Братчето Ягленчо и сестричката Рутвица

VI

Седялата малката Рутвица навръх планината на своето островче, на своето езеро. Около нея хубави пеперуди, току й кацат на рамената, а сива гургулица й довела в скута своите гургулички, та ги хранела там със зрънца. И клонка от малина се спуснала над Рутвица, та тя се назобала с червени малини, така че нищо не й липсвало.

Но била сама малката сиротинка, тъжно й било на сърцето, зер си мислела, че завинаги е разделена от единственото си братче Ягленчо, и мислела още дали го е някой с водица напоил, дали го е някой сложил да спи?

Като си мислела така жално, погледнала Рутвица горе към небето. Погледнала и забелязала как горе около планината се вие черна мъгла като нощ. Над Рутвица и над обиколеното с бразда езеро греело слънце, но наоколо непрестанно се свивала и раздипляла мъгла, кълбели се и се въртели черни облаци, вдигали се и се спущали като черен тежък дим. А от този дим от време на време пръскали огнени искри.

А то Поборничките събирали над планината черни облаци, като махали с големи крила, а очите им сипели огнени искри през облаците. После отведнъж от облака загърмявало силно и из планината завалявал тежък дъжд, а Поборничките викали и виели през дъжда и гръмотевиците.

Като видяла това, Рутвица си помислила: „Над мен има слънчице и нищо не може да ми се случи, но може би някому в планината трябва да се помогне в тази буря.“

И макар и да мислела, че в планината няма добри души, но тъй като в порутената черквица била останала камбаната, Рутвица хванала въжето и почнала да бие в бурята. Биела за всеки, който е в беда.

Когато от острова забила така ненадейно камбаната, която била мълчала вече стотина години, Поборничките в облаците се уплашили, объркали си работата, зарязали бурята, побягнали на всички страни от страх, скрили се коя под скалата, коя под клисурата, коя в хралупите, коя в папратта.

В същия миг планината се очистила и слънце засияло по нея, където вече стотина години не било имало слънце.

Грейнало слънце, дъждът ненадейно спрял. Но гибелта на малкия Ягленчо вече била сигурна!

Защото от първия дъжд се бил събрал порой по планината и голяма вода се спущала точно към ямата, където спял той.

Ягленчо не бил чул нито бурята, нито гръмотевиците, нито сега чувал пороя, който шумял силно и бликал със страшна бързина към него да го удави.

Водата нахлула в ямата, нахлула и тозчас покрила детето.

Покрила го, удавила го в същия миг — вече не се виждала нито яма, нито шипове, нито Ягленчо, а само вода, която блика надолу из планината.

Но както била нахлула водата в ямата, така се завъртяла долу в нея, размесила се, преметнала се, после ненадейно издигнала и клони, и листа, а на клоните малкия Ягленчо. Повдигнала го, издигнала го от ямата и го понесла върху клоните из планината.

Пороят бил така силен, че търкалял и влачел големи камъни и стари дъбове и нищо не могло да ги спре, защото били тежки и силни, а пороят бил як.

Но малкият Ягленчо летял на своите клони леко по пороя — така лекичък като бяла розичка и всеки храст можел да го спре.

И наистина, намерил се храст на пътя и клоните с Ягленчо се закачили за храста. Ягленчо се събудил бързо, хванал се с ръчица за храста и се качил на него, та седнал на върха му като птиче.

Над него греело мило и ясно слънчице. Под него бликала страшна вода, а той седял на храста в бяла ризка и въртял очи от почуда, защото не знаел, малкият глупчо, какво било това, кой ли го събудил така бързо.

Докато си търкал очите, водата пролетяла през планината — пороят изчезнал. Гледал Ягленчо подир пороя как изчезва под скалата, гледал как се изцежда и пълзи кал около храста, пък после слязъл от храста и си помислил:

— Сигурно трябва да продължа да вървя, щом ме е събудиха.

И продължил пътя си нагоре в планината. А така сладко се бил наспал, че бил много радостен и му се струвало, ей сега ще намери Рутвица.