Братчето Ягленчо и сестричката Рутвица

VII

Щом спряла да бие камбаната, силата на Поборничките се върнала. Охрабрили се, измъкнали се всяка от своето скривалище. Като излезли, гледат — слънце в планината! А злите вили от нищо не се бояли така, както от слънцето. И понеже не могли толкова бързо да замъглят цялата планина, всяка от тях замътила бързо малко мъгла около себе си и полетели към ямата да видят как се е удавил Ягленчо.

Като отишли там и погледнали в нея, какво да видят, ямата била празна, Ягленчо го нямало!

Ахнали Поборничките от голям яд и се огледали по планината да не би да го е затрила някъде водата в камъните. Но като се загледали, що да видят — Ягленчо си върви весело по пътя, слънчицето му суши ризката на гърба, а той си пее тихичко, колкото знае да пее едно дете.

— Както върви, това дете ще ни избяга — завайкала се една Поборничка. — Детето е по-силно от нас. Я да повикаме Огнения змей да ни помогне.

— Не се посрамвайте, сестри мои — рекла втора. — Ще можем и сами да надвием такова слабо детенце.

Така говорела тя, но не знаела, че Ягленчо в своето спокойствие е по-силен от цялата злоба и цялата мъдрост на Китеж планина.

— Ще пратим мечката да утрепе детето. Нямата мечка не се бои от кръста — казала едната Поборничка и веднага полетяла към мечата пещера.

Мечката лежала и си играела с малкото мече.

— Хайде, Медунке, на пътеката. По нея върви дете. Причакай го, убий го, Медунке кумице — казала вилата.

— Не мога да си оставя мечето — отговорила Медунка.

— Аз ще ти го бавя — рекла вилата и веднага взела да си играе с мечето.

И така, отишла Медунка на пътеката и ето ти го Ягленчо иде.

Вдигнала се веднага мечката на задните си крака, протегнала лапи напред, върви така към Ягленчо да го убие.

Страшно било да погледнеш мечката, но Ягленчо нищо страшно и лошо не виждал в нея и не могъл нищо лошо да си помисли.

— Ето че иде някой и ми протяга ръце. И аз трябва да му протегна ръце.

Ягленчо вдигнал веднага двете си ръчички, протегнал ги към мечката и върви право към нея, като че майка му го вика в прегръдката си.

Още малко и ще го сграбчи страшната мечка. Била дошла вече до него и веднага щяла да го сграбчи и убие, ако се обърнел да бяга. Но тя видяла, че има време да съобрази откъде най-добре ще го хване. Изпънала се нагоре, оглежда Ягленчо отдясно и отляво — сега ще се спусне върху него.

В това време обаче ревнало малкото мече в пещерата. Черна оса от тези, които вилите водели край себе си, го ухапала. Заревало силно мечето, зер колкото и да е диво медункиното племе, не понася без викове чуждите бели. Ревяло с цяло гърло мечето, а Медунка като чула, че малкото й реве, забравила и Ягленчо, и цялата планина! Спуснала се тя на четирите си крака и препускала в тръс към пещерата.

Хванала ядосаната Медунка в лапата си косата на вилата. Понапердашили се, потъркаляли се, пооскубали се и оставили на мира Ягленчо.

Тръгнал Ягленчо след мечката и погледал за миг как се търкалят и зъбят — погледнал той, после само се засмял с все сила, глупавичкото дете, и продължил нататък из планината. Без да знае, че главата му е в торбата!