на мъжа си последната дума по въпросите на модата изведнъж изчезна.

— Съгласна съм да приема съвета ви, сър, но не и заповеди.

— Не виждам разликата.

— Тогава сте слепец, сър — отговори тя напълно спокойно. Джак я погледна и тя видя опасните искри в сивите очи, но не пожела да отстъпи. Херцогът си каза, че може да й се скара, че може също да раздуха въпроса с персонала, че дори е задължен да го направи. Тя беше негова жена. Негова собственост. Затова сега бях тук, в тази спалня. Не той трябваше да отстъпи. Нямаше никакво намерение да изпълнява капризите й. Имаше пълното право да я прати обратно в Кент и тя беше длъжна да се подчини безпрекословно. Брачният договор й осигуряваше известна финансова независимост, но това не гарантираше място до съпруга й.

Точно сега обаче не искаше да се кара с нея. Все още не беше готов.

— Хайде да не се караме за значението на думите. — Сложи ръка на рамото й и я поведе обратно към будоара. — Но никога не забравяй, че си моя жена, Арабела — пошепна в ухото й.

По гърба й пробягаха тръпки, раменете й се сковаха, но тя премълча напиращия на устните и гневен отговор.

Арабела влезе в будоара си и се отпусна на един шезлонг. Две шивачки веднага се нахвърлиха върху нея и започнаха да сипят предложения с надеждата да спечелят херцогинята като клиентка. Показаха й най-различни платове — дамаска, тафта, муселин, на райета, на цветя, избродирани и едноцветни.

— Това е по най-новата мода, ваша светлост, миналата седмица нейна светлост дукеса Девоншир го показа за първи път в Карлтън Хаус — обяви триумфално мадам Елизабет и показа рокля от златна материя върху фуста, обшита със сребро.

— Това не — възрази спокойно Джак.

— Защо? — попита изненадано Арабела, впечатлена от луксозната рокля.

— Защото твоята фигура е по-подходяща за новия стил. Кринолините и корсетите са минало… освен в двора, естествено. — Той стоеше с гръб към камината, където бе запален огън, за да гони октомврийския студ.

— О, не, ваша светлост — възпротиви се мадам Елизабет — Самата дукеса Девоншир…

— Нейна светлост дукеса Сен Жюл ще се облича в новия стил на Директорията — заяви твърдо херцогът.

В стаята се възцари тишина. Двете шивачки се изправиха пред клиентката си и я измериха с внимателни погледи.

— Ваша светлост е прав — рече най-сетне мадам Селест. — Бюстът… направо великолепен… Извинете, мадам, моля ваша светлост да стане… Благодаря, мадам. — Плъзна пръсти по гърдите на Арабела и отдръпна малко халата й. — Какво ще кажете, мадам Елизабет? — Въпросът беше толкова важен, че всички мисли за конкуренция отидоха на заден план.

— Ами талията — добави мадам Елизабет и застана до колежката си. — Толкова стройна… Какъв хубав контраст с бюста…

— Ами бедрата — допълни колежката й. — Какви хубави пропорции…

— Много добре — изсъска Арабела и разпери ръце, за да отблъсне двете усърдни дами. — Предлагам да работите заедно, така ще имам наистина съвършен гардероб. А сега ми кажете, ако обичате, какъв е стилът на Директорията?

Въпросът бе придружен с недоверчив поглед към съпруга й.

— Аз ще ти покажа. — Джак отиде до малката писалище, потопи перото в мастилницата и нарисува нещо на лист хартия. — Виждаш ли… Талията е вдигната под гърдите, полата пада право до глезените, придържана е от широк ешарп.

Арабела погледна през рамото му и с един поглед схвана за какво става дума. Простотата на роклята беше наистина революционна. С драматично деколте, което разкриваше голяма част от бюста, горната част оставаше съвсем малка.

— Няма ли корсет?

— Не. Само естествените форми.

— Фусти?

— Една тънка фуста и долна риза. — Джак прибра перото на мястото му.

— Ами през зимата? Ще замръзна — възпротиви се тя, макар да беше дълбоко впечатлена от простия, нестесняващ стил.

— Разбира се, че няма да замръзнете, ваша светлост — намеси се мадам Селест. — През зимата се носят дълги шалове и наметки, а за най-студените дни ще ушием дебела горна рокля.

— Или туника — предложи усърдно колежката и. — Туника, която се носи над роклята, с три-четвърти дължина.

— Наистина ли стилът е съвсем нов? — попита замислено Арабела.

— Да, ваша светлост. Носят го в някои страни на континента, но в Лондон е последният писък на модата. — Перспективата да бъде една от първите шивачки, която ще наложи новия стил в английската столица, въодушевяваше мадам Селест. Тя продължи да оглежда критично новата клиентка, взе й мярка, определи които аспекти на фигурата й ще бъде добре да подчертае и кои — да прикрие дискретно.

Арабела се взираше с интерес в скицата на Джак и се питаше откъде мъжът й знае толкова много за модата от другата страна на Ламанша и изобщо защо е толкова добре информиран какво се носи в момента. Може би защото самият той много държи да се облича елегантно, помисли си тя и взе решение.

— Е, добре, да започваме. Ще работите ли заедно или не?

— Но, разбира се, ваша светлост — отговори бързо мадам Селест и кимна на колежката си. — Ние с мадам Елизабет винаги сме се разбирали много добре.

Мадам Елизабет се усмихна и кимна въодушевено. Херцогиня Сен Жюл имаше нужда от цял нов гардероб — за това бяха необходими дори повече от две шивачки. Тя извади от джоба си метъра и се поклони.

— Ако ваша светлост разреши…

Арабела с готовност се подложи на процедурата по вземането на мярка. Откровените, макар и тихо произнасяни коментари на двете шивачки я смутиха дълбоко.

— А сега да изберем платовете — каза мадам Селест и се обърна към топовете, нахвърляни по креслата и диваните.

— Само най-фините и най-простите — заяви Джак. — Муселин, коприна, органза, малко тафта. Никакви тежки дамаски или кадифета.

— Но защо? — попита разочаровано Арабела. Отхвърлените от него платове изглеждаха разкошни и бляскави и тя ги предпочиташе.

— В твоя случай роклята трябва да привлече вниманието върху носещата я дама, а не обратното, мила моя — обясни търпеливо той. — Повярвай ми, аз разбирам от тези неща повече от теб.

— Защо в моя случай? — попита упорито Арабела. Разговорът им наистина беше много полезен.

— Вижте, мадам, негова светлост иска да каже, че вашата фигура е достатъчно необикновена и нищо не бива да я конкурира — обясни мадам Елизабет и сложи до лицето й топ кремав муселин на фини сребърни шарки. — Какво ще кажете, ваша светлост?

— Прекрасно — кимна доволно Джак. — Кремаво, златно, слонова кост, бежово, карамел, може би…

— Нейна светлост ще изглежда чудесно в тъмнокафява коприна — намеси се мадам Селест.

Джак отново критично измери жена си и се замисли.

— Точно така, но без друг цвят — заяви накрая.

— Случайно аз харесвам много зеленото — подхвърли Арабела, вече ядосана, че я изключват от обсъждането. Чувстваше се като парцалена кукла, която детето облича и съблича непрекъснато.

— Може би по-късно — промърмори Джак с отсъстващ вид. — Отначало ще се показваш само във вече споменатите цветове и материи.

— Нейна светлост ще направи революция — заяви с гордост мадам Елизабет. — Предвиждам, че всички дами от елегантното общество ще започнат да й подражават.

— Значи са глупави. — Арабела махна пренебрежително. — Цветовете не подхождат на всеки тен.

— Модата създава глупаци — обясни Джак с доста презрителен тон. — Така, а сега ще се посветим на косата. Кристоф! — Той махна заповеднически на дребния мъж в розов копринен костюм, който стоеше безмълвно до прозореца.

— Веднага, ваша светлост. — Мъжът се приближи с бързи крачки. — Моля нейна светлост да заеме мястото си. — Направи поклон пред Арабела и избута кресло без облегалки пред голямото огледало на стената. — Каква прекрасна коса… — Повдигна кестенявите кичури и почти благоговейно ги претегли на ръцете си. — Никаква пудра… в никакъв случай.

Арабела много искаше да го попита дали превзетият му френски акцент е истински, или говори така само за да си придаде авторитет на парижки моден фризьор. По-скоро е истински, реши тя. В Лондон гъмжеше от емигранти, които се мъчеха да оцелеят.

— Малко ще я поорежем — обяви мосю Кристоф и затрака с ножицата. — За класическия стил е необходима къса коса. Държа да заявя, че избраният стил е много подходящ за вас, мадам. Затова трябва да направим класическа прическа.

— Добре, отрежете я — кимна Джак, — но не прекалявайте.

— Не искам да ми режат косата — възпротиви се Арабела. — Освен това Беки се справя много добре с фризурата ми.

— Досегашната ти прическа е подходяща за Кент, но не и за Лондон — заяви решително мъжът й.

Арабела кимна и театрално извъртя очи.

Тогава мосю Кристоф предложи примирително:

— Мога да обуча камериерката на нейна светлост как да прави прически на господарката си в класически стил.

— Това е чудесно — зарадва се Арабела. — Беки е много сръчна фризьорка.

Тя се отказа от повече протести и проследи в огледалото как французинът подстригва косата й, как я повдига, завърта и приглажда и какво ли още не. Тъмните кичури скоро покриха пода и Арабела се притесни, че изобщо няма да й остане коса на главата, но Джак, който следеше с внимание работата на фризьора, не направи опит да спре рязането. Ала когато прическата най-сетне се оформи, Арабела забрави тревогата си и кимна възхитено.

— Ето. — Кристоф отстъпи назад и се огледа триумфално. — Камериерката на мадам ще се справя много лесно. Проста, класическа прическа.

По челото и тила падаха ситни къдрички, цялата останала коса беше вдигната на шиньон и вързана с панделка. Фризурата изглеждаше много елегантна и правеше главата на Арабела малка и кръгла.

— Подстрижката допуска различни варианти — обясни фризьорът. — Възможно е къдриците да се спуснат над ушите или…

— О, сигурна съм, че камериерката ми ще измисли и други форми — прекъсна го бързо Арабела, защото той изглеждаше така, сякаш ще развали фризурата и ще започне да показва друг вариант. — Много ми харесва, мосю Кристоф. Много ви благодаря. За днес стига.

Фризьорът се поклони разочаровано и отстъпи настрана. Мадам Селест се покашля и излезе напред.

— Има още нещо, мадам.

Защо не се обърна първо към Джак, изненада се Арабела. Явно и той беше на същото мнение, защото се обърна с интерес към жената.

— Да, мадам…

— Става въпрос за придворния тоалет, ваша светлост. За мен ще бъде чест… — И го погледна с молба и надежда.

— А, да, придворния тоалет… — Джак помисли малко и реши: — Мисля, че няма защо да бързаме. Първо направете новите рокли, после ще мислим.

Двете шивачки се натовариха с топовете плат и се сбогуваха с дълбок поклон.

— Придворен тоалет? — повтори изненадано Арабела. — Аз пък си мислех, че заклетите виги нямат място в кралския двор.

— О, само почакай. Кралица Шарлот ще те приеме в частния си салон — отговори сухо Джак. — Непременно ще поиска да сложи върху теб своя печат за качество… или да те лиши от него — добави глухо и се обърна към последната дама, която седеше сред планина от кутии за шапки. — Дайте да видим какво сте донесли — заповяда той енергично.

Според мен не е редно да крия толкова елегантна прическа под шапка — възрази Арабела и самодоволно приглади къдричките на тила си.

— О, уверявам ви, ваша светлост, че моите шапки ще ви стоят много добре — заяви бързо модистката и отвори първата кутия. — Ето… възхитително творение.

Първата шапка беше огромна като колело на каруца, изработена от коприна и дантела.

— Всемогъщи боже! — извика Арабела. — Нужно ли беше да я украсите с цяла овощна градина? — Попипа една восъчна ябълка и направи гримаса. — Все ми е едно какво мислят хората и дали това е последният писък на модата — аз няма да нося такива шапки. Те са като за Лавиния Олсъп.

Джак избухна в смях. Модистката го изгледа объркано и прибра шапката в кутията.

— Може би ваша светлост ще предпочете този модел? — И показа голяма шапка с широка периферия, украсена с щраусови пера и цветя, която не беше толкова ужасяваща.

— Да, тази е добра — кимна Джак. — Няма да подхожда на сегашната ти фризура, но когато носиш косата си пусната, ще изглежда възхитително на главата ти.

— Мисля, че присъствието ми тук вече не е необходимо — отзова се остро Арабела.

— Може би нейна светлост предпочита по-големи шапки — намеси се бързо модистката, уплашена, че много бързо ще я отпратят. — Ще ви покажа най-новите модели.

В следващата кутия имаше голяма копринена шапка с повдигната периферия, украсена единствено с широка панделка.

— Това е много по-добре — каза Арабела и погледна въпросително Джак, който кимна. — Е, стига толкова. — Изправи се и заяви твърдо: — Две шапки са достатъчни. Благодаря, че ми отделихте време. — И освободи модистката с учтива усмивка.

— Според мен две шапки изобщо не са достатъчни — възрази Джак, развеселен и ядосан едновременно. — Ще ти трябва поне една сламена шапка.

— Много добре, ваша светлост. И аз исках да предложа същото. — Облекчена, жената отвори няколко кутии и им показа сламени шапки с панделки в различни цветове.

Арабела кимна примирено и предостави избора на мъжа си. Джак явно знаеше какво прави. Или поне знаеше точно какво иска. Тя не можеше да си представи, че ще има случай да облече и половината от поръчаните неща. Но ако наистина щеше да предизвика революция с появата си в елегантния свят, тя беше готова да предостави избора на своя съпруг и господар.