Братчето Ягленчо и сестричката Рутвица

I

Неприятели нападнали укрепения град на някаква благородна и добра княгиня. Княгинята не могла така бързо да събере своята голяма и вярна войска и да отбрани своя укрепен град, та трябвало да побегне през нощта със сина си, с малкия княз, в прегръдките си.

Бягала тя с него цяла нощ, а като почнало да се разденва, стигнали пред страшната Китеж1 планина, която била на края на княжеството.

По това време вече никъде по света нямало нито змейове, нито вили, нито вещици, нито каквито и да било злосторници съгледвачи. Бил ги прогонил светият кръст и човешкият разум. Само в Китеж планина се бил скрил последният Огнен змей, служели му седем вили поборнички2. Затова била страшна Китеж планина. Но под планината се гушела тиха долинка. Тук живеела младата овчарка Милойка в плетена колибка и пазела стадото си.

Та тъкмо в тази долинка пристигнала на разсъмване княгинята с детето и като съгледала пред колибата Милойка, пристъпила към нея и се примолила: „Скрий мене и князчето в колибката си през деня да не ни намерят неприятелите. Като се мръкне отново, ще бягам нататък с князчето“. Милойка ги приела, напоила ги с овче мляко и ги скрила в колибката си.

Като дошла вечерта, благородната и добра княгиня казала: „Аз трябва да тръгна с князчето. Но те моля, вземи този мой златен пояс и това златно кръстче на князчето, на червена връвчица. Ако някъде ни намерят неприятелите, ще ни познаят по пояса и кръстчето. Прибери тук тези две неща и ги пази в колибката си. Когато моите военачалници съберат войска и прогонят неприятеля, тогава аз ще се върна в укрепения град и ще те направя там моя мила другарка.“

— Не мога да бъда твоя другарка, благородна княгиньо, защото не съм ти равна нито по благородство, нито по разум. Но ще запазя твоя пояс и кръстчето, защото в истинска беда и неволя и сърцето на просяка може да бъде другар на царското сърце — рекла Милойка.

Така рекла Милойка и приела от княгинята кръстчето и пояса на съхранение, а княгинята взела малкото князче в прегръдките си и продължила в нощта, която била така тъмна, че не се виждало кое е трева, а кое камък, кое е поле, кое — море.