Братчето Ягленчо и сестричката Рутвица

VIII

Събрали се отново Поборничките на Подялба да направят съвет що да сторят с Ягленчо.

Вече и те се били уморили да летят до Подялба и обратно и да умуват за Ягленчо. Затова били твърде ядосани.

— Хей, ще отровим детето. Няма мъдрост или магия, които биха го спасили от това — заключили те. И веднага една от тях взела дървена талерка и полетяла към някаква поляна в планината да набере отровни ягодки.

А Ягленчо и не помислял, че някой умува какво да го прави, или че някой си блъска главата за него, ами си вървял весело през планината и си гукал тихо като млад гълъб.

И така дошъл до отровната поляна. Сред поляната имало пътека. От едната страна на пътеката било покрито с червени ягодки, а от другата — с къпини. И едните, и другите били отровни и всеки, който хапнел от тях, загивал.

Но откъде можел да знае Ягленчо, че на света има отрова, когато го било отхранило майчино мляко!

Ягленчо огладнял, а червените ягодки в полето му харесали. Но той видял, че надалеч пред него някой бере от червената страна ягодки и не вдигал глава, понеже бързал. Това била вилата, беряла ягодки да отрови Ягленчо.

— Това е нейната страна — помислил Ягленчо и отишъл при къпините, защото го били научили да не посяга на чуждото. И той седнал между къпините и почнал да зоба, а вилата се била отместила надалече в ягодите и не знаела, че Ягленчо е дошъл вече и зоба от черната страна.

Като се назобал, той станал да си продължи пътя. Но, ай! Почнало да му тъмнее пред очите, много го заболяла главата, а земята сякаш се люлеела под краката му.

Това било от черната отрова.

Ай, Ягленчо малък, ти не знаеш нито хитрости, нито магии, как ли ще се спасиш от тази беда?

Но Ягленчо въпреки това си продължил пътя, защото си мислел — няма нищо от това, че му тъмнее пред очичките и му се люлее земята.

Така той стигнал до Поборничката, дето беряла ягоди. Тя съгледала детето и тозчас изтичала на пътеката пред него с чинийка червени ягоди. Сложила пред него пахарката и му махала да яде.

Не знаела Поборничката, че Ягленчо вече се бил назобал с къпини, да знаела, нямало да го кани с ягоди, ами щяла да го остави да умре от черната отрова.

На Ягленчо вече не му било до ягоди, защото много го боляла главата. Но майка му го била научила: „Яж, синко, като те каня, не наскърбявай майка си.“

Това не било нито хитрост, нито магия, дето майка му някога го била учила. Но в добър час Ягленчо постъпил според думите й.

Взел той чинийката и иззобал червените ягоди. Като ги изял, очичките му се прочистили, нито го боляла вече главата, нито сърчицето, нито му се люлеела земята.

Червената отрова убила черната отрова в Ягленчо. А той плеснал радостно с ръчици и си продължил пътя здрав като рибка, радостен като птиче.

Вече се виждал върхът на планината и Ягленчо си мислел:

— По-нататък от върха няма свят. Там трябва да намеря Рутвица.