Братчето Ягленчо и сестричката Рутвица

X

А на езерото седяла Рутвица.

Било вечер, но Рутвица не могла да заспи от шума и данданията по планината, дето мътели тишината на езерото. Чула Рутвица как ругае и пищи вилата и как ръмжи Медунка. Чула как дими Змеят из клисурата и гледала как сипе огън из планината.

И сега гледала горещия пламък, който лижел небето под облаците.

Но тогава чула нещо, мили боже, що ли чула тя? Някой се засмял като сребърно звънче. Забило сърцето на Рутвица.

Пак се засмяло онова гласче.

Не могла да се сдържи Рутвица, викнала от острова:

— Кой се смее в планината? — мило попитала тя, но цялата тръпнела — кой ли ще й отговори?

— Кой ме вика от острова? — отговорил малкият Ягленчо.

Познала Рутвица Ягленчовото бъбрене.

— Ягленчо! Братче мое единствено! — викнала тя и се изправила бледа на месечината.

— Рутвице! Сестрице! — викнал Ягленчо и полетял лек като нощна птица през папура, през водните лилии, през водораслите към островчето. Прегърнали се, целунали се, седнали на месечина пред черквицата. Поговорили си малко, но не могли всичко да си кажат. Ами сложили ръчица в ръчица и заспали.