Братчето Ягленчо и сестричката Рутвица

XI

Така почнали да живеят те ден след ден на езерото. Щастлив бил Ягленчо, по-голямо щастие не му трябвало.

На езерото имало бистра вода и сладки малини. По ливадите денем имало цветя и пеперуди, а нощем падащи звезди и роса. В храстите имало славеи и гърлици.

Вечер Рутвица постилала на Ягленчо постеля от листа, а сутрин го къпела в езерото и му връзвала цървулките. Ягленчо си мислел, че не му трябва повече свят от този, обиколен с браздата.

Блазе му на Ягленчо, че е малък!

И на Рутвица й било добре, но тя си имала грижи — как ще отгледа Ягленчо, как ще го изхрани. Защото така е отредено, по-малкият да яде това, за което по-старият се е погрижил.

Така е по цял свят, така трябвало да бъде и на езерото.

Грижи мъчели Рутвица: „Утре е Петровден, ще се свършат ли малините, като мине Петровден? Ще изстине ли водицата и слънчицето, като дойде есента? Как ли ще презимуваме самички? Дали ще ни пропадне колибката в долината?“

Така се тревожела Рутвица, а където има тревоги, там най-лесно идва бедата.

Един ден тя си помислила: „Колко ще е хубаво да можем да си отидем отново в нашата колибка!“ В това време някой викнал из планината. Рутвица се огледала и видяла от другата страна на браздата да стои в гората най-младата вила.

По-хубава била в лицето от другите Поборнички и обичала да се гизди. Съгледала златния пояс на Рутвица и й се поревнал повече от всичко на света.

— Девойче сестрице, подхвърли ми пояса — вика вилата през браздата.

— Не мога, вило, поясът ми е от майка ми — отговаря Рутвица.

— Девойче сестрице, поясът не ти е от майка ти, ами е от княгинята, а княгинята отдавна е умряла. Подхвърли ми пояса — говорела вилата, която помнела княгинята.

— Не мога, вило, на мен поясът ми е от майка ми — пак рекла Рутвица.

— Девойче сестрице, ще изнеса и тебе, и брат ти в долината и нищо няма да ви се случи, подхвърли ми пояса — пак викала вилата.

Това било голяма съблазън за Рутвица, която толкова много искала да излезе от планината! Но все пак отговаря и пази майчиния спомен от алчността на вилата.

— Не мога, вило, поясът ми е от майка ми.

Тръгнала си вилата тъжна; на другия ден отново се върнала и отново зовяла:

— Подхвърли ми пояса, ще ви изнеса от планината.

— Не мога, вило, поясът ми е от майка ми — отговорила отново Рутвица, а на сърцето й било претежко.

Седем дни идвала така вилата, седем дни съблазнявала Рутвица. Съблазънта е по-лоша от най-тежката грижа и малката Рутвица пребледняла, толкова голямо било желанието й да слезе в долината. Но въпреки това не дала пояса.

Седем дена я приканвала вилата, седем дена Рутвица отговаряла:

— Не мога, вило, поясът ми е от майка ми.

Когато и на седмия ден отговорила така, вилата видяла, че няма да успее.

Махнала се от планината, седнала долу на последния камък, разплела си косите и заплакала от голямо желание да има златния пояс на княгинята.