Брулени хълмове

ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА

„Към дванадесет часа тая вечер се роди оная Катрин, която видяхте в «Брулени хълмове» — едно дребно детенце-седмаче. Нейната майка почина два часа подир това, без изобщо да може да дойде дотолкова в съзнание, че да страда заради отсъствието на Хийтклиф или да познае Едгар. Отчаянието на последния от загубата бе тъй голяма, че за мен е мъчително да се спирам на тая тема. Последиците от това отчаяние показаха колко дълбока е била мъката му. Той бе останал без наследник и това според мен го хвърляше в още по-голямо отчаяние. И аз го оплаквах, когато спирах поглед върху слабичкото сираче, и мислено ругаех стария Линтон, загдето бе завещал своето имение на дъщеря си вместо на сина си — впрочем едно съвсем естествено пристрастие. Нещастното дете — никой не му се радваше! През тия първи няколко часа на живота му то можеше да умре от плач и никой не му обръщаше внимание. После поправихме грешката си, но то започна живота си така самотно, както вероятно и ще го завърши.

Омекотено от завесите на прозорците, следващото утро — ясно и весело навън — се промъкна в тихата стая и обля леглото и тялото върху него с мека и нежна светлина. Едгар Линтон бе опрял глава върху възглавката и очите му бяха затворени. Хубавите черти на младото му лице бяха почти тъй мъртвешки, като тия на тялото до него, и почти също тъй неподвижни, но неговото мълчание изразяваше притъпена болка, а нейното — пълен покой. Челото й бе гладко, клепачите — затворени и някакъв израз на усмивка бе изписан върху устните й — ангел не би могъл да бъде по-красив, отколкото изглеждаше тя. Самата аз бях обхваната от безкрайното спокойствие, което лъхаше от нея. Никога не съм изпитвала по-набожни чувства от тия, които ме вълнуваха, докато се взирах в тоя несмутим образ на божествен покой. Инстинктивно повторих думите, които тя бе произнесла няколко часа преди това: «Несравнимо отвъд и над всички ни. Все още на земята или вече на небето нейният дух е у дома си при бога!»

Не зная дали това е някаква моя отличителна черта, но аз се чувствувах почти винаги щастлива, когато бдя в стаята на мъртвец, стига ведно с мен да не бди някой отчаян и страшно изнервен близък на покойния. В това бдение виждам някакъв покой, който не може да бъде нарушен нито от земни сили, нито от силите на ада, и чувствувам известна увереност в безкрайността и блаженството на задгробния живот — вечността, в която са минали мъртвите, — там, гдето животът е така безкраен, както любовта е безгранична и радостта — пълна. В тоя случай забелязах колко много себичност се крие дори и в една любов като тая на господин Линтон, когато той съжаляваше тъй много за щастливото освобождение на Катрин. Наистина, като има пред вид нейния своенравен и капризен живот, човек би могъл да се усъмни дали тя заслужаваше да намери накрая спокоен пристан. Човек би могъл да се усъмни в моменти на спокоен размисъл, но не и в присъствието на тялото й. То само изтъкваше собственото си спокойствие и това сякаш говореше, че и душата й е намерила подобен покой.“

— Вярвате ли, че такива хора наистина са щастливи на онзи свят, господине? Много нещо бих дала да узная това.

Отказах да отговоря на въпроса на госпожа Дийн, който ми се стори донякъде еретичен. Тя продължи:

„Като хвърлим поглед назад върху живота на Катрин Линтон, ние нямаме право да мислим, че тя е щастлива. Както и да е, нека я оставим при нейния творец.

Господарят изглеждаше заспал и скоро след изгрев слънце аз се реших да напусна стаята, да се измъкна навън и да подишам чистия и ободрителен въздух. Слугите помислиха, че съм излязла, за да се отърся от сънното състояние, в което бях изпаднала поради продължителното бдение, но в същност главната ми подбуда бе да видя господин Хийтклиф. Ако се бе спотайвал цяла нощ измежду боровете, той едва ли ще да е чул суматохата в «Тръшкрос Грейндж» освен може би бързия тропот на коня, който отнасяше пратеника към Гимъртън. Ако е бил по-наблизо, вероятно е схванал от светлините, които се носеха насам-натам, както и от отварянето и затварянето на вратите, че нещо става в къщата. Чувствувах, че трябва да му предам страшната вест, и гледах час по-скоро да се отърва от това неприятно задължение, но не знаех именно как да постъпя. Той бе там — няколко крачки навътре в парка, — опрял гръб в едно старо ясеново дърво, гологлав и с измокрена коса от росата, която се бе насъбрала по напъпилите клони и капеше около него. Той бе стоял дълго време в това положение, защото видях една двойка дроздове да минават и се връщат едва на три стъпки от него, заети с изграждането на гнездото си, без да обръщат внимание на неговата близост повече, отколкото на някой пън. Те хвръкнаха, когато наближих, а той вдигна очи и заговори.

— Тя е мъртва — рече. — Не чаках да дойдете, за да го науча. Приберете кърпичката си и не подсмърчайте пред мен. Вървете по дяволите, всички вие! Не са й потрябвали вашите сълзи!

Плачех не по-малко за него, отколкото за нея: понякога наистина съжаляваме онези хора, които нямат капка милост нито към себе си, нито към другите. Забелязах още при първото вглеждане в лицето му, че той бе узнал за случилото се нещастие. Някаква глупава мисъл се промъкна в главата ми и повярвах, че сърцето му е сломено и че той се моли, понеже устните му се движеха, а погледът му бе насочен към земята.

— Да, тя е мъртва! — отвърнах, опитвайки се да възпра сълзите си и да избърша бузите си. — Надявам се, че е отишла на небето, гдето всеки един от нас би могъл да отиде и да я намери, ако вземем поука и изоставим лошите си навици, за да тръгнем по добър път!

— Нима тя взе поука? — запита Хийтклиф, опитвайки се да се усмихне презрително. — Като светица ли умря тя? Хайде, кажете ми точно какво стана. Как умря…

Той се опита да произнесе името й, но не можа, после стисна устни и поведе мълчалива борба с мъката, която го разкъсваше, като в същото време отблъскваше съчувствието ми с проницателен и свиреп поглед.

— Как умря тя? — рече той накрая, жаден въпреки твърдостта си да намери опора у някого, защото след тая вътрешна борба цял трепереше като лист.

«Нещастнико! — помислих си. — И ти като всички хора имаш сърце и нерви! Защо държиш тъй много да ги прикриваш? Гордостта ти не може да заслепи бога. Ти само го изкушаваш да измъчва и сърцето, и нервите ти, докато не се преклониш смирено.»

— Умря кротко, като агне — отвърнах. — Въздъхна и се изтегна като дете, което се събужда за миг и пак потъва в сън. Пет минути по-късно почувствувах слабо туптене на сърцето й и това бе всичко!

— И… нито веднъж ли не спомена името ми? — колебливо ме запита той, сякаш се боеше, че отговорът на въпроса му ще съдържа, подробности, които той не би могъл да понесе.

— Тя изобщо не дойде на себе си. От минутата, когато я напуснахте, вече не можеше да познае никого — казах. — Лежи с радостна усмивка на лице и последните й мисли литнаха назад към радостните дни на миналото. Животът й приключи с приятен сън. Дано се събуди тъй кротко и на онзи свят!

— Дано се събуди в страшни мъки! — викна той в страшен пристъп на ярост, като удари земята с крак и застена във внезапен изблик на неудържими чувства. — Че тя бе лъжкиня до последния си момент! Къде е тя? Не и там, не на небето, не е и загинала — тогава къде? Ех, вие казахте, че не ви било грижа за мъките ми! И аз повтарям една и съща молитва, повтарям я, докато езикът ми се втвърди: Катрин Ърншоу, дано не намериш покой, докато съм жив! Ти каза, че съм те убил — тогава преследвай ме като дух! Духовете на убитите преследват своите убийци. Зная, че се е случвало призраци да бродят по земята. Бъди винаги с мен, превърни се в какъвто и да е образ, накарай ме да полудея, само не ме оставяй в тази бездна, в която не мога да те намеря! Ах, господи, това просто не може да се изкаже. Аз не мога да живея без моя живот! Не мога да живея без душата си!

Той заблъска главата си в чепатия ствол на дървото, после почна да вие с вдигнати нагоре очи, като че не бе човек, а див звяр, когото намушкват до смърт с ножове и копия. Забелязах няколко пръски кръв по кората на дървото, а ръката и челото му също бяха окървавени — сцената, която наблюдавах, вероятно представляваше повторение на други подобни, станали през нощта. Тя почти не предизвика състрадание у мен и просто ме ужасяваше, но все пак не ми се искаше да го оставя в това положение. Но щом се съвзе достатъчно, за да забележи, че го наблюдавам, той гневно ми заповяда да си вървя и аз се подчиних. Свръх силите ми бе да го успокоя или утеша.

Погребението на госпожа Линтон бе насрочено в петъка, след деня, в който бе умряла, и дотогава ковчегът й остана открит в гостната стая, целият отрупан с цветя и уханни листа. Линтон прекарваше дните и нощите си там, като пазач, който не знае що е сън. Ето и една друга подробност, която остана скрита за всички, освен за мен — Хийтклиф прекарваше поне нощите навън, еднакво далеч от всяка мисъл за почивка. Аз не влязох във връзка с него, но долавях намерението му да влезе, стига да може; и във вторника, малко след здрача, когато пълната умора застави господарят ми да си легне за няколко часа, аз отворих един от прозорците, трогната от неговото упорство, за да му дам възможност да си вземе последно сбогом с посърналия образ на своя идол. Той не пропусна да се възползува от сгодния случай и влезе предпазливо и за малко — крайно предпазливо, за да не издаде присъствието си и с най-малкия шум. Наистина аз едва ли щях да позная, че е бил там, ако драперията около лицето на покойницата не бе разбутана и ако не бях забелязала на пода едно къдраво снопче от руси коси, завързано със сребърен конец. Разгледах снопчето и разбрах, че то е било взето от един медальон, който висеше на шията на Катрин. Хийтклиф го бе отворил и бе изхвърлил съдържанието му, а после бе поставил там кичур от своите черни коси. Свих двете сноп-чета едно в друго и ги поставих в медальона.

— Разбира се, господин Ърншоу бе поканен да съпроводи останките на сестра си до гроба. Той не изпрати никакво извинение, но и не дойде, тъй че като изключим нейния съпруг, опечалените участници в шествието бяха до един наематели и слуги. Изабела не бе поканена.

За изненада на селяните Катрин не бе погребана нито в параклиса, под паметника на Линтоновци, нито навън, при гробовете на нейните роднини. Гробът й бе изкопан в един наклонен и обрасъл с трева край на църковния двор, дето стената е толкова ниска, че изтравничета и боровинки са полазили до горния й край откъм долината и торфена земя почти я закрива. Сега съпругът й почива на същото място и над всеки от тях се издига прост надгробен камък при главата и друг гладък сив камък при краката, за да се очертават гробовете.“