Братчето Ягленчо и сестричката Рутвица

XV

Силен юнак бил Рельо, чудно му било с децата да разговаря. Но на децата не им било чудно да разговарят с юнак, защото сърцето им към всичко било благосклонно и отворено.

Ягленчо хванал Рельо за ръка, огледал му сабята кована. От него била дважди по-голяма! Повдигнал Ягленчо ръчица, цял се изпънал и едва достигнал с ръка дръжката на сабята. Гледал Рельо, никога дотогава не бил виждал толкова малка ръка край своята ръка. Намерил се в голяма беля, забравил и пояс, и кръстче, само мислел: „Какво ли да говоря с тези слабички сирачета? Малки са, глупавички са и нищо не знаят.“

Но в това време Рутвица го запитала:

— Как ще излезем от планината, господарю?

„Умно е това момиче — помислил си Рельо, — ето аз стоя и се чудя колко са глупавички и малки, а не мисля, че трябва да излезем от планината!“

Тогава той се сетил какво му била обадила вилата за свещта и кандилото.

И казал на Рутвица:

— Слушай, девойче! Вилата си отиде, ще извика сестрите си на помощ. Аз ще вървя пред тях в планината. Ако е речено, ще ги надвия, ще се върна за вас на езерото и ще ви изведа от планината. Ако ли пък вилите ме надвият, ако загина в планината, тогава накладете огън непален, запалете свещта и кандилото и ще минете през планината като през черква.

Като чула това, Рутвица се натъжила много и казала на княз Рельо:

— Не прави така, господарю, какво ще правим ние, бедните сирачета, ако загинеш в планината? Едва си дошъл да ни защищаваш, а сега веднага да загинеш и да ни оставиш сами на света, какво ще правим ние! Ами хайде да стъкнем огъня, да запалим свещта и кандилото и ти, господарю, ела с нас през планината.

Но князът се разгневил много и рекъл:

— Не ставай глупава, неразумна девойко! Не ме е родила майка ми да ме водят свещ и кандило, докато имам сабя кована! Сабята ми ще ръждяса, ако ме водят свещ и кандило.

— Няма да ти ръждяса сабята, ще косиш поля и ливади.

Смутил се Рельо не толкова от думите на Рутвица, колкото от милия поглед на малкото девойче. И сам знаел, че ще загине, ако излезе на борба в планината.

А Ягленчо прегърнал Рельовите колена и го гледал мило. Затупало силно гордото княжеско сърце в Рельо, та той забравил и за кръста, и за пояса, и за борбата, и за крепостта, а само си мислел: „Трябва да браня и запазя тези предани сирачета.“

После казал:

— Няма да погубвам и затривам главата си. Хайде, деца, стъкнете огън, запалете свещта и кандилото, нека ме водят вашите малки ръце.