Брулени хълмове

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

„Случвало се е, като размишлявах сама върху тия неща, да скоча внезапно, обхваната от ужас, да си сложа шапката и да отида да видя какво става в чифлика. Съвестта ми подсказваше, че е мой дълг да го предупредя какво разправят хората за начина, по който живееше, но после си спомнях закоравелите му лоши привички и загубила надежда да мога да му повлияя, отбягвах да влизам в мрачния дом, понеже се съмнявах, че думите ми ще хванат място.

Веднъж, на отиване в Гимъртън, се отбих от пътя си и минах край старата порта. Беше почти по времето, докъдето доведох разказа си, в един ясен и студен следобед, когато земята бе гола, а пътят твърд и сух. Дойдох до един камък, от който пътят се раздвоява от лявата страна към долината — един грубо издялан пясъчник с буквите «Б. Х.», изрязани в северната му страна, «Г» — в източната и «Т. Г.» — в югозападната. Тоя камък служи като указателен стълб за «Тръшкрос Грейндж», «Брулени хълмове» и селото. Слънцето огряваше с жълтата си светлина сивия пясъчник и ми напомняше лятото. Сама не зная защо, но изведнъж в сърцето ми бликнаха спомени от детството. За Хиндли и мен тоя камък бе любимото ни място преди двадесет години. Дълго гледах изгладения от времето каменен блок, после се наведох и видях близо до основата някаква дупка, пълна и сега с камъчета и черупки на охлюви, които обичахме да крием там заедно с други по-лесно загниващи неща. Стори ми се — тъй живо, както в самата действителност, — че виждам моя другар от детските години, седнал върху изсъхналия торф и навел тъмната си четвъртита глава, да гребе пръстта с малък плосък камък. «Бедният Хиндли!» — възкликнах неволно и се сепнах. Очите ми повярваха за момент, че детето вдигна глава и се вгледа право в лицето ми! Видението изчезна мигновено, но веднага ме обзе неудържим копнеж по «Брулени хълмове». Суеверието ме подтикна да се подчиня на тоя порив. «Какво ли пък да е умрял — помислих си — или пък скоро да умре! Не бе ли това някаква поличба?» Колкото наближавах къщата, толкова повече се вълнувах, а когато я зърнах, цялата се разтреперих. Привидението ме бе изпреварило. То беше там и ме гледаше през портата. Това бе първото ми впечатление, като видях едно момченце с кафяви очи и коси на горско джудже да притиска руменото си лице към решетката на вратата. После се досетих, че това трябва да е Хертън, моят Хертън, който не се бе променил чувствително, откакто го бях оставила преди девет месеца.

— БОГ да те поживи, милото ми! — просто извиках аз и начаса забравих глупавите си опасения. — Хертън, аз съм Нели, твоята бавачка Нели.

Той се отдръпна настрана от мен и взе един кремък от земята.

— Дойдох да видя татко ти, Хертън — добавих аз, разбрала от това му действие, че ако Нели изобщо продължаваше да живее в спомените му, той не мислеше, че тя и аз сме едно и също лице.

Той вдигна камъка, за да го хвърли по мен. Опитах се да го успокоя с няколко думи, но не можах да спра ръката му. Камъкът улучи шапката ми, а после заекващите устни на малкото човече изредиха куп псувни, които — независимо от това, дали то ги разбираше, или не — бяха изречени обиграно и натъртено и тъй разкривяваха детинските черти на лицето му, че го правеха да изглежда удивително злобно. Това, вярвайте, по-скоро ме нажали, отколкото ядоса… Готова да заплача, аз извадих един портокал от джоба си и го подадох, за да го умилостивя. Той се поколеба, после го грабна от ръката ми, сякаш мислеше, че смятам само да го подлъжа и разочаровам. Показах му още един, но го държах далеч от него.

— Кой те научи на тия хубави думи, момчето ми? — запитах го. — Да не е помощник-пасторът?

— Вървете по дяволите и ти, и помощник-пасторът! Дай ми това! — рече то.

— Хайде, кажи кой те научи на това и ще ти го дам — отвърнах аз. — Кой те научи на тия работи?

— Проклетият ми татко — рече то в отговор.

— И на какво те учи татко ти? — продължих аз.

То подскокна към плода, но аз го вдигнах по на високо.

— На какво те учи татко ти? — повторно го запитах.

— На нищо друго — отвърна то. — освен да стоя далече.

— Ах! Значи, дяволът те учи да псуващ татко си! — възкликнах аз.

— Да… не — смотолеви то. — Тогава кой?

— Хийтклиф.

Попитах го дали обича господин Хийтклиф.

— Да — пак отвърна то.

Когато пожелах да узная защо го обича, можах да доловя само няколко фрази:

— Не зная. Той си отвръща на татко заради мен. Псува татко, загдето ме псува, казва ми да правя както си ща.

— А помощник-пасторът не те ли учи да четеш и да пишеш? — продължих аз.

— Не. Казаха ми, че щели да изпотрошат проклетите зъби на помощник-пастора и да го накарат да ги изгълта, ако прекрачи прага. Хийтклиф бе обещал това.

Пъхнах портокала в ръката му и му заръчах да каже на баща си, че някоя си Нели Дийн чака край градинската врата, за да поприказва с него. Той тръгна нагоре по пътеката и влезе в къщата, но вместо Хиндли, на стълбището пред портата се появи Хийтклиф. Веднага се обърнах, плюх на петите си и хукнах с всички сили надолу по пътя, като спрях едва когато стигнах до пътеводния камък, и то тъй уплашена, сякаш бях видяла таласъм. Това не е тясно свързано с историята на госпожица Изабела, но то ме подтикна да затвърдя решението си и да бдя още по-зорко занапред, като правя всичко по силите ми да възпрепятствувам разрастването на неговото лошо влияние в «Тръшкрос Грейндж», та ако ще и да вдигнех истинска буря в семейството, като осуетявам удоволствията на госпожа Линтон.

При следващото си идване Хийтклиф случайно завари младата ми господарка да храни гълъби в двора. Тя не бе продумала и дума на етърва си цели три дни, но и последната на свой ред бе позабравила отегчителните си оплаквания за наша голяма радост. Знаех, че Хийтклиф нямаше навика да оказва излишна вежливост на госпожица Линтон. Щом я видя тоя път, първата му грижа бе хубавичко да огледа предната част на къщата. Бях застанала до прозореца на кухнята, но се скрих от погледа му. Тогава той премина плочите, отиде при нея и й каза нещо. Тя сякаш се почувствува неловко и искаше да се оттегли. За да й попречи да стори това, той я хвана за ръката. Тя извърна лице от него. Той, изглежда, й зададе някакъв въпрос, на който тя не желаеше да отговори. Хвърли още един бегъл поглед към къщата и като предполагаше, че никой не го гледа, негодникът има дързостта да я прегърне.

— Юда! Предател такъв! — извиках аз. — На всичко отгоре и лицемер! Хитър измамник!

— Кой е измамник, Нели? — дочух да казва Катрин до лакътя ми. Бях твърде залисана да гледам двамата в двора и не я забелязах да влиза.

— Вашият недостоен приятел! — отвърнах разгорещено. — Ей оня негодник. Ах, зърнал ни е и ето че иде! Да видим дали ще му позволи сърцето да измисли някакво правдоподобно извинение, загдето ухажва госпожицата след като ви бе казал, че я мрази!

Госпожа Линтон видя Изабела да се изтръгва от прегръдката му и да изтичва в градината, а след минута Хийтклиф отвори вратата. Не можах да се стърпя и дадох воля на възмущението си, но Катрин гневно настоя да мълча и се закани да ме изпъди вън от кухнята, ако посмея да се намеся с дръзкия си език.

— Като те слуша, човек би помислил, че ти си господарката! — сопна се тя. — Някой трябва да те постави на мястото ти! А и ти, Хийтклиф, нямаш ли друга работа, та предизвикваш такава олелия? Казах, че трябва да оставиш Изабела на мира! Моля те да не я закачаш, освен ако ти е омръзнало да бъдеш приеман тук и желаеш Линтон да ти затвори вратата!

— Не дай боже да се опита — отвърна отвратителният подлец и в тоя момент го мразех от сърце. — Нека бог го накара да си остане кротък и търпелив! Всеки ден все по-бясно желая да го пратя на оня свят!

— Тихо! — рече Катрин и затвори вътрешната врата. — Не ме ядосвай! Защо пренебрегна желанието ми? Тя нарочно ли ти се изпречи на пътя?

— Че какво ти влиза в работата! — процеди той през зъби. — Мое право е да я целуна, ако тя си е наумила това, и ти нямаш право да възразяваш. Не съм твой съпруг и няма защо да ме ревнуваш.

— Не че те ревнувам — отвърна господарката, — а не искам да се излагаш. Хайде, стига си се мръщил! Няма да се мръщиш на мен. Ако харесваш Изабела, ще се ожениш за нея. Но харесваш ли я? Кажи истината, Хийтклиф. Ето че не искаш да отговориш. Сигурна съм, че не я харесваш.

— А ще одобри ли господин Линтон женитбата на сестра си с тоя човек? — запитах аз.

— Би трябвало да я одобри — решително отвърна господарката ми.

— Може да си спести тоя труд — добави Хийтклиф. — Не ми е дотрябвало неговото одобрение. — Що се отнася до тебе, Катрин, смятам, че ще е добре да ти кажа няколко думи сега, докато говорим по въпроса. Искам да ти е ясно, че зная колко отвратително си постъпила с мен! Слушаш ли ме? И ако се ласкаеш от мисълта, че не съзнавам това, ти си глупачка; и ако мислиш, че мога да бъда утешен с благи думи, ти си идиотка; ако пък си въобразяваш, че ще страдам, без да си отмъстя, в най-скоро време ще те убедя в противното. Междувременно мога само да ти благодаря, загдето ми съобщи тайната на етърва си. Кълна се, че ще се възползувам от тая тайна в най-голяма степен. А ти не се бъркай!

— Каква е тая нова черта в характера му? — възкликна в почуда госпожа Линтон. — Отнесла съм се била отвратително с тебе и ти ще си отмъстиш. Как ще сториш това, неблагодарнико? Защо да съм се отнесла с тебе отвратително?

— Не искам да си отмъщавам на тебе — отвърна Хийтклиф, вече не тъй разгорещено. — Това не влиза в плана ми. Тиранинът тъпче робите си и те не се надигат срещу него, а тъпчат ония, които стоят под тях. Можеш да се измъчваш до смърт, щом това те забавлява, но позволи и на мен да се позабавлявам малко по същия начин и гледай, доколкото ти е възможно, да не ме обиждаш. След като срина чертога ми, не издигай някаква колиба на негово място и не се възхищавай самодоволно на милосърдието си, като ми даваш колибата за дом. Ако вярвах, че ти наистина искаш да се оженя за Изабела, бих си прерязал гърлото.

— Ах, бедата е там, че не те ревнувам, нали? — викна Катрин. — Няма повторно да ти предлагам съпруга. Това би било също тъй лошо, както да предложиш на дявола някоя загубена душа. И ти като него си щастлив само когато причиняваш мъки и страдания. Сам доказваш това. Едгар се отърси от лошото настроение, в което изпадаше при посещенията ти, аз започнах да се чувствувам сигурна и спокойна, а ти, разтревожен от това, че живеем в мир и любов, изглежда, си решен да ни скараш. Карай се с Едгар, щом искаш, Хийтклиф, и лъжи сестра му. Ще налучкаш тъкмо най-добрия начин да си отмъстиш на мен.

Разговорът свърши. Госпожа Линтон седна край огнището, мрачна и с пламнали бузи. Духът, който витаеше в нея, ставаше неудържим — тя не можеше нито да го усмири, нито да го обуздае. Той седеше със скръстени ръце пред камината, потънал в злите си мисли. Оставих ги в това положение, за да ида и да потърся господаря, който недоумяваше защо Катрин се бави тъй дълго долу.

— Елен — рече той, когато влязох, — видяхте ли господарката си?

— Да, в кухнята е — отвърнах. — Много е разтревожена от поведението на господин Хийтклиф. Впрочем, наистина ми се струва, че вече е време посещенията му да бъдат поставени на друга нога. Лошо е човек да се държи твърде меко с другите, а сега стигнахме дотам, че…

Разказах му какво се бе случило в двора и му предадох, доколкото можах да се осмеля да сторя това, целия последвал спор. Струваше ми се, че това не би могло да увреди много на госпожа Линтон, освен ако впоследствие тя самата не би обърнала нещата против себе си, като поеме защитата на своя гост. Едгар Линтон едва можа да ме изслуша докрай. Още първите му думи показаха, че той хвърляше известна вина и върху жена си.

— Това не може повече да се търпи! — възкликна той. — Позорно е да го счита за приятел и да ми налага да общувам с него! Повикай двама от слугите в хола, Елен. Катрин няма повече да се мае и да разговаря с тоя подъл грубиян. Достатъчно съм й угаждал досега.

Той слезе долу и като заръча на слугите да чакат в коридора, влезе в кухнята, а аз подир него. Двамата бяха подновили сърдития си разговор. Във всеки случай госпожа Линтон му се караше пак тъй настървено, както преди. Хийтклиф се бе преместил до прозореца и бе свел глава, видимо посплашен от нейните ядни приказки. Той пръв забеляза господаря и бързо й направи знак да млъкне. Тя го послуша начаса, като разбра причината на неговия жест.

— На какво прилича това! — рече Линтон, обръщайки се към нея. — Какво ли чувство за благоприличие трябва да имаш, за да стоиш тук след неприличния тон, с който ти е говорил тоя нехранимайко. Навярно не му обръщаш внимание, понеже това е привичният му тон. Свикнала си с простащината му и вероятно си мислиш, че и аз бих могъл да свикна с нея.

— Да не би да си подслушвал на вратата, Едгар? — преднамерено запита господарката с тон, който да предизвика съпруга й и който издаваше не само безразличието й, но и пълно пренебрежение към гневните му чувства. Хийтклиф бе повдигнал глава при думите на Едгар, но се изсмя подигравателно, след като чу нейните думи — изглежда нарочно, за да привлече вниманието на господин Линтон към себе си. Той успя в това, но Едгар не смяташе да го забавлява с гневни избухвания.

— Досега съм проявявал търпение към вас, господине — тихо рече той, — и то не защото не знаех що за низък и долен човек сте, а понеже чувствувах, че сте само донякъде виновен за това. Катрин желаеше да поддържа познанството си с вас и аз се съгласих, макар и да постъпвах глупаво. Присъствието ви е морална отрова, която би повлияла и на най-добродетелните. Поради тая причина, както и за да предотвратя по-лоши последици, занапред не ще ви приемам в тоя дом и сега ви заявявам, че държа веднага да си отидете. Ако се забавите дори три минути, ще си отидете насилствено и позорно.

Хийтклиф измерваше ръста и плещите на говорившия с присмехулен поглед.

— Кати, туй твое агне се заканва като бик! — рече той. — Грози го опасността да си разбие черепа в юмрука ми. Бога ми, господин Линтон, безкрайно съжалявам, че не си струва да ви сваля на земята с един удар!

Господарят погледна към коридора и ми направи знак да извикам слугите. Той нямаше никакво намерение да поема риска от едно евентуално сбиване. Разбрах намека и тръгнах, но госпожа Линтон подозираше нещо и ме последва, а когато се опитах да ги извикам, тя ме дръпна, бързо затвори вратата и я заключи.

— С почтени средства! — рече тя в отговор на гневния и пълен с изненада поглед, който й отправи нейният съпруг. — Ако нямаш смелост да го нападнеш, или искай извинение, или върви да те набият. Това ще те научи да не се преструваш на по-доблестен, отколкото си в същност. Не, ще глътна ключа, но пак няма да го вземеш. Прекрасна награда за добрината, която съм проявявала към двама ви! След като толкова време съм търпяла слабостите на единия и лошия нрав на другия, за отплата получавам два образеца на сляпа и безкрайно глупава неблагодарност! Едгар, аз защищавах тебе и близките ти и бих искала Хийтклиф да ти съдере кожата от бой, загдето си могъл да помислиш нещо лошо за мен!

Не беше нужен бой, за да се почувствува господарят като пребит. Той се опита да изтръгне ключа от ръката на Катрин, но за по-голяма сигурност тя го хвърли в най-горещата част на огъня, а тогава господин Линтон започна нервно да трепери и лицето му стана мъртвешки бледо. Каквито и усилия да полагаше, той не можа да предотврати тоя пристъп на силна възбуда и се поддаде изцяло на голямата си мъка, примесена с унижение. Облегна се на гърба на един стол и закри лицето си с ръце.

— Боже мой! — възкликна госпожа Линтон. — В по-далечни времена това би ти спечелило благородническа титла. Победени сме! Да, победени сме! Толкова вероятно е Хийтклиф да вдигне и пръстта си срещу тебе, колкото и някой цар да поведе армията си срещу сборище от мишки. Хайде, ела на себе си! Никой няма да те докосне. Не прилича на агне, а на зайче-бозайниче.

— Кати, желая ти щастие с тоя страхливец, в жилите на когото тече мляко — каза нейният приятел. — Трябва да те поздравя за добрия ти вкус. Й това лигаво, треперещо човече ти предпочете пред мен! Не бих го ударил с юмрука си, а бих го ритнал с крак и това би ми доставило значително удоволствие. Плаче ли, или ще припадне от страх?

Хийтклиф се приближи и блъсна стола, на който се облягаше Линтон. По-добре да не бе идвал до него. Господарят веднага се изправи и му нанесе в гърлото удар, който би проснал един по-слабичък човек на земята. Дишането на Хийтклиф спря за минута и докато той се бореше за дъх, господин Линтон излезе през задната врата в двора и оттам отиде пред главния вход.

— Видя ли? — възкликна Катрин. — Свърши се вече с посещенията ти. Хайде, върви си сега! Той ще се върне с чифт пищови и половин дузина помощници. Разбира се, че няма никога да ти прости, ако е дочул разговора ни. Зле ме нареди, Хийтклиф! Но побързай, върви си! По бих искала да видя Едгар в шах, отколкото тебе.

— Да не мислиш, че ще си отида току-тъй с тоя удар, който още пари гърлото ми? — прогърмя гласът му. — Не, дявол да го вземе! Ще смачкам ребрата му като гнили лешници, преди да прекрача прага! Ако не го просна на пода от бой сега, някой път ще го убия, и понеже държиш за живота му, остави ме сега да го докопам.

— Той няма да дойде — намесих се аз, съчинявайки тая малка лъжа. — Ей кочияша и двамата градинари. Не вярвам да чакате те да ви изхвърлят на пътя. Всички носят по една сопа, а и господарят по всяка вероятност ще гледа от прозорците на гостната, за да наблюдава как изпълняват заповедите му.

Градинарите и кочияшът наистина бяха там, но и Линтон бе с тях. Те бяха вече влезли в двора. Като размисли, Хийтклиф реши да избегне борбата с тримата слуги. Той грабна ръжена, строши резето на вътрешната врата и побягна навън тъкмо когато те нахлуха в стаята.

Госпожа Линтон беше силно развълнувана и ми заръча да отида горе с нея. Тя не знаеше какъв е моят дял в тая бъркотия и аз гледах по никой начин да не узнае това.

— Още малко и ще полудея, Нели! — възкликна тя и се хвърли на дивана. — Хиляди ковашки чукове блъскат по главата ми! Кажи на Изабела да не се вестява край мен. Тая олелия се дължи на нея и ако тя или някой друг вземе да ме разсърди още повече, съвсем ще побеснея. Нели, ако видиш пак Едгар тая вечер, кажи му, че има опасност сериозно да се разболея. Просто ми се иска да се разболея. Тъй безобразно да ме разтревожи и наскърби! Искам да го изплаша. При това може да дойде и да ме обсипе с куп оплаквания или оскърбления. Сигурна съм, че ще почна на свой ред да го обвинявам и един бог знае къде ще спрем! Нали ще му кажеш, мила Нели? Сама знаеш, че с нищо не съм виновна в тая работа. Кой дявол го е карал да подслушва? Хийтклиф се държа възмутително, след като си излезе ти, но аз щях лесно да го отклоня от Изабела, а останалото нямаше значение. Сега всичко тръгна наопаки поради силното желание на тоя глупак да чуе лоши думи за себе си — желание, което се таи като зъл дух в някои хора. Нямаше да му е по-зле на Едгар, ако не бе дочул разговора ни. Наистина, когато ми заговори тъй неоснователно с оня тон на недоволство, след като заради него се бях карала на Хийтклиф, докато гласът ми прегракна, вече ми беше почти безразлично как ще се разправят помежду си, понеже чувствувах, че всички ще се отчуждим за кой знае колко дълго време, както и да завършеше разпрата. Но ако не мога да запазя Хийтклиф за приятел, ако Едгар е решил да бъде мерзък и ревнува, ще се опитам да разбия сърцата и на двамата, като разбия моето. Предизвикат ли ме, това ще бъде един бърз начин всички да загинем. Но ще прибягна към това едва когато изчезне всяка надежда. Не бих искала да изненадам Линтон с подобна постъпка. Досега той благоразумно се е пазил да не предизвиква. Трябва да му обясниш колко е опасно да изоставя това си държане и да му припомниш буйния ми нрав, който стига до лудост, когато ме раздразнят. И гледай да махнеш тоя безразличен израз от лицето си и да се покажеш малко по-загрижена за мен.

Няма съмнение, че безразличието, с което приех тези наставления, можеше да извади всекиго от търпение, защото думите й бяха съвсем искрени, но аз считах, че човек, способен по предварително изготвен план да извлече изгода от гневните си пристъпи, би могъл да се въздържа достатъчно с усилие на волята дори и по време на един от тия пристъпи, а и не исках да «уплаша» нейния съпруг, както ми бе казала тя, нито да увелича неприятностите му, за да подпомогна егоистичните й цели. Ето защо не казах нищо, когато видях господарят да идва от гостната, но си позволих да се върна обратно и да се ослушам, за да разбера дали ще започнат отново да се карат. Той пръв заговори:

— Остани на мястото си, Катрин — рече той без никаква гневна нотка в гласа, но много тъжно и отпаднал духом. — Няма да стоя тук. Не съм дошъл нито да се карам, нито да се сдобрявам. Искам само да разбера дали възнамеряваш след случилото се тая вечер да се държиш и занапред все тъй свойски с…

— Ах, за бога — прекъсна го господарката и тропна с крак, — за бога, нека не говорим повече за това сега! Изключено е студената ти кръв да е кипнала. Вените ти са пълни с ледена вода, но моите парят; и само като гледам тая твоя леденина, те почват да танцуват.

— За да се отървеш от мен, отговори на въпроса ми — упорствуваше господин Линтон. — Ти трябва да отговориш на тоя въпрос, а гневът ти не ме тревожи. Разбрах, че когато искаш, можеш да се държиш не по-малко стоически от всеки друг. Ще изоставиш ли Хийтклиф занапред, или ще се откажеш от мен? Невъзможно е едновременно да бъдеш и моя, и негова приятелка, и аз категорично настоявам да узная кого ще избереш.

— Аз настоявам да бъда оставена на мира! — гневно възкликна Катрин. — Искам това. Не виждаш ли, че едва стоя на крака? Едгар, иди си!

Тя заудря звънеца, докато той се счупи и заглъхна като скъсана струна. Влязох, без да бързам. Тия безсмислени и злонамерени пристъпи на ярост можеха да поставят на изпитание и търпението на светец. Тя лежеше там, блъскаше глава в страничното облегало на канапето и скърцаше със зъби тъй, че човек би помислил, че ще ги строши на парченца. Господин Линтон я гледаше уплашено, обхванат внезапно от угризения на съвестта. Той ми заръча да донеса малко вода. Тя не можеше да си поеме дъх, за да говори. Донесох пълна чаша и й напръсках лицето, понеже не искаше да пие. Няколко секунди по-късно тя се просна неподвижна и извърна очи, а бузите й, станали изведнъж бледи и синкави, добиха мъртвешки вид. Линтон изглеждаше ужасен.

— Съвсем нищо й няма — прошепнах аз. Не исках той да отстъпи, но дълбоко в сърцето си неволно се безпокоях за нея.

— На устните й има кръв — рече той и се разтрепери.

— Не обръщайте внимание на това! — язвително отвърнах аз и му разправих как бе решила още преди идването му да се престори, че побеснява от гняв. Непредпазливо разправих това на глас и тя ме чу, защото се изправи с развяващи се над раменете й коси, с искрящи очи и с неестествено изопнати мускули на врата и ръцете. Реших, че най-малкото, което щеше да ми се случи, бе да ми строши кокалите, но тя само се огледа свирепо наоколо за миг и после се втурна навън от стаята. Господарят ми заръча да вървя подир нея. Последвах я, но само до вратата на спалнята й. Тя ми попречи да вървя по-нататък, като я затвори в лицето ми.

На следното утро не пожела да слезе за закуска и аз отидох да я попитам дали иска да й донеса нещо за ядене. «Не!» — категорично отвърна тя. Повторих същия въпрос на обед и по време на следобедния чай и получих същия отговор. Господин Линтон на свой ред прекарваше времето си в библиотеката и не пожела да узнае какво прави жена му. Изабела и той бяха водили едночасов разговор, в който господарят се бе опитал да изтръгне от нея някоя дума на истинско отвращение към ухажванията на Хийтклиф. Той обаче остана с неясни впечатления от уклончивите й отговори и беше принуден да приключи разпита по незадоволителен начин, като накрая й отправи сериозно предупреждение, че ако поощрява в умопомрачението си своя недостоен ухажор, това би разтрогнало всички родствени връзки между нея и него.“